Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (5)

Приятели

Били Байрн се полунадигна и сладко се прозя.

Неговият приятел се приповдигна на един лакът. Слънцето беше изплувало над гората и мъчите му се отразяваха в малкия ручей.

Отдалеч достигаше шума на разбудения близък чифлик.

Били стана и се изтърси.

— Къде? — попита Бридж.

— Ще потърся храна. Това е моя грижа — отговори Били.

Бридж се засмя.

— Иди — каза той. — Много ми е приятно. Тази работа никога не ми е харесвала.

Били тръгна подсвирквайки си весела песничка. Той се чувстваше почти щастлив.

Бридж, който остана на мястото, където нощуваха, събра сухи съчки от огъня, изми се в реката, напълни оловната паница и седна да чака. Стоейки така, той си спомни за белезите по ръцете на своя нов приятел и неволно се замисли над това обстоятелство.

В същото време Били стигна чифлика. Чифликчията като го забеляза, остави работата си, опря се до вратата и го погледна не много приветливо.

— Искам да получа нещо за ядене — обясни Били.

— А имаш ли пари да заплатиш? — попита чифликчията.

— Не — отговори Били, — но моя приятел и аз сме гладни, потребна ни е храна.

Чифликчията му посочи мълчаливо с пръст към задния двор. Били погледна и видя куп ненасечени дърва. Той се усмихна добродушно, отиде до тях, хвана лежащата наблизо брадва и се залови за работа. Чифликчията продължи своята работа. След половин час стопанинът отиде към къщи, откъдето го повикаха да закуси, видя купа насечени дърва, наредени около Били и се спря.

— Е, момко, бива те! Да не мислиш, че старият Джек Уотсън ще те накара заради една закуска да насечеш цяла гора? — Сега старикът говореше с добродушен глас.

— Но аз трябва да изработя и за моя другар — обясни Били.

— Добре, ти си насякъл достатъчно и за двама — отговори чифликчията и като се обърна, извика: — Слушай, жено, дай на този момък храна за двама души, но толкова, че да им стигне за два пъти.

Били радостно се усмихваше, когато се връщаше обратно при своя нов приятел, натоварен с мляко, яйца, хляб и студено печено месо.

„Преди една година — мислеше си той — аз бих ги накарал силом да ми дадат храна и не бих сметнал, че постъпвам неправилно. Чудно, как може човек да се измени тъй много заради едно момиче!“

Когато Били се показа, натоварен със своите пакети, неговият другар веднага запали огъня и започна да декламира.

Бридж гледаше как Били оставя внимателно пакетите един след друг на тревата до огъня. Млякото беше в чист съд, а останалите провизии бяха завити в хартия.

При вида на това богатство, Бридж намигна с едното си око, а с другото погледна хитро Байрн.

— Е, какво, трудничко ли трябваше да умре? — попита той.

— Кой?

— Е как, кучето, разбира се! — отговори Бридж.

— Доколкото знам, то не мисли и да умира.

— Ти искаш да ме увериш, приятелю — че са ти дали всичко това с добро и че не са насъскали отгоре ти кучето? — запита недоверчиво Бридж.

Били се засмя и обясни как е спечелил провизиите. Бридж въздъхна облекчено. Червените следи по ръцете на Байрн не излизаха от ума му.

Те се нахраниха, легнаха на тревата и запушиха.

— Какво да правим сега? — попита Бридж.

— Ще тръгнем на път! — отговори Били.

— Какво? Промяната никога не пречи. Хайде! — Били събра останалата храна и направи два пакета. Единият от тях той подаде на Бридж.

— Багажът е разделен по равно — каза той весело. — А сега изпий остатъка от млякото, защото съдът ми трябва.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го върна на чифликчийката — отговори Били. — Тя ми го даде временно.

Бридж учуден вдигна рамене. В края на краищата той може би се лъже в предположенията си.

В чифлика ги посрещнаха като стари познати. Чифликчийката беше трогната, че са й върнали съдината. Това тя не очакваше. Разделиха се като истински стари приятели и на отиване стопанката им даде по едно парче вкусна баница.

Като се отдалечиха от чифлика, Бридж въздъхна.

— Няма на света по-добро нещо от добрата жена — каза той.

— Майката или Пенелопа — запита Били.

— И едната, и другата — отговори Бридж. — Аз нямам Пенелопа, но имах чудна майка.

Били не отговори нищо. Той си спомни неприятната жена с тъпи очи, която бе негова майка. Споменът не беше приятен.

— Бридж — каза той шепнешком, стараейки се да промени разговора. — Какво странно име! Знам такова име на игра с карти, но не бях чувал да се нарича така човек.

— Някога един приятел ми даде този прякор — обясни Бридж — за страстта ми към картите.

— Да — съгласи се Били.

В продължение на няколко дни те продължаваха пътя си към Канзас Сити. Бридж развеселяваше пътуването със своите декламации.

Веднъж Били каза:

— Ти знаеш толкова много стихове, че е невъзможно и сам да не пишеш.

— Опитвах — призна Бридж, — но на моите стихове винаги липсва нещо. Започват хубаво, а свършват съвсем неочаквано.

— Помниш ли някои от твоите стихове? — запита Били.

— Имах едно стихотворение, в което се описваше брегът на езерото, където прекарах една нощ — каза Бридж, — но помня само един куплет.

