Катрин Стоун
Островът на дъгите (33)

Глава 32

Джеймс се показа над водата, като едва си поемаше дъх, измъчените му дробове отчаяно се бореха да пропъдят пушека и парите и търсеха свежия морски въздух. Той изплува там, където беше пушекът, а не огънят и се опитваше да погледне през плътното димно було. Забеляза призрака, облечен в бял сатен — булка, носеща се сред дъгите, с воал от цветята, които преди украсяваха червеникавата й коса. Джеймс веднага разбра, че Натали е мъртва. „Като Офелия — помисли си той. — Изглежда толкова невинна в смъртта си, най-сетне намерила покой, най-сетне победила лудостта си.“

Той не видя Ален, нито пък Ален отговори на неистовите му викове. До ушите му долитаха гласове, викове от кея, от мъжете, които плуваха към огнената сцена, но Джеймс не обръщаше внимание на тези гласове. Искаше да чуе само гласа на мъжа, който бе готов да жертва живота си заради Катрин. „И който наистина го бе жертвал“ — каза си Джеймс, защото само зловещото мълчание отвръщаше на настойчивите му викове.

Тогава Джеймс го видя, едно червено, тъмночервено петно, което се носеше по мазната бензинова повърхност, на сапфиреното море. Кръв. Неговата? На Натали? Или на Ален?

Джеймс се гмурна под горещата отровна повърхност в хладните сини дълбини на морето. Но те не бяха сини, а червени, ярко червени от кръвта, която течеше от ранената плът на Ален. Джеймс обгърна с ръце безжизненото тяло и го изнесе на повърхността. Да, тялото наистина бе безжизнено, но той усети лудия ритъм на младото, здраво сърце на Ален. То отчаяно се бореше да оцелее и все пак с всеки един силен удар надеждата да оживее ставаше все по-малка, защото Ален губеше все повече и повече кръв.

Когато Джеймс изплува на повърхността, наблизо имаше и други силни, здрави мъже, които поеха тялото на Ален и внимателно го понесоха към кея. Джеймс им даде знак, че няма нужда от помощ, той беше жив, а Ален можеше и да не издържи дълго.

Спасителите понесоха Ален през водните дъги към кея, а Джеймс ги последва, като от двете му страни плуваха двама мъже, готови да му помогнат, ако стане нужда: А зад тях на почтително разстояние бяха мъжете, които носеха тялото на принцесата, облечена в бял сатен.

 

 

Елиот бе пристигнал в двореца с екип от агенти и бе извикал медицинска помощ веднага щом предположи, че на моторницата може да има бомба. Кралският лекар, както и други лекари и сестри от клиниката до хотела чакаха на кея. Медицинският екип веднага се зае с Ален. Но след като стана ясно, че имаше достатъчно специалисти, един от лекарите отиде при Джеймс.

— Нищо ми няма — убедително каза той, макар че бе изненадан, когато проследи погледа на лекаря и видя собствените си рани, а те никак не бяха малки. Някои от тях бяха доста дълбоки, а на места кожата бе обгорена. Едва сега почувства болка, силна пареща болка, защото бензинът и солта разяждаха разкъсаната му плът. И все пак той повтори: — Нищо ми няма.

— Добре, мосю, но раните ви трябва да се почистят и превържат. Докато не се измие, бензинът ще продължава да уврежда кожата. Бих искал да ви заведа до клиниката.

— Добре. Благодаря ви, но почакайте минутка.

Джеймс трябваше говори с Катрин. Тя стоеше на няколко крачки от него, в очите й се четеше тревога, а Елиот, не по-малко обезпокоен, стоеше до нея. Джеймс се усмихна с благодарност на лекаря, като обеща, че скоро ще се върне, и после се приближи към двамата.

— Добре се чувствам — увери ги той. Огледа се, за да се убеди, че никой няма да чуе това, което щеше да каже. Всички полагаха неимоверни усилия да спасят, живота на Ален. Дори лекарят на Джеймс се бе върнал при многобройния медицински екип, който бе заобиколил ранения принц. Джеймс се успокои, че никой няма да чуе думите му, и премести погледа си към тревожните сини очи.

— Аз съм добре, Катрин — прошепна той, — но Ален е тежко ранен. Той има нужда от теб.

Джеймс забеляза съмнението в очите й, объркващите и противоречиви чувства, които тя изпитваше към Ален. Обичаше го, но вярваше, че той жестоко я е измамил.

