Катрин Стоун
Островът на дъгите (15)

Глава 14

— Вие сте получавали значителни суми като подкупи, сенаторе, за да подкрепите предложенията по договора за сигурността.

— Това, госпожице Уинслоу, е абсурдно, да не говорим за клеветническите обвинения, за които сигурно нямате никакво доказателство.

— Имам доказателства, сенаторе — документите, които си мислите, че са унищожени, всъщност сега са у председателя на сенатската комисия по етика. Случайно разполагам с копия от тях, ако искате, разбира се, да ги видите.

— Няма да се измъкнете безнаказано за тези клюки и лъжи, госпожице Уинслоу.

— Не се и опитвам да се измъкна. Вие обаче си мислехте, че ще го направите. И сега, слава Богу, успяха да ви хванат.

В очите на Алекса — в очите на Стефани Уинслоу — проблясваха гневни пламъчета при вида на стъписания и възмутен „сенатор“. Тя не сваляше поглед от него, а красивите й очи горяха от неприязън, докато накрая режисьорът извика:

— Стоп. Много добре — похвали ги той, когато актьорите замениха враждебните погледи с доволни усмивки. — Засега стига. Време за обяд. Алекса, след обяда бих искал да започнем онази сцена, която се разиграва в твоя офис. Готова ли си да го направиш?

— Разбира се.

 

 

— Сенатор Макалистър! — Репортерите се втурнаха към него и веднага го наобиколиха, щом той излезе от заседанието на сенатската комисия по разузнаването. — Разбрахме, че една от точките в дневния ред на днешното заседание е ситуацията със заложниците. Има ли някакво развитие?

— Знаете, че не мога да ви кажа нищо — напомни дружелюбно той.

Репортерите, разбира се, го знаеха и тъкмо затова много от техните колеги преследваха другите сенатори, които бяха присъствали на заседанието. Понякога сенаторите с непредпазлив жест или необмислена реплика се изпускаха и разкриваха нещо, което е трябвало да остане в тайна. Някои от тези „изпускания“ не бяха случайни, а съвсем умишлени разкрития, направени заради лични или теснопартийни интереси. Сенатор Робърт Макалистър беше един от най-новите членове на сенатската комисия по разузнаването и въпреки това той никога не си бе позволявал неблагоразумни коментари, нито случайно, нито преднамерено. Репортерите не очакваха, че Робърт ще прояви небрежност или ще се втурне в непочтена политическа игра. Но се надяваха, че ако има нещо, което законно може да бъде споделено извън закритите врати на заседанието, те биха могли да го цитират, защото коментарите на фотогеничния и уважаван сенатор от Вирджиния винаги са били интересни за вечерните новини.

Много проблеми бяха разисквани на заседанието, но Робърт смяташе, че дори и най-неутралните реплики биха навредили на националната сигурност. Той виждаше различни нюанси в проблемите, които за много от неговите колеги бяха само в чернобели краски.

— Съжалявам — извини се Робърт.

С чаровната си усмивка той подсказваше на скупчилите се репортери, че отлично разбира техния стремеж да си свършат добре работата, както впрочем и той се опитваше да свърши своята. После се прибра в офиса си, за да прекара обедната почивка в разговори, да се срещне със своите съмишленици, да прочете огромния куп от документи, който пристигаше на бюрото му всеки ден и да се опита, както безуспешно се опитваше всяка секунда през последните пет дни, да не мисли за нея.

Но как ли би могъл да не мисли? Тя се бе докоснала до онези кътчета в сърцето му, които някак си бяха оцелели след опустошителното минало, деликатни и оптимистични кътчета, които по някакво чудо си останаха незасегнати и невредими. Робърт добре познаваше своите дълбоки, прикрити белези, защото тъкмо той ги бе причинил, притискайки нежните рани на своя живот с твърда безкръвна тъкан, за да се предпази от бъдещо страдание.

Досега, докато не срещна Алекса; той бе вярвал, че единственото истински уязвимо място в сърцето му принадлежи само на неговата малка сестра. Бе прекарал детството си и младежките си години, като закриляше Брин от мрачната реалност на техния беден живот, скриваше собствените си сълзи и с обич я уверяваше, че нейният живот ще бъде щастлив, макар самият той отдавна да се бе простил с надеждите и мечтите си.

