Барбара Картланд
Кръстът на любовта (3)

Глава 3

Късметът беше на нейна страна. Входната врата на Имението не беше заключена, което й позволи бързо да се шмугне вътре. В къщата беше тъмно и затова тя предположи, че графът още пирува в хана. Това пък й даваше възможност да се установи необезпокоявана.

Пусна чантите си на пода и все още с Клара в ръката, се запъти към кухнята. Кокошката току изкудкудякваше, сякаш даваше да се разбере, че вече се чувства в безопасност. Щом я пусна долу, Рена запали лампата и тръгна да потърси място, където да полегне и да си отпочине. За подходяща спалня щеше да гледа утре.

Стъпките й отекваха в тъмната къща, като единствената светлинка беше от лампата, която носеше. Чак сега можа да чуе скърцането и множеството странни звуци, изпълващи Имението. Сградата беше на стотици години и е била свидетел на всякакви исторически събития, раждания, смъртни случаи, а може би дори и на убийства. Наистина ли би било нелепо, ако си помисли човек, че може да е обитавана от един или повече призрака?

„Разбира се, че може да се допусне“ — заключи тя. Задоволството, че беше дала свобода на така дълго потисканата си същност, я накара да изпита истинско опиянение от постигнатата победа. Беше отстояла правата си и беше спечелила самочувствие. Сега можеше да се изправи срещу всеки, изпречил се на пътя й, пък бил той и призрак.

Чувстваше се като преродена в друг човек и за миг й се прииска да може да го сподели с някого. Но кой би я разбрал?

„Той би могъл“ — помисли си тя по адрес на графа.

Въпреки, че го познаваше едва от няколко часа, знаеше, че би я разбрал и окуражил.

Дано скоро се прибереше, за да му разкаже!

Отсъствието му й даваше възможност да мисли за него съвсем свободно, като за нейна голяма изненада осъзна, че това дори й доставя удоволствие. Беше истинска наслада за очите да наблюдаваш високото му и добре оформено тяло, закалено от дългите години служба във флота.

Харесваше й също така решителният начин, по който той показваше, че няма жив човек, срещу когото не би се изправил, без да се страхува.

Точно така трябваше да изглежда един истински мъж!

Лицето му очароваше с благородните си черти и почти винаги присъстващата дружелюбна усмивка, а очите му излъчваха топлина и ведро настроение. Умееше да забавлява събеседниците си така, сякаш това беше толкова естествено, колкото и дишането му.

Именно това беше и първото, с което графът я заплени. Когато говореше, той го правеше с мил и леко шеговит тон, така че всеки коментар можеше да прозвучи забавно, в зависимост от отношението на хората край него.

В този ред на мисли Рена осъзна, че през всичкото това време скъпият й баща е бил прав. Тя наистина притежаваше известна доза лекомислие, за което свидетелстваше начинът, по който сега размишляваше.

Нищо в опита й досега не я беше подготвило за среща с такъв мъж. Всъщност не беше подготвена за среща с никакви мъже.

Единственият, когото познаваше добре, беше собствения й баща, отнасящ се към живота и към света с изключителна сериозност.

Спомни си също, че родителите й бяха отдадени един на друг. Рена обожаваше да чува историята за това, как двамата се бяха влюбили.

Било е точно както при Ромео и Жулиета, защото семейство Сънингхил никак не били очаровани от факта, че дъщеря им се е влюбила в младия духовник, дошъл да помага на грохналия свещеник, служещ в църквата, която посещаваха всяка неделя.

— Баща ти беше най-красивият мъж, когото бях виждала — обичаше да разказва майка й. — Казваше, че се е влюбил в мен още в първия миг, когато ме зърнал.

— Значи и двамата сте се влюбили от пръв поглед? — разпитваше Рена.

— Предполагам, че да, но не го осъзнавах, защото нямахме възможност да разговаряме седмици наред. А когато по-късно се срещнахме, той ми призна, че е бил толкова завладян от моята скромност, че не могъл да ми каже и дума. Разбирах го отлично, защото и аз самата се чувствах по същия начин. Исках да разговарям с него, но не знаех какво да кажа. Първия път, когато той дойде у дома на чай, беше заедно със свещеника и ние не успяхме да разменим нито дума.

— Но си се вълнувала при всяка ваша среща, нали, майко? — продължаваше да я разпитва Рена.

— О, така се вълнувах, че той беше в сънищата ми всяка нощ. Но всичко това се случи толкова отдавна.

