Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caesar und sein Legionär, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011)

Издание:

Сън с флейта. Антология

Немски разказвачи от XX век

 

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

 

ISBN-10: 954-304-270-5

ISBN-13: 978-954-304-270-8

 

Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)

Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)

История

  1. — Добавяне

1. Цезар

От началото на март диктаторът знаеше, че дните на диктатурата са преброени.

Пристигналият през тези дни от някоя римска провинция би намерил столицата навярно по-внушителна от когато и да било. Градът се бе разраснал извънредно много; в квартала на чужденците цареше пъстро смешение от племена и народи; строителството на монументални административни сгради бе на завършване. Ситито кипеше от проекти; деловият живот протичаше нормално; цената на робите бе ниска.

Режимът изглеждаше непоклатим. Диктаторът тъкмо бе провъзгласен за пожизнен диктатор и сега подготвяше НАЙ-ВЕЛИКОТО ОТ ВСИЧКИ СВОИ НАЧИНАНИЯ — завладяването на Изтока, отдавна очаквания поход срещу персите, истински втори Александров поход.

Цезар знаеше, че няма да доживее до края на месеца. Намираше се на върха на могъществото си. Следователно пред него зееше пропаст.

На разширеното заседание на сената от 13 март, на което диктаторът произнесе реч, заклеймяваща „застрашителната позиция на персийското правителство“, а също направи съобщение, че в Александрия, столицата на Египет, вече е струпана войска, се разкри странно безразличното, дори хладно отношение на сената. По време на речта между сенаторите преминаваше от ръка на ръка един зловещ списък със сумите, които диктаторът под фалшиво име бе депозирал в испански банки. ДИКТАТОРЪТ ПРЕХВЪРЛЯ ЛИЧНОТО СИ СЪСТОЯНИЕ (110 МИЛИОНА) В ЧУЖБИНА! Нима не вярваше в своята война? А може би се готвеше за война съвсем не срещу Персия, а срещу Рим?

Сенатът одобри военните кредити. Единодушно, както винаги.

В двореца на Клеопатра, центъра на всички интриги, отнасящи се до Изтока, се е събрала военната върхушка. Египетската царица е фактическата вдъхновителка на войната с Персия. Брут, Касий и други млади офицери я поздравяват с победата на военната политика в сената. Идеята й да пусне в обращение зловещия списък се посреща, както му е редът, с възторг и присмех. Диктаторът има да се чуди, когато се опита да получи в ситито одобрените кредити…

И действително, Цезар, на когото не е убягнала студенината на сената, въпреки цялото му покорство, скоро ще получи възможност да се убеди, че и в ситито цари направо възмутително настроение.

В Търговската палата той събира финансовите магнати пред една огромна карта на стената и им разяснява плановете си за настъпление в Персия и Индия. Господата кимат одобрително, но после започват да говорят за Галия, която е завладяна преди много години, но където отново са пламнали кървави бунтове. „Новият ред“ не функционира. Дава се предложение: не е ли по-добре да се отложи новата война за есента? Цезар не отговаря нищо и стремително напуска залата. Господата изопват ръце за римския поздрав. Някой промърморва: „Не е добре с нервите, човекът!“

Та нима те изведнъж вече не искат война!

Направените допитвания дават поразителен резултат: военните предприятия работят трескаво за войната, акциите им стремглаво се покачват, също и цените на робите растат…

Какво ли означава това? Те желаят войната на диктатора, но не му дават необходимите за нея пари?

Привечер Цезар вече знае какво означава всичко: ЖЕЛАЯТ ВОЙНАТА, НО БЕЗ НЕГО.

Дава заповед за арестуването на петима банкери, но е дълбоко потресен, едва не получава нервен припадък за учудване на адютанта си, който го е виждал безчувствен като камък сред най-кървави битки.

Цезар се поуспокоява, когато пристига неговият любимец Брут. Във всеки случай не е по силите му да надникне в едно донесение, изпратено му от негов доверен човек в ситито. То съдържа имената на заговорниците, между които е и това на Брут. Заговорниците подготвят покушение срещу живота му. Страхувайки се да намери в обемистото донесение („Толкова обемисто, ужасно обемисто!“) имената на свои приближени, диктаторът не се решава да го отвори. А Брут трябва да изпие чаша вода, когато Цезар го връща неразпечатано на секретаря си, за да го прочете по-късно.

Голям смут настъпва в двореца на Клеопатра, когато Брут, бледен и разстроен, долага, че е налице донесение за заговора. Всеки момент Цезар може да го прочете. Клеопатра с мъка успокоява присъстващите, апелира към тяхната войнска чест, а самата тя дава нареждане да се стяга багажът.

