Ги Шантпльор
Априлската годеница (10)

III

Параходът за Берген щеше да тръгне от Хавър на следния ден. Мишел обядва в Трувий и преди да вземе малкото параходче, което щеше да го отведе до Хавър, заскита из старата част на града и влезе в едно опушено антикварско дюкянче, откъдето бе накупил малко по малко с течение на годините всички редки стари нормандски предмети, с които бе обзаведен Сен Силвер. Но този ден Мишел не купи нищо. Мисълта за Сюзан и за предстоящата промяна в живота му влияеха на избора му. Всичко, което му напомняше връщането, го отвращаваше.

На мръкване той се спусна по стръмните криви улички между стари къщи с осветени тук-там прозорци. При всяка крачка шумът на морето се засилваше.

Плажът бе тъмен и пуст. В същия този час след два месеца тук щеше да се вълнува тълпа от познат елегантен свят. Мишел стигна до морето и се облегна на каменната ограда.

Нощта бе безлунна и морето не се виждаше ясно. Само фарът светеше и като огромен скъпоценен камък пращаше далеч своя подвижен сноп лъчи. Вълните разказваха стари приказки. Мишел слушаше тъжния им глас и ги разбираше. Загледан в далечината и заслушан в шума на морето, изведнъж обърна глава под нечий магнетичен поглед и видя две очи, които позна веднага. Съвсем близо до него се белееше силуетът на жена.

— Не сте ли заминали за Норвегия?

Мишел преодоля изненадата и вълнението си и поздрави графиня Вронска.

— Утре заминавам.

Фаустин бе дошла предишния ден с приятели в Трувий, за да наеме една вила и под предлог, че ще отиде да телеграфира, се бе измъкнала от хотела, за да подиша чист въздух на спокойствие.

Докато тя говореше тези обикновени неща смирено, сякаш се извиняваше, че са я заварили там, Мишел се напрягаше в тъмнината да я наблюдава. В лятната си рокля тя изглеждаше по-слаба, а малката сламена шапчица й придаваше съвсем младежки вид и напомняше някогашната Фаустин.

Защо му обясни тя идването си тук и с това го върна към действителността? Яви се тайнствена като морето, пълно с чудовища и сирени, като звуците, които се носеха във въздуха и които Мишел не можеше да различи дали идват от вълните или от дъното на собственото му сърце. По-добре би било, ако Фаустин Морел бе изплувала като сянка от миналото.

— Утре ли тръгвате? — повтори графинята.

— Да, госпожо.

Сега бяха по-близо един до друг, облегнати на балюстрадата и загледани във вълните.

— Какво странно съвпадение — започна тя тихо. — Дойдох случайно тук във време, когато още никой не идва. Вие отивате в Хавър и по същия каприз на случайността решавате да прекарате вечерта в Трувий.

Спря, поколеба се и понеже Мишел внезапно обърна глава и я погледна, тя млъкна и той не я попита какво искаше да каже.

Мишел почувства, че е сам, съвършено сам с жената, която бе обичал. Силно вълнение го потискаше. За момент му се стори, че години наред е сънувал тежък сън, от който сега се пробужда. Графиня Вронска? Коя беше тя? Едно призрачно същество, един образ, който се изпарява като всички видения след треска. Тук, близо до Мишел, биеше девственото сърце на Фаустин Морел. Тя беше до него, милата му доверчива годеница! Двамата с Мишел бяха дочакали търпеливо края на едно тежко изпитание. Сега вече нищо не ще ги раздели. Съществуваха ли и други хора в света, освен тях двамата? Те не знаеха, те се обичаха, бяха сами под небето и пред морето. Може би утре някой кораб да ги отнесе далеч-далеч, в една страна, където още живееше миналото.

— Мишел…

Това бе само шепот, но той извика много спомени от миналото, след като години наред това име не бе произнасяно от тази уста.

— Мишел, аз не ви казах истината… Тази вечер ви забелязах при черните скали, а след това ви видях, като слизахте към плажа. Майка ми беше с мен. Тя познава добре сърцето ми, разбра, че искам да ви говоря… Да, наистина аз трябва да ви говоря.

Мишел я гледаше със светнали в полумрака очи.

— Мишел, вие още не сте ми простили… Не мога да понасям вашата студенина.

Едва тогава той си спомни, че тази жена, чието присъствие му беше тъй мило, бе продала сърцето си и го обзе яд.

— Мислите ли, че ми беше тъй лесно да понеса злото, което ми направихте?

— Мишел — продължи тя смирено, — аз бях тъй млада… и много страдах. Ако знаехте колко тежък е животът на едно честно бедно момиче, което няма никакви радости и което трябва да работи, за да живее или по-право — за да не умре от глад.

— Нима бедност щеше да бъде животът ви с мен?

Странната усмивка се яви на устните на графинята.

— Вие ми предлагахте шестдесет или осемдесет хиляди годишна рента, а граф Вронски ми предложи двадесет пъти повече! Това ме съблазни. Бях глупава, мислех, че с пари може да се купи всичко, дори и щастие… Скоро разбрах, че съм се излъгала… непоправимо излъгала…

Тя говори дълго за своите разочарования и за празния си живот и как малко по малко разбрала, че радостите, които дават парите, са преходни.

Мишел не я прекъсваше. Той едва я слушаше или по-точно слушаше пеещия й глас, без да търси смисъла на думите й. Той знаеше предварително какво ще каже тя — най-обикновени банални неща, които не са искрени. Знаеше, че и този път щеше да изиграе отлично ролята си с топлотата на гласа си и с разчувстваното си лице. Но въпреки всичко изпитваше удоволствие от измамливата музика на гласа й.

