Барбара Картланд
Кръстът на любовта (4)

Глава 4

Имаха време, колкото да почистят само една стая и те се спряха на трапезарията. Джон помогна много в това, като показа умения, каквито Рена не беше допускала, че може да притежава един мъж.

— Научил съм го през времето, което прекарах във флота — обясни той. — Там човек развива определени домакински умения!

После Рена се зае с приготвянето на напитките, които щеше да сервира на гостите, а графът й правеше компания в кухнята, но този път той само пиеше чай.

— Разкажи ми повече за непознатия господин Уингейт? — помоли тя.

— Той е потаен човек. Никой не знае откъде е и как е спечелил състоянието си. Носи се дори слух, че Уингейт не е истинското му име, но няма как да се знае със сигурност. Както и да е започнал, той е направил огромното си състояние от Американските железници.

— Искаш да кажеш, че е американец?

— Не е задължително. Просто това е първото място, където е станал популярен. Заминал за Америка, където инвестирал пари в железниците и му провървяло. Казват, че му помогнал и бракът с богата американка, която обаче починала няколко години по-късно. После дошъл в Англия и започнал да влага парите си в същото. Има две предположения защо го е сторил — или е бил примамен от новите възможности за печалба или по народност е англичанин, решил да се върне към корените си, но…

— Никой не знае със сигурност! — довърши тя в един глас с Джон.

— Точно така. След като натрупал значително богатство и тук, взел дъщеря си със себе си и започнали да пътуват по света. Запознах се с него преди осемнадесет месеца в Индия, и по-точно в Бомбай, където корабът ни беше пуснал котва. Ангажирал целия хотел „Рай“, той се състезаваше с местния махараджа, кой ще похарчи повече пари за по-малко време. Част от това състезание беше и организираният бал в чест на дъщеря му Матилда. Чух, че бил поканил дори наместника на кралицата, но той любезно отказал. Всъщност на празненството липсвали гости от Европа, защото почти никой не го харесвал. Наложило се да запълва бройките, като изпрати покани на старши офицери от моя кораб и по този начин и аз се озовах там. Странно е, че в писмото си се обръща към мен, сякаш сме добри приятели, но всъщност аз съм го виждал единствено и само тогава. Чувал съм много за него, но мълчанието говори повече!

— Как така мълчанието? — с недоумение попита Рена.

— Когато споменеш името му, хората замлъкват, като птички изплашени от орел. Уингейт има достатъчно пари, за да си купи всичко, което пожелае, или поне така си мисли. За жалост, често пъти се оказва прав! Много хора биха продали собствеността си, стига офертата да е достатъчно висока.

— А младата жена, имам предвид дъщеря му, тя иска ли да се омъжи за теб? — тихо попита Рена. — Що за човек е тя?

— Виждал съм я само веднъж, на бала, и нямам много впечатления за характера й.

— Красива ли е? — осмели се да запита Рена, като си даде вид, че я интересуват повече кексчетата, които правеше, а не отговора на зададения въпрос.

— Не мисля. Доста е скромна, а някои мъже намират това за много привлекателно. Колкото до мен? Не знам… мисля, че тя не е за мен. Харесвам повече жените, които имат какво да кажат за себе си.

— Значи си по-различен от другите мъже — обобщи Рена с многозначителна усмивка. — Повечето харесват жени без мнение, които си мълчат и оставят говоренето само на мъжете си.

— Наистина ли? — повдигна веждите си въпросително той. — А мога ли да попитам, откъде имаш такива задълбочени познания?

— От майка ми, която пък е почерпила опит от своята. Благородните и порядъчни мъже не харесват жени, които приказват като латерни. Не харесват и тези, които натрапват мнението си, особено ако е и в противовес с това на мъжа. Всъщност, една истинска дама не би трябвало да изказва гласно мнението си.

— Небеса! Що за скука? Казаното звучи точно като от устата на Матилда Уингейт. Горкото момиче! Не искам да я обидя, но тя би била прекрасната съпруга на мъж, с коренно различен характер от моя.

— Наистина съжалявам за нея! — каза Рена. — Може би не подозира за плановете на баща си.

— Може би. Абсолютно присъщо за него е да не сподели с нея за намеренията си. Той е от типа хора, които веднъж запланували нещо, не биха пестили средства, за да го постигнат. Способен е дори да се разпорежда с чувствата на другите, сякаш са нещо маловажно.