В това време на доклад при Цезар е полицейският едил — третият за тази година, на служба едва от два месеца; двамата му предшественици са снети от длъжност заради участие в заговори. Едилът гарантира за личната безопасност на диктатора — въпреки вълнението, предизвикано в ситито от арестуването на петимата банкери, за които впрочем се застъпват доста влиятелни кръгове… Но войната с Персия, в скорошното обявяване на която, както изглежда, едилът е убеден, ще запуши, по негово мнение, устата на опозицията. И докато той излага множеството предохранителни мерки, които смята за необходими, Цезар вижда през него като насън своя край; защото краят му е близък.

Ще нареди да го отнесат до Помпеевата портика, там ще слезе от носилката, ще изслуша просителите, ще влезе в храма, ще потърси с поглед този или онзи сенатор и ще се поздравят. Ще седне на някакъв стол. Ще последват обичайните церемонии, вижда ги пред очите си. После заговорниците — във видението на Цезар те имат, вместо лица, бели петна — ще се приближат към него под някакъв предлог. Някой ще му даде да прочете нещо, той ще протегне ръка, те ще се нахвърлят върху него. ТОЙ ЩЕ УМРЕ.

Да, за него няма да има вече война на Изток. Най-великото от всички негови начинания няма да се осъществи: а то се състоеше в следното — ДА СЕ ДОБЕРЕ ЖИВ ДО НЯКОЙ КОРАБ, който да успее да го отведе при войските му в Александрия — единственото място, където може би ще е в безопасност.

Когато късно вечерта стражата забелязва няколко господа да се отправят към покоите на диктатора, тя все още си мисли, че това са генерали и военни инспектори, които желаят да обсъдят плана за войната с Персия. Но това са само лекари — диктаторът се нуждае от прахче за сън.

Следващият ден — това е 14 март — протича объркано и мъчително. По време на утринната езда в манежа Цезар е осенен от блестяща идея. Сенатът и ситито са против него, какво му остава? ЩЕ СЕ ОБЪРНЕ КЪМ НАРОДА!

Нима не беше някога велик народен трибун, светла надежда на демокрацията? Тогава той излезе с гигантска програма, която изплаши сената до смърт: разделяне на именията, построяване на селища за бедните…

А диктатурата? Долу диктатурата! Великият Цезар ще си подаде оставката, ще се оттегли в частния живот, например в Испания…

На коня се бе качил един уморен човек, малодушно оставяйки се да го носят в кръг из манежа; но изведнъж (при мисълта за народа) стойката му се изопна, той дръпна юздите, подчини коня на волята си, пришпори го и не слезе от него, докато животното не плувна в пот — един освежен, нов човек напусна манежа.

Малко от участниците в голямата игра се чувстват тази сутрин така уверени като Цезар… Заговорниците очакват да бъдат арестувани. Брут е поставил в градините си охрана, на различни места е скрил коне. В много домове изгарят документи. В своя дворец на Тибър Клеопатра се приготвя да срещне деня на смъртта. Сега Цезар сигурно отдавна е прочел донесението. Тя грижливо завършва тоалета си, освобождава робите си, раздава подаръци. Всеки момент трябва да дойдат преторианците.

Вчера опозицията нанесе удар, днес трябва да последва контраударът на режима.

При утринния прием на диктатора на всички става ясно какъв ще бъде този контраудар.

В присъствието на неколцина сенатори Цезар разказва за своя нов план. Той ще назначи избори, ще излезе в оставка. Неговият девиз е: ДОЛУ ВОЙНАТА! Нека римският гражданин завладява италийска земя, а не персийска. Защото как живее римският гражданин, покорителят на света? Цезар описва.

Каменни лица посрещат ужасяващото описание на мизерията, сред която тъне обикновеният римски гражданин. Диктаторът смъква маската, той иска да разбунтува тълпата. След половин час тази вест ще обходи цялото сити. Ще изчезнат враждите между ситито и сената, между банкерите и военните, всички ще се обединят от една мисъл: Долу Цезар!

Преди още да е завършил речта си, Цезар разбира, че е извършил грешка. Не е била нужна, естествено, чак такава откровеност. Той бързо променя темата и се опитва да пусне в ход своето изпитано обаяние. Приятелите му нямало за какво да се боят. Техните имения били в безопасност. На арендаторите ще се помогне да се сдобият със земя, но за сметка на държавата, с държавни средства. Лятото обещавало да бъде чудесно, всички да се смятат добре дошли на гости в Байе.

