Джеймс Кейн
Серенада

I

Бях в „Тупинамба“ пиех biscocho^[1] и кафе, когато влезе онова момиче. Всичко в нея говореше, че е индианка — от тъмно керемиденото rebozo^[2] и черната рокля на лилави цветя до полюляващата се походка, типична само за жените, които носят на главите си делви, вързопи и кошници едва ли не преди да проходят. Но цветът на кожата й въобще не издаваше индианската кръв. Беше почти бяла — съвсем мъничко café con leche^[3]. Тялото й беше по индиански оформено, без да е грозно. Повечето индианки имат изпъкнали бедрени мускули, от което талията изглежда някак удължена, а фигурата — безформена, тънки възлести крака и твърде големи гърди. В това отношение и тя си беше доста надарена, но бедрата й бяха заоблени, а краката — с по-меки очертания. Беше слабичка, но имаше и нещо еротично в нея, сякаш след три-четири години щеше да надебелее. Всичко това обаче забелязах между другото. Лицето й привлече вниманието ми. То беше плоско като на всички индианци, но не със сплеснат нос и някак си подхождаше на изправената й глава, а очите й бяха изразителни, а не лъскави и изцъклени. Доста големи и черни, те гледаха втренчено и в тях се долавяше някаква особена ленива дързост. Устните й бяха пълни, но хубави и, разбира се, носеше дебел слой червило.

Беше около девет часа вечерта и заведението бе претъпкано с менажери на тореадори, посредници, вестникари, сводници, ченгета и какви ли не щеш, но нямаше един-единствен човек, на когото да разчиташ. Тя приближи до бара, поръча си нещо за пиене, после отиде и седна до една маса, а аз усетих познатото задушаване от останалия без кислород въздух, но този път не беше същото. От доста време в живота ми липсваше жена и разбрах какво изпитвам. Донесоха й поръчката — кока-кола и уиски — и аз запремислях. Това можеше да е само началото или пък пиеше за апетит и ако беше второто, аз бях загубен. „Тупинамба“ е повече кафене, отколкото ресторант, но много хора се хранеха тук, и ако тя възнамеряваше да вечеря, последните ми три песос нямаше да стигнат за нищо.

Тъкмо реших да рискувам и да отида при нея, тя се премести. Прехвърли се през две маси, после пак се премести и разбрах какво е намислила. Беше хвърлила око на един тореадор — Триеска, хлапак, когото бях гледал два пъти на арената — веднъж го бяха включили в програмата със Солорзано, най-голямата знаменитост тогава, и още веднъж — след края на сезона в една новиляда^[4] в дъждовен неделен ден, когато той уби два бика. С плаща бе факир и щеше да спечели големи пари. Беше си сложил раиран костюм — мексиканците си въобразяват, че така са много издокарани — и кремава шапка. Бе сам, но разните менажери, посредници и драскачи непрекъснато спираха до масата му. Момичето нямаше големи изгледи за успех, но щом няколко души се отдалечаваха, се примъкваше по-близо. И скоро се намърда до него. Той не си свали шапката. Това трябваше да ми подскаже нещо, но не. Виждах в него само един тъпак, дотолкова влюбен в себе си, че не знае как да се държи. Тя го заприказва, той кимна, поговориха малко, но си личеше, че не се познават от по-рано. Допи си чашата и той първо се направи на ударен, но после й поръча още една.

Щом загрях за какво е дошла, постарах се да не проявявам повече интерес, но очите ми не се откъсваха от нея. След няколко минути разбрах, че е усетила погледа ми, а и от другите маси някои също бяха надушили какво става. Тя непрекъснато се загръщаше с rebozo-то си, сякаш бе студено, и повдигаше едното си рамо, тъй че беше почти гърбом към мен. Бе вирнала глава и аз изобщо не можех вече да откъсна очи от нея. Но тореадорите приличат съвсем на бездарни актьори — следят какво става на другите маси, само не и на своята, та и той — успя единствено да забележи, че наоколо се разменят погледи. Нали разбирате, едно такова голямо кафене е пълно с истукани, които са насядали с килнати на тила шапки, ядат, пият, пушат, четат и бърборят на испански и никакво сбутване с лакти, сочене, нито шушукане: „Я виж там“. Усърдно си гледат работата. Но все ще се намерят чифт очи зад някой вестник, които да не са отправени към вестника, или някоя сервитьорка ще спре до някого да му каже нещо и ще се разнесе малко по-силен смях, отколкото обикновено си заслужават закачките на сервитьорките. Той седеше с глуповат израз на лицето и почукваше с нокът по чашата си, но изведнъж сякаш мравки ме полазиха по гърба. Той стана, идваше при мен.

Никой с три песос в джоба не си търси сам белята и когато всички замръзнаха по местата си като на стопкадър, казах си, че трябва да се държа приятелски, да се измъкна и да не се залавям с нещо, което после няма да мога да спра. Но той застана пред мен все още с шапка на глава.

— Моя маса интересува вас, а?

— Вашата… какво?

— Моята маса. Вие гледате, явно интересува вас, сеньор.

— А, сега разбирам.

Не се държах приятелски, а подло. Пуснах най-хубавата си усмивка, станах и махнах с ръка към един стол.

— Разбира се, ще обясня. С удоволствие ще обясня.

Тук нещата трябва да се опростяват, защото от мексиканския начин на посрещане няма никаква полза.

— Моля седнете.

Той погледна първо мен, после стола, но реши, че ме е хванал натясно, и седна. И аз седнах. После направих това, за което от петнайсет минути ме сърбяха ръцете.

Повдигнах кремавата шапка от главата му, сякаш му правех най-голямата услуга, леко пъхнах листа с менюто под нея и я поставих на един стол. Ако беше мръднал, щях да го халосам, та ако ще и да ме застрелят. Но той не мръдна. Това го свари неподготвен. Заведението забръмча като кошер. Първият рунд беше мой.

— Може ли да ви поръчам нещо, сеньор?

Той примигна и май въобще не ме чу. После се заоглежда за помощ. Беше свикнал галерията да го приветства с „Ole“ всеки път, щом се изсекне, но ето че остана излъган. Всички лица наоколо бяха безизразни, за тях ние, все едно че не съществувахме. Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне към мен и да се помъчи да се сети за какво е дошъл.

— Обяснение. Почвай, моля.

Бях му нанесъл неочакван удар и реших да му прасна още един в зъбите.

— Веднага. Да, гледах, така е. Но не вас. Повярвайте ми, сеньор, не вас. И не масата. А дамата.

— … Вие… казвате това? Вие ми казвате такова нещо?

— Разбира се. Защо не?

Е, какво щеше да направи сега? Можеше да ме предизвика на дуел, но в Мексико изобщо не знаят какво е това дуел. Можеше да ми фрасне един, но аз бях с около двайсет килограма по-тежък от него. Можеше да ме застреля, но нямаше револвер. Бях нарушил всички правила на играта. В Мексико не се разговаря така, а щом подхвърлиш на мексиканец нещо, което не е чувал, ще му трябва цяла година да измъдри отговора. Седеше и премигваше срещу мен, ушите и бузите му пламнаха, а аз му предоставих достатъчно време да измисли нещо, ако може, сетне продължих:

— Ето какво ще ви кажа, сеньор. Наблюдавах дамата с огромно внимание и установих, че е много очарователна. Възхищавам се от вкуса ви. Завиждам на щастието ви! Хайде да разиграем лотария за нея и който има късмет, ще спечели. Ще й купим по един билет и у който се падне по-големият номер, ще я почерпи. Е?

Заведението пак забръмча като кошер, този път по-продължително. Едва ли и половината говореха английски, тъй че трябваше да им се преведе, за да разберат думите ми. Успях да преброя до четири, докато той премисли и се опомни.

— Защо да правя това, моля? Дамата, тя е с мен, нали? Аз залагам дама в lotería, а вие какво залага, сеньор? Ще кажете ли?

— Надявам се, не сте страхливец, сеньор?

Това никак не му хареса. Лицето му отново пламна, но тогава аз усетих нещо зад гърба си, което пък на мен никак не ми хареса. Ако усетиш нещо зад гърба си в Щатите, най-вероятно е да се окаже келнер с чиния супа, обаче в Мексико може да се окаже какво ли не — и най-доброто да е, хич не ти трябва. Около половината от населението в тази страна носи на кръста си револвери със седефени дръжки и лошото им е, че гърмят, а след като гръмнат, все едно че нищо не е станало. Този тип имаше доста приятели. Беше известен идол, а за мен едва ли някой щеше да скърби. Седях, втренчил поглед право в него, и ме беше страх дори да се обърна.

Той също го усети и на лицето му се появи особено изражение. Наведох се да изтърся цигарената пепел от сакото си и погледнах с крайчеца на окото. По едно време се бяха мярнали двама улични продавачи на лотарийни билети, но когато той дойде при мен, сигурно и те се бяха заковали на местата си като другите. Сега се появиха отново, правейки му знаци да се съгласи и че победата му е в кърпа вързана. Направих се, че не съм ги забелязал. Дадох си вид, че губя търпение и настоях с по-остър тон:

— Е, сеньор? Да?

— Si, si. Правим lotería!

Тогава истуканите се размърдаха и четиридесет-петдесет души се скупчиха около нас. Докато работата беше сериозна, не биваше да се месят, но ето че го обърнахме на игра: всеки можеше да участвува и повечето го направиха. Но двамата продавачи на лотарийни билети ги изпревариха — единият вече буташе в моите ръце розови билети, а другият — зелени в неговите. Нали разбирате, в Мексико има стотици видове лотарийни билети — розови, зелени, жълти, сини, и много малко от тях печелят. Двамата се заеха да правят разни фокуси — покриваха билетите със салфетки, за да не им видим номерата, но моят човек непрекъснато ми шепнеше и смигаше, с което искаше да ми каже, че номерата на неговите билети са страшно големи. Беше индианец, с посивяла коса и шоколадовокафяво лице на светец, и човек би помислил, че не може да лъже. Сетих се за Кортес — как ли е прозирал номерата им.

Но аз не бях Кортес, защото исках да се хвана. Виждах момичето зад тълпата, седеше си, сякаш нямаше понятие какво става; тъкмо тя бе целта ми, а не да побеждавам някакъв си скапан тореадор. И нещо ми подсказваше, че в никакъв случай не бива да я спечеля на лотария. Тъй че — реших да загубя и да видя какво ще стане после.

Махнах му с ръка да избира който билет иска и на него не му оставаше нищо друго, освен и той да ми махне с ръка. Избрах розов, струваше едно песо и го оставих. Разкъсаха билета и отново взеха да правят фокуси — сложиха го на масата и го покриха с шапката ми. Той взе зелен, струваше половин песо. Кой знае защо, всички избухнаха в смях. Похлупиха го с шапката му, сетне си вдигнахме шапките. Моят имаше № 7. Неговият — № 100 000 и нещо. Това заслужи едно „Ole“. Още не мога да ги разбера тия мексиканци. Когато бикът излезе на арената, всички знаят, че точно след петнайсет минути ще бъде мъртъв. И все пак, когато шпагата го прониже, крещят като луди. И забележете, един мъртъв бик по нищо не се отличава от друг мъртъв бик. Тази вечер всички до един в кафенето знаеха, че ме баламосват и въпреки това, след като си вдигнахме шапките, те му изръкопляскаха, потупаха го по рамото и се разсмяха, все едно че самата съдба му е поднесла голямата победа.

— Така. Сега. Вие пак гледа, а?

— В никакъв случай. Вие спечелихте и ви поздравявам, de todo corazón^[5]. Моля, предайте билета на дамата и моите поздравления и й кажете, че се надявам да спечели банката на Мексико.

— Si, si, si. И така, сеньор, adiós.

Той се върна на мястото си с билетите, а аз си сложих още малко топло leche в кафето и зачаках. Не се оглеждах. Но зад бара имаше огледало, тъй че ако исках, можех да видя как той й дава билетите, побъбриха доста и през това време тя погледна към мен само веднъж.

 

 

Тръгнаха си доста късно. Седях близо до вратата, но не обърнах глава. Усетих, че спряха, тя му зашепна нещо, а той й отвърна и се засмя. По дяволите, какво от това? Беше ме победил, нали? Можеше да си позволи да бъде великодушен. Миризмата на тялото й ме удари в носа и разбрах, че е застанала точно до мен, но не мръднах, преди да продума.

— Сеньор.

Станах и се поклоних. Гледах я отвисоко, почти я докосвах. Беше по-ниска, отколкото предполагах. Заоблените й форми или може би стойката й подвеждаха.

— Сеньорита.

— Gracias, благодаря за billete.

— Няма защо, сеньорита. Надявам се с него да спечелите толкова, колкото загубих аз. Ще станете богата — muy rico.

Това й хареса. Позасмя се и сведе очи, после ги вдигна.

— Така. Muchas gracias.

— De nada.

Но тя отново се засмя, обърна се и тръгна, а аз седнах и главата ми забуча — този смях означаваше, че се кани да каже нещо, но се отказа, а аз предчувствувах, че ще има продължение. Когато бях в състояние спокойно да се огледам, той още стоеше близо до входа и изглеждаше малко кисел. Попоглеждаше към вратата, на която пишеше damas и аз се сетих, че тя сигурно е влязла там, а той не е особено доволен от това.

След минутка дойде сервитьорката и ми остави сметката. Беше за шейсет сентавос. Тя ми беше сервирала и друг път — хубава, дребничка mestiza^[6] около четиридесетте, с венчална халка, която ти навираше в очите при всяка възможност. Венчалната халка е голяма работа в Мексико, но все още не означава, че е имало сватба. Тя притисна корем о масата и аз чух гласа й, въпреки че устните й не помръдваха и гледаше встрани.

— Дамата, искаш нейния dirección, нали? Къде живее?

— Наистина ли знаеш този dirección?

— Един paraquito^[7] каза… ей сега.

— В такъв случай, да.

Сложих едно песо върху сметката. Черните й очички се присвиха, заусмихваха се дружелюбно, но не помръдна. Сложих и другото песо отгоре. Тя взе молива си, придърпа листа с менюто и започна да пише. Не беше стигнала и до третата буква и някой издърпа молива от ръката й — онзи стоеше, моравочервен от гняв. Беше загрял и тъй като аз не му бях дал възможност да ми каже каквото иска, сега си го изкара на нея и тя му отвърна със същото. Не разбрах всичко, но основните неща ми станаха ясни. Той я обвини, че ми предава бележка, а тя отвърна, че само е записвала адреса на хотел, за което аз съм я помолил, хотел за Americanos. В Мексико сигурно обичат да гледат как баламосват някого. Петима-шестима се намесиха и се заклеха, че са ме чули да я питам за адреса на хотел и тя ми е давала именно него. Но той не се хвана на въдицата им. Сега плуваше в собствени води и говореше на родния си език. Занарежда на всички къде да вървят и точно посред тия приказки на вратата за damas се появи тя. Последните му думи бяха отправени към нея, после той смачка на топка листата с менюто, хвърли я в лицето й и си излезе. Тя дори не си направи труда да го изпрати с поглед. Усмихна ми се, сякаш това беше хубавичка шега, и аз станах.

— Сеньорита. Позволете да ви изпратя до вас.

Последва шушукане, смях и „Ole.“

Мисля, че колкото и да е отнесен, всеки мъж ще го побият хладни тръпки, щом една жена му каже „да“, и на мен много неща ми минаха през ум, когато тя ме хвана под ръка и тръгнахме към изхода на кафенето. Първо си помислих, че съм останал и без последното си песо, че съм без пукната пара в Мексико Сити и нямам представа какво ще правя оттук нататък и как ще го правя. Другото беше, че не им бях благодарен за това „Ole“, че мразех мексиканците с техните номера, мразех ги още повече тъкмо заради тези номера — тъй лошо са скроени, че веднага ги усещаш. И номерата на французите не струват, но мексиканските са направо тъпи. Главното обаче беше странното звучене на това „Ole“, сякаш през цялото време ми се надсмиваха и изведнъж се зачудих по кой ли път ще тръгнем, като излезем навън. Не можеш да очакваш, че момиче, което се опитва да свали тореадор, току-що е излязло от пансион за благородни девици. И все пак до този момент не ми беше хрумнало, че тя може да търгува с тялото си. Излязохме на улицата, като се надявах да завием надясно. Надясно се намираше централната част на града и ако тръгнехме натам, можеше да ме заведе на безброй места. Но наляво се намираше Гуатемолзин — значи търговия и нищо друго.

Завихме наляво.

Завихме наляво, но тя пристъпваше толкова леко и говореше тъй сладко, че аз отново започнах да се надявам. Индианецът е пълна загадка. Може да живее в колиба от пръчки и кал, а пръчките и калта са си само едни пръчки и кал, нали? От тях не може да се направи нищо друго. Но той ще те заведе там с най-учтивите обноски на света, с десет пъти повече достойнство от дузина зъболекари в Щатите, които имат вили за по 10 000 долара с декоративна мазилка, акции в строителството, жилища, които дават под наем и децата им учат в частни училища. Тя ме бе хванала под ръка и пристъпваше по-грациозно от херцогиня. Леко се пошегува, че върви в крак с мен, вдигна един-два пъти поглед, усмихна се и ме попита отдавна ли съм в Мексико.

— Само от три-четири месеца.

— О, и харесва?

— Много. — Не ми харесваше, но исках да бъда учтив поне колкото нея. — Много е хубаво.

— Да.

Много смешно казваше „да“, и тя като другите. Провлачваше го и се получаваше „да-а-у“.

— Много цветя.

— И птици.

— И момичета.

— За тях не знам.

— Не? Дори съвсем мъничко?

— Не.

Една американка щеше да ме изяде с парцалите, но когато тя разбра, че не искам да говорим за това, се усмихна и заприказва за Ксочимилко^[8], където растели най-хубавите цветя. Попита ме дали съм ходил там. Казах, че не съм и че може би някой път тя ще ме заведе. При това тя извърна поглед, не разбрах защо. Предположих, че избързвам малко. Тази вечер ни беше първа, а после щеше да му дойде времето да говорим и за Ксочимилко. Стигнахме Гуаутемолзин. Надявах се да прекоси улицата. Но тя зави и преди да изминем и двайсет метра, спря до един бордей.

Може и да не знаете как стават тези работи в Мексико. Няма домове с мадам, салон и електрическо пиано, поне не в тази част на града. Има една редица кирпичени, едноетажни колиби, измазани в синьо, розово, зелено, или каквото и да е там. Колибите са с по една стая и са наблъскани една до друга като казармени бараки. Имат и по една врата с малко прозорче като на гардероб в театър. Според закона тази врата трябва да се държи затворена и те си намират клиенти, навеждайки се през прозорчето, но ако познават кварталното ченге, може и да отърват наказанието за отворена врата. Тази беше широко отворена и в рамката й стояха три момичета — двете бяха около четиринайсетгодишни и приличаха повече на деца, а третата беше по-възрастна и дебела, може би двайсет и пет годишна. Тя направо ме покани вътре, но изведнъж се озовах сам, защото веднага излезе на улицата да си побъбри с другите три и аз долових отчасти за какво става въпрос. И четирите живееха под наем в тази стая, тъй че трите трябваше да чакат отвън, когато четвъртата е с клиент, но аз явно бях по-особен случай, можеше да прекарам тук цяла нощ и се налагаше приятелките й да се заметат някъде. Скоро почти цялата улица научи това — ченгето, продавачката в кафенето на ъгъла и куп момичета от другите бараки. И никой не се ядоса, учуди, никой не пусна мръсни шеги. На такива улици очакваш да видиш груби обноски, но от техния разговор човек можеше да помисли, че са от секция на дружеството „Женско милосърдие“ и умуват къде да настанят зетя на пастора, кацнал в града малко неочаквано. Държаха се, сякаш това е най-естественото нещо на света.

След малко се разбраха коя къде да отиде, а тя дойде и затвори вратата и прозореца. Вътре имаше легло, скрин в стил ранен Гранд Рапидс^[9], умивалник, огледало над него и няколко навити на руло рогозки, изправени в ъгъла, на които спяха. Имаше и два стола. Бутна ме да седна на единия, даде ми цигара и зае другия. Това беше то. Нямаше смисъл да се залъгвам повече защо Триеска не бе свалил шапката си. Дамата на моето сърце беше само една евтина проститутка.

 

 

Тя запали първо моята цигара, после своята, пое дима, издиша го и изгаси клечката кибрит. Пушехме и атмосферата бе нажежена като гума на буксуваща кола. От другата страна на улицата, пред кафенето, свиреше един mariachi и тя заклати глава в такт с музиката.

— Цветя, птици и mariachis.

— Да, много.

— Харесваш mariachi? Имаме ги. Тук ги има.

— Сеньорита.

— Да?

— … Нямам петдесет сентавос. Да платя на mariachi. Нямам…

Обърнах джобовете си наопаки, за да й покажа. Мислех, че е най-добре да сложа край на тази игра. Нямаше смисъл да се надява, че е хванала на въдицата богато татенце от Америка, а после да се разочарова.

— Ах. Колко мило.