— Трудно ще приеме, че може да съществува нещо, което не може да се купи с пари.

От гърдите на Рена се изтръгна дълбока въздишка. После добави:

— Страхувам се, че прекалено много хора разсъждават по същия начин. Татко обичаше да напомня, че въпреки бедността, в която живеем, трябва винаги да се наслаждаваме на красивите неща в живота.

— И кои са те? — нетърпеливо попита графът, понеже начинът, по който тя говореше, събуждаше любопитството му.

— Слънцето, луната, звездите, както и много други неща, прекалено много, за да бъдат изброени.

— Думи, типични точно за теб! Вече започвам да мисля, че не си истинска, а част от магията на кръста, който ми показа. Освен това, когато слънчевите лъчи огреят косата ти, тя изглежда необикновена — истинско злато.

— Дано господин Уингейт не чуе какви ги говориш! — смъмри го тя. — Аз знам, че думите ти не значат нищо, но той…!

Джон я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо, но незнайно защо, не посмя. После си пое дълбоко дъх и извика възторжено:

— Точно така, това е! Ще му кажа, че си моя жена!

— Бъди благоразумен, Джон!

— Не ти ли допада мисълта да бъдеш моя жена? — попита я той, като изглеждаше малко засегнат от първоначалната й реакция.

— Ще се сгодиш за мен само за кратко и на ужким. Не се ли притесняваш, че след всичко аз може да реша, че не си спазил обещанието си към мен, да предприема съответните действия срещу това и така ти ще си този, който ще се озове в много неудобно положение.

— Само ако реша да се измъкна от ситуацията. Може да поискам наистина да се оженя за теб! Какво ще направиш тогава?

— Не ме разсмивай, докато разбивам яйца — помоли тя. — Опасно е!

— Да, забелязах, току-що ми капна нещо по носа. Както и да е, да си дойдем на думата. В този случай няма да можеш да ме съдиш затова, че съм нарушил даденото към теб обещание.

В очите му проблясваха дяволити пламъчета.

— Наистина ли, сър? А, вие колко често питате момичетата дали им „харесва идеята да бъдат ваши жени“?

— О, всеки ден! — каза той. — Но първо се уверявам, че няма никакви свидетели. Така те не могат да направят нищо срещу моето нагло държане и аз безпроблемно се измъквам.

Рена остана неподвижна и безмълвна пред думите му, а той се усмихна при вида на възмутеното й лице.

— Шегувам се! Научих това от един колега моряк. Той има доста голям опит в това отношение. Всъщност мисля, че е постъпил във флота просто, за да се избави от един разярен баща.

— Мисля, че си изключително безсрамен. Същото може да се каже и за твоя приятел.

— Да, той наистина беше такъв. Ако всичко, което ми е разказвал, е истина, в действителност никак не го намирам за смешно, а що се отнася до мен — аз никога не бих постъпил по такъв начин. Надявам се, че си наясно с това.

— С какво съм наясно и с какво не, не е от голямо значение — отговори тя, концентрирайки се върху яйцата, които разбиваше. Но в себе си призна, че последните му думи бяха като музика за ушите й. — Освен това, не съм аз тази, която трябва да впечатляваш.

— Просто не искам да си мислиш лоши неща за мен, Рена. По никакъв повод!

Тя го погледна въпросително и отвърна:

— Милорд, при първата ни среща ме накарахте да запаля печка, гъмжаща от бръмбари, после ме ударихте, повалихте ме на земята и ме оваляхте в мръсния килим. Как за Бога мога да си помисля нещо лошо за вас?

Джон се разтресе от силния смях, който предизвикаха думите й. Не спря да се смее и смее, докато най-накрая не закри лицето си с длани. Младото момиче стоеше неподвижно, и го наблюдаваше с нескрита наслада. След като се поуспокои, той вдигна глава и изтри насълзените си от смеха очи. После стана, заобиколи масата, взе купата с яйцата от ръцете на Рена, а нея самата в прегръдките си. Така смеейки се и прегърнати, направиха няколко обиколки на кухнята.

— Джон! — направи опит да окаже съпротива тя, но безуспешно, защото избухна в смях, който не можеше повече да сдържа.

Истината беше, че този луд, който сега я носеше в прегръдките си, я беше покорил напълно с безумната си любов към живота!

— Рена, ти си чудесна! — извика той. — Чудесна, чудесна, чудесна!