— Катрин, послушай ме. Не е това, което си мислиш. Ален не е твой братовчед. Нямате никаква кръвна връзка.

— Наистина ли?

— Да. Ален не е син на Жан-Люк. Тази вечер той ще ти разкаже всичко. Страхувал се е да ти разкрие истината, защото се е страхувал да не загуби теб, а не Острова. — Джеймс млъкна, като забеляза, че тези нови факти само засилиха смущението в сапфирените очи. После й каза нещо, което тя вече знаеше, най-важната истина, с която преди време тя самата сърдито се бе нахвърлила върху него. Много тихо той каза: — Ален много те обича, Катрин.

— Така ли?

— Когато Ален разбра, че на лодката има бомба, той ни спря и предпочете сам да иде. Знаеше, че ще умре, но също така знаеше, че ти ще живееш. Само това имаше значение за него. Разбираш ли, Катрин? Разбираш ли какво е направил?

— Да, Джеймс — тихо отвърна тя на мъжа, който сякаш бе забравил собствения си героизъм. Щом Джеймс разбра, че има бомба, той също бе проявил смелост и бе направил своя избор. Не можеше да стои и да гледа как умира един невинен човек. Преди време Джеймс й бе казал съвсем хладнокръвно, че би искал да изстреля куршум в сърцето на този, който е убил родителите му, и въпреки това той не можеше просто да стои и да гледа как умира Натали. — Разбирам това, което и двамата направихте.

Нейните лъчезарни сини очи — смели, топли и приветливи — срещнаха неговите и за един кратък вълшебен миг Джеймс си позволи да се отдаде на тази магия. Той усещаше, че потъва някъде дълбоко в сините бездни, но както винаги нямаше желание да излезе оттам…

— Ален има нужда от теб, Катрин — тихо прошепна той, като разруши вълшебството. — Той те обича, може и да умре, има нужда от твоята любов.

— Да — тихо отвърна тя. „Ален ме обича, може и да умре и има нужда от моята любов.“ Катрин се питаше дали Джеймс чуваше собствените си думи. Дали си спомня, че някога той също умираше, сърцето му и душата му умираха, но бе отхвърлил любовта й, макар че така отчаяно се нуждаеше от нея. Да, сега тя щеше да отиде при Ален, щеше да остане при него, колкото е нужно, но думите, които Джеймс бе изрекъл само преди няколко часа, все още звъняха радостно в ушите и: „Все още я обичам. Все още искам нашата любов.“ Ала сега Катрин не долавяше това послание в тъмните сини очи. Дали любовните му думи не бяха изречени само за да я спаси от Ален, когото е считал за луд? Дали изреченото от Джеймс беше също така фалшиво, както и нейното „Избирам Ален“? Сега това едва ли имаше значение, защото тя трябваше да бъде с Ален, но някой ден щеше да разбере. Отново щеше да види Джеймс, трябваше да го види, защото смело щеше да защити желанието си, което така отчаяно бе прошепнала в стаята, докато чакаше Натали: „Моля те, нека да съм жива, за да кажа на Джеймс колко много го обичам.“ „Ще му кажа“ — мълчаливо обеща тя на влюбеното си сърце. После тихо и нежно се обърна към сините очи:

— Да, Джеймс, Ален има нужда от мен. Ще отида при него.

Джеймс наблюдаваше Катрин, докато тя пресичаше кея и с нежни думи разцепи стената от хора, за да се приближи до Ален, да го погали и да му прошепне думи за любов. След като тя се скри от погледа му, Джеймс се обърна към Елиот, който стоеше на ръба на кея и втренчено гледаше задименото море.

— Ти беше прав, Елиот. Мотивите за убийството на родителите ми са лични. Натали ги е убила просто защото е искала на Коледа да бъде само с Ален. Убила е и собствените си родители, и Моник, опита се да убие и Катрин. И знаеш ли как ми подейства нейната смърт? Никак. Не почувствах дори облекчение. — Джеймс млъкна, опитвайки се да овладее мислите и емоциите си. Искаше да каже на Елиот: „Дори ми стана малко мъчно за нея. Не е ли странно, Елиот? И ако бях успял да изтръгна пистолета от ръцете й, никога нямаше да го обърна срещу нея, никога. Ти беше прав, Елиот, беше прав за празнотата и отмъщението.“ Джеймс искаше да направи тези признания пред мъдрия си приятел, но когато го погледна и се опита да привлече вниманието му, той забеляза неочаквано вълнение, изписано по лицето на обиграния разузнавач. — Елиот?

