Марлис Мелтън
В тъмнината (9)

Осма глава

Нордърн Нек, Вирджиния

24 септември, 16:36 ч.

Слънцето отдавна бе превалило пладне, изпълвайки въздуха с последните горещи лъчи на късното лято, когато Лутър, Хана и Уести потеглиха към „Нордърн Нек“ с колата на Уести. Документите на Хана пристигнаха чак на обяд, но Лутър изобщо не се разтревожи от това. Така му остана достатъчно време, за да обмисли всички непредвидени ситуации, които можеха да възникнат по време на задачата им. Затова нисанът на Уести се оказа натъпкан догоре с водолазна екипировка, уреди за разузнаване и спални чували. Документите на Хана бяха прилежно прибрани в новата й дамска чанта, която Лутър й купи на излизане от Вирджиния Бийч. Седнала на задната седалка дегизирана от глава до пети и с бабешката дамска чанта в скута си, тя нямаше нищо общо с жената, събудила се в прегръдката на Лутър сутринта. По-скоро приличаше на учителка в католическо училище, която тайно си пада по еротично бельо.

Лутър я предпочиташе такава, каквато беше, когато се събуди до него, с рошавата си червена коса и без тежкия грим, който я преобразяваше като Ребека Линдстром. Беше поразен от цвета на косата й, огряна от нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи, и от начина, по който миглите й се открояваха върху изпъстрената и с лунички кожа. Устните й, плътни и меки от съня, му напомниха за целувката й от предишната нощ.

Защо го бе целунала?, чудеше се той. Дали защото бе разбрала, че е богат? Заради парите му ли го искаше, също като Вероника? Или просто беше изпитала нужда от прегръдка?

Мислеше, че по-скоро е имала нужда от него. Защо иначе ще го моли да легне до нея на дивана и после ще заспи на рамото му? Просто го харесваше какъвто е, а не заради това, което беше преди. Осъзнаваше ли обаче тя, че колкото повече време прекарва с нея, толкова по-трудно устояваше на нейната привлекателност? Колко пъти трябваше да си повтаря, че не е кротката, обикновена жена, която търси?

С усилие на волята насочи мислите си към сегашния момент и конкретната им задача. Пътуваха вече два часа; задръстванията бяха останали далеч зад тях и досега не бе забелязал някой да ги следи. Ако преследвачът на Хана от предишната нощ е бил именно Лъвит, значи бе разбрал, че е по-добре да стои настрана от тях. За да го заблудят допълнително, бяха решили да оставят пикапа на Лутър като примамка.

С напредването на следобеда минаха покрай няколко водни източника — включително реките Джеймс и Йорк. Движението намаля, когато се отклониха по шосе 17, докато наоколо им не остана нищо друго, освен ниви с изсъхнали царевични стъбла, тапиока и фъстъци, докъдето стигаше погледът. Тук-там по равното поле встрани от пътя виждаха по някоя самотна селска къща или трактор, който събираше реколтата.

— Боже, че това си е направо глуха провинция! — обади се Уести, ухилен до ушите.

Хана отвори очи от леката си дрямка върху натиканата с багаж задна седалка.

— Сигурно ти напомня за вкъщи — сънено каза тя.

Уести беше родом от Оклахома. Това беше всичко, което Лутър знаеше за миналото му. Как беше разбрала Хана, след като той почти не говореше за себе си.

— От коя част на Оклахома си, старши? — попита Лутър с внезапно събудено любопитство.

— Броукън Ароу — кратко отвърна Уести.

— Дядо му е бил чистокръвен индианец от племето крийк — обади се Хана.

Уести гледаше напред в пътя и мълчеше. Лутър го погледна обвинително:

— Никога не си ми казвал това.

Усети сви рамене и обяви:

— Две мили до Сабина.

Лутър отвори картата.

— Завий надясно по шосе 110. После наляво по 45.

Уести направи десен завой на следващата отбивка, която ги отведе през гъстак от дървета, покрай голяма бяла църква и простиращо се покрай пътя гробище. Лутър хвърли поглед назад. Никой не ги следваше.

Дърветата свършиха изведнъж и пътят ги изведе на мост с две ленти за движение. Според картата водният канал под тях беше едно от многото разклонения на река Рапаханок, достатъчно дълбока за големи плавателни съдове. Колата вибрираше, докато минаваха през осеяната с решетки настилка; очевидно това беше подвижен мост.

