Метаданни
Данни
- Серия
- Азиатска сага (3)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Gai-jin, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Клавел. Гай-джин
Превод: Емилия Стаматова
Редактор: Милена Лилова
Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова
ИК „Библиотека 48“, 1993 г.
ISBN 954-8047-28-4
Издание:
Джеймс Клавел. Гай-джин
Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова
Редактор: Милена Лилова
Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова
ИК „Библиотека 48“, 1994 г.
ISBN 954-8047-28-4
Издание:
Джеймс Клавел. Гай-джин
Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова
Редактор: Милена Лилова
Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова
ИК „Библиотека 48“, 1994 г.
ISBN 954-8047-28-4
История
- — Добавяне
- — Добавяне на липсваща страница
6.
Тя се събуди точно преди зазоряване. Ала не съвсем.
Опиатът още я държеше, сънищата все още я изпълваха, странни, страстни сънища, еротични и смазващи, чудесни и нараняващи, чувствени и ужасни, непреживявани никога преди, никога толкова напрегнати. През полуоткрехнатите капаци видя на изток кървавочервения хоризонт, необичайни еротични образования от облаци по него, които сякаш съответстваха на картините във въображението й. Когато се помести, за да ги види по-добре, усети лека болка в слабините, но не й обърна внимание, вместо това прикова поглед върху небесните картини и остави мисълта си да се понесе обратно в сънищата; те я притегляха непреодолимо. И вече съвсем на прага на съня осъзна, че е гола. С безразличие загърна нощницата си, придърпа чаршафа. И заспа.
Ори стоеше до леглото. Той току-що бе напуснал топлината й. Дрехите му на нинджа лежаха на пода. И препаската му. За момент обърна глава към леглото, разглеждаше я за последен път. „Толкова е тъжно — помисли си младежът, — последният път е толкова тъжен.“ После грабна късия си меч и го прибра в ножницата.
Филип Тайърър отвори очи в стаята на долния етаж. Всичко му беше непознато; малко по-късно осъзна, че все още е в храма в Канагава, че вчерашният ден беше ужасен, операцията чудовищна, а неговата роля — жалка. „Бабкот каза, че съм в шок — измърмори той, устата му беше пресъхнала и с лош вкус. — Господи, нима това ме извинява?“
Капаците в стаята му бяха открехнати от вятъра и скърцаха. Виждаше зората. „Червено небе на съмване, да му мислят орачите. Буря ли ще има?“ — зачуди се, после седна в походното легло и провери превръзката на ръката си. Беше чиста, без прясна кръв по нея. Изпита огромно облекчение въпреки туптенето в главата си и владеещото го леко раздразнение; чувстваше се отново здрав. „О, Господи, ще ми се да се бях държал по-мъжки. — Направи усилие да си спомни резултата от операцията, но всичко му се губеше. — Зная, че плаках. Не беше точно плач, сълзите ми сами течаха.“
С усилие отпъди мрачните мисли. Стана от леглото и отвори широко капаците, държеше се здраво на краката си и беше гладен. Наблизо имаше кана с вода, плисна малко на лицето си, изплакна устата си и изплю водата в градинския шубрак. Отпи глътка и се почувства по-добре. Градината беше пуста, миришеше на гниещи зеленчуци и нисък прилив. От мястото му се виждаше част от стените около храма и градината, нищо повече. През една пролука между дърветата зърна караулното и двама войници.
Едва сега забеляза, че са го сложили да спи с ризата и дълги вълнени долни гащи. Разкъсаното му, окървавено палто беше метнато на един стол, панталоните и ботушите му за езда, изкаляни в оризищата, се търкаляха до него.
