Александър Белов
От торбица до тъмница (34)

33.

С огромни разходи Надежда успя да възстанови любимото си антикварно стенно огледало, което Глигана счупи. За реставрацията майсторът й взе петстотин долара, тъй като антикварната вещ все пак беше от началото на деветнайсети век! Но по лошото бе, че тя плати за изработката с последните си пари и не й останаха средства да живее. За поправка на останалите мебели в близко време не можеше и да мисли, да не говорим за ремонт на апартамента. Глигана бе минал оттук като тайфун. Но от друга страна тя просто не можеше да си представи своя живот без това огледало, макар то да й бе подарък за рождения ден от съпруга й, когото тя не обичаше.

„Ама че животно е този Глиган… — мислеше си тя, докато разглеждаше отражението си в огледалото. — Никога няма да му простя това…“

Тя оправи халата на гърдите си и нежно прокара върха на пръста си по идеално оформеното си чело — слава богу, драскотината, която й бе останала за спомен от последното посещение на Глигана, бе зараснала, без да остави белег.

И защо ли се бе захванал да й досажда с глупавите си обаждания? Настина ли не разбираше, че те не са един за друг? Нямаше как да впрегнеш в една каруца кон и лопатар! А още по-малко — глиган.

А най-обидното бе, че на свой ред актьорът Младогоров, когото Глигана зверски преби на стълбищната площадка след нейното… а бе, след онова… изобщо не желаеше да се вижда с нея. Ами, тогава, да върви по дяволите, да не би светът да свършва с него?

Настоятелното позвъняване на вратата изтръгна Надежда от тези тъжни размисли. Нима Глигана отново бе решил да я посети? Не би трябвало да е той. Това не беше неговото време, часът бе около пет следобед, а той обикновено се появяваше вкъщи късно вечер и започваше веднага да й звъни. А и напоследък се беше запилял нанякъде!

Надежда се промъкна на пръсти до входната врата и погледна през шпионката. В средата на изкривеното от лупата пространство на стълбищната площадка тя видя топчесто лице с голям нос, увенчано от милиционерска фуражка.

Сякаш за да удостовери легитимността на тази картина, зад вратата се разнесе един напълно подходящ за случая грубоват глас:

— Отворете, милиция!

„Дали пък няма да последва още едно изнасилване?“ — усмихна се наум Холмогорова и отвори вратата.

На прага стоеше обикновен милиционер с обикновена измачкана униформа и обикновено лице от войнишко-ченгесарски тип. Единственото, което го различаваше от останалите представители на племето от хора с пагони, беше огромната или, по-точно казано, с размери на гигантски циклоп кошница, пълна с прекрасно аранжирани червени рози, оставена до краката му. Композицията беше изумителна и веднага се виждаше, че майсторът цветар много се е постарал.

— Здравейте, аз съм вашият участъков, лейтенант Химичев — любезно каза той и допря бързешком дясната ръка до слепоочието си. — Не се притеснявайте, всичко е наред. Уважаема Надежда Фьодоровна, вашият съсед, гражданинът Р. Г. Глиганов ми поръча да ви предам тези… такова, как беше… — Химичев надникна в бележката, която държеше в лявата си ръка — скромни цветя в знак на благодарност за предоставената му… — той отново направи справка с написания текст — ваша красота…

Холмогорова беше направо потресена, защото никой в живота й не й бе подарявал толкова божествени цветя, и то в такова количество. Вярно, текстът на бележката, която ги придружаваше, беше малко двусмислен, пък и беше написана грубовато, но независимо от всичко жестът й достави удоволствие! И всичко беше толкова неочаквано!

— Лейтенант, бъдете така добър да занесете цветята в стаята — каза тя, но внезапно се сети, че участъковият може да види следите от погрома, който дарителят бе извършил, и се поправи: — По-добре ги оставете тук, в коридора…

— Надежда Фьодоровна, разрешете ми да… Може ли аз да направя това? — изскочи някъде отстрани на лейтенант Химичев порозовелият от притеснение Глиган.

Той гледаше прекрасната си съседка с такъв трепет и молба в очите, че сърцето на Надежда подскокна и тя му разреши да влезе. Още повече, че заради този тържествен случай той се бе облякъл в много скъп черен двуреден костюм и си бе сложил една невъобразима оранжева вратовръзка с ламе, която му отиваше като на свинче — звънче. И тя почувства, усети и прецени, че за вечно немарливия Глиган това е същински подвиг, който може да се сравни само с делата на Херкулес.

