Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (7)

Седма глава

— … Трябваше да говоря с баща ти, по дяволите!

Дев спря при вратата на фургона. Носеше последните данни от изследването на почвата. Преди да чуе от говора, той знаеше към кого е отправен гневния изблик на Мейсън. Беше видял блестящата спортна кола, паркирана до мерцедеса на Мейсън.

— Казах ти, че се извинява. Изпрати ме да проверя с какво мога да ти помогна.

— С нищо, освен ако успееш да накараш проклетите инвеститори да бъдат търпеливи!

Дев влезе точно в момента, когато Меган заговори сподавено.

— Ти какво очакваш да направи баща ми?

— Очаквам от него да се интересува повече от проекта, след като ще направи района по-привлекателен — процеди Мейсън със саркастична нотка в гласа.

Той видя Дев и му кимна. Мег забеляза погледа му и се обърна. Когато видя Дев, тя се отдръпна и се престори, че нищо не се е случило.

— Баща ми се интересува от всичко, което става в района му. На съвещание с кметовете е.

— Съвещания! Бюрократични глупости…

— Франк! Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да ругаеш пред сина ми!

Дев трепна изненадано и огледа помещението. Тогава забеляза момчето, което седеше на един високия стол. То гледаше с широко отворени очи.

— Извинявай. Виж, ще трябва да ти кажа какво да предадеш на Харлан. — Той погледна към Дев. — Дев, моля те, изведи детето навън.

— Не — бързо го прекъсна Меган, а Дев трепна от остротата в гласа й. Не би могла да покаже по-ясно, че не желае той да бъде в близост до сина й. Той самият не беше сигурен, че иска детето да му напомня с присъствието си как бе объркал живота си. Своя и на Мег… Но не му се искаше и да остане.

— Защо не? — Мейсън погледна с усмивка към Кевин. — Нали искаш да разгледаш големите машини, синко?

— Може ли, мамо?

— Нека отиде, Меган — настоя Мейсън. — Това, което имам да ти предам не е за повече уши.

— Моля те, мамо. — Кевин беше харесал идеята за разходка, но хвърляше срамежливи погледи към Дев. — Искам да видя онова голямото, което копае.

— Добре. Само внимавай.

Щом майка му разреши, той тичешком пресече стаята. Дев му подаде ръка и детето я хвана без колебание.

— Ще се грижа за него. — Излезе малко несигурно… Чудеше се дали беше от изненада, че тя се съгласи, или от възможността да остане насаме с детето, което би могло да бъде негово.

Меган не каза нищо повече, но в очите й ясно пролича недоверие… Дев понесе мълчаливото й обвинение, като съзнаваше, че е напълно права. На вратата Дев спря и я погледна още веднъж. Беше необикновено бледа. Дали не се боеше, че би допуснал да се случи нещо на сина й?

— Ще се грижа за него — повтори той и тръгна след Кевин, който вече подскачаше по стълбите, радостен, че е навън.

Дев чу как Мейсън, не дочакал дори да се отдалечат, се нахвърли към Меган.

— Ще кажеш на Харлан, че трябва да ми помогне да усмиря тези гадове, ако иска този… — Той изстреля неприлична дума.

— Ще предам на баща си — каза тя гневно, — точно това! Мисля, че ще е достатъчно, за да отсъди сам.

Мейсън въздъхна силно, но когато проговори отново, тонът му беше съвсем различен.

— Меган, миличка, знаеш, че само изпускам пара. Нали знаеш на какъв натиск съм подложен.

Сега щеше да бъде мек и да ромоли като поточе.

— Той много се е ядосал, нали?

— Да — изкриви насмешливо устни Дев. Той несъзнателно протегна ръка и прегърна момчето през раменете. — Какво искаш да видиш най-напред.

— Ей онова, което копае — повтори то с възхищение. — И онова, което върви назад и копае много на дълбоко. И онова с голямата лопата.

Дев се усмихна на любопитството му към огромните машини. Той потупа приятелски момчето по рамото.