Пред очите им изникна живописният град Сабина. На отсрещния бряг на реката се виждаше яхтклуб и ресторант с лице към водата. Прелестни магазинчета и къщи от ХХ-и век се бяха наредили от двете страни на улицата, потънали във вековни чемшири, дъбове и кленове в есенни цветове.

Хана се беше подпряла между двете предни седалки и наблюдаваше всичко наоколо с удоволствие.

— Ето табелата на хотел „Магнолия“ — посочи тя напред.

Уести сви по тъмен страничен път. Под лъчите на залязващото слънце викторианските къщи от двете страни на улицата добиваха тайнствен вид, заприличващи на стари замъци с техните кулички и тъмни, дебнещи прозорци.

Пътят свършваше до две тухлени колони, отбелязващи началото на алея за паркиране. Върху варосаните в бяло тухли под сенчестите дървета имаше гравирана табела.

Според статията, която бяха намерили в интернет точно тук Форестър беше пренощувал за последен път.

Хотел Магнолия, пишеше на табелата, а отдолу, с едва забележими в тъмнината по-малки букви: Гнездо на влюбени.

Охо! Лутър учудено погледна Хана, която също четеше надписа със зяпнала уста.

— Форестър не е имал приятелка, нали? — попита той.

— Не — поклати глава тя. — Определено не. Трябва да е избрал това място поради друга причина.

Уести освободи от скорост и дръпна ръчната спирачка.

— Оставям ви насаме, влюбени гълъбчета — ухили той и взе пистолета си от жабката на колата.

Предварително бяха решили Уести да играе ролята на самотник, който си търси работа в местните складове.

— Може да има проблем с обхвата на мобилните телефони тук, сър — напомни той на Лутър. Отвори багажника и извади оттам брезентовата си торба. Докато прибираше пистолета си в нея, погледна към Хана и й намигна.

После се обърна и бавно тръгна надолу по пътя, преметнал на рамо торбата. Приличаше точно на скитник, облечен в бархетно яке, скъсани отзад дънки и износени работни ботуши.

Хана се загледа след него, впечатлена. Лутър излезе от колата и дръпна напред седалката, за да й помогне да се премести отпред.

С необясним трепет в стомаха тя излезе навън и се протегна, докато Лутър се наместваше удобно на шофьорската седалка. После си пое дълбоко въздух и седна до него.

Помълчаха малко, замислени върху задачата си, която сега ставаше малко по-деликатна, след като разбраха, че хотелът всъщност е гнездо за влюбени.

— Вероятно ще трябва да си вземем обща стая — отбеляза тя, хвърляйки му бърз поглед.

Лицето му беше скрито от сянката на боровите дървета.

— Ами да.

— Не забравяй да ме наричаш Ребека — напомни му тя. — Може би трябва да кажем, че сме младоженци.

— Да, по-добре ще е, отколкото да твърдим, че си ми сестра — съгласи се той.

— Ами да.

— Но защо нямаме брачни халки? — Тя погледна към лявата си ръка.

— Още не сме намерили подходящите — предложи той. — Надяваме се да открием нещо в антикварните магазини.

— Да, става.

Лутър включи на първа скорост и потегли бавно по дългата тъмна алея. Килимът от борови иглички почти напълно заглушаваше шума на гумите.

Хана отвори широко очи, когато пред погледа им изникна светещата като призрак в тъмнината сграда, с осветена от прожектори фасада. Двуетажната постройка от XVІІ-и век беше като извадена от „Отнесени от вихъра“, с типичната за онова време галерия с високи дорийски колони^[1].

Липсваха само дъбове с провиснал от клоните им испански мъх — такъв обаче не вирееше в северен район като този.

Лутър паркира на обозначеното за целта място. Извади багажа им от задната седалка, като отклони предложението на Хана да му помогне в носенето. Тя вдиша дълбоко хладния въздух и прошепна:

— Усещаш ли този аромат? Близо сме до водата. — Въздухът беше наситен с миризма на сяра от речната тиня.

Няколко минути по-късно собственичката на хотел „Магнолия“ ги поведе нагоре по витите стълби и нежно ги смъмри, че не са направили предварителна резервация. Светлината от фенера в ръката й проблясващи по варосаните в бяло стени.

— Младоженският апартамент много щеше да ви хареса — съжаляваше тя, полюшвайки едрите си бедра, — но, разбира се, е зает. Хората се обаждат дори две години предварително, за да са сигурни, че ще е свободен.

— Бракът ни беше малко импровизиран — довери й Хана. — Добре че имате поне една свободна стая. Надявам се само да не е обитавана от духове. — Собственичката ги беше предупредила, че последният обитател на единствената свободна в момента стая бил загинал по време на отпуската си.