— Лейтенант, свободен сте — каза Глигана с половин уста и съвсем различен тон, след което влезе в апартамента и бързешком затвори вратата под носа на милиционера…

Щом останаха насаме, и Глигана, и Надежда Фьодоровна изпитаха известно смущение. Общо взето, Холмогорова не изгаряше от желание да покани провинилия се свой съсед вътре. Дори напротив, у нея се породи остро желание да го изхвърли обратно зад вратата. Известно време мълчешком се гледаха един другиго.

Най-сетне Глигана все така мълчешком извади от джоба на сакото си една връзка ключове за кола и ги подаде на съседката си, държеше ги с три пръста за края на синджирчето. Надежда изненадано наблюдаваше как те се полюляват във въздуха под носа й заедно с фигурката на Приап — античното божество с щръкнал като носа на Буратино фалос.

— Какво е това?! — попита разгневено Холмогорова и посочи с тънкото си детинско пръстче към ключовете.

— Шкода — обясни виновно Глигана, но след като видя, че съседката му не разбира за какво става дума, добави: — Това е за вас, Надежда Фьодоровна, подарявам ви една кола. От все сърце…

Разбира се, Холмогорова неведнъж бе виждала на паркинга в двора шкодата на Глигана с цвят небесносин металик. Автомобилът беше съвсем нов, тъй да се каже, неупотребяван. Щеше да е глупаво да се откаже от него… А пък Глиганчето май беше заможно момче. Тя някак не се бе замисляла върху тази страна на неговата примитивна натура. И, както става ясно, напразно бе пропуснала този момент.

— Да не си помислите нещо, Надежда Фьодоровна, колата е чиста… — запъна се Глигана и сметна за необходимо да добави: — Имам предвид, че е чиста по документи. Не се притеснявайте за това, карайте я по живо по здраво.

— Добре де — каза Холмогорова със същия тон, с който Глигана говореше на лейтенант Химичев, наклони величествено глава и разреши да оставят върху дланта й Приап. — Вземете кошницата и я занесете в хола…

Когато, изпълнявайки нареждането й, Глигана чевръсто грабна кошницата и затропка с копита към стаята, Надежда Фьодоровна си помисли: „Ама той май не е съвсем безнадежден случай. Само има нужда от здрава ръка…“

Тя малко поразхлаби колана си и леко разгърна халата така, че белият триъгълник на кожата, образуван в сгъвката между гърдите й, да изглежда колкото се може по-апетитно…

 

 

Валентина Степановна се изтощи да уговаря Холмогоров да погостува у тях поне още два-три дни. Според нея той въздействаше изключително благотворно на съпруга й, който след общуването си с него ставаше по-спокоен и уравновесен въпреки всичките им идеологически спорове.

Но Юрий Ростиславович окончателно и необратимо бе взел решение, че за него ще е по-добре да стане клошар, отколкото да се подлага на тези слухови изтезания! Той бе чувал да разказват, че има такъв вид мъчение под названието „музикална кутийка“. То се изразявало в това да затворят човека в една килия и да му пуснат мелодия от няколко повтарящи се такта. Те звучали неспирно и след седмица-две човекът неминуемо полудявал! Край, той не можеше повече да издържа и кракът му никога нямаше да стъпи тук!

Холмогоров сърдечно се сбогува с Пчьолкини, облече се колкото се може по-топло с черния си есенен шлифер с вълнена подплата, сложи черната си широкопола шапка и излезе на стълбищната площадка.

— Юрий Ростиславович, къде тръгнахте в тъмното — викна след него милозливата Валентина Степановна. — Върнете се обратно!

Но Холмогоров вече слизаше по стълбите, подпирайки се на любимия си бастун. Веднага щом вратата на апартамента на Пчьолкини се затвори, го връхлетя блажена тишина. В смисъл, че телевизорът на Павел Викторович, естествено, гърмеше както винаги, но във входа беше относително тихо. Обзе го чувството, че най-сетне е замлъкнал столетният грохот на стотици парни чукове!

Той излезе от входа и тръгна покрай блока на Пчьолкини, потропвайки с бастуна. До магазина за хранителни продукти, който бе разположен на първия етаж и в мазето на сградата, беше паркиран зил. Двама хамали измъкваха от мазето тежки чували и ги товареха в камиона. До кабината му пушеше цигара висок кавказец с мустаци и чанта в ръка, който имаше вид на експедитор или стоковед…

— Мъкнете ли, мъкнете, а, младежо? — пошегува се академикът, тъй като преди два дни беше видял как същите тези хамали примъкват чувалите към мазето.