„Няма значение, имам късмет, че съм жив. — Филип Тайърър започна да се облича. — Ами Струан? А Бабкот — скоро ще трябва да застана лице в лице с него.“
Нямаше бръснач, така че не можеше да се обръсне. Нито носеше гребен. „И това е без значение.“ Обу си ботушите. От градината долавяше песен на птици и движение, някакви далечни викове на японски и лаене на кучета. Ни помен от звуците на нормалните градове, на английските градове, никакви сутрешни провиквания „Топли гевреци, моля“ или „Прясна водааа“, или „Голчестърски стриди, тазсутрешни, пресни, за продан, за продан“, или „Направо от печатницата, последната глава от г-н Дикенс, само едно пени, само едно пени“, или „Таймс, Таймс, прочетете всичко за големия скандал с Дизраели, прочетете всичко за скандала…“
„Дали ще ме уволнят? — запита се той, стомахът му се сви при мисълта да се върне у дома опозорен, злополучен, провален, изгонен от славното на Нейно величество Министерство на външните работи, представител на най-великата империя, която светът някога е виждал. Какво ще си помисли за мен сър Уилям? Ами тя? Анжелик? Слава Богу, че избяга в Йокохама — дали ще ми проговори отново, когато научи?“
— О, Господи, какво ще правя?
Малкълм Струан също беше буден. Някакво шесто чувство за опасност, някакъв шум отвън го бе събудил само преди минута, макар да му се струваше, че е буден от часове. Лежеше на походно легло, осъзнал настъпването на деня, операцията и че е сериозно ранен, и че нямаше изгледи да оживее. Всяко вдишване му причиняваше остра разкъсваща болка. Дори и най-малкото движение.
„Но няма да мисля за болката, само за Анжелик и че тя ме обича и… Ами какви са тези лоши сънища? Че тя ме мрази и бяга? Мразя сънищата и мразя, когато не мога да се владея, мразя да лежа тук, ненавиждам да съм слаб, след като винаги съм бил силен, винаги възпитаван в сянката на моя герой, великия Дърк Струан, Зеленоокия дявол. О, колко жалко, че нямам зелени очи и не мога да съм толкова силен. Той е моята пътеводна звезда и аз ще бъда като него, ще бъда.
Както винаги, врагът Тайлър Брок ни дебне. Баща ми и майка ми се опитваха да скрият повечето факти от мен, но аз, разбира се, чувах слуховете и зная повече, отколкото те си мислят. Старата А Ток, която ми бе по-истинска майка от майка ми: нали тя ме гледаше, докато стана двегодишен, и ме учеше на кантонски и на нещата от живота, и пак тя ми намери първото момиче. Търговската къща се клати.
Няма значение, ще се справим с тях. Аз ще се справя. За това съм се подготвял и съм работил цял живот.“
Струан отметна одеялото и вдигна крака, за да стане, но болката го спря. Отново опита и пак не успя. „Няма значение — каза си изтощено. — Спокойно, ще опитам по-късно.“
— Още яйца, Сетри? — попита Марлоу; той беше висок колкото драгунския офицер, но не толкова широкоплещест. И двамата бяха аристократи, синове на служещи висши офицери, с правилни обветрени лица; това на Марлоу бе малко по-загоряло.
— Не, благодаря — отвърна Сетри Палидар. — Две са ми достатъчно. Трябва да си призная, че според мен кухнята тук е отвратителна, казах на прислугата, че обичам яйцата твърдо сварени, а не рохки, но главите им са пълни с бръмбари. Всъщност проклет да съм, ако мога да ям яйца, освен с препечена филийка от хубав английски хляб. Те просто си губят вкуса. Какво ще стане заради Кентърбъри?
Марлоу се поколеба. Намираха се в столовата на Легацията, край огромната дъбова маса за двайсет души, докарана от Англия точно за тази цел. Ъгловата стая беше просторна и приятна, с отворени към градината и изгрева прозорци. Обслужваха ги трима китайски прислужници в ливреи. Беше сервирано за шестима. Пържени яйца и бекон в сребърни подноси, затоплени на свещи, печено пиле, студена солена шунка и баница с гъби, престояло говеждо, каменни бисквити, изсъхнал ябълков сладкиш. Светла и черна бира и чай.
— Посланикът трябва да изиска обезщетение, а убийците да бъдат предадени незабавно, а при неизбежното закъснение да нареди на флотата да тръгне срещу Йедо.
— По-добре да настъпим по суша — имаме достатъчно войски — и да окупираме столицата им, да свалим техния крал, как му беше името? — а, да, шогун — да назначим наш собствен местен владетел и да превърнем Япония в протекторат. Дори е по-добре за тях да ги направим част от Империята. — Палидар се чувстваше много уморен, бе останал на крак почти през цялата нощ. Униформата му беше разкопчана, но иначе се беше сресал и избръснал. Той махна към един от прислужниците:
— Чай, моля.
