Александър Беляев
Скок в нищото (20)

Пътниците се заемат с монтирането на оранжерия и слънчев двигател

За пътниците от „първа класа“ настъпиха тежки дни. „Черната борса“ бе доброволно закрита. На всеки пътник бе възложена конкретна работа.

Графикът на работния ден бе строго разпределен. Сутрин Ханс, Винклер, Пинч, Блотън, Текер и дори епископът обличаха космонавтските костюми и излизаха да монтират оранжерията под ръководството на Цандер. Жените се грижеха за животните, пренасяха частите на оранжерията до двойния люк, подготвяха семената за „небесен посев“.

Оранжерията бе петстотин метра дълга и два метра широка. По цялата си дължина на височина един метър бе остъклена.

Стъклата бяха армирани със здрава метална мрежа, за да не се счупят от вътрешното налягане, макар че всъщност налягането от парите и газовете в оранжерията щеше да е нищожно — само двайсет милиметра живачен стълб.

Освен проходите, които свързваха оранжерията с ракетата, имаше две тръби. Едната бе за изтегляне на въглеродния двуокис от ракетата, а другата за вкарване на кислорода, отделян от растенията.

Вътре, по цялата дължина на оранжерията, бе прокарана широка метална тръба. Тя щеше да бъде напълнена с полутечна почва, обогатявана с тор от човешки изпражнения. Преди монтирането на оранжерията се налагаше тези отпадъци да бъдат изхвърляни с опразнените бидони от горивото. Един тласък и „товарът“ политаше в космическото пространство, но следвайки ракетата. Сега „асенизацията“^[1] добиваше друга форма: отпадъчните продукти нямаше да се пилеят напразно в световната бездна, а биохимически преработени от растенията, щяха да се превръщат в храна.

Всъщност тази дълга метална тръба в оранжерията представляваше „лехите“. В нея имаше много дупки, в които се поставяха семената и разсадът. В тръбата се вкарваха с помпи газове и наторяваща течност. Тъй като налягането на парите и газовете в оранжерията бе нищожно, стените на тръбата бяха съвсем тънки — не по-дебели от обикновено стъкло за прозорец.

За равномерно разпределение на светлината почвената тръба можеше да се върти. Подвижността на водните пари в оранжерията бе минимална. Изпаренията от почвата и листата се концентрираха в специални „ръкави“, които постоянно оставаха на сянка и затова температурата в тях бе ниска. Въглеродният двуокис, кислородът, азотът и другите газове също бяха в силно разредено състояние. Ето защо в оранжерията трябваше да се влиза със скафандър.

Въпреки сравнително леката си конструкция и тънки стени, на Земята оранжерията би тежала двайсет тона. В ракетата почти нямаше тегло, така че не се наложи дори епископът да работи „с пот на челото“. Обаче именно безтегловността усложняваше работата. Монтажниците лазеха като мравки по ракетата, пренасяйки огромните части от оранжерията, които превишаваха два-три пъти собствения им ръст и „тегло“.

Те се стараеха да работят без резки жестове, за да не „запратят“ някоя част в космическото пространство. Цандер бе спрял въртеливото движение на ракетата, за да няма центробежна сила, която би отхвърляла частите в пространството. Едва след приключването на някой етап в монтажа или по време на „обедната почивка“ той подновяваше въртеливото движение, за да си отдъхне както лейди Хинтън, така и останалите пътници в ракетата. Лейди Хинтън ужасно мразеше реенето в безтегловно състояние.

Все пак в каютата си тя беше в безопасност. А онези, които работеха горе, на бронята, се излагаха на големия риск „да паднат“ в небето. Наистина всички вече бяха свикнали да управляват портативните ракети. Но след някое неволно „отлитане“ завръщането им костваше доста време и усилия.

„Движението с ракетната раница изисква голямо умение, каквото не може да се постигне на Земята. Трябва да се научиш точно да преценяваш разстоянието до целта, а в празното пространство това никак не е лесно. Според разстоянието — да регулираш скоростта. И разбира се, правилно да определяш посоката“ — така пишеше Ханс в дневника си.

Елен, Амели, Марта Текер и госпожица Делкро, инструктирани от Ханс, започнаха да садят растенията. Момъкът имаше вече опит в растениевъдството — ненапразно бе прекарал толкова време в стъкленото кълбо. Всички обличаха специалните костюми и отиваха на работа в оранжерията. Винклер включваше апарата, който под действието на слънчевите лъчи автоматично завърташе оранжерията под нужния ъгъл към Слънцето.

А в същото време Цандер инсталираше хелиоелектростанцията. Принципът на устройството й беше твърде прост.

— За всяка моя конструкция аз черпя идеи от бездънната съкровищница на Циолковски — започна Цандер обясненията си. — Циолковски е предвидил всичко до най-малката подробност, сякаш много пъти е летял в космоса и споделя опита си.

В космическото пространство може дори без фокусиране на слънчевите лъчи чрез параболични огледала да се получи двестаградусова топлина и същевременно в съседство, съвсем наблизо, на разстояние един метър — температура, близка до абсолютната нула. Именно тази разлика в температурите се използува за получаване на енергия. Двигателят има два еднакви съда с термична изолация помежду им. Единият се намира в сянката на другия, който се нагрява от Слънцето и лицевата му страна е черна, за да поглъща добре лъчите. Ето защо водата в него се загрява до двеста градуса по Целзий. Водните пари, преди да отидат в хладилника — втория съд, намиращ се на сянка, — минават през специална парна турбина.