— Това е в повече — отвърна му със странна фраза кавказецът, който кой знае защо говореше с украински акцент, — не е нужно чак толкова.

Но Холмогоров не го чу. Почуквайки с бастуна си, той се приближи до мемориалната дъска, която висеше на стената на блока. Спря пред нея и прочете текста, присвивайки очи. От надписа на таблото се разбираше, че разузнавачът Аврам Яковлевич Гуриевич, на когото бе кръстена тази улица, геройски загинал през четирийсет и първа година в тила на фашистите край Москва.

 

 

В хола на Пчьолкини телевизорът както винаги гърмеше — предаваха последните новини. Правозащитните органи в лицето на най-добрите следователи от Московската следствена служба бяха завоювали поредната си голяма победа.

В резултат на операциите „Залавяне“ и „Сирена“ най-сетне бяха открити костюмите на изпадналия в немилост главен прокурор Шкуратов! На бившия главен прокурор!

„Остана да направят само още една дреболия — помисли си ядосано Павел Викторович, — да докажат, че тези парцали са купени за сметка на държавата, и с корупцията в Русия веднъж завинаги ще бъде свършено!“

Пчьолкин въздъхна и превключи на друг канал, за да не се разстройва. По-добре беше да гледа някоя сапунена опера, отколкото този важен роден сериал за прокурорите и проститутките…

 

 

Старият охлузен шевролет, с който Азиз и Юсуф стигнаха до улица „Гуриевич“ кой знае защо предизвика подозрение у милиционерския патрул на входа на Москва. Ченгетата провериха документите и на двамата, включително и на колата. Книжата бяха напълно редовни, а за да не губи напразно време за обяснения с представителите на властта, Юсуф, който седеше зад волана на колата, предварително бе сложил в тях една зелена банкнота. Пропуснаха ги да минат без забележки.

Те цял ден се мотаха из Москва, а привечер Азиз нареди да го откарат на улица „Гуриевич“. Той не можеше да се лиши от удоволствието да види с очите си планирания взрив. Толкова усилия, пари и време бяха вложени в подготовката му. Щеше да има какво да разказва на децата си!

Отдавна вече се бе стъмнило и улица „Гуриевич“ беше обляна от ярката оранжева светлина на уличните лампи. Юсуф спря шевролета в пресечката срещу заредената с взрив жилищна сграда. Излезе от колата, извади от багажника видеокамера и я прикрепи към вратата на колата със специален механизъм. Именно там, или по-точно в мазето точно под центъра на фасадата, бе заложено взривното устройство.

Азиз си представи летящите във въздуха основи на сградата, около които в момента бяха натрупани чувалите с хексоген. Ами ако сметките им не бяха верни и вместо ефектен взрив се получеше само малък фойерверк? Не, това не беше възможно, количеството на взрива бе твърде голямо. Те не пестиха от „захарта“!

Азиз се настани удобно, погледна към часовника си, а сетне — и към Юсуф. Той го разбра без думи, обърна се и извади от чантата, която бе оставил на задната седалка, малко електронно устройство, което приличаше на мобилен телефон. В паметта му беше вкарана комбинацията от цифри, която щеше да задейства взривното устройство в мазето на блока.

Щом взе в ръцете си тази малка машинка на смъртта, Азиз усети как сърцето му ускорява пулса си. Той повече от всичко на света обичаше тези последни минути преди терористичния акт, когато човек се изпълваше от чувство за собственото си всемогъщество, когато, подобно на Бог, се превръщаше във властелин на човешкия живот. В този миг само той можеше да реши дали да го прекъсне, или да позволи на тези нищо неподозиращи буболечки да поживеят още малко.

Да, в картината на взрива и други катастрофи имаше нещо омагьосващо. Неслучайно целият свят толкова жадно гледаше американските екшъни с взривове и катаклизми. Хората бяха готови да дадат доста пари, за да видят хаоса на разрушението, чуждата болка и страданието.

И най-вероятно в същия този миг много от обречените на смърт обитатели на блока зад тези стъкла седяха пред екраните на телевизорите и се любуваха на взривовете в холивудските екшъни от сорта на „Кинг Конг“ и „Денят на независимостта“.

Навремето Азиз също гледаше с интерес такива филми, макар това да бе грях. Истинският мюсюлманин не биваше да се докосва до нищо американско дори с поглед! Е, освен до оръжието им, може би.

Но сега тези филми му се струваха смешни и наивни. Той отдавна бе разбрал, че всички тези специални ефекти в киното са като да правиш секс с презерватив. Просто и дума не можеше да става за сравнение!

