Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (5)

Пета глава

— Той не е твой син!

Зашеметеният поглед на Дев се премести от вратата, която малкото дете беше оставило отворена, към нея. Меган веднага разбра какво чувства. Той беше потресен. Тя заговори отново, като се опитваше да прикрие собствената си паника.

— Не се опитвай да пресмяташ! — Отчаянието беше направило гласа й остър. — Ако изобщо си в състояние да си спомниш, ще разбереш, че Кевин е твърде малък, за да бъде твой син.

Знаеше, че може да излъже. Кевин беше се родил недоносен и бе доста дребен. За пръв път се радваше, че изглежда по-малък. Молеше се на Бога да успее да убеди Дев. Наблюдаваше го внимателно и забеляза как изумлението му се сменя с нещо друго, което тя не можа да разбере, докато той не заговори.

— Аз… Май не си… чакала много.

— Да чакам… — Веждите й се повдигнаха.

— Друг.

Меган въздъхна. Помисли, че трябва да е доволна, защото е повярвал на лъжата й, но всъщност почувства остра болка. В желанието си да го накара да повярва, че Кевин не е негов син, тя бе го накарала да помисли, че вероятно почти веднага след него е живяла с друг мъж. В нея инстинктивно се надигна протест, но тя го заглуши. Той беше повярвал — това беше най-важното. Защото никога нямаше да му прости, че не беше й казал, че е женен, преди да му отдаде сърцето, тялото и цялата си душа. И за това, че не я потърси после. Тя бе останала цели шест седмици в Сан Диего… А той си беше отишъл, без да помисли какво е оставил след себе си.

— Влюбих се в друг — каза тя кратко. — Ти какво очакваше?

Беше страхотна лъжкиня… Но за доброто на Кевин трябваше да започне и да лъже. Трябваше, защото чувстваше, че ще й се наложи да лъже още и още. Сега Дев беше изненадан и това й помогна, но знаеше, че няма да е за дълго.

Дев беше не само наранен. Обхвана го странно вцепенение. Дори му се стори, че се наблюдава отстрани. Чудеше се дали това не е защитна функция на ума, който му казваше, че няма право да се чувства засегнат от това, че в мъката си тя бе се влюбила в друг. Той нямаше никакви права над личния живот на Меган Спенсър. Или на нейния син. Това момче можеше да бъде негово… Но не беше.

И какво очакваше? Беше я наранил дълбоко, а тя беше толкова млада… Съвсем естествено е било да се хвърли на врата на първия мъж, който е бил малко по-нежен към нея. И в леглото му… Мисълта, че Меги се бе отдала на друг, че друг се беше опиянявал от онази сладост, която той бе опитал пръв, го изкара извън релси…

Дев въртеше несъзнателно кормилото, завладян от обърканите си мисли. Гумите на колата скърцаха от скоростта. Дали го бе обичала? Тя каза, че се е влюбила от мъка, но това не значеше, че не е обичала мъжа, който, за разлика от него, е бил с нея, когато й е бил нужен. А къде е сега? Тя не носеше халка… Живееше в къщата на баща си и носеше моминското си име, при положение, че на времето не искаше да го използва, за да не си мислят хората, че разчита на положението си в обществото. Къде, по дяволите, е бащата на сина й? Що за мъж е този, който си е позволил да остави Меган и сина си?

„Мъж като теб!“ — само обвинително нашепна вътрешният му глас. През цялото му тяло премина тръпка. Усети, че не може да се контролира, отклони колата от пътя и спря.

„Боже мой — помисли си. — Не е чудно, че Мег ме мрази.“ Наклони се напред и облегна чело на кормилото. Никога не беше си помислял, никога не беше му минавала през ума мисълта, че от единствения път, когато беше я любил тя би могла да забременее.

Вероятно, призна мрачно той, просто не си е позволил да мисли за това. Мисълта за дете — негово и на Мег бе твърде изкусителна, дори и сега. А тогава, сигурно би го подлудила. Тя щеше да бъде последната капка, която би го пречупила напълно. Сигурно затова не беше си позволил такава мисъл.