— Но, Джон…

— Няма друга жена на света, с която да се разбирам толкова добре. Може би наистина трябва да се оженя за теб!

— Престани с глупостите — отговори му тя, опитвайки се да говори спокойно, но сърцето й биеше лудо. — Трябва ти някоя богата наследница, а не бедна дъщеря на свещеник.

— Проклятие! Права си! — пусна я с неохота той. — Истинска скука!

Рена се зае отново с работата си, надявайки се той да не забележи вълнението, което я тресеше сега. Опита да се успокои, като си напомни, че думите му най-вероятно не означават нищо, а просто са част от неговия начин на поведение. Не беше свикнала благородни темпераментни мъже да я сграбчват грубо в прегръдките си.

— Така че внимавай с поведението си — предупреди го тя. — Или ще обърна другия край!

— Не се страхувам от теб! Просто ще те оставя ти да се оправиш с господин Уингейт. Мили Боже, това би било като сблъсъка на титаните. Ще бъда на твоя страна и ще те подкрепям в битката срещу него! Добре, добре, не ме гледай така, само се пошегувах!

— Шеги от този тип могат да ти навлекат усложнения, а смея да отбележа, че вече си ги имаш предостатъчно — отвърна тя, размахвайки черпака пред лицето му.

— Е, поне мога да се шегувам с теб, без да се притеснявам, че ще изпаднеш в истерия или ще се възмутиш от мен.

— Хрумвало ли ти е, че може да си въобразяваш всичко това и той въобще да не те иска за зет?

— При предишната ни среща той ме попита дали не познавам някои благородници, които да му представя, защото Матилда желаела да се окичи с титла. И веднага щом е разбрал за моята титла, реши да ми погостува. Как ти звучи това?

— Зловещо! — каза се тя.

— Щом господин Уингейт си науми нещо, нищо не може да го спре. Предполагам, че така е станал и милионер. Страхувам се, че докато се убедя в това, вече ще водя Матилда към олтара.

— Вероятно така и ще стане! — рязко отвърна Рена. — Може би твоята съдба е да направиш това, което ще спомогне за просперитета на селото, без значение какво би ти коствало. А сега ще имаш ли нещо против да излезеш оттук? Имам страшно много работа, която трябва да свърша до обяд.

Истината, поради която Рена искаше да остане сама, не беше многото работа, както каза, а напрежението, което целият този разговор й причини.

* * *

За посещението, Рена избра да облече строг тоалет. Сложи на главата си малко боне, което скриваше част от разкошните багри на косата й.

Когато я видя, Джон, меко казано, остана възмутен.

— Защо си се облякла по този начин? Приличаш на прислужница! — скара й се той.

— Но икономката е прислужница.

— Не и ти! Веднага свали това глупаво нещо от главата си!

— Хей, остави го! — опита да се противопостави Рена, но Джон вече махаше фибите от главата й.

— Не, няма!

— Напротив, ще го направиш — каза тя, тропвайки с крак. — При това веднага!

Лукава усмивка се появи на лицето на младия мъж.

— За прислужница добре се справяш с раздаването на заповеди.

— Джон, ще се опиташ ли най-сетне да се държиш разумно? — възмути се тя.

Въпреки краткото време, през което се познаваха, Рена придоби навика да го мъмри, все едно беше по-малката й сестра. А и сега добави:

— Докато сме сами е къщата няма значение как ще съм облечена, но колкото по-семпло, толкова по-добре. А и на господин Уингейт това ще му направи впечатление.

— Ако си помисли, че си моя… знаеш каква, няма да се опита да ме ожени за дъщеря си, не мислиш ли? — с надежда попита той.

— Глупости, разбира се, че ще иска! Къде ще намери друг, при това свободен и млад мъж с титла? А какво ще стане с моята репутация, когато хората в селото научат, че съм твоя… жена? Не помисли ли и за това? Та аз дори нямах намерение да нощувам тук, докато група странници не се появиха от нищото и не ме изхвърлиха от къщата ми, заедно с дрехите на мама. И отгоре на всичко се опитаха да откраднат кокошчицата ми! — в отговор каза Рена, а гласът й потреперваше.

— Рена, Рена, съжалявам! — извини се той и държането му коренно се промени. Нямаше и следа от дръзкия темпераментен мъж. Сега той беше любезен и мил, което истински стопли сърцето й. — Аз съм абсолютен егоист. Забравих с колко много неща имаш да се справяш. Скъпото ми момиче, да не би да плачеш?

