Джеймс Кейн
Серенада (14)

XIV

Изтичах на улицата, едно такси тъкмо тръгваше от ъгъла. Извиках, но то не спря. Не се виждаха други таксита, обиколих целия квартал и отидох до колонката пред хотела. Накарах шофьора да ме върне в „Ла Лоча“. На улицата бяха спрели вече най-малко двайсет таксита и забавлението вътре беше в разгара си.

Тормозеше ме мисълта, че дори да е дошла тук, можеха да ме излъжат; щях да бъда сигурен само ако претърсех вертепа, но тогава те щяха да извикат ченгетата. Приближих до първото такси, което се изпречи пред мен, и попитах шофьора дали е видял едно момиче с червена рокля да влиза в някоя къща. Той отвърна, че не знае. Дадох му един кетсал и го помолих, ако тя се появи, да дойде в „Ла Лоча“ и да ми каже. Отидох до следващото такси и до по-следващото. Като раздадох по един кетсал на шестима, знаех, че десет секунди след като тя слезе от някое такси, аз ще разбера. Върнах се в „Ла Лоча“. Индианецът каза, че никакво момиче с червена рокля не е влизало. Поръчах пиене за всичките си помощници, седнах с едно от момичетата и зачаках.

Около три часа представителите на закона започнаха да се разотиват, след тях армията, а после и другите, които нямаше да прекарат тук нощта. В четири часа ме изгониха. Двама-трима от шофьорите ми още бяха навън и се заклеха, че никакво момиче с червена или каквато и да е друга рокля не е влизало в никой от домовете тази нощ. Дадох още два кетсала и казах на единия да ме откара вкъщи. Нямаше я. Измъкнах японците от леглото. Загубих един час да дрънкам на испано-японски и да ръкомахам, докато разбера какво знаят, но накрая всичко ми стана ясно. Около девет часа тя започнала да си приготвя багажа. Извикала такси, натоварила си нещата и заминала. После се върнала и като видяла, че ме няма, пак излязла. Около дванайсет часа се върнала облечена с червената рокля, започнала да се разхожда напред-назад и да ме чака. Тогава съм се върнал и аз, последвала бъркотия, тя пак излязла и оттогава не се е връщала.

Избръснах се, измих засъхналата кръв от ръката си и се преоблякох. В осем часа се опитах да закуся, но не можах. В девет часа на вратата се позвъни. Беше един таксиметров шофьор. Научил от приятелите си, че търся дама с червена рокля. Каза, че той я е откарал и може да ме заведе до мястото, където я е оставил. Взех си шапката, качих се в таксито му и той ме закара до един евтин хотел, в който и аз бях ходил. Там потвърдиха, че според описанието ми такава дама наистина е идвала. Дошла рано вечерта, преоблякла се и излязла, после се върнала късно и поръчала да я събудят рано сутринта. Не се била регистрирала. Към седем и половина тази сутрин си тръгнала. Попитах ги как е била облечена. Те само вдигнаха рамене. Попитах ги дали е взела такси. Казаха, че не знаят. Върнах се вкъщи и се помъчих да обмисля фактите. Едно нещо вече се открояваше съвсем ясно. Тя не беше заминала заради моето закъснение. И без това бе решила да ме напусне, изнесла си е нещата и сигурно е дошла да си вземе сбогом. Видяла е, че ме няма, върнала се е ядосана в хотела, облякла си червената рокля и е пристигнала да ме обвинява и заплашва, че ще се върне към стария си живот. Дали се е върнала към него и какво изобщо е направила по-нататък, нямах представа; все едно, че бях паднал от луната.

Чаках целия ден, на следващия също. Страх ме беше да отида в полицията. Там можех веднага да проверя. Там всички уличници имаха картони със снимки и досиета и ако тя се бе заловила със стария занаят, трябваше да е картотекирана. Но ако ги насочех по следите й, това щеше да бъде началото на края. А и не знаех дори с какво име се представя. Досега не бях споменавал нито нейното, нито моето име дори пред шофьорите и в хотела. Говорех за нея като за момичето с червената рокля, но и това вече не помагаше. Щом ония не можаха да си спомнят как е била облечена на излизане от хотела, беше сигурно, че не е била в червено. Бездействах, чаках и се проклинах, че й бях дал пет хиляди кетсала просто така, ако й потрябват. Щяха да й стигнат да се крие цяла година. И изведнъж се сетих, че може да отиде където поиска. Можеше и да не е вече в града.