Но Мег не е била наясно за състоянието му тогава. Тя е знаела само, че след като му е дала най-скъпоценния подарък, той я е изоставил. И тогава от секретарката му е разбрала и защо я е изоставил… Тя бе носила мъката в сърцето си почти цели шест години. Затова той й дължеше още извинения…

Като обеща на раненото си сърце, че това ще е за последен път, а после няма повече да си позволява да я среща, той завъртя стартера и пое отново към градчето.

 

 

Меган не можеше да си обясни как предусети връщането му, тъй като нямаше причина да го очаква. Но когато госпожа Морланд се качи, за да й каже, че има посещение, тя знаеше кой е дошъл. Меган не можеше да си представи какво още биха могли да си кажат. Тя помълча, за да е сигурна, че гласът й звучи спокойно и извика, че след малко ще слезе… Беше спуснала щорите, сякаш това щеше да помогне на обърканите й чувства.

Дори Кевин бе усетил нещо, защото бе прекъснал възбудения си разказ за урока по плуване и я бе попитал какво й е… Тя се бе оправдала с главоболие, мразейки се заради лъжата, която предизвика тревога у детето. Почти се бе разплакала, когато той я бе посъветва да си легне и да вземе аспирин.

Тя така и не успя да сложи ред в разбърканите си мисли. От всички възможни доводи за неговото изчезване, истината беше нещо, което тя не би могла да си представя.

Никога не бе успяла да си обясни поведението му. Затова бе достигнала до единственото възможно от нейна гледна точка обяснение — щом като стореното беше неоспорим факт, явно нейната представа за него е бяла погрешна. Бе се самообвинявала за наивността си толкова дълго, че вече не знаеше дали някога ще се отърве от угризенията. Създадената с воля и упоритост фасада на идеална делова жена бе скрила онова момиче, което продължаваше да живее в душата й.

Сега дълго годишните й представи бяха разрушени. Мъжът, който се бе убеждавала, че е бил студен и пресметлив използвач, всъщност бе човек, изпаднал в безизходица и така измъчен от живота, както бе усетила още щом го бе видяла. Но това оправдаваше ли неговото поведение? Заслужаваше ли мъките, през които бе преминала? Заслужаваше ли унижението да застане пред баща си и да му признае, че е бил прав, а тя е била глупачка? Заслужаваше ли ужасната самота, с която се бе борила по време на бременността? Заслужаваше ли чувството, че и нероденото дете се колебае дали го искат на този свят?

Тя влезе в банята. Един поглед в огледалото й показа, че няма да успее да заличи следите от тревога по лицето си. Направи всичко възможно да скрие с грим вълнението, да възвърне цвета на скулите и блясъка на очите си. После прекара четка по косата си и я стегна в плитка.

Пое дълбоко дъх и отново се погледна в огледалото. Придобитият с години опит успя да наложи на лицето й спокойна маска, подобаваща на дъщеря на сенатор.

Фоайето беше празно. Тя премина в гостната, като предположи, че госпожа Морланд го е поканила, но там също нямаше никой.

Веселият смях на Кевин, долетял от дневната я накара да се усмихне, но когато чу тихия, познат мъжки глас, Меган настръхна. Едва се сдържа да не затича там, откъдето се чуваха гласовете. Спря пред вратата на дневната. Сърцето й биеше в гърлото.

Очакваше да види разхвърлените върху дъбовата масичка части — вече цяла седмица Кевин търпеливо сглобяваше един модел на самолет. Но това, което видя, бе съвсем неочаквано — на пода до момчето седеше Дев и му помагаше.

Меган остана като парализирана, загледана в бащата и сина. Кевин държеше едното крило на самолета и се опитваше да го прилепи към тялото, но го бе сложил наопаки.