— Чух те като казваш на Катрин, че Ален не е син на Жан-Люк.

— О, Елиот — тихо промърмори Джеймс. Да, той можеше да се досети, и то много лесно, но нямаше време да размишлява върху това удивително откритие. И сега, когато започна да осъзнава думите на Ален, той много внимателно разказа на Елиот това, което знаеше: — Ален ми каза, че неговата кръвна група е АВ. Кръвната група на Женевиев е В, а на Жан-Люк — 0.

— А моята е АВ. — Очите на Елиот се насълзиха и той прошепна развълнувано: — Той е мой син, Джеймс. Ален е мой син.

„Трябва да съм с него! Трябва да го прегърна и да му кажа, че го обичам. Дано, дано да успея преди Ален да…“

Но Елиот не можеше да коленичи до Ален и нежно да го гали по главата, както правеше Катрин. Елиот трябваше да изпълни служебния си дълг, трябваше да получи отговорите на безброй въпроси, свързани с транспортирането на Ален. Кралският лекар информира Елиот, че принцът е все още жив, макар и в много тежко състояние. Цялото тяло на Ален беше в рани и изгаряния, не толкова опасни, също като тези на Джеймс, но имаше една рана, която много бързо можеше да причини смъртта му. Тя беше доста дълбока, сякаш бедрото му бе прободено с нож, и засягаше една артерия, от която бе изтекло голямо количество кръв. Сега раната беше превързана, и то много здраво, но се страхуваха, че турникетът може да се разхлаби и тогава — дори и една капка кръв да изтече — това щеше да коства живота на Ален.

Спешната операция, от която се нуждаеше принцът, не можеше да бъде извършена на Острова. Бързо взеха решение да го откарат в Ница. Щяха да го превозят със собствения му самолет, в който нямаше да бъдат допуснати други пътници, освен необходимия медицински персонал. Нито Катрин, която през последните няколко минути му говореше за своята любов, нито Елиот, който може би никога нямаше да каже на сина си колко го обича.

Самолетът на Натали, с който доставяха скъпоценни камъни в бутиците на „Кастел“ беше в Париж. Затова решиха Катрин и Елиот да отлетят до Ница с един от многото хидроплани, които превозваха гостите на хотела от Лазурния бряг до Острова. Елиот помоли Катрин да почака на кея, докато благополучно изпрати Ален и лекарския екип. Той беше длъжен да осигури безопасното заминаване на принца от Острова. Макар че бе невъзможно да прошепне на сина си колко много го обича, Елиот успя да види лицето, което досега му бе съвсем непознато. Докато подкрепяше носилката по стръмната пътека нагоре към двореца, той нежно погали безжизнената ръка на сина си.

 

 

Елиот я бе помолил да остане в хотела, но когато чу експлозията, Изабел се бе втурнала към двореца, както направиха и много други хора, забелязали зловещия огън и кълбата дим, които се извиваха към небето. Тя беше сред тълпата на брега, но никой не бе допуснат до кея, докато Ален лежеше там. Когато понесоха Ален към двореца, тълпата последва в мрачна процесия своя принц, а Изабел бавно и колебливо се запъти към дъщеря си.

Катрин стоеше сама на кея, вперила поглед в морето в очакване на хидроплана. Нямаше причина да откъсне очи от вълните, нямаше причина да се обърне назад, но въпреки това го стори, инстинктивно, сякаш привлечена от най-силния магнит. И ето, тя стоеше там… красивата жена от портрета и за един кратък, болезнен миг Катрин си помисли, че това е мираж, един прекрасен, но жесток трик на съзнанието й. Но всъщност Натали бе излъгала — „Страхувам се, че Изабел е мъртва“ — жестокост, изречена, за да причини страдание на жената, която й бе отнела Ален.

„Не, тя не е мираж“ — осъзна Катрин, като ликуваше от радост. Тя беше жива, а сапфирените й очи плачеха, смееха се, проблясваха с надеждата, че нейното малко момиченце, което бе изоставила, сега ще дойде при нея.

Катрин направи първата колеблива крачка, после Изабел също пристъпи напред и само след миг те бяха достатъчно близко една до друга. Със смело и грациозно движение треперещите ръце на Изабел докоснаха мокрите от сълзи страни на Катрин. Тя се усмихна със същата любяща усмивка, която бе погалила малкото й — момиченце преди толкова много години, и в следващия миг нейната скъпоценна дъщеря отново бе в прегръдките й. Изабел нежно я притисна до себе си и тихо прошепна:

— Катрин…

Майката и нейното дете бяха отново заедно, само че момиченцето на Изабел бе станало зряла жена и сега за първи път нейната любима дъщеря й продума. Катрин проговори на френски, красивият език, на който Изабел хиляди пъти бе уверявала малката си дъщеря в своята любов.

