Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (9)

Глава 9

Саутхемптън, Лонг Айлънд, декември 1995

Ванеса огледа критично дневната на вилата. Несъмнено стаята изглеждаше овехтяла и определено занемарена.

Не я интересуваше това, че има овехтял вид; избелелите тапети, цветният кретон и избелелият стар килим бяха съществена част от очарованието й. Притесняваше я най-вече чувството, че е занемарена. Знаеше, че цялата вила е съвестно почистена от местна жена, която се грижеше за къщата, но не й изглеждаше много подредена.

Бил щеше да пристигне след няколко часа, за да прекара ден и половина с нея, и тя искаше вилата да изглежда добре. След като прекарваше толкова много време по бойните полета и в третокласни хотели, тя чувстваше, че Бил се нуждае от удобства, топлота и уют.

Когато родителите й се разведоха преди няколко години, не знаеха какво да направят с вилата „Беделиа“. Нито един от двамата не я искаше и въпреки това не бързаха да я продадат. Странно, но твърдяха, че е по сантиментални причини. И двамата обичаха тази къща.

И така накрая я дадоха на дъщеря си. Ванеса беше много развълнувана от това.

Вилата беше разположена в далечния край На Саутхемптън върху парцел от три акра, който се разпростираше чак до Атлантическия океан. Не беше в луксозната част на града, нито беше нещо особено, просто къща, изградена от камък и дърво. Бяха я построили преди четиридесет години. Имаше четири спални, голяма кухня, дневна и библиотека. Имаше дълга покрита веранда от задната страна, с изглед към океана.

След като къщата стана нейна, тя превърна стария червен хамбар в ателие и кабинет и преобрази каменните обори в малка леярна с пещ. Точно тук, в ателието и работилницата си тя бе подготвила ръчно изработените стъклени модели, които отнесе във Венеция, за да ги изработват в Мурано.

Тъй като беше прекалено заета с работата си, Ванеса не обръщаше голямо внимание на вилата. Купища стари вестници и списания, които беше запазила по някакви причини, бяха натрупани на различни места; новите книги, които се надяваше да прочете някой ден, бяха струпани на скрина и на пода; няколко големи вази със сухи цветя, които изглеждаха толкова ефектни през лятото, сега бяха загубили цветовете си и се разпадаха. Поглеждайки към часовника си, тя осъзна, че е само осем часът. Бил трябваше да пристигне към един. Мавис Гловър, която се грижеше за къщата от години, обикновено идваше в девет.

Изведнъж реши да не я изчаква и се зае с купищата книги. Започна да ги отнася в библиотеката, като се опитваше да им намери място по лавиците. През следващия час тя работи усилено в дневната и изхвърли вестниците, списанията и изсъхналите цветя.

Накрая, като застана по средата на стаята и се огледа наоколо преценяващо, Ванеса реши, че положението се е подобрило значително. Дневната вече не изглеждаше претрупана, мебелите започнаха да се забелязват. Старинните мебели също се забелязваха. Тъмната им дървения контрастираше на фона на белите стени, а синият кретон на розови и червени лалета, с който бяха тапицирани канапето и фотьойлите и от който бяха направени завесите на прозорците, придаваше уют на стаята.

Никак не е зле, помисли си Ванеса и бързо се насочи към кухнята. Снощи, когато пристигна, беше поставила цветята, които бе купила от града, във вази; сега занесе една от тях в дневната. Втората отнесе на горния етаж в спалнята си.

Някога това беше светилището на родителите й и според Ванеса това бе най-хубавата стая във вилата. Определено беше най-голямата. Беше с много прозорци, които гледаха към пясъчните дюни и океана, и имаше огромна каменна камина.

Цялата декорирана в жълто и синьо, стаята създаваше весело, слънчево настроение дори и в мрачните дни. Беше много комфортна и дори можеше да се каже, че е луксозна.

Ванеса влезе в спалнята, остави вазата с жълти рози на масичката за кафе пред камината и отиде в банята да си вземе душ. След като се изкъпе и облече, щеше да приготви обяд, докато Мавис чисти останалата част от вилата.

Докато стоеше под душа, оставяйки топлата вода да се стича по нея, Ванеса си позволи да мисли за Бил. Беше пристигнал в Ню Йорк миналия петък, на петнадесети декември, както бе обещал. Това беше преди пет дни. Бяха успели да изпият по няколко бързи питиета заедно в неделя и в понеделник. През останалото време той бе много зает с работата си, в Си Ен Ес, но когато имаше възможност, отделяше време за дъщеря си, а Ванеса не искаше да се натрапва през времето, което той бе отделил за нея.

— Ще тръгна с кола за Хемптън в сряда сутринта — бе й казал той, докато допиваха последното си питие в „Карлайл“. — Мога да остана до четвъртък, ако това те устройва. Как ти звучи?

Звучеше й чудесно и грейналото й лице бе отговорило на въпроса му.

