Нора Робъртс
Фатално привличане (5)

Пета глава

Пети сет. Седми гейм. На базовата линия Тай се беше привел в очакване на сервиса на Майкъл. Въздухът беше тежък, небето бе надвиснало с тежки облаци и светлината бе мрачна. Но Тай не забелязваше нищо. Стадионът бе препълнен с хора, едва не се пукаше по шевовете. По-младите висяха по парапетите, дори върху таблото за обявяване на резултатите. Ала той не забелязваше виковете и свиренето с уста, кога за, кога против него.

Тенисът е игра на личности. Точно затова го привличаше. Никой не можеше да бъде обвинен за загуба и никой не можеше да бъде награден за победата, освен теб самия. Беше игра на движение и емоции, а Тай притежаваше и от двете в изобилие.

Очакваше да се срещне с Майкъл на полуфиналите. Австралиецът играеше горещо, страстно. Играта му бе изпълнена с драматични жестове, яростно роптаене и много емоции. Вероятно имаше пет тенисиста в света, от които Тай се притесняваше. Майкъл беше един от тях. Желанието да спечели бе само една стъпка преди желанието да предизвиква. Битка. Борба. Победа. Беше израснал с тях. Сега ракетата бе като продължение на ръката му. Играта беше като пиянство. Сам със себе си. И никога нямаше да бъде само игра.

Австралиецът бе заел позиция и всеки миг щеше да стреля. Единствената мисъл на Тай в този момент бе да посрещне удара. Досега не бе забелязал слабост в играта на своя противник. Очакваше началото като боксьор.

Чу звука от удара на ракетата по топката и тя полетя към него. Заби се дълбоко в ъгъла на корта. Хубав удар. Тялото и съзнанието на Тай се хвърлиха едновременно за обратен удар. Защита, атака, контраатака. Всичко бе формулирано за част от секундата. Силата трябваше да бъде балансирана от формата. Двамата мъже тичаха по корта като на рали, лицата им горяха от напрежение и лъщяха от пот. Ревът на тълпата растеше и надвикваше далечните гръмотевици.

Тай реши да смени темпото и да увеличи мощността. Като използва лъжлив удар, той наруши баланса на Майкъл, който не успя да достигне това воле от бекхенд. Нула на петнадесет за Старбък.

Тай отметна мократа коса от лицето си и се върна на базовата линия. Някаква жена в тълпата извика нещо, което би могло да бъде поздрав или обида. Френският му език не беше толкова добър, че да различи фразата. Следващият удар на Майкъл вдигна пушилка. Преди топката да прелети над мрежата, Тай беше в средата на корта и чакаше. Обратен удар, ловък топспин, слайс. Решението на Майкъл да опита да върне висока топка към Тай беше грешка. Тридесет точки за Старбък.

Майкъл направи пълен кръг, като ругаеше под носа си, докато отново заеме позиция. Обзет от нетърпение, Тай чакаше. Приведен, леко поклащащ се, без да мигне, той чакаше и беше готов. И двамата играчи използваха ъглите и дълбочината на ниските земни топки. Всеки търсеше шанса да грабне победата. Щеше да бъде истинско шоу като на сцена, ако не бяха звуците, които издаваха.

Един фотограф на ЮПИ бръмчеше със своя апарат, опитвайки се да запечата играта. Той хвана на фокус Тай с разперени ръце, с широко стъпили за равновесие крака и свирепо лице. Направи снимката и си помисли, че не би му се искало да се изправи срещу този американец на каквото и да било друго игрално поле.

Грациозно, с елегантност, скриваща истинското му изражение, Тай изпълни един бекхенд, който Майкъл върна, като заби топката в мрежата. Четиридесет точки за Старбък.

Ядосан и целият треперещ, Майкъл заби първия си сервис в мрежата. Тай скочи за воле и стигна мрежата. Промяната бе бърза, играчите се движеха по инстинкт, тълпата викаше на най-различни езици. Китката на Тай бе като закована. Топката прескачаше от ракета върху ракета с огромна скорост. Имаше само няколко секунди между контакта, които позволяваха на играчите по-скоро да чувстват, отколкото да я виждат. Променяйки по инстинкт тактиката, Тай обърна ракетата. С едва забележимо движение на китката той заби удар. Рисковано, биха казали експертите. Умопомрачително, щяха да го превъзнасят феновете. Нито едните, нито другите го интересуваха. Интересуваха го само гейма и сета.