— Maman. — Катрин искаше Изабел веднага да узнае всичко — че я разбира, че животът й е бил пълен с любов и щастие, както се бе молила тя — и затова после тихо прошепна най-убедителните думи, същото обещание за любов, което Изабел й бе дала: — Винаги ще те обичам, мамо.

 

 

В Ница хирурзите веднага оперираха разкъсаната артерия в крака на Ален, а за кръвта, от която той отчаяно се нуждаеше, имаше много доброволци. Когато направиха пробите, хематолозите откриха, че най-подходяща е кръвта на Елиот. Кръвната му група бе АВ, също като на принца. Лекарите знаеха, че Ален може да приема всякакъв тип кръв, тъй като кръвната група АВ е „универсален приемател“, но все пак беше чудесно, че новата кръв, която щеше да циркулира в тялото му, е досущ като неговата.

Елиот с готовност и дори с благодарност стана кръводарител. Изабел също даде кръв и за първи път в жилите на Ален щеше да потече истинска царска кръв, кръвта на Кастел… кръвта на Катрин.

Артерията бе зашита, количеството на кръвта в организма бе нормализирано, но въпреки това Ален беше в кома за около тридесет и шест часа. Докторите обясниха, че делириумът се дължи на продължителния шок, токсичното въздействие на бензина, последиците от анестезията и морската вода, която бе проникнала в организма му през отворените дълбоки рани.

Само Катрин беше с Ален, докато траеше делириумът. Седеше до него, като се опитваше нежно да успокои безизразните му широко отворени очи. „Какви ли кошмарни образи вижда?“ — питаше се тя. Очевидно Ален имаше халюцинации и очевидно изкривените образи, които изграждаше съзнанието му, бяха чудовищни. Но поне когато ужасеният му поглед попадаше върху Катрин, макар че не можеше да я разпознае, в очите му нямаше страх.

Докато Ален беше в това състояние, Елиот стоеше далеч от леглото на сина си. В края на краищата за него Елиот бе само един непознат и не искаше неговият образ да обърква още повече Ален, нито пък да се превърне в чудовище в халюциниращото съзнание на сина си. Но когато Ален спеше, Елиот заставаше до леглото и нежно попиваше потта от челото му. Явно и в съня чудовищните образи все още го тормозеха.

 

 

— Дали Женевиев е знаела, че Ален е мой син, Изабел?

Лекарите бяха при Ален на обичайните си визитации, а Елиот, Катрин и Изабел седяха сами в чакалнята.

— О, не, Елиот, едва ли. Тя разбра, че е бременна скоро след като ти си тръгна от Острова и сякаш бе невъзможно бебето да е твое.

— Но Ален е бил с нея, когато са я убили.

— Да. Мисля, че се е опитвала да избяга заедно с него. Но, Елиот, може би просто не е искала да остави сина си при Жан-Люк. Сигурно е, че Жан-Люк не е знаел истината — тихо добави тя.

— О, да — съгласи се Елиот. — Не би оставил Ален жив.

Катрин слушаше мълчаливо тихия възбуден разговор между майка си и бащата на Ален. Тя нямаше какво да каже, освен да изрази своето най-искрено съчувствие. Катрин нямаше какво да добави към спомените на Изабел и Елиот за миналото на Острова, но… можеше да каже нещо, нещо много важно за бъдещето му. И когато разговорът им приключи, и в стаята настъпи тишина, тя каза:

— Не е нужно никой друг да знае истината за Ален.

— Катрин?

— Не е нужно никой друг да знае истината за Ален и за мен.

Думите бяха изречени тихо, но категорично… като кралска заповед… първата и последна кралска заповед на принцеса Катрин. Лицето й бе сериозно, изражението й издаваше царствено достойнство дори и след тихата категорична заповед, но после се появи онази колеблива нежна чаровна усмивка на Катрин Тейлър, а не самоуверената усмивка на принцеса Катрин Кастел. После, като истинска дъщеря, тя се обърна към Изабел:

— Дали татко щеше да одобри решението ми, мамо?

