Линда Хауърд
Белязаният Макензи (2)

Втора глава

Мери се изправи в целия си ръст, повдигна гордо брадичка и сви устни.

— Не е нужно да се подигравате с мен, господин Макензи — хладно отвърна тя, с увереност, която в действителност не изпитваше. Флиртовете й бяха напълно непознати, но не се нуждаеше от сарказма му. Беше приела, че е непривлекателна за мъжете като факт, както бе приела за вярно, че слънцето изгрява от изток. Господин Макензи обаче я накара да се почувства странно уязвима; заболя я, че той подчерта колко несъблазнителна е.

Гъстите, черни вежди на Уолф се сключиха над изваяния нос.

— Не ви се подигравам — през зъби процеди той. — Дори напротив, бях ужасно сериозен, госпожо. Искам да се разкарате от планината ми.

— Разбира се, че ще си тръгна — спокойно отвърна тя. — И въпреки това не е нужно да се подигравате с мен.

Той постави ръце на кръста си.

— Как, според вас, ви се подигравам?

Изящната й кожа се покри с червенина, но очите й не трепнаха.

— Зная, че съм непривлекателна и не съм от типа жени, които събуждат… животинските инстинкти на мъжете.

Бе напълно сериозна. Само преди десет минути би се съгласил, че е съвсем невзрачна жена, която дори не се бе потрудила да изглежда по-добре; сега обаче се изуми от чистосърдечието, с което отказваше да възприеме какво означава да си индианец, какво бе имал предвид със сарказма си, нито дори факта, че бе непреодолимо възбуден от близостта й. Усети странна тръпка из тялото си, сигурен признак, че чувството още не бе изчезнало. Изсмя се, но смехът му бе лишен от всякаква развеселеност. Защо пък да не привнесе още малко приключения в живота й? Като научи простата истина, бързо-бързо ще напусне планината.

— Не съм се подигравал, нито съм се шегувал — отрече Уолф. Черните му очи заблестяха. — Просто докато стоеше толкова близо до мен и те докосвах по този начин, се възбудих.

Втрещена, тя го зяпна.

— Възбудил си се? — неразбиращо повтори Мери.

— Да. — Тя продължаваше да го гледа втренчено, сякаш говореха на различни езици и той нетърпеливо добави: — Разгорещих се, наречи го както искаш.

Мери прибра един кичур коса, който се бе отскубнал от шнолата.

— Отново ми се подиграваш — обвинително изрече тя. Просто бе невъзможно. Никога досега не бе възбуждала мъж.

Уолф усети смесица от раздразнение и възбуда да се надигат у него. Беше се научил на железен контрол, когато си има работа с бели жени, но нещо в дребната, пряма учителка го объркваше. Чувствата го заляха като вълна, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Не бе имал намерение дори да я докосва, но сега внезапно обхвана кръста й с ръце и я привлече към себе си.

— Явно се нуждаеш от демонстрация — дрезгаво каза той и се наведе, за да я целуне.

Мери потрепери от разтърсващия шок, очите й се уголемиха, докато той приближаваше устните си към нейните. Неговите очи бяха затворени. Можеше да види всяка отделна мигла и за момент се удиви колко гъсти бяха. След което ръцете му, поставени на талията й, я придърпаха съвсем плътно до мускулестото му тяло и тя ахна. Той веднага се възползва и впи устните си в нейните. Тя отново потрепери и затвори очи, когато странна топлина се разля из тялото й. Подобно удоволствие й бе непознато, а изживяването бе толкова разтърсващо, че я стресна. Почувства се замаяна от връхлетелите я нови усещания — плътните му устни върху нейните, топлината на тялото му, толкова близо, че можеше да усети мускусния аромат на кожата му. Гърдите й се допираха в него.

Внезапно Уолф отмести устните си от нейните. Мери изпита огромно разочарование и отвори клепачи. Черните му очи я изгаряха.

— Целуни ме — промълви той.

— Не знам как — изтърси Мери, все още й се струваше, че всичко това не се случва в действителност.

Гласът му бе гърлен.

— Ето така.