 

 

— О, Мак! — Джес се облегна и дълбоко въздъхна. — Почти бях забравила какво чувства човек, когато гледа Тай.

— Нали го гледа преди няколко седмици — отбеляза мъжът й и избърса врата си с почти мократа си носна кърпа. Мисълта за климатика в презокеанския офис премина през главата му за секунда.

— Да, по телевизията! — отвърна Джесика. — То е съвсем различно. А тук… Нима не го чувстваш?

— Чувствам нещо, но мислех, че е от влагата. Като се заливаше в смях, Джес заклати глава.

— Винаги здраво стъпил на земята. С двата крака. Затова те обичам.

Усмивката й беше предназначена единствено за него. И все още можеше да накара кръвта му да закипи.

— Тогава смятам да си остана там — промърмори мъжът й и целуна пръстите й. Почувства, че се стягат и вдигна глава. Потърси над раменете й причината и забеляза няколко познати лица на тенисисти. Сред тях беше и Ашър Улф. Очите на жена му бяха приковани точно в нея.

— Това не е ли бившата лейди Уикертън? — попита уж безразлично той. — Изглежда зашеметяващо.

— Да. — Джес извърна глава, ала напрежението в пръстите й остана. — Както винаги.

— Тя спечели срещата си тази сутрин. Ще имаме американка на женските финали. — Джесика не отговори. — Известно време се беше оттеглила от тениса, нали?

— Да.

Заинтригуван от кратките отговори, така неприсъщи за жена му, Мак реши да опита.

— Нямаше ли нещо между нея и Тай преди време?

— Нищо особено. — Джес преглътна с усилие и си каза, че говори истината. — Минали работи. Просто не е типът жена, който би харесал на Тай. Много е студена и повече би подхождала на лорд Уикертън. Тай беше за известно време привлечен от нея, после му мина. Това е. — Джес овлажни устни. — Според мен и тя не е имала сериозни намерения, инак не би се омъжила толкова набързо за Уикертън. Само направи Тай нещастен. Много нещастен.

— Разбирам — промърмори Мак. Джес говореше много бързо и много отбранително. Той наблюдаваше профила й с леко учудване. — Предполагам, че Тай е така отдаден на своята кариера, че не може да бъде сериозно обвързан с която и да било жена.

— Да. — Погледът, който му отправи Джес, беше почти умолителен. — Той никога не би й позволил да си отиде, ако я обичаше. Защото е прекалено предан.

— И горд — напомни й спокойно Мак. — Не мисля, че би тръгнал след която и да било жена, независимо от чувствата, които изпитва към нея.

Джес не отговори, но почувства как стомахът й се свива на топка. Тя се обърна да погледне брат си, който заемаше положение за първи сервис. И пред очите й като на лента се занизаха спомени.

 

 

Вместо димния следобед — ясна, чиста сутрин. Вместо червената настилка на „Ролан Гарос“, новият корт с трева на „Форест Хилс“. Тай се бе подпрял на оградата и наблюдаваше празното игрище. Джес си помисли, че прилича на капитан, вперил поглед в безкрайното море пред него. Никого не обичаше повече в живота си. Той беше за нея и брат, и баща, и герой. Беше й осигурил дом, дрехи и образование, без да иска нищо в замяна. Джес трябваше да му отговори с нещо. Ала нямаше нищо друго, освен преданост и любов.

Приближи се до брат си и обгърна с ръце раменете му.

— За днес ли мислиш? — попита го тя. Следобед Тай щеше да играе срещу Чък Принс на финала на Открития шампионат на САЩ.

— Какво? — разсеяно я попита брат й. — Не, не съвсем.

— Сигурно се чувстваш странно да играеш срещу най-добрия си приятел.

