Катрин Стоун
Островът на дъгите (3)

Глава 2

Манхатън… април 1989

В събота вечерта в огромната празнична зала на „Плаца“ се бе събрал нюйоркският културен елит. Поводът за това пищно тържество бе наградата „Оскар“, която Академията връчваше всяка година в Холивуд. Независимо, че празненството в Манхатън, на което присъстваше плеяда от знаменитости, бе дори по-бляскаво от това в Холивуд, двата приема си приличаха по едно — в списъка на гостите бяха включени само от най-богатите, най-известните и най-влиятелните.

В богато украсената зала най-голям интерес предизвикваше тридесетсантиметровата ледена фигура, която представляваше точно копие на прочутия „Оскар“. Тя бе поставена в огромна купа с превъзходно шампанско и отразената в скъпата течност светлина хвърляше златисти отблясъци върху ледената повърхност.

Александра Тейлър бавно се провираше сред тълпата от гости, чиито изискани тоалети и скъпи бижута допълваха великолепието на вечерта. Приемаше благосклонно поздравленията, като учтиво благодареше на тези, които я заговаряха, и очарователно се усмихваше на други, които мълчаливо вдигаха тост с кристалните чаши, пълни с шампанско. В одобрителните възторжени погледи, приковани цяла вечер в знаменитата актриса, се долавяше и най-искрено удивление, защото Алекса приемаше своята победа, своя зашеметяващ триумф с невероятно спокойствие и царствено достойнство, напълно подобаващо за ролята, заради която бе наградена с „Оскар“, ролята на Елизабет І във филма „Нейно Величество“ — един поразителен портрет на великолепната кралица, създаден от режисьора Лорънс Карлайл.

Видимото спокойствие на Алекса бе просто още една проява на забележителния й талант. Под маската на самообладанието сърцето й все още трепкаше от радост, макар да бе изминала цяла седмица от връчването на наградата. Не желаеше да споделя с никого радостта си, въпреки че уединението й бе често нарушавано от деня, в който получи златната статуетка. „Да, сега искам да бъда сама“ — реши тя, усетила притегателната сила на безлюдната, заляна от лунна светлина тераса, която се намираше зад стъклените врати. Наближаваше полунощ, тържеството беше към своя край, но Алекса изпитваше нужда да се усамоти за известно време под прикритието на сенките, преди да поеме пътя си обратно през тълпата от най-богатите и най-известни личности в Ню Йорк.

Да, на терасата щеше да бъде поне за малко сама. Твърде необичайно за една знаменитост — да предпочете сенките пред светлините на славата. Но Алекса не беше сама. Внезапното й разочарование бързо се изпари, щом разпозна елегантния силует и гарваново черната коса, която блестеше на лунната светлина.

— Бонд — прошепна тя, щом се приближи до него. — Джеймс Бонд.

— Моля?

— О, извинете — възкликна Алекса, когато той се обърна с лице към нея. — Помислих ви за Тимоти.

— Тимоти?

— Далтон — поясни Алекса, щом съзря недоумението в тези прелъстителни и невероятно сини очи. Който и да е той, явно беше съвсем далеч от шоубизнеса, щом не познаваше нито Тимоти, нито блестящото му превъплъщение в ролята на прочутия шпионин. — Вие не сте Тимоти Далтон.

— Не. Аз съм Джеймс Стерлинг.

— О, много ми е приятно — изненадана отвърна Алекса.

Тя, естествено, бе чувала за Джеймс Стерлинг. Та кой не го познаваше? Преуспяващият адвокат, който бе станал и фантом, и легенда в Ню Йорк. Фантом, защото въпреки щедрите си дарения с благотворителна цел, той рядко присъстваше на такива светски приеми; легенда, защото, макар и тридесет и четири годишен, той се славеше с таланта си на добър посредник и на човек, който успешно води всякакви преговори. Най-влиятелните индустриалци от цял свят поверяваха в негови ръце сделките си за милиарди долари, особено щом се отнасяше до сливане или поглъщане на предприятия.