— Нарича се багер. Хайде да видим, дали работи.

— Еха! Дали ще мога да карам, господин Крос?

— Мислех, че ние, строителите на самолети, си говорим на ти.

— Мама каза да те наричам господин Крос.

— Добре… Тя е шефът. Но аз ще се чувствам доста глупаво, ако трябва да те наричам господин Спенсър.

Кевин избухна в смях и Дев усети, че се усмихва.

— Хайде — каза той, като погали детето по главата. — Първо ще ти сложа каска. — На мен ли? Защо? Твърда ли е?

Дев беше чувал, че децата непрекъснато задават въпроси. Но му беше приятно. Момчето, което беше символ на всичко грешно, което бе направил в живота си, беше умно, интелигентно дете, което попиваше информацията като гъба.

— Може ли пак да дойда? — попита с копнеж Кевин, когато майка му излезе.

— Ако питаш мен, да. Но всъщност разрешава майка ти.

— Аз искам пак да дойда! Как си научил всичко това?

— В университета — отвърна Дев.

— О-о-о… — намръщи се момчето. — Аз не искам да уча в университет. — Той погледна Дев за подкрепа. — Много ли време трябва да се учи, за да ги управляваш?

— Багерите ли — усмихна се Дев. — Аз май се научих, след като се дипломирах. А ти защо не искаш да учиш в университет?

— Защото мисля, че не е приятно. Кара те да ставаш тъжен.

— Университетът ли?

— Да, мама става тъжна, щом чуе тази дума…

Дев спря като закован. Кевин също спря, като гледаше любопитно към него.

— Университетът ли натъжава майка ти? Как разбра?

— Защото — заобяснява Кевин, — когато гледа картините, които е рисувала там, тя плаче.

Дев въздъхна с болка. Но тя бе сменена от друго чувство — надежда. Дали тя все още има някакви чувства към него?

Той чу, че Мег вика Кевин. Това го накара да напусне света на надеждите и да кимне на малкия за довиждане.

— Благодаря, господин Крос — извика Кевин, докато се качваше в колата.

— Няма защо — отвърна той, преди Меган да погледне към него.

— Благодаря, че… се погрижи за него — каза най-после тя със странно прегракнал глас.

— Беше удоволствие за мен. Той е добро момче.

— Да, така е.

— И умно.

— Да.

За момент те се погледнаха. Когато той усети, че Меган се кани да влезе в колата и да си тръгне, каза бързо, без да е сигурен дали очаква тя да му отговори.

— Още ли е бесен? — попита, като сочеше към фургона.

— Не. Той усеща, когато отиде твърде далеч. — Тя погледна към седалката, където синът й вече закопчаваше предпазния колан. — Благодаря, че се погрижи за Кевин.

— Ти беше права — въздъхна Дев. — Той не биваше да присъства на спор, където се чуват такива думи. Накара го все пак да млъкне, нали?

Тя се изчерви.

— Само понякога ми се налага да му повишавам глас. Той обикновено не е толкова лош. Но сега беше много груб, в желанието си татко да се намеси на негова страна.

— Мисля, че има проблеми — каза Дев. — Той…

Дев млъкна, защото Мейсън се показа на вратата и извика:

— Крос! Искам да говоря с теб за тези проклети проби!

С гръб към Мейсън, Меган повдигна нагоре очи. И накара сърцето на Дев да трепне от неочаквано съчувствената усмивка, която отправи към него. После като че ли съжали за това и със сдържано „Довиждане“ седна в колата.

 

 

Дори Меган да бе искала да забрави Дев, след като напусна обекта, Кевин не й позволи. Той бърбореше непрекъснато с онова детско вдъхновение, което тя толкова обичаше.

— И той ме качи на булдозера, или там… на багера — хвърли той бърз поглед към нея, изпълнен с гордост от това, че си спомни думата. — И после направи дупка с кофата, и избута пръстта настрани, и всичко, всичко!