— Не — изхлипа тя, притиснала лице в кърпичката си.

— Никой не може да те вини за нищо. Ела тук, мила!

Джон я придърпа към себе си, обви я нежно с ръце и я притисна в обятията си, предлагайки й подкрепата на сърдечна прегръдка.

За втори път днес той я беше прегърнал. И за втори път днес усещаше странното смущение, което предизвикваха у нея тези прегръдки. Тя обаче бързо прогони това впечатление и се успокои с мисълта, че този млад човек я чувстваше по-скоро като по-малка сестра, отколкото като жена.

— Ти си моята опора и не бих се справил без теб — нежно каза Джон. — А какво правя аз за теб в замяна? Само допълнително ти усложнявам живота. Заслужавам да бъда разстрелян заради ужасното си поведение, нали?

— Да — промърмори тя.

— Това е, моето момиче! Никога не се церемони и говори направо! Господ да ми е на помощ, ако някога реша да не застана на твоя страна!

После я притисна още по-силно и плътно до гърдите си, така че тя можа да чуе ударите на сърцето му. Притихнала в прегръдката му, Рена изведнъж почувства, че Джон сякаш целува косата й. Само секунда след това обаче той я пусна и тя съвсем не беше сигурна дали това само не й се беше сторило.

— Как да сложа тези неща обратно? — попита той, в ръцете с бонето и фибите.

— Аз ще си ги сложа, а ти върви… някъде. Например, тренирай как да приличаш повече на граф.

— Не намираш ли, че съм на ниво за тази титла?

Трябваше да му се признае, че изглеждаше невероятно красив в тъмния костюм, който беше облякъл. Но това, което впечатляваше най-много, беше високият му ръст, подчертан от широките му рамене и дълги крака.

Лицето му също беше приятно, а за Рена дори нещо повече.

Но това, което най-много я привличаше, бяха сините му очи. В тях тя винаги виждаше закачливи пламъчета и жажда за живот.

Наистина й беше трудно да си представи, че госпожица Уингейт може да не се е влюбила в него. Всъщност, може би именно тя е била инициатор на всичко това, а баща й просто е изпълнител на желанията й.

Рена предчувстваше, че някаква огромна беда е надвиснала над Джон, и осъзнаваше, че има вероятност, тя да може да я отстрани от пътя му. Може би щяха да намерят още монети, но малко вероятно беше да са достатъчно, за да им помогнат.

Върна се към работата си, но усещаше някаква тежест в гърдите.

Час по-късно отвън се чу шум на колела от карета. Най-накрая гостите бяха пристигнали. Толкова бяха говорили за тях, че допреди да се появят, изглеждаха почти нереални.

Но сега бяха тук — от плът и кръв, стояха пред вратата и очакваха да влязат. Рена почувства, че остава без дъх и малко се уплаши. Но събра кураж и се опита да добие вид на истинска прислужница. В крайна сметка, толкова беше мечтала да стане актриса и това тук и сега беше звездният й миг.

На входната врата се позвъни.

С изпълнен с отчаяние поглед, тя прекоси салона и отвори вратата.

Пред нея стоеше около петдесетгодишен мъж, който въпреки ниския си ръст правеше силно впечатление. Не можеше да се каже, че е привлекателен, но в него имаше нещо, което Рена не беше срещала у никой друг, а именно — едно излъчване на богатство и на сила едновременно.

Това не се дължеше на факта, че луксозното му палто от астраган и лъскавата шапка, които носеше, бяха нови и очевидно много скъпи. Нито пък на диамантената игла за вратовръзка, проблясваща на слънчевата светлина, дори и на пръстена с диамант, който носеше.

Имаше друго.

Почувства го, сякаш беше полъх от Ада. Този мъж излъчваше впечатлението за жестока решителност, с която вероятно постигаше целта си винаги и с всякакви средства. С грубостта, със студенината и с твърдостта, които не се стараеше да скрие, той по-скоро напомняше скала, отколкото човешко същество.

Тя почувства всичко това.

Беше зловещо.

Именно тази дума беше използвала за него в разговора си с Джон, без никаква умисъл и представа, но сега беше изправена пред реалността и веднага осъзна, че не беше сбъркала в преценката си. Той не само имаше зловещ и всяващ панически страх вид, но тя долавяше нещо още по-лошо.