Сега повече му харесваше да наблюдава катастрофите в реално време. И най-важното бе, че той предпочиташе сам да подготвя и осъществява това „риалити шоу“, както се изразяваха американците. Ето какво предизвикваше същински кеф и никакви наркотици не можеха да го заместят! Азиз се усмихна и натисна копчето. В резултат от нахлулия в кръвта му адреналин взривът избухна първо в него.

В същия миг се разнесе силен звук, приглушен от стените на мазето, след това мозайката от светещи прозорци угасна и се чу грохот от падащи стени и покривни конструкции. Моментално завиха и алармите на паркираните на улицата коли. Те първи възвестиха тревога, разкъсвайки нощния въздух с отчаяните си викове за помощ.

Взривната вълна разтърси и шевролета. Стъклата на съседната сграда се пръснаха на парчета. От избитите прозорци започнаха да надничат изплашените обитатели, които жестикулираха, сочейки с ръце към взривеното здание.

Средата на сградата изчезна и сега на нейно място се кълбеше огромен облак прах, осветен от оранжевите светлини на уличните лампи. Крайните входове бяха оцелели като по чудо и отвътре приличаха на разчупена от гигантска ръка пчелна пита. След минута пламна газта от разкъсаните от срутването тръби и кълбетата прах и дим, които се вдигаха към небето, станаха още по-ефектни…

„Прекрасно — помисли си Азиз, — на филмовата лента всичко това ще изглежда още по-убедително. На Кемал сигурно ще му хареса…“

Азиз беше щастлив, изпитал бе нещо като оргазъм.

 

 

Павел Викторович беше надул звука на телевизора докрай, седеше в креслото и гледаше „Спешно отделение“. На екрана покрай един смачкан от катастрофа мерцедес се суетяха пътни полицаи и лекари от „Бърза помощ“. В момента тъкмо измъкваха безжизненото тяло на пострадалия и го слагаха на носилката.

— Всички да пукнете дано… — успя само да каже Пчьолкин. Имаше предвид новобогаташите.

Изведнъж блокът се разтресе. Подът се наклони на една страна като палуба, стените се приближиха една към друга. Парчетата паркет със скърцане започнаха да се изтръгват от пода и да подскачат като живи. Всичко това се случваше едновременно и много бързо, тъй че Павел Викторович дори не успя да разбере какво става. Но в него сработи инстинктът на фронтовака разузнавач.

През четирийсет и първа той беше на двайсет години, ала за година и половина успя да влезе в не един бой и да изпие до дъно чашата на фронтовия живот. И в този момент Пчьолкин дори забрави за преклонната си възраст и се хвърли към вратата на коридора като спринтьор, но подът започна да се изплъзва изпод краката му, сякаш бе заледен хълм. Под него вече имаше пропаст. Той увисна на прага на коридора, опитваше се с пръсти и крака да се задържи да не се изплъзне надолу към разтворилия се под краката му ад.

Последното, което запомни, беше крясъкът на Валентина Степановна. Тя с неподозирана сила го сграбчи за колана и яката на ризата и, отстъпвайки назад, го издърпа в коридора. Сърцето му се сви, сякаш някой много силно го стисна в юмрука си, той изпита непоносима болка и изгуби съзнание…

Когато Пчьолкин отвори очи, установи, че лежи по гръб под една косо надвиснала панелна плоча. Болката му бе намаляла. На пода до него седеше Валентина Степановна и беззвучно плачеше. Никога досега не му бе изглеждала толкова стара, толкова мъничка, съсухрена, жалка и нещастна. Дори когато погребваха единствения си син. А беше много по-млада от него! Човек не забелязваше промените, когато живееше с някого.

Ех, Витя, Витя… Павел Викторович изпита ужасна обида. И защо ли Бог, ако все пак съществуваше, бе запазил техния живот, а ги бе лишил от сина им? Щеше да е много по-добре, ако бе постъпил обратното… Пък и нямаше никакъв Бог, иначе той не би допуснал всички тези безобразия.

 

 

Газта долу се взриви, блъвна жега и руините се срутиха като къщичка, направена от карти, заглушавайки последните викове на старците.

Те загинаха до един — всички обитатели на блока.

И праведните, и грешните. И умните, и глупавите. И обичащите, и мразещите.

Тях вече ги нямаше.

Животът им бе прекъснат.

Те вече нищо нямаше да поправят, никого нямаше да осъдят и нямаше да поискат прошка от живите…