Марлис Мелтън
В тъмнината (14)

Тринадесета глава

Александрия, Вирджиния

28 септември, 18:26 ч.

Хана отстъпи спалнята си на Лутър, за да си почине. Преди няколко часа бяха пристигнали в къщата й и бе помогнала на пребледнелия мъж да се качи по стълбите, настанявайки го да спи. Когато късно следобед се качи да му занесе подноса с вечерята, завладя я особено чувство. Намери го дълбоко заспал, проснат по диагонал върху леглото й, защото краката му опираха в долната табла. Старите дъски на пода изскърцаха под краката й, когато заобиколи леглото, за да го погледне.

Беше заспал рано следобед, а вече се здрачаваше. Лъчите на залязващото слънце проблясваха през щорите и озаряваха завивките във виолетово. Мъжествеността на Лутър в контраст с бледолилавите чаршафи накара сърцето й да забие ускорено. Присъствието на мъж в леглото й беше доста непривична за нея гледка.

С радост забеляза, че лицето му е спокойно и напрегнатото от болката изражение е изчезнало. Изглеждаше много зле, докато му помагаше да съблече ризата си, за да се приготви за лягане. Ала сега, след няколко часа сън и няколко таблетки обезболяващи, болката сякаш бе изчезнала.

Отблясъците на залеза подчертаваха скулите на лицето му. Тя стоеше и го наблюдаваше, омагьосана от ненатрапчивата му мъжка красота, и душата й преливаше от нежност. Ако ръцете й не бяха заети с подноса, щеше да се изкуши да погали меката му черна коса.

Лутър беше невероятен във всяко отношение; бе улучен от куршум в името на справедливостта, безмълвно понасяйки нетърпимата болка. Уважаваше го и му се възхищаваше заради това. Но не тази бе причината да е толкова развълнувана от факта, че го вижда, проснат полугол върху леглото й, и не заради това изпита копнеж да го задържи там за себе си.

Крайно време беше да си признае, че Лутър я привлича и физически, и емоционално, независимо дали й се иска, или не. Не беше планирала да се влюбва, преди кариерата й да потръгне и да е в състояние да избира кои задачи да приема. Знаеше, че връзките от разстояние са обречени на неуспех. Но да се преструва, че не изпитва нищо, беше проява на малодушие. Смяташе да приеме тези чувства с вдигната глава, както правеше с всичко останало. Със сигурност щеше да намери начин да се справи.

Но дали Лутър изпитва същото към нея? Не беше сигурна. Тъкмо бе зарязал последната си приятелка — годеница. Едва ли знаеше какво изобщо изпитва!

Обърна се да остави подноса върху бюрото и зърна неясното си отражение в огледалото. Не беше красавица — не и по начина, по който беше красива знойната брюнетка Вероника. Имаше яркочервена коса и лунички. Беше висока и силна. Добре че поне можеше отново да носи собствените си дрехи.

Тя придърпа плътно прилепналата си бежова блузка върху тесните дънки. Винаги се бе гордяла с усета си да се облича с вкус. Чувстваше облекчение, че отново може да носи модерни дрехи.

— О, изглеждаш много различна!

Сънливият глас на Лутър я стресна и тя се обърна, като едва не събори чашата студена вода в ъгъла на подноса.

— А, ти си буден.

Беше съвсем буден. Бледолилавите чаршафи придаваха мастиленосин цвят на очите му, докато бавно я оглеждаше.

— Това ли е истинската Хана? — попита с лека усмивка.

Стомахът й се сви от притеснение.

— Какво мислиш? — тя разпери ръце встрани.

— Изглеждаш млада — призна той и усмивката й помръкна. После добави: — И секси. — И сърцето й отново затупка по-бързо.

— Аз… ъъъ… донесох ти вечеря — каза и се извърна към подноса. — Надявам се да ти хареса. Обикновени спагети с консервирани зеленчуци. Не готвя кой знае колко добре. Освен това почти цялата храна в хладилника беше развалена. Искаш ли да хапнеш? Как е гърбът ти?

Хана осъзна, че задава въпросите по-бързо, от колкото Лутър може да отговори, затова просто млъкна.