Ванеса нямаше търпение да го види, да усети прегръдката му, да го целуне. Само при мисълта за него, тялото й се напрегна. Тя отвори очи и спря душа.

Няма време за фантазии, упрекна се тя и протегна ръка към хавлията. Както и да е, след няколко часа това щеше да е реалност. Щяха да бъдат заедно.

Ванеса се облече бързо. Избра плътен червен пуловер, който да подхожда на избелелите й джинси и тъй като денят беше студен, си обу дебели чорапи и кафяви мокасини. Единственото й бижу бяха чифт златни обеци.

След като си сложи малко грим и се напръска с парфюм, тя се втурна по стълбите към долния етаж, за да приготви обяда за Бил.

Той закъсняваше.

Ванеса седеше в малката библиотека, прелистваше „Таим“ и „Нюзуик“ и се питаше къде ли е той. Надяваше се, че не е попаднал на задръстване.

Глупава мисъл, помисли си тя. Беше сряда сутринта, по средата на декември и нямаше задръстване по пътищата от Манхатън дотук. Единствено през лятото този проблем беше истински кошмар. Беше сигурна, че Бил лесно ще я открие; беше му дала подробни инструкции как да стигне до вилата. И без това не беше трудно да я открие, беше до главния път.

Към един и четиридесет и пет той все още не бе пристигнал и тя започна да се тревожи все повече с всяка изминала минута. Точно се колебаеше дали да се обади в работата му, когато чу шума от мотора на кола пред къщата и се втурна към вратата.

Когато видя Бил да слиза от колата и да вади чантата си от багажника, тя въздъхна с облекчение. Миг по-късно той влезе в къщата и на лицето му грееше усмивка.

Той я прегърна, а тя силно се притисна към него.

— Съжалявам, скъпа — изрече той. — Забавих се в телевизията, а докато излизах от Ню Йорк попаднах на задръстване. Предполагам, че хората пазаруват за Коледа.

— Всичко е наред… Реших, че нещо ти се е случило.

— Нищо не може да ми се случи — изрече той и повдигна лицето й към своето.

— Хайде да отидем в дневната. Там е по-топло — прошепна Ванеса и го хвана за ръка. — Имам бяло изстудено вино или предпочиташ уиски?

— Виното ще свърши работа, благодаря.

Бяха застанали пред пращящия огън и отпиваха от виното.

— Липсваше ми, Ванеса.

— Ти също ми липсваше.

— Знаеш ли… Мисля постоянно за теб.

— Аз също… Искам да кажа, че мисля за теб.

— Странно — тихо каза той, като я гледаше настойчиво. — Имам чувството, че съм те познавал през целия си живот.

— Да, Бил, и аз имам същото чувство.

Той поклати глава и леко се усмихна.

— Не смеех да те докосна, когато бяхме в бара на „Карлайл“… Толкова силно ме възпламеняваш.

Тя го погледна, но не каза нищо.

Той също я наблюдаваше.

Остави чашата си върху камината, сетне направи същото с нейната чаша, доближи се до нея и я прегърна. Целуна я силно, притискайки я до себе си, искаше да й покаже колко силно го възбужда.

Ванеса също отвърна на прегръдката му пламенно. Бил изрече с тих пресипнал глас:

— Толкова силно те желая.

Отдръпвайки се от него, тя кимна, хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбите към спалнята си.

Между тях се бе появило огромно напрежение. Съблякоха се бързо, споделяйки силното си желание да бъдат заедно. Когато легнаха в леглото, той започна да я гали и докосва, и да проучва всяка част от тялото й. Не можеха да се наситят един на друг. Той я целуваше, а тя отвръщаше на целувките му със същата страст, която изпитваше във Венеция. Бил се наслаждаваше на близостта й, на мисълта, че му принадлежи, че толкова отчаяно го желае. Изпитваше същото към нея. Това беше дълбока, ненаситна потребност.

Неочаквано той проникна в нея толкова бързо, че чу как тя възкликна от изненада и удоволствие. Силно го прегърна и обви краката си около него.

 

 

Ванеса лежеше тихо в прегръдките му.

Зимната следобедна светлина хвърляше бледи отблясъци по жълтите стени и ги огряваше в златисто.

Единственият звук идваше от лекото дишане на спящия Били от лекия плисък на вълните, който се носеше отдалеч.

Тази тишина я успокояваше. Любенето им беше страстно, бяха като обезумели, дори още повече отколкото във Венеция. Желанието, което изпитваха един към друг, беше изумително, зашеметяваше ги; когато всичко свърши, те се вгледаха един в друг удивено. Сега спокойствието беше като балсам за душата й.

Като се изтегли леко, опитвайки се да не го събуди, Ванеса се наслаждаваше на чувството на удовлетвореност и задоволство. Колко различна беше с Бил; беше учудена от себе си. Всеки път, когато се любеха, те сякаш се извисяваха все по-високо, достигайки до все по-голям екстаз. След това винаги беше като замаяна.

