Линда Хауърд
Белязаният Макензи (10)

Десета глава

Мери се самоубеждаваше, че не може да заспи, защото е в ново легло, защото се вълнува и тревожи едновременно, защото… Вече нямаше извинения. Макар да бе приятно уморена от страстта на Уолф, не можа да заспи и най-сетне разбра причината. Завъртя се в ръцете му и нежно го погали по лицето.

— Буден ли си? — прошепна тя.

— Не бях — измърмори той. — Но вече ме събуди.

Тя се извини и затихна. След малко той я стисна за ръката и махна няколко непокорни кичури от лицето й.

— Не можеш да заспиш ли?

— Да. Чувствам се странно.

— Защо?

— Ами… Жена ти, майката на Джо. Мислех си, че и тя е била с теб в това легло.

Ръцете му се стегнаха.

— Никога не е била в това легло.

— Зная. Но все пак Джо спи в съседната стая и реших, че сигурно така е било, когато той е бил малък, преди тя да почине.

— Не, не беше така. През по-голямата част от времето бяхме разделени и тя умря, когато Джо беше на две годинки. Тогава напуснах армията.

— Разкажи ми за нея — подкани го тя, все още шепнейки. Искаше да разбере всичко за мъжа, когото обичаше. — Сигурно си бил много млад.

— Бях на седемнадесет, когато се записах като доброволец в армията. Знаех, че най-вероятно ще ме изпратят във Виетнам, но това бе единствената възможност да се измъкна. Родителите ми бяха починали, а дядо ми, бащата на майка, никога не ме прие, защото съм наполовина бял. Знаех, че трябва да напусна резервата. Беше почти толкова зле, колкото в затвор. То си е затвор, със съвсем малка разлика. Няма какво да правиш, нито на какво да се надяваш. Срещнах Били, когато бях на осемнадесет. Тя също беше мелез и си мисля, че се омъжи за мен, само защото не искаше да се връща в резервата. Имаше големи очаквания от живота. Мечтаеше за ярки светлини и градски живот. Явно смяташе, че животът на войника е непрекъсната веселба, местейки се от една база в друга и постоянни купони, когато е свободен. Но тя бе първата жена, която ме прие, въпреки че съм мелез и решихме да се оженим. Месец по-късно заминах за Виетнам. Купих й билет до Хавай, пуснаха ме в отпуска, и тогава забременя. Джо се роди, когато бях на деветнадесет. Току-що се бях върнал и присъствах на раждането. Божичко, толкова се вълнувах! Пищеше като побъркан. Взех го в ръцете си и сърцето ми щеше да се пръсне от щастие. Толкова го обичам, че бих умрял за него.

Уолф замълча за момент и се замисли. След това тихо се изсмя.

— И така се оказах с новороден син, със съпруга, която вече смяташе, че се е прецакала и военната ми служба бе на приключване. Нямах никакви шансове да започна работа, за да издържам семейството си. Отношенията ни с Били толкова се влошиха, че отново се записах като доброволец. Тя почина малко преди да се върна. Дойдох си и започнах да се грижа за Джо.

— С какво се занимаваше?

— Работех из различни ранча. Участвах в родеа. Само това можех да правя. С изключение на периода в армията, не си спомням някога да не съм се занимавал с коне. От дете съм луд по тях, та чак досега. С Джо обикаляхме из градове, докато стана време той да почне училище и се установихме в Рут. Знаеш останалото.

Мери мълчаливо лежеше в ръцете му и размишляваше за живота, който е водел. Със сигурност не му е било лесно. Но пък това го бе превърнало в сегашния мъж, силен и смел. Бе преживял войната и се бе върнал още по-безстрашен. Мисълта, че някой се опитва да го нарани я вбесяваше. Някак щеше да намери начин да го защити.

На следващата сутрин той я изпрати до училище и Мери за пореден път забеляза как го гледат околните. Сега обаче, в очите на децата не се четеше уплаха, а по-скоро огромно любопитство, дори страхопочитание. След всички години, през които бяха слушали какво ли не за него, за тях той бе интересен. Бащите им работеха с него, момчетата го бяха виждали как се справя с конете и това само засилваше любопитството им. Казваха, че „шепне“ на конете и дори и най-дивото животно се предава пред нежния му тон.

Сега този мъж преследваше изнасилвача. Слуховете за това пълзяха из целия град.