Най-накрая, когато семейство Сънингхил направили тържество в градината си, майка й поканила младия духовник да разгледат ягодовите лехи. И тогава за пръв път се срещнали насаме.

— Мамо, а колко време мина, преди татко да ти признае, че те обича?

— Тогава ми се струваше, че бяха минали хиляди години. Аз бях сигурна, че го обичам, но не бях напълно убедена, дали и той изпитва същото към мен.

— Но най-накрая ти призна, нали, мамо?

— Да, разбира се. А аз се почувствах толкова щастлива — все едно, че и двамата бяхме в Рая. Надявам се един ден и ти, мила моя, да изпиташ същото.

Те определено бяха едни от най-щастливите хора, които Рена считаше, че може да ги има на света. Дори понякога й се струваше, че забравяха и за самата нея, унесени в любовта си един към друг.

Чак сега обаче осъзнаваше, че всъщност я бяха отгледали като в затвор. Те почти не се забавляваха, а след смъртта на майка й, баща й се прибираше вкъщи само за да свърши някое от задълженията си. Така Рена не се срещаше почти с никого и нямаше никакъв опит в общуването с хора. А и никой не ги посещаваше. Един-единствен път, за около седмица, ги беше навестил помощникът на енорийския свещеник и той й направи впечатление. Сякаш изпитваше известно възхищение към нея. Баща й дори я беше попитал, дали го харесва.

Но как би могла да хареса червеникавите му ръце и китки, както и навика му да подсмърча, докато говори.

Тя знаеше, че баща й не й се разсърди, а по-скоро остана щастлив от факта, че дъщеря му не желае да напуска дома им. Така случката беше забравена.

Въпреки схващането на баща си, че е пестелива на думи, това съвсем не беше така. Поради отсъствието на всякаква друга компания, Рена беше изключително близка с майка си и с нея бяха водили безброй дълги разговори.

По този начин беше научила много неща за семейството си, включително и това, че дядо Сънингхил бил доста неверен съпруг. С предостатъчното пари, които имал да харчи, той се подал на плътските изкушения, включително и да поддържа няколко любовници.

Госпожа Колуел дълго се беше чудила дали да сподели това с дъщеря си, но сметна, че всеки житейски опит би бил полезен за нея, ако не искаше момичето й да остане напълно беззащитно пред злото.

Така Рена узна за скандалните навици на собствения си дядо и за това, как разбивал сърцето на бедната й баба. Но тя не беше възпитала майка й в омраза към жените, с които съпругът й изменял, а дори напротив.

— Скъпа моя, те съвсем не са грешници, въпреки че повечето хора ги наричат така. Те са само едни нещастни, заблудени същества, които са обичали дядо ти и безрезервно са му вярвали. Веднъж една от тях дойде в дома ни — много отчаяна и нещастна. Дядо ти я бил подсигурил с прекрасна къща, отрупвал я с подаръци, но когато му родила дете, той я изхвърлил на улицата. Баба ти я съжали и й даде малко пари.

— Мамо, дядо лош човек ли е бил?

— Не точно. По-скоро беше като повечето мъже — себичен и заинтересован само за собственото си благо. Ето защо един мил, обичащ съпругата си мъж, какъвто е баща ти, трябва да бъде оценяван много високо.

В такова семейство с умерени възгледи и консерватизъм никой не обясни на Рена, че е израснала като изключително привлекателна жена.

Косата й беше със светъл, меден цвят, а очите й — големи и сини, с цвета на небето.

Всъщност, ако беше по-подходящо облечена и с прическа, никой мъж не би могъл да отрече, че е изключително красива. Тя обаче не се намираше за особено привлекателна, когато се гледаше в огледалото, още повече след дългото си боледуване, което беше изпило лицето й така, че само очите й светеха.

„Изглеждам безлична и слаба“ — помисли си тя, без да си дава сметка, какво я накара да се замисли за външния си вид.

Изведнъж обаче си спомни думите на графа.

„Урагани, русалки или красиви млади момичета, появяващи се изневиделица — флотът на Нейно Величество е готов да се изправи пред всичко!“

Така каза той…

Графът смяташе, че е красива.

Но, разбира се, просто се беше пошегувал. Никой мъж досега не беше свързвал това определение с нейното име, което я накара искрено да се зарадва в себе си.

Така в размисли относно едно — друго, Рена стигна до трапезарията, където видя голям диван и тази вечер той щеше да й послужи за легло. Лунната светлина осветяваше стаята достатъчно и тя реши да върне лампата, която беше взела, обратно в кухнята.