— О, уверявам ви, че не е — отговори жената.

— Откриха ли причината за катастрофата?

— Не, но е било доста късно през нощта. Горкият човечец трябва да е заспал на волана. Колко жалко! — добави тя, поемайки си дъх на последното стъпало. Издадената й челюст изглеждаше зловещо на светлината на фенера.

— Значи не мислите, че някой може да го е избута от пътя? — добави Хана.

Жената едва не изпусна фенера от изненада.

— О, небеса — не! Това не е големият град, миличка. При нас не се случват такива престъпления. — Извърна се рязко и ги въведе в последната стая вдясно. — Ключът малко заяжда — призна тя, опитвайки се да отключи. Отвори вратата и светна лампата. Хана въздъхна с облекчение. Вече беше започнала да се чуди дали на това място изобщо ползват електричество. — Вярвам, че гледката ще ви хареса, като съмне. Закуската се сервира между шест и десет часа. Ако имате нужда от каквото и да било, само ни уведомете. Е, желая ви приятен престой.

Собственичката се обърна с фенера в ръка и затвори вратата зад гърба си.

Хана пое от ръката на Лутър пътната чанта, която Уести й беше заел.

— Несравнимо е с последното място, на което бях. — Тя обикаляше стаята, за да я разгледа хубаво. — О, имаме си дори тераса!

— Не знам дали това е…

Хана сложи пръст върху устните си и запретърсва стаята за подслушвателни устройства, надявайки се да не намери такива. Искаше й се да вярва, че все още успяват да се движат на крачка пред Лъвит.

Стаята беше малка, но обзаведена с вкус в стил началото на XX век. Хана прокара ръка по подпорите на балдахина над леглото. Погледна и под мраморния плот на тоалетната масичка.

— Мебелите са стари — отбеляза тя. — Началото на XX век.

Лутър, който претърсваше стаята заедно с нея, й хвърли ироничен поглед.

— Ти и от антики ли разбираш?

— Ето това е имитация — каза тя, претърсвайки нощното шкафче. — Няма го характерния жлеб в сглобката на чекмеджетата.

Лутър повдигна червено-черния ориенталски килим, постлан върху дъбовите дъски. Надникна и под възглавничката на плюшеното кресло за четене — единствената модерна нотка в цялата стая.

— Мястото е чисто — установи Хана.

— Ще спя на креслото — съобщи Лутър и прибра чантата си, заедно с оръжието, в гардероба.

Хана надникна в банята и огледа ваната с крачета, месинговите орнаменти и претенциозните тапети. Приближи се до прозореца и погледна навън. Реката, ако изобщо беше наблизо, се криеше зад дърветата. Беше се стъмнило.

— Какво ще правим тази вечер? — попита тя.

— Ще отидем в града и ще играем ролите си.

— Ако местните са наивни като мисис Дод, нищичко няма да разберем — въздъхна Хана. — Макар да се стори, че знае повече, отколкото показва.

— И аз забелязах същото. Все до нещо ще се доберем — каза той. — Вярвам в способностите ти за събиране на информация.

— Сериозно ли? — усмихна се тя.

— Определено си успяла с Уести — добави с особена нотка в гласа.

Усмивката й помръкна. Защо ли не й прозвуча като комплимент?

Чуха стъпки в коридора и погледите им се насочиха към вратата. Някой почука колебливо.

Лутър посочи леглото и Хана се просна върху матрака. Лутър съблече бързо ризата си и разроши косата си. Приближи се до вратата и я отвори.

— Да? — каза той с точно премерена доза раздразнение.

— Съжалявам за безпокойството — занарежда мисис Дод, — но забравих да ви дам нашия талон. Даваме го на всички младоженци. Безплатна вечеря в „Уотърсайд Ин“, ресторанта до моста.

— Благодаря — каза Лутър и затвори вратата с пресилена усмивка, загледан намръщено в талона.

Хана се възползва от разсейването му, за да се наслади на голите му гърди. Светлината от лампата подчертаваше изпъкналите му гръдни мускули, които така и не успя да види в тъмнината предишната нощ. Тъмният мъх по гърдите му се спускаше в тънка пътечка надолу, разделяща добре оформените коремни мускули. Татуировки не се виждаха.

— Гладна ли си? — попита той, забелязвайки втренчения й поглед.

— Май да — но не точно за храна. Така й се искаше да усети ръцете му около себе си, ала този път и двамата да са будни.