През целия ден Доти не проговори на Мери нито думичка; постоянно я отбягваше по коридорите и дори обядва сама в стаята си. Шарън въздъхна и повдигна рамене.

— Не й обръщай внимание. Винаги е мразила двамата Макензи.

Мери също повдигна рамене. Явно никога нямаше да се сближи с тази жена.

Джо дойде да я вземе следобеда. Когато се отправиха към колите, Мери му каза:

— Трябва да спра при магазина на Хърст за някои покупки.

— Ще карам след теб.

Когато двамата влязоха в магазина, всички се обърнаха и ги зяпнаха. Джо им се усмихна, точно като баща си, и хората отместиха погледи. Мери въздъхна и тръгна по пътеките между стелажите.

Той замръзна на мястото си, когато очите му попаднаха на Пам Хърст. Тя също стоеше като вкаменена и го гледаше втренчено. Той леко повдигна шапката си и последва Мери.

Малко след това Джо усети нечия ръка на рамото си и когато се обърна, видя Пам до него.

— Може ли да поговорим? — шепнейки попита момичето. — Важно е. Моля те.

Мери бе продължила напред. Джо се извъртя, така че да я наблюдава и каза:

— За какво става въпрос?

Пам рязко си пое въздух.

— Мислех си… Може би… Би ли дошъл с мен на танците в събота? — На един дъх изрече тя.

Джо усети, че му се завива свят.

— Какво?

— Попитах те дали искаш да дойдеш с мен на танците в събота?

Той избута шапката си назад и тихичко подсвирна.

— Нали разбираш, че си просиш белята? Баща ти ще те заключи в мазето поне за година.

— Нямаме мазе. — Тя му се усмихна кокетно. — Пък и не ми пука. Той напълно греши за теб и баща ти. Чувствам се ужасно заради поведението си преди. Харесвам те, Джо, и бих искала да изляза с теб.

Той бе достатъчно циничен да каже:

— Да бе, много хора започнаха да ме харесват, откакто разбраха, че отивам в Академията. Странно как изведнъж нещата се промениха.

На страните й избиха червени петна.

— Не затова те каня!

— Сигурна ли си? Изглежда преди не бях подходящ за излагане на показ. Тогава не искаше хората да разправят, че Пам Хърст ходи с мелез. Явно има разлика, ако излизаш с кандидат за Военновъздушната академия.

— Не е вярно! — Пам наистина се засегна и повиши тон.

Няколко души погледнаха към тях.

— На мен така ми изглежда.

— Е, много бъркаш! Точно както баща ми бърка за вас.

В този момент господин Хърст, обезпокоен от високия тон на дъщеря си, тръгна към тях.

— Какво става тук? Пам, този ме… това момче притеснява ли те?

Джо забеляза колко бързо думата „мелез“ бе заменена с „момче“ и повдигна вежди. Пам се изчерви още повече и се завъртя с лице към баща си.

— Не, не ме притеснява! Не, почакай! Всъщност ме притеснява, защото го поканих да излезем и той ми отказа.

Всички присъстващи я чуха. Джо въздъхна.

Лицето на Ралф Хърст пламна и той се закова на място, сякаш се бе ударил в стена.

— Какво каза? — на един дъх изрече мъжът, сякаш не вярваше на ушите си.

Пам не помръдна, макар баща й да имаше вид на човек способен да извърши убийство.

— Казах, че той отказа да излезе с мен. Поканих го на танците в събота.

Очите на господин Хърст всеки момент щяха да изскочат.

— Веднага се прибирай в къщи! Ще поговорим по-късно.

— Не желая да поговорим по-късно, искам да говорим сега!

— Казах да се прибираш в къщи! — изрева баща й. Обърна се и хвърли бесен поглед на Джо. — А ти стой настрана от дъщеря ми…

— Той и без това стои настрана от мен! — извика Пам. — Точно обратното! Аз не искам да стоя настрана от него. И това не е първия път, когато го каня да излезем. Ти и всички останали в града бъркате за Макензи и ми писна от вас. Госпожица Потър е единственият човек, който има смелостта да защитава собственото си мнение.

— Тя е виновна за всичко, с нейното желание да помага…

— Веднага престанете! — Едва сега Джо проговори, но нещо в хладния тон и бледосините очи накара мъжът да млъкне. Макар едва шестнадесетгодишен, Джо бе доста висок и едър и излъчваше сила, която стряскаше дори по-възрастните.