След като те благодарят за поканата и си тръгват, Цезар дава заповед да се снеме от длъжност и арестува полицейският едил, който още предната вечер е пуснал на свобода арестуваните банкери. После изпраща своя секретар да проучи настроението сред демократичните кръгове. Сега всичко зависи от позицията на народа.

Демократичните кръгове — това са политиците от отдавна разтурените занаятчийски клубове, които през величавото време на републиката са играли решаваща роля в изборите. Цезар е разгромил този някога мощен апарат и е организирал част от членовете му в гражданска гвардия — така наречените квартални клубове. После и те са били разпуснати. Но сега секретарят на Цезар Тит Рар посещава политическите деятели на плебса, за да схване настроението им.

Той се среща с един бивш старейшина на бояджийската гилдия, после с бивш изборен агитатор, понастоящем кръчмар. И двамата мъже се държат извънредно предпазливо и не проявяват никаква склонност да разговарят за политика. Те го насочват към стария Карпо, бивш водач на строителните работници, който, изглежда, се ползва с най-голямо влияние, ПОНЕЖЕ ЛЕЖИ В ЗАТВОРА.

Междувременно Цезар е приел важен гост: Клеопатра. Царицата вече не издържа на напрежението. Трябва да знае как стоят нещата с нея. Тя се е натъкмила за смъртта, всички изкуства на Египет са пуснати в ход, за да мобилизират красотата й, прочута в три континента.

Диктаторът, изглежда, разполага с време. Той се отнася към нея с предишната изискана учтивост както през последните години, готов да даде съвет, от време на време намеква, че стига тя да поиска, не би се колебал и минута да стане отново неин любовник, той, ненадминатият ценител на женската красота. Но за политика — нито дума. Те седят в атриума, подхвърлят храна на златните рибки, говорят за времето. Той я кани за през лятото в Байе…

Тя не му вярва. Изглежда, той още не е завършил приготовленията за решителния удар, навярно това е всичко. Тя си тръгва с окаменяло лице. Цезар я изпраща до носилката й, после се отправя към канцеларията, където юристи и секретари трескаво работят над проекта за новия избирателен закон. Проектът трябва да остане в тайна: разпоредено е никой да не напуска двореца. ТАЗИ КОНСТИТУЦИЯ ЩЕ БЪДЕ НАЙ-СВОБОДНАТА ОТ ВСИЧКИ, КАКВИТО РИМ НЯКОГА Е ПОЗНАВАЛ.

Наистина сега всичко зависи от народа…

А Рар като че е потънал в земята — какво чак толкова има да преговаря с тези плебеи, та те трябва с две ръце да се вкопчат в изключителния шанс, който диктаторът им предлага. Цезар решава да отиде на надбягвания с кучета. Чувства потребност сам да установи контакт с народа, а народът може да се намери на надбягвания с кучета.

Циркът още не се е напълнил съвсем. Цезар не отива в голямата ложа, а сяда по-горе сред тълпата. Няма защо да се опасява, че някой ще го познае — тези хора са го виждали само отдалеч.

Цезар наблюдава известно време състезанието, а след това залага на едно от кучетата. До него е седнал някакъв човек и Цезар му обяснява защо е заложил тъкмо на това куче. Човекът кима с глава. Един ред по-напред възниква малък спор. Някакви хора, изглежда, са заели чужди места и новодошлите ги прогонват. Цезар се опитва да завърже със своите съседи разговор, дори за политика. Те отговарят едносрично и тогава той разбира, че те знаят кой е: Цезар седи сред своите тайни агенти.

Той гневно се изправя и си тръгва. Впрочем кучето, на което е заложил, печели…

Пред цирка Цезар среща своя секретар, който го търси. Новините, които носи, не са добри. Никой не желае да преговаря. Навсякъде цари страх или ненавист, предимно второто. Човекът, в когото хората имат доверие, се нарича Карпо, строителен работник. Цезар слуша мрачно. Качва се в носилката си и заповядва да го отнесат в Мамертинския затвор. Ще говори с Карпо.

Карпо трябва първо да бъде намерен. Тук в тези зандани има толкова много затворени някога си плебеи, тук те гният с десетки. Но след известно търчане насам-натам Карпо, строителният работник, е измъкнат с дълги въжета от една яма и сега диктаторът може да говори с човека, в когото има доверие народът на Рим.

