Джеймс Клавел
Гай-джин (27)

27.

Петък, 9 ноември

След обед корабът на Нейно величество „Пърл“ се връщаше от Йедо, опънал всички платна, и бързаше с грохот да акостира в оживеното пристанище на Йокохама. Флагът на Сър Уилям се вееше на върха на мачтата, флагчетата за сигнализация викаха неговия катер незабавно, но нямаше нужда, тъй като най-голямата му лодка вече чакаше на рейд, а до нея — парният катер на Струан — Джейми стоеше нетърпелив на кърмата. Всички на брега, които съзряха „Пърл“, го наблюдаваха, за да видят дали капитанът ще се справи при тази прекомерна скорост и такъв вятър с опасната маневра. Носът се издигаше високо, морето бе спокойно. В последната секунда корабът се извъртя и спря, тресейки се с бушприт точно над буя откъм подветрената страна. Тутакси спретнато облечени моряци хвърлиха въже към кнехта, докато останалите се покатериха по мачтата, за да свият всички платна.

„Съвсем не е зле“ — помисли си Джейми гордо, после извика:

— Пълен напред, дръжте борд до борд. — Нуждаеше се пръв да изкачи мостчето, за да пресрещне Сър Уилям, както бе наредил Малкълм. — Побързай, Тинкър, за Бога!

— Да, да, сър! — Тинкър, кормчията на Струан, грейна в беззъба усмивка; предугадил желанието му, вече бе регулирал парата за пълен напред. Беше опитен морски вълк, с плитчица, с татуировки, посивяващ помощник-боцман на един от техните клипери; профуча край катера с осем гребци на Сър Уилям за тяхно голямо разочарование; добродушно изплю тютюнев сок, закани им се с пръст и се вмъкна в пролуката. Джейми скочи на мостчето. На главната палуба повдигна цилиндъра си пред палубния офицер, флотски курсант със свежо лице.

— Разрешете да се кача на борда, съобщение за Сър Уилям.

Курсантът отдаде чест.

— Разбира се, сър.

— Какво има, Джейми, какво, по дяволите, не е наред пък сега? — извика Сър Уилям от мостика, до него стояха Филип Тайърър и капитан Марлоу.

— Извинете, сър, в Колонията настъпи известна бъркотия и господин Струан реши, че трябва да ви разкажа по-подробно.

Марлоу се намеси:

— Разполагайте с моята кабина, Сър Уилям.

— Благодаря ви. Най-добре и вие да дойдете, все пак, макар временно сте адмирал на нашата флотска отбрана.

Марлоу се засмя.

— Ако не от чина, то поне да се възползвам от заплатата, макар и временно.

— И на нас ни се ще! Хайде, и ти, Филип. — Те го последваха. Марлоу вървеше последен. Преди да слезе от мостика, Марлоу махна на своя първи:

— В машинното помещение усилете парата, всички оръдия да се почистят, смажат и приведат в готовност, корабният екипаж да се приведе в бойна готовност.

Седнаха в малката спартанска кабина на кърмата, с една койка, собствена тоалетна и маса за морската карта.

— Е, Джейми?

— Първо, Сър Уилям, тай-панът и всички търговци ви поздравяват с успешната среща.

— Благодаря. За каква бъркотия става дума?

— Имаше неприятност: рано тази сутрин един японец се опитал да проникне в спалнята на Анжелик във френската легация, постовите го застреляха, убиха го. Д-р Хоуг и д-р Бабкот…

— Всемогъщи Боже, тя пострадала ли е? Недокосната ли е?

За всеобщо облекчение Джейми поклати глава:

— Не, сър, тя казва, че го чула да бърника кепенците и започнала да пищи, гнусният убиец…

— Значи е имало някой, както последния път! — избухна Тайърър. — Значи не вятърът е блъснал кепенците!

— Склонни сме да смятаме така — продължи бързо Джейми. — Повикахме Бабкот и Хоуг — тя беше в шок, не беше наранена, както вече казах, но трепереше. Те огледаха мъртвия и Хоуг веднага позна същия негодник, когото оперирал в Канагава… — Филип Тайърър зяпна, а Марлоу му хвърли бърз поглед — същия, за когото подозираме, че е един от убийците на Кентърбъри, същия от нашата легация в Канагава, когото капитан Марлоу и Палидар се опитаха да заловят.

— Дяволите да ме вземат! — Сър Уилям погледна Тайърър, който бе пребледнял. — Дали ще можеш да го разпознаеш, Филип?

— Не зная, не мисля. Нека Малкълм опита, не зная.

Мислите на Сър Уилям изпревариха събитията:

„Ако е същият мъж, тогава вероятно и двамата убийци са мъртви и това как ли ще се отрази на искането ни за обезщетение?“

— Във Френската легация, а? Учудващо е, че са застреляли негодника, тяхната охрана е отвратителна дори и при по-добри обстоятелства, а за неточната им стрелба да не говорим. Но защо е бил там този японец, дебнел е Анжелик или какво?

— Нямаме представа, сър. Излезе също, че е католик — във всеки случай носи кръст. Кое…

— Интересно! Но… я чакай малко, Анжелик защо е там? Мислех, че тя се е преместила обратно при Струан.

