Марлис Мелтън
В тъмнината (8)

Седма глава

Военноморска база „Дам Нек“

24 септември, 2:43 ч.

Втората им нощ в отдел „Специални операции“ оказа още по-безполезна. Предишната нощ Лутър най-после беше открил списък на откраднатото оръжие във вътрешната мрежа на Военноморския корпус. Пълен списък с описания, серийни номера, дати на установяване на кражбите и обстоятелствата, при които са изчезнали. Копира информацията и я запази в джобния си компютър, за да я проучи на спокойствие.

По-късно установи, че тюлени както от Източния, така и от Западния бряг са били изпращани да вземат оръжие от места като Сиамския залив, Османския залив, Беринговия пролив, но още с пристигането им се установявало, че оръжието вече не е там. Нямаше обаче нито едно доказателство, че Лъвит е знаел предварително, за която и да е от тези мисии, така че да вземе оръжието преди тюлените.

— Това е просто лудост — призна Лутър след тричасово безполезно ровене и се извъртя на стола си с лице към Хана, която се беше надвесила над един шкаф за документи и прехвърляше съдържанието на някакъв пакет. Носеше ленена пола до средата на прасеца, чорапогащник и бяла блуза с дълъг ръкав. От светлата й кожа не се виждаше и сантиметър. Но въпреки това погледът, който му прати над ръба на очилата си, му подейства еротично.

— Кое точно имаш предвид? — попита тя и се изправи, изпъвайки гърба си като грациозна котка. — Това, че не спим по цели нощи или че си блъскаме главите в тухлена стена?

— И двете. — Лутър разтри схванатия си врат, опитвайки се да не забелязва опънатата по гърдите на Хана блуза. Направо виждаше зърната й през нея. — Не намираш ли за странен факта, че името на Лъвит не се появява абсолютно никъде? Сякаш е бил тук преди нас и е заличил името си от цялата документация, която преглеждаме в момента. — Застина, замислен. — Чакай малко. Ако наистина е направил това, някой от администраторите може да го провери от данните за регистриране на потребителите.

Хана затвори шкафа за документи и се приближи до него.

— Дори и да е така, пак няма да ни свърши работа като доказателство, че има нещо общо с кражбите. Казвам ти, трябва да отидем до „Нордърн Нек“ и да разберем какво точно е открил Ърни. — Гласът й прозвуча малко задавено и той я погледна тревожно. Стори му се, че очите й са влажни зад очилата.

— Той е истинската причина да си тук, нали? — попита Лутър, обмисляйки мотивите й. Защо иначе ще сени да стои будна цяла нощ? — Що за човек беше Фостър? — Погледна я и се запита дали е имала някакви чувства към него.

Хана се замисли.

— Дебел — каза тя и се засмя малко пресилено. — Горкичкият, ядеше колкото зайче, а все не можеше да отслабне. Обожаваше работата си, беше й се отдал изцяло, така както никой друг не го прави. Може би точно затова успя да разкрие Лъвит. Много се вбесявам, когато някой умре, преди да е довършил нещо започнато — добави, дръпна втори стол на колелца и се стовари върху него.

Зад нотката на разочарование в гласа й Лутър усети дълбоката й печал. Връхлетя го безумно желание да я вземе в скута си, да сключи ръце около нея и да я окуражи да излее мъката, която задържа толкова време дълбоко в себе си.

— Права си — каза той, взел внезапно решение да накара да се почувства по-добре. — Ако Лъвит е убил колегата ти, трябва да го докажем. Стига сме душили тук. Да отидем в „Нордърн Нек“ и да разберем на какво се е натъкнал Форестър. Имаш ли представа къде бил отседнал там?

— Не.

Той написа името Форестър в компютъра, пусна търсачката и намери една вестникарска статия, в която се съобщаваше за смъртта му. Прегледаха я заедно.

— Пише, че е пристигнал от Вашингтон и е отседнал в хотел „Магнолия“ в Сабина — отбеляза Хана.

— При разследването на злополуката — зачете Лутър на глас — шериф Джеймс Блейлок е установил, че става въпрос за нещастен случай. По всяка вероятност Форестър е изгубил контрол над управлението на автомобила си, отклонил се е от пътя и се е ударил в дърветата. Въздушната възглавница не е успяла да се отвори напълно. — Хвърли кос поглед към напрегнатия профил на Хана.

Тя се облегна, скръсти ръце пред гърдите си и каза с твърд глас:

— Искам да разбера нещо повече за този шериф Блейлок.