— Така… ли направи?

— Аха! — Той не разбра нейното колебание и побърза да я увери. — Всичко е наред, мамо. Той го управляваше, а аз само седях на коленете му и освен това носех каска на главата си, за да не се нараня. Аз си мисля, че е глупаво, но Дев — господин Крос също носеше, значи така трябва. И той ми показа тракторите и багерите, и там имаше един булдозер, и лопатата му беше висока колкото мен, и…

Той говореше, без да спира. Меган усети как гърлото й се свива, а очите й започват да парят. Трябваше да премигне няколко пъти, за да вижда пътя през сълзите си. Толкова много ли му липсваше мъжкото присъствие? Нали имаше дядо си?… Но Харлан отсъстваше често… Или се дължеше на Дев? Господи, дали наистина съществува онази връзка между баща и син — някаква инстинктивна привързаност, която надхвърля неосведомеността? Дали те несъзнателно не усещат връзката помежду си? Защо иначе Дев ще си губи времето и ще полага усилия да бъде толкова добър към едно дете, за което мисли, че е от друг мъж?

— … и той каза, да не му казвам господин Крос, но аз му казах, че ти си ме накарала и той каза, че ти си шефът и трябва да те слушам, ама мога ли да му викам Дев, щом сме приятели?

Меган хвърли поглед към сина си.

— Какво каза той?

— Каза, че мога да му викам Дев…

— Не, питам за… шефа.

— Той каза, че ти си шефът и трябва да те слушам — избърбори Кевин. — И ме нарече господин Спенсър. Нали е глупаво?

— Да — въздъхна тя, опитвайки се да си представи как бе изглеждал Дев в подобна ситуация. Не успя.

Кевин все още беше възбуден, когато го сложи да спи вечерта.

— Той каза, че мога пак да отида, ако искам — възкликна той. — Може ли, мамо?

— Аз не…

— Моля те! Той каза, че зависи от теб и от господин Мейсън, а иначе е съгласен.

— Не казвам не, Кевин. Но и не обещавам. Ще видим.

Мъчителни угризения стегнаха гърлото на Меган, когато го целуна за лека нощ. Как да се справи със ситуацията? Когато бъде завършен обекта „Златен бряг“, всичко ще приключи. Няма да има причини, поради които Дев да обръща внимание на детето. Ако позволи на Кевин да прекара повече време с Дев, как ли ще се почувства момчето, когато Дев напусне живота му, както бе напуснал нейния?

Трябва да каже истината на Дев! — внезапно изплува от дълбините на съзнанието й. Да каже истината на Дев? Че Кевин е негов син? Че той все пак я е изоставил бременна? Тя потрепери при тази мисъл. А после леко изпъшка, когато осъзна, че не е сигурна дали ако му каже истината ще бъде за нейно, или за негово добро. По-рано тя се бе наслаждавала на мисълта, че може да го нарани така, както той я бе наранил. Но сега, когато знаеше причините, предизвикали поведението му, вече не беше сигурна, че го иска. Освен това тя никога не би използвала Кевин като оръдие на отмъщението.

Меган имаше нужда да се разсее. Затова отиде в дневната, където госпожа Морланд седеше пред телевизора.

— Легна ли? — попита милата жена, докато Меган се настаняваше в креслото с вестник в ръка.

— Да, макар че не знам дали ще заспи бързо. Много е възбуден.

— Забелязах. Впечатлен е от симпатичния господин Крос.

— Да — каза Меган, като внимаваше да не променя израза си.

— Кевин се нуждае от точно такъв млад мъж, от който да взема пример — продължи спокойно госпожа Морланд.

Госпожа Морланд живееше при тях от много години — почти дванадесет. Жената всъщност бе отгледала Меган, след като майка й почина и беше постоянно до нея, когато се появи детето. Тя никога не бе осъдила Меган, нито пък се бе отнасяла с Кевин по друг начин, освен като към детето в семейството. Меган знаеше, че тя се отнася с Кевин като с внук, така както и той я чувстваше като своя баба.