— Опитвам се да ти кажа, че съм без пукната пара. Todo никакви пари. Нямам нито едно сентаво и по-добре да си вървя.

— Няма пари, но ми купи billete.

— За него ми отидоха последните.

— Аз има пари. Малко. Петдесет сентавос за mariachi. Сега гледай на така.

Тя се обърна, повдигна черната си пола и затършува в чорапите си. Разберете, не исках никакъв mariachi да ни прави серенада под прозореца. От всичко в Мексико мисля, че най-силно мразех тези mariachis, за мен точно те олицетворяваха цялата страна с недостатъците й. Те са банда скитници, обикновено петима на брой, които биха печелили много повече, ако се заловят за работа, а те цял живот — от ранна възраст нищо не вършат, само обикалят и дрънкат на инструментите за всеки, който им плаща. Цената за няколко песни е петдесет сентавос, които се разпределят и на всеки се падат по десет сентавос, или около три цента. Трима свирят на цигулка, един — на китара, а петият — на особен вид бас китара, каквато има тук. И сякаш това не им стига, та на всичко отгоре и пеят. Хайде, няма значение как пеят. Правят си гаргара с басов фалцет, от което можеш да настръхнеш, но изпяват песните си, както заслужават, и именно парчето, което пееха, ме раздразни. Казват, че мексиканците са музикални. Не е вярно. От сутрин до вечер само се дерат, но това е най-монотонната, посредствена музика, записвана някога с ноти и тук не е съчинена нито една свястна мелодия. Да, знам за Чавес^[10]. Това е испанска музика, влязла през едното ухо на някой индианец и излязла през другото, и ако си мислите, че след това звучи по същия начин, грешите.

Е, може да ви се струва, че се горещя за нищо, но Мексико ми дойде много и искам само да кажа, че ако трябваше да изслушам ония пет лениви говеда под прозореца, щяха да се случат неприятни неща. Но аз исках да й доставя удоволствие. Дали защото така прие новината, че съм без пукната пара, или защото очите й светнаха, като чу, че ще има музика, или пък заради хубавия крак, който зърнах, докато трябваше да гледам на другата страна, не знам. Каквато и да бе причината, професията й вече нямаше такова значение. Чувствах се също както в кафенето, исках още да ми се усмихва и да се навежда към мен, щом я заговоря.

— Сеньорита.

— Да.

— Не обичам тези mariachi. Свирят много лошо.

— О, да. Но те само бедни момчета. Не учили, не вземали уроци. Но свири… много хубаво.

— Е, да оставим това. Нали искаш музика, това е главното. Позволи ми да бъда твоят mariachi.

— О, ти пееш?

— Съвсем малко.

— Да, да. Харесвам… много.

Излязох, прекосих улицата и взех китарата от mariachi номер четири. Той се развика като луд, но тя изскочи след мен и протестите му бързо секнаха. После се върнахме. Малко или много, свиря на почти всички инструменти, но на китара съм същински цар. Онзи я беше настройвал както му падне, но аз я настроих както трябва, без да му скъсам струните и майсторски засвирих. Започнах с прелюдията към последното действие на „Кармен“. Според мен тя е един от върховете в музиката изобщо и веднъж й направих нов аранжимент. Ако си мислите, че е невъзможно, изсвирете онази част за дървените духови инструменти горе, близо до грифа, а останалото — върху резонансната кутия и ще ви прозвучи едва ли не като цял оркестър.

Докато настройвах китарата, тя се държеше като дете — приведена напред, внимателно наблюдаваше какво правех, но щом започнах да свиря, изправи гръб и ме заоглежда изпитателно. Беше й ясно, че никога не е чувала подобно нещо и ми се стори, че у нея се прокрадна слабо подозрение — кой съм аз всъщност и какво, по дяволите, правя тук. Затова, като слязох на по-ниската ми — струна за фразата на фагота в оркестъра, я погледнах и се усмихнах.

— Ревът на бика.

— Да, да!

— Добър mariachi ли съм?

— О, хубав mariachi. Коя е музиката?

— „Кармен“.

— О. Да, разбира се. Ревът на бика.

Засмя се, запляска с ръце и това като че ли реши въпроса. Впуснах се в арията на тореадора от последното действие и непрекъснато усилвах тона, за да се получи отделен музикален номер, без да се съобразявам с вокалните партии. На вратата се почука. Тя отвори — онзи mariachi и почти всички жени от улицата бяха там.

— Те молят отворена врата. Да чуват и те.

— Добре, обаче да не пеят.

И така, оставихме вратата отворена, аз получих овации за изпълнението си и изсвирих интермецото, а после и въведението в операта. Пръстите малко ме заболяха, тъй като не бяха загрубели, но преминах на интродукцията към хабанерата и запях. Не знам докъде стигнах. Изражението на лицето й ме накара да спра. Вече не беше същото — просто едно лице, което може да се види на прозореца на всеки бардак — тя сякаш гледаше през мен.

— … Какво има?

Исках да прозвучи смешно, но тя не се засмя. Без да откъсва поглед от мен, дойде и взе китарата от ръцете ми, после излезе и я подаде на mariachi. Тълпата се разбъбри и започна да се разотива. Тя се върна с другите три момичета.

— Е, сеньорита — май не ви харесва как пея.

— Mushas gracias, сеньор. Благодаря.

— Съжалявам. Довиждане, сеньорита.

— Buenos noches, сеньор.

С неуверени стъпки се озовах на „Боливар“, като се мъчех да я забравя, всичко да забравя. От съседната пресечка се зададе някой. Беше Триеска. Сигурно след моето излизане е отишла да му телефонира. Свих бързо зад един ъгъл, за да не го срещна. Продължих, пресякох някакъв пазарен площад и се озовах точно пред Паласио де Белас Артес — тяхната опера. Не бях идвал насам, откакто се провалих преди три месеца. Гледах я втренчено и си мислех колко ниско съм паднал. Провал в „Риголето“ с може би най-гадния оперен състав на света пред публика, която не можеше да различи „Риголето“ от „Янки Дудъл“, с хор от индианци зад мен, които се мъчеха да минат за благородни дами и лордове, мексикански тенор от едната ми страна, който не можа да получи аплодисменти дори за „Questa o Quella“^[11] и една черна негърка от другата ми страна, която се пощеше и пееше „Caro Nome“^[12] — като че ли по-ниско от това не можех да падна. Но с глупавата си тиква бях забравил тези спомени. Опитах се да направя серенада на една жена, на която е лесно да се направи серенада, и не успях дори в това.

Върнах се в евтиния си хотел, където бях платил до края на седмицата, влязох в стаята си и се съблякох, без да светвам лампата, за да не гледам бетонния под, умивалника с мръсни ивици по него и гущера, който щеше да излезе иззад бюрото. Легнах си, завих се със скапаното памучно одеяло, опънах се и се загледах в мъглата, която проникваше в стаята. Затворех ли очи, появяваше се тя — гледаше ме и виждаше нещо в мен. Не знаех какво, отворех ли очи, виждах мъглата. След малко ми мина през ум, че се страхувам от това, което тя виждаше в мен. То щеше да се окаже една ужасна бъркотия — нямах понятие каква.

II

Доколкото си спомням, това се случи през юни и после два месеца не я видях. Не е много важно какво съм правил през това време, за да ям. Понякога не ядях. Известно време работих в джазов оркестър, свирех на китара. Това беше в един нощен клуб на булевард „Реформа“ и аз страшно им трябвах. Искам да кажа, че заведението беше за американци и ония си мислеха, че им предлагат оригинална музика, но грешаха. Залових се за работа и ги научих да свирят бързите парчета бързо, а бавните — бавно, поне отчасти и подготвих двама да могат да свирят от време на време соло, просто за разнообразие. Разберете, не може да се постигне много нещо. Мексиканците нямат особено чувство за ритъм. Що се отнася до тяхната cucaracha^[13], бива ги, но щом ги накараш да забавят темпото за фокстрот, не те разбират. Свирят си просто механично и когато хората излязат на дансинга, не могат да танцуват. Все пак, направих каквото можах, вмъкнах и някои нови ритми, с които правеха впечатление на по-добри, отколкото са всъщност, и бизнесът потръгна. Но една вечер се появи някакъв тип с пистолет на кръста и поиска да види документите ми, след което ме изхвърлиха. Смятат, че Мексико е за мексиканците. Изхвърлиха ме, ама си загубиха джазовия оркестър. Бизнесът им западна и по-късно научих, че са затворили заведението.

След това трябваше да се моля дори да ме оставят в хотела, докато уж си получа парите от Ню Йорк, които никога нямаше да дойдат и всички го знаехме прекрасно. Оставиха ме в стаята, но без чаршафи и обслужване. Трябваше да спя на дюшека, да се завивам с дрехите си и да си мъкна сам водата за миене. Дотогава все някак успявах да поддържам нещо като ръб на панталоните си, колкото да си изпрося черпня от някой американец в кафенето на Буч, но вече и за това не ставах; заприличах на такъв, какъвто си бях — един обикновен лентяй в мексикански град. Нямаше да има дори какво да ям, ако не трябваше сам да тичам за вода. Сутринта тръгнах да търся откъде да си налея, а пък калаената кана не се побираше под крана на умивалнята в дъното на коридора и се наложи да сляза в кухнята. Не ми обърнаха внимание и изведнъж ми хрумна какво да правя, та следващия път слязох там през нощта. Нямаше никого и аз бързо надникнах в хладилника. В Мексико всички си имат електрически хладилници, някои — със секретни заключалки като сейф, но на този липсваше. Отворих го, светна една лампичка и естествено вътре имаше доста студени закуски. Гребнах си малко черен боб в стъкления пепелник, който бях взел, и се качих горе, като го прикривах с каната. Върнах се в стаята си и залапах, загребвайки с ножа. В продължение на две седмици така преживявах. Един ден намерих на улицата десет сентавос и си купих калаена лъжица, глинена сапуниерка и сапун. Сложих сапуниерката и сапуна на умивалника, уж че внасям свои подобрения, щото те нищо не ми даваха. Лъжицата държах в джоба си. Всяка нощ слизах долу и си гребвах със сапуниерката боб, ориз, или каквото имаше там, а понякога и малко месо, но само ако беше достатъчно, та да не ме усетят. Не се докоснах до нищо, което можеше да се преброи и вземах по малко от чиниите само когато бяха препълнени, а после заглаждах яденето. Веднъж намерих половин бут шунка. Отрязах си едно парченце от дебелата част отдолу.

И една сутрин получих ето това писмо, добре напечатано на машина отначало до край наред с името на подателя вместо подпис на лист бяла канцеларска хартия за делова кореспонденция.

1 ул. „Гуаутемолзин“ 44 б,

град Мексико

14 август

 

Г-н Джон Хауард Шарп

Хотел „Домингес“

Улица „Виолета“

 

Мили Джони,

 

Тъй като ми беше невъзможно да те видя вчера на пазара, където обикновено правя покупките си за дома, в който работя, се виждам принудена да се обърна към теб с това писмо и да ти кажа, че спах много неспокойно от думите ти, които са ми като живот, и понеже не мога да остана без връзка с теб, знай, че ще те чакам тази вечер в осем часа, за да си поговорим, като се надявам, че ще дойдеш и ще бъдеш точен.

С най-добри пожелания от тази, която те обича от цялото си сърце и която не те забравя,

Хуана Монтес

Нямаше значение откъде е научила името и адреса ми. Сервитьорката от „Тупинамба“ ставаше за тая работа. Но другото — срещата, която уж съм имал с нея вчера и как тя не могла да заспи от мислене за мен — беше чиста безсмислица. Както и да е, тя искаше да се видим, това беше най-важното, а до залез-слънце оставаше още доста време. Отдавна вече не се тревожех как ме е погледнала или какво е означавал този поглед и тем подобни. Хич не ми пукаше, ако ще да ме гледа, все едно че съм гърмяща змия. Качих се горе, обръснах се и тръгнах с надеждата, че в края на краищата това може да завърши и с вечеря.

Почуках на вратата, прозорчето се отвори и дебеланата подаде глава. Четирите тъкмо ставаха. Прозорчето се затвори и Хуана ми извика нещо. Почаках и тя излезе доста бързо. Този път беше с бяла рокля, която сигурно струваше не по-малко от две песо, бели чорапки и обувки. Приличаше на гимназистка от малко градче. Поздравих, попитах я как е, тя отвърна, че е много добре, gracias, и попита аз как съм. Казах, че не мога да се оплача и се примъкнах по-близко до вратата, да видя дали ще ми замирише на кафе. Кафе явно нямаше. Тогава извадих писмото и я запитах какво означава.

— Да. Аз помолих дойдеш. Да.

— Това го схванах. Ама другото какво означава? Не съм имал среща с теб… доколкото знам.

Тя само изучаваше ту мен, ту писмото, но колкото и да бях ядосан, както и да ми беше смачкала фасона онази нощ, колкото и тъпо да ми беше досега, онова чувство, което бях изпитвал към нея, не ме напускаше — всеки мъж го изпитва най-вече към една жена, но донякъде и към едно дете. Имаше нещо в нея — начина, по който говореше, държеше главата си и въобще вършеше всичко — от което така ми се сви гърлото, че едва дишах. В никакъв случай не беше детинското в нея. Беше индианското. Тъкмо индианското в нея ме развълнува толкова, защото това означаваше, че ще си бъде все такава. Разбирате ли, бедата беше там, че тя не знаеше какво пише в писмото. Не можеше да чете.

Извика дебеланата, накара я да го прочете, че като се развика, такова нещо не сте чували. Другите две излязоха и взеха да й пригласят, после тя ме сграбчи за ръката.

— Автомобила. Караш, да?

— Ами някога карах.

— Ела тогава. Ела бързо.

Тръгнахме по улицата и тя се вмъкна в една съборетина, която трябваше да представлява нещо като гараж. Беше претъпкано с таратайки с лепенки на предните стъкла, пазеха ги може би за шерифа или кой знае за какво, но някъде по средата на редицата им се мъдреше най-новичкият, най-червеният форд на света. Блестеше като цирей на врата на моряк. Тя се приближи до колата, с една ръка размахваше писмото, а с другата — ключа.

— Така. Сега тръгва. Улица „Венецуела“.

Качих се, качи се и тя, отначало колата не можеше да запали, но тръгна, подкарах я в сумрака и излязохме навън. Не знаех къде е улица „Венецуела“ и тя се опита да ми обясни, но не разбираше какво значи еднопосочна улица и така се объркахме, че се мотахме половин час, докато стигнем. Дадох на заден ход да паркирам, но тя не изчака, а веднага изскочи и притича до една колонада, където на тротоара се бяха разположили като на бивак петдесетина типа — зад маси с пишещи машини върху тях. Всички бяха облечени с черни костюми. В Мексико черният костюм показва, че си много образован, а черните нокти — че си много работен. Приближих, а тя вече спореше с един тип и след малко той седна, пъхна в машината един лист, написа нещо и й го подаде. Тя дойде при мен, като го размахваше в ръка и аз го взех. Имаше само два реда, започваше с „Драги мистър Шарп“ вместо с „Мили Джони“ и пишеше, че иска да ме види за нещо важно.

— Това писмо, голяма грешка.

Тя го скъса.

Е, да оставим настрана подробностите. В резултат от голямата им образователна програма, половината от населението в града трябваше да идва при тези типове да му пишат писмата и тя беше направила точно това. Но тоя бил малко зает, не разбрал съвсем точно какво му казала и й скалъпил любовно писмо. Ето защо тя трябваше пак да дойде и да си получи това, за което е платила. Не я обвинявах, но все още не разбирах какво иска и бях гладен.

 

 

— Автомобила — харесва ти, да?

— Страхотен е.

Навлизахме пак в ул. „Боливар“ и според правилника трябваше непрекъснато да натискам клаксона. Най-важното нещо, което монтират на колите за износ в Мексико, е най-големият и най-силен клаксон, който може да се намери в Детройт, а този звучеше на два гласа, все едно че два ферибота се разминават в мъглата на Ийст Ривър.

— Работата ти сигурно върви добре.

Не исках да се заяждам, просто не знам как се изплъзна от устата ми. Дори да беше загряла за какво намеквам, тя го пусна покрай ушите си.

— О, не. Аз печеля.

— Как?

— С billete. Спомняш ли си?

— О! Моят billete?

— Да. Аз печеля на lotería. Автомобил и петстотин песос. Автомобила, много е хубав. Аз не мога карам.

— Е, аз пък мога, ако само това те тревожи. Ами тези 500 песос. Имаш ли малко у себе си?

— О, да. Разбира се.

— Чудесно. Ето какво ще направиш сега — ще ми купиш нещо за ядене. Защото стомахът ми — muy празен. Разбираш ли?

— О, защо не казва? Да, разбира се, сега ние ядем.

Спрях пред „Тупинамба“. Ресторантите отварят едва в един часа, но в едно кафене все ще се погрижат за вас. Заехме маса в ъгъла, където бе сумрачно и хладно. Нямаше почти никой. Оная същата сервитьорка се появи ухилена и аз мигом си поръчах:

— Портокалов сок, най-голямата чаша, която имате. Пържени яйца, три на брой и шунка. Питки, чаша мляко, frío^[14] и café con crema^[15].

— Bueno^[16].

Тя си поръча кафе с лед, което се изтрепваха да пият тук и ми даде цигара. Това ми беше първата цигара от три дни насам, дръпнах, облегнах се назад и й се усмихнах.

— Така.

— Така.

Но тя не се усмихна в отговор, а веднага извърна очи. За пръв път от сутринта погледите ни се срещаха и това ни припомни онази нощ. Тя пушеше, на два пъти понечи да каже нещо, но се отказа и разбрах, че освен за billete, си мисли и за нещо друго.

— Значи… все още нямаш песос?

— Горе-долу така е.

— Работиш, нали?

— Работих, но ме изхвърлиха. Засега не върша нищо.

— Искаш да работиш, да? За мен?

— … И какво ще правя?

— Ще свириш на китара, малко, може би. Ще пишеш писмо, ще броиш пари, ще говориш на Inglés, ще ми помагаш, няма много да работиш. В Мексико не работи много. Да? Харесва?

— Почакай малко. Не разбирам.

— Сега имам пари, откривам дом.

— Тук ли?

— Не, не. В Акапулко. В Акапулко има много добър приятел, голям político. Отварям хубав дом, с хубава музика, хубава храна, хубаво пиене, хубави момичета — за американски.

— А, за американци.

— Да. Сега много американци ходят в Акапулко. Голям параход спира там. Хубав човеци, много пари.

— А аз, аз трябва да бъда нещо като пианист, барман, пазач, любезен домакин, секретар и главен счетоводител на този бардак, така ли?

— Да, да.

— Виж ти.

Яденето ми пристигна и се залових с него, но колкото повече мислех за предложението й, толкова по-смешно ми се струваше.

— Този дом трябва да бъде от класа, нали така?

— О да, много. Мой приятел político казва американец плаща с радост не по-малко от пет песос.

— Плаща пет какво?

— Песос.

— Слушай, кажи на твоя приятел político да си затваря човката и да остави познавача да си каже думата. Ако един американец плати по-малко от пет долара, ще си помисли, че нещо не е в ред.

— Мисля, че си малко луд.

— Казах пет долара — осемнайсет песос.

— Не, не. Шегуваш се с мен.

— Е добре, както искаш, фалирай тогава. Наеми си твоя polititco за управител.

— Сериозно говориш?

— Заклевам се в светата Дева Мария. Но всичко това трябва да се организира. Американецът трябва да получи нещо срещу парите си.

— Да, да. Разбира се.

— Слушай. Не говоря за материални неща. Трябва нещо за душата, романтика, приключения, красота. Чуй, тука виждам големи възможности. Добре, на теб ти трябват тези американски мангизи и ще ти кажа какво да направиш, за да ги получиш. Първо, бардакът трябва да бъде в хубав квартал, сред хотелите, а не зад кокосовите палми нагоре по хълма. Това зависи от твоя polititco. Второ, ти ще имаш само малък танцов салон и ще даваш стаи под наем. Момичетата ще идват просто да пийнат нещо. Но никакъв мескал^[17], никаква текила. Шоколадов сладолед и сода, защото те са порядъчни момичета, които се отбиват, за да си отпочинат малко. Ще носят шапки. Ще идват на двойки, защото ще са така добре възпитани, че и през ум няма да им мине да влязат сами в заведение. Работят в някоя пристанищна канцелария, малко по-нататък в уличката, или може би още учат и са си дошли за ваканцията. И разбираш ли, досега не са виждали американци и се кискат като наивни момичета и, разбира се, ние оправяме нещата, ти и аз, и ги запознаваме. И те танцуват. А едното влече след себе си другото. И докато се усетиш, американецът наема стая, за да заведе момичето горе. Твоят дом всъщност не е такова място, но само заради него ще направиш едно изключение — за пет долара. Момичето не взема нищо. Тя го прави от любов, разбираш ли?

— От какво?

— Познавам ли americano или не?

— Мисля, само си приказва, да стане смешка.

— Нека да е смешка, но не са празни приказки.

