Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Found Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Джъстин Дейвис. Шампанско в полунощ

ИК „Арлекин-България“, София, 2002

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0105–4

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Дев спря при вратата на фургона. Вътре Франк Мейсън търсеше нещо в купчината документи на бюрото. Движенията му бяха бързи. Изглеждаше ядосан. Напоследък всяка среща между тях завършваше със спор, а точно днес не му се искаше да се кара. Снощи беше получил късче от рая и сега трябваше да обмисли дали това бе достатъчно, за да се бори.

Мейсън се изправи и се изви стреснат. После дойде на себе си и преди Дев да влезе, вече беше започнал да вика.

— Какво е това, дявол да го вземе? Джексън каза, че си му съобщил, че трябва да строи укрепителни канали заради проклетите бурни приливи!

— Само около петдесетина метра — обясни той, като се опитваше да говори спокойно.

— Само?! Нали променихме дълбочината на изкопа, за да не се налагат допълнителни работи!

— Но все пак той ще мине през онзи хълм, а почвата там е песъчлива и няма да може да се постигне тази дълбочина.

— Ти знаеш ли колко ще струва? Да не говорим колко време ще изгубим! Точно сега, когато имам да свърша толкова строителна работа, твоите укрепващи канавки ще ни забавят с дни! И без това синоптиците предвиждат буря, а преди това ще вали. Значи ще трябва изобщо да спрем работа!

— Да. Но нямаме избор. Без укрепващите канавки изобщо не може да се продължи — там почвата може да пропадне.

— По дяволите! Каква е вероятността да се случи?

— Каквато и да е вероятността, щом подлагаш хора на риск, тя е голяма!

— Хайде, спести ми нравоученията си! — изсумти Мейсън. — Знаеш ли, Крос, ако не бях сигурен, че си финансово заинтересуван от приключването на работата, щях да се закълна, че саботираш този проект.

Дев рязко изправи глава и го изгледа с леден поглед. После бавно се изправи и без да каже дума, започна да прибира книжата от бюрото си.

— Добре де, стига. Казах, че съм сигурен, че не си виновен.

Дев премести телефона, за да не му пречи, после взе купчината документи, които бяха под него и ги сложи, при другите.

— Ама, че си упорит! Остави ги, де!

Дев отвори чекмеджето, взема няколко чертежа и ги сложи в чантата на бюрото.

— Хайде, Дев. Знам колко ти е необходима тази работа…

Дев го погледна студено.

— Имаше момент, когато щях да се съглася с теб. Тази работа ми беше толкова необходима, че щях да преглътна дори това. Но сега няма какво да… — „Освен едно, което все още мога и да изгубя — помисли си той тъжно.“

Мейсън разсеяно приглади косата си, после бръкна в джоба, където обикновено държеше една-две от миризливите си пури.

— Виж какво, Дев. Инвеститорите ми дишат във врата и ми е много трудно да ги задържам. И с всеки ден закъснение от плана става все по-трудно. Знаеш, че ще е трудно сега да наема други геолози, нали? Докато намеря друг и уредя нещата, ще се забавя още повече!

— Знам. Само не бях сигурен, че и ти го съзнаваш.

— Защо тогава… — Той млъкна изведнъж. — Дявол да го вземе, да не искаш да ти се извинявам?! Добре, де! Извинявай!

— Ще помисля…

Мейсън се насили да се усмихне.

— Виж какво, синко. Знам, че финеса ми е като на танк, но имам толкова неща на главата си. И знам, че ако ти не беше толкова работоспособен, нямаше да сме стигнали и дотук. Така че, моля те, нека забравим спора.

Дев се колебаеше. Беше му дошло до гуша от Мейсън, но знаеше, че е прав в едно: наистина имаше нужда от работа.

— Добре — отрони най-после той.

— Хубаво. — Мейсън беше намерил и вече палеше една от миризливите си пури. — Знаеш ли какво? Защо не си починеш? Вземи си един свободен ден. Откакто си започнал работата не си почивал като хората. Хайде, тръгвай. Не искам да те виждам тук до понеделник.

— Мислех, че искаш…

— Много мислиш.

„Е, сега май говори истината — реши с насмешка Дев“.

— Щях да започна проби върху новия терен.