Трябваше да престане да мисли за това. В плановете й за следващите няколко години нямаше как да се смести любовна връзка. Животът й щеше да е подчинен изцяло на кариерата й.

— Почакай само да се освежа — каза тя и се претърколи от леглото. Грабна чантата си и влезе в банята.

Жената, която я гледаше от огледалото, я върна обратно в реалността. Ако си въобразеше и за секунда, че Лутър може да бъде привлечен от нея в този й вид, значи наивната беше тя.

* * *

Разхождаха се, хванати за ръце, по главната улица и Хана усещаше колко нежно Лутър е стиснал ръката й.

Тази показна интимност беше заради местните, разбира се. Ала въпреки това, помежду им имаше нещо, което ги караше да се чувстват добре един с друг. В контраст с хладния въздух, ръката на Лутър беше приятно топла. Грапавата кожа на дланта му й припомни, че работата му е свързана предимно с физическо натоварване. И той, също като нея, бе избрал професия на пазител. Заради убийствено тежкото натоварване, на което се подлагаше от години, вероятно полагаше усилие да държи ръката й толкова нежно.

Хана опитваше да се съпротивлява на романтичната атмосфера по пътя към ресторанта. Вековни кедрови дървета се бяха наредили покрай изронената тухлена стена на градския съвет в Сабина. От прозорците на антикварно магазинче цяла колекция от лампи „Тифани“ хвърляше към улицата снопове от разноцветни светлини.

Ех, ако можех да се помотая по магазините! — размечта се тя. Но пък къщата й беше препълнена с вещи и мебели както от родителите й, така й от баба й. Нямаше място за нищичко друго.

Бризът донесе до ушите им звуци на орган от петъчната вечерна служба в някоя църква. Този необикновен старомоден град изглеждаше идеалното място да създадеш семейство. Тук нямаше и следа от корупция и престъпления — може би затова Лъвит се е измъквал толкова дълго време, избирайки да крие оръжието точно тук.

Щом завиха зад ъгъла към ресторанта, Лутър стисна ръката й по-силно. Хана се огледа и забеляза шест полицейски коли, паркирани под уличните лампи.

— Нямаш ли чувството, че чакат нас? — тихо прошепна той.

— Сигурно мисис Дод неслучайно ни е пратила тук — съгласи се тя. — Ще трябва да го отложим.

— Ако нещо тръгне накриво, искам да се криеш зад мен — каза Лутър.

Тя цъкна с език с раздразнение и прошепна в отговор:

— Нямаше да се налага, ако ми беше дал пистолет!

— За какво ти е пистолет, когато имаш мен? — измърмори той и й отвори вратата, за да влезе. Веднага се преобрази в ролята си на влюбен съпруг и нежно я погледна в очите.

Хана влезе вътре и небрежно се огледа наоколо. Интериорът на „Уотърсайд Ин“ просто крещеше за промяна — от старомодните килими и натруфени украси до ламинираните маси и столове. Ала божественият аромат, разнасящ се от кухнята, и оскъдният брой посетители го правеха идеалното място за вечеря в Сабина. А и изгледът към реката, който предлагаха големите прозорци, някой ден можеше да го превърне в чудесно заведение за хранене.

— Маса за двама, моля — каза тя на сервитьорката.

Докато следваше момичето към масата им в ъгъла, преброи полицаите, насядали в центъра на помещението. Бяха осем и всичките се престориха, че не са забелязали влизането им, което беше преиграване, защото Лутър не беше човек, който можеше да остане незабелязан.

— Заповядайте! — сервитьорката остави на масата за двама две менюта.

Лутър дръпна за Хана стола, който гледаше към ресторанта.

— Не искаш ли ти да седнеш с лице към помещението, скъпи? — попита го тя.

Той хвърли поглед към прозореца.

— Тук съм добре.

Стъклото зад нея отразява вътрешността на ресторанта, сети се тя. Лутър можеше едновременно да бъде кавалер и да не изпуска от поглед полицаите. Щом седнаха на масата, сервитьорката наля в чашите им вода с лед и ги уведоми, че поръчката ще бъде готова след малко.

— Морската храна сигурно е прясна — отбеляза Лутър.

Мисълта, че е много вероятно някой от тук присъстващите полицаи да е избутал Ърни от пътя, накара Хана да загуби апетит. Тя прегледа менюто набързо и го остави на масата. Един от полицаите ги наблюдаваше над ръба на чашата си с кафе.