Americano няма нищо против да плати за стаята, но ако ще плаща за момиче, иска да почувствува, че плаща данък на собствената си личност. Харесва му да си мисли, че и за нея това е забележителна вечер, още повече че тя е само едно бедно нежно създание, секретарка в пристанищна кантора и никога през живота си не е прекарвала такава нощ, преди да дойде той и да й покаже какво е всъщност животът с един истински мъж. Той иска приключение, в което да е главен герой. Иска да има какво да разказва на приятелите си. Но да не пращаш разни лентяи да се промъкват горе и да им правят foto. Той не обича такива неща.

— Защо? Fotógrafo ще ми плати нещичко.

— Ама нали ти казвам. Fotógrafo може да има златно сърце, muchacha също, но americano смята, че foto може да попадне в ръцете на жена му, или да стане опасно, особено ако тя живее в хотела. Той иска приключение, а не главоболия. Пък и тия fotos са голям кич и може да му хрумне, че е попаднал в долнопробен вертеп. Запомни, това място е от висока класа. Което ме подсеща, че аз ще избирам mariachi лично и ще ги обучавам, за да може поне някой да танцува, когато свирят. Разбира се, аз няма да давам концерти на китара. В никакъв случай. Нито на пиано, цигулка или какъвто и да е друг инструмент от практически неограничения им репертоар. И тези mariachi ще носят костюми, които ние ще им даваме с лъскави лампази на панталоните, и ще предават костюмите си всяка вечер преди да си тръгнат. Това ще бъдат наши собствени, частни mariachi и веднага щом спечелим пари за повече костюми, ще наемем още хора и така ще направим специална програма. Главното е да сме от класа — отначало докрай и през цялото време. Никой americano от момента, в който влезе, докато излезе, да не си и помисля, че може да мине, без да се поохарчи. Набият ли си това в главите, ще успеем.

— Всички americanos, те луди?

— До един — безумно луди.

 

Всичко изглеждаше уредено, но след като хитрите идейки се изчерпаха, усетих тъга, сякаш за мен животът бе изгубил целия си блясък. Помъчих се да се убедя, че е от въздуха, който ти играе такива номера най-малко три пъти дневно. После се помъчих да се убедя, че е от това, което бях извършил, че ми е останала само толкова гордост, колкото да приема работа като сводник в крайбрежен публичен дом, но по дяволите! Само се правех на аристократ. Това все пак беше работа, и ако наистина успеех, тя нямаше да ми тежи. Щеше да ми е весело. И после разбрах, че нещо човъркаше подсъзнанието ми и това бе мисълта за нея. Не отворихме и дума за оная вечер и когато ме поглеждаше, очите й бяха тъй безизразни, сякаш разговаряше с някой непознат за наема. Но аз знаех, че тези очи могат да говорят. Каквото и да бе видяла в мен онази вечер, още си беше там — то ни разделяше като някаква остъклена врата, през която се виждахме, но не можехме да разговаряме.

Седеше, гледаше стъклената си чаша с кафето и мълчеше. Имаше такъв навик — задрямваше ей така, по време на разговора, както заспива котенце, щом престанеш да си играеш с него. Казах ви вече, че приличаше на гимназистка в бялата си рокличка. Гледах я все така, мъчейки се да пресметна на колко е години, но изведнъж това ми изхвръкна от ума и сърцето ми лудо заби. Щом тя щеше да бъде „мадам“ на бардака, нямаше да може да забавлява клиенти, нали така? В такъв случай, кой щеше да се погрижи за нея? А съдейки по външния й вид, тя имаше нужда от доста грижи. Може би аз трябваше да се заема с тази работа. Обърнах се към нея. Но сам не можах да си позная гласа:

— … Сеньорита, а какво ще получавам аз?

— О — живееш, имаш хубави дрехи, може и голяма шапка със сребро, да? И песос. Достатъчно, да?

— И ще забавлявам госпожиците?

Не знам защо го казах. Извърших втора подлост, откак бяхме излезли. Може би се надявах да избухне от ревност и да ми даде подходящ повод. Но тя не избухна. Усмихна се, попогледна ме изпитателно и кръвта ми застина в жилите, като забелязах, макар и съвсем мъничко съжаление.

— Ако обичаш да забавляваш госпожици, да. Може би не. Може би точно за това те моля. Няма да има никакви неприятности.

III

Рано на другата сутрин се избръснах, измих се и си събрах багажа. Цялото ми имущество на тоя свят се състоеше от бръснач, четка, сапун, две ризи за смяна, един чифт гащи за смяна, които бях изпрал предната вечер, куп стари списания и черният змиевиден камшик, останал ми от ролята на Алфио^[18]. Дадоха ми камшик, който не плющеше, сложих един килограм олово в дръжката му и така изиграх ролята на коларя. Една вечер имаше две представления и някой от сценичните работници го приготвил за „Палячо“, ама Неда^[19] ме удари с него по лицето, белегът още си личи. Бях продал всички костюми и партитури, но от камшика все не можех да се отърва. Пуснах го в куфара. Върху него сложих списанията и новата си сапуниерка и изправих куфара в ъгъла. Може би някой ден щях да се върна за него. Облякох двете ризи и отгоре си сложих вратовръзката. Сгънах гащите, пъхнах ги в единия джоб, а в другия — нещата за бръснене. На излизане не споменах на рецепцията, че напускам. Само махнах с ръка, уж отивам в пощата да проверя дали са дошли парите ми, но веднага я прибрах до тялото. Хуана беше пуснала в джоба ми шепа монети и се страхувах да не се чуе как подрънкват.

Фордът беше открит спортен модел и загубих половин час, докато отворя багажника и вдигна гюрука. До Акапулко имаше цял ден път и не исках да се пека на това силно слънце. Изкарах колата навън и спрях пред № 44 б. Хуана чакаше на прага, а багажът бе струпан до нея. Другите момичета още не бяха станали. Беше се наконтила с черната рокля на лилави цветя, същата, с която я видях за пръв път, макар че според мен бялата й отиваше повече. Багажът й се състоеше от една кръгла кутия за шапки — с такива жените са пътували преди петнадесет години — само че тази бе плетена и натъпкана с дрехи. Смъкнах си двете ризи и ги сложих заедно с кутията под сгъваемата задна седалка. Рогозката, на която спеше, бе навита на руло и вързана. Напъхах и нея вътре, но така пък седалката не можеше да се свали. Тези рогозки струват шейсет сентавос, или може би двайсет цента и не си заслужаваше да заема толкова място, но това бе личен въпрос и не исках да й се меся. Имаше и куп rebozos, от всички цветове, но най-много черни. Сложих ги вътре, но тя изтича, взе едно тъмнолилаво и го метна на главата си. Имаше и пелерина, espada^[20] и ухо на бик. За пръв път виждах пелерина на тореадор тъй отблизо, че хубаво да я разгледам — имам предвид тази, с която се намята, а не плаща, с който се бие на арената. Намразих я, защото знаех откъде я е взела, но красотата й не беше за пренебрегване. Мисля, че това е единствената свястна дреха, която ще видите в Мексико, а може дори да не е изработена тук. Направена е от тежка коприна с две лица в различен цвят и има толкова тежка бродерия, че е корава на пипане. Тази беше жълта от лицевата страна, аленочервена от опаковата и на фона на жълтото бродерията просто искреше. По нея бяха извезани цветя и листа, но не бяха оформени в безвкусните мотиви, които ще видите на повечето им неща. Не приличаше на пощенска картичка, а на картина с маслени бои с естествените багри на цветята. Сгънах я, увих я в едно rebozo да не се праши и я поставих до кутията за шапки. За мен espada-та беше само оперен реквизит. С нея се промушва бикът и дори не я извадих от ножницата да я видя. Захвърлих я на дъното.

Докато товарех багажа, тя стоеше и галеше ухото. Него пък и с маша не бих го хванал. Ако зрелището си го бива, понякога тореадорът получава ухо. Тълпата започва да крещи, един от помощниците отива и отрязва ухото на бика, който лежи в мръсотията заедно с мулетата, набучени на рогата му. Тореадорът взема ухото, вдига го над главата си, тъй че всички хубаво да видят кръвта и слузта по него и така обикаля, покланяйки се на всеки десет крачки. После си го пази, както колоратурен сопран си пази отличията, връчени например от краля на Белгия. След около три месеца става хубаво и смрадливо. От нейното стърчаха хрущялчета и се разнасяше воня на два метра наоколо. Казах й, че ако го вземе на предната седалка, сделката ни се разваля, по-добре да го хвърли отзад, при espada-та. Тя го стори, но беше страшно озадачена.

Прозорчето с трясък се отвори и се показа дебеланата, облечена с нещо като нощница, с разчорлена коса на масури, после до нея се появиха и другите, последваха продължително шушукане и многобройни целувки, след което влязохме в колата и потеглихме. Спряхме в покрайнините на града да налеем бензин, загубихме около десет минути и после още пет, като стигнахме една църква и тя трябваше да влезе и получи благословия, но накрая, към осем часа, най-сетне поехме към целта.

Пихме по едно кафе в Куернавака и продължихме по-бързо към Такско, за да стигнем там за обяд. Тук свърши и хубавото шосе. Нататък само прах, завои и стръмнини. На нея започна да й се доспива. Един мексиканец непременно ще заспи в един часа, където и да се намира, и тя не беше изключение. Отпусна глава настрани и очите й се притвориха. Поразмърда се, опитвайки се да се намести удобно. Изхлузи обувките си. Поразмърда се пак. Свали гердана от шията си и разкопча две копчета. Деколтето й се откри до сутиена. Роклята й се повдигна над коленето. Помъчих се да не гледам. С всяка минута ми ставаше все по-горещо. Не я гледах, но усещах мириса й.

Към четири часа заредих с бензин в Чилпансинго и облях гумите с вода. В тази горещина и както се спускахме по неравното шосе, най-много се страхувах да не спукаме гума. Съблякох се по потник, завързах една носна кърпичка на главата си да попива потта и продължихме. Тя беше будна вече. Не беше много разговорчива. Събу си чорапите, сложи си краката до вентилационния отвор и разкопча още едно копче.

Вече бяхме в tierra caliente^[21], както я наричат, заоблачи се и стана толкова задушно, че потта избиваше на капчици по ръцете ми. Очаквах, че след Чилпансинго ще ми поолекне, но ми предстоеше най-лошото. След около час тя започна да се навежда напред, да се оглежда и накрая ми каза да спра.

— Да. Насам.

Изтрих потта, която се стичаше в очите ми, погледнах и видях нещо, което може би е трябвало да бъде шосе. Беше покрито с пет сантиметра прахоляк и по средата растяха кактуси, но ако се вгледаш внимателно, ще забележиш две дири.

— Глупости, насам. Нали отиваме в Акапулко. Видях пътя на картата.

— Отиваме за мама.

— … Какво каза?

— Да. Мама ще готви. Тя готви за нас. За къщата в Акапулко.

— А, разбирам.

— Мама готви много хубаво.

— Слушай. Нямам честта да се познавам с мама, но подозирам, че няма да е много подходяща. За първокласния бардак, който ще открием. Чуй какво ще ти кажа. Хайде да вървим. Ако се наложи, ще готвя аз. И аз готвя много хубаво. Учил съм в Париж, а всички добри готвачи, като умрат, отиват там.

— Но мама, тя има víveres.

— Какво има?

— Храната, която имаме нужда. Аз изпраща на мама пари, изпраща минала седмица. Тя купува много нещо, ние вземаме. Вземаме мама, тате, всички víveres.

— А, значи и тате.

— Да, тате помага мама в готвенето.

— Добре де, можеш ли да ми кажеш къде ще се поберем всички — аз, ти, мама, тате и víveres? Между другото, ще вземем ли и козата?

— Да, насам, моля.

Колата си беше нейна и аз свих по пътя. След около стотина метра едва не изпуснах волана и трябваше да ударя спирачка, за да не паднем в една клисура, дълбока сигурно около седем метра. Искам да кажа колко лош беше пътят и все такъв си остана. Рязко се издигаше и спускаше покрай канари, големи като камиони, през дерета, в които само мостовете на един Форд биха издържали и през толкова високи кактуси, че ме беше страх да не повредят скоростната кутия. Не знам колко път изминахме. Пътувахме около час и при тази скорост може да е имало пет мили или двайсет, но по-скоро бяха петдесет. Минахме покрай една църква — и доста по-нататък почнахме да задминаваме забързани мексиканци с магарета. Ето една малка подробност, която няма откъде да научите, ако ще пътувате с кола из Мексико. По пътя си ще срещнете стада магарета, натоварени с дърва, фураж, или с мексиканци, все едно с какво. Самите магарета няма да ви създават много неприятности. Те знаят правилника не по-зле от вас и навреме се дръпват от пътя, макар и малко неохотно. Но ако ги води мексиканец, той непременно ще ги избута да минат точно покрай калника на колата ви, а вие само ще държите крак върху спирачката, ще ругаете, ще се потите и прахолякът, който вдигат, ще се спича по тялото ви.

Но този път тъкмо тяхното бързане ме накара да се сетя какво е положението навън. Задушавахме се от горещина и прахоляк, но облаците се спускаха все по-ниско и зад хребетите леко се стелеше тъмносива мъгла, което не предвещаваше нищо хубаво. След доста време минахме покрай някакви колиби, сгушени по две, по три. Продължихме и стигнахме до още две колиби, но само в едната като че ли живееше някой. Тя се пресегна, натисна клаксона, изскочи навън, изтича към вратата и там изведнъж се появи мама, зад нея и тате. Мама имаше почти бакърен цвят на кожата и се беше издокарала за Акапулко с розова памучна рокля, но не носеше обувки. Тате беше малко по-тъмен. Кожата му имаше хубав махагонов цвят под дебел слой тъмен лак. Той излезе по белия си костюм — пижама с навити до колене крачоли, свали широкополата си сламена шапка и ми стисна ръката. И аз му стиснах ръката. Чудех се дали в семейството не е имало и някой бял разносвач на лед^[22]. После дръпнах ръчната спирачка и излязох.

Като казах, че тя изтича към вратата, не бях съвсем точен. Нямаше никаква врата. Може да не сте виждали индианска колиба, тъй че нека да ви опиша как изглежда. Да започнем с бордеите на негрите край железопътната линия в Ню Орлиънс, представете си ги добре, въобразете си, че са като хотел „Уолдорф-Астория“ — до него мексиканската колиба представлява бордей. Тя няма нито стени, нито покрив, нищо подобно. Има четири страни, направени от забити в земята и преплетени с клонки пръчки, на височина долу-горе един човешки бой. Предната страна прекъсва по средата и това е вратата. Пролуките между клонките се запълват с малко кал. Просто ги позамазват със съвсем обикновена кал, която непрекъснато пада. Отгоре колибата е покрита с трева, листа от palmetto^[23], или каквото расте на близкия хълм. Това е всичко. Няма прозорци, под, мебели, по стените не висят картини на Големия каньон, зад часовника няма календар със снимки, изобразяващи плодородието на щедрата земя, или някой каубой от женски пол на кон. Календари не им и трябват, защото, първо — не разбират за какво могат да им послужат, и второ — не ги е грижа какъв ден е. Не им трябва и часовник, защото не ги е грижа колко е часът. Искам да кажа, че освен пръстения под, рогозките, на които спят, и огнището до вратата, на което готвят, вътре няма нищо друго.

Ето къде значи бе израснала и боса като тях, тя изтича вътре, започна да се смее, да бъбри и да гали едно куче, което изскочи след минутка, и изобщо да се държи като всяко момиче, което се завръща от града у дома си. Това продължи доста време, но облаците бяха все така надвиснали и аз започнах да нервнича.

— Слушай, всичко това е много мило, но какво става с víveres?

— Да, да. Мама купила много вкусни неща.

— Добре де, ама хайде да ги товарим.

Изглежда, бяха прибрани в другата колиба, където никой не живееше. Татко се шмугна вътре и започна да изнася тавички за печене на царевични напитки, мачете, тенджери, гърнета и тем подобни. Само една-две бяха медни, повечето бяха глинени, а по-лоши от мексиканските глинени съдове няма. После се появи мама с пълни кошници черен боб, ориз, мляна царевица и яйца. Наместих ги под сгъваемата задна седалка, като набутах първо тенджерите. Но скоро не остана място и когато стигнах до кошниците, трябваше да ги вържа с канап отстрани, тъй че те пътуваха на стъпалата на автомобила. Някои неща, като дървените въглища, дори не бяха в кошници. Бяха във вързопи. И тях завързах. Най-после намерих място отзад и за яйцата върху кутията за шапки. Всяко яйце бе увито в царевично листо и реших, че там ще са добре и няма да се счупят.

Сетне се появи татко, ухилен, с по-голям от него вързоп от навити на руло и вързани нови-новенички рогозки. Не можех да разбера защо толкова са пощурели по тия рогозки, но после открих. Той измъкна рогозката, която беше взела Хуана, разви своя денк, сложи и нейната рогозка при другите и пак ги нави заедно, при което ми разбърка всичко под задната седалка. После ги завърза отстрани върху въглищата си. Аз стъпих на калника, хванах се за гюрука и разклатих колата. Канапът се скъса и рогозките паднаха на земята. Това го развесели. Странно чувство за хумор имат. Сетне на лицето му се изписа хитро изражение; май се сети как да оправи тази работа и отиде зад колибата. Появи се с едно магаре, оседлано със самар. Пак разви рогозките и ги нави на две рула. После ги завърза от двете страни на магарето. След това заведе магарето до колата и го върза отзад.

Аз развързах магарето, свалих рогозките от него и отново ги навих заедно. Вдигнах ги. Не бяха много тежки. Качих ги върху гюрука, опрях единия край горе, а другия — върху отворената облегалка на задната седалка и ги завързах за горния ремък. Влязох в колибата. Хуана завързваше още една кошница, а старата пушеше пура, клекнала върху тухлите на огнището. Тя скочи, изтича зад колибата и се върна с един кокал. Хуана трябваше да развърже кошницата, в която беше кучето. Старата пусна кокала при него, Хуана затвори капака и го завърза.

Аз излязох, извадих ключовете от джоба си, седнах в колата и запалих. Дадох заден ход, за да обърна, но изведнъж и тримата се развикаха и закрещяха. Не на испански. Според мен, на езика на ацтеките. Но, общо взето, се разбираше накъде бият. Аз им крадях колата, техните víveres, всичко, което имаха. До този момент бях само един откачен тип, който се мъчи да тръгне навреме, за да стигне някъде, ако изобщо щяхме да стигнем там. Но при това тяхно държане ми хрумна нещо. Подкарах колата към тях, направих завой и продължих.

Хуана веднага хукна след мен, крещейки колкото й глас държи, и скочи на стъпалото.

— Да спреш! Ти крадеш автомобил! Крадеш viveres! Да спреш! Да спреш веднага!

Да спра, ама друг път. Останах на мястото си, като внимавах тя да не падне и продължих нагоре по хълма, а колата дрънчеше като торба с консерви с всички тези такъми отзад, докато мама и татко се скриха todo^[24] от погледа ми. После изгубих търпение и натиснах спирачката.

— Слушай, Хуана. Няма да открадна колата ти. Нищо няма да открадна, макар че не ми стана съвсем ясно защо, по дяволите, натовари всичко оттук, като можеш прекрасно да си го купиш в Акапулко, и то по-евтино. Но да се разберем: мама, татко, магарето и онова куче няма да дойдат с нас.

— Мама, тя готви, тя…

— Не, тази вечер не. Утре може да се върнем да я вземем, макар че се съмнявам. Тази вечер изчезвам, и то веднага. Тръгвам. Ако искаш да дойдеш с мен…

— Значи, ти крадеш колата ми, да.

— Да кажем, че я вземам под наем. Хайде решавай.

Отворих вратата. Тя влезе. Включих фаровете и потеглихме.

 

 

Сигурно наближаваше седем часът. Беше притъмняло от облаците, но все още не бе настъпила нощта. По пътя имаше едно селце, казваха му Тиера Колорадо; можехме да стигнем дотам, преди да е започнала бурята, ако въобще успеех да изляза на главното шосе. Не бях ходил там, ама все щеше да има някакъв хотел или поне заслон за колата и целия багаж в нея. Увеличих скоростта. Първо, трябваше да изкача стръмнините, а надолу щяхме да се спуснем по инерция. Карах с мъка, но часовникът показваше едва осем. Да рискуваш на такова шосе, е чисто безразсъдство. Изведнъж нещо изтрака, раздрусахме се и спряхме. Натиснах педала на газта. Двигателят изгасна. Дръпнах стартера и тръгнахме. Бяхме налетели на някакъв камък и колата запъна. След това вече карах по-бавно.

Дотогава непрекъснато се потях от задуха и напрежение. Тя също. Но като изкачихме един рид, все едно че влязохме в хладилна камера. Тя потръпна и си закопча роклята. И тъкмо бях решил да спра и да си сложа сакото, започна се. Не че се изляха потоци вода или нещо такова. Просто започна да си вали, но биеше откъм нейната страна и аз спрях. Сложих си сакото, накарах я да излезе и вдигнах седалката да взема страничните прозорци. Опипах с ръка. Нямаше ни гаечен ключ, ни крик, нито какъв да е инструмент и нито следа от страничните прозорци.