— Ще хапна — отвърна той, опитвайки се да се изправи. — Гърбът ми е по-добре.

Така й се искаше да му помогне, но тогава трябваше да го докосне, а си нямаше никакво доверие да го направи. Беше й трудно дори да не го гледа. Погледът й се плъзна безпомощно към ластика на боксерките му и тя си припомни къде беше ръката й само преди няколко дни.

Протегна ръце да му подаде подноса, а ледът в чашата издайнически потракваше, разкривайки вълнението й.

Пръстите им се докоснаха, когато Лутър пое от ръцете й водата.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не, това е достатъчно — той разбърка спагетите с вилицата си.

— Ще дойда да взема подноса по-късно. — Щеше да се чувства неловко да остане и да го наблюдава, докато се храни.

— Имаш ли нещо против да ползвам банята ти? — попита той. — Искам да си взема душ.

— Разбира се. Няма проблем. Ами превръзката? — кимна тя към бинтованата рана на гърба му.

Той забоде вилицата в спагетите си.

— Сваля се много лесно.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

— Не ми се случва за пръв път да ме прострелят. — Лутър посегна към водата. — Раната ще зарасне по-бързо, ако е открита.

Не му се случва за пръв път? Тя се замисли дали си струва да рискува живота си ежедневно.

— Внимавай да не се отвори. В банята има чисти хавлии. Имаш ли нужда от помощ?

— След това ще намажеш ли с мехлем раната ми.

Дали беше прочел мислите й, или го беше казал на глас?

— Добре. — Имаше нужда да се подпре някъде, затова побърза да хване дръжката на вратата. Лутър я гледаше по-различно от обикновено. В погледа му усети копнеж, който не беше забелязвала досега, освен може би веднъж, когато…

— Ще се върна след около половин час.

— Добре. До скоро. — Той я проследи с поглед до излизането й; изглеждаше много самотен на голямото двойно легло.

Преливаща от нетърпение, Хана спря в коридора пред спалнята, за да събере мислите си. Ако Лутър наистина флиртуваше с нея — което беше очевидно — щеше ли тя да намери сили да направи следващата крачка?

Щеше да е лудост да не го стори. Той бе мечтата за всяка жена, а тя не беше изключение. Трябваше да се възползва от възможността да е с него, дори това да не доведе доникъде. Животът бе твърде кратък и човек не трябваше да пропуска хубавите мигове.

Успокоена от взетото решение, тя тръгна надолу по стълбите с омекнали колене.

Уести вдигна поглед от вестника, който разлистваше. Ако Лутър изглеждаше не намясто в леглото на Хана, то Уести изглеждаше съвършено нелепо в креслото на цветя и сърчица, заобиколен от масички за чай, покрити с дантелени покривчици, колекция стъклени съдове от цветно стъкло и керамични фигурки.

Той забеляза пламналото й лице и се усмихна дяволито.

— Как е Спящата красавица?

— Изглежда по-добре — с равен глас отвърна тя и тръгна към кухнята, за да вземе парцала за чистене.

Къщата й се оказа претърсена от ФБР, изобщо не си бяха направили труда да пооправят бъркотията след себе си. Със сигурност не бяха намерили нищо, което да помогне на разследването им, но бяха преобърнали дома й.

След триседмичното й отсъствие всички старинни мебели и наследствени семейни вещи бяха покрити с тънък слой прах. Цветята от саксиите в кухнята й бяха увехнали и изсъхнали. Половината от храната в хладилника трябваше да се изхвърли.

— Уестморланд отрича обвиненията на ФБР — обади се Уести иззад вестника. — Един куп народ се е вдигнал в негова защита — сенатори, посланици, губернатори…

Хана отиде с влажния парцал до бюфета в трапезарията.

— Нормално е да отрича, че той е Единака — каза тя и започна да забърсва праха. — ФБР едва ли очакват самопризнание!

— Иска да се подложи на детектора на лъжата — изсумтя Уести.

Хана го погледна и продължи работата си.

— Надявам се да не го пуснат, дори и да премине успешно теста. Няма стопроцентова гаранция за резултата.

Уести не отговори.