Появи се сервитьорката с панерче хляб и попита приветливо:

— Какво бихте желали да поръчате?

Хана избра риба, а Лутър заложи на пълнени миди. Той подаде на сервитьорката талона, който им даде мисис Дод; момичето го взе и се отдалечи с объркано изражение на лицето.

— Как така Уести никога не ми е разказвал за дядо си? — попита Лутър, връщайки се отново към разговора, който водеха, преди да ги прекъснат.

— Навярно защото никога не си го питал.

Той я погледна изненадано.

— Работя с него от три години. Никога не говори за себе си.

— Защото има много неща в живота му, с които не е готов да се изправи лице в лице.

Лутър я погледна замислено:

— Може и да си права.

— Какво е кодовото ти име? — изведнъж се сети тя. Хрумна й, че щом наричаха лейтенант Рено — Ягуара, старши сержант Макафри — Уести, навярно Лутър също има кодово име.

— Малкия Джон — той си взе хлебче от панерчето.

— Малкия Джон? — Тя се ококори. — Възможно ли е някаква част от теб да е малка?

Лутър намаза едната половина от хлебчето си много внимателно. Беше му трудно да избегне погледа й, за голяма нейна изненада — беше се изчервил.

— Е? — подкани го тя.

— Джон е малкото ми име. Джон Лутър Линдстром. Бях най-младият в екипа и оттам — Малкия Джон, сещаш се, като в Робин Худ. Името изгуби смисъл, след като бях повишен в ранг лейтенант.

Хана сбърчи вежди и се замисли.

— Защо това име ми звучи познато? Джон Линдстром.

Той се приведе напред и дискретно прошепна:

— Би трябвало да знаеш, миличка. Нали сме женени.

Хана потъна в дълбините на сините му очи и също се наведе напред, само на педя от лицето му.

— Какво би трябвало да знам? — попита тя, позволявайки си да разгледа здравата костна структура на лицето му и красиво оформените му устни. Припомни си вчерашната им целувка и устните му — нежни, но сдържани.

— Бивш играч по футбол съм от отбора на „Далас Каубойс“. Затова съм седнал с гръб към ресторанта.

Хана зяпна насреща му; значи това е имал предвид Уести преди няколко дни. Нямаш никаква представа кой е, нали?, беше й казал.

— Явно трябваше по-грижливо да избирам партньорите за тайната си мисия — измърмори тя. После, сигурна, че ще й се размине, протегна ръка и го погали по бузата.

Докосването й видимо го смути. Видя как лицето му се напрегна. Хана неохотно дръпна ръката си, когато сервитьорката отново застана до масата им.

— Сервираме бутилка вино за сметка на заведението на всички младоженци, отседнали в хотел „Магнолия“ — тя показа бутилка бяло вино и посегна да напълни чашите им.

— За мен не, благодаря — каза Лутър и дръпна празната си чаша за вино встрани.

— Желаете ли да ви донеса нещо друго? — попита го сервитьорката.

— Не, ще пия само вода.

— Тогава веднага ще донеса вечерята ви — усмихна се момичето.

Хана отпи глътка от киселото, евтино вино.

— Кажи ми защо стана тюлен — настоятелно попита тя.

Лутър погледна към прозореца. Полицаите все още се хранеха.

— Хайде де, нали съм ти съпруга! — гальовно му се усмихна тя, което го притесни още повече. — В големия футбол има толкова пари и слава, защо ти е трябвало да се отказваш?

— Преживях автомобилна катастрофа.

Хана го погледна загрижено и го изчака да продължи.

— Бях пил прекалено много — добави и кимна към празната си чаша за вино. — Затова вече не пия. Не можех да дишам. Имах спукано ребро, което се беше забило в единия ми бял дроб. Бях сигурен, че няма да оживея. Но оцелях. Стоях заклещен в колата часове наред — предостатъчно време да се замисля за… какво всъщност правя с живота си.

Хана едва се пребори с внезапно завладялото я желание да стисне ръката му.

— Какво стана? — подкани го тя да продължи.

— Зарекох се, че ще променя живота си коренно; от онзи момент нататък ще се занимавам с нещо, което да промени света към по-добро.

Тя кимна одобрително:

— И стана тюлен.

Той се усмихна накриво:

— Не точно. Прекарах следващите шест месеца на екстензия. После година тренирах усилено. Чак тогава постъпих във флота и се записах в школата за подготовка на офицери в Пенсакола. Прехвърлих се в тренировъчната база за подготовка на тюлени в Коронадо, където преминах основно обучение по подводно взривяване. Отпаднах на изпита при първото ми явяване, гърбът ми не беше достатъчно укрепнал. В крайна сметка се дипломирах с випуск 235. Тогава станах тюлен.