— Хубав гараж си си избрала.

В Мексико и резервоарът за бензин трябва да се заключва. Беше чудно, че не са й свалили и фаровете.

 

 

Качихме се и потеглихме. Вече валеше силно и дъждът все в нея биеше. Докато тършувах за прозорците, тя беше измъкнала две rebozos и се беше увила в тях, но дори тази плътна материя залепна за нея, сякаш току-що бе излязла от басейн.

— Ето, вземи сакото ми.

— He, gracias.

Странни ми се видяха покрай всичко това този мек глас и тези индиански обноски.

 

 

Прахът се бе превърнал в нещо като смазка, а някъде отдясно, откъм морето долу, тътнеха гръмотевици, но моторът вдигаше ужасен шум и не можех да определя разстоянието. Карането беше мъчение. По надолнището колата се занасяше, с всяко нагорнище водех борба, а на равното се тръскахме; трябваше да я измъквам от дупките, в които затъваше чак до мостовете. Минавахме бавно покрай една издадена скала; от едната ни страна бе надвиснал скалистият склон на хълм, а от другата имаше пропаст — толкова дълбока, че дъното не се виждаше. Пропастта беше откъм моята страна и с приковани в пътя очи аз пълзях метър след метър; подхлъзнехме ли се тук, това щеше да е краят. Усетихме удар отгоре, ремъците се обтегнаха и нещо като огромна делва се затъркаля по урвата. Успях да натисна спирачката и след доста време чух учестеното дишане на Хуана. Двигателят все още работеше и продължих. Чак след минута се сетих какво е било. От дъжда някоя канара се беше откъртила и паднала върху нас. Но вместо да ни убие, се бе ударила в навитите рогозки и се бе търкулнала надолу.

Скъса се обаче платнището и след завоя разбрахме, че вече нямаме гюрук. Вятърът го разпра и дъждът се изля върху мен. Сега биеше от моята страна. После рогозките се затъркаляха насам-натам, целият гюрук се разпра и дъждът заля и нея.

— Много лошо.

— Не е никак добре.

Подминахме църквата и започнахме да се спускаме по склона. Трябваше да използвам едновременно и спирачката, и мотора, за да задържа колата, но долу положението ми се видя малко по-добро, затова понечих да дам на пълна скорост. После ударих спирачката тъй силно, че се заковахме на място. Пред нас в дъжда се виждаше нещо като равна пясъчна повърхност; тук вече можех да наваксам. Оказа се, че е жълтеникава вода, която толкова бързо се влачеше в коритото, издълбано от пороя, че дори не се образуваха вълнички. Още половин метър, и щяхме да затънем до радиатора.

Слязох от колата, заобиколих и видях, че отзад има около метър равно място. Качих се, запалих и дадох на заден ход. Успях да завия и пак запълзяхме нагоре по стръмното. Нямах понятие къде отиваме. Беше повече от ясно, че не можем да стигнем до Тиера Колорадо, Акапулко или където и да е. Пътят ни беше отрязан. А беше доста съмнително дали ще успеем да се доберем и до колибата на мама или до която и да е колиба. Водата се изливаше вътре и всеки момент очаквах инсталацията да даде на късо; не ми се мислеше какво ще правим тогава.

Изкачихме стръмнината и започнахме да слизаме от другата страна, подминавайки църквата. Тогава се опомних.

— Хайде, влизай в църквата на сухо. Идвам веднага.

— Да, да.

Тя изскочи и притича. Отбих встрани, натиснах спирачката и измъкнах ножа си. Исках да извадя някоя рогозка и да покрия мотора, а с другите да покрия седалката и багажа отзад, докато го пренеса вътре. Но мислех главно за колата. Ако се повредеше, бяхме загубени. Още се мъчех да отворя с мокър нокът ножа, когато тя се върна.

— Затворена.

— Какво каза?

— Църквата, затворена. Заключена. Сега продължаваме, да. Връщаме се при мама.

— И още как.

Изтичах до вратата, блъснах я и я ритнах. Беше голяма, двукрила и наистина заключена. Опитах се да измисля начин да я отворя. Ако имах манивела, можех да я пъхна в процепа и да отворя като с лост, но манивела нямаше. Блъсках и проклинах, после се върнах при колата, моторът още работеше и Хуана седеше вътре. Скочих на седалката и подкарах право към църквата. Стъпалата не ми пречеха. Църквата беше под нивото на шосето и те всъщност се спускаха надолу, а и без това бяха от керамични плочки с дебелина не повече от пет сантиметра и доста широки. Тя разбра какво ще правя, захленчи, започна да ме моли да се откажа и сграбчи волана, за да ме спре.

— Не, не! He Casa de Dios^[25], моля, не! Връщаме се! Връщаме се при мама!

Отблъснах я, а предните гуми леко стъпиха на първото стъпало. После се друснаха по следващите две стъпала, а след тях — и задните гуми. Продължихме още малко надолу. Предната броня опря във вратата. Отначало останах вътре, запалих двигателя и малко по малко отпусках амбреажа. Няколко секунди нищо не се случи, но бях сигурен, че нещо трябва да се счупи. Така и стана. Чу се едно „тряс“ и веднага натиснах спирачката. Ако вратата се отваряше навън, не исках да изкъртя пантите й.

Дадох малко на заден ход, ударих спирачката и излязох. Гнездото на болта се беше счупило. Отворих вратата, бутнах Хуана вътре, върнах се и пак се заех с рогозките. После си помислих: „Какво ти става? Не бъди глупак.“ Изтичах и широко отворих и двете крила на вратата. Влязох и на светлината на фаровете започнах да влача църковните пейки, докато се освободи място около централната пътека. Върнах се и вкарах колата право вътре. Затворих вратата. Предните фарове ярко осветяваха Светото причастие, а тя беше коленичила пред олтара и молеше прошка за това sacrilegio^[26].

 

 

Седнах на една изместена встрани пейка, просто да поседя и започнах да се тревожа за фаровете на колата. Струва ми се, че тогава си мислех за акумулатора, но не знам, може би Светото причастие е човъркало подсъзнанието ми. Станах и ги загасих. Дъждът веднага заплющя пет пъти по-силно. Чуваше се и тътенът на гръмотевиците, но светкавици не се виждаха. Вътре бе тъмно като в рог, с изключение на едно червено петно. Гореше Вечната светлина. Наблизо се чу стон. Трябваше да светна. Отново включих фаровете.

Сакристията като че ли беше до олтара. Влязох вътре. На всяка стъпка от обувките ми струеше вода. Събух ги. Събух си и панталоните. Огледах се. Видях окачени едно расо и няколко столи. Съблякох всичко мокро: потника, гащите, чорапите и облякох расото. После взех един светилник, оставен в ъгъла, и тръгнах към кандилото. Знаех, че кибритът ми няма да запали. Стъпвах бос, почти безшумно по керамичните плочки и когато тя ме видя със светилник и расо, кой знае какво си помисли и дали изобщо мислеше. Падна по очи пред мен и започна да говори бързо, наричайки ме padre и молейки за absolución^[27].

— Не съм padre, Хуана. Погледни ме. Това съм аз.

— A, Dios!

— Ще запаля свещите, за да се вижда — измънках тихо.

Издърпах синджира да сваля кандилото и запалих светилника. После заобиколих през сакристията, качих се до олтара, запалих три свещи от едната му страна, минах от другата и запалих и там три свещи. Загасих светилника и го оставих на мястото му в сакристията. После отидох да угася и фаровете на колата.

В този миг усетих, че изпитвам нещо странно. Минавайки пред олтара, всеки път коленичех. Застанах там, загледах се в шестте запалени свещи и се размислих. Преди двайсет години, като момче, пеех сопрано в разни църковни хорове в Чикаго и оттогава не се бях сещал, че съм католик. Но те ти го набиват в главата. И все нещо остава.

 

 

Извадих яйцата и още петнайсетина други неща изпод седалката и измъкнах кутията й за шапки. Доста се бе измокрила, но не колкото останалите неща. Занесох я в сакристията, оставих я на пода, отидох при Хуана и я докоснах по рамото.

— Нещата ти са там отзад. Иди да свалиш тая мокра рокля.

Тя не помръдна.

Трябваше да има вече към осем и половина и се сетих защо се чувствам толкова зле — бях гладен. Взех една свещ от олтара, запалих я, върнах се, закрепих я на задния калник на колата и прегледах запасите. Махнах почти всичко от сгъваемата седалка, развързах нещата от стъпалото и видях, че единствено яйцата могат да ни влязат в работа. Развих едно, извадих си ножа да направя дупчица и да го изпия и забелязах въглищата. Тогава ми хрумна нещо. На пода имаше няколко разхлабени плочки, извадих две с нокти, занесох ги в сакристията и ги поставих изправени. После извадих една тавичка за печене на питки, сложих я отгоре и донесох въглищата.

След това заумувах как да приготвя яйцата. Нямаше нищо подобно на тиган. Разрових всички кошници, но не намерих нито масло, нито мас, нищо, което да се използва като мазнина. Имаше обаче една бакърена тенджера, е, по-голяма отколкото ми трябваше, но все пак беше тенджера, значи можех да сваря яйцата. Докато ровех из боба, ориза и разни други неща — щеше да ми трябва цяла нощ, за да ги сготвя — ми замириса на кафе и започнах да го търся. Най-после го открих, забутано в една хартиена кесия при ориза, намерих и малък кафеник. Кафето не беше смляно, но имаше metate^[28] за мелене на царевица, смлях две шепи и ги сложих в една купа.

С тези неща отидох в сакристията и заумувах какво да използвам вместо вода. Тя капеше от всички пукнатини в стените и се стичаше по прозорците на ручейчета, но ми се струваше малко трудно да събера достатъчно за готвене. Все пак вода трябваше да се намери. Чух, че в задната част на църквата водата шумно се стича от покрива, взех най-голямата купа и дръпнах резето на вратата зад олтара. Но само на няколко стъпки надолу по хълма видях един кладенец. Свалих расото. Не исках да намокря единствената суха дреха. Тръгнах към кладенеца съвсем гол. Дъждът се изсипа над мен в порой от иглички и отначало беше ужасно, но после ми хареса. Изпъчих гърди и се оставих да ме облива. После изтеглих кофата и налях вода в купата. Когато се върнах в църквата, дори от очите ми се стичаше вода. Опипах зад олтара за шкаф. О, спомнях си бързо. Знаех къде държат всичко. Естествено намерих вратичката, отворих я и точно там си бяха — покривките за олтара, сгънати и подредени на куп. Подсуших се с една покривка и облякох расото. То беше топло. Стана ми по-добре.

Галерията за хора беше отстрани и тръгнах да взема оттам една книга с църковни химни, за да я разкъсам и наклада с нея огън. После се отказах. Ако изключим прозореца, в сакристията нямаше отдушник и не исках още в самото начало да се задуша от дима. Взех четири-пет бучки въглища, сложих ги на малка купчинка между плочките, върнах се до олтара и взех още една свещ. Подържах пламъка под въглищата, като въртях свещта, за да се разтопява равномерно и скоро се появи малко пламъче. Сложих още две бучки въглища и пламъкът стана още по-ярък. След минута лумна и духнах свещта. Нямаше почти никакъв дим. Дървените въглища не димят много.

Сложих тавичката върху плочките, върху нея — тенджерата и налях малко вода. После пуснах няколко яйца. Започнах с шест, но непрекъснато си мислех колко съм гладен и добавих още толкова. Напълних с вода и кафеника, гребнах малко кафе, сложих и него. После седнах — подклаждах огъня и чаках яйцата да заврат. Изобщо не завряха. Я тенджерата бе твърде голяма, я огънят — твърде слаб, я нещо друго. Над съда се издигаше пара — това бе най-многото, което успях да постигна — но водата стана гореща, тъй че не се тревожех много. Във всеки случай щяха да се стоплят. Кафето обаче завря. Познатият аромат ме удари в носа и когато вдигнах капака, вътре къкреха парченца едро смляно кафе. Взех едно яйце, отидох до задната врата и го счупих. Пуснах черупката в кафето. Това му трябваше. Започна да се избистря.

Погледах яйцата още малко и се сетих за цигарите и кибрита. Бяха в сакото ми и отидох да ги взема от колата. После се сетих и за нейните неща. Сложих цигарите и кибрита да се сушат на края на тавичката за питки. Извадих дрехите й от кутията за шапки и ги проснах на една пейка близо до огъня. Смътно различавах какво има. Всичко беше влажно, но усещах нейната миризма. Имаше една вълнена рокля, сложих я най-близо до огъня и до нея на пода — чифт обувки. После се размислих как ще ядем яйцата, даже и да се сварят. Нямаше лъжици, никакви прибори, а аз не обичам да ям яйца направо от черупката. Пак отидох до колата и гребнах половин купичка царевично брашно. Върнах се и налях в него малко вода. Разбърках го с пръсти и когато стана като тесто, оформих с ръце нещо като техните тънки питки, достатъчно голяма, за да се сложи отгоре едно яйце. Поставих я в тавичката да се опече и когато започна да си променя цвета, я обърнах. Като се опече и от двете страни я опитах. Нещо й липсваше. Бях намерил солта, но забравих да я донеса и отидох да я взема. Разбърках тестото с малко сол, направих още една питка — вече можеше да се яде. Бързо направих дванайсет — за всяко яйце по една. Реших, че ще стигнат.

 

 

Тази работа ми отне доста време, но тя дори веднъж не надникна да види какво правя. Беше се преместила от олтара до една пейка, все още на колене, с rebozo на глава, заровила лице в шепи, а босите й крака се подаваха отзад. Хванах я за ръка и я заведох в сакристията.

— Нали ти казах да си махнеш мократа рокля. Тази е почти суха, иди отзад и се преоблечи. Ако бельото ти е мокро, съблечи и него.

Взех вълнената рокля, тикнах я в ръцете й и я побутнах зад олтара. Тя се върна преоблечена.

— Седни на пейката и сложи крака на топлите плочки до огъня. Ще си обуеш и обувките, като поизсъхнат.

Не ме послуша. Седна на пейката с гръб към огъня и с крака върху студените плочки. За да е обърната към олтара. Отпусна лицето си в ръце и започна да си мърмори нещо под носа. Извадих си ножа, отделих една питка с яйце и я побутнах към нея. Яйцето беше малко рохко, но се държеше върху питката.

Тя поклати глава. Оставих питката, отидох до олтара, взех три-четири свещи, запалих ги и ги закрепих около нас. После затворих вратата към олтара, която бях оставил, за да влиза повече светлина. Така някак си й пресякох мърморенето и тя леко се извърна. Видя питките и се засмя. Това сякаш помогна.

— Изглежда много смешни.

— Е, може и да изглеждат смешни, ама не забелязах твоя принос. Както и да е, можеш да ядеш.

Тя взе питката, сви я на две и отхапа.

— И на вкус много смешно.

— Смешно я, дявол го взел.

Вече бях захапал първата си питка и ми дойде тъкмо на място. Излапахме ги. Тя изяде пет, а аз — седем. За пръв път откак се скрихме от бурята, разговаряхме естествено, може би защото вратата към олтара беше затворена. Станах, затворих и входната врата и така стана още по-добре. Стигнахме и до кафето, но нямаше от какво да се пие, само една малка купичка, тъй че се редувахме. Тя сръбваше, а после и аз. След минута се протегнах за цигарите. Бяха сухи, също и кибритът. Запалихме и дръпнахме. Сториха ни се хубави.

— По-добре ли си вече?

— Да, gracias. Беше много студено, много гладно.

— Още ли те тревожи sacrilegio?

— Не, вече не.

— Нямаше никакво sacrilegio, разбери.

— Да, много лошо.

— Не, никак даже. Това е Casa de Dios, както знаеш.

Тук всички са добре дошли. Виждала си магарета тук вътре, нали? И козите? Като ги водят на пазар? С колата е съвсем същото. Разбихме вратата да влезем, само защото нямахме ключ. Аз проявих доста уважение нали? Нали видя колко съм коленопреклонен като минавам?

— Колено…

— Коленичех — пред Светото причастие?

— Да, разбира се.

— Няма sacrilegio, нали? Разстройваш се за едното нищо. Не се тревожи. Аз знам. Знам ги тия неща не по-зле от теб. А може би и по-добре.

— Много лошо sacrilegio. Ама аз се моли. Скоро изповядва. Изповядва на padre. И тогава — absolución. Няма вече лошо.

Трябва да беше към единайсет часа вечерта. Дъждът не спираше, а ту се усилваше, ту отслабваше. Гръмотевици и светкавици трещяха и отминаваха. Сигурно три-четири бури се бяха надигнали от морето и се носеха към каньоните, връхлитаха ни, отминаваха и пак ни връхлитаха. Ето че започна нова буря. Хуана взе да се държи както в колата — затаява дъх и заговаря след секунда-две, когато почти можеш да чуеш биенето на сърцето й. Загрях, че не само sacrilegio не й даваше мира. По-скоро бурята.

— Страх ли те е от светкавиците?

— Не. Trueno^[29] много лош.

Да се мъча да й обяснявам, че главното е светкавицата и че гръмотевицата вдига само шум, нямаше смисъл, тъй че не се и опитах.

— Я попей малко. Обикновено помага. Нали знаеш „La Sandunga“^[30]?

— Да, много хубава.

— Ти пей, а аз ще бъда mariachi.

Започнах едновременно да барабаня по пейката и да отмервам такта с крака. Отвори уста да запее, но точно в тоя момент изтрещя гръмотевица и гласът на Хуана секна.

— Навън не страхува. Харесвам, много хубаво.

— С доста хора е така.

— У дома с мама не страхува.

— Всъщност там все едно че си навън.

— Тук много страх. Мисли за sacrilegio, мисли за много неща, мене много зле.

Не можех да я обвинявам, защото най-малко това място изглеждаше весело. Разбирах какво й е. И аз изпитвах горе-долу същото.

— Все пак, сухо е. На някои места.

Блясна светкавица и аз я прегърнах. Гръмотевицата разцепи въздуха и восъкът започна да се стича по свещите. Тя сложи глава на рамото ми и скри лице в шията ми.

 

 

След малко гръмотевицата заглъхна и тя се изправи.

Открехнах прозореца да влезе малко кислород и сложих още две бучки въглища в огъня.

— Добре ли се нахрани?

— Да, gracias.

— Искаш ли малко работа?

— … Работа?

— Ами например да постелеш някъде да спим, докато аз измия съдовете.

— О, да… с удоволствие.

Донесох рогозките, извадих и един куп от покривките за олтара. После изнесох съдовете и водата отзад и ги измих. Не се виждаше много добре, но доста се постарах. Наложи се да изтичам един-два пъти до кладенеца, съблякох се както преди, избърсах се със същата покривка, тъй че се забавих около половин час. Свърших, сложих съдовете на куп до вратата отвътре и влязох. Тя си беше вече легнала. За себе си беше взела три-четири рогозки и няколко покривки, а за мен беше постелила в другия край на сакристията.

Духнах свещите, на които се бяхме хранили, отидох до олтара да изгася и другите и забелязах, че свещта, която бях закрепил на калника на колата, още гори. Прекрачих парапета, върнах се и я духнах. После отново тръгнах към олтара. Странно, но краката ми се разтрепериха. Седнах на една пейка.

Знаех, че няма нищо страшно и се сетих защо я бях накарал тя да оправи рогозките и защо се мотах толкова с миенето. Надявах се да нагласи само едно легло и като видях, че не го е направила, сякаш някой ме удари в стомаха. Дори престанах да се чудя защо единственият мъж на света, с когото не искаше да спи, бях аз. Само ме беше яд, че това имаше значение за мен.

 

 

Не знам колко време седях така. Пушеше ми се, цигарите и кибритът бяха у мен, но само ги държах в ръка. Бях до галерията за хора, Светото причастие не се виждаше, но се виждаше Разпятието и някак си не можех да запаля. Бурята пак започна да се надига. Беше ми приятно, че тя е съвсем сама отсреща, в сакристията и си умира от страх. А бурята вилнееше и сякаш това беше най-силният пристъп досега. Блеснаха две светкавици и веднага след тях тресна страхотен гръм. Восъкът пак започна да се стича по свещите, сетне изведнъж блесна ослепително ярка светкавица, едновременно изтрещя и гръмотевицата и всички свещи изгаснаха. За секунда не се виждаше нищо, само червеното петно от вечната светлина в кандилото.

И тогава тя започна да крещи. Вратата към олтара си беше отворена, както я бях оставил, и от мястото си тя сигурно го бе забелязала първа. А може и аз за част от секундата да съм затворил очи, не знам. Както и да е, зелена светлина изпълни църквата, освети разпятието и лицето сякаш оживя, като че ли щеше да извика. След това се виждаше само червената светлина.