Изведнъж Мишел я прекъсна.

— Защо се ровите в спомените? Една дума само е достатъчна. Вие не ме обичахте.

— Чуйте ме, Мишел. Вие сте единственият човек, когото някога съм обичала. Но тогава сама не го знаех… не го разбирах.

— А аз ви ценях тъй високо! — прошепна той. — Никоя жена в очите ми, в сърцето ми не можеше да се сравни с вас. Мислех, че съм недостоен за вас и исках да ви посветя целия си живот. Вие бяхте най-хубавата, най-чистата, най-възвишената, аз ви обожавах коленопреклонно.

Графинята поклати глава.

— Обичали сте ме, обожавали сте ме? О, не, вие сте обичали една жена с моята външност, в мен вие сте обичали един създаден от вас образ. Защо казват, че любовта е сляпа? Напротив, тя е прозорлива, ужасно прозорлива, истинската любов. Грешките и недостатъците в характера тя ги вижда много по-добре от приятелството и дори от безразличието. Но тя обича въпреки несъвършенствата, обича тъкмо заради тях, защото обича живо същество, а не абстрактно. Не се ли учудва човек често на своята любов, колкото и парадоксално да изглежда това, и не си ли казва: Защо именно тя? Или той? Без да намери друг отговор на въпроса си, освен този, който дават глезените деца и капризните жени: Ей така на! Вие никога не сте ме обичали. Въпросът „Защо?“ вие никога не сте си задавали или сте го избягвали несъзнателно. Изведнъж сте разбрали заблуждението си и любовта ви е изчезнала. Вие сте обичали ангел, фея, някакъв идеал… а жената сте презирали. Така е!

Млъкна и вълните запяха по-силно в ушите на Мишел. Рибарски лодки се показаха и платната им се белееха в осветената зона, после се загубиха в мрака.

Настъпи мъчително мълчание.

— Истина ли е това, което чух? Щели сте да се жените? — попита най-после тя.

— Истина е — отвърна той, без да вдигне глава.

— За американка?

— За моята братовчедка мис Северн Джексън.

— А, не знаех, че имате братовчедка в Америка. Поздравявам ви. Ще имате доста облаги.

Той я изгледа остро.

— Ако намеквате за парични облаги, подигравките ви са неуместни. Мис Северн няма нищо.

Фаустин наведе очи.

— Тогава — каза тя вече не предизвикателно, а някак тъжно, — тогава тя е ангелът, феята? И вие я обичате дълбоко?

Мишел се обърна внезапно към Фаустин, тъй бързо, че тя трепна.

— Тя е едно обикновено момиче и аз не я обичам. Женя се, защото ми омръзна самотата, защото съм уморен от скитане и искам да имам свое семейство, свой дом, където бих преустроил безполезния си живот. Това е всичко! А вие мислите, че за мене още могат да съществуват ангели и феи! Ох, Фаустин! — извика той и сграбчи двете й ръце. — Та никога ли не разбрахте до каква степен съм ви обичал! Цялото ми същество ви принадлежеше, можехте да разполагате с него само с една дума, с един поглед, с един дъх. Как исках да ви отведа далеч, да живея само заради вас — да бъда сигурен, че и вие живеете само заради мен. Колко ревнив бях, колко отчаян, понякога и как съм имал основание да бъда! Аз съм роден да обичам така лудо и страстно изключително през целия си живот… в това ви се заклевам. Но вие убихте любовта ми, унищожихте я до такава степен, че повече не мога да обичам и не ще обичам никога.

— Мишел! — прошепна Фаустин и умолително положи глава на гърдите му, шапката й се отметна назад и косите й докоснаха устните му.

Близостта й го замая, двете му ръце я обгърнаха, устните му потънаха в червените й ароматни коси, които търсеха милувките му.

Изведнъж той видя примката, с тъга отстрани леко Фаустин и двамата останаха мълчаливи един до друг, с очи, устремени към морето.

— Не ме обичате вече — прошепна Фаустин.

— Не — каза той тъжно, но ако искаше да бъде напълно искрен, трябваше да каже: „Не знам.“

Чувстваше, че не може да изпитва към графиня Вронска любовта, която бе изпитвал към годеницата си Фаустин. Дори и да повярваше в искреността й, той не можеше вече да върне чистата нежност, която пазеше някога за годеницата си, и да я даде на тази жена, която вече не уважаваше.

Графиня Вронска потри челото си с ръка и несъзнателно, с инстинктивното движение на жена прибра косите си под шапката.

— Сбогом — каза тя.

— Сбогом — прошепна Мишел.

Искаше да й каже, че й желае да бъде щастлива, да остане негова приятелка, но думите спряха на гърлото му. Той промълви нещо неясно и светлата фигура се изгуби в нощта. Мишел би взел всичко за сън, ако не чувстваше на устните си милувката на косите й, която бе проникнала цялото му същество, ако не бе вълнението от мигновената прегръдка.

Това беше краят на неговия роман и без да иска, той плачеше. Искаше му се да върне Фаустин, може би, за да я прокълне, но също така и за да я види още веднъж, да я чуе, да се опие още веднъж от щастието, което тя не пожела да му даде навремето.

Един стих от любим поет, поета на неговите тъжни часове, му дойде наум:

„Искате да знаете у мен

отгде иде нежността?

Обичам ви ето защо:

напомняте ми младостта.“

Мишел не обичаше вече Фаустин. Но тя му напомняше младостта. И когато фигурата й се загуби като видение в нощта, на него му се струваше, че казва сбогом на своята младост.

На следния ден той напусна Франция.