Джеймс Клавел
Гай-джин (8)

8.

Вторник, 18 септември

Точно преди зори оръдията на флагмана изстреляха единайсет топовни салюта и катерът на Сър Уилям потегли от пристанището. От брега се чу слаб поздрав, всеки истински мъж беше там и наблюдаваше отплаването на флотата за Йедо. Вятърът се усилваше, облаци покриваха небето. Сър Уилям тържествено се качи на борда, зад него Филип Тайърър — останалият персонал беше вече на борда на съпровождащите ги военни кораби. Двамата мъже носеха рединготи и цилиндри. Ръката на Тайърър бе превързана за рамото.

Видяха адмирал Кетърър, който ги очакваше на главната палуба, до него — Джон Марлоу, и двамата униформени — триъгълна шапка, обшита със златен ширит, сини рединготи със златни копчета, бели ризи, жилетки, панталони и чорапи и обувки с катарами, лъскави саби. Внезапно Филип Тайърър си помисли: „По дяволите, колко красив и елегантен е винаги Джон Марлоу, както и Палидар с тези техни униформи. Да ме вземат мътните, ако имам една дреха, с която да им съпернича, беден съм като църковна мишка в сравнение с тях, дори не съм още заместник-секретар. Дявол да го вземе! Няма нищо друго, което така да ласкае мъжа и да издига в очите на момичета, както униформата.“

Той почти се спъна в сър Уилям, спрял се на най-горното стъпало, докато адмиралът и Марлоу го поздравиха учтиво, като пренебрегнаха Тайърър. „По дяволите — помисли си Филип, — съсредоточи се, та вие сте равни по задължение с Марлоу, нали и двамата сте на разположение на началството! Внимавай, включи се в сцената. Дребният Уили Уинки от вчера е като котка в гнездо на оси.“

— Добро утро, сър Уилям, добре дошли на борда.

— Благодаря. Добро да е и за вас, адмирал Кетърър — сър Уилям свали шапката си, както и Тайърър, рединготите им се издуваха от бриза. — Дайте заповед за отплаване, моля. Другите посланици са на френския флагман.

— Добре. — Адмиралът тръгна към Марлоу. Марлоу веднага му отдаде чест, после отиде до капитана на открития мостик до комина и главната мачта. Капитанът отдаде чест:

— Комплименти, г-н адмирал.

— Тръгнете за Йедо!

Командите потекоха бързо надолу, матросите отдадоха чест, на секундата веригата на котвата заскърца на борда. В тясното котелно три палуби по-надолу, група огняри, голи до кръста, хвърляха с лопатите въглища в пещите, кашляха и храчеха във въздуха, наситен с въглищен прах. От другата страна в моторното главният инженер включи „половин напред“ и огромните мотори завъртяха вала на витлото.

Беше корабът на Нейно величество „Еразъм“, построен в Четхам преди осем години, тримачтова, витлова дървена фрегата-кръстосвач с един комин, с вместимост 3200 тона, с 35 оръдия, обслужвана от 350 офицери и матроси, на долните палуби работеха 90-те огняри и персоналът в инженерното отделение. Днес всички корабни платна бяха готови за отплаването.

— Приятен ден, адмирале — пожела сър Уилям.

Те бяха на квартердека, както и Филип Тайърър и Марлоу, които се поздравиха мълчаливо и се въртяха един до друг.

— Засега е приятен — адмиралът се сопна, винаги се чувстваше неудобно край цивилни, в частност до някой като Сър Уилям, който му беше старши по ранг. — Моите каюти долу са на ваше разположение.

— Благодаря. — Морските чайки се гмуркаха и кряскаха край дирята, оставена от кораба. Сър Уилям се загледа в тях и се опита да се отърси от депресията си. — Благодаря, но по-добре да съм на палубата. Предполагам, че не познавате г-н Тайърър? Той е нашият нов стажант-преводач.

Адмиралът се запозна с Тайърър.

— Добре дошли на борда, г-н Тайърър, ние можем да ползваме тук само японските преводачи. Как е раната ви?

— Не е много лоша, сър, благодаря — отвърна Тайърър.

— Ама че идиотска работа — бледосините очи на адмирала огледаха морето и кораба, лицето му бе червендалесто и обрулено от вятъра, с груба челюст и с набръчкано кожно образование на врата над колосаната му яка. Той се вгледа в дима от комините, критично оцени цвета му, вдъхна мириса му, после изръмжа и изтръска няколко прашинки въглищен прах от безукорната си жилетка. — Да не би да липсва нещо?

— Не, сър Уилям. Въглищата, които получаваме тук, не могат да се сравнят с най-добрите шанхайски въглища, с добрите уелски въглища или с йоркширските. Твърде много шлака има в тях. Много са евтини, но рядко можем да ги намерим. Трябва да настоявате за увеличение на доставките, това е главният ни проблем сега.

Сър Уилям кимна уморено.

— Направих го, но, изглежда, нямат нищо свястно.

— Каквото и да докарат, все е отвратително. Не можем да използваме платната днес, не и с този насрещен вятър. Моторите са идеални за такъв вид плаване и за маневри близо до брега или за товарене. С най-опитните войници под платната, дори с чаен клипер, ще ни трябва пет пъти повече време, за да стигнем до Йедо, и няма да сме в пълна безопасност в морето. Много съжалявам.