Сега тя крещеше като луда; трябваше ни светлина. Спуснах се към галерията за хора, драснах една клечка кибрит и запалих свещите около органа. Не знам колко бяха. Всичките ги запалих и от пламъчетата лумна ярка светлина. Понечих да отида да запаля отново свещите на олтара, но трябваше да мина покрай Разпятието, а това не можех да направя. Неочаквано седнах пред органа. Той беше малък, с педали, натиснах ги с боси крака и започнах да свиря. Издърпвах регистрите рязко, за да свири по-силно. Гръмотевиците боботеха и колкото по-силно боботеха, толкова по-силно свирех. Не бях сигурен точно какво свиря, но след малко осъзнах, че е Agnus Dei. Без да я довърша, започнах Gloria. Звучеше по-силно. Гръмотевиците заглъхнаха и дъждът ливна, сякаш Ниагарският водопад се изсипа върху нас. Изсвирих още веднъж Gloria.

 

 

— Пей.

Не я виждах. Беше извън светлинния кръг, а аз седях в средата. Но усещах, че е горе пред олтара и ако искаше само това — да пея, самият аз нямах нищо против. Пропуснах Qui Tollis, Quoniam и останалото, стигнах до Credo и започнах оттам. Не питайте какво. Нещо от Моцарт, от Бах, после — от когото ми падне. Навремето си съм изкарал най-малко сто литургии и не ме интересуваше какво точно пея, та можех да продължавам безкрай. Стигнах чак до Dona Nobis, след това запях по-тихо, после спрях. Светкавиците и гръмотевиците ги нямаше вече и дъждът си барабанеше, както преди.

— Да — едвам чуто прошепна тя, но както винаги с провлачване, тъй че краят прозвуча като продължителен стон. — Също като свещеника.

Главата ми забуча, сякаш щеше да се пръсне. Това беше върхът на излагацията — след всичките години, прекарани в изучаване на ноти, теория на музиката, пиано, комична и сериозна опера в Италия, Германия и Франция, една индианка, която дори не можеше да чете, да ми каже, че пея като свещеника. И никак не ми стана по-леко от това, че си беше чиста истина. Още чувах ехото на собствения си глас и нямаше защо да си кривя душата. Звучеше тъпо и монотонно като на свещеник, без искрица живот, без един-единствен тон, който да ти хареса.

Главата ми продължаваше да бучи. Напънах се да измисля нещо, за да й върна обидата, но не успях.

Станах, духнах всички свещи, взех само една. Тръгнах към разпятието, за да отида в сакристията. Хуана я нямаше там. Беше пред олтара. Под разпятието ми се видя нещо странно и приближих свещта да видя какво има. Купа с три яйца в нея. А до тях — купа с кафе и купа с мляна царевица. Преди ги нямаше тук. Чували ли сте някой католик да е оставял яйца, кафе и царевица пред Разпятието? Не, няма и да чуете. Това може да направи само един ацтек.

Отидох и застанах зад нея, а тя бе коленичила, приведена, опряла лице в пода, притиснала го с ръце. Беше съвсем гола, само едно rebozo покриваше главата и раменете й. Ето я най-после така, както я е майка родила. На тръгване от Такско си събу едната обувка и оттогава неусетно, малко по малко се връщаше назад към джунглата; сега вече бе там.

На бедрото й играеше едно бяло петно светлина от кандилото. По тялото ми премина тръпка и главата ми пак забуча, сякаш в нея блъскаха ковашки чукове. Изгасих свещта, коленичих и обърнах Хуана към себе си.

IV

Всичко свърши, лежахме, дишайки тежко. Каквото и да ми бе сторила Хуана, каквото и да ми бе сторил целият свят, бяхме вече квит. Тя стана и тръгна към колата. Нещо изтрополи там, усетих, че се връща и станах да я посрещна. Очите ми бяха свикнали с тъмнината и забелязах, че в ръката й проблесна мачете. Тя изтича към мен и замахна с две ръце. Отдръпнах се и тя изгуби равновесие. Доближих се плътно до нея, улових й ръцете и силно натиснах с палец китката й. Ножът падна на пода. Тя се заизвива, за да се освободи. Не забравяйте, че и двамата бяхме чисто голи. Притиснах я здраво с една ръка, повдигнах я, понесох я към сакристията и затворих и двете врати след нас. Стоварих я на нейното легло, тръшнах се и аз до нея и придърпах завивките. Огънят още тлееше и както я държах с една ръка, с другата запалих цигара, изпуших я и я загасих на пода.

Когато тя се измори, разхлабих хватката, за да може да си поеме дъх. Да, това си беше изнасилване, но само на думи, братче, само на думи. От кръста нагоре тя може би се тревожеше за sacrilegio-то, но от кръста надолу ме желаеше, и още как. В това нямаше никакво съмнение.

И тъй като нямаше никакво съмнение, това един вид сложи точка на всякакви разговори. Лежахме така и аз изпуших още една цигара. Изгасих я и някъде отдалеко се дочу гръмотевичен тътнеж, само веднъж. Тя се поразмърда в ръцете ми и когато се събудих, беше се съмнало и все още лежеше в прегръдката ми. Отвори очи, затвори ги и се примъкна по-близо до мен. Разбира се, в подобни случаи се прави само едно нещо, тъй че го направих. Когато се събудих за втори път, бях сигурен, че е късно, защото бях гладен като вълк.

Целият ден валя, на другия ден също. След първата закуска готвехме заедно. Аз приготвях яйцата, а тя — питките и нейните май бяха по-добри. Най-после успях да накарам водата да заври — махнах тавичката и сложих тенджерата направо върху плочките и така не само завираше, но и се пестеше време. В промеждутъците, обаче, нямаше какво толкова да се прави, тъй че правехме каквото ни се дощеше.

На втория ден след обяд дъждът попрестана за около половин час и хлъзгайки се в калта, отидохме да погледаме arroyo^[31]. Беше истински порой. В никакъв случай нямаше да стигнем до Акапулко тази вечер. Изкачихме стръмнината, а слънцето прежуряше. Когато се върнахме, скалите зад църквата гъмжаха от гущери. Имаше ги всякакви размери: и малки, прозрачни като скариди, и големи, дълги почти цял метър. Бяха с особен сиво-синкав цвят и се движеха толкова бързо, че беше трудно да ги проследиш с поглед. Помагаха си с опашката, тъй че минаваха по скалите в права линия и аха-аха, да литнат. Гледах ги и ми се струваше съвсем вероятно да са се превърнали в птици само като са оставили от люспите им да израснат пера. Почти повярвах, че са едва ли не вече птици.

Спуснахме се долу и спряхме да ги погледаме, а тя изведнъж се развика:

— Игуана! Игуана! Виж, виж, голяма игуана!

Огледах се, но отначало нищо не можах да видя. После съзрях най-зловещото нещо, на което се е спирал погледът ми някога, неподвижно като скалата, на която лежеше, почти сливайки се с нея. Приличаше на някакво праисторическо чудовище, каквито ги показват в енциклопедията, с дължина към един метър, с шипове отгоре, които започваха от главата и растяха по целия му гръб и поглед като от оживял кошмар. Тя бе грабнала едно малко, изкоренено от пороя дръвче и преграждаше пътя на игуаната.

— Какво правиш? Остави на мира това проклето нещо! — обадих се аз, а игуаната отскочи като на пружина и се стрелна към съседната скала, но тя замахна силно и я улучи във въздуха. Падна на около трийсет метра от нас, обърнала жълт корем нагоре, размахвайки четирите си крака, а тялото й започна да се върти в кръг. Хуана се покатери по-близо, пак я удари и я сграбчи.

— Мачете! Бързо, донеси мачете!

— Какво мачете, казвам ти, остави я да си върви!

— Игуана! Ние сготвим! Ядем!

— Да ядем! — това нещо?

— Мачете, мачете!

Игуаната вече я дращеше и ако тя не искаше да я пусне, аз пък нямах намерение да я оставя да стане на миш-маш. Спуснах се към църквата за мачете. Но изведнъж някакъв спомен за това животно ме възпря. Не знам дали бях чел как Кортес, Диас, Мартър, или някой друг е готвел игуани, когато ацтеките все още са били господари на Мексико, или в мен заговори някакъв инстинкт, придобит в Париж, или нещо друго. Знаех само, че ако отрежем главата й, ще умре, а това май не беше съвсем в реда на нещата. Не грабнах мачете. Грабнах една кошница с капак и изтърчах навън.

— Мачете! Мачете, дай ми мачете!

Игуаната вече се бе съвзела и се съпротивляваше, колкото можеше, но аз я сграбчих. Заради шиповете на гърба можеше да се хване само за корема и тя веднага заби нокти в ръката ми. Ръцете на Хуана бяха окървавени до лактите, сега беше мой ред. Да не разправям как успях да я удържа и как вонеше. И червата си можеш да изповърнеш. Но аз я сграбчих, пъхнах я с главата надолу в кошницата и захлопнах капака. После с две ръце силно го притиснах.

— Дай връв.

— Но мачете! Защо не донесе…

— Няма значение. Аз ще свърша тая работа. Връв, канап, с каквото там бях завързал багажа.

Внесох кошницата вътре, тя ми донесе връв и здраво вързах капака. Оставих кошницата на пода и се замислих. Тя нищо не разбираше, но ме остави на мира. След малко подсилих огъня, извадих тенджерата и я напълних с вода. Пак беше заваляло. Влязох и сложих водата да заври. Мина доста време. Вътре в кошницата ноктите на игуаната неспирно деряха ракитовите пръчки и се чудех дали няма да я пробие.

Най-после водата закъкри, свалих тенджерата от огъня и приготвих още един капак от кошница. Взех игуаната, вдигнах я високо над главата си и я пуснах на пода. Сетих се как се уплаши от първия удар и се надявах номерът пак да успее. Обаче не успя. Срязах връвта, грабнах игуаната, а тя впи зъби в ръката ми, но аз я държах здраво и я потопих в тенджерата. Метнах отгоре капака и го затиснах с коляно. Все едно че бях пуснал вътре вентилатор, но след няколко секунди се укроти. Вдигнах капака и я измъкнах. Беше мъртва, или толкова мъртва, колкото може да бъде едно влечуго. Тогава разбрах защо нещо ми бе подсказало да я пусна жива в тенджерата, а не да я готвя мъртва, с отрязана глава, както искаше тя. Щом я попарих с врялата вода, тя се изпусна. Пречисти се, което означаваше, че отвътре е съвсем чиста.

Излязох, изхвърлих водата, стоплих друга и изстъргах остатъците от яйцата с царевични листа. После измих и самата игуана. Напълних около две трети от тенджерата с чиста вода и я сложих на огъня. Щом започна да се вдига пара, пуснах животното вътре.

— Ама много смешно. Мама не готви тъй.

— Смешно е, но ме осени вдъхновение. Няма значение как готви мама. Аз пък готвя тъй и мисля, че ще стане вкусно.

Подсилих огъня и скоро водата завря. После оставих игуаната да ври на слаб огън и тя започна да изпуска миризмата си. Страхотна воня беше и все пак миришеше както трябва, както очаквах да мирише. Оставих я да си ври, като от време на време я изваждах и дръпвах някой нокът. Щом успях да отделя един нокът, сметнах, че е сварена. Извадих я и я сложих в една купа. Хуана се присегна да вземе тенджерата и да излее водата. Едва не припаднах.

— Остави водата. Не я пипай.

Отрязах главата на игуаната, разпорих й корема и я изчистих. Черния дроб запазих, а жлъчката махнах много внимателно. После я одрах и отделих месото. Най-хубавото беше на гърба и към опашката, но изрязах и краката, за да не се губи нищо. Сложих месото и черния дроб в малка купичка. Червата изхвърлих. Кокалите върнах в тенджерата и пак подсилих огъня да закъкри водата.

— Настани се удобно. До вечерята има доста време.

Исках половината вода да изври. Стъмняваше се, запалихме свещите и занадничахме в тенджерата да видим как мирише. Измих три яйца и ги пуснах вътре. Като се свариха хубаво, ги извадих, обелих ги и ги сложих в купата при месото. Тя счука на ситно малко кафе. Мина доста време, докато супата уври. После ми хрумна нещо.

— Слушай, имаме ли червен пипер?

— Не, пипер няма.

— Божичко, трябва да има.

— Черен пипер, сол — да. Червен пипер — не.

— Иди да видиш в колата. На супата й трябва червен пипер и ще бъде жалко, ако не стане, само защото не сме проверили.

— Отивам, ама няма червен пипер.

Тя взе една свещ и отиде до колата. Нямах нужда от червен пипер. Само исках да се отърва от нея, за да свърша нещо, без да приказваме за sacrilegio. Взех свещ и мачете и отидох до олтара. Отзад имаше четири-пет шкафа, два от които бяха заключени. Пъхнах острието на мачете в едната ключалка и я счупих. Шкафът беше пълен с фойерверки за Голямата литургия и разни неща за Коледните ясли. Отворих другия. Ето го това, което търсех — вино за причестяване, шест, или осем бутилки. Грабнах една, затворих шкафовете и се върнах. Измъкнах с ножа тапата и го опитах. Беше първокачествено шери. Отлях около половината в тенджерата, пуснах вътре месото, нарязах яйцата на филийки и сложих и тях. Посолих и добавих мъничко черен пипер.

Тя се върна.

— Е, няма червен пипер.

— Нищо. Няма нужда. Вечерята е готова.

Нахвърлихме се върху яденето.

Е, братко, ти си яж „Водна костенурка а ла Мериленд“. Изискано ястие, но не е като „Игуана а ла Джон Хауард Шарп“. Месото прилича малко на пиле, малко на жабешки бутчета и малко на мускусен плъх, само че е много по-крехко. Тази супа е една от най-вкусните, а аз съм ял чорба от риба — специалитет на Марсилия, гъста супа от раци — специалитет на Ню Орлиънс, бульон от зелена костенурка, крем супа от зелена костенурка и всякакви други костенурки. И според мен стана по-вкусна от това, че трябваше да я пием от купички и да набучваме месото с нож. Прелива по устните като желирана и ги прави лепкави, тъй че се усеща не само на вкус, но и на допир. Тя пиеше супата си, изтегнала се по корем и след малко ми хрумна, че ако и аз легна и доближим устни, ще залепнем, и известно време изпробвахме това мое хрумване. После пихме още супа, ядохме още месо и направихме кафе. Пиехме си кафето, а тя започна да се смее.

— Е? Какво толкова смешно има?

— Чувствам… как се казва? Пияна?

— Сигурно ти е от рождение.

— Мисля, ти намерил вино. Мисля, откраднал вино, сложил в игуана.

— Е и?

— Много харесва.

— Защо не каза веднага?

Извадих бутилката, надигнахме я и пихме направо от нея. Много скоро започнахме да мажем гърдите й със супа, за да видим дали ще залепнат. После просто си лежахме и се смеехме.

— Хареса ли ти вечерята?

— Беше чудесна, gracias.

— А хареса ли ти готвача?

— Да… Да. Много смешен готвач.

 

 

Един бог знае в колко часа̀ станахме и излязохме, за да измием съдовете. Този път тя ми помогна, но като отворихме вратата, видяхме, че дъждът е спрял и луната е изгряла. Това ни възбуди отново. Измихме съдовете и започнахме да се смеем и да танцуваме боси в калта. Аз затананиках някаква мелодия към танца и изведнъж спрях. Тя беше застанала на лунната светлина със същото изражение на лицето като през онази първа вечер, когато се запознахме. Но този път не ми обърна гръб. Приближи се и ме погледна втренчено.

— Пей.

— О, по дяволите.

— Не, моля пей.

Подех отначало, но този път, вместо да тананикам, запях на глас и пак спрях. Вече не пеех като свещеник. Отидох до ръба на скалите и ревнах с цяло гърло към arroyo. Не знам какво изпях. Беше волно и звучно като някога и ми стана хубаво и леко. Спрях да поема въздух и чух ехото. Затаих дъх. В това ехо се долавяше нещо, което никога не го е имало в гласа ми, някаква свежа и вълнуваща нотка, която винаги ми е липсвала. Разпях се отново, а тя приближи и ме загледа. Карах без прекъсване, все повече извисявах глас. Сигурно съм стигнал до фа на първа октава. Направих една извивка по средата и се осмелих да изпея най-високия за мен тон. Когато ехото се върна, звучеше почти като тенор. Обърнах се, изтичах в църквата, за да проверя височината на органа. Беше ла бемол, а църковните органи ги настройват винаги високо. При един оркестър това щеше да бъде най-малкото обикновено ла.

Разтреперих се тъй силно, че чак пръстите ми загракаха по клавишите. Вижте какво, никога не съм бил велик баритон. Сигурно вече се досещате кой съм и след успеха ми в „Дон Жуан“ и особено в серията радиопредавания „От Хъдсън до Хорн“ може да сте чули, че съм най-големият певец след Бисфам и разни други подобни. Всичко това е дрън-дрън. Не съм нито Батистини, нито Амато, нито Джон Чарлс Томас. Като глас съм някъде между Бонели и Тибет. Като актьор съм доста добър. Като музикант съм още по-добър. А като певец — изключително добър. Няма друг начин, след като цял живот само това съм правил. Но да оставим тия работи. Искам само да кажа, че имах дяволски хубав глас, върху който работех, заради който живеех, който бе част от мен и означаваше много повече от средство за изкарване на прехрана. И искам да разберете правилно онова, което ми се случи в Европа — когато ненадейно изгубих гласа си и ме захвърлиха като стара кранта в Мексико, която не заслужава нищо по-добро, а пък се оказа, че и за там не ме бива — то не стана само защото бях лентяй и неудачник. Нещо вътре в мен се бе пречупило. И сега, когато гласът ми се върна тъй внезапно, както се беше изгубил, развълнувах се много повече, отколкото ако бях намерил стодоларова банкнота. Бях като слепец, който се събужда една сутрин и открива, че е прогледнал.

Изсвирих няколко встъпителни акорда и запях. „Eri Tu“^[32] от „Бал с маски“. Но нямах търпение да натискам педалите на този допотопен раздрънкан орган. Тръгнах по пътеката между редовете, пеейки без акомпанимент. Свърших, изпях я отново и проверих височината. Бях повишил с около половин тон. И напълно естествено това се и очаква след такава дълга почивка. Изсвирих един акорд за проверка и започнах друга ария. Не ми се спираше, но пеех вече цял час, а при тези височини това беше границата.

Седнала на една пейка, тя неотклонно ме следеше с поглед, докато ходех насам-натам. Изглежда sacrilegio вече не я тревожеше. Когато свърших, тя дойде при мен в сакристията, свалихме си дрехите и легнахме. Бяха ми останали шест-седем цигари. Изпуших ги една след друга. Легнала до мен, подпряла се на лакът, тя продължаваше да ме следи с поглед. Когато свърших цигарите, затворих очи и се помъчих да заспя. Тя отвори с пръст едното ми око, сетне и другото.

— Беше много красиво, grasias.

— Някога бях певец.

— Да. Може би сгреших.

— Сигурно.

— … Може би не.

Целуна ме и заспа. Но аз заспах едва когато огънят загасна, луната се скри и през прозореца взе да нахлува сива светлина.

V

Към пет и половина на другия ден след обяд влязохме в Акапулко. Заради съдрания гюрук, който трябваше да прибера в багажника, бяхме тръгнали в четири часа. Нямах намерение да получа слънчев удар, тъй че я оставих да поспи, а аз се постарах да почистя малко и да оставя църквата горе-долу в същия вид, в който я бях заварил, с изключение на няколко разбити ключалки и други дреболии. Да се изкара колата навън беше малко по-трудно, отколкото да се вкара вътре. Трябваше да запълня с кал стъпалата, да я кисна с вода и да я оставя да се втвърди на слънцето, за да мога да дам на заден ход. После трябваше да измъкна целия багаж и пак да го натоваря, но имах повече време и го подредих по-добре. Тя се събуди от следобедната си дрямка и тръгнахме. Arroyo беше още като река, но вече по-чист и по-плитък, тъй че лесно преминахме на другия бряг.

Стигнахме в Акапулко и тя ми показа пътя за хотела, в който щяхме да отседнем. Не знам дали сте виждали хотел за мексиканци. Беше бунище. Намираше се на края на града, току до шосето, което опасва пристанището, и представляваше едноетажна кирпичена сграда като казарма, с вътрешен двор или вътрешно сметище, наричайте го както щете. Мебелировката в стаите се състои от една квадратна консервна кутия от олио, каквито навсякъде в Мексико се използуват за носене на вода. С нея си пренасяш водата от кладенеца отвън и в стаята няма абсолютно нищо друго. Трябва да си носиш рогозка за спане и сам да си я постелеш върху пръстения под. Ето защо тя бе помъкнала всички тия рогозки. Би трябвало да си носиш и завивки, само че на мексиканците не им трябват завивки. Тръшват се в леглото направо с дрехите. Канализацията беше открита, точно срещу кладенеца. Във вътрешния двор бяха завързани магаретата, с които бяха пристигнали гостите на хотела, паркирахме и нашата кола там, Хуана си взе кутията за шапки, пелерината, espada — та и ухото, а hostelero^[33] ни показа стаята. Беше № 16 и от нея се откриваше чудесна гледка — един мексиканец със свалени гащи се облекчаваше.