Пам подскочи на мястото си. Тя беше умно и весело момиче, но притежаваше твърдоглавието на баща си.

— Не си позволявай да говориш срещу госпожица Потър — предупреди тя. — Тя е най-добрата учителка, която сме имали в Рут и ти обещавам, че ако направиш нещо, за да я уволнят, ще напусна училище.

— Няма да направиш подобно нещо!

— Кълна се, че ще го направя. Обичам те, татко, но изобщо не си прав! И в училище днес си говорехме колко нечестно беше от наша страна да си мълчим, като виждахме учителите как се отнасят към Джо, макар че той бе най-умният сред нас. А Уолф Макензи се погрижи момчетата да ни изпращат до къщите ни. Никой друг не се сети да го направи. Или може би не те е грижа?

— Разбира се, че го е грижа — бързо се намеси Мери, която се бе приближила без никой, освен Джо, да я забележи. — Само че Уолф е бил в армията и опитът от там го е научил как да постъпва. — Това си го измисли, но звучеше разумно. Тя постави ръка върху рамото на господин Хърст. — Защо не се върнете при клиентите си и не ги оставите да се разберат отвън? Знаете какви са тийнейджърите.

Преди да се е осъзнал, Ралф Хърст се озова зад щанда. Спря и погледна Мери.

— Не желая дъщеря ми да излиза с мелез! — яростно изрече той.

— С него е много по-безопасно, отколкото с който и да е друг — отговори Мери. — За едно нещо съм сигурна, момчето е стабилно като скала. Няма да се напие или да шофира бързо, пък и няма намерение да се обвързва с момиче. Скоро заминава и много добре го знае.

— Не желая дъщеря ми да излиза с индианец!

— Нали не се опитвате да кажете, че характерът на човек няма никакво значение за вас? Или предпочитате Пам да излезе с някой пиян бял, който може да я убие при катастрофа, пред това да се срещне с трезвен индианец, който ще я защити с цената на живота си?

Той я погледна объркано и разтри чело.

— Не, по дяволите, не искам да кажа подобно нещо — измърмори мъжът.

Мери въздъхна.

— Леля ми Ардит много обичаше поговорките и чуеше ли някоя, я запомняше за цял живот. Любимата й беше: „За човек се съди по деянията“. И вие така преценявате хората, нали, господин Хърст? Като отидете да гласувате, избирате този, за когото знаете, че в миналото е постъпвал правилно.

— Разбира се. — Ралф Хърст очевидно се чувстваше неудобно.

— И? — подкани го тя.

— Добре де, добре. Просто някои неща трудно се забравят? Не става въпрос за Джо, но… И баща му е…

— Баща му е също толкова горд човек, колкото сте и вие — прекъсна го тя. — Единственото нещо, което винаги е искал, е място да отглежда осиротелия си син — изрече думите по-високо, но бе крайно време тези хората да разберат някои неща относно Уолф. Той може би не беше толкова цивилизован, колкото тях, но притежаваше железен контрол над себе си.

Мери реши да го остави на мира и дружелюбно му предложи:

— Защо не го обсъдите със съпругата си?

Ралф Хърст я погледна облекчено.

— Най-добре, наистина.

Джо се зададе между етажерките; Пам се обърна с гръб и взе някакви консерви, очевидно опитвайки се да се държи небрежно. Мери плати продуктите си и Джо взе торбите. Двамата мълчаливо напуснаха магазина.

— Е? — подкани го тя веднага щом излязоха навън.

— Какво?

— Ще я заведеш ли на танци?

— Най-вероятно. Тя не приема не за отговор като някой друг.

Тя го погледна строго, но не отговори на закачката му. След като отвори вратата на колата, Мери се сети нещо и го погледна ужасено.

— О, не! Джо, мъжът напада жени, които са приятелски настроени към Уолф и теб.

Цялото му тяло се стегна и той сви устни.

— По дяволите! — изруга момчето. Замисли се за момент, след което поклати глава. — Утре ще й кажа, че не мога да отида.

— Това няма да промени нещата. Колко хора ви чуха да се уговаряте за съботните танци? До утре из целия град ще се е разчуло, че двамата ще излизате.

Той не отвърна нищо, само затвори вратата й. Изглеждаше мрачен и прекалено угрижен за момче на неговата възраст.