Мрачно предчувствие завладя Хана. Валентино със сигурност бе провел задълбочено разследване преди ареста, но беше напълно възможно да е арестувал погрешния човек! В такъв случай Единака беше все още на свобода и тя се намираше в по-голяма опасност от преди.

Тази тревожна мисъл я накара да отиде до панорамния прозорец и да надникне навън. Караваната, паркирана от другата страна на улицата, й подейства успокояващо. Освен двамата тюлени, които я пазеха, си имаше и собствена охрана пред входната врата в лицето! Галуърт и Стоун, които Уести беше нарекъл „упорити като камъни в жлъчката“^[1].

Лутър избърса огледалото в банята от парата и впери критичен поглед в отражението си. Беше ли изобщо наясно какво прави? Или позволяваше на сексуалните си желания да замъглят здравия му разум?

Нямаше усещането, че греши. Ако изключеше смущаващата й привлекателност, чувстваше се така, сякаш я е познавал през целия си живот. Ако и тя ме желае какво нередно има?, попита той отражението си огледалото.

А тя със сигурност го желаеше! Вярно, беше заспивала до него на два пъти като другар по оръжие, но от известно време насам очите й издаваха желанието й, особено след като тежкият грим вече не скриваше розовината по бузите й.

Въпреки че изглеждаше доста по-млада в собствените си дрехи, тя все пак беше зряла жена на двадесет и шест години. А жена на тази възраст определено бе в състояние да се наслаждава на секса, без да се обвързва емоционално.

За жалост самият той не беше много добър в това и си го признаваше.

Но можеше да се насили да контролира чувствата си. Да желае нещо повече от тялото й беше безсмислено. Когато всичко това приключеше, тя щеше да се върне в ЦРУ, и то не на някаква обикновена служба на бюро! В работата си като оперативен агент щеше да контактува с опасни и непредсказуеми типове, щеше да й се налага да използва невероятния си чар, за да влиза под кожата им и да изкопчва нужната й информация. Беше сигурен, че го умее добре, но не искаше и да си помисли какво би могло да й се случи, ако дори за момент притъпеше бдителността си. Не очакваше от нея да промени плановете си заради него. От друга страна, имаше възможност да й се наслади и той нямаше сили да се съпротивлява. Трябваше просто да внимава и да не бърка сексуалното удоволствие с чувствата.

Нямаше да му е лесно, особено след пребиваването в дома й. Беше лежал в леглото й, пропито с нейния аромат, заобиколен от нежното й присъствие в обзаведената с вкус спалня; с красивите декорации върху таблата на леглото, колекцията й от бели и лилави свещи, подредени върху сребърен поднос на нощното шкафче, аметистите, висящи на прозореца, за да улавят лъчите на слънцето; семейните й снимки, поставени в красиви рамки и подредени наоколо с любов. Всичко това го караше да я чувства още по-близка.

Представи си двамата в леглото, с преплетени в прегръдка тела — и усети с цялото си сърце, че си струва да изпита това удоволствие, въпреки болката от спомена, който щеше да го измъчва после. Но ако продължилите да се съпротивлява на желанието си да я има, щеше да се измъчва още повече и да съжалява, че е пропуснал момента.

Изсуши косата си с една от кърпите и извади няколко презерватива от джобчето на несесера си за бръснене. Взе и антибиотика за мазане, който сестра Рекс му беше дала, когато напусна Пакс Ривър, и се отправи гол към спалнята. Мисълта за изражението върху лицето на Хана, когато го видеше в цялата му прелест, така както майка го е родила, го накара да се усмихне.

* * *

Без да обръща внимание на многозначителния поглед на Уести, Хана излезе от стаята с извинението, че отива да прибере подноса от вечерята на Лутър. Застана пред спалнята със свит на топка стомах и потни длани и почука лекичко на вратата.

— Влез! — отговори Лутър.

Намери го, небрежно излегнат върху няколко главници на леглото, преметнал само чаршаф върху бедрата си. Беше подпрял ръка на тила си, а позата му излъчваше върховна мъжка увереност, примесена с особено чувство на тревога и очакване. Нощната лампа хвърляше в стаята мека светлина, от която голите му гърди изглеждаха като полирани. Хана преглътна с усилие.