— В такива случаи приятелството се забравя за няколко часа — отговори Тай.

Нервен е, помисли си Джес. И нещастен. Нямаше друг човек, освен майка й, към когото да изпитва подобни чувства. Прегръдката й се стегна.

— Тай, какво има?

— Малко съм изморен.

— Да не си се скарал с Ашър?

Той докосна косата й.

— Не съм се карал с Ашър.

После замълча толкова дълго, че Джес започна да се съмнява дали бе казал истината. От доста време се притесняваше за него и Ашър. Връзката им продължаваше вече повече, отколкото бе нормално за Тай. Джес възприемаше сдържаността на Ашър като студенина, а независимостта й като незаинтересованост. Тя не висеше на врата на Тай, както другите жени. Не го слушаше с отворена уста, когато говореше. Не го обожаваше. Не му се подчиняваше безпрекословно. Напротив, спореше с него, викаше и разпалено настояваше на своето.

— Мислиш ли понякога за миналото, Джес? — попита неочаквано Тай.

— За миналото ли?

— Когато бяхме деца. — Очите му шареха по корта, но не го виждаха. — За оня скапан апартамент със скъсаните тапети, в който живеехме. За семейство Де Маркос от съседния, които се караха всяка вечер до среднощ и аз чувах всяка дума през тънките стени. За стълбището с прашасали крушки, което постоянно миришеше на боклук и вкиснало?

Тонът на гласа му я стресна и разтърси. Тя обърна лице към него.

— Не много често. Предполагам, защото не си го спомням така добре като теб. Не бях навършила и четиринадесет, когато ти ни измъкна оттам.

— Понякога се чудя дали човек изобщо може да го забрави — очите му сякаш спряха върху нещо, което Джес не можеше да види. — Стар боклук и пот — повтори тихо той. — Не мога да го забравя. Нося този мирис със себе си вече толкова години. Попитах Ашър веднъж коя миризма си спомня най-силно от своето детство. Знаеш ли какво ми отговори? „Глицинията на прозореца в спалнята на мама и татко.“

— Не те разбирам, Тай.

Той изруга тихо.

— Нито пък аз се разбирам.

— Ти остави всичко това зад себе си — започна Джес.

— Оставих го наистина. Ала това не означава, че съм го забравил. Снощи бяхме на вечеря. Лорд Уикертън спря до нашата маса и започна да коментира френските импресионисти. На френски. След пет минути вече не знаех за какво говорят.

Джесика се наежи. Тя знаеше защо Тай настоя и я изпрати в колеж. Знаеше защо й бе осигурил всички възможности за добро образование. Защото той нямаше такова.

— Можеше да му кажеш да върви по дяволите.

Тай я целуна с любов по бузата.

— Първото нещо, което си помислих, беше точно това. — Неочаквано въздъхна тъжно. — После ги погледнах. И видях, че те се разбират. Говорят на един и същи език. Защото са от един свят. Това ме накара да осъзная, че има някои бариери, които човек никога не може да преодолее.

— Ти можеш, ако поискаш.

— Може би. Но не искам. Не ми пука за френските импресионисти. Не давам и пукнат грош за приятелските им кръгове, за това дали са далечни братовчеди на английската кралица, или кой е спечелил състезанията в Аскот миналия месец. — В очите му бляскаха светкавици, ала той се овладя. — А дори и да давах, няма да се приспособя никога към този начин на живот. Защото все още помня и винаги ще помня вонята на вехтории и пот.

— Ашър не бива да дава аванси на този мъж — отбеляза злобно Джес. — Той я преследва още от Париж.

Тай се усмихна криво.

— Тя не му дава аванси. Това беше просто обикновен салонен разговор — промърмори той. — Възпитание, маниери. Ашър е различна от нас, Джес. Знам го отдавна.

— Ако му беше казала да изчезва…

— Не би могла да го направи. Не може да каже на никого да изчезва, както не може да плесне с ръце и да отлети.

— Защото е студен човек.

— Защото е различна — отвърна бързо Тай. Обърна се и хвана сестра си за брадичката. — Ние с теб сме еднакви. Ти и аз. Ако искаме да стреляме, стреляме. Ако искаме да хвърлим нещо, хвърляме го и го чупим. Някои хора не могат.