Той отново впи устни в нейните, но този път нейните мигновено се разтвориха, за да се отдадат на прииждащото удоволствие. Езикът му се докосна в нейния и тя плахо му отвърна. Бе напълно неопитна и не разбираше символизма в действията си, но той започна да диша по-учестено и целувката му стана по-настоятелна, сякаш искаше още от нея.

Цялото й тяло потрепери от възбуда, далеч отвъд обикновеното удоволствие, което сега прерасна в необходимост. Вече изобщо не изпитваше студ, дори напротив, цялата гореше отвътре и сърцето й биеше толкова силно, че го усещаше как се удря в ребрата. Значи това е имал предвид, когато каза, че го разпалва. Тя самата се чувстваше разгорещена, и се изуми, че и той изпитва същия изгарящ копнеж и желание. Несъзнателно издаде тих звук и се прилепи по-близо до него; не знаеше как да контролира усещанията, които целувката му провокира у нея.

Ръцете му стиснаха кръста й почти до болка и от гърлото му излезе дрезгав, неразбираем звук. След това я повдигна, прилепена до неговото тяло, като намести краката й върху хълбоците си.

Не бе и подозирала, че съществува подобно изживяване. Нито бе допускала, че желанието може да я изгаря така, че да забрави предупрежденията на леля Ардит, според която мъжете просто искаха да мърсуват с жените. Мери съвсем разумно бе стигнала до извода, че тези неща едва ли са чак толкова гадни, иначе жените не биха се примирили, но в същото време никога не бе флиртувала и дори не се бе опитвала да си намери приятел. Мъжете, с които се бе запознала в колежа, и по-късно в работата си, изглеждаха напълно нормални, а не някакви демони, изпълнени с похотливи желания. Тя се чувстваше напълно удобно сред мъжка компания, и дори се бе сприятелила с няколко. Само че изобщо не бе секси; никой не бе разбивал вратата й, за да излязат на среща, нито дори си бе направил труда да набере номера й. Затова и досегашният й опит не я бе подготвил за здравите ръце на Уолф Макензи, за страстните му целувки и близостта на тялото му.

Несъзнателно, Мери обви ръце около врата му и се сгуши още по-плътно, изгаряща от копнеж. Цялото й тяло сякаш гореше, болезнено от желание и очакващо едновременно, а тя нямаше никакъв опит да го контролира. Всички тези нови изживявания я връхлетяха като вълна при прилив, която замъгли мозъка й.

Уолф отдръпна главата си; зъбите му бяха здраво стиснати, когато неохотно си възвърна контрола над ситуацията. Погледна я и в очите му горяха черни пламъчета. От целувките му устните й бяха почервенели и подути, а нежната й, порцеланова кожа бе поруменяла. Клепачите й сякаш бяха натежали, когато бавно ги повдигна и срещна погледа му. Светло кестенявата й коса напълно се бе изскубнала от шнолата и сега бе разпиляна по раменете. Желанието бе изписано на лицето й; имаше замаян вид, сякаш това не бяха просто целувки. Бе съвсем слаба и деликатна, но му отвърна с неподозирана страст.

Още сега можеше да я занесе до леглото си; тя щеше да бъде напълно съгласна и той много добре го знаеше. Само че Уолф щеше да го направи, едва когато решението й бе съзнателно взето, а не просто защото е толкова възбудена, че не си дава сметка какво върши. Липсата на опит у нея бе очевидна; той дори трябваше да я научи как да се целува — тази мисъл го цапардоса като шамар и той осъзна доколко неопитна бе Мери. Тя беше девствена!

Мисълта го порази. Стоеше и го наблюдаваше със сиво-сините си очи, едновременно невинни и озадачени, влажни от желание, докато го чакаше да реши какво следва. Самата тя не знаеше какво да направи. Ръцете й бяха обгърнали врата му, тялото й бе плътно долепено до неговото и тя просто изчакваше, защото нямаше и представа как да продължи. Тя дори не бе целувана досега. Нито един мъж не бе галил гърдите й. Нито един мъж не я бе обичал.

Той преглътна буцата, която всеки момент щеше да го задуши; погледът му още бе прикован в нея.

— Божичко, още малко и всичко щеше да се изплъзне от контрол.

Тя премигна.