Сър Уилям беше без настроение след поредната безсънна нощ и реагира мигновено на неучтивостта и глупостта на адмирала, който му говореше очевидни неща.

— Наистина ли? — попита раздразнено. — Няма значение, скоро ще имаме истински военноморски сили, никакви кораби с платна, а точно това, което ни трябва.

Тайърър скри усмивката си, когато адмиралът избухна, защото това беше тънък намек за военноморските офицери и пространните дискусии из лондонските вестници, които надълго и широко разнищваха бъдещата флота, която щеше да се командва от съответните офицери, облечени подобаващо.

— Няма да стане в близко бъдеще, не и при дълги курсове, блокади или военноморски битки — адмиралът почти изплю думите. — По никакъв начин няма да успеем да си носим всичките въглища, от които се нуждаем, от едно до друго пристанище. Трябва да плаваме и с вятъра, за да икономисаме горивото. Цивилните малко разбират от въпросите на флотата… — Разговорът му напомни за атаката на сегашното либерално правителство спрямо състоянието на военноморските сили и кръвното му се качи. — Междувременно, за да осигурят морски пътища и да запазят Империята от нападение, което е крайъгълният камък на правителствената политика, Кралските военноморски сили трябва да поддържат също два пъти повече кораби — дървени или железни, задвижвани с пара или с платна, — нещо, което другите флоти комбинират с най-големите и най-силните мотори, както и най-модерни оръдия.

— Чудесна идея, но не стои на дневен ред, а и не е практична, боя се, че е твърде скъпа, за да я разгледат министърът на финансите и правителството.

— По-добре да не е твърде скъпа, за Бога. — Кожното образование на врата на адмирала порозовя. — Стиснатият г-н Гладстон трябва да научи докъде и в какво може да се меси. Казвал съм го и преди: колкото по-скоро си идат либералите и се върнат на власт торите, толкова по-добре! Не заради тяхната политика, слава Богу, Кралските военноморски сили все още имат достатъчно кораби и огнестрелно оръжие, за да потопят, ако се наложи, всеки френски, руски или американски кораб в свои води. Но се говори, че трите държави се съюзяват срещу нас, вярно ли е? — Раздразнен, адмиралът се обърна и се наведе, макар Марлоу да беше до него. — Г-н Марлоу! Сигнализирайте на „Пърл“. Не е на мястото си, за Бога!

— Слушам, сър! — Марлоу тръгна веднага да изпълни заповедта.

Сър Уилям погледна към кърмата, не видя да липсва нещо в следващите ги кораби, после отново се обърна към адмирала:

— Външният секретар Ръсел е твърде умен, за да се занимава с това. Прусия ще воюва с Франция, Русия ще стои настрана, американците са съвсем объркани с тяхната гражданска война, Испанска Куба и Филипините и да душат около Хавайските острови. Между впрочем аз предложих да завземем един или два от тия острови, преди американците да го направят. Те ще бъдат отлични спирки за презареждане с въглища.

Марлоу кисело се насочи към сигналиста. Погледът му бе впит в „Пърл“, кораб на Нейно кралско величество, неговият кораб. Тримачтова, витлова фрегата, с един комин, с 21 оръдия, с 2100 тона товаровместимост, временно под командването на най-добрия му лейтенант Лойд. Искаше му се да е на борда, а не да лакейства на адмирала. Предаде на сигналиста съобщението, проследи го как използва знамената и прочете отговора, преди младият мъж да докладва.

— Той казва, че съжалява, господине.

— Откога си сигналист?

— От три месеца, господине.

— Трябва по-добре да научиш кодовете, точното съобщение гласи: „Капитан Лойд от кораба на Нейно кралско величество «Пърл» се извинява.“ Ако направиш друга грешка, ще изхвръкнеш.

— Слушам, господине, съжалявам, господине — отвърна унило младежът.

Марлоу се върна при адмирала. За негово облекчение потенциалната пропаст между двамата мъже, изглежда, се бе постеснила и сега те обсъждаха алтернативни планове за действие в Йедо, както и дългосрочни планове за отмъщение след случилото се на Токайдо. Докато изчакваше пауза в разговора им, Марлоу предпазливо поглеждаше Тайърър, който се усмихваше отзад. Искаше му се да се оттегли, така че да може да го поразпита за Канагава и за Анжелик. Трябваше да си тръгне същия ден, в който пристигна Сър Уилям, и нямаше информация от първа ръка какво се е случило оттогава.

— Е, г-н Марлоу? — Адмиралът изслуша съобщението и веднага рече сурово: — Изпратете друг сигнал: докладвайте на борда на моя флагман при залез-слънце. — Той видя, че Марлоу трепна. — И вие също, г-н Марлоу. Това извинение е незадоволително за проява на нехайство в моята флота. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Ще помислим кой да поеме вашия кораб вместо него — адмирал Кетърър се обърна към Сър Уилям. — Какво говорихте? Не мисли…

От порив на вятъра такелажът изпращя. И двамата офицери погледнаха нагоре към мачтата, после към небето и наоколо. Никакъв знак за опасност все още, макар да знаеха, че времето е непредсказуемо този месец. В местните води бурите идваха внезапно.

— Какво говорихте? Не мислите, надявам се, че властите, тези Бакуфу, ще направят това, което искаме?