— Да, но покоите й бяха повредени от пожара. Забравих да спомена, след земния трус, сър, имахме малък пожар, също и Норбърт…

— Някой пострада ли?

— Не, сър, слава Богу, нито някъде из Колонията, доколкото знаем. Французите й предложиха квартира, но…

— И Малкълм Струан ли отседна там?

Джейми въздъхна. Все го прекъсваха.

— Не, сър, той беше в нашата сграда.

— Значи нямате големи щети?

— Не, сър, за щастие, нито пък в Колонията, макар че Норбърт загуби по-голямата част от горния си етаж.

— Е, това ви е доставило удоволствие. Значи момичето е недокоснато, нападателят мъртъв, тогава за какво е целият този шум?

— Това се опитвам да ви кажа, сър — разбърза се Джейми, решен този път да не бъде прекъсван от сащисаните въпроси на Сър Уилям. — Някакви малоумници в Пияния град, подпомогнати, съжалявам, че трябва да го кажа, от наши, още по-глупави търговци, решиха, че всички японци в селото са отговорни за случилото се, така че преди няколко часа една шайка започна да налага всеки, когото докопа. На самураите им причерня пред очите, войската и моряците им се опънаха и настъпи безизходно положение; и двете страни са въоръжени, подсилени и освирепяват с всяка минута, част от кавалерията ни е там, генералът командва и се е наежи да повтори щурма на леката артилерия при Балаклава^[1].

„Пълен глупак“ — помисли си Сър Уилям.

— Веднага слизам, на брега.

Марлоу каза:

— Ще изпратя отряд матроси с вас, сър. Дежурният!

Вратата на кабината се отвори на часа.

— Слушам, сър!

— Флотският капитан и десет моряци със сигналист бегом на мостчето на главната палуба! — После се обърна към Джейми: — Къде точно е размирицата?

— В южния край на селото, близо до Ничията земя.

— Сър Уилям, аз ще ви бъда подръка. Ако възникне неприятност, използвайте моя сигналист, за да открием артилерийски огън.

— Благодаря ви, но се съмнявам, че ще ми дотрябва подкрепление от флотата.

Джейми започна:

— Другата неприятност е…

— На катера ще ми кажете. — Сър Уилям беше вече на средата на главната палуба. — Ще вземем вашия. Напред към кея на Пияния град.

След малко катерът на Струан потегли с пълна скорост, моряците се тълпяха на кърмата, Сър Уилям, Джейми и Тайърър се разположиха сравнително удобно в кабината в средата на кораба.

— Е, Джейми, какво има още?

— Отнася се за уж опитомения самурай на Тайърър, Накама. — Джейми погледна бегло Филип. От шайката го нападнали, но той се измъкнал, взел отнякъде мечове и се сбил, съсякъл един пиян австралиец, но не тежко и щял да избие останалите, добре, че успели да избягат. Някои от тях си взели пушките, върнали се и едва не го пипнали, но той се оттеглил в един селски магазин. Смятаме, че с него може да има самураи — около десетина маниаци са заобиколили мястото, готови да го линчуват.

Сър Уилям зяпна от изненада:

— Линч? В подведомствената ми област?

— Да, сър! Убеждавах ги да го оставят на мира, но те ми рекоха да вървя на майната си. Накама не е направил първата крачка, Сър Уилям, видях го по Хай стрийт, така че съм сигурен.

— Добре — отсече Сър Уилям. — За щастие имаме един и същ закон за богатите, за бедните й за всеки, който е под закрилата ни. Ако го линчуват, ще линчуваме саморазправилите се с него. До гуша ми дойде от Пияния град и глупостите на тамошната сбирщина. Докато получим подразделение от пийлъри от Лондон, ще си създадем наша собствена полиция. Аз съм началникът Джейми, ти временно ще бъдеш полицейски заместник-началник заедно с Норбърт.

— За нищо на света, Сър Уилям…

— Тогава само Норбърт — каза ласкаво Сър Уилям.

— По дяволите, добре. — Джейми беше недоволен, знаеше, че тази работа щеше да бъде неблагодарна. — Норбърт, а? Чухте ли за Норбърт и Тай-пана?

— Какво пък става с тях?

Джейми му разказа за кавгата и поканата за дуел.

— Облозите са пет към едно, че ще се измъкнат някоя утрин призори и единият от тях ще падне мъртъв.

Сър Уилям вдигна очи към небето и каза отегчено:

— Три дни ме няма и всичко се обръща с краката нагоре. — Той се замисли за момент. — Филип, повикай и двамата в кабинета ми утре сутринта. — Филип и Джейми трепнаха от жлъчния му глас: — Предварително ги посъветвай да бъдат разумни, покорни, да се вслушат и да се придържат към моята кротка проповед. Кормчия! Поразмърдай се, за Бога!

— Да, да, сър…

— Взе ли ми куфарчето, Филип?

— Да, сър. — Тайърър благодари на Бога, че не бе забравил да го вземе.

