Ги Шантпльор
Априлската годеница (2)

II

Денят напредваше. Небето се покри с черни облаци, които се спуснаха ниско над земята. Мишел и не мислеше да отваря книгата, която бе взел със себе си. Замисли се за младините си, спомни си някогашните си чувства и мечти и се усмихна на невинността им.

Капка дъжд падна на ръката му, но той не обърна внимание.

— Бедната жена! — повтори той.

Не си поставяше вече въпроса: „Обичаше ли ме тя?“, а си казваше: „Сега, когато и тя позна горчивината на излъганите надежди, когато позна срама на една позорна женитба, сега, когато случаят й отне парите, за които тя не се посвени да свърже младостта си с недъгав старец, спомня ли си за мен? Казва ли си, че макар и не тъй богата, тя щеше да бъде по-щастлива с бедния влюбен, тъй измъчен от нея? Казва ли си, че опиянението от щастие, което можеше да даде в замяна на цял един живот, на една дълбока любов, на една абсолютна преданост, си заслужаваше за жертва бляскавия живот в Русия и несметното богатство? Съжалява ли за изгубеното? Дали не си казва: «О, защо всичко това не е само сън, защо не мога да отида при него, да склоня уморената си глава на гърдите му, да почувствам устните му върху очите си и да забравя всичко.»“

Блесна светкавица и гръм разтърси околността.

Тремор се опомни, стана, зави се с пелерината си и по най-прекия път забърза за дома. Но дъждът се усили, а до Сен Силвер имаше още пет-шест километра. Мишел се поколеба. Наблизо можеше да намери друго убежище — малкия параклис, който жителите на Ривайе наричаха Зелената гробница. Силна вихрушка го накара да вземе веднага решение и той побърза през гората към Зелената гробница. Тази стара готическа постройка бе приютила сред гората гроба на Неизвестен рицар. От половин век насам той бе изоставен. По стените се виеше бръшлян и закриваше прозорците.

Мишел обичаше това тъжно място. Неведнъж бе скицирал външната украса на паметника и гробницата в параклиса, обкованото в броня тяло на тайнствения рицар, мъжествените черти на лицето му, затворените му очи и скръстените над оръжието му ръце, както и скулптираната до него хрътка, която сякаш бдеше над съня му.

Но този път Мишел не искаше да съзерцава мрачната гробница. Уморен и мокър, той мислеше кога ще може да се прибере у дома. Яд го беше на бурята и на дъжда, може би защото в дъното на душата си бе недоволен от себе си, че допусна опасните спомени от миналото отново да нахлуят.

Не обичаше вече Фаустин и всичко между тях бе свършено. Но му се искаше още веднъж да чуе нещо за нея или да я види за последен път. Искаше му се да види в толкова обичаните й някога очи разкаяние, да види сълзи. Да почувства, че тя съжалява и плаче за него, както той е плакал за нея, да знае, че е оставил в живота й следа.

Дъждът и вятърът се усилваха, клоните на дърветата издаваха глухо бучене. Най-после Мишел стигна до Зелената гробница. Когато обвитата му с пелерината фигура се появи на прага, от вътрешността на параклиса се чу изплашен вик. В полусветлината на единствения пощаден от времето прозорец той видя едно петнадесетгодишно момче, чийто модерен костюм — копринена блуза, бричове и жълти гамаши до коленете странно контрастираха с готическата обстановка.

— О, господине, помислих ви за рицаря или за някой негов роднина. Имате също като неговата брада — каза момчето с лек акцент, който напомняше езика на Шекспир. И прибави шеговито, като въздъхна: — Но доволна съм, че виждам жив човек.

Изведнъж Мишел разбра, че пред него стои младо момиче, облечено като велосипедист. На две крачки от него лежеше велосипедът, опрян най-безцеремонно на надгробния камък.

— Съмнявам се, че роднините на рицаря ще дойдат да го посетят било преди или след полунощ и не знаех, че брадата ми прилича на неговата — каза Мишел, като се опомни след изненадата и се учуди на самоувереността на това малко момиче, което бе само с една статуя и един непознат от плът и кръв сред гората, на три километра от населено място. — Напротив — продължи той, — зная, че мнозина разбойници днес имат много по-приличен вид в сравнение с мен и аз съм ви благодарен, госпожице, че се изплашихте от мен само като от призрак, като ме видяхте в това състояние.