Като дъщеря на свещеник, Рена беше привикнала да живее в свят, изпълнен с мир и любов, а сега в този мъж, тя неволно разпозна Злото.

Никога преди това не беше се срещала очи в очи с подобен тип хора. Предполагаше, че понятието за Злото е само теория, библейски мит. Но точно в този момент беше сигурна, че съществуваше съвсем наяве и тя е изправена пред него!

Точно до мъжа стоеше дъщеря му. Беше облечена по начин, за който Рена беше сигурна, че е по последна мода. Дрехите й бяха украсени с кожа, носеше перлена брошка и диамантени обеци. Изглежда имаше за цел да покаже на всички, че е дъщеря на много богат човек.

Но в нейния случай богатството не се свързваше с проявата на добър вкус в облеклото. Тъй като на младини майката на Рена беше принадлежала към висшето общество, веднъж й беше казала, че една дама никога не трябва да носи диаманти преди шест часа вечерта и в никакъв случай не бива да ги съчетава с перли.

— Добър ден, госпожице, името ми е Уингейт. Ленсдейл ме очаква — представи се господинът.

Гласът на този човек определено не й беше приятен, а и по начина, по който произнесе „Ленсдейл“ си личеше, че вече се опитва да командва.

В отговор Рена ги поздрави почтително и се отдръпна от вратата, за да могат да влязат. Господин Уингейт съблече палтото си и го хвърли в ръцете й, като дори не я удостои с поглед. Същото направи и със сребърния си бастун.

Сега, след като беше без връхна дреха, Рена забеляза, че тялото му е с някак странна конструкция. Не беше висок, но раменете му бяха прекалено широки, а ръцете — твърде дълги. Същото се отнасяше и за главата — прекалено голяма за ниското му тялото. Напомняше й на снимката на маймуна, която вкъщи беше виждала в една книга.

След известно време се появи и Джон. Прекоси хола енергично, а Рена си даде сметка, че изглежда по-красив, от който и да е друг мъж. И беше абсурдно дори да си помисли, че госпожица Матилда Уингейт би останала безразлична към него.

— Радвам се да ви видя отново, Ленсдейл — хладно каза Уингейт. — Помните дъщеря ми, нали?

Втората му реплика прозвуча повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Разбира се, че помня госпожица Уингейт, удоволствието е изцяло мое! — учтиво отговори Джон.

Матилда се усмихна свенливо точно по начина, по който Джон я беше описал, което накара Рена да си спомни думите му:

„Тя е много скромна, а някои мъже намират това за привлекателно“ — беше казал той.

И наистина. Матилда не беше кой знае каква красавица, но не беше и грозна. Кръглото й лице имаше светъл цвят, изглеждаше някак твърде плаха, но все пак имаше известен чар.

— И аз добре си спомням Ваша Светлост — отвърна тихо тя.

— Да ги нямаме такива! — изненадващо отсече баща й. — Няма нужда да се обръщаш така към него. Ние сме равни на Ленсдейл във всяко едно отношение.

— Разбира се, че е така! — съгласи се Джон. — И двамата сте добре дошли в моя дом. Рена — неочаквано се обърна към нея той. — Моля те, ела да се запознаеш с нашите гости.

Вероятността някой да представи прислужницата на гостите си беше достатъчно възмутителна, което явно и Уингейт сметна за нередно, защото удостои Рена с изключително хладен поглед.

— Това е моята близка приятелка, госпожица Колуел — продължи Джон, очевидно несъзнаващ удивлението им. — Тя е годеница на един мой приятел и ми помага при работата в къщата.

Със странен блясък в очите той добави:

— Истината е, че състоянието, в което завари къщата, беше по-лошо, отколкото беше очаквала. Скъпа Рена, това са моите приятели — господин Уингейт и прекрасната му дъщеря Матилда, дошли да видят руините, които така ни ужасиха с теб.

Рена се здрависа и с двамата, но усети, че й се вие свят. Беше подготвена за това, че трябва да се изявява като актриса, но не беше подготвена за смяна на ролята, и то без предупреждение.

После се сети, че Джон беше забравил една много съществена част от реквизита й — годежния пръстен. Откъде можеше да намери годежен пръстен точно в този момент и защо мъжете никога не мислеха за съществените неща?