Джо наистина бе притеснен, но в ума му се зароди идея. Щеше да предупреди Пам, така че да е предпазлива, защото може би така щяха да провокират изнасилвача. Възнамеряваше да използва плана на Мери, но примамката ще бъде самият той. Щеше да се погрижи Пам да е в безопасност, но ще излиза по-често. Може би мъжът ще побеснее, че не може да се добере до безпомощната жена и щеше да нападне истинската си цел. Разбираше рискът, който поема, но ако Уолф не успее да открие нищо ново, това бе единствената възможност пред тях.

Мери се огледа за Уолф, когато се прибраха, но не го откри никъде. Преоблече се в джинси и излезе. Намери Джо в конюшнята да реши един кон с четка.

— Уолф тук ли е?

Момчето поклати глава и продължи заниманието си.

— Конят му го няма. Сигурно проверява оградите. — Или пък търси нови следи, но това не го сподели с Мери.

Тя го помоли да й покаже как да среши коня. Взе четката и се зае със задачата си, докато ръката я заболя. Конят изпръхтя, когато престана и тя започна отново.

— По-трудно е, отколкото изглежда — оплака се тя.

Джо й се усмихна.

— Тъкмо ще натрупаш мускули. Но ти вече си приключила с него, така че няма смисъл да продължаваш. Той ще стои така цяла вечност, ако има кой да го четка.

Тя спря и отстъпи.

— Защо не ми каза по-рано?

Мери тръгна към къщата. Почти бе стигнала вратата, когато чу ритмичният тропот на конски копита, обърна се и видя Уолф. Дъхът й спря. Макар да не разбираше много от коне, знаеше, че малко хора яздят с такава лекота. Седеше спокойно отпуснат върху седлото и движенията му бяха изключително плавни. Команчите бяха известни като най-добрите коневъди и Уолф явно бе научил доста от роднините на майка си. Силните му крака с лекота управляваха животното, така че юздите бяха отпуснати и не му причиняваше никаква болка.

Уолф забави ходът на животното, когато я приближиха.

— Някакви неприятности?

Мери реши да не му разказва историята с Пам Хърст. Това си беше работа на Джо, и ако реши, нека той му каже. Беше сигурна, че момчето ще го направи.

— Не. Не видяхме никой подозрителен и никой не ни е следил.

Той пусна юздите и се хвана за седлото. Тъмните му очи се плъзнаха по тялото й.

— Знаеш ли да яздиш?

— Не, никога не съм се качвала на кон.

— Е, време е да се научиш. — Уолф дръпна крака си от стремената и протегна ръка. — Сложи левия си крак тук и се изтласкай.

Мери искаше да се научи да язди, само че конят бе прекалено висок и тя не можеше да стигне стремето с крака си. Гледаше животното почти обидено, когато Уолф се засмя и се премести върху седлото.

— Хайде, аз ще те кача.

Той се протегна и хвана ръцете й под раменете. Тя се стъписа, когато краката й се отлепиха от земята и се вкопчи в него. Уолф я изтегли и я сложи на седлото пред него. Мери сграбчи дрехата му, когато той повдигна юздите и конят бавно тръгна.

— Доста е високичко тук — каза тя. Толкова силно подскачаше, че зъбите й тракаха.

Той се подсмихна и я прегърна с лявата си ръка, така че гърбът й се долепи до тялото му.

— Отпусни се и следвай ритъма на коня. Почувствай как се движа аз и се движи с мен.

Тя го послуша и щом се отпусна, започна да хваща ритъма на животното. Тялото й автоматично потъваше в седлото и се движеше в такт с Уолф. За съжаление, вече бяха стигнали до конюшнята и първият й урок по езда трябваше да приключи. Уолф я свали на земята и самият той слезе.

— Хареса ми — заяви тя.

— Радвам се. Още утре ще започнем уроци по езда.

Гласът на Джо се чу от съседното отделение.

— Аз пък я научих да реши конете.

— Съвсем скоро ще свикнеш с тях, сякаш цял живот си живяла около тези животни. — Уолф се наведе да я целуне. Мери застана на пръсти и разтвори устните си. Мина доста време, преди той да отмести главата си и сега погледът му бе замъглен. По дяволите, тази жена го караше да се чувства като тийнейджър.

Когато Мери се прибра в къщата, Джо застана до баща си.

— Откри ли нещо?