Когато почти цялата течност премине от „котела“ в „хладилника“, конструкцията автоматично се завърта. През определен час „хладилникът“ става „котел“ и „котелът“ — „хладилник“.

Тъй като няма почти никакви загуби на вода — „парните котли“ с форма на тънки тръби са добре изолирани, — този двигател не изисква разходи. Няма и голямо износване при триещите се части: благодарение на значителното намаляване на притегателната сила триенето е почти нищожно. Така че двигателят може доста дълго време да функционира.

Оранжерията оправда надеждите. Единственото, което Цандер не беше дооценил, бе действието на „тукашното“ слънце върху растенията.

Те избуяха необикновено бързо и станаха почти застрашително пищни. През огромното стъкло Слънцето обливаше цилиндъра с лъчите си. Скоро оранжерията заприлича на същинска джунгла. Тъй като ракетата отново се въртеше, развитието на растенията ставаше по най-чудноват начин.

Те проточиха стъбла към центъра на ракетата. Сякаш се сливаха струите на два зелени фонтана, вдигайки буйна зелена „пяна“. Растенията в центъра на оранжерията заприличаха на безформени кълбета, като главата на Медуза-Горгона. Трябваше да се вземат някакви мерки. Преди всичко да се изравни „силовото поле“ по цялата дължина на ракетата. Но как?

Отговорът дойде при доста неочаквани обстоятелства. Веднъж Цандер и Ханс оглеждаха оранжерията, застанали на повърхността на ракетата. Внезапно Ханс забеляза някакъв приближаващ се предмет. Сякаш от мрака на небесното пространство идваше към тях мъничка планета. Слънчевите лъчи я осветяваха от едната страна и тя приличаше на полумесец. При вида на тази небесна странница Ханс и Цандер изпаднаха в недоумение.

— Дали пък самата Венера не е решила да ни посети? — пошегува се Цандер.

— Вижте! На Венера й порасна ухо!

— Или овчи рог!

— Или… или… Гледайте! Та това е големият бидон, който изхвърлихме! Ами да, разбира се. Накарах Пинч да го изхвърли и вероятно не си е направил труда да го тласне както трябва. Бидонът е описал елипса и под влияние на притегателната сила на „ковчега“ се връща. — Ханс махна с ръка и продължи: — Привет на тебе, първи спътнико на планетата „Ковчег“. Да, сега започвам още повече да уважавам нашата ракета. Привлича телата като истинско небесно светило, макар че всъщност бидонът „пада“ доста бавно на нея. Но щом се приближи, ще го ритна като футболна топка.

— Чакайте, Ханс — спря го Цандер. — Хрумна ми нещо. Няма да играем на футбол. Дойде ми идея за друга игра. Оставете бидона да падне. Донесете още празни бидони, консервени кутии, сандъци и всякакъв боклук, който обикновено изхвърляме. Донесете и кабел около… да, около петстотин метра. Знаете къде е кабелът, нали? Хайде, вървете!

Когато всичко бе донесено, Цандер обясни какво е намислил — пак по идея на своя велик учител Циолковски.

— Трябва да създадем противовес на ракетата: ще направим един огромен „вързоп“ от всички тези кутии, бидони и прочие, ще го скачим чрез кабела с ракетата и ще го отблъснем. Така ракетата и вързопът — независимо от формата си — ще се окажат части от една обща летяща система. След това ще пуснем тази система в движение — ще накараме „вързопа“, скачен с ракетата, да се върти около нея или по-скоро „вързопът“ и ракетата да се въртят около един общ център на тежестта, сякаш гонейки се помежду си. „Премятащата се“ ракета описва с краищата си сравнително малък кръг, поради което и центробежната сила не е голяма. А в центъра на ракетата тя изобщо липсва. При новата система на въртене ракетата ще описва голяма окръжност. Ако се увеличи скоростта при това движение, телата ще получат тегло. А и при такова въртене ракетата сякаш ще бъде вързана към обръча на колело и във всичките и части ще има почти еднаква центробежна сила. Трябва само това „колело“ така да се обърне към Слънцето, че да се осигурява постоянна и равномерна светлина за оранжерията.

Ханс разбра замисъла на Цандер и прецизно го изпълни.

Когато набързо стъкменият „спътник“ бе привързан с кабела за ракетата, Ханс го отнесе или по-скоро скочи с него в пространството, а Цандер даде нареждане внимателно да се пусне в ход задната дюза, която да придаде на звездолета бавно постъпателно движение. В същото време Ханс, седнал на „спътника“, включи портативната си ракета. „Спътникът“ и звездолетът тръгнаха, системата проработи.

Центробежната сила равномерно „се разля“ по цялата ракета и оранжерията.

Сега вече растенията в средата на оранжерията не приличаха на главата на Медуза-Горгона.

Върховете им се насочиха към центъра на масата, с леко отклонение към Слънцето.

В този свят на условност и относителност „горе“ и „долу“ много пъти разменяха местата си.

Пътниците единодушно приветствуваха нововъведението на Цандер. Сега вече във всички каюти по цялата дължина на ракетата човек можеше не само да седи, да стои здраво на краката си, както на Земята, но и да възвира водата почти „по земния начин“, да пуши, да пълни чашата си с чай или вода и да пие — с една дума, Цандер върна на всички пътници обичайните земни условия и усещания, като само остави теглото на телата да е по-малко в сравнение със земното.