 

 

Хирага надничаше през процепите на барикадираната врата на дюкянчето на шоя към крещящите, разярени мъже, въоръжени с пистолети и мускети. Пот се стичаше по лицето му. Душеше го гняв, беше немалко уплашен, макар да го криеше от останалите. Кръвта от леката рана в гърба избиваше на петна по ризата му — бе захвърлил редингота веднага, щом се втурна вътре, за да грабне някакви мечове. Шоя нервно стоеше до него, въоръжен само с рибарски харпун — на всички, освен самураите бе забранено да носят оръжия под страх от смъртно наказание.

В капана с тях бе попаднал посивяващ ашигари, пехотинец, който наблюдаваше Хирага със страхопочитание и смущение; страхопочитание заради умението да се бие и защото очевидно беше шиши, а смущение — защото бе облечен с дрехи на гай-джин, бе подстриган като тях и, изглежда, живееше в Колонията с гай-джин, макар да беше причината за тези неоснователни нападения.

„Смрадливи гай-джин — мислеше си той, — сякаш бака ронин е извършил безуспешен опит за кражба с взлом — разбира се, че е бил някой обикновен крадец ронин и не е дебнел момичето, какво ще прави цивилизован мъж с някое от техните момичета? Глупакът си е получил заслуженото за наглостта си, няма ранени, тогава за какво е цялото това насилие? Бака гай-джин!“

— Има ли изход отзад? — попита той.

Шоя поклати глава, лицето му пребледня. За първи път възникваше сериозно безредие с толкова много запенени гай-джин. А той беше пряко замесен: нали бе подслонил този шиши? Дори само вманиачени ронини да са били в къщата му, бе длъжен да докладва за тях — не само за тях, но и за всички непознати.

— Бакуфу непременно ще започнат разследване — бе изпъшкала жена му преди час, — длъжни сме да им дадем показания. Наказателните патрули са още в караулните на охраната. Ще загубим всичко, дори и главите си, Наму Амида Буцу! — Тя и най-голямата им дъщеря пазаруваха на зеленчуковия пазар, когато първата шайка се бе втурнала в селото, сипейки закани, преобръщаше кошовете със стока, блъскаше и буташе купувачите, и жените хукнаха към домовете си в паника.

— Толкова съжалявам, господарю — успя да изрече шоя, — заобиколени сме — има още гай-джин на задната уличка.

Освен дванайсетината мъже отвън, които ги притискаха, голяма част от населението на Колонията се бе събрало от двете страни на Ничията земя. Повечето бяха излезли да позяпат сеира, но вече мнозина се бяха увлекли по акъла на непреклонната група разюздани мъже и искаха отмъщение. Зад тях на селската улица се намираха двадесет самураи от охраната на Северната порта. Отпред стояха самураите от Южната порта. Никой от самураите не бе извадил меч, но всички стискаха дръжките начело с военачалниците. Същото се отнасяше и за войската срещу тях със заредени пушки, дузина кавалеристи бяха яхнали конете си и очакваха заповеди, генералът бе наблизо — всички самонадеяно и гръмогласно си търсеха повод за бой.

Отново старшият японски военачалник извика шумната тълпа гай-джин да се разпръснат, а генералът отново изкрещя заповеднически — сред гръмки одобрения, — че на самураите се нарежда да се разотидат. Никоя от страните не разбираше другата или пък не желаеше да я разбере.

Хирага чуваше само генерала сред възгласите и ропота. „Глупак — помисли си той, кипнал от гняв, — но не колкото тоя луд Ори. Добре стана, че умря, много добре! Глупаво беше да прави онова, което е извършил; и какво постигна — само неприятности, глупаво! Трябваше да го убия веднага, щом го хванах да носи нейния кръст — или в тунела.“

Когато тревожните писъци на Анжелик разцепиха нощната тишина, незабавно последвани от пушечни изстрели, Хирага и Акимото се снижиха по уличката до сградата на Струан; дотегнало им бе да лежат там и да чакат Ори с надеждата да го пресрещнат — не бяха видели как Анжелик отива в Легацията и предполагаха, че Ори е някъде наоколо, може би дори в сградата на Струан.

В последвалата суматоха те се присъединиха към нарастващата тълпа от недооблечени мъже, стичащи се към Легацията, работническите им дрехи и шапки ги прикриваха.

Слисани, Хирага и Акимото видяха как пристигат двамата лекари, а след малко тялото на Ори бе изтеглено на светло. Хирага тутакси направи знак на Акимото и двамата трескаво се измъкнаха в нощта. А щом се озоваха на сигурно място в селото, Хирага се развика:

— Да се прероди дано в отвратителен гай-джин, а не в самурай! Това ще раздвижи гнездото на осите. Промъкни се веднага в Йошивара, използвай тунела и се скрий, докато ти изпратя съобщение или дойда да те намеря.

— Ами ти?

— Аз съм един от тях — бе отвърнал Хирага с крива усмивка. — Тайра е мой защитник, както и водачът на гай-джин, всички го знаят, така че съм в безопасност. „Но явно съм сгрешил“ — помисли си сега горчиво, мъжете отвън ставаха все по-буйни.