Спретнато облеченият млад китаец го разбра отлично, ала го зяпаше умишлено глуповато — за забавление на останалите прислужници.
— Хей, госп’дарю? Чай, а? За к’ъв чай, а, вие говори, е? Иска китайски, хей?
— О, няма значение, за Бога! — Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.
— Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска — а и всички ние ще искаме — отмъщение, за Бога.
— Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.
— Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.
Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.
— Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? — каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. — Ного добро.
Палидар бутна подноса с отвращение.
— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.
— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.
Марлоу обясни:
— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.
Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.
Тя тук ли е?
— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“
Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“
Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.
— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.
— Да.
Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:
— Защо ли е идвал убиец тук?
Събеседниците доловиха страха му.
— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?
— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.
Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:
Хей ти, ела тук.
Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.
— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.
— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.
Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.
— Любопитно — отбеляза Марлоу.
— Какво?
— О, просто цялото това кланяне и подмазване изглеждаше преувеличено. — Марлоу се обърна и видя бялото като тебешир лице на Тайърър. — Всемогъщи Боже, какво става?
— Аз… аз… този мъж… мисля, че той, не съм сигурен, но мисля, че беше един от тях, единият от убийците на Токайдо, този, по когото Струан стреля. Видяхте ли му рамото, не беше ли превързано?
Палидар реагира първи. Изскочи от прозореца, последван от Марлоу, който грабна сабята си. Заедно профучаха зад дърветата. Но не го намериха, макар че претърсиха всичко.
Беше късно пладне. На вратата на спалнята й отново тихо се почука:
— Госпожице? Госпожице? — Бабкот извика от коридора някак колебливо, не искаше да я събуди напразно, но тя не отговори. Анжелик стоеше като вкаменена насред стаята и гледаше залостената врата, едва дишаше, с пристегнат халат, със застинало лице. Отново затрепери.
— Госпожице?
Тя почака. След миг стъпките му заглъхнаха и девойката изпусна дъх, опитваше се отчаяно да спре треперенето, после отново закрачи от затворените прозорци обратно до леглото и пак до прозореца, както вършеше това от часове.
„Трябва да реша“ — мислеше си тя измъчено.
Когато се събуди за втори път, без да си спомня първата просъница, мисълта й беше ясна и тя лежеше в измачканите завивки на леглото, без да помръдва, радостна, че е будна, отпочинала, гладна и жадна за сутрешната божествена чаша кафе, сервирано с малко препечен пресен френски хляб, който главният готвач на тяхната легация правеше в Йокохама. „Но аз не съм в Йокохама, аз съм в Канагава и днес ще има само чаша отвратителен английски чай с мляко.
Малкълм! Бедният Малкълм, много се надявам, че е по-добре. Ще се върнем в Йокохама днес, ще взема следващия параход за Хонконг, оттам за Париж… Но, Боже, какви сънища сънувах, какви сънища!“
Нощните видения все още я владееха, преплетени с гледките от Токайдо и от посичането на Кентърбъри, и със спомена за Малкълм, който се държа толкова странно, убеден, че ще се оженят! Въображаемата миризма на хирургия я удари в ноздрите, но тя я отпъди, прозя се и посегна към малкия си часовник върху нощната масичка.
Движението предизвика лека болка в слабините. За момент Анжелик се почуди дали това не са признаци на преждевременна менструация, бездруго цикълът й не беше съвсем редовен, но го сметна за невъзможно.
Часовникът показваше десет и двайсет. Представляваше медальон с лазулит на капака, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден на осми юли в Хонконг преди два месеца и нещо. „Толкова неща се случиха оттогава — помисли си тя. — Какво щастие — да си ида в Париж, при цивилизацията, и никога повече да не се върна тук, никога, никога, ник…“
Изведнъж осъзна, че лежи почти гола под чаршафа. За свое учудване откри, че нощницата й, срязана до долу и набрана към гърба, се държеше само на ръкавите. Повдигна двата края и не повярва на очите си. Реши да я разгледа на прозореца, измъкна се от леглото, но отново усети пробождане. Сега на дневната светлина забеляза издайническо петно от кръв на чаршафа и следа между краката си.