Лутър написа и неговото име в търсачката, но получи десетки резултати с това име.

— Трябва да ограничим търсенето.

— Добави и името на Лъвит! — предложи Хана. — Кой знае? Може да извадим късмет.

Той го направи, без да очаква резултат. Ала за голяма негова изненада, търсачката намери едно съвпадение — статия, в която се споменаваха имената на Лъвит и Блейлок заедно.

— Я погледни! — възкликна Лутър и посочи на екрана едно съобщение за сватба. — Шериф Джеймс Блейлок сключва брак с Анна Лъвит. Датата е отпреди две години.

Лицето на Хана грейна и тя се наведе към монитора.

— Мислиш ли, че имат роднинска връзка?

— Ето виж. — Той посочи към един пасаж в края на общението. — Булката е дъщеря на покойните Маршал и Дати Лъвит. Тя бе заведена до олтара от по-големия си брат — командир Едуард Лъвит от американските военноморски сили. Хванахме те най-после, кучи сине!

— Не, не сме! — каза Хана и охлади порива му да се хвърли на врата й от радост. — Имаме просто една косвена улика. Зетят на Лъвит е шериф на Сабина. Какво казва това? Нищо.

— Права си. Ще отидем в Сабина още утре сутринта.

— Мислиш ли, че за два дни ще открием това, което ни трябва?

— Нямаме кой знае какъв избор, нали? — Лутър изтри информацията от екрана и излезе от мрежата. Когато се наведе, за да изгаси компютъра от копчето под бюрото, рамото му докосна бедрото на Хана и това му подейства като електрически ток. Изгаси компютъра и се изправи, все едно че нищо не е станало.

И най-безобидният физически контакт с Хана му действаше силно и завладяващо. Работата с нея в затворено помещение вече втора поредна нощ изостряше това чувство допълнително. Начинът, по който се движеше, нейната интелигентност и проницателност, дори женският аромат, излъчван от нея, бавно подкопаваха твърдото му решение да стои настрана от Хана.

А сега им предстоеше да пътуват заедно до „Нордърн Нек“. Вероятно щеше да се наложи да отседнат в същия хотел, в който е бил Форестър, за да опитат да разберат какво се е случило в последните часове от живота му.

Как щеше да устои на желанието да махне перуката й и да прокара ръце през прекрасната й мека коса, да свали очилата й и да я погледне в пламналите й от желание очи — нещо, което си бе фантазирал толкова пъти.

Волята му щеше да бъде подложена на изпитание това знаеше със сигурност.

* * *

Хана изстена, заровила лице във възглавницата. Защо все още будуваше, след като почти не бе спала през последните седемдесет и два часа?

Надигна се и седна в леглото; отметна косата от лицето си и се загледа в така познатите вече четири стени в стаята за гости на Уести.

Вероятно беше около три сутринта. Само след няколко часа щяха да потеглят към Сабина, за да направят следващата стъпка в разследването. Беше длъжна да поспи, за да зареди батериите си за това, което им предстои.

Ала не спираше да мисли за последните часове, живота на Ърни в Сабина. Най-вероятно веднага щом е намерил доказателството за вината на Лъвит, е отишъл да събере нещата си от хотела и докато е бързал да напусне града, е бил избутан от пътя.

Може да го е преследвала полицейска кола; след като се оказа, че шериф на Сабина е зетят на Лъвит, може точно той да го е принудил да се забие в дърветата. В секундите преди удара Ърни трябва да е преживял същия ужас като родителите й, само дето за тях той е продължил по-дълго.

Престани да мислиш за това! Но не можеше да престане, а ако сега заспеше, отново щеше да сънувай самолетната катастрофа.

Въздъхна измъчено. Имам нужда от помощ, помисли си. Лутър беше задрямал на дивана в дневната на долния етаж. Убедена беше, че ще успее да поспи, ако се гушне до него. Само че що за оперативен агент щеше да излезе от нея, след като не можеше да спи сама?

Страхуваше се да заспи, затова започна да оправя измачканите чаршафи. Изведнъж чу глухо тупване от покрива на къщата и замръзна. Може би някой жълъд се беше откъснал от огромния дъб, разперил клоните си над къщата на Уести. Но после звукът се чу отново, прекалено тих, за да е от жълъд. Този път звукът идваше по-отблизо. Хана се измъкна от леглото. Прекоси на две крачки малката стая и се облегна с гръб към стената, надничайки навън през тънките завеси на капандурата. Някаква фигура притича, наведена, в тъмното; който и да беше, вероятно я бе забелязал. Хана се вцепени страх и се хвърли към коридора през отворената врата. Изхълца от уплаха, когато се блъсна в огромното голо тяло на Уести.