— Така ли? — Гласът й бе ясен, но погледът й все още бе замаян.

Съвсем бавно и нежно, защото не искаше да я пуска, той я плъзна по тялото си, докато Мери отново стъпи на крака. Беше толкова невинна, но това не се отнасяше за него. Уолф Макензи беше мелез, а тя учителка. Примерните граждани на Рут нямаше да са съгласни, ако се забърка с него; тя бе отговорна за децата им и имаше неимоверно влияние да формира представите им за морал. Нито един родител не би искал целомъдрената му дъщеря да бъде обучавана от жена, която се отдаваше на лудешка страст с индианец. Че тя дори можеше да съблазни синовете им! Можеха да приемат криминалното му досие, но индианската кръв никога нямаше да изчезне. Затова трябваше да я пусне да си върви, независимо колко силно желаеше да я заведе в спалнята и да я научи на всичко, което мъжете и жените правят там.

Ръцете й все още бяха на врата му и бе заровила пръсти в косата. Тя сякаш не можеше да помръдне от мястото си. Той хвана китките й и ги отмести.

— Май най-добре да дойда по-късно.

Изведнъж в света на новооткритата си чувственост Мери чу непознат глас. Стресна се и страните й почервеняха, когато забеляза новодошлия. Високо, тъмнокосо момче стоеше до кухненската врата и държеше шапката си в ръце.

— Съжалявам, татко. Нямах намерение да нахълтвам така.

Уолф отстъпи от нея.

— Остани. Тя и без това е дошла да говори с теб.

Момчето я погледна учудено.

— За малко щях да се хвана.

Уолф повдигна рамене.

— Това е госпожица Мери Потър, новата учителка. Госпожице Потър, това е синът ми, Джо.

Въпреки притеснението си, Мери се изненада, че я нарече „госпожица Потър“, секунда след страстната им целувка. Той обаче изглеждаше напълно спокоен и под контрол, сякаш това нямаше никакво отражение, докато всеки нерв по тялото й все още трепереше. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да се отдаде на всепоглъщащия огън.

Вместо това остана на мястото си, с плътно прилепени до тялото ръце; лицето й пламтеше, когато се насили да погледне Джо. Не биваше да забравя, че той бе причината, довела я тук. Когато се поуспокои, забеляза, че той бе досущ като баща си. Макар само на шестнадесет години, вече стигаше един и осемдесет на ръст и фигурата му издаваше, че ще догони Уолф, както и широките рамене обещаваха да стане едър мъж. Лицето му бе по-младо копие на баща му, с изпъкнали скули, гордо, с изваяни черти. Излъчваше спокойствие и самоконтрол, повече отколкото се очаква от едно момче. Странно, но очите му бяха бледо сини. Издаваха известна неопитоменост, както и горчивина и познание, които го правеха по-зрял от годините си. Бе типичен син на баща си.

Мери нямаше да се откаже от намерението си. Тя протегна ръката си за поздрав.

— Наистина дойдох да поговоря с теб, Джо.

Изражението му остана сдържано, но прекоси кухнята, за да се здрависа с нея.

— Нямам представа за какво.

— Защото си напуснал училище.

Думите й не се нуждаеха от потвърждение, но той кимна. Мери пое дълбоко въздух.

— Мога ли да те попитам защо?

— Защото нямам работа там.

Подразни се от убедеността, с която изрече думите, защото в него не се долавяше и капчица несигурност. Както каза Уолф, Джо беше взел решение за себе си и нямаше намерение да го променя. Мери се опита да измисли друг подход, но спокойният, дълбок глас на Уолф прекъсна мислите й.

— Госпожице Потър, можете да довършите разговора си, след като се облечете в по-подходящи дрехи. Джо, нямаш ли някои стари джинси, които да са достатъчно малки, че да й станат?

За нейно изумление, момчето я огледа от петите до главата.

— Мисля, че ще намеря. Може би тези, които носих на десет години.

За момент в сините му, диамантени очи проблесна развеселено пламъче и Мери стисна устни. Защо тези Макензи постоянно изпитваха нужда да подчертават колко е невзрачна?

— Също и чорапи, риза, ботуши и палто — прибави към списъка Уолф. — Ботушите сигурно ще са много по-големи, но с два чифта дебели чорапи ще станат.