Още от малък Робърт беше силен заради Брин. Едва осемнадесетгодишен, той беше силен заради мъжете, с които служеше във Виетнам. Неговата спокойна, зряла натура бе единица мярка за разум и самообладание в един безумен свят. Обявиха го за водач и герой и той наистина бе проявил храброст, спасявайки и живота, и сърцата, и духа на много, много хора. Но Робърт знаеше истината. Неговите болезнени викове от кошмара, на който бе станал свидетел, бяха неуловими за мъжете около него, но те го разкъсваха отвътре, докато накрая той успяваше да ги заглуши и притисне под дълбоките белези — заровени надълбоко и завинаги.

Робърт се бе върнал от Виетнам с твърдото намерение да се посвети на каузата за мира в света. Смяташе да води тих и уединен живот, изцяло отдаден в служба на обществото и за изпълнението На своята идея за мир. Сърцето му бе твърде дълбоко наранено, той знаеше, че никога няма да се влюби и докато не срещна Хилари, никога не се бе замислял сериозно да се жени. Но красивата, жизнерадостна Хилари промени, и то много лесно, намеренията му. Някак прекрасно, примамливо тя съвсем ясно му показа, че иска да бъде с него. Като дъщеря на губернатор тя отлично познаваше обществения живот, който всеки политик трябва да води, и изглеждаше нетърпелива и готова да го сподели. Изглеждаше също, че тя истински вярва в неговата кауза и неговите мечти. Връзката им беше един зашеметяващ романс, една блестяща златна нишка, втъкана в почти готовия гоблен на неговата кампания за място в Сената.

Робърт не се бе оженил за Хилари заради това, че е дъщеря на влиятелния губернатор. Бракът му не бе, поне за него, проява на политическа амбиция. Той просто искаше да се ожени за красивата, изискана, сърдечна жена, която така чаровно го бе убеждавала, че съдбата не му е предопределила да живее сам. До деня на сватбата им двамата с Хилари не бяха оставали много често насаме, не бяха имали възможността да споделят най-интимните тайни на сърцето си. Тъкмо затова, докато изричаше тържествено брачната клетва към своята чаровна съпруга, той даде пред себе си друга, също тъй важна клетва — да сподели с Хилари всичко, което криеше в себе си. Дори се закле, ако тя поиска това от него, да разкрие своите едва зараснали рани, да изживее отново болката.

Но скоро след като тя стана госпожа Робърт Макалистър, той разбра, че Хилари въобще не се интересува от момчето, което е било принудено да стане мъж още докато е било едно уплашено, гладно дете. Тя не искаше да узнае нищо за мълчаливите писъци на войника, предизвикани от изживения кошмар. Тя се интересуваше само от бляскавите символи — ослепителните златни медали на героя, а не от грубите грозни белези на човека.

Хилари не желаеше емоционална близост, нито пък вече искаше да бъде топлата, сърдечна, любяща жена, която той бе ухажвал. Разбира се, тя много пъти влизаше в тази привлекателна роля на обществени места и хората се възхищаваха на техния идеален брак. Понякога, особено в първите години на съвместния им живот, тя се превъплъщаваше в тази роля и заради него. Робърт разбра, че е измамен. Но се чувстваше длъжен към клетвите, които бе дал, чувстваше се длъжен пред онази Хилари, която познаваше от незабравимите месеци ма техния красив зашеметяващ романс. Какво ли не направи, за да й помогне отново да стане онази привлекателна, топла жена — заради себе си, заради брака им, заради самата нея — но след време разбра, че тази жена е била фантом. Тя не бе нито истинската Хилари, нито тази, която искаше да бъде. Неговата съпруга бе напълно доволна, че е студената, суетна и себична жена, която винаги е била.

Сърцето на Робърт остана незасегнато от Хилари. Тя не успя да се докосне до него. Той можеше да прекара целия си живот без любов, без дори да усети липсата на любов, без да се опита да я потърси, без дори да си мисли, че ще получи радостта и щастието, които обещаваше на Брин. Но сега се появи Алекса. Той не я бе търсил, не знаеше дори, че съществува, но ето тя беше тук и той имаше нужда от нея. О, как само се нуждаеше от нея!

И какво ли би рискувал блестящият сенатор, чиято съдба бе да стане президент, заради тази жена, която едва ли толкова много държеше на него?

Отговорът беше прост и ясен.

Всичко.

 

 

— Алекса, за теб е. — Операторът направи жест с ръката, в която държеше телефонната слушалка.

— О, благодаря — Алекса се усмихна и се запъти към телефона зад кулисите. — Ало?

— Здравей, Алекса. Робърт се обажда.