— До края на другата седмица няма да сме готови да работим дори върху терена за парк — изражението на Мейсън помръкна. — Дявол го взел, никога не ми се е случвало да моля някого да си почива. Какво ти става?

Странно, до преди малко го обвиняваше, че бави работата, а сега го кара да почива…

— Какво ти става на теб? — отвърна Дев на въпроса с въпрос. — Нали ти искаш всичко да върви с бясна скорост?

Изразът, който се появи и изчезна за момент върху лицето на Мейсън беше странен… Но този израз бе веднага заменен от обикновената весела усмивка.

— Хей, нека приемем, че съм ти длъжен, след като така те ядосах. Хайде, отивай. Ще се видим довечера при сенатора.

Преди Дев да успее да протестира, Мейсън вече беше излязъл. Да, довечера имаше прием. Прием, на който Меган беше принудена да го покани. Прием, на който не знаеше дали ще бъде добре дошъл, или не.

И все пак ще отиде. Знаеше, че тя не е сигурна в чувствата си, въпреки невероятната нощ, която бяха прекарали. Реши, че не трябва повече да се самообвинява. Не можеше да промени нищо. Беше й обяснил поведението си възможно най-точно. Сега беше неин ред да реши. Мина му мисълта, че Мег може да не пожелае да разговаря с него довечера. Тя бе поискала време и той й го беше обещал. На приема ще има достатъчно хора и за нея няма да е трудно да го избягва. Само че той бе решил да не й позволи да провали този последен шанс за двама им.

Остатъка от деня употреби, за да подреди новия си офис. Това не беше почивен ден. Беше му невъзможно да не върши нищо и да чака да дойде вечерта. Трябваше да се занимава с нещо. Дев се наведе да извади документите и погледна някакъв лист, захванат случайно с кламер към другите. Май точно това търсеше Мейсън върху бюрото…

Дев гледаше чертежа на укрепването. Не би могло да бъде за „Златния бряг“, въпреки, че имаше надпис. Защото прътите бяха по-тънки от изрично препоръчаните от конструктора…

… Може би беше за друг строеж, някъде наблизо… Все пак не бе архитект, а геолог. Но пък беше участвал в много проекти и набитото му око можеше да прецени, че прътите са тънки… Много добре знаеше, че веднъж поставени и залети с бетон, вече никой няма да може да каже колко дебели са били… Освен ако… помисли мрачно той, освен ако това не се отрази после върху здравината на целия строеж…

Дев тръсна глава. Сигурно е грешка. Ще попита Мейсън в понеделник, реши той и пъхна чертежа отново в чантата. Взе други книжа, но ги остави бързо. Спомни си един разговор, който беше дочул наскоро.

— Смешно — казваше един от работниците. — Мислех, че ще поставят укрепващите пръти на тридесет сантиметра. Човекът беше посочил към прътите, подредени наблизо. — Обаче мога да се закълна, че разстоянието е почти четиридесет сантиметра.

По проект укрепването беше на тридесет сантиметра! Дали Мейсън не е увеличил разстоянието? Това щеше да му спести… Дев набързо направи сметката… По един прът на метър…

Друг един спомен изникна пред него… Мейсън грабна от ръката му бележка с нещо изписано на нея. Спомни си, че бе прочел нещо като „инертна пепел“… Тогава не беше се замислил, но сега тази дума проблесна в съзнанието му. Пепелта от производството на цимента, често се използваше от безскрупулни мошеници. Те заменяха част от качествения цимент с пепел, смесваха ги и правеха по-евтин бетон… но също и доста по-слаб… Дев поклати глава и си помисли, че въображението му наистина прескача всякакви граници. Ами ако онази думичка означава точно това? Ами ако Мейсън е решил да използва този материал? Ами ако вече е започнал?!

Той се опита да погледне реалистично на нещата. Идваха му наум невъзможни предположения и го насочваха към съмнения, които може би бяха съвсем безпочвени. Сигурно всичко това си има съвсем друго, нормално обяснение… Ами ако все пак тази налудничава мисъл е истина? Какви са онези приказки за инвеститорите? Ако Мейсън е толкова притиснат, че да вземе такова ужасно решение? Вярно, че всяко нещо поотделно не може да намали чак толкова здравината на строежа, но всички взети заедно… Ами ако има и още нещо, което не знае? Ако… Цялата тази комбинация е просто готово нещастие!