— Значи са глупаци.

Този път смехът му беше топъл и искрен.

— Обичам те, Джес — и я прегърна силно.

— Не мога да те гледам нещастен. Защо й позволяваш да го прави?

Той се намръщи и поклати глава.

— И аз се опитвам да разбера. Може би… Може би се нуждая от един тласък в правилна посока.

Джес го притисна в прегръдките си, като търсеше отговор на въпроса си.

 

 

Седми сет. Десети гейм. Тълпата беше разпалена, ентусиазирана и гладна за зрелища, както преди повече от час. Наведен напред, с очи, непрекъснато следящи топката, Чък седеше между Ашър и Мадж.

— Виждал ли си нещо по-добро от това, а, каубой? — попита уж сухо Мадж, а собственото й сърце биеше развълнувано. Чък щеше да се срещне с победителя от този мач на финала.

— Не съм виждал по-добър мач от две години насам — отвърна Чък. Собственото му лице беше мокро, мускулите му бяха напрегнати, сякаш самият той беше на корта. Топката летеше с такава скорост, че почти не се забелязваше.

Ашър не говореше. Беше очарована. И двамата играчи на корта притежаваха способностите на атлети. Сигурно бяха най-добрите в света. И двамата изсмукваха силите на противника си без милост. Но тя бе завладяна единствено и само от Тай.

Възхищаваше се от Майкъл, възхищаваше се от брилянтната му игра, ала той не можеше да причини това сладко, болезнено свиване в стомаха й. Ако не беше любовница на Тай, ако изобщо не го познаваше, дали щеше да се чувства по същия начин? Как беше възможно жена като нея, възпитана да владее и подчинява чувствата си, да е така непреодолимо привлечена от мъж с подобна несдържана страст? Какво беше това между тях? Привличане на противоположностите ли, помисли си Ашър. О, не. Нещата не можеха да бъдат обяснени толкова просто.

Седнала в препълнения стадион, тя почувства тръпката на желанието да я обзема толкова силно, все едно беше гола в прегръдките му. И не почувства никакъв срам. Беше естествено. Не почувства и страх. Беше неизбежно. Изминалите години й се сториха като един безкраен дълъг ден. Какво прахосничество на време, помисли си неочаквано Ашър. Не, не прахосничество, чиста загуба. Нищо не може да бъде прахосано, само загубено.

„Тази нощ“. Решението блесна в главата й така неочаквано и лесно, както и първия път. Тази нощ те щяха да бъдат заедно. И дори и да беше само веднъж, ако той така искаше, то щеше да бъде достатъчно. Дългото очакване беше свършило. Тя се засмя високо и радостно. Чък я погледна изненадан.

— Тай ще спечели — рече Ашър и отново се засмя. Облегна се на парапета и подпря брадичката върху скръстените си ръце. — Да, ще спечели.

 

 

В ръката му пулсираше болка, но Тай я пренебрегна. Мускулите в краката му сигурно щяха да престанат да действат в мига, в който престанеше да се движи. Нямаше да се даде на болката, така както нямаше да се даде и на мъжа от другата страна на мрежата. Едно нещо не беше се променило от двадесет години. Все още мразеше да губи.

Играеше така, сякаш това беше първия му гейм. Размяната на удари беше мъчителна, топките дълги. Въздухът свистеше. Потта падаше на едри капки. За последните двадесет минути той изостави артистичността за сметка на сръчността. Правилна тактика.

Реши да играе срещу австралиеца с маневри. Изпреварваше го, вкарваше го в задънени положения, можеше да се каже, че го дебнеше така, както пантерата дебне жертвата си в джунглата. На три пъти играта бе изравнена, което накара тълпата да крещи от възторг. Сервисът, който Майкъл не успя да парира, му даде предимство. Беше като изстрелян куршум. Върна му стимула, от който се нуждаеше, за да спечели. Двамата мъже тичаха от единия до другия край на корта. Лицата им бяха като маски на усилието и твърдата воля. Топката долетя, ала Тай я очакваше. Страшният бекхенд на Майкъл я запрати на нивото на кръста му. Но не беше необходимо да вижда ответния удар, за да знае, че бе направен.