— Господин Макензи, наистина нямам нужда от допълнителни дрехи. Това, с което съм облечена ще ми свърши идеална работа да се прибера.

— Никаква работа няма да ви свършат. За днес максималната температура ще е десет градуса под нулата. Няма да си тръгнете от тази къща с голи крака и тези тъпи обувки.

Практичните й обувки изведнъж се оказа тъпи!? Тъкмо щеше да се впусне в обяснения колко са подходящи, когато си припомни как снегът безпроблемно влизаше в краката й и пръстите й замръзваха. Това, което бе практично и подходящо за Савана бе направо абсурдно за Уайоминг.

— Добре — предаде се Мери, защото в крайна сметка й предлагаха разумни неща. Почувства се неудобно, че ще трябва да вземе дрехите на Джо, дори и временно. Никога през живота си не бе носила чужди дрехи, нито си бе разменяла блузи и пуловери като тийнейджърка. Леля Ардит винаги бе смятала подобно нещо за признак на лошо възпитание.

— Ще отида да погледна колата, докато се преоблечете. — Без дори да я погледне, той облече палтото, сложи си шапката и излезе.

— Оттук — подкани я Джо и тя го последва. Той я погледна през рамо. — Какво се е случило с колата ви?

— Спука се маркуча за вода.

— И къде е сега?

Мери замръзна на мястото си.

— На пътя. Ти не я ли видя на идване? — През ума й мина ужасна мисъл. Ами ако колата й се бе спуснала по наклона?

— Изкачих се по предната част на планината. Тя не е толкова стръмна. — Той отново я погледна развеселено. — Наистина ли се опита да минеш по задния път, след като нямаш опит да караш на сняг?

— Изобщо не знаех, че това е задния път. Мислех, че само по него мога да стигна дотук. Нямаше ли да се справя? Имам зимни гуми.

— Можеше и да успееш.

Тонът му издаде, че определено не бе убеден в уменията й, но Мери не протестира, защото и тя самата не се чувстваше уверена в шофирането си. Минаха през облицована в дърво, уютна всекидневна и продължиха по малкия коридор към една стая.

— Старите ми дрехи са пакетирани в килера, но няма да ми отнеме много време да ги изровя. Можеш да се преоблечеш тук, това е моята стая.

— Благодаря ти — измърмори тя и влезе вътре. Както и във всекидневната, обзавеждането бе семпло, с издадени греди и дебели, дървени стени. Нищо вътре не издаваше, че стопанинът е шестнадесетгодишно момче: нямаше спортни уреди, нито пък дрехи по земята. Голямото легло бе прилежно оправено и покрито с ръчно тъкана покривка. В ъгъла имаше стол. До леглото му бяха разположени лавици с книги, от пода до тавана — очевидно бяха ръчно правени, но бяха фино изработени — изпилени, боядисани и лакирани отгоре. Бяха претъпкани с томове и любопитството я накара да ги разгледа.

След момент си даде сметка, че всички книги бяха свързани с летене, от опитите на да Винчи, до „Кити Хоук“ и космически изследвания. Имаше книги за бомбардировачи, бойни самолети, хеликоптери, радари, джетове, както и томове за всички въздушни битки, водени някога, от времето, когато пилотите са се стреляли с пистолети в ръце до Първата световна война. Някои бяха за експериментални летателни съоръжения, за бойни тактики, за дизайна на крилата и видовете двигатели.

— Ето ти дрехите. — Джо влезе безшумно и ги остави на леглото.

Мери го погледна, но лицето му бе безизразно.

— Очевидно обичаш самолетите — каза тя, след което сама се учуди на баналното изказване.

— Така е — сухо отвърна той.

— Мислил ли си да вземаш уроци по пилотаж?

— Да. — Джо не добави нищо повече към резкия отговор. Само излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Мери остана замислена, докато се преобличаше в неговите дрехи. Колекцията от книги издаваше, че той не просто си пада по самолети, а е обсебен от тях. Подобни мании бяха странно нещо; нездравите можеха да съсипят живота на човек; други обаче можеха да го извисят до върховете на човешкото познание, да заблести по-ярко от останалите, да гори с буен пламък, и ако не бяха подхранвани, душата умираше от глад. Ако се окажеше права, вече знаеше как ще накара Джо да се върне в училище.