При сключване на договори от първостепенно значение най-богатите хора в света избираха за посредник Джеймс Стерлинг, макар че всъщност Джеймс избираше за кого да работи. По рождение Джеймс беше достатъчно богат, за да си позволи въобще да не работи. Но той бе решил да стане адвокат, посредник и от многото предложения избираше само онези, които го привличаха, предизвикваха и заинтригуваха.

В жилите му течеше синя аристократична кръв и както обичаха да се шегуват почитателите му, тя беше студена като лед. Благодарение именно на това хладнокръвие и самообладание Джеймс бе станал най-добрият в своята професия. И според злите езици тъкмо заради тази негова студенина и невъзмутимост, аферите му с някои от най-красивите жени в света биваха съвсем краткотрайни.

Славата му на донжуан ни най-малко не притесняваше Алекса. В края на краищата Джеймс Стерлинг бе само един мъж и засега тя изцяло владееше положението. Вярно, че беше много красив, много привлекателен и щом прелъстителните му сини очи срещнаха погледа й, тя усети някаква странна топла вълна, която се разля по тялото й и я зашемети, сякаш бе изпила на един дъх чаша шампанско. Осъзнала въздействието му, Алекса се усмихна свенливо. Тъй като Джеймс изглежда очакваше, че името му ще предизвика още по-голяма изненада у нея, Алекса преднамерено свъси красивото си лице, сякаш се мъчеше да си спомни къде е чувала името му, и попита:

— Джеймс Стерлинг? Адвоката?

— Точно така. — Настъпи дълъг миг мълчание, преди той да попита: — А вие коя сте?

Алекса леко се изчерви на собствената си самонадеяност. Беше си помислила, че той я познава. Та нали тъкмо тя бе почетният гост на тържеството. Дали наистина не я е познал? Или само се преструва, както бе направила тя?

— Казвам се Александра Тейлър.

— О, много ми е приятно — измърмори тихо Джеймс, също така изненадан от името й, както тя от неговото. — Александра Тейлър? Актрисата?

— Точно така. Алекса.

— Е, Алекса, вие сте причината да бъда тук тази вечер. Исках да ви кажа, че изпълнихте великолепно ролята си в „Нейно Величество.“

— Благодаря ви — отвърна спокойно тя, макар че й се зави свят от вълнение. Нима Джеймс Стерлинг, фантомът, чието ежедневие бе толкова интересно, че рядко си правеше труда да присъства на бляскави приеми, бе дошъл тази вечер специално да се запознае с нея? Това беше изумително и твърде любопитно… но в следващия миг тя забеляза, че на красивото му лице бе изписано нещо повече от изненада. Какво ли е то? Алекса не беше съвсем сигурна, но се опасяваше, че това е единственото нещо, от което се страхува — разочарованието.

— Май сте очаквали да видите някой, който прилича повече на Елизабет? — едва-едва продума тя.

— Така е — призна Джеймс.

Само преди четири дни, в една дъждовна вечер в Хонг Конг, той бе гледал „Нейно Величество“ и още тогава си бе изградил ясен образ за изключителната актриса. Тя, естествено, беше англичанка, вероятно на неговите години, въпреки че съвсем убедително бе пресъздала личността на Елизабет от седемнадесет до седемдесетгодишна възраст. Джеймс си бе представял една сдържана, вярна на лондонската сцена актриса, която, примамена от талантливия режисьор Лорънс Карлайл, е решила да се появи на големия екран. Красотата й, също като тази на Елизабет, е възвишена, одухотворена, разкриваща един силен характер. Забележителните й зелени очи са замислени, изразителни, а червеникаво златистата й коса е като буйна грива, която не признава намесата на фризьорите.