Гейм, сет и край.

Горещината го удари в главата. И умората. Трябваше му огромно усилие, за да остане прав. Искаше просто да падне на колене и да си отдъхне. Той приближи с твърди крачки към мрежата.

Майкъл му подаде ръка, сетне го прегърна с другата през раменете.

— По дяволите, Старбък — успя да промълви той, останал без сили и въздух. — Направо ме уби.

Тай се разсмя и използва за миг противника си, за да си почине.

— И ти мен.

— Трябва да пийна нещо — усмихна се Майкъл. — Да вървим.

— Може — отвърна Тай.

Те се обърнаха и се разделиха. Победителят и победеният. И тръгнаха към журналистите, съблекалните, душовете и масажната маса. Тай грабна хавлията, която някой му хвърли, като кимаше на въпросите и поздравленията. Чуваше щракането на апаратите и светкавиците зад кърпата. Беше много изтощен, за да ги прогони. Пред очите му плуваха червени петна. Някой прибираше ракетите му. Чуваше удрянето на дръжките. Почувства как силите се връщат в тялото му и свали хавлиената кърпа. И тогава видя Ашър.

Сини, помисли си отвлечено Тай. Очите й са толкова сини. И студени. Непроницаеми. Можеше да се потопи блажено в тях, като в ледената вода на океана. Горещината, която го обливаше, изчезна. Сякаш някой отвори прозорец и през него нахлу свеж вятър.

— Моите поздравления. — Когато тя се усмихна, умората му се стопи като с магическа пръчка. Замести я не желание, а удоволствие. Сладко, неподозирано удоволствие и успокоение.

— Благодаря. — Той взе калъфа на ракетата си от нея. Ръцете им за миг се докоснаха.

— Предполагам, че вътре те очакват журналистите, за да те разкъсат.

Краткото кимване изразяваше потвърждение и отегчение. Ашър се засмя тихо и пристъпи по-наблизо.

— Каня те на вечеря.

Само лекото повдигане на веждите му показа изненадата.

— Съгласен.

— Ще те чакам в седем часа във фоайето на хотела.

— Добре.

— Старбък, в кой момент настъпи повратът в мача?

— Коя стратегия ще използвате срещу Принс на финалите?

Въпросите на журналистите го засипваха отвсякъде. Той не им отговаряше. Дори не ги чуваше, докато гледаше как Ашър се отдалечава сред тълпата.

Джес го наблюдаваше отдалеч с чувството, че вижда нещо до болка познато.

Тай влезе под душа напълно облечен. Остави студената вода да тече по него, като в същото време смъкваше дрехите от себе си. Един репортер от „Спортен свят“ се възползва и подаде глава зад завесата, като задаваше въпроси и си водеше бележки. Гол, с мокри дрехи, събрани на куп в краката му, Тай отговаряше. Винаги приемаше пресата, защото не даваше пукната пара за това, което пишеха. Знаеше, че майка му има дневник, в който събира всичко за него. Той обаче ни веднъж не прочете нито една статия или интервю. Натри със сапун лицето си и изтри полепналата прах и пот. Някой му подаде пластмасова чаша със сок. Докато водата продължаваше да тече отгоре му, Тай я изпи. Слабостта отстъпи, а заедно с нея и болката. Отиде до масата за масаж почти на автопилот, после тежко се отпусна на нея и се остави в ръцете на масажиста.

Силните пръсти започнаха да работят по тялото му. До ушите му все още достигаха въпроси, но той не им обръщаше внимание. Затвори очи и изгони всички мисли от главата си. Болката стягаше мускулите му, но Тай знаеше, че след малко ще почувства облекчение. Десет ужасни минути, през които тялото му агонизираше. Лежеше, а то страдаше. Постепенно започна да се отпуска. Както майката забравя болката от раждането на детето си, така и той започна да забравя болката. Спомни си победата. Спомни си и тъмносините очи. И с тези два образа заспа.