— Не е възможно да ми е дошло…
Взе да пресмята дните, веднъж, два пъти, нищо не излизаше. Последната й менструация бе свършила преди две седмици. Усети се лепкава и не можа да разбере защо; внезапно сърцето й подскочи и тя едва не припадна, прониза я мисълта, че сънищата не са били сънища, а истина: била е изнасилена, докато е спяла.
„Невъзможно! Сигурно полудявам… Невъзможно — не й достигаше въздух, не можеше да си намери място. — О, Боже, дано да е сън, само сън! — С разтуптяно сърце тя се запъти към леглото. — Будна съм, не сънувам, будна съм!“
Разгледа се отново обезумяла и пак, пак, но този път по-внимателно. Знаеше достатъчно — разпозна безпогрешно и тази слуз, и това, че хименът й е разкъсан. Беше истина. Бяха я изнасилили.
Стаята се завъртя пред очите й. „О, Боже, обезчестена съм, животът ми е съсипан, бъдещето ми е съсипано, никой приличен мъж… никой подходящ мъж няма да ме вземе сега. Опетнена съм… само бракът може да оправи едно момиче, да му осигури бъдеще, няма друг начин…“
Когато чувствата й се поуталожиха и започна да вижда и да съзнава, Анжелик се намери просната напреко на леглото. Трескаво се опита да си припомни нещо. „Сещам се, че залостих вратата.“
Вторачи се в нея. Резето все още си стоеше на мястото.
„Спомням си Малкълм и мръсотията в стаята му, и как избягах оттам, Филип Тайърър спеше спокойно, доктор Бабкот ми даде да пия и се качихме горе…
Питието! О, Боже, била съм упоена! Щом Бабкот си служи с тези опиати, напълно е възможно, сигурно съм била безпомощна, но какво от това. Станалото — станало! Ами ако забременея!“
Отново изпадна в паника. Сълзите потекоха по страните й и едва не изкрещя:
„Спри!“ — измърмори Анжелик, опитвайки се (пряко сили — тия две думи са част от текста, ама не знам какъв смисъл би имало, ако се сложат и те) да се овладее. „Спри! Нито звук, шт! Сама си, никой не може да ти помогне, само ти, мисли! Какво ще правиш? Мисли! — Пое си дълбоко дъх, сърцето я стягаше, опита се да сложи в ред разстроения си разум. — Кой ли е той?“
Резето си беше на мястото, така че не би могъл да влезе през вратата. „Чакай малко, спомням си смътно… Или съм сънувала преди… май си спомням, че отворих вратата на… на Бабкот и на Марлоу… После пак я залостих. Да, точно така. Май така беше. Той нали говори френски… Да, но лошо, после те излязоха и аз залостих вратата, сигурна съм. Но защо са ми чукали посред нощ?“
Тя ровеше ли, ровеше в мислите си, но не можеше да намери отговор, не беше съвсем сигурна какво е станало, нощните видения й се изплъзваха. Или поне част от тях.
„Съсредоточи се! Ако не е влязъл през вратата, значи е минал през прозореца.“ Анжелик се повъртя наоколо и видя резето да лежи на пода под прозореца.
„Така, който и да е бил, влязъл е през прозореца. Кой ли? Марлоу, оня Палидар или самият добричък доктор, нали до един ме желаят. Кой знаеше, че съм упоена? Бабкот. Може да е казал на другите, но едва ли някой от тях би се осмелил да извърши такъв грях, едва ли би се осмелил да се покатери от градината, та нали щях да се развикам до Бога…“
Всичко в нея се разкрещя: „Внимавай! Цялото ти бъдеще зависи от предпазливостта и разума ти. Внимавай. Сигурна ли си, че въобще се е случило? Ами сънищата? Може… Няма да мисля за тях сега, но само лекарят е знаел със сигурност и значи трябва да е Бабкот. Чакай… Може, може да си разкъсала тъничката ципа насън, докато си се мятала в кошмари, нали? Случвало се е на някои момичета. Да, но са си останали девствени, ами тази слуз.
Спомни си за Жанет в манастира, горкичката глуповата Жанет, която се влюби в един от търговците и му се отдаде, и после развълнувано ни разказа всички подробности. Тя не забременя, но я разкриха и я изключиха завинаги, а по-късно научихме, че се е оженила за селски месар, за единствения мъж, който я поискал.