Джеймс бе тъй уверен в своята представа за Александра Тейлър, че докато я търсеше в претъпканата зала, дори не му хрумна да помоли някой да му посочи талантливата актриса. Няколко пъти бе спирал погледа си върху поразително красивата жена с дълга златиста коса и искрящи зелени очи, като се чудеше коя ли е тя и дали ще може да се запознае с нея, но…

Но сега тази очарователна, изискана жена беше тук и се бе представила като Александра Тейлър. Дали наистина това е жената, която така убедително бе пресъздала многоликата сложна личност на изключителната кралица? В онази дъждовна вечер Джеймс бе излязъл от киното с чувство на съжаление, че не е познавал кралица Елизабет. „Да, това е тя“ — осъзна Джеймс, щом забеляза изненадващите искри на несигурност, които проблясваха в красивите зелени очи и издаваха сложния противоречив характер на Алекса.

— На другия ден, след като получих наградата, ми се обадиха по телефона да ме попитат дали за приема тази вечер ще сложа специален тоалет и червеникаво златиста перука — продума тя и сви рамене, сякаш искаше да се извини на мъжа, който бе дошъл тази вечер с надеждата да се запознае с Елизабет, а бе срещнал само… Алекса.

— Но вие не се съгласихте.

— Струваше ми се прекалено.

— Защото тук присъстват актриси, които не са наградени? — тихо попита Джеймс, надявайки се това да е причината и разбра, че е познал, когато забеляза изненадата в погледа й.

— Чувствам се като измамница.

— Разбирам. Смятате, че не сте имали достатъчно роли? — подразни я той.

„Да, освен тези извън сцената“ — каза си Алекса. Не бе и предполагала, че притежава талант. За нея актьорската професия бе само средство за оцеляване.

— От осем години съм професионална актриса. Повечето от ролите ми са в телевизията, въпреки че съм играла малко и в театъра. „Нейно Величество“ е първият ми филм.

— Добър дебют.

— Добра роля.

Но не беше само ролята и Джеймс знаеше това. Колкото и да са талантливи, малко актриси биха изиграли Елизабет, тъй както Алекса. Изключителната кралица и изключителната актриса се бяха слели в едно и именно в това се криеше магията. Алекса бе предала на своята героиня част от собствения си съкровен, интимен свят. Сякаш Елизабет беше Алекса… или поне това, което Алекса искаше да бъде.

— Разкажете ми за Елизабет — подтикна я Джеймс. „Разкажи ми за Алекса.“

— Елизабет е била необикновена личност. Явно нищо не съм знаела за нея. Едва когато се заех да разучавам ролята си, осъзнах, че представата ми за кралицата е била съвсем повърхностна. Спомням си, че в основното училище учихме как сър Франсис Дрейк галантно хвърлил шапката си в калната локва. Спомням си този факт, защото той бе предизвикал подобна проява на учтивост от страна на момчетата в нашия клас.

— И много ли бяха калните шапки?

— Много. А после в гимназията… е, въпросът за Кралицата Дева бе станал причина за доста разпалени извънкласни дискусии.

— И остана неразрешен в „Нейно Величество“ — отбеляза Джеймс. Във филма Елизабет бе представена като една чувствена, страстна загадъчна жена, независимо, че онази деликатна всеизвестна подробност за девствеността на кралицата не бе изяснена. — И до какво заключение достигнахте?

— Реших, че Елизабет е имала интимни отношения с мъже. Дали са били сексуални, или не, е доста тривиален въпрос, защото тази близост е била много по-дълбока и проникновена. Убедена съм, че Елизабет е била обичана заради това, което представлява, заради нейния ум, сърце и богата душевност.

— Значи според вас това е най-важното? Да бъдеш обичан заради това, което си?

— Да, така мисля — призна Алекса и леко се намръщи, съзнавайки, че признанието й е от съвсем личен характер, като се питаше защо изобщо го направи. — Не говорехме ли за Елизабет?

— Да, но сега разговорът се насочи към вас. Вече установихме, че намирате сексуалните връзки — или поне някои от тях — за доста тривиални.