— Не, не, освен ако не ги принудим. В полунощ получих друго извинение от тях и молба за едномесечно отлагане, за да можели „да се консултират с по-висшите“, и още ред подобни глупости. Боже мой, как само го извъртат, върнах тъпия вестоносец с доста грубо и кратко съобщение, да ни удовлетворят, иначе…

— Съвсем правилно.

— Когато спуснем котва в Йедо, можем да изстреляме толкова салюти, колкото е възможно, за да оповестят влизането ни.

— Ще дадем кралския салют с всичките 21-о оръдия. Предполагам, че тази мисия може да се нарече официална визита на тяхното кралство. — После, без да се обръща, адмиралът сурово отсече: — Г-н Марлоу, предайте на цялата флота нашия план за действие и попитайте френския адмирал дали ще иска да направи същото.

— Тъй вярно, сър. — Марлоу отново отдаде чест и забърза.

— Планът за Йедо е все още същият, както се уговорихме, нали?

Сър Уилям кимна:

— Да. Аз и моята група ще слезем на брега и ще идем в Легацията — двеста войници като почетна охрана ще стигнат, от шотландските войски. Техните униформи и гайди са най-впечатляващите. Останалото си остава според уговорката.

— Добре. — Адмиралът разтревожено се вгледа напред. — Ще видим Йедо, щом заобиколим носа. — Лицето му се вкамени. — Едно е да дрънкаш оръжие и да стреляш във въздуха, но не съм съгласен да обстрелвам и подпалвам града, без да е обявена война.

Сър Уилям внимателно каза:

— Нека се надяваме, че няма да се наложи да моля лорд Палмърстон да обяви война или да ме упълномощи аз да го направя. Подробен доклад е на път към него. Междувременно отговорът му ще дойде след четири месеца, така че трябва да направим най-доброто, на което сме способни. Тези убийства трябва да спрат, Бакуфу трябва да бъдат хванати натясно по някакъв начин.

— Инструкциите на Адмиралтейството са да бъдем предпазливи.

— Със същата поща изпратих спешно съобщение до управителя на Хонконг, като го уведомявам какво съм планирал да сторя и го моля в случай на нужда за подкрепа с кораби и хора, както и за състоянието на г-н Струан.

— О, кога го направихте, Сър Уилям?

— Вчера. Компания Струан има клипер и г-н Макфей се съгласи, че въпросът изисква най-бързо разглеждане.

Кетърър язвително отбеляза:

— Целият този инцидент, изглежда, е направил Струан celebre, човекът, който бе убит, едва се споменава, изтъква се само — Струан, Струан, Струан.

— Управителят е личен приятел на семейството, а семейството е много добре свързано и е важно за търговските интереси на Нейно величество в Азия и Китай. Ама много.

— Винаги са ми звучали като сбирщина от пирати, цялата тая продажба на оръжие, опиум, всичко е заради едната печалба.

— И двете са законни, скъпи ми адмирале. Компания Струан е високоуважавана, с твърде важни връзки в Парламента.

Адмиралът не изглеждаше впечатлен.

— Много от лентяите са също там, за Бога, ако не възразявате на моите дрънканици. Проклетите идиоти се опитват през повечето от времето си да орежат фондовете на военноморските сили и на нашата флота — това е глупаво, след като Англия зависи от морските сили.

— Съгласен съм, че се нуждаем от най-добрите военноморски сили, с най-компетентните офицери, които да провеждат политиката на Империята — заяви сър Уилям.

— Политиката на Империята ли? Според мен — адмиралът отново се наостри, — военноморските сили прекарват повече от времето си, за да вадят пръстите на цивилните и на търговците от миришещите им задници, когато тяхната лакомия или двойни сделки забъркат някаква каша, от която няма измъкване. Както онези негодници там — късият му пръст посочи Йокохама от страната на пристанището. — Те са най-лошата сбирщина от отрепки, която някога съм виждал.

— Част от тях са такива, повечето — не, адмирале — брадичката на сър Уилям щръкна. — Без търговците и търговията нямаше да има никакви пари, никаква империя и никакви военноморски сили.

Почервенялото кожно образование на врата на адмирала стана мораво.

— Без военноморските сили нямаше да има търговия и Англия нямаше да стане най-великата нация, най-богатата в света, с най-великата империя, виждана някога, за Бога!

„Дрън-дрън“, искаше да изкрещи сър Уилям, но знаеше, че ако го направи тук, на палубата на флагмана, адмиралът щеше да получи удар, Марлоу и всеки моряк, който можеше да го чуе, щеше да припадне. Мисълта го изненада и отнесе повечето от грижите му, с които бе прекарал безсънната нощ след случилото се на Токайдо, нещо повече — позволи му да бъде по-дипломатичен.

— Военноморските сили са ненадминати, адмирале. И мнозина споделят вашето мнение. Дали ще пристигнем навреме?

— Да, да, ще стигнем. — Адмиралът помръдна рамене, някак се успокои, главата го болеше от бутилката с порто, изпита на вечеря след червеното бордо. Флагманът развиваше седем възли, по посока на вятъра, от това му стана приятно. Той огледа разположението на корабите, сега „Пърл“, корабът на Нейно величество, внимателно, заедно с двата малки военни кораба с по 10 оръдия на борда, беше променил курса в посока към пристанището. Френският флагман, тримачтова желязна витлова фрегата с 20 оръдия, плаваше някак надясно.