— О, дори и крадец щеше да бъде добре дошъл в състоянието, в което бях — отвърна весело момичето.

— Вие не бихте се подвоумили между един джебчия и един призрак?

— Нито за миг!

— Но аз, госпожице, не съм нито едното, нито другото и ако мога с нещо да ви услужа, ще бъда щастлив. Навярно между вас и приятелите ви е станало недоразумение и вие сте се заблудили в гората като Червената шапчица?

Мишел Тремор се отнасяше с жените обикновено хладно и сдържано. Но в присъствието на това дете, което имаше нужда от неговото покровителство и което срещна вън от светските условности, той говореше естествено, простодушно, даже с оттенък на фамилиарност.

Изглежда, че момичето се оскърби от тази безцеремонност. Първата й уплаха от привидението бе минала и тя реши, че трябва да бъде благоразумна.

— Никакво недоразумение не се е случило, господине. Бях сама и понеже винаги нося със себе си карта, не се страхувам, че мога да се загубя. Ходих да посетя няколко бедняци и любувайки се на красивите горски кътчета, се улисах. Но започна да вали и аз се прислоних в тази развалина, където ще чакам търпеливо да мине бурята.

— Разбира се, при условие че не се вестяват духове — възрази Мишел, развеселен от отбранителния й тон.

Той забеляза, че отговорите й не са отговори на съвсем малко момиченце и си каза, че навярно е в тази възраст, когато момичетата се страхуват най-много да не бъдат третирани като деца. Свали влажната си пелерина, отиде до вратата и се загледа навън.

— Вали ли още? — попита момичето малко по-любезно.

— По-слабо.

Замълчаха. Но като разбра, че Мишел е склонен още дълго да мълчи и да не й обръща внимание, чужденката престана да се муси и се приближи до вратата.

— Не мога да ви предложа пелерината си, защото е мокра — каза Мишел. — Страх ме е да не настинете.

— Не вярвам да настина. Във всеки случай предпочитам студа пред тъмнината.

Мишел се усмихна.

— Тази гробница, пълна с тайнственост, ме плаши — прибави тя. — Когато видях параклиса, изобщо не очаквах, че ще попадна в гробница. Не познавам този край. Тук съм от събота, значи само от пет дни. Как се казва рицарят, който е погребан? Дали от време на време не излиза от гроба си?

— Разбира се, госпожице, той постъпва, като всички честни легендарни призраци. Но успокойте се, излиза само в полунощ. А колкото до името му, съжалявам, че не мога да ви го кажа. Да видим!

И Мишел се приближи до гроба и запали клечка кибрит. Върху камъка бе дълбоко издялана следната фраза:

„Алис бе дамата на сърцето му. Има ли по-сладко име от това?“

— Разправят — каза Мишел, — че измамен от една благородна дама, която не устояла на думата си, бедният рицар заминал за Палестина. Ранен смъртоносно в сражение, отчаян, че повече няма да види любимата си, бил прибран от милостиви поклонници, които му дали клетва, че ще пренесат тялото му във Франция. Но в агонията си той не успял да каже името си, нито каквото и да било за себе си, освен името на своята недостойна любима. Него са издълбали над гроба му, както и думите, които навярно последни е произнесъл преди смъртта си: „Има ли по-сладко име?“ Това е основното предание за този гроб. А по-късно хората от околността са съчинили различни варианти, както например този: Рицарят забравил, че името Мария надминава по сладост всички човешки имена и бил проклет. Осъден да блуждае в гората винаги в полунощ, той няма да си отдъхне до деня, в който по едно чудо името на някоя смъртна, записано на стената, не му се стори по-сладко дори от името на Алис и не накара отново да затупти сърцето му. Ако не беше тъй тъмно, щяхте да видите, госпожице, колко много милостиви души са се опитвали да успокоят сянката на нещастния рицар. Но това са главно душите на туристи. Защото едно друго предание прибавя, че призракът е много ревнив и не иска избраницата му да принадлежи на друг, превръща се на човек и сам се оженва за нея… А момичетата от този край се страхуват да се омъжват за призраци.

Момичето избухна в смях.

— Господи, какво глупаво предание! Но красиво, нали?