В някои отношения Ванеса вече не можеше да се познае. Знаеше, че се е променила много, откакто срещна Бил Фицджералд. Той беше извадил на бял свят нещо еротично и чувствено у нея, караше я да се чувства женствена.

Ванеса се повдигна на лакът и погледна надолу към него. Напрежението и тревожният израз на лицето му бяха изчезнали. Лицето му беше гладко, освободено от болки и грижи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. Трогваше я до дъното на душата й.

Ванеса осъзнаваше, че близостта им не е само физическа и това й доставяше удоволствие. Разбираха се взаимно и това ги караше да изпитват особена близост, която се срещаше рядко.

Знаеше, че е влюбена в него. Знаеше, че иска да бъде с него. Завинаги. Но възможно ли бе това? Тя не беше свободна. Имаше съпруг, който я обичаше, който щеше да се ужаси при мисълта да я загуби. А от нейна страна тя му дължеше лоялност и загриженост.

Тя отблъсна тези смущаващи мисли за Питър от ума си. Твърде рано бе да мисли за бъдещето… По-късно. Ще помисли за това по-късно.

Междувременно беше абсолютно сигурна само в едно. С Бил Фицджералд тя наистина беше самата себе си, без да се преструва и да мами. Беше истинската Ванеса Стюарт.

 

 

Тя донесе поднос с храна и бутилка бяло вино в спалнята, където си направиха пикник пред камината. И след като изядоха сандвичите с пушена сьомга, сиренето „Бри“ и ябълките и изпиха по чаша вино, те се облякоха и излязоха.

Бледото слънце все още грееше в лазурното небе, а океанът блестеше в сребристо. Денят беше ветровит и по повърхността на океана се гонеха вълни.

Облечени с палта и шалове, те се бяха прегърнали, докато се разхождаха по дюните, забравили за света и всичко останало, с изключение на самите себе си и чувствата, които изпитваха.

По едно време Бил спря и я обърна с лице към себе си. Вгледа се в сивите й очи.

— Толкова съм щастлив! — възкликна той. — По-щастлив откогато и да било!

— Какво каза? — извика тя, опитвайки се да надвика рева на океана.

— По-щастлив отвсякога — повтори той усмихнат, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. — Обичам те — промълви той с устни, прилепени към ухото й. — Обичам те, Ванеса Стюарт.

— И аз те обичам, Бил Фицджералд.

— Не те чух — подразни я той.

— Обичам те, Бил Фицджералд! — изкрещя тя с всички сили.

Смехът му изпълни въздуха.

Тя също се засмя и го прегърна.

А след това, хванати за ръце, се затичаха по пясъчните дюни, блъскани от вятъра, еуфорични от любовта си, щастливи, че са живи, че са заедно.

По-късно същата вечер те седяха пред камината в спалнята й и слушаха цигулков концерт от Моцарт.

Ванеса неочаквано вдигна поглед към Бил и забеляза колко е погълнат от мислите си и колко е напрегнат, докато се взираше в пламъците.

— Добре ли си? — запита го тихо тя. Когато той не отговори, тя настоя: — Бил, какво се е случило?

Той вдигна глава и я погледна. Но не каза нищо. Разтревожена от тъгата, изписана на лицето му, тя попита:

— Скъпи, какво има? Изглеждаш толкова нещастен… дори разтревожен.

Той отново се загледа в огъня. Накрая изрече:

— За мен това не е игра.

— За мен също — тя се намръщи и го изгледа изумено.

— Следобед ти казах, че те обичам. Истина е.

Той я загледа толкова настойчиво, че тя възкликна:

— И аз те обичам. Имах предвид точно това, което казах, Бил. Не лъжа. Съмняваш ли се в мен?

Той остана мълчалив.

— Как е възможно да се съмняваш в мен? — извика тя. — Не е възможно да се симулират чувствата, които изпитваме един към друг.

— Знам и недей да тълкуваш погрешно мълчанието ми — бързо отвърна Бил. — Знам, че чувствата ти към мен са дълбоки — той се наклони към нея и я улови за ръката. — Просто исках да знаеш, че съм сериозен към теб — той замълча и се вгледа в очите й. — Исках да го знаеш.

Ванеса кимна.

— Да, Бил, знам го.

— Никога няма да те изоставя, Ванеса.

— Може да промениш решението си — започна тя, но спря, когато забеляза строгия израз на лицето му.

— Няма.

Ванеса се облегна назад на канапето и се загледа с отсъстващ поглед към картината над камината.

Той тихо я запита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще кажа на Питър, че искам да се разведем.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Аз също. Никога не съм бил по-уверен в живота си — той се премести до нея на канапето, прегърна я и я притисна към себе си. Знаеше, че сега светът е в ръцете му. Тя беше единствената жена за него, единствената жена, която желаеше.