Ги Шантпльор
Априлската годеница (20)

II

Когато Симон се приближи, Сюзан остана учудена от бледността и от печалното изражение на лицето й.

— Болна ли сте били, Симон? — попита тя. — Би казал човек, че…

Но Симон прекъсна бързо фразата й.

— О, не!

Очите на момичето се напълниха със сълзи, тя сложи глава на рамото на Сюзан и заплака.

— Ах, Сюзи, Сюзи, много съм нещастна.

„Решително аз съм предопределена да бъда довереница“ — каза си Сюзи наум.

Прегърна Симон и започна да трие сълзите й.

— Да видим, малка моя Симон, какво ви измъчва? Нямате ли доверие в мен?

— О, да.

— Тогава говорете, говорете откровено, вместо да плачете. Трудно е човек да пази в себе си тайна.

Симон се усмихна тъжно.

— Добре, ще ви кажа… доста трудно ми е… но пак ще ви… ах, не, не мога!

— Да ви помогна ли? Отнася се за един млад мъж…

— Да.

— Няма защо да криете лицето си, Симон. Той ви обича много и вие също го обичате… нали? Това е началото. А сега аз ви слушам.

Момичето преглътна сълзите си и започна:

— Ах, Сюзан, това е една тъжна история. Онзи ден, деня, в който вие паднахте. Пол ми каза, че… че той…

— Че ви обича.

— Да. Аз бях тъй щастлива, тъй щастлива… но… О, Сюзан, Жак не дава да стана негова жена! Те се скарали и Пол заминал… и… ах, боже мой, страх ме е да не си пръсне черепа!

Сюзан не можа да сдържи смеха си.

— Не, моя мила, не, един млад, енергичен човек не се убива, още повече, когато е обичан от малко хубаво момиче като вас. По-добре да размислим, вместо да плачем. Какво казва Терез? И тя ли е строга като Жак?

— Терез беше добра с мен. Опита се да ме утеши, успокои донякъде мъжа си, каза ми, че би се съгласила на нашата женитба, стига Пол да има постоянна работа и да си създаде положение… Но положение лесно не се създава.

— Хайде, Симон, стига сте плакали! Значи най-важното е Пол да стане разумен. Готов ли е на отстъпки той?

— О, да.

— Тогава ето какво: аз ще говоря на Мишел за…

— На господин Тремор?

— Защо не? Случайно узнах, че бащата на приятел на Мишел, собственик на спиртна фабрика в Луивий, търси инженер… Само че ще трябва да отиде в Америка. Ще се съгласи ли Пол?

— Сигурно… и аз ще отида с него. Ами ако собственикът не го приеме или ако господин Тремор не иска да му говори?

— Собственикът е господин Даран, той ще направи това, което Мишел му каже, напълно сигурно. А колкото за Мишел, аз ще се постарая да го убедя. Надявам се, че той ще изпълни едно мое желание — каза с гордост Сюзан. — Той обича много зет ви, също и Пол. А вярвам, че Пол ще се постарае да бъде примерен инженер.

— О, Сюзи, колко ви обичам! — извика Симон и се хвърли на врата й. — Вече не ми е тъжно, вярвам във вас, в бъдещето… Пол ме обича толкова много… и аз също го обичам! Сюзи, ще видите какво мило семейство ще бъдем!

Сюзан се засмя доволна. Сега тя гледаше на любовта със снизхождение, а доскоро й се присмиваше.

Когато Симон си отиде и тя остана сама, затвори очи и се усмихна щастливо. Но минутите й се сториха дълги. Все й се чуваха стъпки и тя надаваше ухо да различи не са ли неговите. Питаше се кои бяха последните му думи и какво беше изражението на очите му, когато Симон влезе.

Случайно погледът й се спря на писмата, които Антоанет донесе, и разсеяно скъса първия плик, който й попадна. Потърси с очи подписа и изведнъж побледня.

— Графиня Вронска!

За момент тя се поколеба, но само за момент. Писмото започваше с думата Приятелю. Сюзан не можа да се сдържи и започна да чете.

„Барбизон, петък

Приятелю,

Нали мога да ви нарека така? Има минути, когато е тъй приятно да си помисли човек, че има истински приятел! От два дни съм в Барбизон и искам да ви видя. И представете си, искам да ви видя, за да ви поискам съвет, да ви говоря по работа. Мразя тези неща, но какво да правя, като трябва. Искам да сложа в ред малкото, което притежавам, а се чувствам неопитна, тъй самотна, имам нужда от друг съветник, освен майка си.