— Кормчията му е сякаш с две леви ръце. Корабът трябваше да е пребоядисан, с нови съоръжения, изчистен от сажди, а екипажът — наказан. Не сте ли съгласен, г-н Марлоу?

Да, сър.

Доволен, че всичко се бе изгладило, адмиралът се обърна отново към Сър Уилям:

— Наистина ли това… това семейство Струан е толкова важно?

— Да. Тяхната търговия е огромна, влиянието им в Азия невероятно, особено в Китай, не може да се сравни с ничие друго, освен с влиянието на „Брок и синове“.

— Виждал съм клиперите им. Красиви са и са доста добре въоръжени. — Признанието му прозвуча много откровено. — Надявам се, за Бога, че не се опитват да прекарват опиум или оръжие тук.

— Лично аз нямам нищо против, не е противозаконно.

— Противозаконно е според китайското или японското правораздаване.

— Да, но има смекчаващи обстоятелства — отби сър Уилям уморено. Бе обяснявал същото редица пъти. — Сигурен съм, че знаете, че китайците ще премълчат за чая само при пари в брой, сребро или злато, сякаш не бива да внасяме нищо друго. Единствената стока, за която плащат в брой — със злато или със сребро, — е наркотикът!

— Тогава това е работа на търговците, Парламентът и дипломатите да се измъкват от кашите. През последните двайсет години се налага Кралските военноморски сили в Азия противозаконно да обстрелват китайски пристанища и градове, да предприемат тези отвратителни военни действия според мен само за да подкрепят наркотиците. Какво петно върху името ни.

Сър Уилям въздъхна. Постоянният Заместник-секретар на Министерството съвсем точно му бе наредил: „За Бога, скъпи Уили, за първи път ще сте отговорен посланик, така че внимавайте, не взимайте никакви внезапни решения, освен ако не са необходими. Вие сте удивителен късметлия, телеграфната връзка стигна Багдад, така че можем да получаваме и изпращаме съобщения само за седем дни, прибавете още шест седмици с параход до Йокохама през Персийския залив, Индийски океан, през Сингапур и Хонконг, нашите инструкции ще пристигнат само за два месеца, просто невероятно — а не за дванайсет-петнайсет, както беше преди години. Ако се нуждаете от съвет, нещо, което ще ви е нужно непрекъснато, ако сте умен, между нас ще има четири месеца за свръзка в едната и другата посока. И това е единственото нещо, което ще защити кожата ми и нашата империя. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Правило номер едно: пипайте с кадифени ръкавици и не ги смъквайте, защото вашият живот и животът на всички англичани в поверения ви район зависят от вас. Те са твърдоглави, което е идеално, защото ние се нуждаем от такъв вид хора, които да излязат на предната редица и да умрат, като защитават нас, а също и политиката на Империята. Не създавайте вълнение, Япония не е важна, но е в нашата сфера на влияние и ние сме прахосали доста време и пари, за да надвием руснаците, американците и французите. Не разбърквайте японското гнездо, достатъчни са ни проблемите в Империята с непокорните индийци, афганци, араби, африканци, персийци, карибци, китайци, а да не говорим за шибаните европейци, американци, руснаци и т.н. Скъпи ми, скъпи Уили, бъдете дипломатичен и не преебавайте нищо!“

Сър Уилям отново въздъхна, овладя се и повтори онова, което бе изричал редица пъти, истината:

— Много от това, което казахте, е правилно, но за нещастие, трябва да сме практични; без печалбата от данъците върху чая цялата британска икономика ще колабира. Нека се надяваме, че след няколко години нашите бенгалски поля с опиум ще бъдат подпалени. Дотогава трябва да сме търпеливи.

— Значи ли това, че ще забраните всички наркотици тук, всички модерни оръжия, всички модерни кораби и цялото робство?

— Разбира се, съгласен съм за робството, то е извън закона от ’33-та! — Гласът на Сър Уилям звучеше странно. — Американците са информирани отделно. Колкото до останалото, за нещастие то е работа на Лондон.

Брадичката на адмирала щръкна още повече.

— Добре, сър. Аз командвам всички налични сили в тези води. Можете да приемете, че настоявам за такова ембарго сега. Чувал съм обезпокоителни слухове за заповеди на Струан относно продажба на пушки и оръдия, те вече са продали на туземците три или четири бойни парахода; японците ще се научат твърде бързо да действат с тях. Ще пиша официално писмо с утрешната поща до Адмиралтейството и ще ги помоля да настояват моите заповеди да са постоянни.

Лицето на посланика се покри с петна; той още по-здраво заби крака в палубата.

— Великолепна идея — имаше ледени нотки в гласа му. — Аз ще пиша със същата поща. Междувременно не можете да издавате друга заповед без моето одобрение и докато не получим насоки от Министерството на външните работи. Status quo остава status quo^[1].

И двамата им помощници пребледняха. Адмиралът погледна сър Уилям. Всички офицери и повечето мъже биха се изплашили, но сър Уилям само се загледа назад.

— Аз ще… ще обмисля какво казахте, сър Уилям. Сега, ако ме извините, имам да върша някои неща. — Той се обърна и закрачи по мостика. Марлоу бавно го последва.