— Харесва ли ви? Не съм сигурен, но по всяка вероятност постройката е отпреди век, не повече. Но гробът вътре в нея е от времето на кръстоносните походи…

— Стига! — извика момичето. — Тези разсъждения сигурно са далеч от истината. Палестина може да се замести с всяка друга страна и сарацините — с който и да е друг народ. Не е важно в кое време е живял рицарят.

— Уви, госпожице, имате право — съгласи се Мишел. — Историята на един беден честен човек, който е бил измамен и е умрял от това, важи във всяко време.

И каза на себе си:

— Невинаги се умира от това, дори по-често се оздравява. Но по-добре ли е така?

В това време момичето бе извадило от джоба си джобно ножче и остреше молив.

— Ще напиша името си на стената — каза тя. — Искам и аз да направя нещо за успокоение на нещастния рицар.

Мишел извади кибритената си кутия, но момичето бе вече запалило фенера на велосипеда си и бе коленичило до стената.

Времето се оправяше, дъждът бе спрял и придошлите поточета пееха весело в гората.

— Вечерта ще бъде хубава — предсказа Мишел.

— Толкова по-добре — отвърна момичето. — Готово! — прибави то, като стана. — Кой знае, може би така се свързах с непознатия рицар и току-виж, станала съм негова жена.

Мишел искаше да попита кое име е записала, но се въздържа.

— Бих се зачудил много, ако рицарят за втори път се нагърби с тежестта на живота, та било то и за да се ожени за вас — каза той.

— Кой знае, кой знае, може би той ще иска да вкуси и от съвременния живот. Може би съвършенството на велосипеда ми ще накара да затупти сърцето му.

Говорейки така, момичето изправи колелото си и грижливо прикрепи фенерчето.

— Хайде, дъждът съвсем спря — каза Мишел и излезе навън.

— Господине — извика момичето след него, — не отиваме ли случайно в една и съща посока? Тъмнината, а особено тъмнината в гората, предизвиква у мен чувство, което не мога да надмогна… с една дума — страх ме е.

Мишел се засмя.

— Ще бъде непростимо за мен да ви оставя сама в гората в този час — отвърна той. — Дори ако ми позволите, ще ви придружа до вкъщи.

— Аз живея в замъка Прекроа у Бетюн.

— У госпожа Бетюн? Прекрасно! Прекроа е преди кулата Сен Силвер, където отивам аз.

— Вие живеете в кулата Сен Силвер? — попита момичето изненадано.

— Да, госпожице, и то в качеството на неин собственик. Мога ли да попитам защо ви се видя тъй чудно?

— Чудно не, но преди два дни се възхищавах отдалеч на това странно жилище, за което Клод Бетюн ми бе говорил.

Мишел пое велосипеда през прага на параклиса и се обърна към чужденката.

— О, не съм се излъгала — извика тя, — наистина приличате на рицаря! Държането на главата ви, формата на брадата ви… просто поразително!

— Щях да бъда възхитен от тази прилика, ако тя не бе станала причина да се изплашите.

След двадесет минути те бяха на пътя, Мишел буташе колелото. С ръка, хванала другия край на кормилото, чужденката вървеше редом с него.

— Смятах, че госпожа Бетюн ще дойде в Ривайе не по-рано от идния месец — каза Мишел, за да каже нещо.

— Ремонтът ще свърши скоро и понеже госпожа Бетюн смята да прекара тук цялото лято, иска сама да контролира работата.

— Тя е страшно деятелна жена! Същинска американка, нали? Но мисля, че работата я лишава от удоволствието да бъде постоянно с гостите си.

— Казвате го, защото ме видяхте сама? Всъщност много е просто. Както казахте, госпожа Бетюн е истинска американка. Понеже днес не можеше да излезе, за да занесе необходимата помощ на една бедна селянка, помоли ме да я заместя. Тъй като трябваше да отида далеч, взех велосипеда си и толкова… Ако стане нужда, и утре ще го направя. Не бих могла да понеса унизителната зависимост, на която са подложените вашите млади французойки.

— Да, но тогава…

— Тогава, искате да кажете, не бива да се страхувам нито от тъмнината, нито от умрели рицари… Съгласна съм.

Вървяха край прясно разорани ниви. Наоколо се носеше ароматът на влажна пръст. В далечината светеха къщите на Ривайе.

