Лион Фойхтвангер
Одисей и свинете или досадата от цивилизацията (4)

4.

След пиршеството Одисей не можа да заспи. Новото винаги вълнуваше душата му, а умът му се стремеше да узнае неизвестното. Мамеше го мисълта да остане тук при феаките, докато се научи да кове и употребява синкавото желязо, а също да различава знаците, които те издълбаваха върху глинени плочки. Но благородният страдник бе шейсетгодишен и се боеше да не стане за смях пред младите, ако той, старецът, почне да се учи като малко дете и да прави грешки. В Итака, любимата му родина, никой не му показваше неща, които не познаваше, там той имаше отговор за всичко и несъмнено бе най-умният.

На другия ден многомощният владетел Алкиной се обърна към него:

— Кажи ми какво смяташ да правиш? Тук ли ще останеш или ще се завърнеш на твоя горист остров? Ще бъда откровен: ако останеш, гостуването ти ще е желано за нас, така ти не ще можеш да разкажеш на другите смъртни за нашия приветлив остров и за нашите съкровища. Ако пък тръгнеш, драги чужденецо, и на това сме съгласни, защото гостът не трябва да се възпира. Наистина този път не ще можем да ти предложим някой от нашите кораби, това би противоречило на решенията ни. Но може би боговете ще дарят и твоя кораб с двадесет и две весла с щастливо завръщане.

За миг многостранствалият Одисей се поколеба. След това отвърна:

— Дойдох само за да видя твоя лик, богоравни Алкиное, както и лика на принцеса Навзикая, защото на вас дължа живота си. След като се уверих, че всичко при вас е благополучно, с радост ще се завърна на моя прочут остров.

— Да бъде волята ти, благородни Одисее — отвърна могъщият Алкиной. — А ние ще отправим подаръци на твоя черен кораб и ще принесем жертва на боговете, за да ти пратят попътни ветрове.

Но преди Одисей и другарите му да спуснат кораба си в морето, той потърси певеца Демодок. Двамата седнаха в просторното преддверие и като се наслаждаваха на приятната вечерна прохлада, пиеха вино и разговаряха. Прозорливият Одисей каза:

— Щастлива е участта на човека, който продължава да живее в песента на омира и боговете не могат да ми отредят по-добра съдба от тази, ти да описваш и възпяваш моите подвизи, Демодок, който с право си най-прославеният сред омирите. Това, което ти разказа за странстванията и подвизите ми, а също и за мене самия, едновременно ми принадлежи и вече не ми принадлежи. Докато ти пееше, моите подвизи се откъснаха от мене и сега ги виждам отстрани, те са мои и вече не са мои, толкова са ми близки, колкото и далечни — също като отрязани коси.^[1]

Прочутият Демодок отпи от благоуханното вино и отвърна разсъдливо:

— Ние трябва да сме признателни един на друг, богоравни Одисее. Аз на тебе, защото твоите подвизи са опора за моята песен, подобно на костите, които държат тялото. А ти на мене, защото без песента на поета подвизите на героите отлитат без всякакъв ред и смисъл.

— Така е — съгласи се благородният страдник Одисей и продължи: — За много мои приключения разказа ти, богоравни Демодок, и всички те оживяха. Само едно остана неясно и безплътно като сенките в дома на Аид.

Одисей видя, че лицето на слепеца помръкна и бързо добави:

— Навярно аз самият не съм го разказал добре преди години, когато бях тук.

А Демодок попита:

— Кое от приключенията имаш наум?

— Историята на моето пребиваване в чертога на магьосницата Кирка, на остров Еея — отвърна Одисей.

— Това е историята — припомни си Демодок, — в която богинята превръща твоите другари в свине, а бързоногият Хермес ти дава вълшебна билка, за да преобразиш свидните си спътници отново в хора.

И понеже Одисей мълчеше, певецът добави с известна досада:

— Ти така го разказа тогава. Говореше за двайсет и двама другари, за билката моли и аз така го пея от години.

— Така го разказах и така беше, но само отчасти.

— Тогава го разкажи наново, но изцяло — помоли Демодок.

Одисей го послуша и започна:

— Когато усмирих Кирка и разделих с нея прекрасното й ложе, тръгнах да намеря другарите си, та да ги преобразя отново в хора. В ръка държах вълшебната билка, дадена ми от Хермес, пратеника на боговете, това чудно растение моли: коренът му е черен, цветът му е подобен на мляко, а въздействието му е божествено. Когато пристигнах в свинарника, видях другарите си събрани на куп, двайсет и двама на брой, и като ги гледах, запитах се: „Кой ли от тях е Полит, най-скъпият ми от всички? А коя ли от тези белозъби свине е моят приятел и братовчед Ноемон? Коя ли е Фроний и коя Антиф?“ Радост изпълни сърцето ми при мисълта, че след миг всички ще застанат пред мен отново в познатия вид. И като размахвах големия корен, завиках им: „Хайде, ставайте, свидни другари, елате да допра до гъстата ви четина целебната билка. Щом ви докосна, ще възвърнете човешкия си облик — високата, стройна снага, гладката кожа и хубавия човешки език.“