— За Бога, Марлоу, спрете да ходите по петите ми като пале. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам. Стойте на разстояние, така че да можете да ме чуете.

— Слушам, сър. — Щом началникът се отдалечи, Марлоу въздъхна.

Сър Уилям също въздъхна, попи челото си и измърмори:

— Ужасно се радвам, че не съм във военноморските сили.

— Аз също — рече Тайърър, учуден от смелостта на посланика.

А сърцето на Марлоу блъскаше; той мразеше да го потискат, дори и ако това правеше адмирал. Все пак не си позволи да се отпусне.

— Аз… извинете ме, сър, но флотата е в много сигурни ръце с него, сър. И ние всички вярваме, че той е съвсем прав за продажбата на кораби, пушки, оръдия и опиум. Японците вече строят съдове и правят малки оръдия, тази година те отплаваха на своя първи железен параход, тритонния „Канрин мару“, до Сан Франциско. Изцяло с техен екипаж и капитани. Те са майстори в измерването на дълбочината. Забележително е как успяха да го направят за толкова кратко време.

— Да, да. — Сър Уилям се почуди как ли е прекарала японската делегация във Вашингтон и каква ли мизерия е извършил президентът Линкълн срещу славната Империя. „Та нали вашите Ланкширски мелници, които се рушат, зависят от памука на конфедерацията? В същото време не зависим ли все повече от съюзната пшеница, месото и други стоки за търговия?“ — Посланикът сви рамене. — Проклета да е тази война! И политиците, и Линкълн. В тържествената си реч през март той заяви: „… Тази страна принадлежи на народа и когато и да е, хората ще се уморят от правителството си, те могат да упражнят своето конституционно право да го променят или пък революционното си право да го свалят, или да го…“

„Опасно е да се говори така. Ако тази идея стигне до Европа, Боже мой! Ужас! Ще сме във война с тях всеки Божи ден, разбира се, по море. Нали трябва да получим памука.“

Посланикът се опитваше да се стегне, искрено облекчен, че адмиралът го загърби, и все още се укоряваше, че е избухнал. „Трябва да си по-внимателен и не бива да се безпокоиш за Йедо и за своето глупаво, арогантно решение да идеш там след три дни с бойни кораби и да видиш шогуна. За Бога! Не си опитен. Това е първата ти обиколка на Далечния изток, а ти си новак. Лудост е да излагаш всички тези хора на риск заради няколко убийства, лудост е да рискуваш избухването на една всеобща война. Но наистина ли е лудост?

Съжалявам, не е.

Ако Бакуфу се измъкнат ненаказано от това убийство, после няма да има край и ще бъдем принудени да се оттеглим — докато съюзната бойна флота се върне и нападне по волята на Империята. По дяволите! Решението ти е правилно, начинът за постигането му — грешен. Да, но е дяволски трудно, като няма с кого да поговориш — на когото да се довериш. Слава Богу, че Дафни пристига след няколко месеца; никога не съм смятал, че тя и нейните съвети ще ми липсват толкова много. Изгарям от нетърпение да я видя, както и моите момчета — десет месеца е дълъг период, но зная, че смяната на лондонската зловонна като грахова супа мъгла и мрак ще я направи щастлива, ще й достави удоволствие и ще е велико преживяване за момчетата. Ние бихме могли да използваме някоя порядъчна жена от колонията за тях. Ще пътуваме, а тя ще направи от Легацията дом.“

Очите му следяха приближаващия се нос. „След него е Йедо и е ред за канонадата. Умно ли постъпвам? — запита се за кой ли път той със свито сърце. — Надявам се. После слизането на сушата и пътят до Легацията. Трябва да го направиш и да се подготвиш за срещата утре. Ти си сам в цялата тая каша. Анри Сьоратар очаква да се оплетеш, силно се надява на това. Руснакът също.

Но единствено ти си отговорен и това е твоя работа, не забравяй, че искаше да си посланик някъде по света. Наистина стана, но не бе очаквал Япония! Проклетото Министерство на външните работи. Никога не съм попадал в ситуация като тази: целият ми опит е из френските или руските канцеларии в Лондон или в двореца в Санкт Петербург, изпросени длъжности в Париж и Монако. Никога не съм виждал военен кораб или полк…“

Марлоу сковано рече:

— Надявам се, че не възразявате, сър, че изказвам мнението си за позицията на адмирала.

— О, съвсем не. — Сър Уилям се помъчи да пропъди безпокойството си: „Ще се опитам да избягна войната, но ако се наложи, ще воюваме.“ — Напълно сте прав, г-н Марлоу, и аз, разбира се, се чувствам поласкан да имам за командващ адмирал Кетърър — натърти той и изведнъж се почувства по-добре. Различията в мненията ни бяха само относно протокола. Да, но в същото време трябва да насърчаваме японците да развиват промишлеността си и да плават с кораби. Не си струва да се безпокоим за един или двайсет кораба. Трябва да ги насърчаваме — тук сме не за да ги колонизираме, а да ги подготвим, г-н Марлоу, ние, а не холандците или французите. Благодаря, че ми напомнихте — колкото е по-голямо нашето влияние тук, толкова по-добре. — Стана му по-леко. Рядко му се случваше да говори свободно с един от предприемчивите капитани, а той смяташе Марлоу за влиятелен и тук, и в Канагава. — Всички офицери ли презират цивилните и търговците?

