Александър Беляев
Скок в нищото (29)

Пещерни жители

Ханс и Текер се върнаха за вечерята — оскъдна вечеря със сухари.

— Уви, не открихме никакви следи от лорд Блотън — тъжно каза Текер. За перата и кръвта премълча, за да не разстройва повече годеницата му. Очите на Елен и без това бяха зачервени от плач.

В края на вечерята Цандер съобщи, че провизиите им са на свършване. Не бива да се губи нито ден. Трябва да слязат в долината и да започнат да обработват земята, да насадят зеленчуци, да засеят жито, за да си осигурят храна за зимата.

— А ссс… сега с каа… кво ще се храним?

— Ще се наложи да преживяваме с лов и риболов…

— Като си помисля за тукашните летящи гадини, изгубвам всякакво желание за ядене — обади се Стормър.

— Невъзможно е да няма на планетата ядивни растения, животни и риби. Как мислите, докторе? — попита Цандер.

— Смятам, че общо взето, навсякъде растенията и животните са замесени, тъй да се каже, от еднакво тесто. Белтъци, мазнини, въглехидрати… Но може да има непознати за нас вредни съставки. Защото и на Земята има отровни растения. Тук трябва да бъдем извънредно предпазливи. — И макар че беше предупредил Ханс да не споменава за балонните птици, Текер не се сдържа и разказа за своето премеждие. По лицата на всички се изписа ужас и отвращение.

— Но как ще разберем какво се яде и какво не може дори да се помирише? — попита баронът.

Лекарят сви рамене:

— Ами как са се научили първобитните хора да различават ядивните растения от отровните? Чрез опитване. Само чрез опитване.

— С цената на живота си?

— Естествено мнозина са загивали. Ако разполагах с добре обзаведена химическа лаборатория…

— Чудесна ппп… перспектива! Решиш да си откъснеш лук, а той вземе, че те свие на руло; ппп… помиришеш месото — дали става за ядене? — и ще си умреш от едното мирисане.

— Аз няма да мръдна от „ковчега“! — решително заяви лейди Хинтън.

— С лов и риболов можем да преживяваме и тук, в ракетата. Защо да се преселваме в долината? Нали така, бароне? — И Стормър потупа Маршал по рамото.

Банкерът се дръпна, подразнен от тази фамилиарност.

— Разбира се. Ние сме възрастни хора. Във всеки случай лейди Хинтън, мистър Стормър, аз, професорът, епископът… кх… кх…

Цандер използва паузата.

— Невъзможно — прекъсна той усукванията на барона. — Всички, които са трудоспособни, ще работят в долината край морето, никой няма да ви носи тука продоволствия.

— Но аз си имам прислужница — Мери.

— А аз си имам Жак.

— Тук, на Венера, няма лична прислуга. Предстои ни тежка борба със сурова и непозната природа. И трябва да мобилизираме всичките си сили, за да създадем един здрав трудов колектив.

— Коммм… муна?

— Думите не решават въпроса, бароне.

— Ооо… отказвам.

— Няма да пусна Мери!

— А аз отивам! — възкликна професор Шнирер. — Всички трябва да отидем. Да обработваме земята и да живее сред природата. Сред растения и кротки животни…

— Много кротки животни и рассс…

— Да обработваме земята. Да събираме реколта. Да пасем стада. Да се храним от плодовете на земята. Без никакви машини и работнически проблеми, без никакви революции.

— Ннн… няма да тръгна.

— Отказвам — присъедини се лейди Хинтън.

— Колко са тъпи! — тихо каза Винклер на Ханс.

— Чакай, ще видиш как сами ще идат да работят. „Който не работи, няма да яде.“ Имам и сигурно средство да ги изкарам на работа — пак така тихо му отговори Ханс.

По време на най-оживените пререкания той извади един голям диамант и сякаш случайно взе да си го търкаля по масата пред очите на лейди Хинтън.

— Откъде имате това? — с подозрение попита тя, моментално променила тона си.

— Намерих го на пътя, лейди Хинтън.

— Диамантите не се търкалят по пътищата.

— Да не го е изтървала някоя местна дама? — насмешливо попита баронът.