— О, да, скъпа. — Изабел нежно отметна лъскавия черен кичур коса от красивото лице на дъщеря си. Катрин не се отдръпна от нежния допир, а сапфирените й очи радостно проблеснаха. После Изабел тихо добави: — Той наистина би одобрил. Защото повече от всичко баща ти вярваше в любовта. Той много добре знаеше, че връзките на любовта са много по-здрави от връзките на кръвта. — Изабел се усмихна, притегли в прегръдките си Катрин и прошепна: — О, той би се гордял с теб, Катрин.

 

 

— Здравей, Катрин.

— О, Ален, добре дошъл отново при нас — тихо отвърна тя. Когато в полунощ го остави, тя си бе помислила, че сънят му е доста дълбок и малко по-спокоен и ето, че сега, седем часа по-късно, съзнанието му най-после бе прояснено. — Здравей.

Катрин го целуна по бузата и после много внимателно огледа красивото му лице. В топлите тъмни очи, които така добре познаваше, тя видя, че Ален търсеше нещо, опитваше се да си спомни нещо. Знаеше, че след момента на експлозията Ален нямаше никакви спомени, но дали бе забравил всичко, което се бе случило преди това? Дали и Ален, като Алекса, страдаше от ретроградна амнезия? Катрин реши, че ще бъде по-добре, ако е така. Би могла съвсем предпазливо да му каже истината за Натали, но нямаше да спомене подробностите за нейните маниакални признания, които бяха кошмарно доказателство за лудостта й.

— Ален?

— Спомням си, че Джеймс ни последва до залива. Скочи на лодката точно когато тръгвахме. Обърнах се към него и се опитах да го спра, но беше прекалено късно. — Ален затвори очи, сякаш за да прогони следващия образ, но той беше там и винаги щеше да бъде, независимо дали е отворил, или затворил очите си. — О, Катрин, много добре си спомням лицето на Натали. В очите й кипеше гняв и ярост и в същото време те бяха пълни с любов към мен, усмивката й бе толкова победоносна. Приличаше на красиво малко момиченце, чиято мечта най-после се е сбъднала. — Ален въздъхна и тихо попита: — Какво точно се случи?

— Натали загина от експлозията, Ален. Веднага след като моторницата избухна.

Ален кимна. По бледото му красиво лице се изписа тъга и скръб, както и мрачното признание, че смъртта на Натали е истинско облекчение.

— А Джеймс? — неочаквано попита той.

— Джеймс е добре.

— О, чудесно. Тук ли е той?

— Не. Разбира се, той се обади, за да се осведоми за състоянието ти. Вчера късно вечерта се прибра във Вашингтон.

— Каза ли ти истината за мен, Катрин?

— Да, Ален. Каза ми, че ти не си ми братовчед, и че си имал намерение всичко да ми признаеш, и… — „И че много ме обичаш.“

— Катрин…

— Всички, които трябва да знаят, че ти не си син на Жан-Люк, вече го знаят. Същото важи и за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Островът е твой и винаги ще бъде твой.

— О, не, Катрин.

— О, да, Ален. — Катрин се усмихна чаровно на неговите недоумяващи и все пак пълни с надежда очи. — Ти си принцът и монархът на Острова на дъгите. Така е, Ален, и така ще бъде най-добре. Изабел казва, че Александър би одобрил решението ми.

Ален се вгледа в сапфирените очи, които така добре познаваше и толкова много обичаше. В убедителния син поглед той забеляза, че тя е взела решението, подтиквана от своята любов, и че много е щастлива с него.

— Катрин — развълнувано прошепна той, — благодаря ти.

— Няма защо.

Минаха много мълчаливи мигове, преди Ален отново да проговори. През това време те стояха ръка за ръка, с насълзени очи, като нежно и развълнувано се усмихваха.

Катрин му бе дала Острова, едно безценно съкровище, най-скъпият дар, който би могла да даде, след своята любов. Но нейната любов принадлежеше на друг и Ален съзнаваше това. Знаеше го още от мига, в който Джеймс му бе признал любовта си към Катрин. И сега, когато най-сетне проговори, той търсеше най-нежните думи, които да помогнат на красивата Катрин да се сбогува с него… завинаги.

— Джеймс ти разказа всичко за мен, Катрин, но сподели ли с теб своите истини?

— Не. Не сме разговаряли след експлозията. — „Не сме разговаряли, откакто той ме убеди да дойда при теб, защото ти умираш и се нуждаеш от любовта ми. И дори когато се обаждаше в болницата, за да разбере как си, той винаги говореше с Елиот.“

— Но ти си чула думите му, преди да влезеш в залата при нас.