Преди няколко часа, когато „Пърл“ се показа на хоризонта, той бе напуснал селото и бе тръгнал по Хай стрийт към Британската легация с цял списък изрази, които Тайърър го бе помолил да преведе, докато отсъства. Хирага бе потънал в мисли, доста нетърпелив да научи от първа ръка новините за срещата в Йедо, когато разярени лица на гай-джин го измъкнаха от унеса му.

— Това е японецът на Тайърър…

— Той не е ли самурай…

— Хей, маймуно, ти — да, самурай — хей…

— Като две капки вода си прилича с другия негодник…

— Господи, тъй е… същата прическа…

— Ще ви дадем да се разберете как ще пипате нашите жени…

Без предупреждение някой го блъсна в гърба и той падна, цилиндърът му се изтърколи и го стъпкаха на мръсния път. Това предизвика взривове от одобрителен смях, започнаха да го ритат, като се удряха един друг от бързане. Така Хирага получи секунда отсрочка. Възползва се от превъзходната си физика и младост, изправи се на крака и се промуши през кордона, а те го погнаха тромаво.

Хукна по уличката край Струанови към селото, самураите от охраната се спуснаха откъм двете порти да видят какво става. Други преследвачи бяха заприщили достъпа до скривалището на пистолета му, ето защо се втурна в магазина на шоя, сграбчи някакви неподходящи мечове и като вихър се хвърли в нападение. Безумният му щурм завари нападателите му неподготвени, той ги разпръсна, повали трима, рани един, а останалите отстъпиха. Някъде надолу по улицата един мъж стреля с мускет, куршумът не засегна Хирага. Започнаха да се събират още мъже с пушки, а в неразборията от самураи и гай-джин той и ашигари някак си успяха да се оттеглят в магазина.

Тримата мъже залегнаха, когато един куршум изневиделица строши инкрустираната ваза. В задната част на къщата проплака дете, но бързо го накараха да млъкне.

Навън крясъците се засилваха. Лънкчърч, доста разгорещен и както обикновено следобед замаян от бренди, изрева:

— Да ги подпалим… да подпалим негодниците, та да излязат…

— Ти смахнат ли си бе? Цялото Йокопоко ще се подпа…

— Да ги подпалим да излязат, за Бога? Кой има кибрит?

 

 

Когато катерът на Струан се люшна до кея на Пияния град, всички вкупом хукнаха към площада с моряците начело. Пред себе си видяха гърбовете на самураите, изправили се срещу отсамната шайка. Веднага капитанът пусна в ход техния план. По негова команда хората му се построиха в клин с готови за стрелба пушки, втурнаха се в пространството между двете страни и се извъртяха; върхът на клина заплашваше хората от Пияния град, които заотстъпваха и се разделиха на две с изплашени викове. Тайърър се втурна към самураите, също изплашени от внезапната поява на обучените войници, поклони се и извика високо на японски:

— Моля, господин военачалник, всички хора да останат тук в безопасност: моля, отдайте чест на моя господар, господаря на гай-джин.

Смутените самураи машинално се поклониха на Тайърър, а когато той се изправи, Сър Уилям, пламнал от непривичното тичане, спря за момент и изгледа самураите. Тайърър се поклони незабавно и ревна:

— Отдай чест!

Военачалникът и всичките му хора се поклониха, Сър Уилям също отвърна с поклон: самураите бяха овладени.

Сър Уилям тутакси се обърна и се пъхна в клина, който си бе отвоювал място и изтласкваше най-близкостоящите с пушки.

— Махнете се от пътя! Назад… назад! — крещеше младият капитан все по-възбуден. Стоеше зад върха на клина и тъй като според него пътят не се разчисти достатъчно бързо, извика: — Байонети, за стрелба!

Като един моряците отстъпиха две крачки, вдигнаха байонетите, прицелиха се в тълпата, всеки моряк си избра цел, застинаха като истукани в очакване да се завърти колелото на машината за убиване, прославяна и всяваща страх по цял свят.

— За стрелба!

Сър Уилям, Тайърър и Макфей притаиха дъх. Както и всички останали. Възцари се внезапна тишина. Тогава злият дух, вселяващ се във всяка тълпа, се изпари и мъжете се превърнаха просто в най-обикновено простолюдие, пръснаха се и хукнаха, накъдето им видят очите.

Капитанът не изчака.

— Пушки при гърди, след мен! — Той ги поведе тичешком към селото, където се бяха събрали повечето търговци, войници, дузина кавалеристи и самураи, все още стъписани от Сър Уилям и матросите му.

Моряците отново се построиха в клин, но щом приближиха откъм гърба на разбуненото множество, чуха генерала да крещи:

— За последен път ви заповядвам да се махате или аз ще ви разгоня… — Думите му потънаха във врявата на тълпата, готова всеки момент да избухне. Капитанът реши, че няма време за губене.

— Стой! Залп към небето. Огън!