Джинсите й ставаха. Отвратена от поредното доказателство, че притежава фигура на десетгодишно момче, Мери нахлузи ризата, закопча я и нави ръкавите. Както бе предвидил Уолф, ботушите й бяха големи, но тя обу два чифта дебели чорапи, които донякъде ги уплътниха, така че поне не се измъкваха от краката й при всяка крачка. Веднага усети райска топлина и се зарече, че ще спестява от всякакви разходи, докато си купи ботуши.

Джо слагаше дърва в огромната, каменна камина, когато тя влезе и на устните му се появи усмивка при вида й.

— Със сигурност нямаш нищо общо с учителките, които съм виждал досега.

Тя скръсти ръце.

— Как изглежда един човек няма нищо общо с това колко кадърен е. Аз съм много добър учител… макар да изглеждам като десетгодишно момче.

— Дванадесетгодишно. Носих тези джинси, когато бях на дванадесет.

— Какво успокоение!

Той се засмя гласно и Мери изпита задоволство, защото бе останала с впечатлението, че нито той, нито баща му се смеят твърде често.

— Защо напусна училище, Джо?

Мери бе разбрала, че ако постоянно задаваш един и същ въпрос, ще получиш най-разнообразни отговори, докато най-сетне другият се предаде и изрече истинската причина. Джо обаче я погледна настоятелно и отвърна по същия начин.

— Защото нямам работа там.

— Това значи ли, че няма какво повече да научиш?

— Аз съм индианец, госпожице Потър. Мелез. Това, което знам съм го научил сам.

Мери направи пауза.

— Госпожа Ленгдейл не е ли… — Тя замлъкна, тъй като не знаеше как да формулира въпроса си.

— За нея сякаш бях невидим. — Младият му глас бе дрезгав. — От първия ден, в който стъпих в училището. Никой не си губеше времето да ми обяснява нещо, да ми задава въпроси или да ме включва в някакви общи занимания. Изненадан съм, че изобщо проверяваха контролните ми.

— Но ти си бил най-добрият в класа.

Джо повдигна рамене.

— Обичам да чета.

— Не ти липсва ученето?

— Мога да чета и без да ходя на училище, пък и сега имам много повече време да помагам на татко. Знам всичко за конете, госпожице, може би повече от всеки друг в района след баща ми, а това е нещо, което не съм научил там. Един ден това ранчо ще бъде мое. То ще е моят живот. Защо трябва да си губя времето с ходене на училище?

Мери дълбоко си пое въздух, преди да използва последния си коз.

— За да се научиш да летиш.

Джо не можа да спре копнежа, който проблесна в очите му, но бързо изчезна.

— Не мога да се науча да пилотирам в гимназията на Рут. Някой ден може да взема няколко урока.

— Не говоря за уроци. Имах предвид Академията на военновъздушните сили.

Бронзовата му кожа пребледня. Този път в очите му се прочете дълбока мъка, която я потресе, като че пред него се разкри късче от рая. След това той извърна глава и сякаш изведнъж се състари.

— Не ме карайте да се чувствам като глупак. Няма начин това да стане.

— Защо да няма? От това, което прочетох в дневниците, оценките ти са достатъчно високи.

— Аз се отказах от училище.

— Винаги можеш да се върнеш.

— След като толкова съм изостанал? Ще трябва да повторя класа и няма да изтърпя всички да ми викат тъп индианец.

— Не си чак толкова изостанал. Аз мога да ти преподавам, така че ще ги догониш и ще започнеш последната си година през есента. Аз съм дипломиран учител, Джо, и за твое сведение, препоръките ми са много добри. Мога да те обучавам индивидуално.

Джо взе ръжена, удари едно голямо дърво и от него изскочиха искри.

— И какво ако опитам? — прошепна той. — Академията не е колеж, в който се явяваш на изпит, внасяш парите и си приет.

— Прав си. Обикновено ти трябват препоръки от местния конгресмен.