Моля ви, елате, подарете ми един миг от живота си! О, знам, че миналото, което се бе пробудило за момент на плажа в Трувий, където случаят ме бе завел, е мъртво. Но има едно нещо, което ни сближава: то е, че нито вие, нито аз сме щастливи и не можем да бъдем. Вие от малодушие се жените за едно момиче, което ви е безразлично, за едно дете, което няма да ви разбере и което не ще обикнете никога. А аз, аз разбих живота си и сега нося кръста на грешката си. Колко непоносимо е това!

И тъй, довиждане, мили Мишел, до скоро виждане, нали?

Графиня Вронска

P.S. Понеже не зная адреса ви нито в Париж, нито в Ривайе, изпращам писмото си в Кастелфльор.“

Сюзан на два пъти прекъсва четенето. Нещо я задушаваше, студена пот изби по челото й. Дочете писмото и го сложи настрана. Ръцете й трепереха от гняв. Ах, тази жена, тази жена! Винаги се е страхувала от нея, винаги! Значи Мишел се е виждал с нея след годежа им! Той я обича още, щом като само присъствието й е достатъчно да събуди миналото. Той е скрил срещата си с тази жена от Колет, тя се осмелява да се обърне към него като към приятел, единствен приятел!…

В яда си горкото дете и не помисли да прочете по-внимателно писмото, което изведнъж прекъсна щастливите му мисли, да прецени кое е истина и кое преувеличено, и главно да прецени точно грешката на Мишел. Сега знаеше, че той се е срещал с графиня Вронска, от която тя изпитваше смъртен страх, знаеше, че й е говорил за годеницата си, и то с презрение… Тя и не допуска, че Мишел може да й откаже. Той ще отиде в Барбизон, ще види още веднъж чародейката и… и ще забрави страданието, което му е причинила, ще забрави и малката Занна.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на момичето, но силният гняв пресуши сълзите й. Изведнъж чу стъпки. Палачът няма да види жертвата си да плаче!

А на палача и през ум не му минаваше за графиня Вронска, за която не бе чувал нищо след срещата в Трувий. Той отвори вратата силно, като щастлив човек. В очите му имаше безкрайна нежност.

— Ето ме най-после — каза. — Господин Понмери отведе Жак и госпожица Шазе с автомобила си, аз…

Но изражението на лицето на Сюзан го порази.

— Какво има, Сюзи? — попита той и хвана ръцете й.

Тя ги отдръпна.

— Мишел, ето писмо за вас. Антоанет ми го донесе и аз го отворих, без да обърна внимание на адреса. Вземете си го.

Като позна почерка на Фаустин, Мишел разбра всичко и понечи да се закълне на годеницата си, че обича единствено нея, че между него и тази жена не съществува вече никаква връзка, но човек рядко изпълнява първото си намерение, макар че обикновено то е най-доброто.

С право или не, но Мишел се оскърби от тона на Сюзан.

— Ще ми обясните ли защо сте отворили писмо, което е адресирано до мен?

— Нали ви казах, че го донесоха на мен, отворих го от разсеяност, а го прочетох, защото… защото обръщението ме накара да го дочета докрай. Но бъдете спокоен, това няма да се повтори.

— И добре ще направите!

Мишел мълчаливо прочете писмото от край до край и нарочно го прегледа набързо още веднъж.

— Вие няма да отидете в Барбизон, чувате ли, няма да отидете, аз ви забранявам! — извика Сюзан ядосана.

Мишел я погледна.

— Забранявате ли ми?…

Но не продължи. В очите на Сюзан блесна сълза.

— Чакайте — каза той и се опита пак да хване ръцете й, — не се горещете. Глупаво е. Размислих много, бях груб… оставете ме да ви обясня.

Тя го отблъсна и се засмя нервно.

— Ще ми обясните защо детето, което съм аз, не може да разбере големия човек, какъвто сте вие, нали? Благодаря. Достатъчно е, че сте го обяснили на тази отвратителна жена!

Мишел замръзна на мястото си. Значи тази фраза на графинята бе оскърбила Сюзан! Тя се чувстваше унизена!

— Нима вие допускате, че мога да ви обсъждам с графиня Вронска?

Защо Сюзан не искаше да му прости миналото, защо не му кажеше поне една нежна дума?

— А не сте ли й казали, че се жените за мен от малодушие? На мен не ми го казахте! Но аз не съм тъй глупава, както изглеждам, да, мой мили, и аз умея да чета в душите на хората!