Тази мисъл бе прекъсната от друга, която накара дъха му да секне. Господи! Ами ако беше наистина така, знае ли го бащата на Мег? Той и Мейсън са стари приятели и сенаторът поддържа проекта. Дев беше чувал колко пъти Мейсън го кара да помага, да убеждава инвеститорите…

„Не може да бъде! — помисли той. Не можеше да си представи, че сенаторът би одобрил подобна безотговорност… Но той беше и верен приятел… — Господи! Не може да бъде! Това би убило Мег! Трябва да реша този въпрос! Как? Не бих могъл да кажа истина така… — Той прекъсна мисълта си. — Как? Не би могъл?! Жалък страхливец! Преди шест години не посмя да кажеш истината, защото не смееше да видиш мъката й. Добре ли постъпи?! Ти си проклет страхливец, Крос. Поне веднъж в живота си опитай да не си такъв!“

И той реши да говори със сенатора. Довечера!

 

 

Меган разглеждаше с критичен поглед отражението си в огледалото и се насочи към голямата банкетна зала. На всяка стъпка тя си повтаряше, че няма да търси високата фигура на мъжа, за когото мислеше непрекъснато. Не можеше да преодолее лекото безпокойство. Ами ако той е решил да не дойде? Беше го помолила да я остави да си помисли. Ами ако е решил, че не иска да го види тук?

Точно пред вратата тя спря, за да си поеме дълбоко дъх и да приглади тъмносинята си, дълбоко деколтирана рокля. Скъпата кадифена материя падаше до върховете на сатенените официални обувки. Цветът бе толкова наситен и тъмен, че изглеждаше почти черен, но когато се движеше, проблясваха тъмносини светкавици. Единственото й украшение бяха ред перли около шията. Спомняйки си възхитения му поглед, когато бе освободила косата си там, на брега, сега тя я бе оставила да се стеле свободно по раменете й. Тя влезе в залата и почти веднага очите й откриха високия строен мъж, застанал с гръб към нея. Каза си, че е глупачка, че това може да бъде всеки друг, но знаеше, че е той. Само един човек можеше да накара сърцето й да трепне.

Насочи се през залата към него, но трудно си пробиваше път. Всички държаха да й кажат колко успешен е приемът и тя се чувстваше като риба, плуваща срещу течението.

После той се обърна и тя спря вкаменена. „Господи! — помисли си учудено. — Той наистина е красив.“ Никога не беше го виждала в смокинг и не си беше представяла, че толкова много ще му отива официалния черен костюм. Не беше си представяла, че изглежда толкова внушително, така смущаващо красив.

Чак сега тя забеляза, че повечето жени го оглеждаха и почувства странно стягане в гърдите. Баща й беше хванал Дев под ръка и се усмихваше широко. Но след малко изражението му стана сериозно. Меган се промъкна към тях — искаше да чуе за какво говорят.

— Не бих искал да развалям приятелството ви с господин Мейсън — казваше Дев. — Знам, че сте близки приятели.

— Да, познаваме се от години. Но какво намекваш?

— Той… Знаете ли, дали няма финансови затруднения?

— Франк? — Харлан изглеждаше изненадан. — Не знам. Защо?

— Той държи много да се бърза със строителството…

— Той винаги е изисквал…

— Да, знам, че е така, но сега… — Дев отново въздъхна. — Казва, че инвеститорите упражняват натиск върху него.

— Да, инвеститорите са склонни винаги да бързат.

— Особено ако се ръководят по първоначалния график…

— Е?

— Не съм строител, но ми се струва неосъществим.

— Заради забавянето ли?

— Отчасти. Но… — Той отново се поколеба, после се хвърли смело напред. — Не съм сигурен дали изобщо е бил осъществим.

— Доста сериозно обвинение — учудено повдигна вежди Харлан.

— Зная, господине. И изобщо не съм сигурен във всичко, което ви казвам, но има някои странни неща, които забелязах.

— Например?

— Мисля, че намаляват ширината на основите.

— Чакай малко, синко. Франк може да е малко груб, но…

— Използва по-евтини материали. Може би дори не се съобразява с оригиналния проект. Той…

— Мисля, че трябва да спреш, Дев! — предупреди Харлан. — Франк ми е стар приятел.

— От това се боя.