— Не, сър. Но не мисля, че много от нас ги разбират. Ние водим различен живот, имаме различни приоритети. Трудно ни е понякога. — Вниманието на Марлоу бе насочено повечето към адмирала, който говореше на капитана на мостика, а всички наоколо се чувстваха неловко. Слънцето проби облаците и изведнъж денят стана сякаш по-хубав. — Да бъда във флота, ето какво съм искал винаги.

— Вашето семейство с флота ли е свързано?

Марлоу веднага заяви гордо:

— Да, сър. — Искаше му се да добави, че баща му е капитан, понастоящем във флотата в страната — както и неговият дядо, който е бил пряко подчинен на адмирал лорд Колингуд на кораба „Ройъл соврин“ при Трафалгар, и предците му са били във флота, откак се помнят. А още по-рано според легендата са държали капери в Дорсет, откъдето произхожда родът — живеем в същата къща там вече повече от четири века. Но не каза нищо, опитът го бе научил да се предпазва от самохвалство. Само добави: — Моето семейство произхожда от Дорсет.

— Ние сме от Северна Англия, от Нортъмбърланд, поколения наред — рече сър Уилям разсеяно, очите му следяха приближаващия нос; иначе мислеше за Бакуфу. — Баща ми умря, когато бях малък — той беше член на Парламента, с търговско участие в Съндърланд и Лондон, и се занимаваше с балтийската търговия и руските кожи. Майка ми беше рускиня, така че израснах в двуезична среда и това ме изведе в първата редица в Министерството на външните работи. — Посланикът се сепна точно навреме, учуден, че неволно е изтървал толкова много. Без малко да добави, че майка му по баща е графиня Света, братовчедка на Романови, че все още е жива и някога е била придворна на кралица Виктория. „Наистина трябва да се стегна — моето семейство и миналото ми не са тяхна работа.“ — Е, кажете нещо за себе си, Тайърър?

— От Лондон съм, сър. Баща ми е адвокат, както и дядо ми. — Филип Тайърър се засмя. — След като получих образованието си в Лондонския университет и му казах, че искам да постъпя в Министерството на външните работи, той едва не получи удар! А когато кандидатствах и станах преводач в Япония, ми заяви, че съм полудял.

— Може да е бил прав, имаш дяволски късмет, че остана жив, а си едва от една седмица тук. Не сте ли съгласен, Марлоу?

— Да, сър. Така е. — Марлоу сметна момента за подходящ. — Филип, между другото как е господин Струан?

— Нито добре, нито зле според Джордж Бабкот.

— Сигурен съм, че ще се възстанови — вметна сър Уилям и усети внезапна болка в корема.

Когато пристигна в Канагава преди три дни, Марлоу посрещна катера му и докладва всичко за Струан и Тайърър, за убития войник, за ликвидирания престъпник и за гонитбата на другия.

— Хукнахме след кучия син, сър Уилям, Палидар и аз, но той просто се изпари. Претърсихме околните къщи — нищо. Тайърър смята, че уж били двамата нападатели от Токайдо, сър, убийците. Но не е сигурен, нали повечето от тях си приличат.

— Но ако наистина са те, защо са рискували да се промъкнат до Легацията?

— Най-добре ще е да избързаме с установяването на самоличността им и да приключим с тази работа, сър.

Те си тръгнаха от кея и забързаха по зловещо пустите улици.

— Ами как е девойката, господин Марлоу?

— Изглежда, ще се оправи, сър. Само е разтревожена.

— Добре, благодаря на Бога за това. Френският посланик се е запекъл като миши задник, че това било „долна обида за честта на Франция и на един от сънародниците му, която е и негова повереница“. Колкото по-скоро се върне момичето в Йокохама, толкова по-добре — о, между впрочем, адмиралът ме помоли да ви предам незабавно да се върнете в Йокохама. Има много работа. Ние… ами, ние решихме да направим официална визита на Йедо след три дни с флагмана…

Марлоу усети, че ще се пръсне от вълнение. Сраженията по море и суша бяха единственият реален начин да ускори повишението си и той трябваше на всяка цена да получи чин на адмирал. „Ще накарам стария да се гордее с мен и ще получа адмиралски чин много преди Чарлс и Пърси, двамата ми по-малки братя, и двамата лейтенанти…“

И сега на борда на флагмана под приятните слънчеви лъчи върху вибриращата от машините палуба вълнението му нарасна отново.

Ще тръгнем за Йедо за миг, сър, вашето пристигане ще е най-внушителното досега; ще получите убийците, обезщетенията и всичко, което поискате.

И Тайърър, и Сър Уилям доловиха вълнението му, но Сър Уилям усети само студени тръпки.

— Да, добре, мисля, че ще сляза за малко. Не, благодаря ви, господин Марлоу, зная пътя.

Двамата младежи го гледаха как се отдалечава с голямо облекчение. Марлоу внимаваше да не го изпуска от очи.

— Какво стана в Канагава, след като си тръгнах, Филип?

— Беше, ами изключително, тя беше изключителна, ако ме питаш за това.

— Как така?