 

 

Фоайето на хотела беше мраморно. Бял мрамор с розови жилки. Мадж изкоментира, че човек трябва да е истински дявол, за да може да го поддържа толкова чисто. На което мъжът й отвърна, че тя дори не знае от кой край се държи метлата.

Ашър седеше и слушаше закачливия им безобиден разговор, като си повтаряше, че изобщо не е нервна. Наближаваше шест и петнадесет, а Тай все още го нямаше. Да закъснява изобщо не бе в стила му. Той беше точен човек.

Беше се облякла много внимателно. Избра рокля с пастелен цвят, като вътрешността на праскова. Прибра косата си назад, така че на ушите й се виждаха малки обеци с перли и корали. Не носеше пръстени. Пръстите й бяха сплетени в нервен възел.

— Къде ще вечеряш? — попита я Мадж.

— В едно малко ресторантче на левия бряг. — Преди години там свиреше един много ентусиазиран и неуморим цигулар, припомни си тя. Веднъж Тай му беше дал двадесет долара и му бе казал да си върви.

Отвън се чу гръмотевица и Мадж погледна през вратата на хотела.

— Трудно ще вземеш такси тази вечер. Виждала ли си Тай след срещата?

— Не.

— Чък каза, че двамата с Майкъл заспали на масажната маса като бебета. — Тя се изкикоти и кръстоса силните си крака. — Би било страхотен удар за някой предприемчив фотограф да ги снима така.

— Сънят на атлетите — изкоментира мъжът й. Ашър се засмя, като си представи колко млад и невинен изглеждаше Тай, когато спеше. Когато клепачите покриеха очите му, той й напомняше за изморено малко дете. Единственото време, когато неизтощимата му енергия не го пришпорваше. Нещо в нея се стегна. Ако детето им беше останало живо, сигурно щеше да прилича… Тя бързо прогони мисълта.

— Хей, това не е ли сестрата на Тай?

Ашър обърна глава и видя Джес и Мак да пресичат фоайето.

— Да.

Срещата беше неизбежна. Като хвана съпруга си за ръка, Джес се приближи към тях.

— Здравей, Ашър.

— Здравей.

Бързото навлажняване на устните показа, че бе нервна.

— Мисля, че не познаваш съпруга ми. Макензи Дерик, лейди Уикертън.

— Ашър Улф — поправи я Ашър и пое ръката на Мак. — Роднина ли сте на Мартин Дерик?

— Той ми е чичо — отговори Мак. — Познавате ли го?

Тя топло се усмихна.

— И още как!

Ашър му представи всички останали с такава вродена грация, че Мак не можа да не се възхити. Да, хладна, студена, аристократична, сети се как я беше описала жена му. Ала със скрита вибрираща енергия, която мъжете долавяха по-лесно от жените. Зачуди се дали разказаното от Джес за чувствата на Тай бе самата истина.

— Вие почитател ли сте на тениса, господин Дерик?

— Мак — поправи я той. — Само покрай брака си. И изобщо не мога да го играя, за голямо разочарование на чичо Мартин.

Ашър се разсмя, доловила хумора в очите му. Силен мъж, помисли си тя. Мъж, който не би позволил да свири втора цигулка след Тай в живота на съпругата си.

— Мартин би трябвало да е доволен, че е отгледал поне един шампион. — Тя премести очи към Джес, която стоеше напрегната до мъжа си. — Как е майка ти?

— О, добре. — В мига, в който срещна хладния поглед на Ашър, тя започна нервно да мачка полата си. — Остана у дома с Пит.

— А кой е Пит?

— Нашият син.

Гърлото й се стегна. Мак забеляза с изненада, че кокалчетата на пръстите, с които държеше облегалката на стола, побеляха.

— Не знаех, че имаш бебе. Ада сигурно е очарована да има внук. — Тежестта в сърцето й беше непоносима. Усмивката на устните й обаче не се промени. — Колко е голям?

