Александър Беляев
Скок в нищото (7)

Ханс разглежда лунапарка

Ханс излезе от дома на Винклер и се отправи към гигантската подкова. Тя се виждаше отвсякъде.

Момъкът крачеше по заледения път и си мислеше:

„Подковата прилича на камертон. Не по-ниска е от Айфеловата кула, дори може би е по-висока. Вилица-небостъргач…“

Гъст облак закриваше подковата наполовина.

„Триста метра… Издига се на планина, висока пет-шест хиляди метра над морското равнище. Грандиозна кула. Но защо ли са я построили? Винклер не каза. Ще се опитам сам да разбера… Някога Мопасан се е оплаквал, че Айфеловата кула е грозна и го потиска. Естествено за онова време тя е изглеждала груба и грозна с масивната си конструкция. Била е построена като «символ» на Световното парижко изложение. И все пак, ако Мопасан беше инженер, сигурно би се преизпълнил с почит и уважение към Айфеловата кула. За времето си тя е била чудото на строителната техника. На нея има астрономична обсерватория, метеорологична служба, физичен кабинет и мощна радиостанция. Вероятно и подковата е построена за подобни научни цели.“

Облаците бавно отплуваха на запад. Върхът на подковата ясно се очерта в бистрата синева на небето. Вдигнал глава, Ханс внимателно я разглеждаше, но неочаквано стъпи накриво и падна. Чу се гърлен смях и напевна реч. До Ханс се бяха изправили индианци, наметнати с прокъсани одеяла, през които прозираха голите им тела. Ханс се усмихна. Индианците също му се усмихнаха, разкривайки белите си зъби. Те му сочеха ту върха на подковата, ту заледения път. Да, да. Ханс се беше заплеснал. Съзнавайки грешката си, той смутено кимна и се изправи на крака. Индианците си тръгнаха, като му подвикнаха нещо, очевидно някакво предупреждение. Минаха четирима негри, нарамили огромна греда. „Механизация!“ — промърмори си Ханс. Отдръпна се настрани и като се подпря до някаква къща от лъхащи на бор греди, отново вдигна очи към подковата. Върховете й бяха съединени с тънка като нишка площадка. От нея се издигаше антена.

„Ами да, това е метеорологична обсерватория и радиостанция. За полета трябва да се проучат атмосферните условия на Стормър сити…“

Изведнъж Ханс съгледа падаща надолу черна точка. Тя се движеше плътно до едното рамо на подковата.

„Я виж ти! Изглежда, подковата е не само радиостанция и метеорологична служба, но и лаборатория за изследване на падащи тела.“

Черната точка стигна до кръглата част на подковата, мина по инерция до основата на другото рамо, издигна се, падна, отново се издигна и така продължи като махало „със забавящи се колебания“. Когато най-сетне спря в центъра на кръглата част, Ханс видя, че това беше вагонетка. Може би в нея имаше хора. Добре би било да се полюлее на тази люлка! Да, трябва. Защото полетът с ракетата също е излитане и спускане. Излитане от Земята и спускане на някоя планета… „Да, трябва да се изследва как влияе безтегловността върху човешкия организъм…“ Ханс почти тичаше към подковата. Но тя бе още далече. Той видя, че от асансьора излезе някакъв мъж и бегом се отправи към кантората на Колинз.

Ханс стигна запъхтян до масивната бетонна основа на подковата. Вагонетката вече пълзеше нагоре като асансьорна кабина. Момъкът бързо се качи на бетонната площадка и погледна закръглената част. Имаше две релси. А радиусът на кръглия участък бе петнайсетина метра. Ако височината е триста метра, излитането и падането би трябвало да продължат цели петнайсет секунди. Не е зле. Но дявол да го вземе! При височина триста метра и радиус на окръжността петнайсет се получава четиридесетократно претоварване от центробежната сила. Можеш да се сплескаш…