— Такъв младеж като него никога не би могъл да нарани някого — заключи възрастната жена тържествено.

„Не би могъл!“ — Меган почти изпъшка на глас от иронията на доброжелателните думи. За момент й се прииска да каже цялата мъчителна истина. Имаше нужда да говори, да сподели, да намери начин да оправи тази бъркотия.

— Всеки прави грешки, мила — продължи меко госпожа Морланд. — Недей да оставяш една, която си направила, да разруши целия ти живот.

Меган се почувства по-спокойна, когато госпожа Морланд остави ръкоделието и се загледа във филма. Съзнаваше, че дори и в дните, след като Дев я бе оставил, не бе се чувствала така объркана. Дори и когато разбра, че е бременна… Ужасно бе да види Дев и Кевин заедно. Тя не успя да изтрие от ума си картината на тичащия към разперените ръце на Дев Кевин… Не можеше повече да стои тук. Затова се оттегли в библиотеката. Седна пред бюрото и се захвана да подреди документите на баща си… Първата сълза я накара да бутне листите, за да не ги намокри.

Когато чу звънеца на външната врата, Меган избърса сълзите си и погледна часовника. Беше късно, но у тях идваха хора и в по-неподходящи часове. Тя стана и се отправи към вратата.

— Аз ще отворя — извика към госпожа Морланд, докато минаваше през вратата на дневната.

Този път наистина не го очакваше, но докато го гледаше, застанала под златистата светлина на лампата в коридора, разбра, че не е изненадана. Като някакво предопределение тя очакваше той да се появи, така както се беше появявал в мислите й през последните шест години.

— Мег, аз… — Гласът му потрепери от неудобство, че не може да намери думи, с които да обясни идването си. Мег се загледа в него, като се чудеше какво всъщност очаква от нея.

Движението на главата й, позволи на светлината да се отрази в мокрите й бузи. Дев бавно повдигна ръка и я докосна. Пръстите му се плъзнаха с безкрайна нежност по мократа от сълзи кожа. Без дори да усети, Меган се озова в прегръдките му. Той я притисна към себе си.

— Господи, Мег, извинявай! Аз просто продължавам да те натъжавам! Толкова много съм те наранил и продължавам да го правя. Макар че никога не съм го искал.

Тя усещаше как той трепери, чувстваше безкрайната мъка извираща дълбоко от гърдите му.

— Стига, стига — прошепна, като я притисна по-силно. Едва тогава, тя усети, че също трепери. — Не бива да плачеш. Аз ще си отида, заклевам се. Ще си отида завинаги от живота ти, Меги, ако ти искаш това. Не плачи, моля те! Няма никога да ти се наложи да ме виждаш.

— Не! — Думата се откъсна от нея с леко хлипане и тя усети как Дев трепна от изненада.

— Мег? — прошепна той. Удивлението му беше така силно, както и нейното от инстинктивния й отговор. Ръцете му бавно се смъкнаха на раменете й. Той ги обхвана леко, като едновременно я държеше и я отдалечаваше от себе си, за да може да види лицето й. — Аз мислех, че така искаш. — Опитваше се да скрие надеждата, която се появи в очите му.

— Не знам какво искам — отвърна смирено тя. — Но знам, че не мога повече така. Чувствам се объркана. В един момент мога да се контролирам, а в следващия се мятам като риба.

— Разбирам те — отвърна Дев. — Можеш да ми вярваш.

— Не мога да живея така — изхлипа тя. — Не мога да издържам повече и да крия всичко в себе си. Чувствам, че ще полудея!

— Тогава, излей душата си.

— Пред теб? — Тя го погледна с невярващи очи. — Та нали ти си причината да се чувствам така?

— Знам. Затова трябва да го кажеш на мен. Кажи го, Мег — устните му се свиха тъжно. — Дори и ако ми кажеш само, че съм нехранимайко, това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— Вече не съм сигурна, че е така.