Не съм се отдавала никому, но това няма да ми помогне. Всеки лекар ще го потвърди, ала и това няма да ми помогне, мисълта да допусна Бабкот или който и да било лекар до себе си ме изпълва с ужас, пък и Бабкот ще научи тайната ми. Мога ли да му се доверя? Ако се разчуе… трябва да го пазя в тайна! Но как… как… ами после?
Ще си отговоря по-късно. Първо да видя кой е бил мръсникът. Не, най-напред да се почистя от тая нечестивост и после ще му мисля. Разсъждавай трезво.“
С погнуса смъкна нощницата и я захвърли, после се изми внимателно и старателно, като се опитваше да си припомни всичко за предпазните мерки, които Жанет, бе приложила успешно. После си облече халата и се среса. Почисти зъбите си със специалния прах. Едва тогава се погледна в огледалото. Много внимателно разгледа лицето си. Никаква промяна. Разхлаби халата си. Същото се отнасяше за краката и гърдите й — само зърната бяха леко зачервени. Отново се взря изпитателно в огледалото.
„Нищо не се е променило. И всичко.“
После забеляза, че малкото златно кръстче, с което не се разделяше дори насън, липсва. Претърси внимателно леглото, после под него и наоколо. Нямаше го в завивките или под възглавниците, нито сред завесите. Оставаше само дантелената кувертюра. Вдигна я от пода и я тръсна. Нищо.
Тогава видя три японски букви, грубо надраскани с кръв върху снежната белота.
Златното кръстче заискри на слънчевата светлина. Ори го държеше в юмрука си за тънката верижка като хипнотизиран.
— Защо го взе? — запита Хирага.
— Не зная.
— Грешка е, че не си убил жената, Шорин е бил прав. Това е грешка.
— Карма.
Бяха на сигурно място в кръчмата „Среднощните цветя“, Ори бе изкъпан и избръснат; той погледна Хирага спокойно и си помисли: „Ти не си ми господар — ще ти кажа каквото си искам, нищо повече.“
Той му разказа за смъртта на Шорин и как се е качил в стаята, как тя спяла безшумно и не се събудила, но нищо повече. Само че се е скрил там за по-сигурно, после свалил дрехите си на нинджа, за да не го заловят с тях, замаскирал мечовете си, спуснал се в градината, успял да събере няколко окастрени клони, да се престори на градинар, преди да го забележат, и как дори след като разпознал мъжа от Токайдо, успял да се спаси. Това беше всичко.
„Нима мога да разкажа с простосмъртни думи някому, че се почувствах с нея като бог, че когато я разтворих широко и я видях, бях опиянен от копнеж, че проникнах в нея като любовник, а не като насилник; не зная защо, но го направих бавно и внимателно, ръцете й ме обгърнаха и тя потрепери, макар да не се събуди; беше толкова тясна, та спрях за миг и после потънах по-навътре по един невероятен начин.
Никога не съм вярвал, че може да е толкова великолепно, толкова чувствено, толкова задоволяващо, толкова съвършено. Другите жени са нищо в сравнение с нея. Тя ме накара да се почувствам, като че ли съм на седмото небе, но не за това я оставих жива. Много мислих дали да я убия, а после и себе си — там, в стаята, но реших, че ще е егоистично да умреш тъй задоволен и на върха на щастието.
О, как исках да умра. Ала моят живот принадлежи на соно-джой.“
— Сгрешил си, като не си я убил — прекъсна Хирага мислите му. — Шорин е бил прав, ако я беше убил, щеше най-добре да изпълниш нашия план.
— Така е.
— Тогава защо я пощади?
„Защото така ми внушиха боговете, ако въобще ги има. Аз им принадлежа и те ме накараха да го сторя. И им благодарих. Сега съм постигнал съвършенството. О, опознах всичко от живота, остава да се срещна със смъртта. Бях й първият и тя, макар да спеше, ще ме помни цял живот. Когато се събуди и види, че съм се подписал със собствената си кръв, а не с нейната, ще разбере какво съм направил. Искам тя да живее вечно. Аз ще умра скоро. Карма.“
Ори сложи кръстчето в тайния джоб в ръкава на кимоното си и отпи от освежаващия зелен чай; чувстваше се съвсем задоволен и толкова жив.