— Е, как се чувстваш?

— Много добре, grasias.

— Не ти ли призля от жегата?

— Не, не. По-хубаво е от Мексико.

— Ето какво ще направим. За вечеря е още много рано. Аз мисля да отида да ми изгладят костюма, а след това да се поразходя и тъй да се каже, да огледам терена. След залез-слънце, като се поразхлади, ще намерим някое прилично място и ще похапнем. Да?

— Много добре. Аз оглеждам къща.

— Добре, ама аз имам друго мнение за местоположението й.

— О, politico вече има къща.

— Разбирам. Не знаех. Добре тогава, ти се виж с politico, огледай къщата и после ще ядем.

— Да.

Намерих една sasteria^[34] и седнах, докато изгладят костюма ми, но после не си губих времето да оглеждам терена. Да не мислите, че още имах намерение да водя счетоводството на бардака? Нищо подобно. Онези високи тонове, отекнали в arroyo, промениха всичко. Един товарен кораб стоеше на котва в пристанището и аз исках да изчезна с него, стига да можех по някакъв начин да си уредя пътуването.

Стъмняваше се, когато намерих капитана. Той вечеряше в хотел „Мексико“ отвън под сенника. Беше един почернял от слънцето ирландец на име Конърс, около петдесетте, със сключени вежди, лице с цвят на лула от морска пяна и загорели мазолести ръце, тънки и дълги като на картоиграч. Седнах на масата му и той ми устрои мило посрещане:

— Приятелче, не познавам нито чичо ти в Ню Йорк, нито брат ти в Сидни, нито балдъзата ти в далечния Дъблин, господ здраве да й дава все пак. Не съм член на старинния, свободен и всепризнат Масонски орден и не ме интересува дали някога ще се сдобиеш с двайсетте песос, които ти трябват за пътя до Мексико Сити. Няма да те почерпя с нищо за пиене. Ето ти едно песо, за да се махнеш, и ако нямаш нищо против, искам да вечерям.

Не посегнах към песото и не помръднах. Той ме погледна пак и аз му изрецитирах отговор в неговия стил:

— Нямам нито чичо в Ню Йорк, нито брат в Сидни, нито пък балдъза в Дъблин, благодаря за благословията все пак. Не съм член на старинния, свободен и всепризнат Масонски орден и не съм тръгнал за Мексико Сити. Не ти искам пиенето, не ти искам и песото.

— Като те гледам такъв, струва ми се, че искаш нещо. Какво?

— Да отпътувам с кораба ти на север, ако натам си се запътил.

— Запътил съм се за Сан Педро и пътуването ще ти струва 215 песос в местна валута, които се предплащат в брой и ти дават право да ползваш хубава самостоятелна кабина на палубата, храна три пъти дневно и вежливо отношение от страна на екипажа.

— Предлагам пет.

— Не се приема.

Взех и неговото песо.

— Шест.

— Не се приема.

— Предлагам черен труд. Ще върша всякаква работа, за да си изкарам пътуването — от миене на палуби до лъскане на прибори. Доста добър готвач съм.

— Не се приема.

— Предлагам рецепта за игуана а ла Джон Хауард Шарп, която усъвършенствах съвсем наскоро — едно ястие, което ще ти достави голямо удоволствие и вероятно ще подобри настроението ти.

— Това е първото свястно нещо, което каза досега, но ще бъде трудничко да се снабдим с игуаната. По това време на сезона тя е по високите места. Не се приема.

— Предлагам шест песос и полица за 209. Гарантирам, че ще изплатя полицата.

— Не се приема.

Гледах го как си яде рибата и започнах да се нервирам.

— Слушай, ти май не загряваш. Възнамерявам да се измъкна оттук, и то на твоята черупка. Съчинявай каквито си щеш договори. Важното е да проумееш едно: аз идвам.

— Не, без теб. Взе ми песото, тъй че изчезвай.

Не станах, а запалих цигара.

— Е, добре, ще играя открито и ще зарежа преструвките и празните приказки. Бях певец и изгубих гласа си. Но се възвърна, разбираш ли? Това значи, че ако изобщо някога се измъкна от тая проклета страна и се прибера там, където има пари, ще си напълня джобовете. В добра форма съм. Съвсем като едно време, може би съм още по-добър. По дяволите полицата. Този разговор сигурно ти беше малко досаден. Моля те да ми направиш услугата, да ме замъкнеш до Сан Педро, за да си стъпя отново на краката.

Той вдигна поглед, а очите му бяха потъмнели от злоба.

— Певец, значи. Американски певец. Отговорът ми е: За мен е опасно да те взема на борда. Бих те хвърлил във водата още преди да изляза от пристанището, за да отърва света от теб. Не! И не ми губи повече времето.

— Какво им е лошото на американските певци?

— Мразя дори Тихия океан. В Атлантическия хващам по радиото Лондон, Берлин и Рим. А тук какво? Лос Анджелис, Сан Франциско, Синята мрежа, Червената мрежа^[35], разни кастрирани евнуси ме увещават да си купувам сапун… и Виктор Хърбърт!

— Той е ирландец.

— Германец.

— Грешиш. Ирландец е.

— На младини лично се запознах с него в Лондон и разговаряхме на немски.

— Той сам е искал да говори на немски, особено с други ирландци. Разбираш ли, не се е гордеел с произхода си. Не е искал те да разберат. Добре де, направи справка.

— Значи е ирландец, макар че ме е яд да го призная. А Джордж Гершуин? Ето ти още един ирландец.

— Той пише страшна музика.

— И една нота не е написал. Виктор Хърбърт и Джордж Гершуин, Джером Керн и купете този сапун за младежкия си тен и Лорънс Тибет, дето пее разни дивотии. В Тампико хванах Моцартовата симфония „Юпитер“, която предаваха от Рим и която сигурно не си и чувал. Като минах Панамския канал, хванах Бетховеновата Седма с диригент Бийчам, в Лондон…

— Слушай, да оставим Бетховен…

— А, значи да оставим Бетховен, така ли? Ти ли го казваш, дето си рекламен агент на сапуни. Той е най-гениалният композитор на всички времена!

— Ами, най-гениалният.

— А според теб кой тогава? Сигурно Уолтър Доналдсън.

— Е, ще видим.

Наблизо се мотаеха няколко mariachis, но цареше временно затишие, тъй като заведението не бе много пълно. Извиках един и му взех китарата. По една случайност бе настроена както трябва. Пръстите ми все още бяха загрубели от работата в Мексико Сити и ги плъзгах по струните до високите позиции, без да ги разраня. Изсвирих встъплението към серенадата на Дон Жуан и я изпях. Не го изиграх като на сцена, не се стараех да получа овации и другите почти не ме забелязаха. Просто я изпях с половин гърло, издрънках края и сложих ръка върху струните.

Той беше стигнал вече до tamales^[36], но все не започваше да яде. После извика китариста, дълго се препираха за нещо на испански и капитанът извади банкноти. Китаристът вдигна ръка за сбогом и си тръгна. Сервитьорът взе чинията на Конърс, а той се втренчи със сериозно изражение в масата.

— … Въпросът е много деликатен. От млад съм почитател на Бетховен, но самият аз често съм се питал дали Моцарт не е най-големият гений в музиката. Може и да си прав, може и да си прав. Купих тази китара и я вземам на борда със себе си. Товарът ми е барут и не мога да отплувам, преди да подпиша хилядите им тъпи документи. Ела на пристанището точно в полунощ. Ще вдигна котва в дванайсет и нещо.

 

 

Сякаш ми пораснаха криле. Всичко ми подсказваше, че трябва да се спотайвам до полунощ и в никакъв случай да не се връщам в хотела. Но още не бях ял, а нямах желание да отида сам в някое кафене. И към девет часа се озовах там.

Влязох във вътрешния двор и веднага видях, че нещо не е в ред. Бяха изнесли няколко столчета с газени лампи и свещи върху тях. Колата ни беше още на мястото си, но срещу нея бе спряла голяма лимузина и наоколо беше пълно с хора. До лимузината пушеше цигара един здравеняк с тъмно карамелен цвят на кожата в офицерска униформа с една звезда на пагоните и с пистолет на кръста. Тя седеше на стъпалото на колата ни. Между двете коли десетина мексиканци се бяха подредили един до друг. Някои изглежда бяха отседнали в хотела, други работеха в него, а последният в редицата беше hosteliero. Двама войници с пушки ги претърсваха. Свършиха с hostelero, видяха ме, сграбчиха ме, изправиха ме до него и претърсиха и мен. Никак не обичам такива внезапни бандитски нападения, особено когато ги извършват две горили, които нямат дори обувки.

Претърсването свърши и оня със звездата тръгна пред редицата, ломотейки нещо на всеки на испански. Това отне доста време. Дойде и моят ред и онзи зина срещу мен, но тя му каза нещо и той спря. Прониза ме с поглед и ми махна с пръст да се отдръпна. Подобни жестове обичам точно толкова, колкото и бандитските нападения.

Той изкряка една заповед и войниците започнаха да влизат от стая в стая. След малко един нададе вик и изтърча навън. Оня със звездата отиде с тях и те наизлязоха с нашия боб, яйцата ни, мляната ни царевица, гърнетата, купите, дървените въглища, мачете — всичко, което беше натоварено в колата. Една жена се разрида, а hostelero започна да се моли. Но уви. Оня със звездата и войниците ги сграбчиха и изблъскаха отвън на улицата. После той изкряска още нещо и махна с ръка. Цялата сбирщина се изниза по стаите си и отвътре се понесе ропот, а тук-таме и стенания. Той се приближи до нея и я прегърна, а тя се засмя и си заприказваха на испански. Беше върнал откраднатите неща и за бързо извършената работа сега искаше признание.

Тя влезе в № 16 и излезе оттам с кутията за шапки и другите си неща. Той отвори вратата на лимузината.

— Къде отиваш с тоя тип?

Не се усетих как го казах. Номерът беше да си стоя така и да я оставя да върви, но това ми се изплъзна от устата. Тя се обърна и повдигна вежди, сякаш не вярваше на ушите си.

— Но моля, той politico.

— Попитах те къде отиваш с него.

— Но да. Ти остава тук. Аз идва manana^[37] много рано. Тогава оглеждаме къща, да.

Тя говореше предвзето, но не за да заблуди мен. Искаше да заблуди него, за да ме спаси от неприятности. Гледаше ме втренчено, опитвайки се да ме накара да млъкна. Аз стоях до колата ни, а той дойде и ми се озъби. Тя приближи, каза му нещо на испански и онзи явно остана доволен. Смисълът изглежда беше, че аз като американец всичко съм объркал. Облизах устни и се помъчих да се успокоя и да не рискувам, докато не се кача на оная черупка. Казах си, че тя е само една индианка, която нищо не означава за мен, и че ако смята да прекара нощта с този кретен, няма да направи нещо ново, правила го е много пъти, че всъщност само това знае и в края на краищата изобщо не ми влиза в работата. Не помогна. Може би, ако тогава не изглеждаше толкова хубава на лунната светлина, щях да си замълча, но не вярвам. Там, в църквата, се бе случило нещо и то ме караше да чувствам, че тя ми принадлежи.

Неволно изръмжах:

— Никъде няма да идеш.

— Но той е politico.

— И като е politico и ти е уредил някакъв скапан бардак за моряци, си въобразява, че сега ще вземе своя пай от сделката. Сбъркал е. Няма да идеш.

— Ама…

Тогава той приближи до мен и се развряка на испански право в лицето ми, така че от устата му се разлетяха слюнки. Не говорехме много високо. Аз бях прекалено обиден, за да крещя, а мексиканците си говорят тихо. Той свърши, изпъна се и пак размаха пръст — посочи ми хотела. Халосах го. Той падна. Стъпих с крак върху ръката му и измъкнах пистолета от кобура.

— Ставай.

Не помръдна. Беше в безсъзнание. Погледнах към хотела. Оттам се носеха все същият ропот и стенания. Нищо не бяха чули. Бързо отворих вратата на колата и бутнах Хуана вътре ведно с кутията за шапки и всичко останало. Изтичах от другата страна, хвърлих пистолета на седалката и запалих колата. За секунда излязох от двора и се понесох по шосето с бясна скорост.

Включих фаровете и й дадох пистолета. След няколко секунди бях в града и едва тогава разбрах каква грешка бях направил, като завих надясно вместо наляво. Трябваше да се измъкна оттам, и то бързо, преди оня да дойде на себе си, а не можех да завия. Наистина не можех да завия. Улицата беше толкова тясна и до такава степен задръстена от магарета, свине, кози, mariachis и хора, че даже при едно разминаване с друга кола боята щеше да се остърже, а да се направи завой, беше невъзможно. Улицата не беше пряка. Минаваше през града, водеше нагоре по хълма до големия хотел за туристи и там свършваше. Колата едва пълзеше, пот избиваше по челото ми; така стигнах до подножието на хълма. Там нямаше движение, но пак беше тясно. Завих надясно в една странична улица. Мислех, че след една-две преки може да налучкам пътя, по който да се върна обратно. Не успях. Улицата се стесняваше и разделяше на две пътечки, които водеха в полето и доколкото виждах, се губеха нагоре по стръмнините. Спрях на полето, за да обърна. Мислех, че все още имам време да се върна и да се промъкна през града, макар че дори Джес Уилард^[38] не би могъл да издържи толкова дълго пътешествие. После чух зад себе си изстрели, викове и пронизителен вой на сирена. Твърде късно. Пътят ми беше отрязан. Угасих фаровете и се намърдах в една горичка от кокосови палми, където щях да се скрия поне от лунната светлина.

Обърнах колата към града, за да виждам какво става и се опитах да размисля. Всичко зависеше от това дали са забелязали, че се отклонявам от главната улица. Ако не бяха ме забелязали, можех да се спотайвам, докато луната се скрие и всички заспят, после бързо щях да пресека града и да се отправя към Мексико Сити, преди да се усетят. Опитах се да не мисля за кораба.

 

 

След минута-две сирените завиха по-силно и светлините на три мотоциклетни фара се насочиха от града към пристанището. Значи те нямаха и понятие, че още съм тук. Мислеха, че съм потеглил за Мексико и бяха тръгнали натам. Това означаваше, че тук ще бъдем в безопасност известно време, може би цяла нощ. Но не ми се мислеше какво ще стане, като потегля за Мексико и срещна по пътя патрулите да се връщат. А Мексико беше единственото място, където можеше да се отиде. Друго шосе нямаше.

 

 

Доста време седяхме така и после усетих, че тя плаче.

— Защо правиш това? Защо правиш това на мен?

— Не знаеш ли? Ами аз… — помъчих се да кажа „Обичам те“, но думата заседна в гърлото ми. — Исках да си с мен. Не исках да идеш при него.

— Това не е вярно. Ти заминаваш.

— Защо говориш така?

— Сега пееш, да? Пееш по-хубаво от всички в Мексико. Оставаш в Акапулко, в къща? Защо лъжеш? Ти заминаваш.

— И през ум не ми е минавало.

— Сега за мен много лошо. Няма къща, не. Той може да ме застреля, да. Не мога вече работи в Мексико. Той много голям politico. Аз… защо правиш това? Защо?

 

 

Поседяхме още и аз се чудех защо не се чувствам като подлец. Тя си ми го каза в очите и без съмнение аз й бях провалил големия шанс в живота веднъж завинаги. Но не се чувствах подлец. Бях натясно, но не се изчервих. Изведнъж ме осени: нямаше да я зарежа.

— Хуана.

— Да?

— Слушай ме сега. Трябва да ти кажа някои неща.

— Моля нищо не казва.

— Първо, ти беше права, като каза, че заминавам и аз наистина те излъгах. Нали отидох уж да разгледам града, а в това време си уредих пътуване с кораб до Estado Unidos del Norte^[39]. Щях да тръгна в полунощ.

— Знам, че лъжеш, когато излиза. Да.

— Добре де, излъгах. Искаш ли да чуеш останалото?

Тя дълго не отговори. Но по дишането й винаги можеше да се разбере, когато се вълнува — секваше за малко и после продължаваше. Обърна глава към мен, но веднага отмести поглед встрани.

— Да.

— Дойдох в хотела с намерението да те изведа на вечеря, да се пошляя малко, да се отбия да видя caballeros и вече да не се връщам. Но когато ти тръгна с него, разбрах, че няма да те пусна и не само защото той никак не ми хареса. Исках да дойдеш с мен и нямаше да те оставя на него.

— Но защо?

— И до това ще стигнем. Още не съм свършил. Сега заминавам. Казах ти вече, че някога бях певец. Бях много добър певец, един от най-добрите в света, изкарвах много пари и пак ще изкарвам. Но в Мексико тая работа не става. Връщам се в моята страна — Estado Unidos del Norte. Ето какво искам да ти кажа. Ще дойдеш ли с мен?

— Голяма страна ли е?

— Много по-голяма от Мексико.

— Как отиваш?

— Нали имаме кола, а ти имаш още пари. След малко, когато всичко утихне, ще се измъкнем от града и ще изминем колкото може повече път до изгрев-слънце. Утре вечер продължаваме и ако имаме късмет, ще стигнем до Мексико Сити. Ще се спотайваме през деня и на следващата нощ ще бъдем в Монтерей. Още една нощ и ето ни в Ларедо, а там ще измисля как да те прехвърля през границата. Щом стъпим в моята страна, всичко е наред.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Познават колата. Хващат ни, сигурно.

Разбрах, че е права още преди да го каже. В САЩ, като пресечеш границата на някой щат, можеш да изминеш доста път, преди да те хванат. Но тук границата нещо не значи. Тези типове с пушки са от федералната войска, а по шосето от дъжд на вятър минава по някоя кола — нямаше начин да ни изпуснат ни денем, ни нощем, ни по кое да е друго време.

— … С автобус може би.

— Какво каза, Хуана?

— Караме малко, скриваме колата. На сутринта вземаме автобус. Може би няма да хванат.

— Добре, така ще направим.

— Но защо? Защо не заминеш сам?

— Да стигнахме и до голямото „защо“. Ти харесваш ли ме?

— Да, много.

— И аз те харесвам.

Седях, гледах я и се чудех защо не се престраша да й кажа, че я обичам и толкоз. После си спомних колко пъти съм пял тези думи на различни езици, как фалшиво звучаха и колко неприятности съм имал, докато ги кажа така, че да ми повярват. После ми хрумна, че всъщност ги мразя не заради смисъла им, а за това, което се прикрива с тях. Те казват всичко друго, само не и това, което чувстваш в сърцето си, в стомаха си и на всички други места по тялото. Те казват, че можеш да умреш за една жена, но не казват, че може да ти прималее заради нея, просто да бъдеш близо до нея, да знаеш, че тя е до теб.

— Мога да употребя и по-силни думи, Хуана. Струва ми се, че няма нужда.

— Хващат ни, сигурно. Убиват ни.

— Готова ли си да рискуваш?

Тя дълго мълча, после хвана ръката ми и я стисна. Вдигна поглед към мен и разбрах, че каквото и да ми кажеше, няма как да го пропусна покрай ушите си. Разбрах го по всичко.

— Да.

Лека тръпка премина по цялото ми тяло, но аз изтърсих нещо съвсем тъпо:

— Какво „да“?

— Какво искаш да кажеш?

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми избереш име? Не мога да бъда все „Сеньор“.

— Аз те нарича Хони^[40].

Щеше ми се да избере друго име, а не това, с което се бе обръщала към всяко леке, появило се пред колибката й, но нищо не казах. После нещо ме стегна за гърлото. Сетих се, че не ме наричаше „сладурче“. Наричаше ме Джони, но по свой начин.

— Целуни ме, Хуана. Точно така искам да ми казваш.

 

 

Градът вече бе притъмнял и утихнал. Запалих колата, излязох от палмовата горичка и поех по шосето. Веднага дадох газ, не заради бързината, а за да не вдигаме много шум. Без ония багажерии карахме тихо, но все пак намалих скоростта и едва ли не пълзейки, стигнахме до главната улица. Спрях и се ослушах. Нищо не се чуваше, запалих пак и завих наляво. Не бях включил фаровете, а и луната бе надвиснала ниско над океана, тъй че дясната страна на главната улица оставаше в сянка. Изминах половин пресечка и Хуана ме хвана за ръката. Спрях до бордюра. Тя посочи. Няколко пресечки по-нататък, на осветения ляв тротоар, имаше един полицай. Отдалечаваше се от нас. Наоколо не се виждаше никой друг. Тя се наведе към мен и прошепна:

— Той отива, така.

Посочи с ръка — искаше да ми каже да завия зад ъгъла. Точно така и направих. Дадох му около пет секунди и посегнах към стартера. Колата се наклони. На стъпалото й имаше човек. Пистолетът бе още до мен. Грабнах го и се обърнах. Озовах се лице в лице с една мургава физиономия. Беше Конърс.

— Ти ли си, момче?

— Да. Господи, как ме уплаши.

— Къде се губиш? Търся те навсякъде. Изкарах черупката си от пристанището. Готов съм за отплаване и никак не ми е до шегите ти.