— Слезе около пет и отиде направо да види Малкълм Струан, и остана с него до вечеря — едва тогава я видях. Тя изглеждаше… изглеждаше някак по-зряла, не, това не е най-точната дума, не по-зряла, а по-сериозна от преди, като автомат. Джордж твърди, че все още била в шоково състояние. По време на вечерята Сър Уилям каза, че ще я вземе със себе си в Йокохама, но тя просто му благодари и отказа — първо трябвало да се увери, че Малкълм е добре, и нито той, нито Джордж, нито някой от нас можеше да я убеди в противното. Почти не яде и се върна в болничната стая, остана с Малкълм и дори настояваше да й сложат походно легло, така че да е при него при нужда. Всъщност през следващите два дни и до вчера, когато потеглих за Йокохама, тя почти не се отделяше от стаята и разменихме само няколко думи.

Марлоу скри въздишката си.

— Изглежда го обича.

— Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.

— Господи! А какви ги разправя оня касапин?

— Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим — тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.

— Представям си. Как е той всъщност?

— Упоен през повечето време, много го боли, повръща често и просто си изповръща червата. Не зная как Анжелик издържа на миризмата, макар че прозорецът е отворен непрекъснато. — Обзе ги страх при мисълта да са толкова тежко ранени и толкова безпомощни. Тайърър погледна напред, за да скрие болезненото съзнание, че собствената му още рана не е заздравяла и може да загнои, че нощем му се присънват кошмари със самураи, с окървавени мечове и с нея.

— Всеки път, когато се отбивах да видя Малкълм… и, честно казано, да видя нея — продължи той. — Анжелик ми отговаряше само с „да“, с „не“ или „не зная“, така че след време се отказах. Тя е… тя е по-привлекателна от всякога.

Марлоу се зачуди: ако Струан не беше наблизо, щеше ли тя да остане наистина недостижима? Доколко сериозен съперник е Тайърър? Палидар отпада, той не е от същата кръвна група — подобно момиче не може да хареса този надут пуяк.

— Майчице, виж! — възкликна Тайърър.

Те заобиколиха носа и видяха големия залив на Йедо пред себе си, открито море зад щирборда^[2], дима на готварските огнища над разстилащия се град и замъка на повелителя. За тяхна изненада заливът, който обикновено гъмжеше от множество салове, сампани^[3] и рибарски лодки, беше почти пуст, само няколко малки черупки бързаха към брега.

Тайърър доста се разтревожи.

— Ще избухне ли война?

След пауза Марлоу отвърна:

— Те получиха своето предупреждение. Повечето от нас мислят, не… не истинска война, не още, не този път. Ще има инциденти… После, тъй като харесваше Тайърър и се възхищаваше на смелостта му, Марлоу му разкри какво мисли. — Ще има най-различни инциденти и схватки, някои от нашите хора ще бъдат убити, други ще открият, че са страхливци, трети ще станат герои, повечето ще се вцепеняват от ужас от време на време ще има и наградени, но, разбира се, ние ще спечелим.

Тайърър си спомни колко бе изплашен и как Бабкот го увери, че първия път е най-зле; сети се колко смело Малкълм се втурна след убиеца, колко очарователна бе Анжелик и колко е хубаво да си жив, млад, на първото стъпало към поста „посланик“. — Младежът се усмихна. Топлината му заля и Марлоу.

— Всички са честни в любовта и във войната, нали? — попита той.

 

 

Анжелик седеше до прозореца на болничната стая в Канагава, гледаше в пространството, слънцето разчупваше пухкавите облаци от време на време, силно парфюмираната й кърпичка бе на носа й. Зад нея Струан лежеше полубуден, полузаспал. В градината войниците патрулираха постоянно. След нападението охраната бе удвоена, от Йокохама бяха изпратени още войски с временно командващ Палидар.

Почукването на вратата я извади от унеса й.

— Да? — тя скри кърпичката в ръката си. Беше Лим. До него китаец санитар с поднос.

— Храна за господар. Госпожица иска яде, а?

— Остави я там — нареди Анжелик и посочи масата до леглото. Беше склонна да помоли да й донесат и нейния поднос, както обикновено, после промени намеренията си. — Довечера, довечера, госпожица храна столова. Разбира, а?

— Разбира — засмя се Лим, той знаеше, че когато французойката е сама, използва носна кърпа. „Аййиайя, дали носът й е толкова малък и фин като онази й част? Миризма? От каква миризма се оплаква тя? Тук още не мирише на смърт. Трябва ли да кажа на сина на тай-пан, че новините от Хонконг са лоши? Аййиайя, по-добре да ги разбере сам“. — Разбира — засия той и излезе.

— Cheri? — тя автоматично предложи пилешката супа.

— По-късно, благодаря ти, скъпа. — Малкълм Струан й отговори, както очакваше, гласът му беше слаб.

— Опитай се да хапнеш малко — настоя Анжелик, както обикновено той пак отказа.

Анжелик се върна до прозореца и потъна в дневните си сънища — искаше й се да е в безопасност у дома в Париж, в голямата къща на чичо си Мишел и нейната любима Ема, леля й, англичанката със знатен произход, която й бе като майка и изгледа нея и брат й, когато баща им замина преди много години за Хонконг; всичките те, заобиколени от лукс, Ема планираше обедите и ездата с първокласния си жребец в Булонския лес, всички й завиждаха, тя очароваше струпаната аристокрация и й се мазнеха зад гърба, покланяше се грациозно на император Луи Наполеон — племенник на Наполеон Бонапарт — и императрица Еужени. Усмихваха й се, знаеха коя е.

Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.

Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.

— Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!

— Зная, мъничкото ми зайченце — рече той тъжно на нейния седемнайсети рожден ден, когато го помоли за личен кон и подходящи за езда дрехи. — Не мога да направя нищо повече, няма от кого да поискам услуга, да помоля за парични заеми. Не притежавам никакви държавни тайни за продажба. Трябва да се грижа за по-малкия ти брат и за нашата дъщеря.

— Но моля те, скъпи чичо.

— Имам една последна идея и достатъчно франкове за скромното ти заминаване при баща ти. За малко дрехи и за нищо друго.

После ушиването на дрехите, всичките идеални, пробването им и корекциите и зеления копринен халат, тъй хубав, колкото другите. Чичо Мишел няма да възрази — после вълнението от първото пътуване с влак до Марсилия, с парахода до Александрия в Египет, по сушата до Порт Саид край първите разкопки на канала на г-н Лесепс в Суец, за който всички умни и информирани хора вярваха, че е само акция за вдигане цените на борсите, че никога няма да бъде завършен или ако бъде, частично ще изпразни Средиземно море. По пътя местните хора просеха, молеха, лъжеха; от самото начало тя съвсем правилно тръгна с първа класа: „Разликата е наистина толкова малка, скъпи, скъпи, скъпи чичо Мишел…“

Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън — всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!

„Защо не мога да мисля за добрите страни — питаше се Анжелик, терзаейки се. — Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.

— Недей! — заповяда си тя, изгони сълзите. — Дръж се. Бъди силна!

Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне — а тя ще започне, — тогава ще си в безопасност.

Но ако, ако не започне?

Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“

Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.

— Още ли е толкова ужасна миризмата? — попита Малкълм тъжно.

— Не, cheri — отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. — Малко супа?

Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.

— Дю не го мо — измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.

Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.

— Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.

В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.

„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре — бе решила тя. — Тогава няма да попаднеш в капан.“

Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…

Почука се.

— Да?

Влезе Бабкот. Анжелик се изчерви под неговия поглед. „Защо мисля, че той винаги може да прочете мислите ми?“

— Само исках да видя какво правят моите двама пациенти — рече лекарят приветливо. — Е, г-н Струан, как сте?

— Все така, благодаря ви.

Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“

— Продължите ли да се оправяте в този темп, мисля, че ще ви преместим обратно в Йокохама. Може би утре.

— Това не е разумно — рече Анжелик веднага, изплашена, че ще загуби своето убежище, гласът й бе по-остър, отколкото й се искаше.

— Съжалявам, но е така — отвърна Бабкот любезно, като искаше да я успокои; възхищаваше се на нейния кураж и на загрижеността й към Струан. — Не бих съветвал да го направим, ако имаше риск, но това е разумно. Г-н Струан ще има много повече удобства, повече помощ.

„Mon Dieu, какво друго мога да направя? Той не трябва да тръгне оттук, не още, не още.“

— Слушай, скъпа — Струан си наложи гласът му да звучи силен. — Ако лекарят смята, че мога да се върна, наистина ще е добре. Така ще се освободиш от мен и ще ти бъде по-леко.

— Но аз не искам да се освобождавам от теб, исках да останем тук, точно както сме сега без… без никаква суетня. — Чувстваше, че сърцето й подскача, и знаеше, че звучи истерично, ала в плановете й не влизаше да се премества. „Глупачка, ти си глупачка. Разбира се, че трябва да се преместят. Мисли! Какво можеш да направиш, за да предотвратиш това?“

Нямаше нужда да предотвратява каквото и да било. Струан й заговори, че не трябва да се безпокои, че ще бъде по-добре в колонията, ще е на сигурно място и той ще бъде по-щастлив, ще има дузина прислужнички и стаи в сградата на компания Струан, че ако иска, може да има стая до неговата и че може да остане или да си тръгне, когато пожелае, ще има постоянен достъп до него през деня или през нощта.

— Моля те, не се тревожи, искам също да си доволна — увери я той. — Ще ти е по-удобно, обещавам ти, и когато съм по-добре, ще…

Получи спазъм и повърна.

След като Бабкот изчисти и Струан заспа отново, упоен, той тихо заключи:

— Наистина ще е по-добре за него там. Аз имам нужда от повече помощ, повече материали, почти е невъзможно да се държи всичко чисто в тая мизерия. Болният се нуждае… съжалявам, но той се нуждае от повече помощ. Вие правите за него повече, отколкото можете да си представите, но неговите прислужници китайци могат да правят по-добре различните процедури. Съжалявам, че съм толкова рязък.

— Не трябва да се извинявате, докторе. Прав сте и аз ви разбирам. — Мисълта й препускаше. „Стая до Малкълм ще е идеално, и прислужници, и чисти дрехи. Ще си намеря шивачка и ще си направя хубави рокли, ще ме придружават, а аз ще командвам него и моето бъдеще.“ — Искам само да знам какво е най-доброто за г-н Струан — сниши глас тя, после добави още по-тихо, трябваше да го научи: — Колко време ще е така?

— Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?

— Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.

— Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. — Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. — Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.

Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.

— Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.

Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“