Под площадката нещо изщрака, забуча и Ханс видя, че едното рамо на гигантската подкова се отдалечава от другото. Радиусът на закръглената част се увеличи до шейсетина метра. „Това вече е друго. Сега натоварването ще бъде само десет пъти по-голямо. Почти каквото изпитваш при спускане по стръмен наклон.“

Моторите на съоръжението отново забръмчаха. Радиусът се намали до двайсетина метра. „Дано само не изпусна този рейс…“ Ханс бързо влезе в постройката, над която се проточваха въжетата на асансьора. Подаде синия си билет на метиса, облечен в яке от еленова кожа. Той кимна и мълчаливо му посочи кабината. Ханс влезе в асансьора, кабината трепна и започна да се изкачва.

Ханс имаше чувството, че се издига с въздушен балон. Пред очите му отново се разкри целият Стормър сити. Скоро отвъд планинския хребет се показа и океанът. На север, изток и юг се простираше огромният масив на Андите.

Асансьорът спря. Ханс излезе на открита площадка. Уф! Тука беше още по-студено. И какъв пронизващ вятър! Но иначе пък всичко се виждаше като на длан. На широката площадка, която от долу му се стори като нишка, съединяваща раменете на гигантския камертон, бяха монтирани ветропоказатели, анемометри, барометри, термометри… Ханс усети как лицето му пламва от ледения вятър. Трябваше по-скоро да влезе в заслона! Посрещна го пълен мъж. Кимна му като на стар познат. Сигурно Винклер го бе предупредил по телефона. Разбира се, Ханс можеше да разгледа всичко и да слезе.

В центъра на помещението имаше люк, над който стоеше кабината, готова за спускане. Вратата й бе отворена. Ханс надникна и влезе; вратата веднага се затвори. Вътре бе по-топло. Гореше електрическа крушка. Прозорци нямаше. Подът бе покрит с линолеум. Стената до вратата бе заета с клетки с опитни животни, птици, насекоми. С подобни клетки бе запълнена и стената от лявата страна. До срещуположната стена бе поставена теглилка. А до четвъртата висеше въжена люлка. До люлката имаше три завинтени за пода удобни кресла с колани като в самолетите, а в ъгъла — пружинна теглилка с особена конструкция и циферблат със стрелка, отбелязваща промяната в теглото.

„Пружинна теглилка — каза си Ханс. — Ясно: блюдата на обикновената няма да променят положението си, независимо от товара върху едното или другото блюдо, защото и двете тела в еднаква степен губят теглото си. Само пружинна теглилка би отбелязала загубата на тегло при падането.“

В дълбоко кресло седеше пълен, едва побиращ се в него мъж с лъснало от пот плешиво теме. Пред него стоеше лекар, висок и охранен, с бръсната глава. Плешивият дебелан дишаше тежко и уплашено го гледаше, като пациент, комуто предстои операция.

Ханс поздрави и показа на лекаря синия билет.

— Може ли да участвувам в опита? — попита той.

— Моля! — отговори лекарят и продължи да уверява шишкото, че полетът не крие никаква опасност и няма да му навреди. — Ще легнете в люлката, така ще ви бъде по-удобно. Аз ще седна в креслото до вас и ще следя пулса ви и кръвното налягане. Не, не за да предотвратя нещо опасно. Просто ще направя научни наблюдения, за да стигнем до нужните изводи. Ние обобщаваме тези наблюдения и ги предаваме на главния инженер, който ще ги вземе предвид при своите технически изчисления и конструкции: например какво ускорение е допустимо при излитане, по какъв най-целесъобразен начин да се избегнат сътресенията и тем подобни.

— Значи може да има сътресения? И сигурно доста силни? — ужаси се шишкото.

— Не по-силни, отколкото в трамвая — побърза да го успокои лекарят.

С помощта на Ханс той намести дебелака в люлката и здраво овърза едрото му тяло.

Ханс се настани в близкото кресло, стегна коланите и погледна под око съседа си. Шишкото нервно пуфтеше и мърмореше нещо. Лекарят също се върза с коланите на креслото си и хвана един лост.