— Може би — отговори Ханс. — Очевидно дамите тук са твърде разсеяни. Такива камъчета намирахме по целия път. Искате ли да им се полюбувате? — Ханс извади от джоба си шепа едри скъпоценни камъни. После измъкна от торбата големия къс злато и небрежно го хвърли на масата. — Търкаля се като павета.

— Злато! Диаманти! Изумруди! — възкликна лейди Хинтън и почти легнала върху масата, протегна ръце към купчината скъпоценни камъни.

Лицето на Стормър пламна, баронът пребледня. Очите на епископа алчно заблестяха. Към скъпоценностите се протегнаха треперещи ръце: дебелите с червеникави косми — на Стормър; бледосинкавите с издути вени — на барона; пухкавите — на епископа; нежните с дълъг розов маникюр — на Мадлен… Дебели, тънки, червени, бели пръсти се преплетоха в живо кълбо. Дишайки тежко, пътниците разграбваха купчината, при което всеки се мъчеше да изблъска нечии чужди алчни ръце.

— Диамант! Шейсет карата!

— Осемдесет карата!

— Дайте на мен!

— Но защо ми го вземате!…

— Само да го погледна!

— Ами тоя! Каква прелест!

— Петдесет хиляди лири!

— Един милион!

Лейди Хинтън стискаше в лявата си ръка великолепен диамант с кристална чистота. Дори Елен, забравила скръбта си, гледаше като омагьосана това неочаквано богатство.

Камъните бързо се разграбиха. За самородното злато избухна голяма кавга.

Ханс се разсмя.

— Не се карайте, господа — каза той. — Уверявам ви, че всеки от вас може да събере по цяла торба камъни и злато. Само че се съмнявам тия стъкълца да ви направят богати.

— Това не са стъкълца, млади момко! — назидателно натърти лейди Хинтън, не разбрала какво иска да каже Ханс. Тя все още живееше в света на земните ценности.

— Къде намерихте всичко това? — попита Стормър, стискайки златния къс в скута си, под полите на сакото.

— Нали ви казах, на пътя. По пътя към залива. И ако се преселим там…

— Естествено!

— И то час по-скоро! Какво ще кажете, лейди Хинтън? Виж ти каква била Венера! Каква планета! Ненапразно са я нарекли с името на богинята на красотата. Не, само заради това си заслужаваше да дойдем тук със звездолета. Дявол да го вземе, ще станем богати като Крез! Абе какъв ти Крез! Той е бил просяк в сравнение с нас…

— Но утре нямаме какво да ядем, мистър Крез — охлади Цандер това всеобщо въодушевление, напомняйки за печалната действителност.

— Долу златото! Долу скъпоценностите! — неочаквано извика Шнирер. — Това е валута! Майка на спекулацията! Борба! Кръв!… — И отново започна да описва идиличния живот сред природата. — Но аз съм против комуните, против групирането на населението.

— Защо не, ще си създадем своя Англия, Франция, Германия — обади се Стормър. — Дори никак не е лошо! — И взе да пресмята наум населението на бъдещите държави. Англия: той, Стормър, лейди Хинтън, Елен, Уелър, Пинч, Мери… Жалко, че Блотън загина, щеше да олицетворява английската армия. Да стане военен министър. И така: Англия — шестима души… Германия: тримата Текерови, Шнирер и дъщеря му, Цандер, Винклер, Ханс. Осем, повече от Англия. Но какво от това?! Германия ще бъде разкъсана от класов антагонизъм. Франция: Маршал, госпожица Делкро, е, и Жак, като френска колония. Франция отива на заден план. „Златните залежи ще принадлежат на Англия, тоест на мен. Какво може да направи лейди Хинтън, една жена, и тоя грохнал старец баронът!“

— Да, не е лошо като идея — продължи вече на глас Стормър. — „Могъща Британия!“ „Боже, пази краля!“ Аз мисля, че един мъдър крал…

— Може и мъдра кралица — величествено възрази лейди Хинтън от троноподобното си кресло. „Иска да сложи ръка на златото!“ — помисли си тя.

