Жечка Горчева
Вградената невеста (8)

Еленов мост

Преди много, много години в село Могорче имало 77 къщи, от които 70 били български и само 7 — турски. Българи и мюсюлмани живеели много задружно, помагали си във всичко. Чистият планински въздух ги правел здрави и силни. Българки и туркини били стройни и много красиви. Когато виели кръшни снаги, отивайки за вода на изворите, мъжете — българи и турци, дълго гледали след тях.

Хората от това планинско селце се препитавали със скотовъдство, но любимо занимание, а и хубава храна за тях бил ловът. Особено пристрастен към тази дейност бил младият турчин Мурад. Той обичал да ходи из планината сам. Не се радвал толкова на някое убито горско животно, колкото на красивата природа. Вдишвал с пълни гърди свежия въздух и се радвал на всяко дърво и храст, на всяко цвете и крехка тревичка.

Случило се така, че няколко пъти поред той попадал на един и същи елен. Вдигал пушката да го застреля, но му ставало жал и се отказвал. Наистина еленът бил много красиво животно. Строен, с тънки изящни крака и с глава, богато украсена с причудливо извити рога.

Веднъж младият турчин разказал на свои приятели българи за красивия елен, който често се изпречвал на пътя му и че все му ставало жал да го убие. А те му се присмели и го нарекли „глупак“. Ловецът се ядосал за глупостта си и поел към планината, твърдо решен да убие гордото животно на всяка цена.

И ето че еленът пак застанал на пътя му. Мурад вдигнал пушката, но животното било толкова близо, че той видял в очите му такава болка и молба като у човек… Съвсем объркан, ловецът понечил да стреля, но еленът бързо побягнал. Разочарован от себе си, Мурад тръгнал да слиза надолу към селото. Скоро срещнал седмина българи, които пак му се присмели и казали, че този път сигурно ще убият неговия красив елен.

За беда скоро седмината ловци забелязали красивото животно да се движи забързано сред дърветата. Нали били мнозина, успели да го заобиколят отвсякъде. Нещастният елен ще, не ще, трябвало да влезе в клисурата, през която течала буйна река. Трябвало да я прескочи, а тя била толкова широка… Всеки миг нечий куршум щял да го улучи и той се засилил да прескочи голямата река. Успял да се приземи на другия бряг, но паднал на четирите си изящни крака и ги строшил. Изревал страшно от болка и проклел с човешки глас:

— Оох, дано хаир да не видите вие, хора от село Могорче, гдето сте тъй жестоки, та без време ме затрихте! От 70 къщи в селото дано до седем да останете! Бял ден в живота си никога да не видите! Ах, умирам в разцвета на живота си… Проклети да сте навеки!

Селяните се ужасили от тази тежка клетва на умиращия елен. Проклели се за своята глупост да затрият такова хубаво животно, но вече било късно. Скоро еленът издъхнал, бълвайки тежки проклятия срещу българите. Объркани, мъжете решили да направят мост над реката, та дано клетвата не ги застигне.

Още на другия ден всички читави мъже от селото здраво се заловили за работа и бързо изградили здрав и красив мост над реката. Нарекли го „Еленов скок“ — в памет на красивото животно, което направило храбър опит да прескочи реката и спаси живота си. Много се надявали, че така тежката клетва ще ги подмине.

Но всичко се оказало напразно. Един през друг българите лягали болни и често, често камбаната в селото биела на умряло. Жените вече не хвърляли черните забрадки. Не се чувало вече смях и песни в ничия къща. Болест незнайна затрила много българи. Скоро останали само седем къщи, както ги проклел умиращият елен.

От тогава в сърцата на българите от село Могорче се вселил някакъв страх, който никога не ги напускал и се предавал от поколение на поколение.

А мостът над реката си стои и до ден-днешен и все същото име носи — „Еленов скок“.