— Имам неприятности.

— … Да не би ти да си ударил генерала?

— Да.

Той се ококори и зашепна:

— Наказанието е смърт, момче, наказанието е смърт.

— Независимо от това.

— По-тихо. Целият град знае. Някои може да са заспали и като те чуят, че приказваш на английски, с теб е свършено… Разбра ли добре какво ти казах? Наказанието е смърт. Той ще те отведе в затвора, където един час ще записват, докато попълнят всички книжа, дето ги имат. После ще те изведе навън и ще им заповяда да те разстрелят… при опит за бягство.

— Ако ме хванат.

— Ще те хванат. Хайде идвай, за бога.

— Няма да дойда.

— Ти чу ли ме? Наказанието…

— Откакто се видяхме, вече сме двама. Мис Монтес. Капитан Конърс.

— Приятно ми е да се запознаем, мис Монтес.

— Grasias, капитан Конърс.

Той се отнасяше с нея като с принцеса, а и тя се държеше така. Но после той се наведе още по-близо към мен и прошепна в ухото ми:

— Не може така, човече. Не можеш да вземеш под крилото си някакво момиче, с което си се запознал тази вечер, а освен това излагаш и нея на страшна опасност. Тя е много хубавка наистина, ама послушай какво ти говоря. Трябва да дойдеш.

— Не съм се запознал с нея тази вечер, тя е с мен.

Той огледа улицата в двете посоки и хвърли поглед към часовника. После се втренчи в мен.

— Момче, знаеш ли песента на Лепорело^[41]?

— Да.

— Идвайте тогава и двамата.

Той мина от другата страна да й помогне да излезе. Тя бе сложила кутията за шапки в скута си. Капитанът я взе. Тя си взе другите неща. Аз хванах вратата от страх да не я затръшне, без да иска. Не я затръшна. Измъкнах се отдясно, след нея. Той ни дръпна зад колата.

— Ще вървим така, че колата да остане между нас и оня полицай в дъното на улицата.

Върнахме се на пръсти до ъгъла, зад който току-що бях завил и вместо да тръгнем по пътя, по който бях дошъл, той ни поведе в обратна посока, към плажа. Стигнахме до една лъкатушна пътека.

След две минути притичахме по кея и скочихме в един катер. След още две минути бяхме на палубата на „Порт ъв Коб“ и си чакахме бирата и сандвичите. В следващите две минути вече заобикаляхме носа и облегнат назад, с китара на коляното, аз пеех плавно песента на Лепорело, а тя наливаше бирата.

VI

Прекарахме една наистина щастлива седмица. Не пеех много, само по малко вечер, и то, ако той поискаше. Повечето време просто си седяхме и бъбрехме за музика. Отначало тя сядаше с нас, а после изчезваше.

Той ни даде първокласния апартамент, в който най-забележителното нещо беше душът с морска вода. Тя за пръв път се къпеше на душ. А може би изобщо се къпеше за пръв път. Не знам. Мексиканците са най-чистите хора в света. Лицата им, краката им и дрехите им са чисти и не вонят. Но кога се къпят и дали се къпят — това не мога да ви кажа. Душът за нея беше нова играчка и щом я потърсех, все я намирах гола под струята. Струва ми се, че честичко се навъртах около нея. Тя беше достоен модел за всеки скулптор — кожата й имаше меден оттенък и тялото й изглеждаше излято като от метал, особено с проблясващите по раменете й капчици вода. Отначало не й давах да разбере, че я гледам, но после забелязах, че това й харесва. Повдигаше се на пръсти, протягаше ръце нагоре, мускулите й потръпваха и се смееше. И разбира се, следваше това-онова.

На втората вечер в открито море той се раздрънка за Верди, Пучини, Маскани, Белини, Доницети и Росини — „най-отвратителния от всички макаронаджии“. Тук го спрях.

— Почакай, почакай. За другите нямам какво толкова да кажа. Пея ги, но не говоря за тях, макар че Доницети е много по-добър, отколкото някои си мислят. Но за Росини си луд.

— Увертюрата към „Вилхелм Тел“ е най-слабата музика, която някой е създал.

— Музиката си е добра, но не е от най-хубавото му произведение.

— Не е никаква музика.

— Е, а какво ще кажеш за това?

Взех китарата и му изсвирих част от „Семирамида“. Кресчендото на Росини не става за китара, но аз се постарах с всички сили. Той слушаше с каменно изражение. Свърших и щях да започна нещо друго, но той ме хвана за ръката.

— Посвири още малко от същото.

Изсвирих го отново, после малко от „Италианката в Алжир“ и малко от „Бръснаря“. Доста време свирих. Познавам добре Росини. Не пях, само свирих. На пасажа за дървените духови инструменти в увертюрата към „Бръснаря“ само леко докосвах струните с пръсти, а за кулминацията ударих силно върху резонансната кутия и зазвуча наистина страхотно. Спрях, а той дълго пуши лулата си.

— Хубаво е, музикантска музика, нали?

— Такава си е. И не губи нищо от това, че е игрива, написана без особени претенции за сериозност.

— Да, усеща се как очите й намигат, а ритъмът й искри.

— Твоят приятел Бетховен е гледал на него отвисоко, негодникът му с негодник. Казал му да продължава да пише песнички, за това го бивало. А по това време Росини само се опитвал да му помогне, та да не живее като свиня на бунището, където го намерил.

— Ако е гледал на него отвисоко, имал е право.

— Глупости. Ще има право, когато увертюрите му станат толкова добри, колкото на Росини. А дотогава да си затваря човката.

— Момче, момче, оскверняваш един храм.

— Не е вярно. Казваш, че той е най-гениалният композитор на всички времена и аз съм съгласен. Написал е деветте най-велики симфонии в света и затова е гениален. Но виж какво, симфониите не са всичко. Що се отнася до увертюрите, на върха е Росини, а не Бетховен. Представи си само — човекът, който е написал „Леонора № 3“, да се отнася с пренебрежение към Росини. Та когато този тромпет се обажда зад кулисите, ефектът е като в евтин водевил и увертюрата към „Вилхелм Тел“ може да се сравни с някоя прелюдия към „Майстерзингерите“.

— Признавам, че и на мен не ми харесва.

— Да, ама е поучавал младите как да пишат увертюри, нали? Но увертюрите не са били стихията му. Знаеш ли защо? За да напишеш увертюра, трябва да обичаш театъра, а той не го е обичал. Слушал ли си „Фиделио“?

— Да, и ме е срам…

— А Росини е обичал театъра и затова е умеел да пише увертюри. Той те въвежда в театъра — по дяволите, даже усещаш как се настаняват по местата си, замирисва ти на театър и виждаш как прожекторите осветяват завесата. Кой, по дяволите, е казал на Бетховен, че може да се отнася към него като към забавен талант, който трябва да се шлифова?

— И все пак е велик.

Изсвирих менуета от Осмата симфония. Почти целият става за китара… Трябваше да го чуете.

— Както го свириш, момче, сигурно и ти мислиш, че е велик, прав ли съм?

— Да.

— Другият също. Отсега нататък ще го слушам.

След няколко дни в открито море, както си седяхме на палубата по залез-слънце, стигнахме и до Маккормак и той заговори за него малко ненадейно, сякаш случайно му бе дошло наум. Но като разбра, че смятам Маккормак за един от най-великите певци в света, се отпусна.

— Значи казваш, че другите певци му се възхищават?

— Дали му се възхищават? А бейзболистите не се ли възхищават от Тай Коб^[42]?

— Между нас казано, не съм голям почитател на това изкуство. Както си забелязал, аз съм за симфоничната музика и вярвам, че всичко гениално е написано за цигулари, а не за певци. Но Маккормак е изключение. Не защото е ирландец, давам ти честна дума. Ти беше прав за Хърбърт. Ако има нещо, което ирландецът да мрази повече от работодателя си, това е друг ирландец. Той ме кара да чувствам музиката, към която бях безразличен. Не говоря за баладите му — на подобни сантименталности не си струва и да плюеш. Слушал съм го как пее Хендел. Изнесе цял концерт в Бостън.

— Да, бива го да пее Хендел.

— Дотогава Хендел не ми правеше впечатление, но той ме накара да го открия. Заслужава да му бъда благодарен за това, иначе щях да проспя Хендел. Как да ти обясня? Слушал съм стотици от твоите колеги — макаронаджии, жабари, янки и куп англичани, ама никой не може да изпее Хендел като този приятел.

— Първо на първо, той е добър. А това някак си не може да се нареже на парчета и да се измери точно. А когато някой е добър, той обикновено е добър отначало докрай. Маккормак носи музиката в себе си и още щом си отвори устата, обзема те трепет, каквото и да запее. Има вроден усет за стил и той никога не му изневерява. Никога не провлачва андантето, нито избързва на алегрото. При него няма празни фрази и изсилване, нито недозирани кулминации. Като върши нещо, то винаги е правилно, с големи букви. А що се отнася до Хендел, той му е влял живот. Дотогава ти сигурно си мислел, че музиката му е бледо, хилаво дрън-дрън.

— За мой срам, така е.

— И тогава се е намесил той, като тръбач на зазоряване.

— Точно така, точно така, като тръбач на зазоряване. Не можеш да си представиш каква гледка беше, момче. Застанал в най-предизвикателна поза, с изпъчени гърди, отметнал назад глава, сложил пръст в малката си черна книжка със стихове — като кардинал, който започва литургия. И запя, без да каже дума преди това. И слънцето изгря, слънцето изгря.

— И второ…

— Да, момче, какво второ?

— Имал е голям глас.

— И Вълшебната флейта да беше нагълтал, пак можеше да не разбера.

— Е, ако някой случайно те попита, тя наистина е била, кажи-речи в гърлото му. С ушите си доловил това, макар че главата ти не го е проумяла. Имал е голям, а не просто хубав глас. Нямам предвид силата му. Никога не е бил силен, макар че и сила не му е липсвала. Но не силата, красотата прави един глас голям, а тя винаги покорява. Няма значение дали ще я откриеш в гърлото на някой мъж, или в краката на някоя жена.

— Може и да си прав. Не бях помислял за това.

— И трето…

— Продължавай, за мен е много поучително.

— Родният му език. Джон Маккормак е роден в Дъблин.

— Не. Роден е в Атлоун.

— Не е ли живял в Дъблин?

— Няма значение. В Атлоун говорят с хубав провинциален акцент, почти като в Белфаст.

— Акцентът му е хубав, но не и провинциален. Това е говоримият английски език, какъвто е бил, преди да бъде забравен навсякъде. Две неща певецът не може да си купи, изпроси, или открадне и никой учител, корепетитор или диригент не може да му ги даде. Те са гласът и родният език. Маккормак е пял Хендел на английски и никой американец, нито англичанин няма да пее някога на английски като него. Но не като ирландец. Маккормак влага цялата топлота, колорит и богатство на гласа си.

— Приятно ми е да чуя това.

— И ти говориш с хубав акцент.

— Опитвам се да изкажа това, което мисля.

Запушихме и се умълчахме; минавахме на четири-пет мили от брега на Енсенада. Морето беше като огледало, но на залязващото слънце се виждаше хотелът и бялата ивица на прибоя около пристанището. Пушехме, но аз съм малко ентусиаст на тема език и онова, което човек носи със себе си на сцената, освен наученото. Подхванах отново и му разказах, че всички велики италиански певци са родени в Неапол, дадох му и няколко примера за певци с хубави гласове, които не са успели, защото са били лентяи, а хората не искат да слушат лентяи. По този въпрос имах доста познания. После се разприказвах за Мексико и сигурно разбирате, че бях доста рязък. Започнах да си изливам душата. Той слушаше, но скоро ме прекъсна.

— Не бързай толкова, момче, не бързай. Поучително е, че Карузо е роден в Неапол, а Маккормак в Атлоун и че това е част от дарбата му, но като говориш тъй за Мексико, възразявам.

— Твърдя, че те не могат да пеят, защото не могат да приказват като хората.

— Говорят меко.

— Меко, но с цяло гърло и всъщност нямат какво да кажат!

Не можеш да прекараш една трета от живота си на пръстения под в кирпичена колиба и да очакваш хората да те слушат, като се изправиш и запееш Моцарт. Я да си сядаш там, проклет индианецо и…

— Търпението ми се изчерпва.

— Чувал ли си ги как пеят?

— Не знам дали могат да пеят и не ме интересува. Но те са велик народ.

— Защо? Могат ли поне едно нещо да свършат добре?

— Животът не е само работа. Той е до известна степен съществуване. Те са велик народ. Малката…

— Тя е изключение.

— Не е. Истинска мексиканка е, а аз вече ги познавам от пръв поглед. Плавам по тези брегове петдесет години. Тя говори меко и се държи като кралица, каквато си е всъщност. Красива е.

— Казах ти, че е изключение.

— Те са красиви.

— Разбира се, цялата тая проклета страна е една сцена за музикални комедии, ако това искаш да кажеш. Но като махнеш декорите и костюмите, какво остава? Какво намираш под повърхността? Нищо!

— Не знам какво намирам. Не съм голям майстор на словото и ще ми е трудно да кажа точно какво намирам. Намирам обаче нещо хубаво. И съм сигурен в едно: щом чувствам красотата, тя трябва да е под повърхността, защото красотата винаги е под повърхността.

— На дъното на тоя ад.

— Като си седя нощем сам и слушам радио, много си мисля за красотата, мъча се да си я обясня, да разбера как човек като Щраус може да извади на повърхността най-лошите звуци, които някога са осквернявали нощта и все пак да ми даде нещо, което с увлечение слушам. Със сигурност зная: в истинската красота има УЖАС. Сега ще отговоря на презрителните ти думи за Бетховен. В неговата музика има ужас, а на твоите писачи на увертюри им липсва. Хубава музика са написали и след твоите пояснения ще ги слушам с уважение. Но ако пуснеш камък в Бетховеновата музика, няма да го чуеш да пада на дъното. В нея има вечност и безкрайност, а те поразяват направо душата, както и смъртта. Запомни какво ти казвам, и в малката има нещо ужасно и дано никога не го забравяш.

На това не можех да възразя. Бог знае, че бях усетил ужасното в нея. Запушихме пак и се загледахме как Енсенада прелива в сиво, синьо и виолетово. Бях свършил цигарите си и пушех от неговия тютюн, с една лула, която той почисти със струя от парния котел. На по-малко от четири метра от кораба, от водата се показа една черна перка. Беше грозна гледка. Най-малко шейсет сантиметра висока, тя не се движеше на зигзаг, не пореше водата и въобще нямаше нищо такова, както пишат по книжките. Просто изплува на повърхността и се задържа така няколко секунди. После — плясък на голяма опашка и перката се скри.

— Видя ли я, момче?

— Господи, страшно нещо, нали?

— То доизяснява това, което се опитвам да ти кажа. Седни сега тук и гледай. Водата, прибоя, цветовете на брега. Момче, мислиш ли, че там се крие красотата на тропическото море? Не. Тя е в това, което дебне под повърхността им, онова страшно нещо, както го нарече и което носи смърт с всяко свое движение. Така е, така е с красотата изобщо. Така е и с Мексико. Не забравяй това.

 

 

Към три часа следобед пуснахме котва в пристанището на Сан Педро и аз само трябваше да сляза на брега. Той ми даде долари за нашите песос, за да си нямам неприятности с парите и слезе по трапа с мен. Стана за около три секунди. Бях американски поданик, имах си паспорт, погледнаха го и това беше всичко. Нямах багаж. Но за нея беше друго и доста се безпокоях как ще слезе на брега. Той я беше скрил в трюма и дотук всичко беше добре, но това далеч не означаваше, че тя е пристигнала в страната. Той, изглежда, не се притесняваше много-много. Тръгна с мен по кея, махна с ръка на приятелите си, спря се да ме запознае с търговския си агент и никак не си даваше зор. Стигнахме до товарната площадка, той спря и запали пурата, която му бе дал агентът.

— Отсреща има едно скалисто заливче, наричат го Рибния пристан. Дотам се стига с ферибот и следобед трябва да разбереш кога прави курсове, ама да не пристигнеш преди да се е стъмнило, не бива да те виждат да се мотаеш наоколо. Малка уличка води от самия пристан до главната, където на един хвърлей от водата има японско ресторантче. Точно в девет да си там. Поръчай си бира и пий бавно, докато дойда.

Потупа ме по рамото и се върна на кораба. Аз слязох долу да разбера кога пътува фериботът. После отидох в една закусвалня да хапна нещо. Отидох и на кино, за да поседна. Дори не знам какъв филм даваха. На всеки петнайсет-двайсет минути излизах във фоайето да погледна часовника. Какъвто и да беше филмът, гледах го два пъти. Към седем часа излязох от киното и тръгнах към ферибота. Доста го чаках, но дойде тъкмо когато се стъмняваше, качих се и ме прехвърлиха отсреща. Стигнахме за около десет минути. Не се наложи да питам къде е Рибния пристан, отидох сам и забелязах ресторантчето. Подминах го и потърсих часовник, за да проверя колко е часът. Беше осем и половина. Стигнах до края на улицата, откъдето започваше шосето и продължих по него, докато реших, че съм изминал около един километър. Тръгнах обратно. Като минавах покрай часовника, бе девет без петнайсет.

 

 

Влязох и си поръчах бира. Вътре имаше още петима-шестима мъже — рибари, както личеше по вида им, вдигнах чашата за наздравица и те вдигнаха своите в отговор. Не исках да се държа тайнствено, като чужд човек и да не поглеждам ни наляво, ни надясно. След това не ми обърнаха повече внимание. Той дойде в девет и десет. Ръкува се енергично с всички, седна при мен и си поръча бира. Тук явно го познаваха. Донесоха му бирата, той изпрати японеца навън за такси и заразказва на всеослушание каква неприятна история се случила на кораба. Тъкмо си приготвил багажа и щял да слиза на брега, един катер се появил изневиделица в нощта и започнали да викат някой си Чарли на кея.

— Викаха усърдно, докато така ми писна от техния Чарли, че в капка вода щях да ги удавя.

Разказваше с чувство за хумор, но аз нямах настроение. Те обаче бяха в добро настроение.

— Кой беше Чарли?

— Така и не разбрах. Ама почакайте. Разбира се, вторият ми помощник-капитан подаде глава от люка, взе да зяпа момичетата и знаете ли какво направи този келеш? Провикна се: „Оставете тоя Чарли! Елате на борда, момичета. Ще ви помогна да минете през люка — и дайте възможност на един истински мъж да се погрижи за вас!“ И докато се усетя, пусна едно въже, завързаха с него катера и се озоваха на борда на кораба ми!

— А ти какво направи?

— Веднага слязох и им заповядах да се махат! „Хайде да ви няма!“ — заявих. — „През люка, откъдето влязохте, и повече да не съм ви видял!“

— И тръгнаха ли си?

— Не, представете си! Стояха и ми се подсмиваха и ме поканиха да отида при тях! После мъжът, дето беше с тях, подкрепи поканата им, а вторият ми помощник имаше нахалството да подкрепи него. Така побеснях, че дума не можах да отвърна. Но после се овладях и му казах: „Това е служебен въпрос“, припомних му „трябва да се впише в документите и да се докладва на работодателите. Веднага махнете тези момичета оттук.“ И знаете ли какво ми отвърнаха момичетата?

— Какво?

— Щурчо.

Последва смях.

— Убеждавах ги. Молих ги, тъй като не исках неприятности. Накрая трябваше да се обърна за помощ към пазача на пристанището, който стоеше, надничаше и слушаше всичко. „Нали съм прав, приятелю“, попитах го, „че това качване на кораб е нарушение на закона? И че те трябва да се качат по трапа, да минат покрай пазача, иначе трябва да ги арестуват?“ „Вярно е, капитане“ — отвърна той — „и доколкото зависи от мен, те няма да минат оттук.“ Това като че ли ги поуплаши и ето че излязоха — момичетата, мъжът и вторият ми помощник. С него ще се разправям сутринта. Но не мога да разбера едно нещо — откъде се взема това нахалство у американските момичета. Никое от тях нямаше повече от деветнайсет години, а къде бяха в това време майките им? И каква работа имаха изобщо на тоя катер? Кажете де.

Всички му запригласяха колко ужасно невъзпитани са днешните млади момичета, после дойде японецът и каза, че е намерил такси. Капитанът плати, взехме куфара му, излязохме, сложихме го в таксито и Конърс каза на шофьора да чака. После тръгнахме към пристана.

— Е, а какво стана с нея?

Той като че ли не ме чу.

— Такава врява вдигнаха. Разбира се, ако пазачът на пристанището беше по-наблюдателен, щеше да забележи, че мъжът в катера е първият ми помощник. Шеше още да забележи, че през люка влязоха три момичета, а излязоха четири.

 

 

Стигнахме до пристана, запушихме, поразтъпкахме се и спряхме. Някъде навътре в залива един катер запали мотора си. След минута-две пристигна, спря за малко, тя скочи на брега и изтича към нас. Катерът отблъсна и отплува. Исках да отида да благодаря на момчетата за всичко, което бяха направили за нас, но той не ме пусна.