— Това ще решат изборите! — отговори Стормър. — И взе да пресмята шансовете: „За мене: естествено моят глас, на Пинч — ще сплаша тоя палаш, като в краен случай му обещая министерска длъжност… хм… толкоз… А за Хинтън: Уелър, разбира се, Елен, ще обработят Мери… Добре, че Блотън изчезна… Как няма да стане кралица! Не, по-добре е без гласуване, а със сила, по наполеоновски.“

— Засега ще оставим настрана тези „важни“ държавнически проекти — иронично каза Цандер. — Гответе се за път. Не вземайте нищо излишно. Помнете, че на Венера няма лична прислуга. Тръгвате призори.

— Ами вие?

— Аз оставам в ракетата да я пазя. Пък и все още се надявам да вляза във връзка със Земята.

Започна нова подготовка за път, ново подбиране на багажа. И този път лейди Хинтън не се раздели с велурената си торбичка, попълнила скъпоценностите си с два едри диаманта.

Призори будилникът иззвъня. Започна „великото преселение на народите“.

Горещ дъжд болезнено шиба лицето. Наоколо се носят облаци от пара и дим, пълзят мъгли. Трещят гръмотевици, боботят вулкани. Трепери, бучи земята от скрити вулканични сили. Страх да те хване… Лейди Хинтън бавно пристъпва, подпирайки се на ръката на епископа. Мократа, камениста почва е хлъзгава. Дългото расо на епископа и широките поли на лейди Хинтън се мотаят в краката им и се закачват по острите камъни. Горещи вадички от дъжд и пот се стичат по лицето, гърба, гърдите. Лейди Хинтън прилича на жертва, поведена на заколение.

— Божичко! Никога не съм мислила, че…

— Моля ви, спрете за малко — обади се епископът, силно запъхтян.

Той пусна багажа — своя и на лейди Хинтън — в локвата до краката си. Вдигна полите на расото и ги върза на кръста си. Лейди Хинтън се извърна. Бе потресена. Епископ с голи крака! Освен че бе неприлично, това бе почти противоестествено.

— Съветвам ви, госпожо, и вие да направите същото.

— Същото? — възмути се лейди Хинтън.

— Да. Тук няма място за етикеция. И без това изостанахме и рискуваме да се изгубим. Никой не ни вижда.

— Не, не. Да вървим! — решително отговори лейди Хинтън.

Епископът изпъшка и вдигна багажа. Бавно продължиха пътя си.

— Хей, епископе! Хинтън!

Що за неуважение! Това май бе гласът на оня касапин, Стормър. Лейди Хинтън застъпи полата си и политна напред. Уелър с усилие успя да задържи едрото й тяло. Той бе измъчен и зъл. Подвикна й грубо и повелително:

— Нали ви казах. Заради вас изоставаме.

— И това ми било епископ, лорд! Какво ли не прави Венера с хората!

От обида, умора, огорчение и яд лейди Хинтън бе готова да се разплаче. Къде останаха онези разходки, когато лакеите я разбираха само от един поглед?…

— А бе мърдайте по-живо, дявол да го вземе. Няма да ви чакаме — извика Стормър.

Лейди Хинтън въздъхна. Наистина толкова бе мъчително.

Ханс вървеше напред и се оглеждаше. Тук намериха перата и локвичката кръв. Сега ги нямаше, дъждът ги бе измил.

А ето и находището на скъпоценни камъни. Е, тук със сигурност щяха да имат почивка.

— Ппп… помогнете ми да стана. Паднах, ссс… струва ми се, че лежа на диаманти… боцкат… — чу се в мъглата гласът на барона.

— Охо! Ето ги находищата! Фию-у! Браво! — изръмжа от удоволствие Стормър.

Лейди Хинтън усети внезапен прилив на сили. Без да мисли вече за приличие, тя високо запретна полите на роклята си и повлече епископа напред.

— По-бързо! По-бързо! — задъхано повтаряше тя. — Няма да остане за нас.

Баронът, Стормър, Уелър, Пинч, Мадлен развързаха торбите и започнаха да ги пълнят със скъпоценни камъни, като изхвърляха отвътре дрехи и бельо. Никога досега не бяха забогатявали така бързо. Едно посягане им носеше купища пари — такова чувство имаха. В торбите се сипеше многомилионно богатство.

Ханс гледаше с усмивка тази сцена, седнал под скалата да си почине. След известно време стана и изсвири с уста: време бе да продължат пътя.