Залпът помете врявата и яростта и прикова вниманието на всички, дори и на неподготвената кавалерия. Всички се завъртяха или залегнаха. А в тишината Сър Уилям, почервенял от гняв, закрачи горделиво в пространството помежду двете страни. По-надолу по улицата Лънкчърч и останалите се вцепениха от ужас. Лънкчърч държеше още един запален парцал в ръката си, готов да го хвърли; първият вече бе паднал на верандата до дървената стена и пламъците се разпространяваха. Като видяха Сър Уилям и моряците, те офейкаха по страничните улици, тичайки презглава към къщите си.

Всички погледи бяха вторачени в Сър Уилям. Той си намести цилиндъра и извади някакъв лист от джоба си. На висок глас започна продрано:

— Чета ви на Нейно величество Закона за нарушаване на обществения ред: ако това неупълномощено събрание не се разпръсне незабавно, всеки мъж, жена или дете подлежи на арестуване… — Следващите му думи потънаха във всеобщо мърморене и ругатни, но тълпата веднага започна да се стопява.

Законът за нарушаване на обществения ред от 1715 г. бе провъзгласен от Парламента след въстанието на якобитите заради неговата жестокост и унищожителност. Новият закон бе замислен да спре всякакви разногласия още в зачатък. Той разрешаваше на всички съдии и мирови съдии правото и задължението да четат закона пред всяка група над дванадесет човека, която се смята за заплаха на спокойствието в Кралството, като бунтовниците се задължаваха да го изслушат и да се подчинят. Ако някой не се оттеглеше до четиридесет и пет минути, подлежеше на незабавен арест, хвърляне в затвора и ако се докажеше вината му, получаваше смъртна присъда или биваше изпращан на доживотна каторга отвъд океана по волята на Нейно величество.

Нямаше нужда Сър Уилям да дочете закона. Селската уличка опустя, като се изключат войската, генералът и самураите.

— Филип, оправи се с тях, кажи им да си идат вкъщи; моля те. — Проследи за миг как Тайърър приближи и се поклони, а военачалникът му отвърна с поклон. „Добро момче“ — помисли си, после се обърна и мрачно изгледа генерала, който бе пламнал и изпотен. — Добро утро, Томас.

— Добро утро, сър — отдаде чест генералът чевръсто, но само заради войниците наоколо.

Сър Уилям не вдигна шапката си за поздрав. „Диване“ — мислеше си за генерала.

— Приятен ден, а? — рече той небрежно. — Предлагам да разпуснете хората си.

Генералът махна на кавалерийския офицер, който в душата си бе повече от доволен, че Сър Уилям пристигна тъкмо навреме: съзнаваше, че японците не са виновни и че ще трябва да прегази с конете си сбирщината от търговци. „Каква сган от невъзпитана измет“ — помисли си той.

— Сержант — извика офицерът. — Всички да се приберат в казармите и ги разпусни там. Сега!

Войниците започнаха да се подреждат. Тайърър се поклони за последен път на военачалника самурай, изключително доволен от себе си, проследи ги как се отдалечават бавно по улицата към Северната порта.

— Страхотно зрелище беше, Филип, справи се чудесно — каза Джейми Макфей.

— О? Всъщност нищо не съм направил — рече Тайърър с престорена свенливост.

Джейми Макфей изсумтя. Бе се изпотил, сърцето му биеше силно, сторило му се бе, че все някой ще дръпне спусъка или ще извади меча.

— Едва не се стигна дотам. — Той погледна към Сър Уилям, потънал в разговор с генерала, който се беше зачервил още повече. — Дребосъка Уили добре ще калайдиса тоя негодник — рече тихо с усмивка. — Пълен глупак!

— Той е… — Тайърър млъкна, вниманието им се отклони към другия край на улицата. Самураи тичаха към един магазин на изток, който гореше. — Господи, това е къщата на шоя… — Тайърър вече летеше натам, а Макфей го следваше по петите.

Неколцина самураи бяха скочили на верандата и потушаваха пламъците, другите бързаха към големите варели с вода, заобиколени с ведра, които се срещаха на точно определено разстояние навсякъде за такива спешни случаи. Докато Тайърър и Макфей пристигнат, пожарът беше овладян. Още пет-шест ведра с вода, и последните пламъци засвистяха и стихнаха. Външната стена на магазина бе изгоряла. Вътре видяха шоя, до него един ашигари, пехотинец. И двамата излязоха на верандата. Шоя коленичи и се поклони, и ашигари се поклони. Мърмореха благодарности. За учудване на Макфей нямаше и помен от Хирага, когото той и Тайърър познаваха само като Накама. Но преди някой от тях да успее да отвори уста, военачалникът започна да разпитва шоя и пехотинеца:

— Как започна пожарът?

— Един чужденец хвърли парцал по стената, господарю.

— Проклето куче, всичките са кучета! Ще направиш доклад и ще обясниш причината за безредицата. До утре, шоя.

— Да, господарю.

Военачалникът сипаничав мъж на около тридесетина години, надникна в магазина.

— Къде е другият?

— Господарю?

— Другият човек. Японецът, когото гай-джин преследваха и се вмъкна тук? — попита той раздразнено. — Побързай!

Ашигари се поклони учтиво:

— Толкова съжалявам, господарю, тук нямаше никой друг.