— Да — съгласи се тя и се засмя. В очите й проблеснаха искри, когато категорично добави: — Така, стига за мен. Нека да поговорим малко за вас. Питам се…

— Да?

— Е — прошепна Алекса, докато се чудеше какви остроумни предизвикателни въпроси да зададе на Джеймс Стерлинг. Мислите й се насочиха към един твърде сериозен въпрос, чийто отговор безкрайно много я интересуваше. — Имам нужда от адвокат. Вероятно бихте могли да ми помогнете?

— Разбира се, трябва да ми кажете нещо повече за вашия проблем.

— Добре. Наистина ли не ме познахте?

— Наистина.

— Тогава значи не сте гледали „Пенсилвания Авеню“, телевизионното шоу.

Джеймс се усмихна и отвърна:

— Чувал съм за това шоу, но не съм гледал нито една серия. Не го приемайте като обида — добави той. — Просто не гледам много телевизия нито сега, нито преди. Знам обаче, че „Пенсилвания Авеню“ е доста нашумяла сензационна телевизионна драма, вие ли сте звездата в това шоу?

— Участват много добри актьори, но моята героиня, Стефани Уинслоу, е доста интересна личност. Тя е журналистка, умна, привлекателна и отдадена на професията си. Винаги се оказва в центъра на събитията.

„Което означава, че ти си звездата“ — помисли си Джеймс, като за пореден път се убеди, че както с Елизабет, така и със Стефани, Алекса подценяваше таланта си, отдавайки значение единствено на ролята. Джеймс отново долови възхищение в тона й, когато говореше за Стефани, сякаш героинята нямаше нищо общо с Алекса.

— Защо се нуждаете от адвокат?

— Защото е време за сключване на договори, а аз имам проблеми с агентите.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо имате проблеми с агентите?

— А вие защо непрекъснато ми задавате въпроси? Този Джеймс Стерлинг, за когото съм чувала, се занимава със сливане и поглъщане на предприятия. А сега сякаш се намирам на скамейката за свидетели. — Алекса присви искрящите си очи и добави многозначително: — Вие наистина сте друг Джеймс Стерлинг, нали? Джеймс Стерлинг, блестящият адвокат от съдебните зали.

— Не. Аз наистина работя по-скоро в заседателната зала, отколкото в съдебната, но всички адвокати, всички добри адвокати задават ключови въпроси.

— И смятате, че е важно да разберете защо имам проблеми с агентите?

— Очевидно. Но вие упорито отказвате да ми отговорите.

Алекса въздъхна, учудена, че отново разговорът бе станал прекалено личен. Тя се намръщи, но той отвърна със смях на сърдития й поглед, смях тъй неочакван, нежен и закачлив, че тя поклати смутено русата си глава и сподели с него нещо, което не бе казвала на никого досега:

— Мисля, че с агента ми се разделихме заради професионални различия. Когато Лорънс Карлайл се свързал с него, за да разбере дали се интересувам от ролята на Елизабет, той му отказал, без дори да ме попита. Разбира се, работата на всеки агент е да подбира ролите на актьора. Но той има право да отказва предложения само ако смята, че те не си струват, а не че аз не ги заслужавам.

— Но вие се справихте блестящо в ролята на Елизабет — припомни Джеймс. — За щастие двамата с Лорънс Карлайл сте успели да се свържете.

— Да. Един ден Лорънс се появи в студиото, където се снимаше „Пенсилвания Авеню“, за да говори лично с мен. Той бе гледал сериала, който е много популярен в Англия, и решил, че Стефани е съвременната Елизабет.

— Разбирам — отвърна Джеймс, съзнавайки, че тя отново пренебрегва таланта си. — Е, нищо чудно, че сте се разделили с агента си. Имате нужда от нов агент.

— Да. Но поради успеха ми в „Нейно Величество“ всеки агент ще направи всичко възможно, за да подпише договори с други филмови режисьори.