— Ако не бях ви срещнала — каза изведнъж момичето, — щях да умра от страх. Утре щяха да намерят трупа ми в гробницата.

— И преданието щеше да се обогати с още един епизод. Щяха да разправят, че очарован от името ви и не желаейки да ви загуби, рицарят ви е взел на онзи свят. Така се създават легендите.

— Обичам ги, когато са интересни като тази. Няма ли някой и за кулата Сен Силвер?

— Не — отговори Мишел сухо, без сам да знае защо. Те оставиха пътя и тръгнаха по пътека, която водеше край селото право към замъка Прекроа, чиито кули се очертаваха вече зад дърветата на парка.

— Господин Бетюн в Ривайе ли е?

— Не — отговори спокойно чужденката, която не бе забелязала промяната в тона му. — Господин Бетюн изобщо не обича да живее на село.

— Ами децата?

— Мод и Клер са тук, но Клод остана с баща си в Париж поради училището.

— Клод е мой добър приятел.

— Също и мой. Ние си пишем. Какво добро момче! Такъв смешник!

— Вярно! Позволява ли си понякога да ви закача?

— Дали ме закача? И още как!

— Не му ли се сърдите?

— Сърдя му се, но и той е като мен. Не признава никакви авторитети.

— Как, вие сте анархистка?

— Разбира се.

— Не признавате никаква власт?

— Никаква! — и прибави засмяно: — С изключение на тази, която ни се налага от възпитателката на Бетюнови.

— Мис Сара? Една суха стара грозна американка, и при това сантиментална! Видях я в Прекроа миналата година. Понеже я съжалих, че винаги е сама и няколко пъти я заговарях, обвиниха ме, че съм я ухажвал. Клетото създание изглежда, има невъзможен характер.

— Но по-добра възпитателка за Бетюнови едва ли може да се намери. Малко преувеличавате слабостта, грозотата и старостта й, но че е трудно да се живее с нея — признавам. Все пак ние двете добре се разбираме.

— Поздравявам ви.

В този момент спряха пред вратата на парка Прекроа. Той позвъни.

— Ето че стигнахме. Ще ме извините, госпожице, че не ви придружавам до замъка, но ми е неудобно да се показвам в това състояние. Посещението при госпожа Бетюн ще направя в по-благоприятно време. Моля ви, предайте й поздравите на Мишел Тремор.

И сега на Мишел се поиска да узнае името на това момиче, но то не бе разположено към откровеност.

— Благодаря ви безкрайно, господине — каза то мило.

След това отвори вратата, кимна за сбогом и подкара смело велосипеда си по стръмната алея към замъка.

Бе седем часът и половина.

Когато стигна в Сен Силвер, Тремор бе забравил вече малката велосипедистка. Както преди това в гората, той се отдаде на спомените си от миналото.

 

 

Бедна и презираща бедността, Фаустин Морел се бе стремила винаги само към една цел — да промени обикновения си живот, от който страдаше гордостта й. С тази цел тя бе пожертвала любовта заради лукса и блясъка. От кокетство, от желание да се хареса тя бе играла ролята на скромно младо момиче, което не мисли за женитба. Понякога, като добра актриса, проявяваше искрено вълнение, плачеше с истински сълзи, дори в очите й блясваше пламък на искрена обич, но винаги пресметливият й мозък използваше тези средства.

Никога не бе обичала Мишел. С каква наивност той се бе хванал в примката й. И как тържествуваше тя до деня, в който намери друг, по-богат.

„Не заслужаваше да скърбя за нея — казваше си Мишел. — Не бе достойна. И все пак…“

И все пак, дори и сега, когато се смяташе напълно излекуван от любовта, след като цели месеци не бе си спомнял за нея, Мишел не можеше да отблъсне образа й. Този образ му говореше за измяна, за страдания, за изоставеност, но същевременно и за вяра, младост и любов и го привличаше.

В усамотението на кулата Сен Силвер братът на госпожа Фовел прочете още веднъж писмото и с няколко думи се извини, че отказва на милата й покана. И понеже не бе настроен да любезничи, той не спомена нищо за проектираната от нея женитба. Понякога мълчанието говори повече.

Колет не трябваше да подозира какво му е причинила.

Той се загледа разсеяно над плика, който току-що бе запечатал, после изведнъж скри лицето си в ръце и остана дълго така.