— Аз ясно видях как се втурна вътре — носеше, мечове. — Той се обърна към хората си: — Кой го видя? — Те го изгледаха притеснени и поклатиха глави. Лицето му почервеня. — Претърсете магазина незабавно!

Претърсването приключи и откриха само семейството на шоя и прислужниците, които коленичиха, поклониха се и останаха на колене. Отричаха да са видели някого. За миг настана тишина. После Тайърър и Макфей онемяха, като видяха, че военачалникът се разяри и им закрещя яростно.

Ашигари и всичките воини стояха мирно, неподвижни и търпеливи, селяните — на колене, с глави до земята, разтреперани под острите думи. Без предупреждение той пристъпи към ашигари и го перна с опакото на ръката си през лицето. Мъжът понасяше до немай-къде невъзмутимо сипещите се удари и ругатни. Военачалникът изкрещя команда, шоя незабавно скокна и не трепна, докато обезумелият офицер го блъскаше също толкова жестоко по лицето, а жените и децата се опитваха да не трепнат при всеки удар, напълно неподвижни.

Както внезапно започна побоят, така внезапно спря. И двамата се поклониха ниско, лицата им бяха на резки. Шоя отново коленичи. Военачалникът отговори с официален поклон, сякаш нищо не бе станало. Хората му се подредиха и той ги поведе към Северната порта, все едно че всичко бе наред. Тайърър и Макфей слисани ги изпроводиха с очи. След малко според правилата шоя стана, жените и децата влязоха в къщата, а той се зае да наглежда ремонта на стената. Селото се захвана с ежедневната си работа.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Макфей.

— Не зная — отвърна Тайърър; и двамата бяха сащисани от бруталността на офицера и безучастността на потърпевшите. — Улових само някоя и друга дума оттук-оттам — май имаше нещо общо с Накама. Те всички твърдяха, че въобще не са го виждали.

— Невъзможно — аз самият го видях да влиза в тази колиба. — Макфей попи челото си; — Освен това защо търпяха този негодник? Той беше обезумял; И погледни ги сега, държат се, сякаш нищо не се е случило. Защо?

— Не зная — може би Накама ще ни обясни вдигна рамене Тайърър. — Ще ти кажа едно, проклет да съм, но не ми се ще да им падна в ръцете. За нищо на света.

 

 

— Здравей, Анжел. Как си?

— Здравей, скъпи. Ами… много по-добре, благодаря ти. — Анжелик се усмихна изнурено, когато Струан влезе и затвори вратата. Тя лежеше подпряна на възглавниците в спалнята си във Френската легация, късното следобедно слънце приятно грееше през прозореца и открояваше сянката на часовия, поставен отвън за постоянно.

В ранните утринни часове, когато Струан се бе втурнал — куцукайки — при нея, тя беше устояла на неговите увещания да се премести, владееше се достатъчно, за да помни, че трябва да остане тук — вечерта Андре Понсен щеше да донесе лекарството, което да я избави от нещастието. „Не, не от нещастието, да, от него — щеше й се да крещи. — Андре ще ме освободи от нещастието, което нося и което причиних.“

— О, mon Dieu, Малкълм, добре съм и не искам да се местя!

— Моля те, не плачи, скъпа моя, моля те.

— Тогава остави ме, така ми е добре, Малкълм, аз съм в пълна безопасност, винаги съм била в безопасност, а д-р Бабкот ми даде нещо, което да спре треперенето ми, нали, докторе?

— Точно така, Малкълм — бе казал Бабкот, — и, моля те, не се безпокой. Анжелик е много добре. Ще й мине като на кутре, когато се събуди. По-добре да не я местим. Няма за какво да се тревожиш.

— Ама страшно ми се иска!

— Може би тази вечер ще я преместим, об…

— Не — изхлипа тя, сълзите й се лееха, — не тази вечер, може би утре.

„Благодаря на Бога за сълзите“ — помисли си тя отново докато наблюдаваше как Малкълм се изправи с усилие над леглото й. Сълзите, това изпратено от небесата оръжие срещу мъжете, се смяташе за слабост, а беше могъщ закрилник. Усмихваше й се чудесно, но девойката забеляза тъмните кръгове под очите му, което изглеждаше странно, и някакво изражение на досада.

— Надникнах по-рано, но ти беше задрямала, а не исках да те безпокоя.

— Как би могъл да ме обезпокоиш! — Загрижеността му и обичта му бяха толкова явни и толкова дълбоки, че тя трябваше да се насили да мълчи и да не закрещи безпомощно истината. — Не се безпокой, скъпи, скоро всичко ще бъде чудесно, обещавам.

Малкълм седна на един стол до леглото, разказа й как едва не избухнал бунт и как Сър Уилям бързо го потушил.

— В много отношения той е добър човек — рече й, но си мислеше: „Но в други не.“ Той и Норбърт бяха предварително предупредени, че ще ги повика утре сутрин. Веднага се бяха срещнали на четири очи: „Не е работа на шибания Дребосък Уили“ — бе се съгласил Норбърт кисело: — Нека се заеме с японците и връщането на флотата! Слушай, за нарушителя: чувам, че си го разпознал като един от убийците на стария Кентърбъри, другия негодник от Токайдо?