— Спомена за някакво нападение?
— Да. Ще подпалим Британската легация в Йедо.
— Добре. Дано е скоро.
— Скоро ще е. Соно-джой!
Сър Уилям беснееше в Йокохама.
— Кажи им го пак за последен път, за Бога. Правителството на Нейно величество изисква незабавно обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато за нападение и убийство на англичанин. Убийството на англичанин е кинджиру от Бога! И още, че искаме убийците от Сацума до три дни, иначе ще предприемем сериозни действия.
Той беше в малката претъпкана приемна в Британската легация в Йокохама, заобиколен от пруския, френския и руския посланик, от двамата адмирали: британския и френския, и генерала. Всички бяха силно разгневени.
Срещу тях седяха някак тържествено двама представители на местните Бакуфу: главният самурай от охраната на Колонията и управителят на Канагава, в чиито правомощия беше Йокохама. Японците бяха с широки панталони и с кимона, наметнати със свободни в раменете манти, препасани с колани, и с по два меча. Явно се чувстваха неловко и кипяха отвътре. Призори въоръжени войници със заредени пушки бяха дошли в митниците на Йокохама и Канагава, за да съобщят, че на обяд ще се проведе незабавна среща. Яростта и бързината, с които гренадирите действаха, бяха нечувани.
Между двете преговарящи страни седяха на възглавници преводачите. Японският — на колене, а другият, швейцарецът Йохан Фаврод — с кръстосани крака. Общият им език бе холандският.
Срещата продължаваше втори час — от английски се превеждаше на холандски, после на японски, пак на холандски и оттам на английски и всичко това се повтаряше многократно. Правеха се, че не разбират въпросите на сър Уилям, или ги отклоняваха, така че се налагаше швейцарецът да ги повтаря по няколко пъти; разговорът умишлено се протакаше, уж че японците искали време „за да се консултират с по-висшите чиновници дали да започнат проучване и разследване на случая“. „О, да, в Япония проучването и разследването са две различни неща. Негова светлост управителят на Канагава желае да обясни подробно, че той няма никакви правомощия в Сацума, която е отделно кралство…“, „О, не, негова светлост управителят на Канагава смята, че заплашително извадените пистолети са причина за нападението, а и чужденците са проявили неподчинение на древния японски обичай“ или „Колко чужденци казахте, че са били в групата, която е трябвало да коленичи… Ами нашите обичаи…“
Отегчителните, дълготрайни и заплетени словоизлияния на японците се превеждаха съвестно на далеч по-свободния холандски и после на английски.
— Кажи го откровено, Йохан, точно както го казах.
— Направих го, всеки път го правя, сър Уилям, но съм сигурен, че този кретен не превежда точно нито вашите думи, нито техните.
— Знам това, за Бога, та било ли е някога по-различно? Моля те, продължи.
Йохан преведе дословно. Японският преводач се изчерви, помоли за обяснение на думата „внезапно“, после внимателно поднесе учтив, подходящ, приблизителен превод; очевидно го смяташе приемлив за японците. Дори и тогава управителят ахна, смаян от грубостта. Тишината натежа. Пръстите му раздразнено потупваха дръжката на меча, рече нещо, три-четири думи. Преводът излезе безкрайно дълъг.
Йохан заключи весело:
— Като изпуснем всички merde, управителят казва, че ще предаде вашата „молба“ в подходящ момент на съответните чиновници.
Сър Уилям пламна, адмиралите и генералът — още повече.
— „Молба“ ли? Внуши на този нещастник, че това не е молба, настояване. И още: искаме незабавна аудиенция при шогуна в Йедо след три дни! Три дни, за Бога! И аз ще пристигна с боен кораб.
— Браво — измърмори граф Сергеев.
Йохан също бе изтощен от разиграването и предаде думите с нужната прямота. Японският преводач зяпна от изумление и без да чака, изля истински поток на холандски; Йохан му отговори любезно с две думи, последвани от ужасна, внезапна тишина.
— Нан джа? — Какво е това, какво казахте? — попита ядосан управителят, забелязал тяхната враждебност и без да крие своята.