„Милионерите“ нарамиха торбите. Тежък товар! Тръгнаха. Камъните непоносимо ги притискаха към земята. Пътниците пъшкаха, задъхваха се, но продължаваха да носят. Сегиз-тогиз мъглата се разреждаше и долу; в низината се виждаше тъмното петно на залива.

Внезапно теренът под краката им се разлюля. Всички паднаха, съдържанието на торбите се изсипа. Чу се глух подземен тътен, който нарасна, премина в силен грохот и изведнъж се разнесе гръм с чудовищна сила. От скалите полетяха камъни. Мъглата вдясно се наля с огненочервена светлина, избухна ослепителен пламък. Гъст черен дим забули всичко наоколо. Мълнии една след друга браздяха този първобитен хаос от стихии. По главите на пътниците се сипеше пепел, дребни камъни. Да се крият под скалата? Но тя трепереше и всеки миг можеше да рухне. Настъпи паника. Ханс се опитваше да въведе ред, но гласът му не се чуваше. Зарязали торбите си, пътниците хукнаха като пощръкляло стадо надолу по склона. Отдясно през скалите стремително течеше огнена река, озарявайки всичко наоколо с ярка светлина. С Ханс останаха само Винклер, Мери и Жак. Четиримата омотаха торбите около главите си и хукнаха напред.

Намерили отдушник, подземните сили започнаха да се успокояват. Земята все още се люлееше, но силните трусове не се повториха. Само серните изпарения затрудняваха дишането. За щастие теснината свърши и четиримата излязоха на открита долина, която се спускаше към подножието на планината. Тук винаги имаше силен вятър. Той разнасяше мъглата, серните пари и пепелта. Стана по-лесно да се диша.

След малко дойдоха и другите. Всички бяха здрави и читави, като се изключат драскотините.

Скоро се показа тесният полуостров, който навлизаше в залива. В началото му се издигаше отвесна скала от червен пясъчник. Ханс си помисли, че в нея би трябвало да има пещери, образувани в резултат на ерозия. Ето защо именно нататък поведе своите измъчени спътници.

Наоколо бе същинско мъртвило, всичко живо се бе изпокрило от бушуващите сили. Не се виждаха дори балонните птици по „хвощовете“.

Ето го и залива. Отляво прииждаха вълни с височина на многоетажен дом. На Земята няма такива огромни вълни. Само необикновените венериански бури можеха да предизвикат толкова силно вълнение. На всеки двайсет секунди върху полуострова се изливаше по един неколкокилометров водопад. Оглушителният му шум, от който се разтърсваха скалите, ритмично изпълваше въздуха.

Черен поток прегради пътя на преселниците. Миришеше на нещо познато. Ами разбира се, това беше нефт. Колко гориво, колко енергия е концентрирана на Венера! Планинските водопади, прибоите, вятърът, нефтът… Вероятно има и въглища. Венерианските богатства чакат своя ред, когато земните запаси свършат…

От лявата страна на полуострова бушуваше прибоят, от дясната имаше тихо заливче, обрасло с дървета. Те напомняха донякъде мангровите дървета в Индия и Южна Африка, които растат по заблатени места. Но тук въздушните им корени имаха гигантски размери, а в сравнение с тях дънерът и клоните изглеждаха като джуджета. По този начин дърветата се бяха приспособили към силните ветрове. Корените им бяха като нокти, забити във водата и тинестото дъно.

Ниската коренообразна корона на дървото имаше разкривени, извити клони, които завършваха с реснички. Ханс си помисли, че по преплетените въздушни корени биха могли много лесно да стигнат до отсрещната страна на Тихото заливче, както мислено го нарече.

Между корените и до самия бряг стърчаха блатни растения, три-четири метра високи. Стъблата им приличаха на въпросителни знаци. Колко много въпроси предлага Венера за любознателния ум…

На полуострова, тук-таме покрит с кафеникавозелена трева, имаше достатъчно площ за нива и зеленчукова градина. Но теренът не беше еднакъв: имаше заблатени места, пясъчни дюни, гранит. Имаше обаче и плодороден чернозем.

През облаците се показа залязващото слънце и освети хората на фона на червеникавите скали.