— Не, не съм, мисля, че беше друг, макар да е бил прострелян. Хоуг твърди, че бил същият, когото оперирал в Канагава.

— Какво е търсил на нейния прозорец, а?

— Не зная — съдба. Предполагам, че е просто крадец.

— Правилно, съдба. И католик бил. Съдба…

Струан видя, че Анжелик го чакаше да продължи, и се поколеба дали да поговори открито за този мъж, да я попита какво смята, да сподели своите мисли, но тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна, че реши да изчака друг път и друг ден — негодникът бе мъртъв, който и да е бил, и толкоз.

— Когато се върна след вечерята, ще ти донеса последния „Илюстрейтид Лъндън нюз“, има страхотна статия за най-новата лондонска мода…

Анжелик го слушаше с половин ухо, въздържаше се да поглежда часовника на полицата на камината, който тихо отброяваше минутите. Андре й бе обещал да се върне от Йошивара около девет вечерта, тогава щеше да й даде цял чайник с топъл зелен чай и нещо сладко за ядене, тъй като сместа сигурно ще е отвратителна на вкус. Също и няколко кърпи и най-добре да не взема от приспивателното на Бабкот.

Девойката погледна часовника. „6,46. Толкова дълго трябва да чакам — помисли си тя, тревогата й нарастваше. После вътрешните гласове отново оживяха. Не се безпокой — прошепнаха й, — часовете ще минат бързо и после ще си свободна, не забравяй, че спечели, Анжелик, беше толкова храбра и толкова хитра, ти се справи с всичко успешно, не се безпокой за нищо; ти остана жива, а той умря, а това беше единственият начин, по който ти или която и да е друга жена може да остане жива — скоро ще се освободиш, от японеца, от него, и всичко отминало ще остане само един лош сън… Ще съм свободна, слава на Бога, слава на Бога.“

Усети облекчение. Тя се усмихна на Малкълм.

— Колко си красив, Малкълм. Вечерните ти дрехи са отлични.

Топлотата й го измъкна от унинието, само ужас го заобикаляше — с изключение на нея. Той засия:

— О, Анжел, ако не беше ти, щях да пукна. — Тази вечер бе хвърлил доста труд да подбере подходящите копринени вечерни дрехи и най-фините чортови боти, чисто бяла копринена риза с жабо и бяла връзка с рубинената карфица, подарък от баща му за последния му рожден ден, за двайсетгодишнината му на 21 май. „Само шест месеца още, и съм свободен — помисли си той, — свободен да правя каквото поискам.“ — Ти си единственото нещо, което ми помага да не полудея, Анжел. — Усмивката му прогони последните й черни мисли.

— Благодаря ти, скъпи — рече тя. — Да пукнеш ли? Но защо?

— Само заради търговията — отвърна той простичко, избягваше истинската причина. — Проклетите политици се бъркат в нашите пазари, обхванати от обичайното си боричкане за лично надмощие, пари и повишение, във всички страни е така независимо от религията и цвета на кожата. Общо взето, Търговската къща е в добро състояние, слава Богу — успокои я той въпреки кризата, пред която се изправяха с хавайската захар, и нарастващите ограничения от страна на Брок върху пазарите на Струан и улесненията за заеми.

Вчера пристигна открито враждебно писмо от Банка Виктория, централната банка в Хонконг, ръководена от Брок, копие бе изпратено до Тес Струан — управляващия директор на компания Струан, — а неговото копие бе адресирано:

„Господин Струан, Йокохама. Само за сведение:

Госпожо: Това писмо идва само да напомни; че компания Струан има позорни дългове и твърде много документи, които се подкрепят от съмнителни авоари и позорни печалби, повечето от документите изтичат на 21 януари и за да ви информираме, госпожо, отново, че плащането по всички горепосочени нечестни документи, които Банката владее, трябва да стане до посочената дата. Имам честта да съм, госпожо, ваш предан слуга.“

„Не им обръщай внимание на тия гнусни негодници — помисли си Малкълм уверено. — Все ще ги надхитря някак, и тях, и Брок. Убиването на Норбърт ще е добро начало. Управителите ни и персоналът са отлични, флотата ни все още е най-добрата и нашите капитани са ни предани.“

— Нямат значение Брок и слуховете, Анжел, можем да се справим с тях, винаги е било така. Американската гражданска война изключително много повиши нашите печалби. Помагаме на Юга да прекара памук през блокадата на Севера за нашите ланкашърски мелници, а в замяна им даваме барута, куршумите, пушките и оръдията, които Бирмингам произвежда: половината за Юга, половината за Севера — както и всичко друго, което нашите фабрики могат да изобретят и осигурят, машини, преси, обувки, кораби и восък за печати. Британското производство е огромно, Анжелик, повече от петдесет процента от всички индустриални стоки по света. Освен това имаме своята търговия с чай и бенгалски опиум за Китай, тази година реколтата е небивала — имам идея как да купя индийски памук, за да подпомогна недостига в Америка — и като прибавим всички наши обичайни товари… Англия е най-богатата и най-проспериращата страна на земята, а ти си красива.