Той притвори очи за миг, но тя беше видяла надеждата, която проблесна в тях.

— Говори ми, Мег! Кажи ми всичко. И ако тогава искаш, аз ще си отида. И няма да се появя вече.

— Не знам…

— Трябва да поговорим, Мег. Никой от нас няма да се оправи, докато не го сторим. Освен това — добави той мрачно, — на кого е най-добре да кажеш всичко — на виновника, разбира се.

Тя изхлипа. Необходимостта да сподели мъката си с някого, да се опита да се измъкне от объркването я заля с пълна сила. Той изглежда усети колебанието й и заговори бързо.

— Да отидем някъде, Мег. На неутрално място, където няма никой да ни прекъсва. И в момента, когато пожелаеш, аз ще те върна вкъщи. Няма да ти задавам въпроси. — Той погледна през отворената врата. — Има ли кой да се грижи за Кевин?

Тя кимна бавно. Неговата загриженост я трогна.

— Госпожа Морланд е тук.

— Е, Мег, ще можем да поговорим, нали?

Меган разбра, че няма друг избор. Бе го решила, още когато спомена, че не може да живее повече така. Дев беше прав. Имаше неща, които трябваше да бъдат решени, преди всеки от тях да поеме по своя път. Неща, които бяха премълчавани толкова време. Тя кимна несигурно и го последва.

Дев издърпа ръчната спирачка и загаси двигателя. Чуваха звука на плискащите се вълни, а пред тях се протягаха дългите сенки на строителните машини.

— Знам, че обичаш океана — каза той след кратко мълчание. — И си помислих, че ще искаш да се поразходиш. Тази част от брега е заградена заради обекта. Никой няма да ни безпокои.

Тя кимна, без да промълви дума и слезе от колата. После се опита да приглади косата си, разрошена от вятъра.

— Бях забравила, колко силно духа в открита кола.

— Извинявай. Май трябваше да вдигна покрива.

— Не, всичко е наред.

В напрегнато мълчание те тръгнаха надолу по хълма. Напрежението не идваше от това, че са ядосани, а от предчувствия, защото никой от тях не знаеше какво ще се случи. Знаеха само, че трябва да се случи нещо…

— Ще ме изслушаш ли, Мег? — попита той тихо. — Знам, че е късно, но би ли ме изслушала?

Меган бавно кимна. Те се отдалечиха от влажната ивица пясък и седнаха върху скалата. Дев обхвана коленете си с ръце, като че ли се готвеше да се гмурне в непознати води.

— Аз… Може би трябваше да ти кажа в самото начало. — Той направи болезнена гримаса. — Или поне трябваше да ти го кажа в момента, в който разбрах… — Спря, поклати глава и зарови пети в мекия пясък. — Проклет да съм! Бях си го повторил хиляди пъти. Знаех наизуст какво ще ти кажа. Господ знае, че шест години съм си го повтарял… — Той въздъхна дълбоко. — Искам да ти разкажа всичко за онова време… за брака си. Но като че ли не мога да се реша.

— Как се казваше тя? — направи Меган първата стъпка.

— Елизабет — пророни тихо, но спокойно. След това, като че ли простият въпрос бе отприщил бента, издигнат отдавна: — Живееше на съседната улица, когато бяхме деца. Сестра ми често отиваше да я наглежда — беше по-малка от нас. — Той млъкна и Меган разбра, че е забелязал учудването й.

„Той имал и сестра — помисли тя мрачно. — Боже мой, дори и това не съм знаела“.

— Продължавай — каза тя.

Петите му се заровиха още по-дълбоко в пясъка.

— Дарлийн, сестра ми, беше с пет години по-голяма от мен и със седем, от Елизабет. Дарлийн я водеше понякога вкъщи. Всъщност Елизабет постоянно беше с нас. — Той се загледа към сребристите води на океана. Като че ли му беше по-леко да говори, когато не я гледаше. — Изобщо, ние прекарвахме много време заедно. Тя беше… като нашата по-малка сестра. Предполагам, че съм се чувствал горд, когато тя тичаше при мен, ако някой я обидеше или ядосаше.