— Здравей — нежно прошепна тя.

— Чудех се дали… — Той млъкна, за да си поеме дъх, след като чу нежния й глас. Нежност — почти облекчение, сякаш е очаквала този разговор, но дори не се е осмелявала да се надява.

— Да.

— Да? — повтори тихо той, а сърцето му ликуваше от радост. Алекса казваше „да“, без да знае какво ще й предложи. Той дори не бе мечтал за такава реакция от нейна страна, но сега умът му трескаво работеше. Днес беше четвъртък, довечера има прием, а след това възнамеряваше да спи в апартамента си в града. — Довечера. Ще дойда у вас чак в единадесет часа.

— Чудесно. Ще те чакам в единадесет.

 

 

Алекса го посрещна на обляната в лунна светлина пътека от рози. В първия миг те само се гледаха, докосваха се само с погледи, които красноречиво показваха радостта им. После треперещите му ръце нежно погалиха лицето й, а нейните треперещи ръце погалиха неговото. После тя се озова в прегръдките му, устните им се сляха, приветствайки желаното чудо и поразителната необходимост да бъдат заедно. Той искаше да я гали, да я притиска до себе си, да я целува, да я люби, искаше да я обсипе с думи, които тя трябваше, непременно, трябваше да чуе. Тези слова идваха от най-съкровеното място в сърцето му — смелото, пълно с надежди кътче, което предизвикателно бе оцеляло невредимо, защото сякаш бе предчувствало, че един ден ще се появи Алекса.

— Липсваше ми, Алекса — прошепна той между целувките. — Цял живот ми липсваше.

Не, те не можеха да се любят бавно и спокойно. Те имаха нужда един от друг прекалено много, и то точно сега, и не бяха способни да направят своите открития бавно и чувствено. И когато нежно, много нежно стигнаха там, където винаги са искали да бъдат, те откриха нещо много по-забележително от тяхната невероятна страст — когато бяха заедно, когато бяха едно, те се докоснаха до най-нежния покой, до най-тихата радост, до най-съвършеното щастие.

 

 

Фините пръсти на Алекса нежно погалиха огромния белег, който пресичаше корема му. Миг по-късно тя го докосна с устни нежно и ласкаво, без да задава въпроси, но готова да разбере онова, което той искаше да й каже.

— Имам и други белези, Алекса, невидими, но много по-големи.

— Ако искаш да ги разкриеш, Робърт, може би ще целуна и тях.

— О, скъпа моя Алекса, ти вече го стори. — Робърт нежно я притисна до себе си и отметна красивата й коса, за да види искрящите очи. Вгледа се в тях и добави: — Обичам те, Алекса.

— О, Робърт, и аз те обичам. — Устните й докоснаха неговите и за един миг страстта отново ги завладя, но сега имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен и на който трябваше да се даде отговор, заради него, заради тях — за да може той да се увери, че любовта й към него е всеотдайна, без значение какви тайни или кошмари витаят в миналото. Тя тихо попита: — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за войната, Робърт?

— О, не, любов моя. Нищо особено, никаква срамна тайна — увери я той. — Аз съм като всеки друг мъж, който е бил войник. Това е всичко.

— Не мисля, Робърт Макалистър — нежно отвърна тя, преди да се поддаде на примамливото желание, което проблясваше в изразителните му очи, — че ти си като всеки друг мъж.

 

 

— Здравей, Джеймс.

— Алекса?

— В неудобно време ли се обаждам? — Беше събота, шест часа вечерта, чикагско време. Тя го бе намерила в апартамента му в хотел „Дрейк“.

— Не, ни най-малко. За днес съм приключил с деловите срещи. — Джеймс леко свъси вежди, като си припомни, че последната среща бе приключила преди два часа. В която и да е било друга събота през последните пет месеца, откакто познаваше Алекса, той отдавна щеше да е хванал полета от О’Хеър до Нешънъл, за да прекара вечерта в „Скалата на розите“. Но днес, през тези два часа, той просто стоеше до прозореца, втренчил поглед в прелестната гледка на езерото Мичиган и мислеше… за Алекса и за нейната малка сестра.

— Е… мога ли да се кача при теб?

— Да се качиш?

— Аз съм във фоайето на хотела.

 

 

— Здравей.

— Здравей. Влизай.

— Благодаря.

Джеймс я наблюдаваше с изненада и интерес, когато тя — след кратка, неловка усмивка и без да го целуне — мина покрай него и влезе в изисканата всекидневна на просторния му апартамент. Алекса определено идваше с някаква цел.