Когато се обърна и тръгна към вратата, тя се блъсна в един стол, който не беше забелязала на влизане. Столът се гътна на дървения под с мощен удар, който отекна в цялата къща. Рена остана неподвижна, докато ехото напълно отшумя.

После отново всичко беше завладяно от тишината.

Най-накрая стигна отново в кухнята, където завари Клара да проучва много внимателно пода.

— Най-добре ще е да дойдеш с мен — каза й Рена. — След тази вечер, не ми се иска да те изпускам от поглед. Собственост на енорията — друг път!

Тя изгаси лампата, грабна Клара и тръгна обратно към трапезарията. Беше оставила вратата отворена, така че въпреки тъмнината, успя да стигне до крайната си цел.

Когато опита да прекрачи прага, нещо голямо като планина, прегради пътя й. Клара се отскубна и отлетя, кудкудякайки ужасена.

След като отмина първоначалната паника, Рена започна ожесточено да се съпротивлява, риташе с крака и удряше с ръце. Някои от ударите й бяха точни, за което съдеше по мърморенето на нападателя си. Неочаквано двамата паднаха и се озоваха на пода, като се боричкаха в тъмното и всеки се опитваше да надвие другия. Дишаха тежко, сърцето на всеки от тях биеше учестено, бяха изнурени от борбата. Най-накрая главата на момичето се удари силно в пода, което я накара да простене.

— Какво, по дяволите, е това? — чу тя да казва нечий глас, който веднага разпозна.

Докато се бореха, се бяха изтърколили близо до прозореца, през който проникваше бледата светлина на луната. Рена беше притисната към пода от силното тяло на графа, а на лицето му беше изписана безкрайна изненада.

— Госпожице Колуел?

В същия момент Клара кацна на главата му.

— Госпожице Колуел? — слисано повтори той. — Вие ли сте това?

— Определено съм аз. Сега бихте ли били така любезен, да станете от мен, сър!

— О, да, разбира се! — бързо се изправи на крака той и й подаде ръка за помощ, за да стане и тя.

— Винаги ли нападате хората, които идват в дома ви? — попита Рена, останала почти без дъх, което се дължеше от една страна на битката, а от друга и на странните тръпки, пронизали изведнъж тялото й от глава до пети.

— Само тези, които влизат нощем и не използват звънеца на вратата. Ако трябва да бъда напълно честен, помислих ви за призрак.

— Наистина ли?

— Съвсем честно! Чух трясък и тръгнах да проверя какво става. После долових шум от нечии стъпки, докато не ме връхлетя някакво същество с нещо под едната си ръка. Помислих, че това е главата ви.

— Моля? Какво искате да кажете?

— Носехте нещо под мишницата си и аз помислих, че може би е главата ви. Не си ли спомняте за Конника без глава?

— Определено не носех никаква глава — отвърна Рена с чувство на достойнство. — А кокошка.

— Кокошка? Е, това обяснява всичко.

— Толкова сте смешен! — каза му тя и стисна ядно устни.

— Моите извинения, мадам, но вие влизате посред нощ в къщата ми, при това с кокошка под мишница и твърдите, че аз съм смешният?

— Мога да обясня защо носех кокошката.

— Моля ви, недейте — помоли той и весело се засмя. — Предпочитам да остане загадка.

— Както пожелаете, Ваша Светлост! — отвърна му тя и започна да изтупва праха от себе си.

— Не мислите ли, че след всичко това, трябва да забравим формалностите и да започнете да ме наричате просто Джон.

— Съгласна съм. Аз съм Рена, а кокошката ми се казва Клара. Яйцата, които снася са прекрасни, както сам ще се убедиш.

— Доволен съм, че мислиш за моя апетит и те уверявам, че съвсем скоро ще се съмне, за да се уверя в това.

— Да, но… О, небеса! — простена тя, когато събитията от вечерта нахлуха отново в главата й.

— Горкото момиче, какво ти се е случило? Не мога много добре да видя лицето ти, но по гласа ти познавам, че си разстроена. Недей, не е нужно да ми отговаряш веднага. Нека отидем в кухнята, да пийнем по чаша чай и тогава ще ми разкажеш всичко.

Искрената му загриженост беше като лек за душата й. Когато стигнаха в кухнята, Рена отново запали лампата.