— Да, но не съм сигурна, че са били искрени.

— О, Катрин — нежно я увери Ален, — той беше съвсем откровен. Видях очите му, когато говореше за любовта си към теб. Джеймс много те обича.

— Е, добре — отвърна тя и сви рамене, — все пак не съм сигурна. Но трябва да разбера, Ален.

— И ще разбереш, че той те обича с цялото си сърце — тихо предрече Ален. — Нима би могло да бъде иначе?

— О, Ален, аз…

— Разбирам любовта ти към Джеймс, Катрин. Ти ми разказа за нея, не помниш ли?

— Да. — „Казах ти, Ален, заради твоята нежност, твоята топлина и загриженост и защото…“ — Обичам те, Ален.

— Знам и аз те обичам. — Ален нежно се усмихна. — Тръгвай, скъпа. Аз ще се оправя.

„О, да, Ален, ти ще оздравееш“ — помисли си Катрин, когато срещна ласкавия му поглед. Забеляза тъгата, причинена от загубата на една любов, но освен това забеляза и надеждата, Той вече не беше самозваният принц и Натали вече нямаше да убива жените, в които един ден щеше да се влюби. Буреносните облаци бяха изчезнали, щеше да се изсипе освежителният дъжд и великолепните дъги щяха да заблестят за него, принцът на вълшебното кралство. Тя се усмихна, като си помисли за щастието, което очакваше Ален…

— Сега си тръгвам, Ален. — Катрин нежно го целуна и после тихо добави: — Навън има един човек, който иска да те види.

 

 

— Здравей, Ален. Казвам се Елиот Арчър.

— Мосю Арчър? — отвърна Ален любезно, но с изненада. — Най-после се срещнахме. Естествено, чувал съм за вас. Знам, че тъкмо вие сте ме наблюдавали през всичките тези години, когато безмилостно търсехте измама и престъпления на Острова.

— Ален…

— Ненавиждах това дебнене и преследване, но сега разбирам, че сте имали право.

— Не съм дошъл, за да говорим за престъпленията на Острова, Ален — тихо каза Елиот. — Тук съм, за да ти кажа за моята любов.

— Любов? — повтори Ален също така тихо, когато забеляза сълзи в тъмнокафявите очи, които така поразително приличаха на неговите.

— Да. Любов. Искам да ти разкажа за твоята майка, Ален, и за твоя баща…

 

 

— Мамо? — извика Катрин, когато видя самолетния билет, който Изабел току-що й подаде.

— За днес следобед за Вашингтон.

— Но аз ще дойда в твоята вила, за да се запозная с Луи-Филип, с неговите деца и внуци.

— Мисля, че за теб е по-важно да отидеш във Вашингтон. Джеймс не спомена ли пред Елиот, че през следващите няколко месеца ще плава с яхтата си из Карибско море? Ти би могла да го зарадваш с нещо друго, Катрин, и мисля, че точно това си смятала да направиш. Но ми се струва, че трябва още сега да отидеш при него.

— Но ти и аз прекарахме съвсем малко време заедно.

— Животът е пред нас, Катрин. След като вече те открих, любов моя, аз никога повече няма да те загубя — обеща Изабел. — През февруари двамата с Луи-Филип ще бъдем в Топека.

— О, чудесно. Толкова се радвам!

— И аз — каза Изабел и се усмихна ласкаво, като си помисли за семейния прием в деня на Свети Валентин, на който и тя бе поканена.

Не, това нямаше да бъде сватбено тържество, защото Алекса вече се бе омъжила. Това щеше да бъде едно радостно празненство в чест на майките, на бащите, на дъщерите и на любовта. Когато отиде в Топека, тя отново щеше да се опита да благодари на Джейн, че е отгледала с любов нейното скъпо малко момиченце. Преди два дни се бе опитала да изкаже благодарността си по телефона, но думите и на двете жени бяха бързо сподавени от сълзите. Но Изабел бе убедена, че Джейн разбираше, както в онзи далечен ден в родилния дом, мълчаливите послания на сърцето. И преди два дни тези красноречиви, мълчаливи послания на любовта бяха пътували от едната до другата страна на океана. Изабел се вгледа в дъщеря си и тихо, но настойчиво каза:

— През февруари сме в Топека. Така че, скъпа моя, сега иди при Джеймс. Иди при този прекрасен мъж, който толкова много те обича.