— Е? — попита той, когато я последва във всекидневната и седна на канапето срещу нея.

— Джеймс… случи се нещо.

— Да, чакай да позная — отвърна тихо той. После, без да сваля поглед от смутените красиви зелени очи, добави: — Нещо хубаво, макар да не си сигурна как ще го възприема аз.

— Да — прошепна тя, удивена от неговата прозорливост и притеснена заради това, което бе дошла да му каже, и заради неспособността си да го убеди в една необходима лъжа.

— Нима съм познал? Честно казано, не мога да си представя какво е то.

— Не можеш, защото е трудно да си го представиш. Срещнах един мъж, Джеймс, и се влюбих в него. Той също ме обича.

— Влюбила си се? — повтори той тихо. От едно далечно кътче на съзнанието му долетя невероятната мисъл, която така настойчиво бе потискал в себе си цяла седмица, но сега тя изхвърча свободна и започна своя празничен танц предизвикателно. „И аз се влюбих.“ — Влюбила си се? Ти, с твоето цинично отношение към любовта?

— Да, аз, циничната. Естествено, вината е твоя — каза тя. Беше си намислила да каже колкото се може повече истини. Джеймс беше виновен, защото тъкмо той я запозна с Робърт, но освен това той носеше отговорност за нейната любов в много по-широк и по-важен смисъл. И тя искаше Джеймс да го узнае. — Ти, Джеймс Стерлинг, ме накара да повярвам в себе си. Ти безмилостно ми повтаряше, че съм добра, а не жестока, че заслужавам да бъда обичана, и че съм способна да обичам. Не знам дали наистина вярваш в това. Ако не, значи си създал едно самозаблуждаващо се чудовище, което е полудяло от любов.

— Добре знаеш, че вярвам в това, което съм ти казал.

Сериозните му сини очи красноречиво доказваха, че говори истината. Алекса се вгледа в него, търсейки други послания, но сега той бе в ролята на изкусния адвокат, поразително красивото му лице бе абсолютно безстрастно — хладнокръвно, непроницаемо, студено. Тя бе дошла до Чикаго, за да му каже, лице в лице, че тяхната връзка е приключила и считаше за редно да го уведоми. Не очакваше Джеймс да прави сцени, нито пък го искаше, но в очите му не се забелязваше дори краткотрайно разочарование или съжаление. Всъщност нямаше ли нотки на облекчение, когато каза: „Влюбила си се?“ Алекса не искаше да нарани Джеймс, но все пак… тази негова реакция…

— Какво? — възкликна той и се засмя, като не успя да проумее внезапната ярост в очите й.

— По дяволите, Джеймс! Нима това, което ти казвам няма никакво значение за теб? Въобще ли не ти пука за нашата връзка? Може би не е честно да те питам, но…

— Алекса! Разбира се, че нашата връзка ме интересува. Нима не го знаеш? — Джеймс изчака, докато погледът й се смекчи и в очите й се появи отговорът „Да, знам“. Сетне тихо добави: — Аз много държах на нашата връзка. И винаги ще държа на теб Александра Тейлър, и ще се радвам, ще се грижа за твоето щастие.

— Това е определението на Кат за любовта — тихо промърмори Алекса.

— О?

— Да. Тя казва, че любовта е онова чувство, което те кара винаги да се грижиш за другия, за щастието на другия, без значение дали съдбата е предопределила да бъдете заедно. Точно такова чувство изпитвам аз към теб, Джеймс. Така че…

— Така че?

— Ние се обичаме, дори да не сме си го казвали никога.

— Дори да не сме си го казвали преди — поправи я Джеймс. — Трябва ли от дистанция да се интересувам от твоето щастие или можем да си останем приятели? Бяхме чудесни любовници, Алекса, бяхме… дано да си останем чудесни приятели.

— О, Джеймс — прошепна тя — толкова се радвам, че искаш да бъдем приятели.

— Винаги. — Джеймс подкрепи обещанието си с блага усмивка. После реши да се пошегува, за да разтовари и себе си, и нея от напрежението и вълнението: — Е, Алекса, приятелко моя, разкажи ми за него.