Джон я настани на старата дъбова пейка до готварската печка, а самият той сложи водата за чая. Тогава тя му разказа цялата история — от влизането вкъщи и разкритието, че там има новонанесло се семейство, до спорът й с тях.

— Мисля, че държанието ми беше ужасно! — проплака тя, ужасена от себе си.

— Аз пък мисля, че държането ти е било напълно разумно — отвърна Джон, докато й поднасяше чашата чай, след което седна до нея. — Може би не са сбирщина от крадци, но определено там е гнездо на грубияни. А единственият начин, по който можеш да се справиш с тях, е да им отвърнеш със същата мярка!

— И аз мисля така! — рече тя, напълно удовлетворена, че е открила поне една сродна душа. — Боже мой, само да беше чул всичко, което им надумах!

— Иска ми се да бях там! Със сигурност щеше да бъде много забавно.

— О, не, вече съвсем не съм сигурна, че това е правилно. Как една караница може да е забавна?

— Много лесно, ако справедливостта е на твоя страна. В боя трябва да се използват всички видове оръжия!

— Те ме заплашиха, че ще се оплачат на полицая и че Клара е собственост на енорията, а аз им отвърнах… отвърнах им… — млъкна изведнъж тя, защото я заля пристъп на смях.

— Не спирай точно сега, моля те, няма да го понеса.

— Казах им, че той ще вземе моята страна, защото познава кокошката ми отпреди!

Гръмкият смях на Джон огласи стаята, а Рена направи усилие да не се поддава напълно на обзелото я веселие. Двамата седяха един до друг, забавлявайки се и от време на време се полюшваха напред — назад с пейката.

— Това не е просто оръжие, а цял арсенал! — ахна той. — Направо си ги застреляла! Винаги ще съжалявам, че съм пропуснал това! Ако те бях придружил през целия път, можех да присъствам и да ти помогна, вместо да се боря тук с теб. Какво всъщност означаваше това твое промъкване крадешком?

— Мислех, че още си в хана и в къщата няма никой.

— Не останах там дълго и си тръгнах, когато започнах да се чувствах неудобно.

— Искаш да кажеш, че си бил нежелан там?

— Напротив, приеха ме доста радушно. Помислиха, че щом съм пристигнал, отново ще отворя Имението, а покрай ремонта на къщата и градините, ще има много работа за всички. Смея да кажа, че вече знам имената на занаятчиите и на градинарите в околността. Как можех да разбия техните, а и моите мечти, като им кажа, че нямам пари да сторя всичко това. Предпочетох варианта да си тръгна.

— И ти ли мечтаеш за това? — въодушевено попита тя.

— Да! Въпреки краткото време, което прекарах тук, аз наистина се влюбих в това място. Искам да изпълня мечтите им и да живея в една наистина прекрасна къща. Но не само заради собствените си интереси и удобство, а и заради всички тях.

Джон с мъка се усмихна и продължи:

— Когато за пръв път стъпих в тази къща, мислех само за себе си. Никога не бях предполагал как завръщането ми може да се отрази на всички тези хора или пък на техните надежди. Но тази вечер се изправих пред истинския живот, който те живеят, а това ме накара наистина да се замисля.

Когато извърна погледа си към нея, тя долови в него печал.

— Да мисля за другите, не е нещо, което често съм правил. Изпълнявах службата си на моряк и нищо друго не ме интересуваше. Но сега… — каза той и въздъхна. — Те имат такава отчайваща нужда от мен, че чак се плаша. Чувствам, че трябва да направя нещо за всички тях. Но какво? Мога единствено да се моля да намерим още монети и те да се окажат ценни.

— Да, ще се молим! — съгласи се Рена.

— И така, тръгнах си, за да не им давам напразни обещания. Прибрах се и започнах да пиша няколко писма, когато чух трясък откъм трапезарията.

— Това беше столът, който падна — обясни му тя.

— А защо се готвеше да спиш на дивана? Нима липсват спални в къщата?

— Мислех да потърся такава сутринта, когато е светло.

— Не можеш да останеш тук долу.

— Напротив, мога и смятам да го направя!

— Бъди разумна Рена.

— Разумна съм. Освен това, искам да остана с Клара, а не би било уместно да я вземам горе.

— Както виждаш, тя е прекалено заета да кълве ботушите ми. Без съмнение, все още си мисли, че трябва да те защитава. Би ли била така добра, да си я прибереш?

Рена се засмя, взе Клара, а после доизпи останалия чай.