А те, като чуха това, се навряха по ъглите, явно уплашени от мене и от моя корен. Помислих си, че богинята, магьосницата Кирка, тази чародейка, е помътила сърцето и разума им. И отново завиках на другарите си: „Но чуйте, приятели, разберете ме. Великият бог Хермес ми даде тази билка моли, за да ви освободя от коварната магия. Позволете ми да докосна четината ви и ще станете отново хора. Възвърнете си познатия облик!“ Но те, още по-уплашени от преди, заотстъпваха, грухтяха и квичаха от страх, сякаш ги дебнеше зло; и понеже вратичката на свинарника бе отворена, те се втурнаха покрай мене навън, като друсаха тлъстите си кореми на своите къси, чевръсти крачета и побягнаха колкото може по-далеч. Нищо не разбирах, а сърцето ми се късаше.

Накрая, като се промъкнах наблизо, успях да докосна с корена една от свинете. Мигом изкапа гъстата четина и пред мене застана моят спътник Елпенор, най-млад от всички ни, посредствен момък, неотличен в битките, а също ненадарен с разум. Строен, в човешки облик стоеше той пред мен. Ала не ме прегърна, не ликуваше и не беше щастлив, както очаквах. По-скоро ме заупреква: „Пак ли се появи ти, зъл смутител на покоя! Пак ли искаш да ни мъчиш, да излагаш телата ни на опасности и да изтръгваш все нови решения от сърцата ни? Сладко бе да съм такъв, какъвто бях, да се търкалям в тинята под слънцето, да се наслаждавам на ярмата и на помията, да грухтя и да не се терзая от съмнения — така ли да постъпя или иначе? Защо дойде, защо насила ме връщаш към предишния ми омразен живот?“ Така ме упрекваше той, проклинаше ме и плачеше. След това отиде, та се напи и легна да спи върху покрива на Киркиния чертог. Но другите ми спътници, свинете, като се завърнаха, го разбудиха с грухтенето и квиченето си. Още замаян от виното и от съня, обзет от смътна тъга, той се търкулна към другарите си, но пропусна стълбата, падна от покрива и се преби. А той бе единственият, когото успях да преобразя отново в човек.

Много неща бях преживял, ала никога тъй страшни, както в този час. Сърцето в гърдите ми натежа и се преобърна, когато разбрах: приятелите бягат от мен, желаят да си останат свине и да не възвръщат човешкия си облик. Бях успял да хвана само най-глупавия и да го направя отново човек, но какъв човек, и то не за дълго.

Докато Одисей разказваше това, лицето му ставаше все по-старо, по-изострено и по-съсухрено. Гнетеше го не само споменът за оня час, но и мисълта, че сега той самият се противи да влезе в един по-светъл и по-строг свят, какъвто му бяха показали феаките.

И той приключи с думите:

— Тази, Демодок, е истината, а не онова, което разказах тогава. Не двайсет и двама другари преобразих отново в хора, а само един, но душата му в миг отлетя при Аид. Сега ми кажи, прославени певецо, ще разказваш ли за това, което преживях при Кирка, и в бъдеще по същия начин, както до днес? Или ще го видиш тъй, както сега ти го описах?

Омирът Демодок отпи от виното и дълго мълча, потънал в мисли. Накрая рече:

— Благородни Одисее, многостранствал страднико! Мисля, че ще разказвам историята, както досега. Това, което ти днес ми описа, не става за стихове. Не подхожда за песен пред сегашните смъртни. — И той добави кротко и вежливо: — Може би някога и на него ще му дойде времето.

С тези думи слепият Демодок изличи от сърцето си истинската история за Одисей и свинете.

А Одисей се завърна в родината си при благородната Пенелопа и при разсъдливия си син Телемах. Изминаха години, на остров Итака пристигнаха чуждоземни, които донесоха вести и песни. Все повече песни изникваха за странстванията на Одисей, а поемата на Демодок за премеждията му на остров Еея при магьосницата Кирка и за преобразяването на свинете бе една от най-често петите. И понеже богоравният Одисей винаги слушаше историята така, както я разказваше Демодок, накрая и той самият забрави какво се е случило в действителност.

Още двайсет години богоравният Одисей живя на остров Итака. Живя в мир и покой, вече почти не го измъчваше копнеж, когато съзерцаваше пурпурното море. Понякога слизаше в подземието на дома си и разглеждаше своите съкровища, а също и подаръците, които му бяха връчили феаките. Те бяха прибавили и къс от своя синкавочерен метал. Но като лежеше в подземието на Одисей, този къс желязо постепенно изгуби блясъка си и почервеня от ръжда. Отначало Одисей го съзерцаваше с удивление, после с равнодушие. Скоро вече почти не го гледаше и лека-полека забрави името му.

Ала неговият син и наследник Телемах научи думата желязо. А по-късно я узнаха и всички ахейци. Накрая те се научиха и да употребяват този синкавочерен нов метал, наистина, след дълги борби и много пролята кръв.