— Знаеш ли — каза замислено Дев, без следа от усмивка. — Май първия път беше го поставил правилно.

Момчето погледна срамежливо и обърна крилото.

— Така ли?

Дев кимна и посочи картинката на модела.

— Ето, виждаш ли, така е.

— Сега е същото като на картинката, нали? — каза гордо Кевин и взе лепилото.

— Ще го държа, докато го залепиш? Много внимавай, да не сложиш повече лепило.

— Дядо също казва, че трябва да съм внимателен — съгласи се Кевин.

Меган помисли колко е смешен малкият в сериозното си старание. А Дев бе много тактичен — държеше се с детето съвсем по бащински…

Меган се дръпна и излезе от стаята. Страхуваше се, че ще загуби контрол над себе си и чувстваше, че ще заплаче. Силно и дълбоко чувство я разтърси. Тя не знаеше дали от мъка, или от удоволствие, отразяващо нещо скрито дълбоко в нея.

После отново дочу смеха на Кевин и се стъписа. Дали Дев не се вживява прекалено в ролята на баща? Дали беше усетил лъжата й? Беше ли забелязал онази прилика, която тя виждаше между него и сина им? Затова ли се беше върнал? Тревогата я накара да влезе отново в стаята.

— Мамо, гледай! — извика Кевин, чул бързите й стъпки. — Сега наистина прилича на картинката!

— Виждам, Кевин — каза тя сухо. — Можеш ли да продължиш сам, докато ние с господин Крос поговорим в хола.

Кевин повдигна въпросително вежди, учуден от строгия тон. Дев се изправи. Той също бе усетил остротата в гласа й.

— Боли ли те още главата, мамо? — попита Кевин.

— Не, мили. Ако обичате, господин Крос. — Гласът й отново стана твърд, когато посочи вратата.

Погледът на Дев се премести към Кевин, а после към Меган. Тя усети как той се стегна вътрешно, защото разбра причината за студенината й. Знаеше, че е почувствал нежеланието да се доближава до сина й. Не си представяше какво мисли той за причините. Само се надяваше, че не се досеща за истината.

— Благодаря, че ми помогна, Дев.

Дев спря при думите на момчето и го погледна.

— Няма нищо — каза той тихо и Меган разбра, че наистина е напрегнат. Усети го по гласа му.

Когато стигнаха в хола, Дев се обърна към нея. Неговото напрежение и нейната тревога се подхранваха взаимно.

— Той е приятно дете — най-после каза Дев.

— Да — отговорът беше къс и остър и тя побърза да смени темата. — Какво има?

— Бих искал… — започна той бавно загледан към дневната, където и сега можеше да се чуе веселия глас на Кевин, който разговаряше с госпожа Морланд.

— Кажи какво искаш — повтори тя.

— Като начало искам да те попитам къде е баща му?

Меган въздъхна с облекчение.

— Вече не живеем заедно. Ние с Кевин носим моето име. Кевин дори не го познава. — Полуистината беше казана спокойно. Беше приготвила отговора предварително. След това продължи рязко. — Мисля, че не е твоя работа.

Дев трепна и въздъхна.

— Така е. Не е моя работа. Нищо, което се отнася до теб не ме засяга, нали така?

Меган не отговори. Само гордостта не й позволи да отмести погледа си — очите му изглеждаха така празни и измъчени, както и преди шест години.

— Знаеш ли — продължи той тихо. — Аз наистина се опитах да те намеря.

— Да, вече ми каза. Странно! Аз си бях там. В моя апартамент. Цели шест седмици, след като ти си отиде. Макар че мразех това място, както мразех и спомена… — Тя млъкна, защото усети, че повишава тон. Не искаше той да разбере колко силно я е наранил. Успокои се и чак тогава продължи със студени нотки в гласа. — Онази малка глупачка, която бях тогава чакаше, надяваше се… — „Надяваше се, че ти ще се върнеш — добави тя без глас. — Надяваше се, че е било грешка и че ти всъщност не си женен. Надяваше се, че всъщност не е бременна…“

Дев пристъпваше от крак на крак с неудобство.