— Шшшт! — прошепна той и я дръпна зад ъгъла, навеждайки главата й надолу. — Залегни до перилата на стълбището и стой там!

Хана се подчини, съжалявайки, че не разполага с пистолет като неговия. Стиснал здраво проблясващия в тъмнината „ЗИГ Зауер“, той се промъкна безшумно в стаята й.

Точно в този момент, явно усетило опасността, кучето се разлая на долния етаж. Лутър му даде команда да мълчи. Чуха се бързи стъпки; явно нощният им гост беше усетил раздвижването в къщата. Отново се чу същото трополене по покрива, този път — от отдалечаващи се стъпки.

— Мамка му! — Уести се хвърли към прозореца и дръпна пердетата, явно решил да хване натрапника, преди да се е измъкнал. Ала опитът му се провали. В следващия момент той притича покрай Хана, като стъпваше удивително безшумно по скърцащите стълби.

— Не мърдай от тук! — нареди й той.

— Добре. — Сърцето на Хана щеше да изскочи от гърдите.

Не можеше да чуе добре разговора между Уести и Лутър; вероятно се уговаряха да се разделят и да излязат поотделно през двете врати. Но при това положение щяха да я оставят съвсем сама в къщата, и без оръжие.

Беше познала, чу как кухненската врата се отвори със скърцане. Сигурно Лутър излизаше през задния вход. Уести бе по-тих от него.

Някакво драскане стигна до ушите й. Хана настръхна, но се оказа Джеси. Черният лабрадор се качи при нея на стълбището и нададе жален вой.

Мислиш си, че те е страх? — мислено заговори тя на кучето. — Я виж мен — оставиха ме тук без оръжие.

Ако натрапникът не беше сам, а с някого — като Обрадович например — единият щеше да подведе Уести и Лутър да излязат навън, а другият можеше да се промъкне през някой прозорец на горния етаж и да й пръсне главата.

Не, тази работа не й харесваше. Хана се смъкна, приклекнала, надолу по стълбите. Трябваше й оръжие, дори един нож беше по-добре от нищо.

Кухнята беше изпълнена със сенки. През френските прозорци на пристройката, която Уести беше правил по-късно, се виждаше задният двор и сенчестите дървета, зад които удобно би могъл да се скрие снайперист.

Тя запълзя на четири крака по чамовите дъски, снишавайки се под височината на кухненските шкафове. Добра се до поставката за ножове, погледна нагоре и избра най-големия от тях. Стисна дръжката му в дланта си и се почувства по-сигурна. Беше тренирала и ръкопашен бой в базата на ЦРУ.

Стори й се, че стои в кухнята цяла вечност в очакване на най-лошото. Ако Единака вървеше по петите й, този път нямаше да я остави жива, особено след като беше убила кубинския генерал.

Някой отвори задната врата без предупреждение. Хана скочи на крака и се нахвърли върху натрапника с няколко бързи удара, на които не би могъл да реагира дори въоръжен човек.

— Хей, хей, хей…

Не беше Милослав Обрадович, а Лутър — имаха долу-горе еднакъв ръст. Той я обезвреди с три бързи движения. Блъсна ножа върху кухненския плот, дръпна я рязко към себе си и вбесено изсъска през зъби:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

— Извинявай, мислех, че си…

— Аз съм. Аз съм тук, за да те пазя. — Ръката му я стискаше като със стоманена скоба към голите му гърди. — Успокой се и ме остави да си върша работата!

Гърдите му бяха топли, гладки и леко влажни от въздуха навън. Хана стоеше насреща му, почти опряла нос в неговия, устата й се намираше толкова близо до лицето му, че можеше да си открадне целувка без никакво усилие.

Така и направи, без всъщност да имаше такова намерение. Инстинктът да успокои себе си и да смекчи неговото раздразнение надделя над здравия й разум за момента.

Устните му бяха меки и топли. Знаеше точно как би се почувствала, ако той отвърнеше на целувката й. Пое дълбоко въздух, обзета от желание, но веднага се отдръпна и прошепна:

— Съжалявам.

Не съжаляваше особено, но не му трябваше да знае.

Той продължаваше да я държи здраво. Не откъсваше поглед от нея, все още замаян от целувката. Хана усещаше възбуденото му твърдо тяло, притиснато в нейното.