— Ти… ъъ… махна ли превръзката от раната? — попита тя, а сърцето й щеше да изскочи от вълнение.

Той раздвижи рамото си.

— Да. Още ме боли, но не колкото сутринта. Сестрата ми даде мехлем за раната — отвърна и й показа тубичката, която държеше.

Тя затвори вратата на спалнята и незабелязано я заключи. Приближи се до леглото и осъзна, че под чаршафа е гол. Главата й се замая при вида на стегнатата гладка кожа на бедрото му. Това наистина се случва, помисли си тя и изпита желание да се ощипе, за да се увери, че не сънува.

Лутър й подаде мехлема и потупа мястото до себе си.

— Искаш ли да седнеш?

— Добре. — Хана се настани до него и бедрото й докосна неговото. Явно в банята беше използвал душ гела й с аромат на магнолия. Но от неговата кожа ухаеше някак по мъжки.

Докато се любуваше на широкия му мускулест гръб, погледът й се спря на раната му и тя си пое рязко въздух.

— Господи!

— Толкова ли е зле?

Не беше чак толкова зле, въпреки че гледката на прясната дълбока рана, набраздена с десетки шевове, не изглеждаше особено приятна.

— Просто… чак сега осъзнах, че е толкова близо до сърцето. Разминал си се на косъм, Лутър. — Още не можеше да дойде на себе си.

— Не съм толкова лесен за убиване — усмихна се той.

Сложи ръката си върху крака й и Хана усети топлината на дланта му дори през дънките си.

С треперещи пръсти тя изстиска мехлем от тубичката върху показалеца си и нежно го размаза върху възпаленото място, внимавайки да не докосва шевовете.

— Боли ли те? — Усети как сърцето й прелива от нежност към него.

Разбира се, че можеше да го убият, независимо че той се опитваше да я убеди в противното. Животът беше толкова непредсказуем. Можеше да свърши внезапно, без предупреждение. Ами ако беше загинал през онази нощ в Сабина? Заедно с него тя щеше да загуби малкото останала й вяра, че доброто ще победи.

Не се стърпя и го прегърна.

Той прие внезапната й проява на нежност и обви ръцете си около нейните.

— Хана, добре ли си?

— Добре съм — каза тя, опитвайки да се овладее. — Просто осъзнах колко близо си бил до смъртта — това е всичко.

Той я придърпа към себе си със здравата си ръка. Хана ясно усещаше, че от голото му тяло я дели само тънкият памучен чаршаф.

— Сега съм до теб — успокои я той. — И двамата сме избрали опасността за спътник. Това е нашият начин да бъдем полезни.

Хана кимна. Трудно й беше да говори от вълнение. Тя и Лутър бяха едно цяло. Чувстваше го толкова близък. Погледът му спря върху устните й и после я целуна.

Помнеше колко меки и топли са устните му, но нямаше представа, че може да целува толкова изкусно, всеотдайно и убедително.

Предаде се пред безмълвната му настойчивост и разтвори устни с въздишка. Забрави да диша.

Целуваха се дълго, не можеха да се откъснат един от друг. Тя зарови пръсти в косата му, нежно галеше широките му мускулести рамене. Сетивата й бяха като нажежени, неспособни да поемат толкова много от него наведнъж.

— Тези дрехи ми пречат — промърмори той. Сграбчи края на блузата й и я издърпа над гърдите й. Погледът му изненадано се спря върху обикновения й памучен сутиен.

— Какво е станало?

Хана веднага проумя какво има предвид.

— Ужасно ме сърби кожата от дантеления сутиен. Честно да ти кажа, предпочитам памук.

Признанието й го разсмя.

— Ето това вече разбирам — той посегна да го разкопчее.

— Разочарован ли си?

— Шегуваш ли се? — Лутър бавно свали сутиена и я погледна, възхитен. Наведе се към нея, нежно обхвана с длани гърдите й една по една и ги повдигна към устните си. Езикът му се плъзна по кожата й, устните му нежно засмукаха плътта й и Хана изстена.

Тя трескаво започна да разкопчава дънките си. Лутър й се притече на помощ и ги издърпа надолу. Хана ги изрита настрана и остана по розови памучни бикини. Мислено съжали, че не е направила усилие да изтърпи дантеленото бельо поне още един ден.