— Няма много за казване. Срещнахме се в четвъртък — преди два дни — и това е всичко. Любов от пръв поглед. — Алекса най-сетне изрече необходимата лъжа, без да трепне. Дори се усмихна глупаво, когато си призна, че е попаднала в плен на романтичното чувство, което преди презираше. Беше решила, че лъжата наистина е наложителна. Джеймс не биваше да знае, че е влюбена в Робърт. Тя мразеше да лъже, но още повече мразеше причината, поради която се налагаше да излъже — защото Джеймс можеше и да не одобри избора й. Ами ако той, въпреки думите за любов и приятелство, смята, че тя не е достойна за Робърт? Или поне, че не си заслужава Робърт да рискува важната си политическа кариера заради връзката си с нея? Чудовищата, спотаени в сенките на сърцето й, символи на нейните неуспехи и недостатъци в миналото, бяха все още там, притиснати от любовта на Джеймс и на Робърт. Притиснати, но не и прогонени, а може би никога нямаше да бъдат прогонени.

— Как се казва той?

— Ромео. Подходящо име, не мислиш ли, тъй като из изцяло промених отношението си към любовта на Ромео и Жулиета. Освен това, позволявам си да цитирам младата госпожица Капулети: „Какво значение има едно име?“

— Този неуспешен опит да се измъкнеш означава, че той попада в категорията на „напълно неподходящите“ — отбеляза Джеймс с усмивка. Веднъж Алекса, колкото шеговито, толкова и сериозно, му бе развила своята теория за мъжете, които тя според нея са напълно неподходящи за сериозна романтична връзка и с които не би имала нищо общо, ако въобще някога изчезне циничното й отношение към любовта. Актьорите, както и политиците попадали в тази категория. Характерно и за двата типа било не особено привлекателното съчетание от суетност, егоцентричност и способността им да се измъкват от всяка ситуация, дори с цената на мъжкото си достойнство. Преди да срещне Джеймс, Алекса поставяла и адвокатите в тази категория, както и всички мъже с аристократичен произход. „Ако нейната нова любов е актьор или политик, или адвокат, тя би разтърсила златистата си коса и със смях би си признала грешката — мислеше си Джеймс. — Но тя мълчи. Защо мълчи?“ Като забеляза смущение и опасение в красивите й очи, Джеймс тихо попита: — Той е женен, нали?

— Да — призна Алекса. Още много лъжи би могла да му наговори, но всъщност му бе казала най-важната — че съвсем скоро се е запознала със своя любим — и изглежда, че той бе повярвал. Тя не се осмеляваше да предизвиква съдбата, засипвайки го с други не, толкова съществени лъжи.

— Мислех си, че женените мъже са предварително обречени на провал пред теб, Алекса.

— Да, преди беше така. Но сега е различно, за него това не важи. Трябва да изживея тази любов, Джеймс, колкото се може по-дълго, каквото и да стане.

— Опасно е.

— Знам. Опасно и глупаво… а да не говорим, че не е редно. Това наистина е дълбокото старомодно убеждение на едно провинциално момиче от Канзас.

— Старомодно може би, но много, много разумно.

— Да, но Джеймс, аз вярвам в любовта си към този човек повече от всичко друго, в което съм вярвала досега. Спомняш ли си, преди ти казвах, че никога няма да се влюбя всеотдайно, безумно, истински. Но сега разбирам, че съм сбъркала.

— Да, разбирам — беше толкова очевидно. Алекса цялата грееше, беше по-красива от всякога, от нея бликаше радост и топлина. — Просто бъди внимателна, Алекса.

— Дори това не мога да обещая, Джеймс — тихо отвърна тя. Естествено, тя и Робърт ще положат усилия да скрият любовта си, но тя вече нямаше власт над сърцето си. То вече не й принадлежеше.

Тя бе дала сърцето си на Робърт. То беше изцяло подчинено на неговата воля.

 

 

Алекса отклони поканата на Джеймс да остане за вечеря. Извини се, че е безкрайно уморена, което бе факт, и че се налага да се върне във Вашингтон, защото на другата сутрин ще правят снимки, въпреки че е неделя. Но отказа от вечерята най-вече защото се страхуваше, че ако остане по-дълго време, Джеймс ще й задава въпроси и както умееше да изкопчва от нея истини, скоро щеше да се досети за Робърт.

Алекса си тръгна, а Джеймс прекара вечерта и безсънната нощ, като мислеше само за Катрин. Цяла седмица тя обсебваше мислите му, които така ненадейно изплуваха на повърхността без предупреждение, че дори — изумително наистина — бяха отвлекли вниманието му по средата на преговорите за милиарди долари. Мислите бяха в него и той се бе опитал да ги овладее, колкото се може по-добре, като им позволяваше един кратък примамлив полет към далечното въображение и после ги принуждаваше да се върнат, там, където им е мястото. В края на краищата съвсем скоро прекрасните еретични мисли ще трябва да бъдат прогонени, завинаги забранени.

