Лион Фойхтвангер
Одисей и свинете или досадата от цивилизацията (1)

1.

Музо, запей ми за второто плаване на любознателния Одисей до страната на феаките, защото поетът го премълча.

Тогава богоравният Одисей, многоопитният страдник, най-хитроумният сред смъртните, пристъпваше прага на старостта. Тридесет и три годишен бе потеглил той за Троя, десетилетие бе обсаждал крепостта и още едно бе скитал по море. Други седем години бяха изтекли, откак изби женихите, многобуйните, които задиряха жена му, благородната Пенелопа, и разпиляваха имота му. Но той ги бе избил всичките, без да мери вината им дали е голяма или малка, и прати скърбящите им души при Аид.

И така, Одисей бе вече шейсетгодишен. Силните му плещи постепенно се закръгляха, тялото му затлъстя, а очите му вече не блестяха, както преди. Няколко зъба му бяха счупени, стърчаха тъпи и почернели в устата, други пък бяха изпопадали и той често се затрудняваше да откъсне от кокала сочната овча или бича мръвка. И ако сега трябваше отново да опне мощния лък, с който на времето бе избил наглите женихи, по-голямата работа трябваше да извърши неговата богиня-закрилница Атина Палада.

Но той рядко мислеше за това. А когато в душата си усетеше угнетение заради чезнещата мъжка сила, бранеше се от него и го прогонваше, като предпочиташе да се наслаждава на изобилието, богатството, могъществото и другите дарове, с които го бяха обсипали боговете.

Защото сред царете на седемте острова той бе сега най-богатият. Макар Итака да бе малка и скалиста, да не подхождаше за пасбище на коне, макар нейните жители да не бяха тъй многоопитни в строежа на кораби, както народите на съседните острови, имаше там преобилно и кози, и свине, и говеда. Одисей владееше огромни стада в Итака, две други пасяха на остров Сама, а четири — на материка. А в подземието на пищно украсения си дом съхраняваше множество съкровища: изящно изработени тъкани, бронзови статуи, красиви медни, та и златни сечива. Обслужваха го старателни роби и многобройни робини. Свирепостта и мощта, с които бе наказал дръзките женихи, още го правеха страшен и могъщ за мъжете на острова, а и далече извън пределите му.

Наистина, животът в Итака вече не бе същият, както преди, на нито един от седемте острова вече не бе същият. Когато ахейците потеглиха, за да сринат свещения Илион, навсякъде ехтяха думите, изричани често от царя на царете, позорно убития Агамемнон: „Няма добро многовластие, нека един е владетел!“ Сега бе настъпило по-спокойно, по-слабовато, не тъй героично време. Жителите на Итака искаха да мислят сами и в дързостта си стигаха дотам, да имат собствено мнение. Случваше се дори някои да мърморят, че ако сега на острова липсвали мъже, виновен за това бил благородният Одисей; първо повел в битката за Троя прекрасните младежи, цвета на страната и никой не се завърнал, а когато израснало новото поколение, това на женихите, той и тях пратил при Аид. И сега хитроумният страдник Одисей, изглежда, трябваше да вдигне ръка, та с жезъла си да наложи недоволния по гърба или по главата.

Дори собственият му син, разсъдливият момък Телемах, вече не беше такъв, какъвто го желаеше Одисей; наистина, той бе по-голям, отколкото мислеше Одисей. Вършеше всичко, което му заръчваше бащата и никога от устата му не излизаше дума на възражение. Но през дългите си странствания Одисей се бе научил да чете в душите на хората и забелязваше, че за някои неща синът му има собствени възгледи, а това го огорчаваше. Също и жена му, благородната Пенелопа, криеше от него в душата си някои спомени и чувства. Защото през дългите години на разлъка тя сигурно бе разглеждала женихите и бе преценявала кого да избере, ако съпругът й още дълго се бави в неизвестност. А сред женихите имаше силни, красиви, заможни и разумни младежи. Одисей бе подслушал как няколко робини си говореха, че благородната Пенелопа гледала не чак толкова неблагосклонно на жениха Амфином. И когато по-късно Одисей набързо обеси робините под покривния свод, така че те висяха като дроздове, попаднали в примка, и леко се поклащаха на вятъра, то бе, за да сложи край на приказките, които дразнеха слуха му. Но в себе си той упрекваше Пенелопа, че никога не говори за времето на женихите.

Ала облаците, помрачаващи понякога покоя на душата му, се разсейваха, щом той само си помислеше колко благополучно бяха завършили всички негови приключения, странствания и премеждия. Сега злото бе се скрило в морската бездна, а на него му оставаше славата, слава, каквато никой смъртен не притежаваше, след като Ахил бе мъртъв.