Меган изпита неописуемо топло чувство, когато си представи малкия Дев, биещ се със съседските деца, които закачат неговата „малка сестричка“.

— В гимназията тя идваше с мен на училище. Говореше ми за момчетата, питаше ме какво е мнението ми за приятелите й. Ние просто… си говорехме. — Той се наведе и взе шепа пясък. — Когато постъпих в университета в Сан Диего, след завършване на гимназията, не бях я виждал дълго време. Но когато тя започна да следва, ние отново се сближихме. Само че вече беше друго. Тя вече не беше малкото момиченце. Ние… започнахме да се срещаме и когато и тя завърши, беше съвсем естествено… да се оженим. — Той разпери пръсти и пусна пясъка да изтече. — Родителите ни се опитаха да ни убедят да не бързаме. Аз тъкмо бях напуснал „Гордън енд сън“, за да започна самостоятелна работа и те смятаха, че ще ми бъде тежко. Но ние се справихме. Не искам да лъжа, като кажа, че не съм я обичал. Обичах я.

— Не бих искала да ме лъжеш — отвърна тя тихо. — Мисля, че бих била по-разтревожена, ако ми беше казал, че не си я обичал. То би означавало или че не искаш да знам истината, или пък, че си се оженил ей така.

Очите му обходиха лицето й, озарено от лунната светлина. Ръцете му се вдигнаха, като че ли да я докоснат, но той сви пръсти и ги отпусна надолу.

— Не си го загубила… — прошепна той. — Този навик да търсиш смисъла на… — Той млъкна, отдръпна се и се облегна на скалата зад тях. Раменете му се напрегнаха. — Обичах я — повтори той. — Само че не съм сигурен дали това беше любов. Но тогава не знаех, че има и друга любов. — Очите му се впериха в нейните и тя разбра, че сега, той вече знае. — Мисля, че ние и двамата усещахме, че нещо… липсва, но и двамата отбягвахме тази мисъл. Така ни беше удобно.

За секунда в очите му се появи онзи стар, изморен, изплашен израз. Когато заговори отново, гласът му прозвуча глухо.

— Мисля, чак после… разбрах, че е трябвало да останем приятели, защото най-много ми липсваше приятелството й…

— След като ми каза, аз непрекъснато се опитвам да си представя, как си се чувствал… — прекъсна го тихо Меган.

— Не би могла. Мисля, че никой не може да си го представи. Беше ад. Всеки ден с часове седях в болницата. И отказвах договори за работа, от които имах нужда.

— Нужда ли?

Дев прекара ръка през косата си.

— Онези, за които плащат най-добре са обикновено по-отдалечени. Изпуснах възможността за големи печалби в Арабия, Аляска, Южна Америка. Не можех да замина. При състоянието на Елизабет… И така, разходите растяха, а аз затъвах все по-дълбоко. — Той въздъхна. — Джеф все се опитваше да ме накара да гледам по-леко на нещата. Казваше, че не бива да стоя все при нея. Но аз не можех да я оставя.

Меган си припомни онова време… Изплашените очи на Дев, дълбоките бръчки от умора върху младото му лице и чувството, което бе имала, че той се бори със самия себе си.

— Тогава аз намерих спасението си. Нещо, което ми даде сила да се държа, да се движа, дори когато ми се искаше да се свлека на земята и да се предам. Ти, Мег! Ти беше единственото, което ме задържаше на този свят!

— Боже мой, защо не ми го каза тогава?!

— Вече ти казах, че не можех. Толкова се нуждаех от теб! Знам, че звучи смешно, но ти ми помогна да преодолея чувството за безпомощност. Край теб се чувствах поне малко мъж.