— А сега, сър…

— Разбрахме се да ми казваш Джон.

— А сега, Джон, моля те прояви благоразумие и върви да спиш.

В отговор той й отдаде чест, както правеха във флота и добави:

— Ще се видим утре в седем, мадам!

Когато легна и се сгуши на дивана, тя се сети, че в детските си години беше копняла за брат или сестра. Откровено казано, предпочиташе да има брат. Именно с това обясняваше и привързаността си към Джон. Разбира се, той сега олицетворяваше брата, когото толкова беше искала, човекът, с когото можеше да се смее и да говори за всичко, защото двамата разбираха света по един и същ начин, човекът, който щеше да се грижи за нея и да й позволи да прави същото и за него.

И наистина щастлива, както не се беше чувствала от месеци насам, тя неусетно се унесе в сън.

* * *

Точно в седем на следващата сутрин Рена отново беше на крак и веднага отиде да купи прясно мляко от бакалията на Нед. В магазина се натъкна на пощальона Джак и веднага му разказа за новонанеслите се в къщата на свещеника.

— Затова и вече не живея там. Сега работя като икономка в Имението.

— Имам писмо за теб, както и едно за Имението — отговори й той и зарови ръце в чантата си.

Рена взе писмата и се запъти обратно. Утринта беше прекрасна и прохладна, както бива през пролетта и тя окрилена, подскачаше весело.

Намери Джон доволен в кухнята, защото Клара беше снесла две яйца.

— По едно за всеки — каза той.

— Две за Ваша Светлост — поправи го тя категорично.

— Глупости, няма да стане на твоята! — възпротиви се той.

— Има писмо за теб — каза тя, подаде му го и се оттегли в трапезарията, за да може той да го прочете необезпокояван.

Нейното пък беше от епископа, който я информираше, че отец Стивън Дайкърс скоро ще дойде, да заеме полагащото му се място като свещеник на Феърдейл и така нататък. Мисълта й изненадващо беше прекъсната от вика, който нададе Джон от кухнята.

— Мили, Боже! — изкрещя той.

Тя се огледа и го видя да пристига с писмото в ръка и ужас, изписан на лицето.

— Какво се е случило? — попита Рена.

— Този следобед ще имаме посетители. Искрено се надявам да останат само за чаша чай, а не за през нощта.

Рена наддаде вик на изумление.

— Това е невъзможно. Не можеш да им позволиш да дойдат. Спалните са в ужасно състояние. Единствената по-прилична стая е твоята, но дори и тя се нуждае от сериозно почистване.

— За да избегна гледката й, затварям очи, когато се събличам, и гледам през прозореца навън, когато се обличам — насмешливо обяви графът.

— Много изобретателно, но не можем да разчитаме и гостите ти да правят същото. Наистина не трябва да им позволяваш да останат!

За момент той се умълча, което я накара да си помисли, дали не го е засегнала по някакъв начин. Но той бавно поясни:

— Предполагам, че трябва да съм искрен и да призная нещо. Човекът, който ще ни посети, е голям богаташ. Срещнах го, когато бях в Индия и щом научил, вероятно от вестниците, че съм станал граф, решил да ме издири и да ме посети във фамилната ми къща.

— Иска да види „фамилната къща“? — озадачено повтори тя.

Без да промълвят ни дума повече, двамата се заозъртаха. Таваните бяха мръсни, стените се лющеха, твърде много личеше, че мебелите са износени.

— Той ще бъде ужасен от положението тук, не мислиш ли? — първа наруши тишината тя.

— Определено ще бъде. И искрено се надявам обстановката да го уплаши.

— Но защо искаш той да се уплаши?

— Защото имам ужасно предчувствие за това, което ще иска от мен! Срещнахме се, когато бях беден моряк и той ме помоли да правя компания на дъщеря му за едни танци, предполагам, само и само да не е сама на бала си. Е, все още съм беден, но сега поне имам титла.

— Какво имаш предвид с това?

— Това, което всъщност иска този мъж и което съм сигурен, че ще предложи, когато се появи, е да ме ожени за дъщеря си.

— Но защо ще иска да го прави? — попита тя. — Освен ако не си се влюбил в нея?

За момент Джон замълча, при което тя усети странна хладина да пронизва сърцето й.

— Не, не съм влюбен в нея — отвърна графът. — Но ако парите на баща й могат да помогнат да ремонтирам Имението и така да направя хората тук щастливи, би могло да стане и мое желание, нали? О, разбира се, не е възможно!