В сърцето си Одисей често сравняваше собствената си слава с тази на Ахил. Ахил почитаха като бог, понеже бе най-героичният сред ахейците. Но по-високо от бойната слава многоопитният Одисей слагаше славата на мъдрия, разсъдлив и хитроумен мъж, а нямаше съмнение, че след Прометей и Дедал никой не е бил тъй хитър, находчив и прозорлив като самия него, Одисей.

Навсякъде сред ахейците възпяваха подвизите му: какво бе извършил под Троя, как бе измислил смелата, хитроумна уловка с дървения кон, как бе странствал по море до най-далечните острови, как единствен той от всички мъже, потеглили с корабите на Итака, бе устоял и бе спасил скъпоценния си живот, как бе избил женихите и как си бе възвърнал острова. Разказите не винаги бяха еднакви. Хората не винаги вярваха на истината, а онова, на което вярваха, не винаги бе истина. Постепенно обаче многото повести се бяха слели в една повест, а от различните истини се бе родила една истина.

На тази единствена повест най-сетне вярваха всички — и разказвачите, и певците, и слушателите, та дори и участниците в описваните събития. Сам богоравният Одисей вярваше на повестта и понякога дори след дълги, съсредоточени размишления, не можеше да каже кое е истина и кое само се възпява.

Ето например броят на женихите, които той, синът му и двамата пастири бяха избили. Одисей и хората му бяха четирима, това бе сигурно, ала колцина бяха женихите? Той често диреше имената им в паметта си. Припомняше си тридесет и девет имена и това също бе немалък подвиг, ако те, четиримата, бяха изтребили тридесет и девет мъже. Но в стиховете за избиването на женихите отначало се пееше, че той пратил цели триста души при Аид. Такова преувеличение той не можеше да търпи, затова наложи поправка и намали броя. Сега в стиховете се споменаваше числото сто и осемнадесет. Сто и осемнадесет жениха бе избил богоравният Одисей. Така си и остана. Вече не прибавяха, нито отстраняваха някого.

Също за онези, които бяха взели участие в кървавото отмъщение — разсъдливия момък Телемах, божествения свинар Евмей и смелия кравепас Филонтий, — числото на избитите женихи бе сто и осемнадесет. Сто и осемнадесет бяха и за благородната Пенелопа. Веднъж може би, преди много време, тя бе попитала с нежно удивление: „Нима наистина бяха сто и осемнадесет?“ Ала вече не питаше. А пък и той самият, многостранствалият и мъдър Одисей, все по-трудно успяваше да пресметне дали броят на женихите е по-близо до тридесет и девет или до сто и осемнадесет.

Хората, които умееха да внушават повече вяра в сътворения от тях свят, отколкото в действително преживяното, бяха рапсодите, певците. Те бяха най-често стари и немощни, негодни вече за нищо друго, освен да пеят и разказват. Не притежаваха нито съкровища, нито власт, но въпреки това бяха на почит. Всеки уважаващ себе си цар имаше свой певец, когото хранеше с месо и поеше с благоуханно вино. И то с основание, защото две неща преди всичко радват човешкото сърце — богатството и славата. А славата бе по-ценна и от богатството. Умреше ли човек, трябваше да изостави богатствата си, а на славата можеше да се наслаждава и в подземното царство. Щом пристигнеше там нова душа, тутакси я заобикаляха душите на прежните покойници и някоя от тях запитваше: „Кажи ми, о сянко, витае ли моята слава сред смъртните?“ А когато новодошлата душа отвърнеше: „Покойнико, ти продължаваш живота си в песните“, душата се радваше. Но без певци нямаше слава.

Певецът на Одисей се казваше Фемий. Като всички певци, и той се зовеше омир. Омир означаваше „съпровождащ“, човек, който не може да върви сам. Омир наричаха певците по две причини. Първо, понеже повечето имаха слабо зрение или направо бяха слепи, а това бе от полза за професията им, защото вътрешното око се изостряше с отслабването на външното. „Съпровождащи“ ги наричаха още, защото те не биха могли да разкажат нищо, ако най-напред други не извършеха подвизите, които те възпяваха.

И така, омирът на богоравния Одисей се наричаше Фемий. Той бе пял и на женихите, получавал бе и от тях месо и други лакомства. Но Одисей го пощади, защото не бяха много онези, които боговете бяха дарили с умението да пеят и да разказват. А и какво ли друго можеше да стори старецът по времето на женихите? Одисей знаеше от собствен опит: няма по-кучешко нещо в света от стомаха ни глождещ. Тиранинът-стомах е самовластен господар, той иска да бъде наситен и заставя дори опърничавите и онеправданите да забравят гнева си.