Веднага отидох в една дрогерия, влязох в телефонната кабина и позвъних на „Пан-Американ“. Говорех на английски. Казах, че съм американец и че в хотела съм се запознал с една мексиканка, направил съм й снимки и съм обещал да й ги дам, но не съм я виждал от два дни и се чудя дали не си е заминала. Попитаха ме как се казва. Отговорих, че не знам името й, но ще я познаят по коженото палто, което вероятно носи. Помолиха ме да почакам на телефона. Съобщиха ми, че носачът е помогнал на една мексиканка с кожено палто и ако почакам още малко така, ще проверят името и адреса й. Пак зачаках. После казаха, че за съжаление нямали адреса й, но името й било Ди Нола — онзи ден рано сутринта била взела самолета за Мексико Сити.

В Мексико всичко си беше същото — и магаретата, и козите, и pulquerías^[1] и пазарите — но аз нямах време. Направо от летището отидох в „Маджестик“ — нов хотел, който бяха построили, докато ме нямаше, регистрирах се под името Ди Нола и започнах да я търся. Не отидох в полицията, не разпитвах и не ходех пеша от страх да не ме познаят. Просто наех една кола и накарах шофьора да обикаля с надеждата, че рано или късно случайно ще я видя. Пребродих Гуаутемолзин на шир и длъж, докато момичетата наоколо започнаха да ни се подиграват, щом ни видеха, и шофьорът трябваше да им махне с ръка и да поясни; „postales“^[2], за да им затвори устите. Купуването на пощенски картички, изглежда, беше главното алиби за любопитния турист. Минахме по всички многолюдни улици и колкото повече ни забавяше движението, толкова по-доволен бях. Не откъсвах очи от тротоарите. Вечерта обиколихме всички кафенета и към единайсет часа, след последната прожекция, минахме и покрай кината, да не би случайно да я видя на излизане от някое кино. Не му казах какво търся. Само му нареждах къде да кара.

Денят си отиде, а аз не успях дори да я зърна. Казах на шофьора да ме чака точно в единайсет на другата сутрин — неделя. Като тръгнахме, поисках да ме закара в парка „Чапултепек“, където бях сигурен, че ще я видя. Всяка неделя сутрин целият град се изсипваше там — слушаха оркестъра, яздеха коне, смигаха на момичетата или просто се разхождаха. Обикаляхме три часа, минахме толкова пъти покрай зоологическата градина, оркестъра, лодките в езерото, покрай шефа на конната полиция с дъщеря си, че свят ни се зави, а от нея — ни следа. След обяд продължихме, обиколихме целия град, минахме навсякъде, където се събираха повече хора. Корида нямаше. Сезонът още не бе започнал, но пребродихме булевардите, предградията и всички местенца, за които се сетих. Той ме попита дали ще имам нужда от него след вечеря. Казах не, да дойде в десет сутринта. Така доникъде нямаше да стигна и трябваше да реша какво да правя по-нататък. След вечеря тръгнах да се поразходя и да се помъча да измисля нещо. Разминахме се с няколко познати, но те дори не загряха кой съм. Когато заминах от Мексико, бях висок, як и недохранен американец. Завърнах се като един макаронаджия на средна възраст с толкова голямо шкембе, че краката си не виждах от него. „Паласио де Белас Артес“ беше озарен от светлина. Прекосих улицата и тръгнах натам с намерението да поседя на някоя каменна пейка и да държа под око тълпата, която влизаше. Но като се приближих и прочетох на обявата, че дават „Риголето“, обзе ме шеметно желание да вляза и да пея, да вдигна проклятието от онзи провал, да им покажа какво мога. Спрях се и завих към центъра на града.

До касата, където продават билети за коридата, имаше кафене. Влязох вътре, поръчах си кайсиево бренди и седнах. Казах си, че трябва да забравя за пеенето и да мисля само как да я намеря. Имаше доста хора и няколко души се бяха изправили пред една маса до стената. Някъде зад тях зърнах нещо червено и устата ми пресъхна. Те се върнаха на своята маса и ние с Хуана се озовахме един срещу друг.

Тя беше с онзи тореадор Триеска, около него непрекъснато се трупаха хора да му стиснат ръката и да го поздравят. Тя ме видя и веднага извърна поглед. После и той ме видя. Гледа ме, гледа ме и накрая се сети кой съм. Каза й нещо и се засмя. Тя кимна и продължи да гледа настрани с напрегнато изражение на лицето, но след малко се поусмихна. После той ме зяпна с огромен интерес. По държанието и на двамата разбрах, че той не ме свързва с Ню Йорк и че може би изобщо не знае какво е ставало там. Виждаше в мен само онзи тип, който някога му бе отнел момичето и се бе оказало, че е хомосексуалист. Но това му стигаше. Започна да разиграва някаква комедия и след малко цялото заведение гръмогласно се смееше. Лицето й се изопна. Почувствах как кръвта се качва в главата ми.