Уолф сваляше седлото от жребеца.

— Не, огледах всяко ранчо наоколо, но нито един отпечатък не съвпада. Този мъж живее в града.

Джо се намръщи.

— Най-вероятно си прав. И двете нападения се случиха в града. Но просто не ми хрумва кой може да е. Не си спомням да съм се заглеждал в ръцете на хората.

— Аз не търся луничави ръце, а същия отпечатък от обувка. Зная походката му — стъпва първо на пръстите си и прехвърля тежестта върху външната страна на стъпалото.

— И какво, ако го откриеш? Мислиш ли, че шерифът ще го арестува, само защото има лунички по ръцете и ходи по особен начин?

Уолф се усмихна, но в усмивката му нямаше и капчица развеселеност. Погледът в очите му беше смразяващ.

— Когато го открия — тихо започна той, — ако е умен, ще си признае. Ще дам шанс на правосъдието, но този мъж няма да е на свобода. В затвора ще е много по-безопасно за него и лично ще се погрижа той да го разбере.

Мина още около час, преди да приключат с конете. Джо се забави при пикапа си и Уолф влезе сам в къщата. Мери бе толкова погълната от готвенето и си тананикаше някаква мелодия под носа, че не го чу да влиза. Той застана зад нея и обви раменете й с ръце.

Обзе я див ужас. Тя изпищя и рязко се извъртя настрани, така че застана с гръб към стената. Държеше лъжицата за бъркане като нож. Лицето й бе смъртно бледо, когато го погледна.

Неговото също пребледня и стана сериозно. За известно време останаха така, вторачени един в друг, без да продумат нищо. След това тя изтърва лъжицата на пода.

— О, божичко! Съжалявам! — с треперещ глас каза Мери и закри лице с ръцете си.

Той я придърпа към себе си, така че тя сгуши глава в гърдите му и Уолф я погали по косата.

— Помисли, че е той, нали?

Мери здраво го прегърна, борейки се с ужаса, който я връхлетя напълно неочаквано и срина досегашното й убеждение, че ще може сама да се справи с този кошмар. Когато Уолф докосна рамото й за един кратък, ужасяващ момент реши, че всичко се случва отново. Стана й студено, искаше да се потопи в топлината на тялото му и да се пребори със смразяващите спомени.

— Няма от какво да се боиш — нежно прошепна той в косата й. — Тук си в безопасност. — Уолф обаче бе убеден, че споменът не се е изтрил от съзнанието й и всяко неочаквано докосване в гръб за нея ще я връща към кошмара. По някакъв начин трябваше да заличи страха, за да е свободна отново.

Мери се съвзе и се отдръпна от прегръдката му. Той я пусна, защото знаеше, че това е важно за нея самата. По време на вечерята и урока на Джо изглеждаше спокойна и се държа както обикновено. Единствено от време на време очите й излъчваха уплаха, като че не бе успяла напълно да се отърве от ужаса.

Но когато отидоха в спалнята и той държеше нежното тяло й в ръце, тя му се отдаде с предишната страст. Ласките му не й оставиха никакво място за страхове и кошмарни спомени. Цялото й тяло и умът й бяха погълнати само от него. След това Мери се сгуши в силните му ръце и веднага заспа.

Напълно добре си даваше сметка в какво деликатно положение я поставяше връзката й с Уолф и преместването в неговата къща. Той често й казваше колко я желае, но само в смисъла на страст, а не на любов. Никога не бе изричал думи на обич, дори и в най-романтичните моменти, когато тя не можеше да се възпре и му повтаряше, че го обича. Когато желанието му към нея секне, тя трябваше да го напусне и Мери се подготвяше за този момент, затова и сега с цялото си сърце се наслаждаваше на миговете с него.

Разбираше, че животът й с Уолф бе само заради нейната безопасност и няма да трае вечно. Много добре осъзнаваше и какъв скандал ще предизвика, ако местните разберат, че учителката живее с черната овца на града. Рискуваше работата си тук, но бе решила, че дните и нощите с Уолф си струват риска. Ако я уволняха, имаше и други училища, но едва ли я чакаха други любови. Беше на двадесет и девет години и досега никога не бе изпитвала и слаба искрица на интерес към мъж. Някои хора обичат само един път в живота си и тя очевидно бе от тях.