— Исках да ти кажа, че те търсех после, след като…

Меган усети как устните й са готови да изрекат подигравка, но дори и в яда си не можеше да обвини онази жена, умряла толкова млада за неприятностите в собствения й живот.

Жената, умряла преди години не беше виновна, че Меган е била наивна. Която и да е била, съпругата на Дев, беше невинна.

— Търсих те, но ти беше заминала. Или поне Мег Скот я нямаше. Предполагам, че вече си била Меган Спенсър…

— Аз винаги съм била Меган Спенсър. Мег Скот беше… едно глупаво момиче, период, през който е трябвало да премина…

— Недей! Не казвай това. Мег беше добра, невинна, хубава. Не я отхвърляй заради мен. Извинявай. Не съм се върнал тук, за да говорим за това.

— Тогава за какво?

Той въздъхна.

— За да се извиня.

— Отново?

— Не… за това. Аз ти казах, че никога не съм искал да те нараня. И знам, че ти не ми повярва. Но не мога да направя нищо повече. Не мога да променя минатото.

— Тогава какво?

— Аз само… само разбрах… — Той спря и прокара ръка през косата си. — Господи, какво значение има това сега! Ти пак няма да повярваш! Аз също не мога да повярвам!

— Да повярвам какво?

Дев се извърна и отиде до големия прозорец. Скри свитите си в юмруци ръце в джобовете. Меган го гледаше спокойно и се чудеше защо все още разговаря с този човек, причинил й толкова зло. Когато той заговори отново, тя трепна. Гласът му бе нисък и прегракнал, но дори и да не беше, Меган знаеше колко му е трудно да говори. Това се виждаше от всеки напрегнат мускул на тялото му.

— Тогава аз бях отчаян, Мег… Меган — поправи се сам. — Ти знаеш. Винаги си знаела, нали? Знаеше, че нещо не е наред…

— Да, знаех.

Дев се обърна към нея, все още с юмруци в джобовете. Лицето му беше напрегнато, но продължи да говори.

— Мисля, че докато не бях те срещнал, не бях осъзнал колко близо съм до пречупването. — Той вдигна с усилие поглед и срещна нейния. — Не знаех, че съм стигнал до дъното, докато не ме измъкна оттам. Само още нещо, съвсем мъничко, бе достатъчно, за да ме срути…

— Мислиш ли, че аз не съм го знаела? — каза напрегнато Меган. — Мислиш ли, че аз не съм усетила, че в теб нещо е готово да се пречупи? — Тя не искаше да се връща към онова усещане, не искаше да си припомня онази мъка. Това я накара да поиска да го успокои — като сега. Бе опасно желание… — Виж какво, съжалявам за това, което се е случило с жена ти. Никой не трябва да умира толкова млад, нито по този начин.

— Не! — Той прекоси стаята с големи крачки и я хвана здраво за раменете, докато повтаряше. — Не! — Беше разстроен. Меган също. — Това не е, което… Аз не искам… Не желая съчувствието ти. Господи! И тогава се опитвах да го избегна!

— Тогава какво искаш? — изпъшка Меган. Гласът й беше тих и разтреперан. Тя съзнаваше, че той я е докоснал, чувстваше изгарящата топлина върху раменете си. Той я гледаше, а тя не можеше да се помръдне, независимо, че умът й настояваше, крещеше да не допуска да я съблазни. Като че ли се беше върнала шест години назад. Той я гледаше така, както никой преди това и никой — след това…

Секунда, преди той да помръдне, тя вече знаеше, че ще я целуне. Също така знаеше, че ще бъде лудост, ако му позволи. Нали онзи ден се бе уверила, че не може да устои на докосването му? Нали му беше показала, как пламва цяла, щом се допре до нея?… Устните му се долепиха до нейните и бързият отговор на тялото й отхвърли последните протести на разума й. Това бе единствения мъж, който я вълнуваше, помисли си тя отчаяно. Единственият!