Колко жалки изглеждаха тези милионери, които мечтаеха да станат крале на новата земя!

Кралски величествена на Земята, сега лейди Хинтън приличаше на някоя размъкната търговка на пазара със запретнатите поли на мократа си рокля, с мръсните, подути, зачервени крака, с рошавата, побеляла коса. Лорд епископът бе сякаш дошъл на Венера направо от лондонските бордеи. Лика-прилика му беше и баронът.

— Трябва да помислим къде ще пренощуваме, да изберем някоя пещера — каза Ханс.

— Пппп… пещерни хора!… И това ддд… доживяхме!…

Надникнаха в една пещера. Влажно, мокро, тече вода. Не става! В друга е по-сухо, но е малка. Третата всеки миг може да се срути на главите им — вътре виси огромен пясъчник, подяден от водата. Четвъртата е хубава. Просторна, със здрави стени, удобна. Разклонява се на още няколко пещери, ниши, ходове.

— Трябва да разберем какви са тези ходове, дали нямат обитатели — каза Ханс. — Винклер, хайде да влезем, светни фенерчето.

Още щом лъчът на фенерчето проникна в пещерата, отнякъде със сухо шумолене изскочи нещо, което имаше далечна прилика със земна стоножка. Само че беше почти бяло и малко по-тънко от телеграфен стълб. Гигантската сколопендра с необичайна пъргавина прекоси голямата пещера и изчезна в един страничен проход. Последваха я малките й, десетки петметрови сколопендри. Жените изпискаха и избягаха по-далеч от пещерата. Лъчът на фенерчето попадна на „хлебарка“ с двуметрови мъхнати кафяви крака. „Хлебарката“ мърдаше половинметрови мустаци, вперила в пришълците черни очи, големи колкото ябълка. При това тихо свистеше. Винклер побутна Ханс.

— Не е ли по-добре да се махаме? Очевидно на Венера няма празна пещера, празна дупка.

В мрака нещо шаваше и шумолеше по всички ъгли на пещерата.

Ронеха се камъчета. От страничните пещери се чуваха звуци, подобни на конско пръхтене и тежко сумтене на говеда.

— Да — съгласи се Ханс. — Ще трябва да прекараме първата нощ под дъжда. Доста неприятно, но за сметка на това по-безопасно. А утре ще се заемем с изселването на всички тези многокраки квартиранти.

За щастие нощта се случи необичайно тиха. Само в далечината шумеше нестихващият прибой. Беше мъчително задушно и горещо. Въздухът бе толкова плътен и тежък, че бе трудно да се диша, замайваше главата. Час по час припламваха заревата на вулканите. Гореща, кървавочервена нощ…

Ханс спеше леко. Вслушваше се в най-малкия шум и звук. В него се бяха събудили инстинктите на първобитния човек, когото нощта е дебнела с хиляди опасности… Неочаквано през полузатворените си клепки той видя светлина. Поотвори ги… Във въздуха се носеха ослепително ярки балони. От мрака изникваха все нови и нови, малки и големи, колкото ябълки, дини. Те безшумно се рееха — ту плавно се спускаха, ту се издигаха.

Изведнъж един балон експлодира с оглушителен гръм. Всички се събудиха и уплашено извикаха. Играта на светещите балони продължи. Сякаш някакви невидими ръце ги подмятаха.

— Какво е това?…

— Сигурно кълбовидни мълнии — каза Текер. — Тук въздухът е твърде наситен с електричество.

Пясъкът сухо шумолеше, сякаш се пресилваше нанякъде. По дулата на пушките с тихо прашене се плъзгаха синкави искри. Както в охладен, пренаситен с влага въздух, се отделят водни пари, така в тази силно наелектризирана атмосфера се появяваха искри и кълбовидни мълнии. Ханс вдигна ръка, разпери пръсти и по върховете им тутакси заструиха сини пламъчета. Красиво беше, но страшно! Косите бяха щръкнали нагоре и попукваха, сякаш разресвани с невидим гребен.

По склоновете на планината се стичаха потоци огнена лава. Тя постепенно застиваше, сияейки с мътна, кървавочервена светлина.