Обърканият преводач веднага рече нещо извинително в низходяща тоналност, но и така управителят изригна куп заплахи, обяснения и откази, и пак заплахи, а преводачът ги избърбори, като добави и думите, които смяташе, че чужденците искат да чуят. Заслуша се отново и пак преведе.
— Какво казва той, Йохан? — Сър Уилям извиси глас над шума, преводачът отговаряше на управителя, чиновниците на Бакуфу бъбреха помежду си. — Какво, по дяволите, си говорят?
Най-после Йохан се почувства щастлив: бе ясно, че срещата ще приключи след малко и ще успее да се върне в Лонг Бар за обяда и ракията.
— Не зная, управителят повтаря, че най-доброто, което можел да направи, е да предаде вашата молба и т.н. В подходяща форма и т.н. Но че няма начин шогунът да ви окаже честта да ви приеме, защото това противоречи на техните обичаи…
Сър Уилям удари с ръка по масата. В настъпилата тишина посочи управителя, после себе си.
— Уаташи… аз… — и махна към прозореца — към Йедо. — Уаташи отива в Йедо! — показа три пръста. „Три дни с боен кораб!“
Той се изправи и излетя от стаята, другите го последваха.
Мина по коридора и влезе в кабинета си, на масата имаше гарафи, наля си малко уиски от една.
— Някой желае ли да се присъедини към мен? — предложи сърдечно, когато другите го наобиколиха. Автоматично наля уиски на адмиралите, генерала и прусака, червено вино на Сьоратар и великолепна водка на граф Сергеев. — Възнамерявах да се придържам към плана. Съжалявам, че се оттеглих.
— Мислех, че ще получите удар — заяви Сергеев, пресуши чашата си и си наля още.
— Трябваше да приключа срещата драматично.
— Значи в Йедо след три дни?
— Да, скъпи ми графе. Адмирале, наредете флагманът[1] да отплава призори, през следващите дни съберете всички кораби, подгответе ги, заредете оръдията, нека цялата флота да се упражнява, и заповядайте всички да бъдат готови и да се присъединят към нас, ако се наложи. Генерале, петстотин войници в алени униформи ще са достатъчни за почетна охрана. Господине, френският флагман ще пожелае ли да се присъедини към нас?
Сьоратар отвърна:
— Разбира се. Аз ще ви съпровождам, но предлагам Френската легация за главна квартира и пълна парадна униформа за войниците.
— Не става дума за паради, акцията е наказателна, няма да връчваме акредитивни писма, това ще направим по-късно, а не на срещата. Беше убит наш гражданин и как да се изразя? Флотата ни е решаващият фактор.
Фон Хаймрих тихо се засмя:
— Разбира се, че е решаващ фактор в тези води и в тези времена. — Той погледна Сьоратар. — Жалко, че нямам дузина полкове от пруската кавалерия, тогава бихме могли да си поделим Япония и да се справим с тяхната дяволска тъпота и пилеене на време за лоши обноски.
— Само дузина ли? — попита смразяващо Сьоратар.
— Достатъчни са, г-н Сьоратар, за всичките японци, взети заедно — нашите войски са най-добрите в света — естествено след тези на Нейно британско величество — добави немецът изискано. — За щастие Прусия може да отдели двайсет, дори трийсет полка за този малък сектор и пак ще й останат повече от достатъчно, за да се справи с всеки проблем, възникнал където и да било, особено в Европа.
— Да, добре… — Сър Уилям го прекъсна, защото Сьоратар пламна. Той допи уискито си.
— Отивам в Канагава да уредя някои неща. Адмирале, генерале, да направим кратко съвещание, когато се върна — ще дойда на борда на флагмана. О, г-н Сьоратар, какво става с г-ца Анжелик? Нали няма да възразите, ако я придружа дотук?
Тя излезе от стаята си в слънчевата светлина на късния следобед, тръгна по коридора, спусна се по главната стълба към входа. Носеше плътната рокля от вчера, пак така елегантна, още по-ефирна отпреди — с коса на опашка, със сухи очи, малко парфюм и шумолящи фусти.