— Благодаря ви, любезни господине! Je t’aime — наистина те обичам, Малкълм. Зная, че с мен ти е много трудно, но наистина е така и ще ти стана чудесна съпруга, обещавам…

Той се повдигна от стола и я прекъсна с целувка — миришеше силно на пура и брилянтин — мъжествено и приятно. Прегръдката му бе мускулеста и силна, едната му ръка се плъзна по гърдите й и тя усети грубостта й, устните му бяха корави, с лек вкус на бренди. „Точно обратното на неговите. Забрави го — прошепнаха гласовете. Не мога, не още.“

Да стои превит над нея беше ужасно напрягане за ранения му гръб и мускулите на стомаха, така че той се изправи с усилие, макар че му се искаше да я люби сега — усещаше мълчаливото й съгласие — независимо от болката.

— Колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре — рече Малкълм, сигурен, че устните, гърдите и тялото й му отговориха.

— О, да, моля те.

— Коледа. Остава само един месец.

— Мислиш ли… седни, скъпи, и си отдъхни за миг. Ще обсъдим ли… кога ще обсъдим завръщането си в Хонконг?

— Аз… не съм решил. — Голяма част от настроението му се стопи при мисълта, че трябва да се изправи лице в лице с майка си.

— Може би следващата седмица…

— Не, докато не оздравея. — „И не се откажа от болкоуспокояващото — помисли си той, — тогава ще мога да се справя с нея, с Брок и проклетата банка.“ Точно преди да дойде тук, бе взел втората си доза за деня, по-рано от обикновено. „Ще изпия последната преди сън, а от утре ще започна нов живот. По веднъж дневно отсега нататък. Не бих могъл да започна от днес — снощната случка, пък и неприятността с Норбърт и… ами вчерашният ден беше особено отвратителен.“ — Не напрягай хубавата си главица.

— Но аз се безпокоя много за теб, Малкълм, не бих искала да се бъркам в нищо, но се безпокоя за теб. А има нещо, за което се чувствам длъжна да спомена — рече тя предпазливо. — Неприятностите между теб и Джейми. Няма ли нещо, което аз…

Внезапната му усмивка я прекъсна.

— С Джейми всичко е наред, скъпа. Това е днешната добра новина. Тази вечер изпратих да го повикат и той се извини, задето е създал усложнения. Дори поднови клетвата си да ме подкрепя във всичко. Във всичко.

— О, това е чудесно. Толкова се радвам.

Точно преди да дойде при нея, Джейми Макфей бе помолил да се срещнат.

— Извини ме, че те прекъсвам, но исках да изгладим недоразуменията и да се помирим, а и да се опитам за последен път да те разубедя за дуела: Норбърт сигурно ще се опита да те убие.

— Съжалявам, но не е твоя работа и аз със сигурност ще се опитам да го убия. Съгласен съм, че е добре да изгладим недоразуменията веднъж завинаги: Джейми, ще ми се подчиняваш ли като на тай-пан, или ще се отметнеш от своята свещена клетва?

— Да, ще се подчиня на тай-пана, както съм се заклел.

— Добре. След като се срещнем със Сър Уилям утре, скришом попитай Норбърт дали следващата сряда му е удобно — да, Джейми, зная, че тогава е рожденият му ден. На хиподрума, зад пейките при изгрев-слънце. Пази го в тайна, не казвай дори на Дмитрий.

— Ако го убиеш, ще трябва незабавно да напуснеш Япония.

— Мислил съм за това. Нашият клипер „Буреносният облак“ ще бъде на рейд. Ще се качим на него и ще идем в Хонконг. Там мога, ами, да уредя въпросите, каквото и да се случи.

— Не ми харесва цялата тази работа.

— Да, но няма значение. Помниш своята клетва и ще се придържаш към нея, нали?

— Да.

— Благодаря ти, Джейми. Нека отново станем приятели.

Замаян от вълнение, чу Анжелик да казва:

— О, колко съм щастлива!

И му струваше усилие да не изкрещи новината, че е определил дата за дуела, с което най-сетне ще започне своето отмъщение към Къщата на Брок. „Анжел много скоро ще разбере и ще се гордее с мен“ — помисли си Струан самоуверено.

— Не се тревожи за Джейми, миличка, нито за Хонконг. За нищо.

— Малкълм, скъпи, мога ли да пиша на майка ти? — попита тя, като знаеше, че е време да предизвика битка с врага. Андре я бе предупредил, че властта на Тес Струан в компанията е огромна, както и влиянието и над Малкълм, брат му и сестрите му, напомни й, че той е непълнолетен, затова без нейното съгласие женитбата може да се отложи с месеци, а без нейното благоволение — и никога да не се състои. „Сякаш се нуждая от напомняне“ — помисли си девойката. — Искам да я уверя в моята вечна привързаност и да й обещая да стана най-добрата снаха на света.

Той засия при тази мисъл.

— Отлично! Аз също ще й пиша и ще изпратим писмата заедно. — Взе ръката й. — Едва ли има друга жена, зашеметяваща като теб, която да е и толкова тактична и мила. Зная, че мама ще те обикне, както те обичам аз.