За да прикрие липсата на пръстен на лявата си ръка, Рена я пъхна в джоба на роклята си. Там, за своя голяма изненада, напипа счупена халка, паднала от една картина. Спомни си, че я беше прибрала, докато шеташе. Бързо я нахлузи на пръста си, като счупената част остана добре скрита от вътрешната страна към дланта. С малко късмет и ако никой не се загледаше внимателно, халката би минала за годежен пръстен.

— Надявам се — на висок глас каза тя, — че пътувахте добре от Лондон.

— Пътувахме отлично — проскърца през зъби Уингейт. — За наше щастие има влакове до тази част на света или поне до Уинчестър. Оттам се наложи да пътуваме с карета, но струва ми се, това ще се промени съвсем скоро. Железниците сега са единственият модерен начин за пътуване и е въпрос на време те да покрият цялата страна.

Рена си спомни, че този мъж е натрупал богатството си именно чрез железниците и очевидно беше твърдо решил, че всеки трябва да е наясно с този факт.

Направи й впечатление, че докато говореше, той оглеждаше мръсната и прашна стая. Проследи погледа му и прецени, че биха били необходими поне трима здрави мъже и цяла една седмица, за да може трапезарията да бъде почистена и подредена, както трябва.

После разбра, че Уингейт вече знаеше и това.

Припомни си също, че почти всички прозорци бяха изпочупени, а и стъпалата на стълбището към втория етаж имаха отчайваща нужда от измиване. Килимът, с който бяха покрити, вече почти беше изгубил цвета си и при това се виждаше, че е разкъсан на много места.

И докато господин Уингейт отделяше внимание на тези детайли от къщата, той не спираше да говори за железниците.

Така умело съчетаваше двете неща, че Рена за миг помисли, че действа по-скоро като машина, отколкото като човек.

— Сега бих искал да ми покажете къщата, която от пръв поглед виждам, има нужда от доста сериозен ремонт — каза господин Уингейт с ядни нотки в гласа.

— Мисля, че първо имате нужда от малко почивка след дългото пътуване — предложи графът. — Може би чаша вино ще ви подейства освежаващо. Заповядайте в гостната, която засега е една от най-прилично изглеждащите стаи. По-късно ще ви покажем останалата част от къщата.

— Аз не бих отказал чаша вино — съгласи се господин Уингейт. — А мисля, че и Матилда би отговорила същото.

— Изключително е вълнуващо да си в провинцията — отговори Матилда с възторг. — Бих искала да изляза в градината.

— С най-голямо удоволствие ще ви я покажа — предложи веднага Рена. Истината беше, че се радваше да се отърве от присъствието на господин Уингейт, който нетърпимо я потискаше.

В същото време обаче беше и любопитна да проучи самата Матилда, както и дрехите, с които беше облечена. Изолирана в това затънтено място, Рена не беше имала възможност да следи модата. Сега, докато мяташе тайни погледи към Матилда, разбра, че беше модно кринолинът да има огромни размери. Дрехата, която Матилда носеше беше толкова клоширана, че тя едва минаваше през вратата. Полата беше от кадифе, с цвят на мед, очевиден знак, че е богата.

Само жена, която беше в състояние да наеме армия от лични прислужнички, можеше да си позволи да носи нещо, което се замърсяваше толкова бързо. Блузата й беше от бяла коприна, а за връхна дреха имаше тънко сако от същият плат, от който беше ушита и полата.

Но това, което разби всички представи на Рена, беше шапката й. Тя беше малка, но доста кокетна, изработена от същото кадифе като дрехите. И украсена с пера.

Какво ли е чувството да носиш такава шапка?

В сравнение с дрехите на младата дама, старомодната рокля на Рена изглеждаше като престъпление срещу естетиката и представата за външен вид.

— А някога това беше една изключително красива градина — обясни Рена, докато двете се разхождаха под греещото слънце. — Но сега е привлекателно място единствено за дивите зайци и за птиците.

В отговор на думите й Матилда се засмя.

— Предполагам, много им допада това, че могат да си играят на воля, при това необезпокоявани.

— Надявам се, че могат да оценят тази свобода — отвърна й Рена. — Когато бях съвсем малка, много исках наблизо да има такова място, където да мога да си играя. А сега, нека ви покажа и езерото.

Двете дами продължиха разходката си, като все повече се отдалечаваха от къщата, унесени в разговор.