— На годинка и два месеца. — Когато напрежението обхване една жена, то обикновено напуска другата. Джес вече търсеше в чантата си албумчето със снимки. — Кълна се, че не започна да върви, а направо да тича. Мама казва, че е същият като Тай. Дори по цвят прилича на него. — Тя извади и й подаде снимки. Нямаше друг начин, освен да ги вземе.

Приличаше и на баща си, разбира се, по формата на лицето. Но гените на Старбък бяха по-силни. Косата на бебето бе тъмна и гъста, като майчината му. Като тази на Тай. Очите бяха големи и сиви. Ашър се зачуди дали наистина усеща някакво движение на въздуха около бебето или само си въобразява. И едно друго бебе можеше да има тъмна коса и сиви очи. Дали не гледа снимката безкрайно дълго време?

— Много е хубав — чу се да казва със спокоен глас тя. — Сигурно си много горда с него. — Когато върна снимките, ръцете й бяха съвсем стабилни.

— Джес смята, че ще трябва да изчака да стане на дванадесет, за да се кандидатира за президент.

Ашър се засмя, ала този път Мак не откри топлинката в очите й.

— Тай подари ли му вече ракета?

— Вие го познавате много добре — отбеляза Мак.

— Да. — Тя погледна сериозно към Джес. — На първо място в живота му са тенисът и семейството. Винаги.

— Мразя да си признавам годините — обади се Мадж. — Но си спомням това момиче тук като кльощаво пубертетче, което си гризеше ноктите на всеки мач на брат си. А сега вече станало майка.

Джес се засмя и вдигна ръце да погледне ноктите си.

— Аз все още продължавам да ги гриза.

Ашър го видя първа. Излезе от асансьора, облечен в елегантни черни панталони и сива копринена риза. Цветът й подхождаше идеално на очите му. Ашър знаеше, че бе облякъл първата, която бе хванал, когато бе отворил гардероба. Носеше дрехите си с неподправен маниер и стил, все едно изобщо не го интересуваше как му стоят. А те винаги му стояха добре. Тренираното тяло и грацията, придобити от играта, го правеха неустоим. Косата му беше сресана небрежно. Той спря за миг. Сърцето й заби глухо и забързано.

— О, ето го и Тай! — извика Джес и забърза през фоайето. — Днес не успях да те поздравя. Беше чудесен!

Докато го прегръщаше, тя усети, че очите му се отправят някъде над главата й. Без да се обръща, знаеше към кого са насочени.

Ашър нито видя, нито чу нещо.

— Е, Старбък, днес си изработи заплатата, че и премията — рече Мадж. — Ние отиваме в „Лидо“, за да стиснем ръката на Майкъл. И да ближем рани заедно с него.

— Кажи му, че съм свалил три кила — отвърна Тай, без да откъсва очи от Ашър.

— Мисля, че това едва ли ще подобри настроението му — отговори Мадж и сбута мъжа си. — Е, хайде да се опитаме да се преборим за такси. Има ли някой в нашата посока?

— Всъщност — обади се Мак, веднага разбрал намека й, — ние с Джес също излизаме. Ще вечеряме навън.

— Идваш ли, Тай? — запита съпругът на Мадж и когато тя го настъпи по крака, я изгледа изненадано. Ала след погледа, който му отправи, веднага си затвори устата.

Дори за човек, който трудно включва и загрява, стана ясно, че тук се разменят послания без думи. Малката групичка стоеше неловко и сякаш очакваше решението на Тай и Ашър. След като изгледа мълчаливата компания, мъжът на Мадж намести очилата си и се усмихна.

— Мисля, че не, нали?

— Много си умен, миличък — рече Мадж и го забута към вратата. — Някой знае ли мръсни френски думи? Това е най-лесният начин да хванем такси в този дъжд.

Ашър стана бавно. Зад гърба си можеше да чуе звънчето на рецепцията и шума на бурята през отворената врата. За миг Тай си помисли, че прилича на нещо, което можеш да сложиш във витрина. Да не бъде докосвано, да не бъде счупено. Тя му подаде ръка.

Когато я пое, почувства, че бе топла. Истинска и жива, изпълнена с плът и кръв.

Без да кажат нито дума, двамата тръгнаха към асансьора.