Харлан се извърна и Дев съжали за думите си. Беше се опитал да заглуши съмнението, че бащата на Мег може да бъде свързан със спекулата на своя приятел, но то му се изплъзна, без да иска. Сега беше късно. Твърде късно. Той го разбра, когато забеляза погледа на Мег. Тя беше чула всичко и сега го гледаше уплашено, но и с нарастваща ярост в очите.

— Какви са тези инсинуации, господин Крос? Че Франк Мейсън е мошеник? И че… — Гласът й започна да се повишава: — … че баща ми е замесен?

— Мег, аз…

— Името ми е Меган! — изсъска тя. — Как се осмеляваш да дойдеш тук и да си позволяваш такива обвинения?

— Меган, мила — започна рязко Харлан, после погледна към Дев. — Не знам нищо за това, Дев. Кълна ти се. Но ако има нещо вярно в това, което ми каза, аз…

— Не обръщай внимание, татко — каза остро Меган, с поглед, вперен в Дев. — Той не е много по истините. Ако беше, нямаше да посмее да си помисли, че си свързан с нещо подобно. Ако беше… — Тя спря и си пое дъх. — Ако беше, щеше да каже истината и на мен, преди шест години!

— Мег — пророни Дев с тих, прегракнал глас.

— Преди шест години ли? — Погледът на Харлан стана строг.

— Иди си, Дев — заповяда Меган. — Не те искам тук между приятелите на баща ми. Не искам да разпространяваш лъжи за единствения човек, който винаги е бил до мен, независимо от обстоятелствата. Той беше с мен, когато имах нужда, не ти. Той никога не ме е изоставял…

— Изоставял? — Харлан се извърна и се втренчи в Дев. — Ти ли си бил? Ти ли, по дяволите!? Ти ли си онзи, който прелъсти едно невинно момиче и си отиде, когато то забременя?

Дев залитна при тези думи. Дъхът му спря, а очите му се изместиха към бледото лице на Мег, която бе разтворила широко очи и запушила устата си с ръка. Като че ли искаше да спре думите, които бяха казани от баща й. Истината беше там, в очите й, във всяка линия на треперещото й тяло.

— Боже мой — прошепна той. С лек вик Меган се изви и побягна. Дев се опита да я последва, но беше твърде зашеметен. Значи тя не е отишла при друг мъж! Родила е неговото дете! Сама! Боже мой! Кевин е негов син!

 

 

Меган седеше в голямото кожено кресло в канцеларията на Клуба. Беше обвила с ръце колене, като че ли така можеше да спре тръпките, които я разтърсваха. Дали така се беше чувствал и Дев? Засрамен, избягал, защото се срамува да я срещне? Така както тя се срамува да застане пред него?

Беше си казала, че й е ясно защо е постъпила така, но сега се чудеше дали ако се беше вгледала дълбоко в себе си, не би открила там онази глупачка, каквато беше някога. Вече знаеше защо Дев я е излъгал. Но защо бе излъгала тя?! Наистина ли го беше направила, за да защити Кевин? Да го накара да си мисли, че го е заменила с друг… Беше ужасно разгневена. Може би само на майка си се беше сърдила повече — когато умря. Спомни си как плачеше и не позволяваше на баща си дори да покаже мъката си. Как настояваше, че ако майка й наистина я беше обичала, нямаше да умре… и да я остави…

Най-после свита там в студената канцелария, тя разбра, че всъщност не е простила напълно на Дев. Беше разбрала причината за държанието му, беше признала, че не е имал друг избор, но не беше му простила напълно това, че я е изоставил. Така, както не беше простила и на майка си.

Тогава си припомни как баща й я люлееше в прегръдките си, като че ли беше на пет години, а не петнадесетгодишно момиче. Спомни си, как той се опитваше да й обясни, че понякога някой си отива, без да спре да обича другите…

След като избърса мокрите си очи, Меган се изправи и се приготви да се върне в залата. Тя имаше задължения там — беше домакинята. Но не си вярваше. Знаеше коя е истинската причина. Искаше да открие Дев. Трябваше да му обясни, да го накара да я разбере.

Тя влезе в залата. Потърси с очи в тълпата, но от него нямаше и следа. Избегна баща си, макар да знаеше, че той я следи с тревожен поглед. Отиде да провери сервитьорите, които се справяха и без нея. После се присъедини към гостите, които се бяха събрали за отварянето на подаръците. Но накрая трябваше да се примири с истината. Дев си беше отишъл. И нямаше да се върне.