— А аз се съмнявам, че нашият конгресмен ще препоръча един индианец. Ние сме последни в списъка от хора, на които е модно да се помага. На най-последно място, ако трябва да бъдем точни.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо значение на произхода си — спокойно отвърна Мери. — Можеш да продължиш да обвиняваш за всичко факта, че си индианец, или пък можеш да се пребориш. Нищо не можеш да направиш, за да промениш начина, по който хората реагират спрямо теб, но можеш да промениш себе си. Не знаеш какво ще реши конгресменът, така че защо се отказваш още преди да си опитал? Не си неудачник, нали?

Той се изправи, очите му проблеснаха.

— Не мисля, че съм.

— Значи е време да разбереш. Достатъчно силно ли искаш да се научиш да пилотираш, че да се бориш за мечтата си? Или предпочиташ да си умреш, без да си изпитал какво е да се качиш в кабината и да управляваш джет?

— Удряш точно на болното място — промълви Джо.

— Понякога е нужно някой да те разтърси, за да привлече вниманието ти. Е, имаш ли смелостта да опиташ?

— Ами ти? На хората в Рут изобщо няма да им хареса, ако прекарваме много време заедно. Можеха да го приемат, ако ставаше дума само за мен, но заради баща ми никога няма да се съгласят.

— Ако някой се опита да протестира срещу обучението ти, аз ще го сложа на мястото му — решително отвърна Мери. — За всеки е чест да бъде приет в Академията и това е нашата цел. Ако решиш да работим заедно, аз веднага ще пиша до конгресмена. Струва ми се, че този път произходът ти ще подейства в твоя полза.

Изумително е каква гордост излъчваше сега младото му лице.

— Няма да се съглася, ако ме приемат само защото съм индианец.

— Не ставай смешен — скара му се тя. — Разбира се, че никой няма да те допусне в Академията, само защото си наполовина индианец. Но ще е добре, ако този факт хване вниманието на конгресмена. Поне ще запомни името ти. А от теб зависи как ще се представиш.

Джо прокара ръка през черната си коса, след което отиде до прозореца и се загледа в снежния пейзаж навън.

— Наистина ли вярваш, че е възможно?

— Разбира се, че е възможно. Не е сто процента сигурно, но е възможно. Ще можеш ли да продължиш да живееш постарому, ако не опиташ? Ако и двамата не опитаме? — Не й бе съвсем ясно как щеше да го представи на вниманието на конгресмена, за да даде одобрението си момчето да бъде прието в Академията, но имаше твърдото намерение всяка седмица да пише по едно писмо до всеки представител на Уайоминг, докато не получи информация.

— Ако приема, ще трябва да идвам на уроци вечерно време. През деня имам много задължения тук, които трябва да върша.

— Чудесно. И в полунощ бих се съгласила, ако това ще те накара да се върнеш на училище.

Той й хвърли бърз поглед.

— Ти като че ли говориш сериозно. Наистина ли ти пука, че съм се отказал от ученето?

— Разбира се, че ми пука.

— Няма никакво „разбира се“. Казах ти, че никой друг учител не се интересуваше дали изобщо се появявам в класа. Вероятно дори са предпочитали да не им се мяркам пред очите.

— Е — енергично продължи тя, — мен пък ме интересува. Аз съм учителка и ако не мога да преподавам и да имам усещането, че върша нещо добро, губя част от себе си. Ти не изпитваш ли същото към летенето? Нямаш ли чувството, че трябва да го направиш, иначе ще умреш?

— Толкова силно го искам, че изпитвам болка — призна той, гласът му бе пронизващ.

— Четох някъде, че летенето е сякаш си хвърлил душата си в рая и се впускаш да я хванеш, преди да падне.

— Е, моята със сигурност никога няма да падне — промълви той, вдигнал поглед към чистото, зимно небе. Стоеше загледан, като омагьосан, сякаш бе получил знак от рая и можеше да погледне във вечността. Изглежда си се представяше във висините, свободен и необуздан, с някоя мощна машина, която ще го извиси в облаците. След това Джо потрепери, сякаш се пробуди от сън и се обърна към нея.

— Добре, кога започваме?

— Довечера. Вече си пропилял достатъчно време.

