Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (15)

Глава 15

Саутхемптън, Лонг Айлънд, април 1996

Ванеса се стресна и седна в леглото. Беше объркана. Премигна няколко пъти и се огледа наоколо. Неясно, някъде далеч, шумът, който я бе събудил, продължаваше.

Тя се изправи, бързо прекоси библиотеката и излезе в коридора. Сега ударите звучаха по-силно и тя осъзна, че някой чукаше на вратата на вилата.

Тя се втурна по коридора и извика:

— Идвам! — и отвори вратата. За нейна изненада срещу нея стоеше майката на Бил.

— Дру! — възкликна тя изненадана. — Здравей! От дълго време ли чукаш по вратата? — когато тя не отвърна, а само продължаваше да се взира в нея, Ванеса продължи: — Защо дойде да ме видиш? Какво правиш тук? — смръщи вежди, когато забеляза разстроеното лице и зачервените очи на Дру. Забеляза и че изглежда болезнено слаба. — Дру, какво става? — запита тя настойчиво.

Дру се облегна на рамката на вратата и започна да се задъхва, сякаш й бе трудно да диша. Успя да каже:

— Мога ли да вляза вътре, Ванеса?

— Колко невъзпитано от моя страна да те държа тук. Разбира се, заповядай. Мога ли да ти предложа нещо?

— Чаша вода, ако обичаш. Трябва да си взема лекарството.

Ванеса я хвана за ръката и я поведе навътре във вилата. Заведе я до дневната и я настани във фотьойл. Отиде в кухнята за вода.

Миг по-късно Ванеса се върна. Подаде чашата на Дру и я изчака да си изпие хапчето, сетне каза:

— Разбирам, че нещо те тревожи. Какво има?

Друсила Фицджералд се вгледа напрегнато в нея и осъзна, че Ванеса не знае какво се е случило с Бил. Как беше възможно това? Но независимо от всичко, беше сигурна, че е така. Дру се замисли как да й съобщи новината. Очите й се напълниха със сълзи и хвана ръцете си, за да не треперят.

Ванеса се канеше да запита отново Дру каква е, причината да е толкова разстроена, когато Дру прочисти гърлото си и посегна към ръката на Ванеса.

— Опитвам се да се свържа с теб по телефона от няколко дни — бавно, почти шепнейки изрече тя. Започна да плаче, неспособна да се контролира повече. Започна да търси кърпичката си из джобовете на вълненото си сако.

— Изключила съм телефона — обясни Ванеса и докато изричаше тези думи, изпита лошо предчувствие. — Става дума за Бил! Нещо се е случило с Бил, нали?

Дру продължи да плаче неконтролируемо, сега болката й беше още по-очевидна.

Ванеса седна близо до нея на канапето и положи ръка на раменете на Дру.

— Не знам нищо, Дру. Изключих не само телефоните, но и телевизора. Изолирах се от света през последните две седмици.

Дру я изгледа, а сълзите се стичаха надолу по бледото й лице. Устните й започнаха да треперят.

— Той е мъртъв — съвсем тихо изрече тя. — Синът ми е мъртъв. Единственото ми дете ми бе отнето по най-жесток начин. О, Ванеса… Ванеса… Защо го убиха? Застреляли са го. Никога няма да се върне. Мъртъв е. Какво ще правим без него? — тя продължи да плаче, като се задъхваше и притискаше ръце към гърдите си. Мъката й беше непоносима.

Ванеса изумено наблюдаваше Дру. Беше потресена. По тялото й преминаха ледени тръпки. Олюлявайки се от шока, тя бе неспособна да реагира. Очите й се разшириха и тя започна да трепери. С усилие изрече:

— Не разбирам… Кой го е убил? — не можеше да продължи и само стискаше силно ръката на Дру. Двете жени се държаха една за друга и плачеха.

Накрая, през сълзи, Дру каза:

— Били са „Хизбула“. „Ислямистки джихад“. Отвлекли са Бил, Ванеса. Сега разбирам, че не си знаела, иначе щеше да дойдеш при мен и Хелена, да бъдеше нас.

— Кога — задъхано попита Ванеса, — кога е бил отвлечен? — гласът й трепереше и от очите й отново потекоха сълзи, знаеше отговора, преди Дру да проговори.