Тъй че Одисей прости на своя омир, задето бе служил на женихите и отново и отново му повеляваше да разказва за тяхното избиване. Фемий се подчиняваше охотно — отмерено и напевно описваше сто и осемнадесетте убити. Пред своя господар Фемий трябваше да пее и за другите подвизи на Одисей. Стиховете му се лееха като вълните на многорибната морска шир, а Одисей слушаше.

Понякога, когато слухът и сърцето на Одисей още бяха изпълнени с божествените напеви, той сядаше сам край брега на винобагреното море. Сладостно бе да съзерцава от сушата солената водна шир и да си спомня в безгрижие опасностите. Често обаче го обземаше пламенен копнеж по миналото. Разбира се, той знаеше какво изпитва човек в премеждие. Сърцето се мята в гърдите, странникът се моли със сълзи на боговете, проклина сам себе си и своята глупост, че поради дръзко любопитство се е втурнал към всички тези опасности и обещава, ако се спаси, да бъде занапред мъдър и да избягва безразсъдствата. Но това чувство е по-силно и скоро човек закопнява отново за коварната бездна.

Одисей бе сега шейсетгодишен и страстите му отслабваха. Но понякога се усещаше на двадесет и веждите му се въсеха, като сравняваше как някога смело и стремително бе преплавал пурпурното море и как сега проспива оставащите му дни. Много пътища водеха по широкия свят, навсякъде се вълнуваше многорибната морска шир, пълна с кораби и чудовища, а в далечните краища живееха хора, които той не познаваше, съществуваха неща, за които дори не бе чувал.

Последните видени от него чуждоземни бяха феаките. Необикновено мъдри и щастливи, те населяваха своя далечен остров Схерия, разположен накрай света, и любознателният Одисей често разсъждаваше за техните нрави и обичаи. Защото те бяха по-различни от другите хора. Богоравните ахейци, населяващи материка и островите, когато не се задоволяваха с имота си, тръгваха на Изток, за да нападат далечните народи, за чиито богатства бяха чували, та да ги заграбят с меч в ръка. А феаките не уважаваха войната и славата на градорушителните мъже. Вместо това с разумен и мъдро устроен труд те създаваха блага, строяха палати, по-големи и по-пищни, отколкото у другите хора, правеха и чудесна покъщнина. А по моретата пращаха изкусно изработените си кораби с по петдесет и две весла и разменяха своите изделия срещу съкровищата на народите, които бяха също така далеч, както те самите, и населяваха други краища на кръглата земя; оттам си докарваха руди, подправки и всякакви чудеса.

До болка ясно пред очите на стария Одисей се появи страната Схерия, приветливият остров на феаките. Той отдавна вече не съществуваше за него. Богоравните ахейци не се осмеляваха да плават с крехките си кораби дотам, до края на безбрежното море, а феаките, въпреки че със своите сигурни съдове можеха да стигат до ахейците, не даваха и знак за себе си. Понякога благородният Одисей съжаляваше, че след като боговете го бяха запокитили на този богат и приветлив остров, той не остана там повечко, та да изучи характера и нравите на феаките. Колкото и неблагосклонни да бяха те към всички чужденци, него навярно щяха да изтърпят и по-дълго. Красивата, белоръка принцеса Навзикая го гледаше прехласната, а баща й, богоподобният цар Алкиной, го слушаше с охота. Но дългът го бе принудил да се завърне при благородната Пенелопа и така феаките го докараха до родната Итака на приказно бърз и сигурен кораб.

Не можеше повече да се сдържа неуморният Одисей. Затова реши да иде за втори път при феаките, без да се бои от опасностите на бездната и трудностите по солената водна шир.

Това решение той не съобщи на жена си, благородната Пенелопа, защото се опасяваше, че тя ще се разплаче и ще го закълне втори път да не тръгва по негостоприемното море. Но своето намерение той сподели със сина си, разсъдливия Телемах. Онзи веднага му отвърна, че иска да дойде с него. Това обаче не влизаше в плана на хитроумния Одисей, затова най-напред меко, а после твърдо той му забрани да мисли за подобно нещо. С умни и ласкателни слова му описа как в негово отсъствие той ще управлява острова. Ще бъде първият в Итака и ще вкуси от сладостите на властта. Така го утешаваше Одисей и сърцето на момъка се оживи. Ала бащата го предупреди, че трябва да бъде строг и ако срещне съпротива, нужно е да удари с жезъла си непокорния право в лицето.

След това благородният Одисей подбра двайсет и двама юначни другари и с тях стъкми един вит, синеклюн кораб. Спуснаха го в морето, поставиха мачтата и платната, после скрепиха веслата на техните ремъчни възли и направиха всичко, както трябва. Освен това на кораба натовариха запаси, колкото той можеше да побере, а също подаръци за феаките, разбира се, несравнимо по-бедни от онези, които някога те му бяха връчили, изпращайки го за родината. После развиха платната и се хванаха за веслата.