— О, Дев, как си могъл да си помислиш, че…

— Защото всички гледаха на мен като на ранено животно, като на нещо, на което трябва да се помогне от съжаление, но не обичаха да остават по-дълго с мен, защото се чувстваха неудобно. Всъщност страдаше Елизабет, а те съжаляваха мен! — Гъстите мигли засенчиха погледа му. Той се загледа в пясъка. — Затова бях егоист. Пълен егоист. Исках да имам едно местенце, една част от живота си, недокосната от всичко останало. И в края на краищата нараних единственото същество, което ми даде сила да се държа… Не исках… Но когато се случи, аз не можах да сторя друго, освен да чакам. И ето какво се случи!

— Дев, стига! — Тя не можеше повече да издържи, а мъката, която чувстваше по странен начин се прехвърли и върху жената, която никога не бе познавала. — Не омаловажавай ада, през който си минал. Ти и Елизабет. Ще обезсмислиш всичко.

Той я погледна, после бавно поклати глава.

— Меги… Господи, как го каза! Как… След всичко, което ти сторих… — изпъшка той. След секунда продължи — Чувствах се ужасно виновен. Когато тя е катастрофирала, аз не бях с нея. Бях по работа в Мексико.

— Но Дев, дори и да си бил там, не би могъл да помогнеш!

— Знам. Трябваха ми две години, за да го осъзная. Точно по онова време те срещнах. — Той стисна зъби. — А едва после разбрах какво значи да се чувстваш наистина виновен.

— О, Дев! — „Той е прав“ — помисли си тя. Едва сега започна да разбира през какви страдания е минал.

— И знаеш ли кое беше най-страшното? — попита със странно изражение той. — Чувствах, че трябва да споделя с някого за теб, за това колко съм объркан. Само че единственият човек, който мислех, че ще ме разбере — най-добрият ми приятел, единственият, с когото можех да обсъждам това… единственият, който си позволяваше да плаче на рамото ми беше…

— Елизабет — каза тихо Меган.

— Да — поклати той глава. — Смешно…

— Не. Ти каза, че сте открили, че най-много ви е липсвало приятелството…

— Да. Веднъж Елизабет каза, че се чуди дали все още сме толкова добри приятели. Не успяхме да разберем… — Гласът му премина в хриплив шепот. — Знам само, че нито към Елизабет, нито към някой друг съм чувствал това, което чувствах към теб. То ме караше да тръпна, кара ме и сега. — Когато той заговори отново, думите му се забиха в онзи стар белег, дълбоко в душата й. — Трябваше да се махна, Мег! Не можех да продължавам да те използвам. Обичах те повече от себе си. И още те обичам. Повече отколкото можеш да си представиш. Затова, ако ти наистина го искаш, аз ще си отида. Ще те оставя на мира, Мег. Само ми кажи.

Меган се обърна и го погледна. Очите му бяха затворени, като че ли очакваше смъртна присъда. На бледата светлина тя можа да забележи влажния блясък в гъстите му мигли и тогава и последните остатъци от онзи отдавнашен гняв изчезнаха.

Тук на брега, под сребристата светлина на луната, замъглена от топлия южен вятър, Меган осъзна нещо, което всъщност бе разбрала отдавна. Ако не бе означавала толкова много за него тогава, преди шест години, той нямаше да я остави, щеше да продължи да я използва, за да поддържа духа си. Щеше да продължи да я мами и да взема от нея сила, докато тя открие истината. Тогава и душата й щеше да остане осакатена.

Сега си помисли, колко пъти й се бе искало да го нарани, така, както той нея. Да хвърли в лицето му всички тежки обвинения и упреци, наричайки го с всички ужасни имена. Едва сега разбра, че ако той наистина би бил такъв, за какъвто го мислеше, нищо от онова, което би му казала, не би го засегнало. Никакви епитети не биха го обидили. Просто не би им обърнал внимание. А ако не е бил такъв, то думите й можеха да го убият…

Дев не бе имал избор. Най-после тя го разбра. Той е трябвало или да я остави, или да се срути под бремето на мъката.

— О, Дев — прошепна тя и се устреми към него.