— На двадесет и осми март — отвърна Дру. — Било е четвъртък. Отвлекли са го сутринта в Бейрут. Бил е навън с екипа си, с Майк и Джо…

— Мили Боже! — извика Ванеса и притисна ръце към лицето си. Сълзите се стичаха между пръстите й и започнаха да капят по блузата й. — Аз го чаках във Венеция, а той не дойде! Помислих си, че вече не се интересува от мен, че между нас всичко е свършено. Но той не е могъл да дойде, нали? О, Дру… Дру…

— Не, не е могъл. Той те обичаше, Ванеса, и искаше да се ожени за теб. Той ми го каза. Каза ми, че си омъжена и че ще се развеждаш.

Ванеса преглътна с усилие.

Бил беше мой и аз бях негова, така стояха нещата. Как можах да забравя това?

Друсала въздъхна и се загледа тъжно във Ванеса.

— Когато сме влюбени, нещата винаги са крайни, напрегнати… Обичам го с цялото си сърце. Никога не трябваше да се съмнявам в него. Трябваше да разбера, че му сее случило нещо, нещо независещо от него самия.

Дру остана безмълвна за миг, сетне тихо изрече:

— Била си наранена.

Ванеса неочаквано отново изгуби контрол и заплака горчиво.

— Кога са го застреляли? — попита тя през сълзи.

— Не сме сигурни — на Дру й беше трудно да продължи. Вдигна ръка към треперещите си устни и се опита да се успокои. Бавно продължи: — Андрю Брис, президентът на Си Ен Ес, и Джак Клейтън, главният редактор на новините, дойдоха вчера при мен. Тя дълбоко си пое дъх, преди да продължи: — За да ми кажат лично, че „Ислямистки джихад“ е обявил, че са екзекутирали Бил. Оставили са тялото му пред френското посолство в Бейрут, което го е предало на американската болница, за да го изпратят в родината.

— Но защо са го убили? — извика Ванеса. — Защо, Дру?

— Андрю и Джак не знаят. Никой не знае. „Ислямистки джихад“ не са казали нищо. Не са дали обяснение.

Двете жени, които обичаха Бил Фицджералд, седяха заедно на канапето, без да говорят, потънали в собствените си мисли. Без думи споделяха своята печал.

След известно време Ванеса заговори. Погледна към Дру и я попита:

— Къде е Хелена?

Дру отново вдигна ръка към устните си и сълзите й отново потекоха. След дълга пауза изрече:

— Доведох я с мен. Нямах сили да я оставя. Тя се разхожда по дюните с Алис, детегледачката. Сърцето й е разбито от скръб, тя го обожаваше.

Ванеса кимна. Изправи се и отиде до прозореца, загледа се към дюните, а умът й беше изпълнен със спомени за Бил и тяхната любов. Замисли се за детето му. И взе неочаквано решение.

Обърна се към майката на Бил.

— Искам двете с Хелена да отседнете при мен, за няколко дни, Дру. Бил би искал да сме заедно.

Много по-късно същата нощ, когато беше сама в леглото си, Ванеса плака отново. Плака за загубата на мъжа, който бе обичала, за живота, който никога нямаше да споделят, и за децата, които никога нямаше да имат.

Беше дълга нощ на сълзи и мъка. На моменти изпитваше вина, но я отблъсна, преди да я завладее напълно. Беше нелепо да губи време за самообвинения, само защото се бе усъмнила в него. Той щеше да е първият, който щеше да й го каже, точно както майка му го бе сторила.

Когато над дюните се зазори, Ванеса осъзна, че мъката й няма да премине бързо и че трябва да я преживее. Бил Фицджералд беше любовта на живота й и го бе загубила само за миг. Беше го загубила поради някаква лудост в другия край на света. Това беше грешка, огромна грешка. Той беше твърде млад, за да умре.

Не биваше да се случва, но нищо не можеше да се промени, а сега беше сама. Също като детето и майка му, самотни и изгубени без него. Щеше да направи онова, което Бил би искал да направи — да ги утеши и успокои.

Те се нуждаеха от нея. И тя се нуждаеше от тях.