 

 

— Благодаря ти, бебчо. Беше чудесен прием.

— За нищо, татко.

Отговорът й беше автоматичен, както и всичките й действия, откакто разбра, че Дев няма да се върне. Те внасяха подаръците в библиотеката и ги слагаха върху бюрото.

— Утре ще ги подредим — каза баща й. — Изглеждаш изтощена.

— Малко се поизморих.

— Само искам да ти покажа тази… — Той взе една от кутиите. Повдигна я и извади красива статуетка на орел, разперил криле, като че ли реещ се във висините. — Прекрасен е, нали?

— Да — въздъхна тя с пресъхнало гърло, защото позна, че това е подарък от Дев. Преди години тя му беше казала колко обича баща й тази мощна птица — Символът на Америка. Фактът, че той помнеше и беше си направил труда да намери тази изключително красива и скъпа статуетка, я разтърси.

— Той всъщност не е и помислял, че съм замесен, знаеш ли? Просто се е страхувал, за мен и за теб. — Харлан извади картичката, придружаваща подаръка. Меган я прочете тихо, като почти не смееше да изговори на глас думите:

„На единствения политик в тази страна, за когото съм сигурен, че е толкова честен, колкото и символът. Честит рожден ден, сенаторе.

Девлин Крос.“

Гласът й секна, когато произнесе името му и тя изпусна картичката със силно хлипане. Харлан дойде до нея и я прегърна.

— Той ми разказа, скъпа. Всичко. Каква ужасна бъркотия!

Меган повдигна глава, за да погледне баща си.

— Не го намразвай, татко. Той… За него е било ужасно…

— Знам. Ако с Катрин се беше случило така… — Той поклати глава. — Не знам какво бих направил аз. Но не го мразя, Меган. Сега не го мразя. Но той, страхувам се, той се мрази повече, отколкото може да понесе. Той беше жесток към себе си. Отиде си, след като разговаряхме… Изглеждаше зле. — Той я прегърна силно. — Иди да си починеш, детето ми. Има неща, които бих желал да знам, но ще си поговорим утре.

Меган го прегърна силно.

— Обичам те, татко! Благодаря на Бога, че те има!

Тя лежа будна до късно. Гледаше в тъмнината и се опитваше да не мисли за предишната вечер, когато тъмнината бе осветена от звезди и лунни лъчи. Не спираше да мисли, дали отново не е изгубила всичко, този път по своя, собствена вина.

Като че ли току-що беше заспала, когато нежно разтърсване я събуди. Тя се обърна още сънена.

— Меган, събуди се, мила.

— Татко? — Тя седна в леглото. Едва се зазоряваше, но тя видя лицето му. — Какво се е случило?

— Не исках да те будя — каза той с разтревожен глас, който я накара да се разтрепери. — Страхувам се обаче, че трябва да побързаме с разговора, който си бяхме обещали.

— Татко…

— Сега знам защо, когато Дев беше наблизо, ти ставаше различна. Знам и защо ти се промени толкова, откакто той е тук. Само едно не знам… — Той млъкна, а после запита с безкрайна нежност: — Обичаш ли го още, детето ми?

Тя прехапа устни и въздъхна.

— Аз… не знам… искам… даже не мога… толкова ми е мъчно…

Харлан въздъхна.

— Знам, милото ми. И не е нужно да ми обясняваш чувствата си. Макар че съм ти баща и те обичам много, няма да се намесвам в твоите чувства. Но ако все пак той те интересува, има нещо, което трябва да знаеш.

— Аз… Какво?

— Току-що ми се обадиха по телефона. На обекта е станало нещастие. Загинал е един човек. — Той видя как тя се стресна и хвана ръката й. — Дев е в болницата. Но не знам какво е състоянието му.

Всичките съмнения изчезнаха за миг. Като си представи празнотата на света без него, всички бариери пред Меган изчезнаха. Тя обичаше Девлин Крос с цялото си сърце и никога не би си простила, че го признава толкова късно…

— О, Боже — изстена тя.

Тихият звук от тези думи още не бе заглъхнал, а тя вече беше се изправила и се обличаше.