— Колко ще ми отнеме да ги догоня?

Тя го погледна гневно.

— Да ги догониш ли? Ще трябва да ги оставиш да ти дишат прахта! Колко ще ти отнеме, зависи само от теб.

— Добре, госпожице — отвърна той и се усмихна.

Стори й се, че сега той изглеждаше по-млад, повече като момче, от преди. Беше доста по-зрял от връстниците си, но имаше вид на човек, когото току-що са освободило от голям товар. След като летенето значеше толкова много за него, какво ли му е коствало да се отрече от това, което желаеше най-силно?

— Ще можеш ли да дойдеш към шест? Или предпочиташ аз да идвам дотук? — Представи си целия този път в снега по тъмно и се зачуди дали ще е в състояние да го преодолее, ако Джо предпочете така.

— Аз ще идвам в твоята къща, тъй като още нямаш опит в шофирането на сняг. Къде живееш?

— След като се спуснеш по задния път завиваш наляво. Моята къща е първата отляво. — Мери се замисли за момент. — Мисля, че е единствената наоколо.

— Така е. Следващата е на около десет километра от нея. Твоята е старата къща на Уичър.

— И аз така разбрах. Много любезно от страна на училището, че ми уреди подслон.

Той я погледна неразбиращо.

— На мен пък ми се струва, че това е единственият начин да привикат тук учител по средата на учебната година.

— Е, все пак го оценявам — уверено отговори тя и погледна през прозореца. — Баща ти не трябваше ли вече да се е върнал?

— Зависи каква повреда е открил. Ако може да го поправи, няма да се върне, докато не приключи. А, ето го.

Черният пикап изрева, преди да спре пред къщата и Уолф слезе. Стигна до вратата, изтупа ботушите от насъбралия се сняг и влезе. Хладният му, черен поглед се спря първо върху сина му, след това върху Мери. Очите му се разшириха, докато наблюдаваше всяка извивка на тялото й под старите джинси на Джо, но не каза и дума.

— Събери си нещата — инструктира я той. — Имам резервен маркуч, който ще стане за колата ти. Ще го сменим и след това ще те закараме до вас.

— Мога и сама да се прибера — отвърна Мери. — Все пак ти благодаря. Колко дължа за маркуча? Искам да го платя.

— Приеми го като добросъседска услуга. Освен това настоявам да те закараме до вас. Предпочитам да тренираш шофиране върху сняг някъде другаде, а не в мойта планина.

Изражението на лицето му бе неразгадаемо, както обикновено, но Мери усети, че е взел решение и няма да го промени. Прибра роклята си от стаята на Джо и останалите дрехи от кухнята, и когато се върна в гостната, Уолф й бе приготвил дебело яке. Тя се мушна в него; стигаше й до коленете и ръкавите напълно покриха ръцете й, значи със сигурност бе негово.

Джо също облече палтото и си сложи шапката.

— Готови сме.

Уолф погледна сина си.

— Вие двамата приключихте ли с приказките?

Момчето кимна.

— Да — отвърна то и смело погледна баща си. — Тя ще ми преподава като на частен ученик. Ще опитам да вляза в Академията на военновъздушните сили.

— Твоя работа. Дано само знаеш в какво се забъркваш.

— Трябва да опитам.

Уолф кимна с глава и това бе краят на разговора. Притисната между тях двамата, те напуснаха топлата къща и Мери отново се стъписа от безжалостния студ. Изпита огромна благодарност, когато се вмъкна в пикапа, който бе работил през цялото време и топлият въздух от радиатора бе същински райски полъх.

Уолф седна зад волана, а Джо от другата й страна и Мери се оказа сгушена до огромните мъже. Седеше, прилежно скръстила ръце, с плътно прибрани крака, докато се спуснаха до една огромна плевня с две големи конюшни от всяка страна. Уолф излезе от колата, влезе в плевнята и след тридесет секунди се появи отново с черен маркуч в ръце.

Когато стигнаха колата и двамата Макензи излязоха от пикапа и наведоха глави над отворения капак. Уолф й нареди да остане в пикапа и тонът му подсказваше, че не приема възражения. Определено беше авторитарен, и все пак Мери бе очарована от отношенията му с Джо.