Влезе една група mariachi. Той им подхвърли няколко песос и те пронизително изпяха нещо. После му хрумна блестяща идея. Извика главния в групата, прошепна му нещо и те засвириха „Cielito Lindo“^[3] Но той се изправи и запя вместо тях. Обърнат с лице към мен, той пееше с висок предвзет фалцет и жестикулираше. Щяха да се пръснат от смях. Ако тя бе останала безразлична, мисля, че щях да си стоя на мястото и да преглътна всичко това. Но тя се засмя. Не знам защо. Може би само от нерви. Може би защото другите очакваха от нея да се държи така. Може би още ми се сърдеше за Гватемала. А може би наистина й се е сторило смешно, че вървя по петите й като кученце, след като е тръгнала с друг. Не знам и тогава не мислех за тези неща. Когато видях усмивката й, главата ми шеметно се завъртя и разбрах, че нищо и никой не е в състояние да ме спре.

Той свърши куплета и беше удостоен със смях и ръкопляскания. Застана в предвзета поза, отправяйки поздрави към оркестъра и тогава се засмях и се изправих аз. Онзи се изненада, не знаеше как да реагира. А аз запях:

Ау, Ау, Ау, Ау!

Canta y no llores

Porque cantando se alegran.

Cielito lindo,

Los corazones!^[4]

Гласът ми се лееше, бе по-хубав от всякога и като свърших, се задушавах от вълнение. Той стоеше с идиотско изражение на лицето. Избухнаха аплодисменти. Шефът на групата mariachi ми забърбори нещо и те започнаха отначало. Изпях цялата песен, опиянен от чувството, което изпитвах, и от израза на лицето й. Повторих припева тихо и бавно, само за нея. Но накрая извисих глас, задържах така със затворени очи, докато зазвънтяха чашите, и завърших.

Отворих очи, но тя не ме гледаше. Гледаше някъде през мен зад барчето. Тълпата викаше „браво“, хората се тълпяха от улицата и от уста на уста се носеше „Трубадурът на Панамиер!“. Но в една телефонна кабина някакъв офицер крещеше в слушалката. Не знам колко време продължи това. Всички се бяха скупчили около мен и ме засипваха със заглавия на песни, които искаха да им изпея. Докато се опомня, тя тичаше към вратата и Триеска хукна след нея. Но аз го изпреварих, разблъсках тълпата, излязох на улицата и видях червената й рокля пред мен. Спуснах се. Преди да направя и две крачки, няколко ченгета ме сграбчиха за ръцете. Започнах да се дърпам. От другия край на улицата се разнесоха изстрели и хората се разбягаха с писъци. После някой забърбори на испански и чух думата gringo. Пуснаха ме и аз пак хукнах напред.

Имаше още ченгета, бяха се струпали и хора. На паважа видях нещо червено. Проправих си път — тя лежеше, до нея се беше изправил един нисък тип с униформа с три звездички на рамото, а на устните му трептеше усмивка. Доста време мина, докато се сетя, че това е онзи político от Акапулко. Тогава разбрах заповедта да не закачат gringo. Не можеше да ме застреля. Бях твърде важна личност. Но можеше да застреля нея при опит за бягство, за оказване на съпротива при арест, или за нещо друго. И можеше да застане там, да чака и да се наслаждава, като гледа лицето ми.

Хвърлих се към него, той се дръпна, но краката ми се подкосиха и се свлякох до нея, а ченгетата, лампите и линейката се завъртяха около мен с главоломна скорост. Ако той беше причинил смъртта и, какво й бях причинил аз?

Отново бях в сакристията на малката църква край Акапулко, дори забелязах почернелите плочки, на които бяхме палили огън. Босите индианци влизаха безшумно — жени с rebozos на главите, мъже с най-чистите си бели костюми. Баща й, майка й, и разни братя и сестри, за които изобщо не бях чувал, седяха на първата пейка.

Ковчегът беше бял, а покрай олтара бяха наредили цветята, които тя харесваше и които бях поръчал да изпратят от Ксочимилко. Горе галерията за хора беше пълна с момичета и момчета в бели дрехи. Влезе свещеникът, започна да си облича одеждите и аз му платих. Той ме хвана за ръката.

— Вие пеете, да, сеньор Шарп? Може би Agnus Dei?

— Не.

Вдигна рамене, обърна се и нахлузи стола̀та си. Пак ме обзе онова ужасно чувство за вина, което не ме напускаше през последните два дни.

— … Никога… Никога вече.

— Ах — почти изшептя той, погледна ме, вдигна ръка да ме благослови и зашепна нещо на латински. Тогава разбрах, че съм се изповядал и че съм получил опрощение и ме обзе странно сиво спокойствие. Седнах до семейството й на пейката и музиката засвири. Изнесоха Хуана до гроба й на склона. Като спускаха ковчега, от гроба изскочи игуана и припна по скалите.