— Не съжаляваш ли? — попита тя.

Погледът му помръкна за кратко, но той прогони мрачните спомени и поклати глава:

— Не и за това, че се отказах от футбола, не.

Сервитьорката се появи с вечерята им.

— Риба и пълнени миди — съобщи тя, докато им сервираше. — Харесва ли ви виното?

— Много е хубаво — отвърна Хана с невинна усмивка.

— Приятна вечеря — пожела им момичето и се оттегли.

— Ако не беше толкова популярен — отбеляза Хана чистейки рибата си, — щеше да си страхотен за разузнаването.

— Не, благодаря — каза Лутър. — Много съм си добре при тюлените. — Погледът му потъмня. — Освен ако Ягуар не загуби делото.

— Няма да го загуби.

Замълчаха, наслаждавайки се на храната. Лутър я бутна с крак под масата и тя стреснато вдигна поглед! Един от полицаите се приближаваше към тях. В гърлото й заседна кост и тя изгълта на един дъх водата от чашата си.

— Добър вечер — поздрави ги мустакатият полицай с фалшива усмивка. — Как сте тази вечер?

— Много добре, полицай. И вие, надявам се? — Лутър попи устните си със салфетката.

Хана погледна табелката с името му. Дъфи.

— Не сте оттук? — предположи той, не че беше трудно да се отгатне.

— Точно така — любезно отвърна Лутър.

— А откъде сте? — настоятелно продължи полицаят.

— От Вирджиния Бийч — наоколо беше настъпила тишина. — На меден месец сме.

— Поздравления. Случайно нисанът, паркиран пред „Магнолия“, да е ваш?

Лутър с нищо не показа, че въпросът го е смутил; бе повече от ясно, че ченгето опипва почвата.

— Не. Всъщност е собственост на мой приятел.

— А, ясно. Проверяваме всички коли, които влизат в града, и за вашата излезе неплатена глоба за превишена скорост.

— Така ли? Ще напомня на приятеля ми да си я плати.

— Непременно. Затегнали сме проверките напоследък. — От Флота сте, знаете как е.

— От Флота ли? — изненадано го погледна Лутър.

— Приятелят ви има обозначителни стикери от военноморските сили по колата — обясни полицаят.

— Аха! — каза Лутър, без да навлиза в обяснения.

— Мога ли да видя личните документи и на двама ви? — попита той. Ето че опряха и до документите. — Може случайно колата да е ваша, а да се срамувате да ми кажете. — Ухили се мазно.

Лутър извади портфейла си от задния джоб и му подаде шофьорската си книжка, като преди това се увери, че военната му карта не се вижда. Но ченгето явно повече се интересуваше от документите на Хана. Доволна беше, че решиха да изчакат един ден, за да ги получат. Тя затаи дъх; полицаят погледна снимката й, после към нея, после пак към картата, за да се увери, че не фалшива.

— Хубава снимка, мис Линдстром — обади се най-после той и й подаде обратно документите. — За вас не мога да кажа същото. — Обърна се към Лутър, за да го подразни. — Приятен престой, госпожо. — Кимна им за довиждане и тръгна към масата, където приятелчетата му до един се изправиха като по команда.

Лутър не отделяше поглед от стъклото на прозореца. Хана лапна парче риба и бавно го задъвка, за да прикрие вълнението си. Изчакаха останалите посетители да възобновят разговорите си, за да обсъдят случилото се.

— Какво мислиш? — попита Хана.

— Лъвит им е дал твоя снимка, но не са сигурни, че си ти — предположи Лутър.

— Трябва веднага да изчезнем оттук — предложи тя.

— Не, тази нощ ще ни наблюдават. Връщаме се обратно в хотела и ще стоим там. Утре ще разглеждаме забележителности и ще си отваряме очите. Не забравяй, че и Уести е наоколо и събира информация.

— Прав си — отстъпи тя.

Мина й през ум, че да се затвори сама с него между четирите стени, вместо да обикалят навън, беше още опасно. Колкото повече време прекарваше насаме с него, толкова по-трудно контролираше чувствата си. А това не беше добре. Ако не внимаваше, плановете, които правеше от години, можеха лесно да се объркат. Все по-рядко си мислеше за връщането си в ЦРУ и все по-често търсеше неговата компания.

Точно сега би дала всичко за още една целувка.