Единственото време, през което си позволяваше да се тревожи за бъдещето, бе на път за и от училище, когато оставаше сама. Когато бе с Уолф не искаше да пропилява и секунда в притеснения. С него се чувстваше истински жива и женствена.

Тревожеше се за него и Джо. Знаеше, че Уолф продължава да издирва мъжът, който я нападна и се боеше, че може да му се случи нещо. Ужасяваше я мисълта, че могат дори да го убият. Джо също бе замислил нещо, знаеше го със сигурност. Толкова силно приличаше на баща си, че тя лесно можеше да го разгадае. Напоследък бе прекалено замислен, с онази физиономия, сякаш е изправен пред тежък избор и се чуди как да постъпи. Досега не бе успяла да го накара да й разкрие тайната си, което още повече я плашеше, защото от самото начало момчето споделяше всичко с нея.

Джо постоянно бе нащрек. Каза на Пам да е изключително предпазлива и винаги се погрижваше момичето да не се прибира само до дома си, и все пак винаги имаше възможност да прояви нехайство. Напоследък често бе излизал сам и се държеше сякаш изобщо не внимава, но нищо не се получи. Животът в града бе привидно спокоен, макар хората да бяха настръхнали. Както баща си, и Джо стигна до заключението, че засега не могат да сторят нищо друго, освен да чакат престъпникът да се появи отново.

Когато момчето съобщи на баща си, че отива на танците с Пам, Уолф го погледна настойчиво.

— Знаеш ли какво правиш?

— Надявам се.

— Добре. Пази се тогава.

Съветът му провокира плаха усмивка на устните на Джо. Разбираше, че вероятно прави грешка като излиза с това момиче и че можеше да се стигне до грозни сцени на танците, но вече бе обещал на Пам и нямаше връщане назад. Налагаше се да е двойно по-предпазлив, но просто изгаряше от желание да я държи в прегръдките си, докато се носят из дансинга под звуците на музиката. Макар да си даваше сметка, че скоро ще напусне това място и не може да си позволи сериозна връзка, Пам неустоимо го привличаше. Не можеше да го обясни с думи, но сега изпитваше нужда да е с нея.

Пам бе доста притеснена, когато той отиде да я вземе. Опитваше се да го прикрие, като постоянно говореше, прекалено бързо и високо, докато той нежно постави ръка на устните й.

— Зная — измърмори Джо. — Аз също се тревожа.

Тя отмести глава, така че освободи устата си.

— Аз не се тревожа. Просто всички говорят само за това.

— Тогава защо си толкова нервна?

Тя отмести поглед и се прокашля.

— Ами, за първи път излизам с теб. Просто се чувствам едновременно нервна, развълнувана и уплашена.

Той се замисли за момент и помежду им настъпи мълчание.

След това Джо попита:

— Разбирам защо си нервна и развълнувана, но от какво се боиш?

Сега Пам замълча и когато заговори, се изчерви.

— Защото ти си много по-различен от всички останали.

— Зная. Аз съм мелез — мрачно отговори Джо.

— Нямах това предвид — ядно процеди Пам. — Някак си изглеждаш много по-голям от нас. Макар да сме на една и съща възраст, ти вече си пораснал. Ние сме съвсем обикновени хора. Ще продължим да живеем тук. Ще се оженим за хора като нас и ще останем в Рут или в някой град като него, ще имаме деца и ще сме доволни от живота. Ти обаче не си такъв. Отиваш в Академията и никога няма да се върнеш. Може би само за кратки посещения, но няма да живееш тук.

Джо се изненада от думите, защото толкова накратко тя съвсем точно описа начина, по който самият той се чувстваше. Наистина вече бе пораснал, особено в сравнение с връстниците си. И знаеше, че никога няма да се върне да живее тук и да работи в ранчото. Мястото му беше във висините, кацнал върху някоя мощна машина.

Мълчаха през останалата част от пътя. Когато паркира сред останалите пикапи и коли, Джо се подготви да се изправи срещу неизвестното.

Очакваше какво ли не, само не и това, което се случи в действителност. Когато влязоха в старата къща, която се използваше за съботни забави, за момент настъпи тишина и всички се обърнаха към тях; в следващия миг хората се върнаха към разговорите и отвсякъде ги обгърна шумотевица. Пам хвана ръката му и леко я стисна.

След няколко минути започна да свири групата на живо и дансингът се изпълни с двойки. Пам го заведе до средата и му се усмихна.