— А това не ви се струва примамливо, така ли?

— Не, поне докато не минат две години. „Пенсилвания Авеню“ продължава от юли до януари, а в промеждутъците, когато съм свободна, се занимавам с една доста сериозна роля. Следващата година, каквото и да стане, съм си обещала пет месеца почивка.

— Върху какво работите сега?

— „Ромео и Жулиета“… ще играя Жулиета… на Бродуей. Бях решила тази пролет да почивам, но… „Но всеки път, щом си припомня причината за моето обещание — че имам нужда да се откъсна от героините, от които толкова много се възхищавам, за да остана сама със себе си — всеки път сякаш намирам начин да не удържа на обещанието си.“ Алекса пропъди неканените мисли, сви рамене и продължи: — Ето защо сега не ми трябва агент. Искам да се посветя изцяло на „Пенсилвания Авеню“. Разбира се, вече имам договор, така че трябва да се преговаря единствено за новия ми хонорар. Знам точно какво искам, но предпочитам някой друг да води преговорите. Може би ще е необходим само един телефонен разговор до Лос Анджелис. Има ли някой, когото бихте препоръчали?

— Разбира се. Имам предвид себе си.

— Не. Знам какво се говори за вас, Джеймс. За вашите способности това е твърде незначителна сделка.

— Нима? И аз също като теб, Алекса, си позволявам лукса да подбирам предложенията. Избирам само тези, които ме заинтригуват, а твоят случай безспорно представлява интерес за мен. Освен това, по някакво невероятно съвпадение, утре ще летя за Чикаго, а в петък ще бъда в Лос Анджелис. Деловите срещи в Лос Анджелис ще се състоят в период от няколко дни. Така че, ще ми бъде приятно да запълня досадните промеждутъци от време, като проведа няколко телефонни разговора от твое име.

— Само един телефонен разговор.

— Не, няма да бъде само един. Първо ще прочета договора, ще обсъдим претенциите ти и след това ще се наложи да направя проучване, за да се уверя, че изискванията ти към ответната страна са разумни. — Джеймс забеляза тревогата в красивите й очи и тихо добави: — А може би те не са чак толкова разумни?

— Защо просто не ти кажа какво искам, а ти само да се обадиш по телефона?

— Няма да стане. Обещавам ти, че ще си свърша добре, работата и сделката ще бъде доста изгодна за теб. — Той се усмихна и продължи: — И запомни, Алекса, аз не давам обещания, които не мога да изпълня.

— Очаквах, че ще ми препоръчаш някой друг адвокат.

— Знам. Но с чиста съвест ти предлагам моите услуги.

— Защото си най-добрият?

— Също като теб.

— О, благодаря. Е, щом искаш…

— Наистина искам. Защо не ми изпратиш копие от договор в моя офис в понеделник сутринта? Те ще ми го предадат по факса, ще го прегледам и ще ти се обадя в понеделник вечерта.

— Добре. — Алекса леко свъси вежди, като си спомни, че точно в понеделник сутринта е затрупана с ангажименти. Но за нея договорът бе от първостепенно значение, така че щеше да се наложи да го изпрати на Джеймс. — Апартаментът ми се намира на Ривърсайд Драйв. Лимузината ми е навън, бих могла да отида до вкъщи, да взема договора и да ти го донеса до петнадесет минути. Защо не ме почакаш, ако нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам нищо против, но за мен ще бъде удоволствие да те придружа.

— О, е… аз…

— Да не би да съществува опасност граф Лечестър или някой друг ухажор да ме извика на дуел?

— Джеръми, добрият граф, е женен.

— И следователно е извън класацията?

— Напълно.

— А другите обожатели?

— Тук съм сама, Джеймс. Но може би наблизо има някоя дама, която те чака и ще бъде крайно недоволна, ако те види с мен.

— И аз съм сам — тихо каза Джеймс и добави: — Казах ти, Александра Тейлър, че дойдох тук, само за да се запозная с теб.