— Готови! Тръгваме.

— Не! Чакайте! Не искам! — закрещя шишкото.

Но вече бе късно. Ханс усети как сърцето му примира. Тялото му олекна. Той вдигна ръка. Никакво усилие, сякаш не я вдигаше, а сваляше. Дори още по-лесно. Защото при сваляне на ръката все пак се напрягат някои мускули. Като във вода. Не, като в безтегловното, безплътното пространство, когато сякаш и самото тяло се превръща в пространство. Една след друга минаваха секунди… Лекарят следеше пулса на шишкото. Ханс се вслушваше в ударите на сърцето си. Малко позабавени, но общо взето, всичко бе наред. Жалко, че нямаше прозорец… Стрелката на големия хронометър наближаваше цифрата осем.

— Сега идва закръглената част. Дръжте се здраво! — предупреди лекарят.

Изведнъж Ханс усети, че тялото му сякаш се налива с олово. От краката по гърба към главата. Такава тежест, че му бе трудно да диша. Ръцете и краката му бяха като парализирани. Не можеше да помръдне глава. Шишкото се разписка… Но ето че оловото започна да изтича. Миг на нормално състояние. И отново секунди на безтегловност — кабината се спускаше по второто рамо. И отново невидима тежест притисна тялото и гърдите. Неприятно усещане! Добре, че при всяко разлюляване на „махалото“ тези усещания стават все по-краткотрайни и слаби. Ето и краят. Кабината спря. Шишкото дрезгаво изруга. Челото му бе мокро от пот. Вратата се отвори. Лекарят побърза да развърже пациента си. Той бе толкова разярен, че не можеше да говори, а само пулеше очи и правеше такива гримаси, сякаш ей сега ще се нахвърли върху лекаря. Скочи и изхвърча навън като фурия.

При вратата се струпаха негри и индианци. Шишкото ги беше развеселил. Свежият въздух му бе възвърнал дар — словото и той пискливо бълваше ругатни, комично размахвайки ръце. Цветнокожите зрители се заливаха от смях като деца на цирк, с което още повече го вбесяваха. Той проклинаше и „Ноевия ковчег“, и самия Ной, и всички, които бяха измислили тази дяволска щуротия. Предпочитал на шиш да го пекат, но нямало да прекрачи прага на ковчега.

— Искам си парите! — крещеше той.

— Нали знаете, че според устава на дружеството парите не се връщат. Можете само да продадете акциите си, ако намерите купувач — каза появилият се изневиделица търговски директор Колинз.

— Не ми трябват купувачи! По дяволите и парите, и всички вие тук заедно с „ковчега“! Къде е самолетът ми? — И тръгна към летището. Колинз не сметна за нужно да го задържи.

— Какво му е? — обърна се той към лекаря.

— Нищо особено — отговори лекарят. — Не бих искал никого да обидя, но тези милиардери се държат като истерични госпожици. Вижте таблограмата му. Работата на сърцето преди опита седемдесет и четири удара в минута, след опита — седемдесет и два. Артериалното налягане: преди опита — сто и трийсет, след опита — сто и шейсет. Малко забавяне в пулса и известно увеличение в артериалното налягане. Смятам, че ако извършим наблюдение над него, когато е в кабинета си в банката, то в продължение на един ден по време на борсова треска ще отбележим доста такива колебания в сърдечната дейност.

Колинз обаче си мислеше за друго и го прекъсна:

— Знаете ли, ще трябва да се откажем от експериментите с нашите акционери. Защото някой като този не само ще се откаже, но и ще се раздрънка пред другите. Стига толкоз. Има достатъчно материал за Цандер. Вие сте лекар и сам ще можете да определите дали даден кандидат е годен за полета.

— Боя се, че ще дойдат толкова грохнали кандидати, които ще са годни по-скоро за крематориум, отколкото за полет в космоса.