Вече не можеше да мисли за нищо, особено когато езикът му нежно докосна устните й, когато ръцете му обхванаха лицето й, когато усети здравото му тяло прилепено до нейното…

Кръвта й закипя. И когато той се отдръпна от нея, тя запротестира тихо. Тогава започна да го целува, да плъзва език между устните му, все по-силно и по-страстно и не можеше да спре. Не искаше да спре. Сега тя живееше. Чувстваше се жива — за пръв път от толкова години… Едва усещаше ръцете му и се извиваше, за да се притисне до него, защото се нуждаеше от топлината му, от силата му… После ръцете му намериха гърдите й. Тя изви тяло и той, като че ли знаеше какво точно й е нужно докосна втвърдените зърна… Меган въздъхна силно.

И тогава, през ударите на сърцето си, през тежкото дишане на Дев, тя дочу друг звук. Сина си. Неговият син!

С рязко, почти насилствено движение тя се изтръгна от прегръдката. Тялото й протестираше, искаше още нежност — бе чакало цели шест години.

— Какво… — с пресекнал от вълнение глас попита тя. — Какво искаш от мен?

Дев я погледна, после се взря в ръцете си, които я бяха галили така нежно. Пръстите му се свиха и той пъхна юмруци в джобовете си. Меган разбираше, че той бе не по-малко възбуден от нея. Мълчанието продължи дълго. Най-после той заговори.

— Исках само да се опиташ да разбереш… — Той млъкна и я погледна. После направи крачка напред и спря, за да не премине отново опасната граница на близостта. — Можеш ли да повярваш, че никога не ми е минала даже мисълта, че ти може да си бременна?

— Не… Нали вече ти казах… — започна тя отчаяно.

— Знам. Знам, че не е от мен. Но можеше да бъде! Господи, наистина можеше, а аз никога, даже и не помислих…

Почти олюляваща се от обхваналото я успокоение, Меган се опита да разбере какво точно иска да й каже той. Усилието направи гласа й да звучи остро.

— Не е ли… Малко късно е да се плашиш от това?

Той отвърна меко, като че ли не беше забелязал острия тон.

— Много е късно. Но е трябвало да предположа, Мег. А аз не го направих. Мисълта, че ти си бременна с мое дете щеше да е последната капка… Ако бях помислил за това, ако само за миг се бях замислил… — Той погледна встрани и настръхна. Меган го усети почти физически. — Щях да се пречупя, Мег. Нямаше да мога да понеса и това. Както не можах да застана пред теб и да ти кажа… да прекъсна онази единствена нишка, която ме свързваше с живота.

Меган се вгледа в него и съзря безизходицата, която бе чувствал тогава и срамът, който изпитваше сега. Той рязко вдигна глава.

— И така, аз не можах — повтори тихо. — Разумът ми бе изключил тази възможност, беше я скрил в някой тъмен ъгъл. До днес… — Погледът му се отмести пак към дневната и после към Меган. Тя отново видя отдавнашната сянка, излъчващите тих ужас очи. Той въздъхна. — Ако беше забременяла, ти трябваше да дойдеш при мен. Аз щях… — Той се прекъсна с безпомощна въздишка, като че ли наистина не знаеше, какво би могъл да направи.

— След като знаех, че си женен ли? — попита тя с прегракнал глас. — Твоето мълчание и отсъствие ми дадоха ясно да разбера колко добре щях да бъда посрещната.