Сюзан беше станала права с дългата си до земята роба.

Само една дума беше достатъчна, за да сближи тези две обичащи се същества, но нито единият, нито другият не я изрече.

Сюзан беше тъй бледна, че Мишел се изплаши. Може би годеницата му не го обича! Нищо, нали той я обича! Каквато и да беше причината на бледността й — гордост или скръб, той схвана болезнеността й и се изплаши.

— Моля ви, успокойте се — каза отново. — Заклевам ви се, че не съм казал нищо на графиня Вронска, което да засяга гордостта ви, заклевам ви се…

Тя направи няколко крачки, леко олюлявайки се, но с гордо вдигната глава.

— Защо са тези излишни думи! — прекъсна го рязко. — Да не мислите, че искам да ви задържа при мен? О, не, мили мой, идете в Барбизон и опитайте пак щастието си… върнете миналото!… Може би този път не ще ви се изпречи никакъв граф.

След този сарказъм Мишел изгуби контрол над себе си.

— Е, добре, тогава ще отида, имате право, ще отида, още повече че не мога да разбера вашата смешна гордост. Защо осъждате несправедливо посещението ми на две нещастни самотни жени? Колкото за миналото, бъдете спокойна, то не ще се върне, умряло е завинаги… заедно със сърцето ми. Добре, Сюзан, ще последвам съвета ви и още утре ще отида в Барбизон.

— Ако вие отидете — каза изведнъж Сюзан без всякаква логика, — заклевам ви се, че всичко между нас ще бъде свършено!

Мишел вдигна рамене.

— Говорите детинщини.

— Детинщини ли? О, не, ще видите, ще се омъжа за някой друг.

— За кого например? — попита Мишел с ирония.

— Откъде знаете, че не обичам някого, че не съм страдала, не съм се борила в себе си?

Той напразно се мъчеше да се сдържа.

— Но защо, моля ви? Мисля, че нищо не ви задължава да приемете предложението ми.

Тя го погледна презрително.

— Забравяте, мили мой, че аз държа на богатството.

Мишел искаше да извика от болка, но се сдържа и прехапа устни.

— Недейте да страдате повече, няма нужда да се борите със себе си — каза спокойно той, — само размислете… Не зная за кой щастливец намеквате, но мисля, че преди да успее да се ожени за вас, ще му счупя главата!

— А, все едно ми е! — каза искрено Сюзан.

Тези думи зарадваха Мишел. В дъното на душата си може би той бе преценил вече истинската стойност на заплахите на годеницата си, бе разбрал опасността им и при мисълта, че тя не го обича и може да обикне друг, той полудя, не знаеше вече какво приказва, както и самата Сюзан.

— Забравих — каза той, като се опомни, — че вие сте едно галено дете. Нямам намерение да продължавам този спор, но чуйте ме, оставате ме да се доизкажа. Веднъж ви казах, че вече не обичам графиня Вронска, повтарям ви го и сега. Мога да изпълнявам всяко ваше желание, но не ще търпя никога някой да ми заповядва, нито дори и вие!

Сюзан стисна гневно юмруците си, дори ноктите й се впиха до болка в месото, но не каза нито дума.

— Аз съм малко груб, но вече ви предупредих, че имам лош характер. Човек не може да се промени.

Настана мълчание.

— Ще се върна в Сен Силвер — каза той вече по-меко. — Така ще бъде по-добре и за вас, и за мен… Утре и двамата ще бъдем по-спокойни.

Надяваше се, че тя ще каже нещо, за да го задържи, една само думичка, каква именно — не знаеше. Но се излъга.

— Имате право, идете си, така ще бъде много по-добре. Сбогом! — каза тя студено и машинално му подаде ръка.

На Мишел се искаше да я привлече в прегръдките си и да й каже, че тя е глупава ревнивка, че няма защо да се страхува от графиня Вронска, нито от която и да е друга жена и че ако му каже само една думичка с примирение, с разкаяние, той ще се откаже от отиването си при графинята. Но надмогна желанието си, стисна леко ръката й и излезе.

Скоро след него влезе Колет. Сюзан грабна бързо една книга.

— Какво се е случило, Занна? Мишел дойде да се сбогува с мен, сякаш отива на онзи свят.

— Поскарахме се малко, както винаги, за дреболии — отвърна Сюзан.

— Обикновено спречкване между влюбени? Надявам се — нещо като дъжд след буря?

— Да.

И Сюзан започна да разпитва за Понмери.