— Не говорете глупости! — строго забеляза Колинз. — Абсолютната гаранция при полета с ракетите е не само реклама за нас, но и цел. Задачата на Цандер е да направи ракетата удобна и безопасна като бебешка люлка. И той ще го постигне, иначе няма да оправдае парите, които изразходваме за всички тези опити.

Колинз рязко се обърна и заплува с дългополия си кожух към своята канцелария.

Този ден Ханс обиколи всички съоръжения, изпробва върху себе си всички „атракции“ на необикновения лунапарк. Качи се на сен-сирската въртележка^[1], за да разбере как ще му се отрази и какво изпитва човек при издигане, спускане, наклоняване, обръщане. Искаше да постигне рекорд по издръжливост при претоварване и се въртеше с бясна скорост. Мнозина се мъчеха да му съперничат, но той победи всичките си цветнокожи и бели съперници. Наистина, когато слезе от въртележката, доста се олюляваше.

Най-силно впечатление му направи помещението с форма на цилиндър, който се въртеше около оста си и се движеше в кръг. В него се изучаваше така нареченото „кориолисово ускорение“. Когато Ханс се приближаваше до стената, където центробежната сила бе най-голяма, цялото му тяло сякаш се наливаше с олово. И щом обърнеше глава, имаше чувството, че цялото помещение потъва или се издига като каюта на кораб при силно вълнение. Доста неприятно усещане. То зависеше, както по-късно му обясни лекарят, от съответния център в главния мозък, който при продължително въртене създава усещане за равновесие. Сякаш човек забравя, че се върти, и когато обърне глава, добива впечатление за допълнително въртене.

Близо до стената центробежната сила, насочена настрани, беше пет пъти по-голяма от силата на тежестта и Ханс неволно „напираше“ към стената. Получаваше пристъпи на морска болест. Големи усилия полагаше, за да държи главата си изправена и да се добере пак до центъра на помещението, където всички неприятни усещания тутакси го напускаха.

Той си правеше и най-различни експерименти: опитваше се да пише върху масичката, поставена в центъра, да сяда и да става. Не можеше да контролира движенията си. Чувствуваше тялото си някак чуждо, то не му се подчиняваше, сякаш се бе озовал в друг свят, с други закони на движението и равновесието. Но за разлика от Блотън това за него не беше спорт. Той упорито се тренираше. Знаеше, че при истинския полет с ракетата ще трябва да помага на Винклер и Цандер, да работи при подобни необичайни условия, докато останалите пътници ще лежат, неспособни за нищо друго, освен да пъшкат и охкат. Ханс имаше предвид не само „Ноевия ковчег“, но и бъдещите полети със „собствени“ ракети. И стоически понасяше всички изпитания, на които сам се подлагаше.

По-късно се наложи да прекара доста дни в същото положение.

Ханс наблюдаваше как се отклонява струята на течностите, въздушната струя, движението на насекомите и дребните животни.

Немалък интерес предизвика у него и въртящото се стъклено кълбо. То бе подобие на „космическо жилище“, в което се изследваше поведението на човека и животните при действието на центробежната сила. Слънцето, което грееше от безоблачното небе, го изпълваше с топлина и даваше живот на растенията, посадени на неговия „екватор“. Въртеливото движение създаваше при стените центробежна сила, превишаваща земното притегляне, и там растенията никнеха не нагоре както обикновено, а настрани, от стените към центъра на кълбото. Ханс наблюдаваше тяхното развитие.

Имаше и клетки със зайци, кокошки, котки. Очевидно животните не усещаха необичайното си странично положение. За тях стените на кълбото бяха „долната част“, земята. Зайците спокойно си подскачаха в клетките или гризяха зелеви листа и моркови, а кокошките снасяха и мътеха яйца. Водата в чашките „стоеше“ отвесно по отношение на земята и не се разливаше, не се изсипваше и зърното от паничките. Когато Ханс заставаше в центъра на кълбото, всички животни и растения се намираха в перпендикулярно положение спрямо него и сякаш легнал върху отвесна скала, той гледаше отгоре обитателите на този малък свят. Но щом тръгнеше към „екватора“ на кълбото, постепенно и той възприемаше същото перпендикулярно положение. И виждаше масата в центъра на кълбото така, сякаш бе закрепена за стената на стая.