— Изглеждаш секси — увери я Лутър.

— Да бе!

— Честно ти казвам! — цитира я той и сякаш за да го докаже, прокара пръст по ръба на бикините й, гъделичкайки нежната кожа на корема й. Удоволствие и нетърпение се сляха в едно, когато пръстите му продължиха надолу по вътрешната част на бедрото й. Хана се усмихна и измърка:

— Гъделичкаш ме.

Лутър отметна чаршафа встрани и тя трепетно протегна ръце към онази част от него, която убедително й казваше колко много я желае.

— Имаме проблем — дрезгаво каза той.

— Какъв? — стреснато го погледна тя.

— Не мога да използвам дясната си ръка. Ще ми бъде трудно да съм отгоре.

Хана се усмихна.

— Не мисля, че ще е проблем — увери го тя.

Бутна го нежно по гръб и коленичи над него.

Лутър зарови ръце в къдриците й и изстена.

— Хана, моля те! — Издърпа я към себе си. — Ще ме накараш да се изложа. Наистина. Отдавна не ми се е случвало.

Приятно й стана да го чуе; почти толкова приятно, колкото да усеща грапавите му длани, нежно галещи гърдите й, гърба й, бедрата й… Преметна крак върху него и го възседна.

Очите му пламнаха от желание.

— Мечтал съм си за това.

— Наистина ли? — Слава богу, не беше само тя.

Той я притегли към себе си и страстно я целуна. Ръцете му ставаха все по-ненаситни, а желанието му — все по-силно. Хана се отпусна с премрежен поглед и загуби контрол над себе си.

Начинът, по който я докосваше, я накара да изпита такова удоволствие и блаженство, каквото не бе изпитвала никога. Кръвта й сякаш кипеше. Единият му пръст бавно проникна в нея, а после и другият! Хана прехапа долната си устна, за да не чува Уести стенанията й.

Звук от разкъсване на фолио я върна обратно в реалността. Отвори очи и видя, че Лутър се е погрижил за всичко. Той й хвърли извинителен поглед и бързо нахлузи презерватива. Хвана брадичката й с една ръка и я придърпа към себе си, за да я целуне отново, като в е същото време внимателно проникна в нея.

Отдръпна се, после отново проникна, още по-дълбоко…

Хана не можеше да дойде на себе си. Колко време беше минало? Цяла вечност… Уверено и без да бърза Лутър съумяваше да я накара да се отпусне, за да му се отдаде изцяло.

— Господи! — въздъхна тя.

Той я целуна и се усмихна.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо. Ти не си като другите, Хана Гиъри.

— Това добре ли беше?

Той изръмжа, преобърна се заедно с нея и усили темпото.

— Мислех, че не можеш да бъдеш отгоре — каза Хана и обви краката си около него.

— Не чувствам никаква болка.

Нито пък тя. В нейния свят мъжете бяха колеги и съперници и там нямаше място за интимност. Беше забравили напълно, че сексът е удоволствие. Никога няма да съжалявам за това, което се случи днес, обеща си тя. Отвори очи, за да го погледне и да запечата този момент в съзнанието си.

Погледите им се срещнаха и внезапно връхлетялото я чувство я стресна. Аз му принадлежа!

Лутър изглеждаше като зашеметен от същото прозрение. Хана се опита да пропъди упоритата мисъл, а желанието й да намери отговор дали и той чувства същото напираше да изригне отвътре като гейзер. Лутър глухо изстена, проникна за последно в нея и двамата стигнаха до върха заедно, заслепени от силата на чувствата си.

Най-после страстта им се уталожи и на нейно място Хана усети дълбока топлота и близост помежду им, която не й се искаше да свършва.

За нейно съжаление Лутър се надигна, целуна я бързо по устните и стана от леглото, избягвайки погледа й.

Той се запъти към банята и тя възхитено огледа красивото му голо тяло. От леко притворената врата помежду им се чу шум от течаща вода. После настъпи дълга тишина.