След това графът се обърна и отиде отново в кухнята. За момент Рена остана неподвижна. В себе си се радваше, че графът не поиска мнението й по последния въпрос, защото едва ли щеше да знае какво да му отговори.

Последва го в кухнята и се зае с приготвянето на закуската.

— Защо дори ми мина през главата подобна мисъл? — попита отново той. — Разбира се, че не мога да се оженя за жена, в която не съм влюбен. Ако някога го сторя, ще е за някоя, която наистина обичам и с която ще бъдем щастливи, дори да живеем в бедност.

— Мисля, че си абсолютно прав — отговори му тя, но без да го поглежда, като се опитваше да се концентрира върху работата си.

— Но не си убедена, че бих проявил тази си категоричност, ако такъв момент настъпи? — попита той, като я пронизваше с поглед.

— Мисля, че би ти било много трудно, ако той предложи да ремонтира Имението, а в замяна на това поиска да станеш мъж на дъщеря му. Да предположим, че ти даде парите, с които да вдъхнеш живот на това място. До края на дните си ще живееш като благородник — земевладелец, притежаващ много коне и кучета и това ще множи славата ти.

След думите й отново настъпи тишина. Графът отиде до прозореца на кухнята и се загледа навън. Рена помисли, че наблюдава именно онази част от градината, която беше в абсолютен безпорядък.

— Предполагам, че ако тя те обича, с времето би могъл да я обикнеш и ти — плахо се обади Рена.

Прииска й се да добави „както и парите й“, но сметна, че би прозвучало твърде грубо.

Джон се отдръпна от прозореца и твърдо заяви:

— Няма да се продам „за една паница с леща“, както е казано в Библията, въпреки че в конкретния случай няма да е леща, а хиляди лири.

— Това е чудесно решение. Браво на теб!

— По-добре да умра от глад, отколкото да се оженя за жена, към която не изпитвам никакви чувства. И особено пък да бъда подчинен на човек, с когото нямам нищо общо! — и гласът му прозвуча с видимо раздразнение.

— Но какво друго можеш да сториш? — попита тя.

— Имаш нещо предвид ли?

— Може би трябва да си помислиш, преди категорично да откажеш.

Рена се изненада от последните думи, които изрече. Недоумяваше защо подтиква графа да стори нещо, което не само не приемаше, но в себе си дори ненавиждаше!

— Не забравяй, че къщата е много разнебитена. Хората от селото дори мислеха, че покривът ще падне — имахме много сняг тази Коледа! Истинско чудо е, че покривът издържа засега, но за следващата зима… силно се съмнявам в това!

— Рена, да не би да ме убеждаваш, че трябва да се оженя по сметка?

— Не, не точно… но би било разумно да направиш усилие да го приемеш, за да не съжаляваш после. Това място значи много за теб днес, а може би утре ще бъде всичко! Ако отхвърлиш някоя реална възможност за възстановяването му, може да дойде момент, в който искрено да съжаляваш за пропуснатия шанс!

В стаята настъпи тишина, а Рена беше затаила дъх в очакване на неговия отговор, който по някаква неизвестна причина, беше от изключителна важност за нея.

— Единственото, за което ще съжалявам — най-накрая наруши тишината Джон, — е да поставя парите над всичко, ако се наложи! Но, Рена, животът ме е научил да вярвам в светлото бъдеще на утрешния ден. Получих в наследство Имението, докато всички бяха убедени, че няма кой да наследи графската титла. Така открих теб, а ти пък скритите под кръста монети.

— Да! — отвърна Рена, изпълнена с щастие от чутото. — Да!

После Джон хвана ръцете й и добави:

— Нима не виждаш? Има толкова неща, които ни предстоят. Наистина много! Бъдещето е пълно с изненади, за които не подозираме, но които ни очакват!

Пламенният тон, с който Джон говореше, я убеди на мига в правотата на думите му. Той чувстваше нещата така, както и тя би ги възприела, ако е изпадне в същата ситуация.

— Звучи ли ти налудничаво? — попита я той, угрижен.

— Съвсем не! Напълно разбирам какво имаш предвид!

— Знаех си, че ще ме разбереш. Всеки друг би ме пратил в лудницата, но не и ти! Познаваме се едва от няколко часа, а ето, че вече си най-добрият приятел, когото някога съм имал. С теб мога да споделям така, както с никой друг, така че, скъпа моя приятелко, нищо не може да ни победи, нас двамата!