Часовите на портата я поздравиха и измърмориха смутено, благоговеещи пред красотата й. Анжелик ги удостои с усмивка и се насочи към хирургията. Прислужникът китаец я изгледа и офейка.
Преди да стигне до вратата, някой я отвори. На прага застана Бабкот.
— О, здравейте, г-це Анжелик, честна дума, изглеждате прекрасно — изрече той, почти заеквайки.
— Благодаря ви, докторе — усмивката й беше мила, гласът — нежен. — Исках да попитам… Можем ли да поговорим за малко?
— Разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. — Бабкот затвори вратата на хирургията, настани я на най-хубавия стол и седна на бюрото, поразен от излъчването и от начина, по който прическата й откриваше дългата и съвършена шия. Очите му бяха зачервени, изглеждаше много изморен. „Някои си живеят живота“ — помисли си той, възхитен от вида й.
— Това, което снощи изпих, беше някакъв опиат.
— Да, да. Направих го доста силен, тъй като бяхте… бяхте много разстроена.
— Всичко ми е толкова смътно и объркано, Токайдо, после идването ми тук, Малкълм. Много ли силно беше приспивателното?
— Да, да, но не е опасно. Сънят е най-доброто лекарство. Май това е най-дългият ви сън, но, за Бога, поспахте си добре, наближава четири. Как се чувствате?
— Още съм малко уморена, благодаря ви. — Отново лека усмивка. — Как е г-н Струан?
— Никаква промяна. Току-що го посетих, можете да го видите, ако желаете. Смятам, че ще се оправи. О, между другото, хванаха оня човек.
— Какъв човек?
— Единият натрапник, за когото ви споменахме вчера.
— Нищо не си спомням.
Лекарят й разказа какво се бе случило пред вратата й и в градината, как един разбойник бил застрелян, а другия го забелязали на сутринта, но успял да се измъкне.
С огромно усилие на волята тя се овладя и едва се сдържа да не изкрещи: „Ти, сине на сатаната, е твоите течни приспивателни и твоята некомпетентност. Двама разбойници, а? Вторият трябва да е бил в стаята ми, когато сте дошли при мен, изтървали сте го и не сте ме спасили, вие и онзи другият глупак Марлоу сте еднакво виновни.
Пресвета Майко, дай ми сила! Пресвета Дево, помогни ми да си отмъстя и на двамата. И на оня, който и да е той! Божа майко, нека им отмъстя. Но защо е откраднал кръстчето ми и е оставил другите бижута, и защо е написал тези букви, какво ли означават? И защо с кръв, със собствената си кръв?“
Анжелик усети, че лекарят я гледа.
— Oui?
— Попитах ви дали искате да видите г-н Струан сега?
— О! Да, да, моля ви. — Девойката се изправи, вече се владееше. — А, да, боя се, че разлях гарафата с водата върху чаршафите. Ще помолите ли прислужничката да ги оправи?
Той се разсмя:
— Нямаме прислужнички тук. Така е според правилата на японците. Имаме китайски слуги. Не се безпокойте, щом напуснете стаята, те ще я почистят… — Млъкна, защото девойката някак внезапно пребледня. — Какво има?
За миг Анжелик се бе пренесла обратно в стаята си; търкаше и чистеше знаците, ужасена, че няма да изчезнат. Но те се изпраха, все пак тя провери един, втори път — тайната бе опазена. Нищо не остана за чуждото око, нито слуз, нито кръв, случилото се изчезна завинаги, стига да бъде силна и да се придържа към плана… трябва… трябва да е умна, трябва…
Бабкот се стресна от внезапната бледнина на лицето й, пръстите й усукваха плата на полата. Веднага се доближи до нея и леко обгърна рамото й.
— Не се безпокойте, на сигурно място сте, наистина.
— О, съжалявам — промълви изплашена, главата й клюмна на гърдите, сълзите й се стичаха по страните. — Аз… аз… аз само си спомних за горкия Кентърбъри.
Анжелик се наблюдаваше отстрани; позволи му да я успокои, беше съвсем сигурна, че планът й е най-мъдрият: „Нищо не се е случило, нищо, нищо, нищо…
Вярвай в това, докато не започне следващото ти месечно неразположение. И ако ти дойде, ще го повярваш завинаги.
А ако не дойде?
Не зная… не зная… не зная.“