Той също й се усмихна, сякаш я поздравяваше за смелостта. Взе я в прегръдките си и се отдадоха на ритъма на танца.

И двамата не проговориха. Толкова дълго бе копнял за нея, че сега му бе напълно достатъчно да я докосва и да се движи в такт с нея. Може да усети парфюма й, копринено меката коса; чувстваше гърдите й до своите и движенията на краката й. Потопиха се в свой си свят, в който бяха само те.

Реалността обаче ги пребори, когато Джо чу някой да го нарича „мръсен индианец“. Моментално се стегна и огледа кой бе изрекъл думите.

— Моля те — прошепна Пам и го върна към танца.

Когато песента свърши, едно момче стана от мястото си и извика:

— Джо! Пам! Тук сме.

И двамата погледнаха към посоката на гласа и Джо не се въздържа да се усмихне. Всички ученици от трите класа на Мери седяха на една маса и бяха запазили два свободни стола за него и Пам. Всички им махаха и ги викаха.

Съучениците им спасиха вечерта. Обгърнаха Джо и Пам със смях и песни. Джо танцува с всички момичета в групата; момчета си говореха за коне, родео, работата в ранчо, но постоянно се грижеха партньорките им да не скучаят. Децата разговаряха и с другите хора на дансинга и скоро всички знаеха, че мелезът ще учи във Военновъздушната академия. Като цяло фермерите са трудолюбиви, консервативни хора и изключителни патриоти, затова съвсем скоро всеки, който се опиташе да обиди Джо, получаваше груба забележка да се държи прилично.

Джо и Пам си тръгнаха преди края на забавата, защото той не искаше тя да закъснява. Докато вървяха към пикапа, Джо поклати глава.

— Никога не бих го повярвал — поклати глава той. — Ти знаеше ли, че ще са тук?

Пам отрече.

— Но всички знаеха, че съм те поканила. Сигурно се е разчуло из целия град. Беше много весело, нали?

— Наистина — съгласи се той. — Можеше обаче да стане доста зле. Ако не бяха момчетата…

— И момичетата! — прекъсна го Пам.

— Да, ако не бяха те, сигурно щяха да ме изхвърлят.

— Е, нищо такова не се случи! Следващия път ще е още по-хубаво.

— Ще има ли следващ път?

Тя изведнъж се почувства неуверено.

— Ти… Винаги можеш да дойдеш на танците, дори и не с мен.

Джо се изсмя и отвори вратата на пикапа. Обърна се, хвана я за талията и я сложи в седалката.

— Приятно ми е с теб.

По средата на пътя до Рут, Пам сложи ръка върху неговата.

— Джо?

— Да?

— Искаш ли… Какво ще кажеш да спрем някъде? — бързо изрече тя.

Знаеше, че трябва да устои на изкушението, но просто не бе по силите му. Зави при първата пресечка, след това отби вляво, докато колата се оказа сред една поляна и спря сред дърветата.

Топлата майска вечер ги обгърна. Лунната светлина не успяваше да проникне през короните на дърветата, така че пикапът се превърна в топло, безопасно място като пещера. Не виждаше лицето й, само контури, когато се пресегна към нея.

Пам страстно се отдаде на ръцете му, като се притискаше към него, изгаряща от желание за още от целувките му. Джо имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне. Без да осъзнават какво правят в следващия момент двамата лежаха на седалката, Пам под него. Малко след това гърдите й бяха разголени и той чу рязкото й вдишване, когато целуна зърната й. Тя впи нокти в раменете му и цялото й тяло се изви.

Нещата излизаха от контрол. Дрехите им бяха съблечени и захвърлени настрани. Голите им тела се докосваха едно в друго. Пам някак бе свалила джинсите си. Но когато Джо плъзна ръка към бикините й, Пам промълви:

— Не съм го правила досега. Ще боли ли?

Джо изстена гласно и се насили да се успокои. Костваше му цялата воля, която притежаваше, но се спря. Тялото му болезнено пулсираше. След една дълга минута, той се изправи и взе Пам в скута си.

— Джо?

Той допря челото си в нейното.

— Не можем да го направим — тъжно измърмори Джо.

— Но защо? — Тя се размърда в ръцете му. Тялото я болеше от желание, непознато досега.

— Защото ще ти е за първи път.

— Но аз те желая!