Зачуди се дали местните наистина бяха толкова враждебни, само защото двамата са наполовина индианци. Една от репликите на Джо се бе запечатила в съзнанието — ако ставало дума само за него щяло да е достатъчно зле, но заради баща му нещата ставали непоносими. Какво би трябвало да означава това? Беше я спасил от неприятна и дори опасна ситуация, бе направил всичко, за да я стопли и сега поправяше колата й.

На това отгоре я бе целунал.

Усети, че лицето й отново пламна, когато си припомни страстните целувки. Не, не целувките, или спомена за тях я караха да се изчервява. Собственото й поведение бе толкова непростимо, че дори не желаеше да си го припомня. Никога, никога през целия си живот не бе стигала толкова далеч в отношенията с мъжете. Това изобщо не бе присъщо на характера й.

Леля Ардит би получила истеричен припадък, ако разбере, че невзрачната й, примерна племенница се е целувала с непознат мъж. Със сигурност бе ужасно нехигиенично, но в същото време трябваше да признае, бе особено вълнуващо, по странен, примитивен начин.

Лицето й все още бе румено, когато Уолф се върна в пикапа, но той дори не я погледна.

— Готово е. Джо ще я докара след нас.

— Няма ли нужда от вода и антифриз?

Той я погледна учудено.

— Имам кутия антифриз в багажника. Ти не следиш ли дали свършва?

Тя отново се изчерви. Изобщо не бе обърнала внимание; бе се отнесла в спомени за целувките му, за забързания ритъм на сърцето и бушуващата във вените й кръв. За нея това бе необичайна реакция и тя нямаше представа как да я контролира. Изглежда най-умният начин бе да я игнорира, но как щеше да успее?

Силният му крак се опря в нейния, когато смени предавките и внезапно тя си даде сметка, че все още седи по средата на седалката.

— Ще се мръдна да не ти преча — бързо пророни тя и се премести до прозореца.

Беше му приятно да седи толкова близо до него и всеки път, когато се помръдне да се докосва до нея, но Уолф си замълча. Бяха отишли твърде далеч в дома му и сега вече трябваше да се възпре. Уговорката й с Джо го притесняваше, а за него синът му бе много по-важен от нежната жена, която бе държал в ръцете си.

— Не ми се иска Джо да страда, само защото доброжелателските ти намерения са непреценени. — Говореше с тих, копринен тон, който я стресна и Уолф знаеше, че усети заканата в думите му. — Академията на военновъздушните сили! Това е прекалено висока цел за индианец, когото всички се опитват да препънат.

Ако бе имал за цел да я сплаши, определено се провали. Мери се обърна към него, в очите й святкаха искри и брадичката й бе гордо вирната.

— Господин Макензи, не мога да обещая, че Джо ще бъде приет в Академията. И той много добре го разбира. Оценките му са били достатъчно високи, за да кандидатства за препоръки, но е напуснал училище. А докато не се върне към ученето, изобщо няма никакви шансове. Ето това му предложих — шанс!

— А ако не успее?

— Той иска да опита. Дори и да не го приемат, поне ще знае, че е опитал, пък и ще получи диплома.

— И ще може да прави точно това, което прави и сега без диплома.

— Вероятно. Но още в понеделник започвам да проверявам процедурите и да пиша писма. Конкуренцията за Академията наистина е жестока.

— На хората от града изобщо няма да им хареса, че му преподаваш.

— И Джо каза същото. — Лицето й придоби инатливо прямо изражение. — Но аз зная точно какво да отговоря на всеки, който се опита да си пъха носа в чужди работи. Оставете това на мен, господин Макензи.

Вече бяха стигнали подножието на планината, която й бе отнела толкова време на изкачване. Уолф мълча през останалата част от пътя, затова и Мери не проговори. Но когато спря пред старата къща, в която живееше, той постави ръцете си на волана и каза:

— Не става дума само за Джо. За твое добро е да не се захващаш с това. Дори е най-добре никой в града да не разбира, че изобщо си разговаряла с мен.

— Защо?

Усмивката му беше смразяваща.

— Аз съм бивш затворник. Излежавах присъда за изнасилване.