После я пусна и краката й стъпиха на пода. Отмести поглед към прозорците и измърмори:

— Да се махаме от тази стая!

Повлече я към дневната и спусна завесите, за да не се виждат отвън.

— Видяхте ли кой е бил на покрива?

— Видяхме го, но избяга. Качи се в една кола и изчезна. Уести чака зад храстите и се надява да се появи пак, но не ми се вярва да го направи.

— Дали е бил Милослав Обрадович? — Тя потръпна при спомена за студения поглед на човека, който я беше отвлякъл. Сети се за момента, когато той и безжалостната му съпруга я преследваха, и страхът й се върна с пълна сила.

— Не мисля. Този човек беше слаб и тичаше много леко. Нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато, но не успях да видя лицето му.

— Някой знае за мен — коленете й изведнъж омекнаха и тя се отпусна на дивана.

Лутър се обърна и я изгледа.

— Но как? — разтревожено попита той. — Как е възможно някой вече да е разбрал?

— Изтекла е информация.

Лутър поклати глава.

— Годеницата ти — предположи Хана.

— Не я наричай така! — Резкият му тон й разкри, го е ядосала. — Не ми е годеница и не е трябвало да бъде изобщо.

Думите му й донесоха облекчение.

— Би ли могла да разбере коя съм все пак? Доколко е наясно с тази история?

Той седна до нея.

— Нямам представа.

— Кой друг знае за мен? Адвокатката и момчетата взвода.

— Никой от тях не би застанал на страната на Лъвит. Мамка му, няма кой друг да е, освен Вероника! — мрачно установи той. — Вероятно е разбрала коя си от скенера за пръстови отпечатъци.

— Само служител от охраната би успял да направи това.

Лутър се усмихна насила и отвърна:

— Или секретарка, която се чука със служител от охраната. Нищо чудно да го е направила напук на мен. Представа няма колко сериозно е всичко. — Размачка тила си. — Ако Вероника е осведомила Лъвит, той вероятно би тръгнал лично да те преследва. И мисля, че точно това е направил тази нощ… Това беше Лъвит. Познах го по тичането!

— Ще съобщи на Единака къде съм — добави Хана с пресъхнала уста. — И ще се опита да заличи следите си от Сабина.

Седяха един до друг, опитвайки се да решат как да действат.

— Да тръгнем за „Нордърн Нек“ тази нощ! — настоя Хана.

— Не, трябва да изчакаме до утре, за да получим новите ти лични документи — отвърна той.

— Никъде не са ми искали лични документи досега.

— Няма да те пуснат в сградата на Военна прокуратура без тях — настоя Лутър.

— Добре — тя се отпусна върху възглавниците; иначе беше на косъм да се хвърли на врата му и да си открадне още една целувка.

— Защо не се качиш горе да дремнеш малко, преди да тръгнем?

— Да бе, сякаш ще затворя очи в стаята, в която Лъвит се опита да ме застреля през прозореца.

Лутър се изправи и тръгна към завесите; Хана разочаровано го погледна, докато той надничаше навън. После вдигна краката си на дивана и се сгуши в одеялото му. Ухаеше на него, на мъжки сапун и омекотител за пране.

— А ти? — попита тя с надежда, че ще дойде при нея.

— Само ще затворя очи за малко на стола.

Хана зарови лице във възглавницата и затвори очи. Знаеше, че отново няма да заспи. Лутър се намести в скърцащото под тежестта му кресло и опъна напреко дългите си крака.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя десет минути по-късно. Беше направо отчаяна, щом го рече на глас. Чувстваше очите си като попарени с вряла вода. Крайно време беше да поспи поне малко, в противен случай щеше да полудее и да я изведат от къщата в усмирителна риза.

— Зависи — колебливо отвърна Лутър.

— Имаш ли напротив да легнеш при мен за малко.

— Нещо против — поправи я той, но не отговори веднага на въпроса й. Изчака малко и накрая се изправи. — Смести се малко.

Хана му направи място. Когато той най-после се отпусна по гръб до нея, тя се намести до дългото му мускулесто тяло и тихичко въздъхна от облекчение. Чувстваше се като парченце от пъзел, най-после намерило точното си място; сгуши рамо под ръката му и отпусна глава на гърдите му. Затвори очи, заслушана в ритмичното туптене на сърцето му. Усети как изтощението я унасяйки се в сън:

— Благодаря ти.

Лутър не отговори. Или и той беше прекалено изморен, за да говори, или тя беше поискала твърде много от него.