— Аз също. — Той успя да се усмихне кисело. — Предполагам, че е очевидно. Но първият ти път трябва да е с този, когото обичаш. А ти не ме обичаш.

— Бих могла да те заобичам — прошепна тя. — Наистина.

Беше толкова ядосан, че едва сдържаше гласа си.

— Моля те, не го прави. Аз ще напусна това място. Имам невероятен шанс и за нищо на света няма да се откажа от него.

— И нито едно момиче не може да промени плановете ти?

Джо знаеше истината за себе си и макар да съзнаваше, че на Пам няма й хареса, трябваше да бъде честен с нея.

— Не, нито едно момиче не може да ме спре. Толкова искам да отида в Академията, че нищо не може да ме задържи тук.

Тя взе ръката му и срамежливо я постави върху гърдите си.

— И все пак бихме могли да го направим. Никой няма да узнае.

— Ти ще знаеш! И когато се влюбиш в някое момче ще съжаляваш, че си се отдала на друг. Моля те, Пам, не настоявай. Ако искаш, ми удари един шамар, или нещо такова. — Усещаше гърдите й в шепите си и се зачуди дали не е побъркан задето изпуска такава възможност.

Тя се наведе и облегна глава на рамото му. Усети по движенията на тялото й, че се е разплакала и я прегърна.

— Винаги съм те харесвала — с треперещ глас изрече тя. — Трябва ли да си толкова съвестен?

— Готова ли си да рискуваш на шестнадесет години да забременееш?

Тя спря да плаче и се изправи.

— Мислех, че ти имаш… Нали момчетата винаги ги носят със себе си?

— Явно не. Пък дори и тогава нямаше да го направя. Не искам да се обвързвам с теб, или с когото и да е друг, защото отивам в Академията и нищо не може да ме спре. Освен това, ти си още много млада.

Пам не се сдържа и се изхили.

— На години съм колкото теб.

— Добре, тогава и двамата сме много млади.

— Ти не си. — Тя обгърна лицето му с ръце. — Ти изобщо не си млад, и сигурно затова спря. Всяко друго момче на твое място не би се замислило. Хайде тогава да сключим сделка!

— Каква сделка?

— Да си останем приятели.

— Разбира се.

— Ще продължим да излизаме заедно. Но няма повече да допускаме такива неща, защото е много неприятно като спреш. Ти заминаваш за Колорадо както си решил, а аз си оставам тук. Може и да се омъжа за някое момче. Но ако не стане така и ти се върнеш за лятото, ще си ми първият мъж. Обещаваш ли?

— Това няма да ме задържи в Рут — уверено заяви Джо.

— Не очаквам подобно нещо. Съгласен ли си със сделката?

Тъй като той вярваше, че две или три години могат коренно да променят ситуацията и най-вероятно дотогава тя ще се омъжи, Джо прие.

— Ако все още го искаш.

Тя протегна ръка и тържествено се ръкуваха като подпис под договора. Тя го целуна и започна да се облича.

Когато се прибра, Мери го чакаше с напрегнато изражение на лицето. Стана от стола и затегна колана на халата си.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Нещо случи ли се?

— Нищо страшно. Аз съм добре.

Тогава Джо осъзна, че тревожният поглед в очите й бе истински страх. Тя хвана ръката му.

— Видя ли някой… — Мери замлъкна, след което продължи: — Никой не е ви нападна, така ли?

— Не, всичко мина идеално. — Спогледаха се за момент и Джо разбра, че тя се е бояла от същите неща, които притесняваха и него. Още повече тя очевидно бе разгадала намеренията му да привлече изнасилвача.

Той се прокашля.

— Татко легна ли си?

— Не съм — обади се Уолф от коридора. Беше облечен само в чифт джинси. Очите му излъчваха облекчение. — Исках да те изчакам, за да се уверя, че си добре.

— Нищо ми няма. Дори страхотно се забавлявахме. Целият клас беше там.

Мери се усмихна и я заля вълна на успокоение. Знаеше какво е станало. Тъй като са знаели, че ситуацията може да загрубее, ако Джо отиде сам на танците, съучениците са решили да отидат също, така че момчето да е част от тяхната компания и всички останали да разберат, че са го приели.

Уолф протегна ръка и Мери отиде до него. Сега вече можеше да си легне и да заспи спокойно. Поне за още една нощ мъжете, които обичаше, бяха в безопасност.