Те седят един срещу друг и се разглеждат. Карпо е стар човек, може би не по-възрастен от Цезар, но във всеки случай има вид на осемдесетгодишен. Много преживял, много отпаднал, но не и сломен. Цезар без заобикалки развива пред него своя нечуван план — да възстанови демокрацията, да назначи избори, самият той да се оттегли в частния живот и т.н., и т.н.

Старикът мълчи. Не казва нито „да“, нито „не“, той мълчи. Вперил е очи в Цезар, и не издава нито звук. Когато Цезар си тръгва, спускат го обратно с дългите въжета в ямата му. Мечтата за демокрацията рухва. Всичко е ясно: и да желаят преврат, във всеки случай без Цезар. Познават го твърде добре.

Когато диктаторът се завръща в дома си, секретарят трябва да употреби известни усилия, за да обясни на стражата кой е той. Стражата е нова. Новоназначеният едил е отстранил римските войници и е натъпкал в двореца цяла негърска кохорта. Негрите са по-надеждни, не разбират латински, така че е по-трудно да бъдат подстрекавани или заразени от настроението в града. Сега вече Цезар знае какво е настроението в града…

Нощта в двореца протича неспокойно. Няколко пъти Цезар става и броди из просторния дворец. Негрите пият и пеят. Никой не му обръща внимание, никой не го познава. Той се заслушва в една от техните тъжни песни, а после отива в конюшнята, за да навести любимия си кон. Конят във всеки случай го познава.

Вечният Рим е потънал в тревожна дрямка. Пред вратите на нощните приюти разорени занаятчии все още чакат на опашка за три часа сън и четат огромни, полуразкъсани плакати, вербуващи войници за войната на Изток, която вече няма да се започне. От градините на jeunesse dorée[1] са изчезнали стражите от предишната нощ. От дворците долитат пияни гласове. През една от южните порти на града излиза неголяма кавалкада: царицата на Египет, забулена с гъст воал, напуска столицата…

В два часа през нощта Цезар си спомня за нещо и по нощница отива в крилото на двореца, където юристите все още работят над новата конституция. Цезар ги праща да спят.

На разсъмване съобщават на Цезар, че през нощта е убит неговият секретар Рар. Очевидно е бил проследен при разговорите му с политиците на плебса и някакви могъщи ръце бяха нанесли коварен удар. Но чии ръце? Списъците с имената на заговорниците, които се намираха у секретаря, са изчезнали.

Убийството е станало в двореца. Значи, дворецът вече не е безопасен за привържениците на диктатора. А дали все още е безопасен за самия диктатор?

Цезар дълго стои пред походното легло, на което е прострян мъртвият му секретар, последният му довереник, на когото това доверие бе струвало живота.

На излизане от стаята някакъв пиян войник от стражата се блъсва в него и не се извинява. Докато върви по коридора, Цезар на няколко пъти нервно се озърта.

В атриума, странно опустял — никой не е дошъл на утринния прием — Цезар се натъква на пратеник на Антоний. Консулът — негов сподвижник — е наредил да му се предаде, че днес в никакъв случай не бива да се появява в сената. Личната му сигурност там била застрашена. Цезар заповядва да се предаде на Антоний, че няма намерение да ходи в сената.

Вместо това той нарежда да го отнесат в дома на Клеопатра, покрай дългите редици просители, проточващи се всяка сутрин пред двореца му. А може би Клеопатра ще финансира неговия поход? Тогава не би имал нужда нито от Ситото, нито от народа.

Клеопатра не е вкъщи. Всички врати са заключени. По всичко личи, че е заминала задълго…

Обратно в двореца. Входната врата зее странно отворена. Оказва се, че стражата се е махнала. Владетелят на света подава глава от носилката си и се взира в своя дом, където вече не се решава да пристъпи.

Би могъл да поиска охрана от Антоний. Но вече няма доверие в никаква охрана. По-добре да мине без охрана, така поне няма да се бои от нея. Но къде да отиде?

Той дава заповед. Отива в сената.

Цезар лежи изтегнат назад в носилката си, не поглежда нито вляво, нито вдясно. Нарежда да го отнесат до Помпеевата портика. Слиза от носилката. Изслушва просителите. Влиза в храма. Потърсва с поглед този или онзи сенатор и го поздравява. Сяда на своя стол. Следват обичайните церемонии. После заговорниците се приближават към него под някакъв предлог. Сега вече той вижда пред себе си не бели петна, както в своето видение от преди два дни: всички имат лица — лицата на най-добрите му приятели. Някой му дава да прочете нещо, той протяга ръка. Те се нахвърлят върху него.

Бележки

[1] Златната младеж (фр.) — Б.пр.