— Да, толкова хора зависеха от мен тогава… — изморено поклати глава той. — Моето семейство, нейното… Току-що бях регистрирал и „Крос Кънсалтинг“. Не можех да изоставя фирмата или хората, които започнаха с мен. Не можех, поне в началото… Трябваше да плащам и таксите в болницата…

Едва сега Меган започна да разбира… Боже, възможно ли бе още да изплаща лечението на жена си? Сигурно. Той никога не бе разполагал с много пари в Сан Диего. Бюджетът му беше толкова ограничен. Това обяснява защо той кара още стария джип. И защо работи по шестнадесет часа на ден…

— Понякога — продължи той, — си мислех, че ако спра, те всички ще паднат. Като че ли ги носех на гърба си — всички заедно. Не можех да им кажа да слязат, Мег. Просто не можех.

Вълна от съчувствие заля Меган. Помисли си дали би могла да направи същото за друг, освен за детето си. Но това все пак не променяше факта, че тя бе оставена сама в онези ужасни за нея дни. И че синът й не познаваше баща си.

— Не си можел да ги изоставиш… Затова изостави мен.

Когато видя мъката, която бе изписана на лицето му, тя почти съжали за думите си. Само звукът от гласа на Кевин я накара да остане твърда…

— Върнах се — каза той съвсем официално — само за да ти се извиня, че не съм помислил за последиците. Бях безотговорен, защото не те предпазих и още повече, защото не се уверих след това, че не си забременяла. Не очаквам да ме разбереш. Исках само да знаеш, че съжалявам. Много съжалявам. — Той се насочи към вратата с несигурни стъпки. После спря и се обърна. — Съжалявам за онази нощ, Мег. Но съжалявам само за онова, което ти сторих, защото взех нещо, което не ми се полагаше. Когато после ми беше много тежко, аз си спомнях онази нощ. Този спомен ме караше да чувствам, че в живота ми е имало и нещо прекрасно. Това ме спаси. — Той рязко се обърна, излезе от стаята и си отиде, преди Меган да успее да реагира. Тя чу как входната врата се затвори, но стоеше неподвижна в гостната, докато звукът на джипа не заглъхна.

Тогава седна в един от фотьойлите и усети, че краката й треперят. И ръцете — също. Тя заразглежда дългите си тънки пръсти, като че ли не беше ги виждала преди. Знаеше, че така мозъкът се опитва да се справи с напрежението, но не можеше да спре да мисли за Дев.

 

 

Много по-късно, след като беше сложила Кевин да спи, тя седеше сама в тъмната стая и се опитваше да подреди обърканите си мисли. Към другата й мъка се добави и репликата на Кевин, че е харесал онзи чичко, който му помогнал да сглоби самолетчето. Тя бе изморена от спомени. Не ги искаше, но те напираха и не можеше да ги прогони. Наранена, изплашена, измамена, ядосана — това бе тя. Всичко преминаваше като на лента през съзнанието й, като че се случваше сега. Толкова силно се развълнува, че започна да плаче, въпреки че се бе заклела да не го прави. Ядосано избърса влажните си очи. Протегна ръка и запали лампата на бюрото, защото в тъмнината спомените сякаш бяха по-ярки.

Щом й бе повярвал, че Кевин не е негов син, какво още искаше от нея? Опрощение? Тя въздъхна. Черпеше сила от примера на родителите си. Вярваше им безрезервно. Но те никога не бяха се сблъсквали с проблемите, които бе имал Дев. Когато майка й почина, то стана внезапно… Но дали травматизиращата агония на жена му можеше да извини постъпката на Дев?

„Нашата постъпка“ — поправи се тя. Тя си бе признала отдавна, че вината за онази нощ е и нейна. Може да не е знаела истината, но не е бивало да се влюби толкова бързо и така силно в мъж, когото не познава добре. Била е глупаво момиче и не е разбрала очевидното. Неговата самотност, мълчанието му, нежеланието да се среща с нея другаде, освен в кафенето или в нейното жилище, това че не я запозна с приятелите си… Поклати глава пред някогашната си наивност.

Зазоряваше се, а тя все още седеше и мислеше. И все още не беше намерила отговор. Но едно нещо знаеше със сигурност. Независимо, че беше се проклела хиляда пъти, тя не съжали за това, че той отново я бе целунал.