Забранени завинаги — един акт на любов и воля, заради Алекса, която той обичаше и не искаше да нарани. Ако бе срещнал друга жена и се бе влюбил, да, тогава, разбира се, той би отишъл при Алекса и би си признал, както направи тя пред него, че чудото е станало. И тя би се зарадвала заради него, тъй както той се зарадва, че тя най-после е намерила любовта.

Но Катрин не беше просто друга жена. Тя беше малката сестра, чието появяване на бял свят бе причинило такъв хаос в живота на момичето Алекса, и сега връзката между двете сестри бе изключително важна, толкова сложна, толкова крехка. Джеймс бе абсолютно убеден, че никога не би могъл да каже: „Знам, Алекса, че такъв циник като теб и такъв скептик като мен никога не са вярвали, че ще се влюбят. Но, виждаш ли, има нещо толкова прекрасно, чудотворно и вълшебно в твоята сестра…“

Но сега Алекса бе открила своята чудотворна любов.

И може би… може би тъкмо нежността, която той и Алекса изпитваха един към друг, бе отворила сърцата им за тази по-голяма и силна любов. Тя му бе казала: „Вината е твоя“ — една своеобразна благодарност, че той я бе накарал да повярва в себе си. Но истината бе, че докато се грижеше за Алекса, докато се любеше с нея, той бе направил много важни открития за себе си. Винаги е имало хора, които обича — родителите му, Елиот, Робърт и Брин. Но това, което изживя с Алекса, нежността и разбирателството, не бе го имал с други жени. Пет пари не даваше за предишните си любовници, но се интересуваше и обичаше Алекса. И тъкмо защото държеше на нея, той бе открил чудото — че е способен да бъде грижовен, нежен и влюбен.

— Твоя е вината, Алекса, че съм влюбен в малката ти сестра — тихо прошепна той, загледан в бляскавата панорама на Чикаго. После тихо добави: — Благодаря ти.

Примамливите вълнуващи мисли за Катрин, сега напълно освободени, танцуваха лудо в съзнанието му, въртяха се шеметно и скачаха от радост… докато накрая изведнъж се разбиха.

„Ами Катрин? — обади се някакъв глас отвътре, вероятно гласът на разума. — Забрави ли колко е млада и колко невинна? Нима не помниш, че всеки път, всеки път — когато сте заедно — тя се изчервява, смутена от теб? Ти я плашиш, объркваш. Алекса ти го каза още в началото и последната ви среща в Инвърнес го доказа. Всъщност — как си могъл да не обърнеш внимание на този факт? — само преди седмица ти разплака Катрин. И не си ли спомняш каква бе реакцията й на следващия ден, когато ти влезе в стаята да я послушаш как свири? Тя дори не се осмели да те погледне!“

„Да, Катрин е невинна, но аз ще бъда толкова нежен, толкова внимателен — обещаваше влюбеното му сърце. — Да, млада е и все пак не чак толкова. Понякога сапфирените й очи са толкова мъдри, сякаш Кат познава страданието и унинието на цели поколения. О, да, да, аз наистина я смущавам и много съжалявам за това. Знам, че я плаша. Може би и двамата сме просто в плен на магията. Тя също го усеща, сигурен съм, че го усеща. Виждам чудото в нейната усмивка и в лъчезарните й очи. Мисля, че знам защо не ме погледна, когато свиреше на пианото. Причината се крие в същото чувство, което ме караше да потискам мислите си за нея, докато работех тази седмица. Въображението е толкова силно, толкова непреодолимо, омагьосващо и всепоглъщащо, че изисква цялото внимание.“

„Ти си много убеден в своите чувства към Катрин — противопостави се гласът на разума. — Но знаеш ли какво иска тя?“

„Да, убеден съм в моите чувства. Да, вярвам, че тя иска точно това. Но заклевам се, че ако Катрин не иска нашата любов, ще я оставя на мира. Ще направим това, което тя поиска. Изборът на сърцето ще бъде неин.“

Джеймс копнееше да отиде при нея, още сега, но за последен път се подчини на разума и реши, че между връзката му с Алекса и любовта му с малката й сестра трябваше да мине време.

Време… седмици… ценно време далеч от безценната Катрин.