Във въздуха безшумно летяха рояци едри насекоми. Около тях пак така безшумно се стрелкаха като черни пелерини, понесени от вихрушка, нощни хищници — вероятно тукашните „прилепи“. Всичко наоколо бе тайнствено, необичайно, вдъхващо страх…

Чу се вик в планината, сякаш бе издаден от човешки глас. Отговори му животински рев в горите на отсрещния бряг на залива…

Неочаквано изчезнаха кълбовидните мълнии. Отлетяха насекомите и птиците. Зазоряваше се^[1]…

Баронът час по час въздишаше, лейди Хинтън му пригласяше. Стормър шумно се прозяваше. Никой нямаше желание да спи… Ханс и Винклер тихо си приказваха, обмисляха план за изселването на гнусните твари.

Щом се развидели, двамата се хванаха на работа.

Запушиха входовете на малките пещери, пукнатините и дупките — зазидаха, така да се каже, гадините в тях. А обитателите на големите странични пещери решиха да прогонят с пушек. Изкопаха дупка в централната пещера, напълниха я с нефт и го подпалиха. Предупредиха спътниците си да се качат над скалата, защото след малко от всички дупки ще изпъплят „изселници“.

И точно така стана — шествието започна. Хлебарки колкото добре охранени овци. Стоножки със сплескани като на змия глави и огромни щипци, гърбести паяци, четириноги скакалци, кехлибареножълти и прозрачни, с очи като на риба-телескоп, змии…

Излязоха едрите гадини и се изпокриха в съседните пещери, след тях се заизнизваха дребните: сиви мокрици колкото зайци, червени червеи, търкалящи се като колело; муцунести „риби“ с перки, завалящи се като тюлени… Сякаш нямаше свършване това кошмарно шествие. Колко богата бе творческата фантазия на природата! Безброй опити, експерименти! Какво неизтощимо въображение при търсенето на най-сполучливите форми, най-пригодените за живот!…

Хората седяха на скалата, сковани от страх, и със затаен дъх наблюдаваха ужасната гледка. Какво бе това? Сън или плод на разстроено въображение?

Бурята утихна. Отдавна вече бе настъпил денят. Въздухът се беше разведрил, нямаше електричество.

Чак към пладне спря шествието на гадините. Догаряше и нефтът. Едва-едва димеше от ямата. Винклер, Ханс, Текер и Пинч предпазливо влязоха в пещерата. Тя бе осеяна с мъртви животни и насекоми. Някои все още се гърчеха, движеха пипала, ритаха с крака, а „крачето“ на някой паяк бе по-дълго от човешки крак.

Неприятна работа, но криво-ляво разчистиха пещерата и засипаха ямата. Сега вече тук можеше да се живее.

Но жените категорично отказаха.

— По-добре е да нощуваме на открито, под дъжда, отколкото в пещерата. Иначе тъкмо ще заспим и току-виж, допълзят други гадини.

— Няма да допълзят — успокояваше ги Ханс. — Ще изкопаем пред входа ями, ще ги напълним с нефт и нощем ще го палим. Всички животни се страхуват от огъня и няма да припарят.

Жените обаче не се съгласяваха. Но когато през нощта заваля проливен дъжд, те също влязоха в пещерата.

Когато приключиха с уредбата на жилището, започнаха да мислят за храна. Нямаше вече какво да се яде. Трябваше да отидат на брега и да започнат да обработват земята.

— Прибоят е силен — каза Текер, — и сигурно изхвърля на брега голямо количество риба и мекотели. Предполагам, че все ще се намери риба, която може да се яде.

Пинч измайстори въдици.

На риболов тръгнаха Пинч, Ханс, Винклер и Текер. На жените заръчаха да приготвят постели от меки мъхове и лишеи. Имаше ги много по склоновете на планината. Меки, топли, същински пух. И лесно се беряха. Само краищата им трябваше да се подрежат, да се придаде нужната форма, и леглото е готово. Стормър и Уелър, въоръжени с пушки и ножове, останаха да пазят жените и да им помагат.