Хана зачака, все още под въздействието на преживяното удоволствие, опитвайки се да пропъди напиращите в нея мисли. Лутър най-после се появи и се загледа в нея от разстояние. Никой от двамата не каза нищо. Какво можеха да си кажат? Хана се замисли. Внезапно я завладя паника и закъсняло чувство на разкаяние.

— Беше приятно — Лутър най-после наруши неловкото мълчание.

Приятно? Не точно тази дума се въртеше в главата й. Невероятно може би. Плашещо по-скоро, но не и приятно.

Той прокара пръсти през косата си.

— Може би първо трябваше да поговорим, не мислиш ли?

— За какво? — Тя се опита да се държи хладно. Надяваше се да е застанал достатъчно далеч, за да не види бясното туптене на пулса на шията й.

Той се намръщи.

— За нищо, просто… не знам, за обичайните неща — приближи се неуверено до леглото и погледът му мрачно се плъзна по голото й тяло. Приседна до нея и се наведе да я целуне.

Хана се отдръпна.

— Обичайните неща? Съжалявам, но това не ми се случва достатъчно често, за да съм наясно кои са тези обичайни неща. — От бушуващите в нея противоречиви чувства избра да даде израз на гнева си.

Лутър въздъхна, съжалявайки, че изобщо е започнал разговор.

— Много те харесвам, Хана — нежно каза той. — Ти си невероятен приятел, сексът с теб е страхотен, но не виждам какво повече от това би могло да ни свързва.

Добре, тя бе на същото мнение, но само допреди няколко минути, докато не я осени неканената мисъл: Аз му принадлежа! Очевидно се бе случило само на нея.

— Прав си, така е.

— Имам предвид твоите планове за ЦРУ и моя работа; не виждам какво бъдеще можем да имаме заедно — уточни той и лицето му се напрегна.

— Трудно би било — призна тя с усилие.

— Не искам да ти причинявам болка — добави той я погледна изпитателно.

Не трябваше да казва това. Точно болката държеше първенството измежду всички чувства, които бяха в гърдите й.

— Не си ми причинил — излъга тя. — Извини ме.

Плъзна се покрай него и стана от леглото.

Лутър притеснено я проследи с поглед, докато влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Завъртя кранчето на душа. Така щеше да му стане ясно, че няма да излезе скоро; не й се говореше. Под горещата вода можеше да пророни някоя и друга сълза без това да се смята за плач.

Част от нея беше изненадана от реакцията й. Смяташе, че е в състояние да спи с Лутър, без да се обвързва емоционално. Не беше романтична натура. Винаги беше нащрек в интимните си контакти.

Навярно сгреши, когато го погледна в очите. Тогава нямаше да се стигне до онзи поглед, който сякаш ги свърза в едно цяло и някак си я накара да почувства, че му принадлежи.

Не го мисли повече!, каза си тя. Не беше кой знае какво. Но за всеки случай — дръж го настрана от леглото си.

След като стоя в банята възможно най-дълго, Хана се върна в спалнята, увита в хавлия. Слава богу, Лутър го нямаше. Небето зад щорите беше вече тъмно. Облече си нощница в тревистозелено — не толкова мека като тениската на Уести с надпис „Харли Дейвидсън“, но поне я покриваше добре.

Слезе на долния етаж и видя, че двамата тюлени гледат футбол по телевизията.

— Смятам да си лягам, момчета — обяви тя с пресилена веселост.

Лутър я погледна замислено. В очите му се четеше разкаяние и загриженост.

— Лягай си в твоето легло, Хана. Достатъчно почивах днес.

— Не. Ще спя в стаята за гости. Не трябва да будуваш цяла нощ.

Разочарованието, което се изписа на лицето му, я увери, че добре е разбрал посланието й. Нямаше да делят едно легло. Никакъв секс повече, докато не се уталожат чувствата й след случилото се.

Уести гледаше ту единия, ту другия, този път без обичайната си дяволита усмивка.

— Хана… — извика след нея Лутър, когато тя тръгна нагоре по стълбите.

Хана се обърна, а сърцето й издайнически прескочи един удар.

— Спи спокойно — пожела й той.

— Така и смятам — излъга тя. — Лека нощ, Уести.

— Лека и на теб.