Тъй като и цялата обстановка в кълбото се въртеше заедно с него, Ханс нямаше главозамайване и дори престана да усеща въртеливото движение. Само когато вървеше по стените на кълбото, необичайното странично положение му напомняше това.

В кълбото се вкарваше само една десета част от нужното количество кислород, но Ханс не се задушаваше. Кислород отделяха растенията от оранжерията, която заемаше шестнадесет квадратни метра площ.

Растенията поглъщаха въглеродния двуокис, отделян от Ханс и животните.

Тук се работеше за получаване на „кръговрат на веществата“, който трябваше да осигури на бъдещите пътешественици всичко необходимо за живот, ако полетът се проточи или се окаже, че на дадената планета няма кислород и храна.

Ханс разгледа и металното кълбо, чиято вътрешност представляваше „междупланетно пространство“. В него се влизаше през двойна врата с камера като в кесон, и то със специални костюми, подобни на водолазните. Цандер бе работил доста време върху тяхната направа. За тази цел е била обзаведена специална лаборатория за създаването на подходяща материя, която да осигури на костюмите абсолютна топлоизолация и достатъчна здравина.

— А няма ли да замръзнем в космоса с тези костюми? — обърна се Ханс към един лаборант.

— Всичко зависи от цвета на дрехите и слънчевите лъчи, така че температурата може да варира от минус двеста до плюс сто и повече градуса по Целзий — каза лаборантът. — Страховете от студа в космоса са преувеличени.

— А какви са тия цистерни? — попита Ханс.

— Изследва се в каква степен повърхността на ракетата отразява и поглъща слънчевите лъчи — отговори лаборантът. — Да влезем в тоя цилиндър. — Влязоха. — Сега тук е тъмно и доста хладно. Цилиндърът е обърнат към слънцето с лъскавата си, лакирана повърхност, която отразява лъчите. Сега ще обърнем цилиндъра откъм черната му матова страна. — Лаборантът дръпна някакъв лост и цилиндърът започна да се върти около надлъжната си ос, при което Ханс и придружителят му трябваше „да вървят на място“, докато цилиндърът спре. Не бяха минали дори две минути, и Ханс усети, че става по-топло.

— Чувствувате ли как Слънцето нагрява цилиндъра? А до повърхността на Земята стигат само половината от слънчевите лъчи, другите се отразяват от атмосферата. Вижте сега.

Лаборантът напипа лоста в мрака и отново го дръпна. Над главите им се отвори прозорец, през който нахлу слънчева светлина. Температурата бързо започна да се повишава.

— Лъчите се фокусират от вдлъбнатото огледало и се насочват към задната стена на ракетата. Като обръщаме ракетата откъм черната или лъскавата й повърхност, ние можем да променяме температурата в нея от двайсет и девет до седемдесет и седем градуса по Целзий. А с помощта на огледала може да се топят метали. Но можем да получим и космически студ. Разполагайки с такава широка температурна скала, Цандер създаде по идеята на Циолковски слънчев двигател. Два скачени цилиндъра последователно се извръщат ту към слънчевата, ту към сенчестата страна. На слънце течността в цилиндъра се изпарява и парата натиска буталото, на сянка — течността и парата се охлаждат.

— Остава още да разгледаме лабораториите, където се изпробват типовете ракетни двигатели, монтирани на дъбово шаси, и шест лаборатории за битово обслужване на пътниците в ракетата.

— Шест!

— Да — отговори лаборантът. — Тук целта не е да създадем някакъв комфорт, а да осигурим всичко необходимо. И най-дребната подробност не бива да се пренебрегва. При обичайни условия много неща не забелязваме, за други просто не се сещаме, и то за „дреболии“, без които можем да загинем в „небесата“ или които могат да причинят огромна вреда, ако не се отстранят.