— Казвай! — каза Били. — Обзалагам се, че си го написал хубаво.

Бридж се изкашля и не без смущение започна:

Скалите покрай залива

потъват в гладките вълни,

и весело играе рибата,

нейния живот — е сладък… като слива!

Той погледна смутено Били.

— Е, как е? — запита Бридж.

— Всичко би било хубаво, да не беше последният стих! — каза чистосърдечно Били. — Някакъв недостатък има.

— Да — съгласи се Бридж. — Не върви. Знаеш ли, Били, че начина, по който говориш и маниерът, с който се разправи със скитниците, когато ме нападнаха, ми подсказват, че някога ти си бил близо до арената.

— Да, аз участвах в боксови състезания — призна Били.

* * *

Един ден преди да стигнат в Канзас Сити, Били работи при съдържателя на ресторанта в малкото градче. Храната, която получи бе увита в стар брой на един от канзаските вестници „Звезда“.

На връщане към мястото, където нощуваха, той предаде пакета на Бридж, който имаше задълженията на майстор-готвач. След това Били отиде при ручея да се измие.

Бридж разтвори пакета и случайно една бележка във вестника привлече вниманието му. Когато започна да я чете, веждите му ту се издигаха, ту се свиваха.

Понякога той кимваше с глава и крадешком поглеждаше към Били, който привършваше миенето.

Бридж бързо откъсна от вестника статията, която го заинтересува и я пъхна в джоба си.

Тази вечер Бридж дълго стоя, наблюдавайки през полузатворените си клепачи Били. Често очите му се спираха на червените белези по китките на ръцете на Били, но каквито и да бяха мислите му, не каза нищо.

Беше пладне, когато двамата влязоха в Канзас Сити. Били имаше в джоба си цял долар. Той го спечели, като помогна на един автомобилист да изправи обърнатата си кола.

— Ще се нахраним до насита — каза той на Бридж — и ще спим в легла, за да се убедим колко по-приятно е да се спи под открито небе.

— Ти си талант, Били! — каза Бридж.

Те се запътиха към един хотел, където за петдесет цента получиха стая с две легла.

В края на коридора беше тоалетната и Бридж отиде да се измие, като преди това хвърли куртката си. След неговото излизане Били случайно забеляза на пода под куртката на Бридж парчето вестник. Той го вдигна, за да го постави на масата, когато една дума привлече вниманието му. Тази дума бе „Шнейдер“.

Били разгъна парчето и прочете:

„500 долара на онзи, който посочи престъпника!

Били Байрн, който е осъден на доживотен затвор в Джиолет за убийството на стареца Шнейдер, съдържател на кръчма, е скочил от влака, като повлякъл със себе си и помощник-шерифа, към когото бил привързан. Помощникът е бил намерен след няколко часа вързан, с кърпа в устата си, близо до Лемонт. Той съобщил, че Били Байрн избягал и вероятно се е завърнал в Чикаго, където човек като него може да се укрие лесно.“

Като свърши четенето, Били остави парчето вестник в един от джобовете на куртката. След минута Бридж се върна в стаята.

Били често поглеждаше към своя спътник и при това всеки път си спомняше за наградата от петстотин долара.

„Петстотин долара — мислеше той — това е сума пари.“

И той отново поглеждаше спътника си, като че ли жалейки го и стремящ се да прочете по лицето му намеренията, криещи се в сърцето му. Не е такъв Бридж, но петстотин долара — не е шега работа! Защо тази статия бе в джоба на неговата куртка? Ето кое бих искал да знам.

Ясното настроение, в което се намираше Били от деня, когато се срещна с Бридж, изведнъж изчезна.

Мисълта, че може да срещне представител на тайната полиция досега не му бе идвала на ум. И сега цяла Америка му се стори, че е един огромен град, пълен с тайни полицаи.

Тук, в Канзас Сити, всеки минувач можеше да бъде агент.

Тъкмо в тази минута Бридж започна да декламира:

Другарю, ето моите мазолести ръце.

Изцапани със земна, чиста кал.

Скитник съм аз! Обичам моя волен ден

без скучни мисли, без да желая да го разбирам,

по Божия милост съм циганин!

— Слушай — каза Бридж, — да отидем ли да хапнем до насита, както предложи ти?

Били стана. Изглеждаше невъзможно този човек да го предаде.

Другарю, ето моите мазолести ръце!

Изцапани със земна, чиста кал.

Били повтори полугласно тези стихове. Доверието му към Бридж отново се възвърна.

— Харесваш ли ги? — запита Бридж.

— Да — каза Били. — Пак от Нибс ли са?

— Не, от Сарвис. А сега да вечеряме!

И той весело поведе Били към улицата.

Беше вече късна нощ. Бридж заведе Били в един ресторант, където можеше да се хапне добре, без да е скъпо. Били бе нащрек. Те не срещнаха нито един полицай. Дори Били съжаляваше. Това би било изпитание за Бридж, ако той няма намерение да отиде тихичко в полицейския участък да го предаде и да го арестуват през нощта.

Когато стигнаха до ресторанта, намиращ се в подземния етаж на едно огромно здание, Бридж посочи с ръка на Били да влезе. Самият той за минутка се спря до вратата и се огледа. Тъкмо в този момент от тъмния ъгъл на противоположната улица се показа фигурата на един човек.

След това Бридж бавно се обърна и не бързайки, последва Били в ресторанта.