* * *

Въпреки пожеланията на Лутър за спокоен сън, Хана се въртеше неспокойно на кушетката в стаята за гости. Малко след полунощ усети Лутър да влиза в съседната спалня. Чу как изстена от болка, докато лягаше. Зачуди се дали не е разкъсал някой от шевовете, когато я завъртя по гръб и проникна дълбоко в нея.

Споменът за това събуди у нея нов прилив на желание. Прииска й се да преживее следобеда отново… и отново. Въздъхна, обърна се на една страна и се опита да заспи.

Около три сутринта не издържа и се предаде пред глада, който я измъчваше, затова стана да потърси нещо за хапване. Стараеше се да не вдига шум, за да не събуди просналия се в спалния си чувал Уести на пода на всекидневната.

Светеше й единствено процеждащата се от уличните лампи светлина през тънката завеса на панорамния прозорец. Мина с тихи стъпки покрай двете стаи на първия етаж и продължи по коридора към кухнята. Отвори единия от кухненските шкафове и пипнешком потърси кутията бисквити с джинджифил. Добре щяха да вървят с мляко, но за съжаление всичкото мляко бе заминало в канала на мивката.

Хрус! Хана захапа изсъхналата бисквита възможно най-тихо.

Внезапно лампата светна и тя подскочи от изненада, почти сигурна, че някой непознат се е промъкнал в къщата. На прага стоеше Уести — рошав, гол до кръста, стиснал небрежно пистолета в лявата си ръка. Хана се зачуди защо неговото добре сложено тяло изобщо не й въздейства като това на Лутър.

— Всичките ли смяташ да изядеш? — попита той и кимна към кутията в ръцете й.

Хана му я подаде. Той си взе няколко и й я върна. Двамата стояха и хрупаха бисквити с джинджифил и пълно мълчание.

— Действаш му добре, не знам дали знаеш — обади се най-после Уести.

— Какво?

— Говоря за теб и Малкия Джон, пасвате си добре.

— Изобщо не се чуваш какво говориш — каза тя смутено.

Уести впери в нея дълбоките си сини очи.

— Някои неща не могат да бъдат планирани предварително. Те просто се случват в движение. Май и двамата трябва да проумеете това.

Изобщо не беше съгласна с него.

— Да, обаче някои планове просто не могат да бъдат провалени с лека ръка. Прекарах последните три години, свита на едно бюро, където от сутрин до вечер времето ми минаваше в анализиране на международни военни сведения. Не съм си мечтала за нищо друго, освен да се разкарам от тази сграда, от тази държава дори и да върша нещо наистина полезно.

— Звучиш ми така, сякаш бягаш от някого. Или може би преследваш някого?

Тя зяпна от изненада срещу него, после рязко каза:

— Защо ли изобщо ти обяснявам?

Усети разбра, че я е ядосал, но и окото му не мигна.

— Просто помисли върху думите ми — спокойно продължи той.

Хана нямаше намерение да мисли за каквото и да било. Профуча покрай него, пъхна в ръцете му кутията с бисквити и се запъти към стълбите.

За какъв се мисли Уести, че си позволява да й говори така? Изобщо какво им става на тия мъже? В продължение на три години угаждаше на чичо Калеб, който не искаше тя да рискува живота си. Трябваше да мисли и за Кевин, който изобщо нямаше да се сети и да яде, ако тя не му напомнеше. Сега пък Уести имаше наглостта да й обяснява, че мотивите й да се върне в ЦРУ не са чак толкова важни.

Какво ли пък знаеше той за нейните мотиви?

Просна се обратно на кушетката и изведнъж й хрумна друга мисъл. Ами ако Лутър беше помолил Уести да я разубеди за плановете й? Може би искаше тя да е наоколо, да бъде част от живота му?

Едва ли, помисли си Хана, пренебрегвайки вълнението, което усети в гърдите си. Тя беше дъщеря на баща си. Изцяло! Ако искаше да остави следа на този свят, също като баща си, трябваше да следва пътя, който си бе начертала. И заради нито един мъж, без значение колко е привлекателен, смел, красив, чувствителен, богат — господи, списъкът беше безкраен, — нямаше да промени плановете си.