Пинч не успя да използва въдицата. Имаше купища риба, ракообразни, мекотели. Оставаше само да изберат онова, което още не се беше развалило. Тук процесът на гниене протичаше твърде бързо. Миризмата на гнило се усещаше на цял километър от брега. По линията на прибоя вървяха безкрили птици, подобни на пингвини. Отдалече можеха да се оприличат на хора — пък и на ръст не бяха по-ниски от човека — важно пристъпваха от крак на крак и високо крякаха. Ханс забеляза, че и те избягват мършата — избират току-що изхвърлените, още потрепващи риби. Оказаха се твърде кротки и никак не се плашеха. Хората се приближаваха до тях и ги галеха. А „пингвините“ с интерес ги оглеждаха. Скоро птици и хора вървяха заедно, блъскайки се като на пазар.

Океанът почти не се виждаше от високата стена на прибоя, който се разбиваше о крайбрежните скали. Само от време на време се подаваше над гребена на вълните огромната глава на някой воден гигант.

Трудно се дишаше от миризмата на мърша.

На брега бе изхвърлена плоска раковина, голяма колкото лодка. Нямаше да имат сили да я отнесат. Ето още една — колкото чаен поднос. Изтеглиха я настрани. Грамадна панцерна риба^[2] едва не събори Пинч. Тя все още конвулсивно се мяташе. Изтеглиха и нея. Беше със сигурност прясна. Но доста тежка, около двеста килограма… Не, не могат да я носят… Наложи се да изберат по-малка. Винклер и Ханс нарамиха рибата, Пинч и Текер понесоха „стридата“.

— Днес ще имаме за обяд есетра и стриди — каза Ханс, когато стигнаха в пещерата. — Бързо слагайте да заври вода в котела.

Котелът бе сложен на „примуса“ — яма с нефт. Водата вече кипеше, а „готвачите“ все още се суетяха: „стридата“ не искаше да се отвори. Черупките и бяха така плътно затворени, че Ханс дори с брадва не можеше да ги отвори. А панцерната риба се оказа с толкова здрава броня, че никой не можеше да я разсече. Решиха да залеят „стридата“ с вряла вода. Помогна: най-сетне черупките се отвориха и се показа нежно, бледорозово месо.

Стормър обърна „есетрата“ с корема нагоре и започна да я сече с ожесточението на прегладнял човек. Коремът на панцерната риба беше с по-дребни плочки, които според сметките на Стормър трябваше да бъдат и по-крехки. Най-сетне той наистина успя. Разсече рибата и предпазливо я помириса. Добра е. Мирише си на риба, както е редно.

— Ще се наложи да сечем месото на части.

— А със стридата какво ще правим? — попита баронът.

— Ще я сварим. Не сте ли яли стриди, бароне?

— Ттт… трябва лимон!…

— И черен пипер, и бутилка вино. Чудесен обяд! Стриди с вино. Но няма, бароне, това е положението.

От котела се носеше доста апетитна миризма. Но когато месото бе разпределено по блестящите мидени черупки, които Ханс бе събрал на брега, всички, се спогледаха.

— Яжте, моля, заповядайте! — любезно предложи Маршал.

— Вие сте по-възрастен, бароне, така че на вас предоставям честта да опитате първото ястие — отговори Стормър.

— Значи първо най-възрастният да умре, така ли?

Започна спор.

— В края на краищата това не са гъби, а риба, и то прясна риба — даде си кураж Ханс и лапна едно парче. Всички го гледаха, сякаш бе глътнал отрова. Ханс спокойно дъвчеше.

— Ффф… вкусно ли е?

— Ммм, много! — отговори Ханс с пълна уста.

Баронът бе прималял от глад, но търпеше и чакаше: отровата можеше да не подейства веднага. Ала когато Ханс лапна второ парче, той не се сдържа и си откъсна мъничко, за да опита, а след него епископът, Стормър и другите. Скоро всички ядяха с апетита на пещерни хора. И месото на стридата се оказа крехко и вкусно.

Приятното чувство на ситост повиши настроението. Снабдяването с храна бе сигурно поне за през лятото.

— Трябва да се научим да сушим и да опушваме рибата, за да си подготвим зимнина — каза Ханс. — И за Цандер ще трябва да направим сушена риба. Днес ще му занеса от прясната.

Ханс отряза голямо парче и тръгна по обратния път през планината.

Когато на другия ден привечер се върна, завари всички заспали.