— Каквото имаш за казване, ще им предам аз. Трите момичета, които намериха, нямат и понятие какво точно е станало и колкото по-малко знаят, толкова по-малко ще имат за разказване. Сега ще гледат някой хубав филм и това им стига.

 

 

Щом я видех, винаги ме обземаше радост, която изненадваше самия мен и гърлото ми пак се сви, когато тя изтича към нас, смеейки се, сякаш всичко е било една голяма шега. Върнахме се в таксито и казахме на шофьора да ни качи на ферибота и да ни заведе до най-близката автобусна спирка в Лос Анджелис. Тя седна между нас и аз я хванах за ръката. Капитанът се загледа през прозореца. Тя се обърна към него, но той продължи да зяпа сградите, покрай които минавахме. После Хуана се присегна и го хвана за ръката. Тогава той извърна поглед от прозореца. Взе ръката й в двете си ръце и я погали, но едва след минута-две продума:

— Искам да ви кажа нещо и на двамата. Всяка минута от престоя ви на кораба беше радост за мен. Желая ви много щастие и тъй като сте влюбени, пожеланието ми може и да се сбъдне. Този свят е голям и аз се нося насам-натам из него като коркова тапа във вана. Но ако някога имате нужда от мен и ако все още съм жив, достатъчно е да кажете само една дума. Само една дума.

— … Gracias, сеньор капитан… Този голям свят, и аз обикаля… Но ако имате нужда от мен — кажете думата, само кажете думата.

— И на мен също.

— … Хубава нощ.

 

 

Като се качихме на ферибота, шофьорът отиде да изпуши една цигара на носа и останахме сами. Капитанът изправи гръб и занарежда:

— Всичките й неща са в куфара. По-добре в него, отколкото в малката й кутия, особено пък тая шпага. Тя не носи шапка и ще бъде добре и ти да прибереш шапката си при нещата й. И двамата сте хубаво загорели от слънцето и без шапки прекрасно ще минете за двойка, прекарала един ден на плажа и няма да събудите подозрение, че току-що сте слезли от кораб.

Отворих куфара, сложих шапката си вътре, а той продължи:

— Попитайте шофьора на автобуса и слезте колкото може по-близо до „Плаза“, така се казва. В този квартал има много хотелчета, в които приемат мексиканци от града, и няма да привлечете внимание. Запишете се като семейство. Може и да не ви се вярва, но според американските закони сте длъжни да се регистрирате така и направите ли го, друго не ги интересува. Сутринта станете по-рано и веднага й купи шапка. Сложих всичките й шалове в багажа, но й забраних да ги носи, защото така ще се издаде. Съмнява ме дали изобщо някога е носила шапка, затова непременно я избери ти — малка шапчица, каквито се носят в града. Като купите шапката, купете и една рокличка. Аз самият нищо не разбирам от женски дрехи, но нейните неща ми напомнят за Мексико и някой по-наблюдателен от мене може да се усъмни. Купете й по-обикновена рокля. Като купите и шапката, и роклята, можете да си поотдъхнете и да не мислите толкова за незаконното й влизане в страната. Акцентът й няма да привлече внимание. В Америка има толкова акценти, колкото и държави в света; напълно е възможно тя да е живяла тук цял живот и пак да говори така. Но дрехите ще я издадат. По-добре да не се среща с мексиканци. Те вярват, че правителството на Щатите плаща на доносници. Не е вярно, но някой може да я издаде само заради тази прословута награда. При първа възможност си намери работа. Щом човек работи, не му задават въпроси, а който се шляе, е загадка и всички се мъчат да я разгадаят. Добре ще е тя да се научи да чете и пише.

Слязохме на автобусната спирка, стиснахме си ръцете, а тя го прегърна и целуна. Помогнах му да се качи в таксито и видях колко е развълнуван.

— Нали запомни какво ти казах, момче? За нея, за Мексико и за всичко останало.

— Запомних. За цял живот.

— Непременно го помни. Цял живот.

VII

Намерихме малък хотел на Спринг Стрийт — една дупка за два долара на вечер — и не ни създадоха никакви неприятности. Не можеше да се очаква много, но след Мексико ми се стори като дворец, а освен това ни дадоха стая с душ, тъй че тя беше щастлива. След като се наплиска на воля с вода, дойде в прегръдките ми, а аз лежах, мислех си как започваме заедно живота си в моята страна и исках да кажа нещо по този въпрос, но докато се усетя, тя заспа. На другата сутрин станахме рано и щом отвориха магазините, излязохме да й купим шапка. После й купихме рокля и манто. Шапката струваше долар и деветдесет и пет, роклята три долара и седемдесет и девет, а мантото шест долара. От петстотинте й песос ни останаха 38 долара. Отбихме се в едно ресторантче да закусим, изпратих я до хотела, а аз тръгнах да търся работа.

Първо телеграфирах на импресариото си в Ню Йорк — жена беше, тя ме прати в Мексико. Писах й, че съм вече добре и да види какво може да направи, тъй като искам час по-скоро да се заловя за работа. После си купих един брой от холивудското издание на списание „Върайъти“ и го прегледах да видя дали има обявления на менажери. Имаше доста, някой си Штосел ми се видя подходящ, кантората му беше в Холивуд, качих се на автобуса и отидох там. Едва след един час чакане успях да вляза при него, а той дори не си направи труда да ме погледне.

— Братче, певците тук са залежала стока и никой не се занимава с тях. Опитаха ги всичките, а колко от тях пробиха? Еди, Макдоналд, Поне, Мартини и Мур — та дори Поне и Мартини не са кой знае какво. Оставалите са едни бездарници и нищо повече. И не само се провалят, ами за тях пишат какви ли не истории. С певците е свършено. Когато им дотрябва певец за някой малък филмов епизод, знаят къде да си го намерят. Но за големи продукции не ги търсят. Съжалявам, сбъркал си адреса.

— Не говоря за киното. Какво ще кажеш за театъра?

— Веднага бих те ангажирал, ако името ти беше известно. Без име в шоубизнеса не струваш пукната пара.

— Доста съм известен.

— Никога не съм чувал за Джон Хауард Шарп.

— Пял съм повече в Европа.

— Тук не е Европа.

— А какво ще кажеш за нощните клубове?

— С такава нищожна работа не се занимавам. Щом искаш да почнеш в нощен клуб, наоколо е пълно. Ако те интересува, можеш да си осигуриш доста работа тук-там. Опитай във „Фанчон и Марко“. Може и да намерят местенце за теб.

Отидох пеша до „Фанчон и Марко“ на Сънсет Булевард. Те подготвяха танц и нямаха нужда от певец. Отидох в едно радиостудио. Прослушаха ме и казаха, че след обяд ще ме пуснат в пробно предаване, но няма да ми платят за него и че трябва сам да си намеря някой да ми акомпанира. Отвърнах им, че ще дойда.

Към четири часа влязох в един бар на Ла Бриа, попях им малко и казаха, че ще ме включат в програмата си за 7 долара и 50 цента на вечер, плюс бакшиши и храна, и че трябва да се явя в девет часа с официален вечерен костюм. Казах, че ще им се обадя. Намерих едно място, където даваха дрехи под наем; имаше и официални костюми. Цената беше 3 долара на вечер, 10 на седмица, значи щях малко да спестя, но нито един костюм не ми стана. Висок съм метър и осемдесет, а тогава тежах почти деветдесет килограма и бях нестандартен за готови дрехи. Върнах се на Спринг Стрийт. Влязох в едно малко магазинче, което бе още отворено и си купих китара на старо за 5 долара. Не исках да плащам на някого да ми акомпанира по радиото. С китарата можех и сам да си акомпанирам.

Карах така три или четири дни. Оставих китарата в радиото и ходех там всеки ден в два и половина. Бяха обещали да ми отпуснат петнайсет минути и да съобщят истинското ми име, но когато се разделих на две — баритонът Джон Хауард Шарп и известният италиански китарист сеньор Джузепе Бондо — ми дадоха половин час. Изпявах две парчета, после представях сеньора и той обявяваше на висок глас на италиански какво ще изсвири. Аз се опитвах да преведа и обърквах всичко — ако кажех, че следва „Сърца и цветя“, той свиреше „Любовен блян“ или нещо такова. Директорът на студиото реши, че номерът е много остроумен, включи ни в редовното предаване и даде имената ни във вестника. На третия ден за мен се получиха двайсет-трийсет писма и двеста-триста за сеньора, онзи страшно се въодушеви и каза, че ще намери някой да финансира предаването ни. Оказа се, че ще ни плаща един рекламен агент.

Един ден след предаването взех китарата си и отидох в Грифит Парк, където към петдесет хиляди души от дружеството „Айова“ си устройваха пикник. Хрумна ми, че ако им попея, може да ми дадат някой и друг бакшиш. Никога не бях вземал бакшиш и се чудех как ли ще се чувствам. Напразно се тревожех. Дружеството „Айова“ много ме хареса, ама никой не се бръкна в джоба. Но на следващия ден отидох в Балтимор, където се бе събрал на обяд клубът „Роутъри“. Влязох наперено с китарата си, сякаш само мен очакваха, намъкнах се в залата, застанах в центъра, където около една маса във форма на буквата П се бяха настанили те, дръпнах струните и запях. Избрах „Тръбачът“, защото можеш да запееш от самото начало, без да изчакваш хора или нещо подобно. Един оберкелнер и трима сервитьори се спуснаха да ме изхвърлят, но няколко души от клуба се развикаха: „Оставете го! Оставете го!“

Изръкопляскаха ми и аз добавих още две парчета. Спомням си, че едното беше „Мандалей“ от Спийкс. После някакъв простак в ъгъла се разкрещя „Палиачо! Палиачо!“. Не ми приличаха на почитатели на „Палячо“, затова не му обърнах внимание, но той продължи и още някои му запригласяха „Палиачо“, по-скоро да го накарат да млъкне. Претупах оркестровото встъпление и запях пролога. Това не е любимата ми ария, но я пея добре и накрая на андантето задържах доста на ла-бемол. По правило ла-бемоли се пеят само за пари и за нищо друго, но отдавна никой не бе пожелавал да слуша моите бемоли. Извисих глас, прекъснах и после изкарах такова ми бемол, че прозорците задрънчаха. Като свърших, получих доста ръкопляскания и им попях малко от „Трубадур“ и „Травиата“.

Дойде време за речите и директорът, председателят, или както му казват, ме извика, каза ми да почакам, а онези взеха да събират бакшиши за мен. Един от сервитьорите им даде табла, пуснаха я от ръка на ръка и пристигна при мен с купчина сребърни монети. Той ми я подаде, благодарих му и ги пуснах в джоба си. Бях приел бакшиш и не почувствувах нищо. Отидох в тоалетната да преброя парите.

 

 

Бяха шест долара и седемдесет и пет цента, но запасите ни бяха съвсем на изчерпване. Дори с тези пари имахме едвам двайсет и два долара и още никой не проявяваше и най-малък интерес към Джон Хауард Шарп. Все пак тази вечер имаше представление на „Кармен“ на открито — в „Холивуд Боул“^[43], най-скъпите билети бяха по долар и половина, но имаше и по седемдесет и пет цента и, разбира се, трябваше да отидем. Ако ви интересува къде можете да намерите някой оперен певец, когато дават опера, ще ви кажа, че вечерта той е само там и никъде другаде. По неизвестни причини бейзболистите предпочитат да отидат на мач.

 

 

Казах й да се облече, за да вечеряме по-рано, да отидем навреме и да се настаним на прилични места. Тя бе вече престанала да си играе с душа и се заигра с шапката си. Слагаше я, сваляше я, пак я слагаше, оглеждаше се в огледалото и питаше дали я е сложила правилно, сетне пак я сваляше и започваше всичко отначало. Общо взето, казвах, че изглежда чудесно, но ми беше смешно, че все не може да схване как се слага. Дотогава винаги съм мислел, че жените просто слагат шапките си и забравят за тях. Но тя го правеше по страхотно смешен начин. Или я килваше на тила си, или така я нахлупваше, че и стоеше като чужда. Доста се постарах да я науча и я слагах по-добре от нея, но все ми напомняше за мъжка вратовръзка, която друг ти е завързал.

Вечерта беше топла и Хуана не си облече мантото. Реши да си сложи пелерината на тореадор. Беше разкошна, тъй че нямах нищо против. Премени се и дойде при мен да й помогна да дооправи шапката. Нагласих я почти както трябва и тя отиде да се огледа. Понамести я за последен път, с което развали всичко, сложи си пелерината и се обърна към мен в очакване да й се възхитя.

— Много ли съм хубава?

— Най-хубавата на света.

— Да.

Началото бе обявено за осем и половина, а ние пристигнахме там в седем и половина, но разбрах, че изобщо не съм знаел какво е това ранно пристигане за оперно представление в „Холивуд Боул“. Имах чувството, че повечето хора бяха дошли веднага след закуска. Най-хубавите места, до които успяхме да се доберем, бяха чак горе към последните редове; имаше повече от четвърт миля до сцената. За пръв път виждах „Холивуд Боул“, а навярно и вие не сте били там. Не можете да си представите колко е голям. Тъкмо се стъмняваше, когато пристигнахме, и народът се стичаше от всички страни; докъдето ти стига погледът, гъмжеше от хора. Според моите изчисления амфитеатърът побираше към двайсет хиляди. Оказа се, че съм горе-долу прав. Седнах и се зачудих дали използват усилватели и какво изобщо правят. Да те хване страх само като си помислиш, че ще пееш на такова място.

 

 

Прегледах програмата да видя кой ще пее. Бях чувал имената на двама. Изпълнителите на Хосе и Микаела бяха второстепенни певци от Метрополитен. Имаше биографични бележки за изпълнителката на Кармен. Беше местна певица. Познавах изпълнителя на Ескамилио. Беше италианец на име Сабини, който една вечер пя Силвио в Палермо, а аз пеех Тонио. От пет години не бях чувал нищо за него. Останалите не познавах.

 

 

Изсвириха увертюрата, прожекторите осветиха сцената и удоволствието започна. Повярвайте ми — за такава опера може само да се мечтае. Нямаше завеса. Включиха прожекторите и толкоз, а накрая всичко угасна и оставиха само едно светло петно, за да се поклонят певците. Оркестърът беше долу отпред. Зад него имаше няколко ниски широки стъпала и доста по-назад беше сцената, без подвижния свод, който се използува при концерти. На нея бе построен цял град, с караулната будка вляво, кръчмите отдясно и тютюневата фабрика в дъното. Идеше ти да разтъркаш очи, за да се увериш, че не си в Испания. Осветлението беше великолепно. Прожекторите на този амфитеатър надминаваха всичко, което съм виждал. И целият този бутафорен град беше населен с хора. Представлението, изглежда, бе подготвено съвместно с балетно училище и някой местен хор и сигурно бяха изкарали на сцената най-малко триста души. Когато камбаната би и момичетата вкупом заизлизаха от фабриката, беше същински поток. Като истинска обедна почивка. След първо действие изтеглиха на колелца декорите и докараха кръчмата за второ действие, скалите за трето и входа на арената за борба с бикове за четвърто. Сцената беше толкова голяма, че при изгасено осветление никой не обръщаше внимание какво се прави. Не използваха никакви усилватели. Колкото и да беше голям амфитеатърът, акустиката му беше така съвършена, че се чуваше и шепот. Ето това не можех да проумея.

Освен двамата от Метрополитен, другите действащи лица бяха сносни, даже посредствени, но нямах нищо против. Те даваха представление и това бе достатъчно. Тъй че не обърнах внимание на онази дребна случка. В операта един певец надушва нещо нередно от километър, но какво ме засягаше — аз бях отишъл да се забавлявам. После загрях.

Ето какво се случи — по средата на първо действие, когато войниците извеждат Кармен от фабриката, след като е ранила с нож едно момиче, един от хористите в униформа пристъпи към Цунига, посочи с пръст към дъното на сцената и запя. Цунига излезе. Това бе всичко. Направи го толкова небрежно, че изглеждаше почти като част от операта и мисля, че едва ли и двайсет души от публиката му обърнаха внимание. Трябва да познаваш операта, за да го забележиш. Озадачих се, защото Цунига беше доста добър бас и се справяше с ролята си. Но аз се заслушах в Кармен и тя започна сегидилята, преди да загрея какво става.

 

Скочих, грабнах пелерината от Хуана, свалих сакото си, хвърлих го на раменете й и посочих надолу.

— Ще ме чакаш там, като свърши! Разбираш ли?

— Къде отива?

— Няма значение. Чакай ме там. Ясно ли е?

— Да.

Прескочих парапета, спуснах се тичешком към изхода, шмугнах се зад кулисите и попитах един сценичен работник къде е импресариото. Той посочи към няколко коли, паркирани отзад. Отидох и разбира се, намерих Цунига там, все още бе с капитанската си униформа, имаше и някакъв дебел тип, който стоеше до една кола и спореше с някого вътре. Потупах дебелия по рамото. Той ме побутна назад и дори не ме погледна.

— Зает съм. Потърсете ме после.

— По дяволите, аз ще ви пея Ескамилио!

— Я се разкарай!

— Какво ти става, побърка ли се? Нали извика тоя да се преоблече, а той не може да изпее партията!

Цунига се обърна.

— Нали чу. Морис. Не мога да изкарам фа-то. Просто не мога и толкоз.

— Можеш, чувал съм те.

— Да, но в друга тоналност.

— Ще ти я нагласят!

— Как? Не може да се транспонира цяла ария между действията! Нямат щимове, по които да я изсвирят!

— За бога! Нали могат да четат ноти…

— Могат, другия път. И дума да не става!

В този момент човекът в колата подаде глава и се оказа, че е Сабини. Той ме видя, сграбчи ме и с половин уста ме разцелува, а с другата половина се скъса да ме хвали пред импресариото. После с бясна скорост изля порой от думи на италиански и ми проглуши ушите да обяснява, че не смеел да излезе от колата, не смеел и носа си навън да покаже, защото куриерите от съда щели да му връчат призовка за развода, та затова не можел да пее. Но все пак излезе от другата страна, извади изпод сгъваемата седалка един куфар и ме извика. Започна да ме съблича и щом съблечеше нещо, веднага изваждаше от куфара някоя част от костюма на тореадора и ми я даваше да я облека. Импресариото запали цигара, стоеше и ни гледаше. После ни остави.

— Зависи от диригента.

Откъм амфитеатъра отекнаха викове, което означаваше, че първо действие е свършило. Сабини се втурна да включи фаровете. Аз седнах пред колата, а Цунига извади кутията с грим и започна да ме гримира. Закачи ми отзад coleta^[44], а аз пробвах шапката. Ставаше ми. Импресариото се върна с едно младо момче в официален костюм — диригентът. Изправих се да се представя. Той ме огледа.

— Пели ли сте Ескамилио?

— Най-малко сто пъти.

— Къде?

— Между другото и в Париж. Не в Гранд опера. А в Комик, ако това ви говори нещо.

— С какъв псевдоним?

— В Италия — Джовани Запарели. Във Франция и Германия — със собственото си име — Джон Хауард Шарп.

Той ми хвърли поглед, от който млякото се пресича, обърна ми гръб и махна с ръка на Цунига.

— Ей, какво има?

— Чувал съм за вас. Песента ви е изпята.

Пуснах си гласа и сигурно са ме чули чак в Глендейл.

— Още ли мислите, че ми е изпята песента? А?

— Загубили сте си гласа.

— Да, ама пак си го намерих.

Той не сваляше поглед от мен, отвори уста на два пъти да каже нещо, после поклати глава и се обърна към импресариото.

— Няма смисъл, Морис. Той не може да се справи. Дойде ми наум за последното действие… бих искал да ви взема, мистър Шарп. Ще ни спасите от затруднението. Но заради балетното училище вмъкнахме в четвърто действие музика от „Арлезианката“^[45], аз оркестрирах в нея баритона и…

— „Арлезианката“ ли? Слушайте, вие ми подайте. Само това искам. Просто да ми подадете.

Сигурно си мислите, че е невъзможно да излезеш и да изпееш нещо, което дори не си видял на ноти. Е, добре, ще ви разкажа за стария Хари Лъкстоун, роден баритон от класа, който не е вече между живите, брат на учителя по пеене Изидор Лъкстоун. Имал братовчед Хенри Майърс, който от време на време пописвал музика. Майърс съчинил една песен, споделил това с Лъкстоун, а онзи му рекъл, че ще я изпее.

— Още не съм написал нотите…

— Добре де, аз ще я изпея.

— Започва така…

— Велики боже, трябва ли човек да знае една песен, за да я изпее? Сядай на пианото, да те вземат мътните и аз ще я изпея!

И я изпял. Само един певец може да прецени дали друг певец е добър. Естествено изпях му „Арлезианката“. След трето действие хвърлих един поглед на партитурата и установих, че всъщност той е добавил малко текст, който баритонът пее първо сам в бавната част, а после заедно с хора в бързата, направо в контрапункт. Дори не си направих труда да прочета текста. Измучах: „Aupres de ma blonde, qu’il fait bon“^[46] и свърших с това. На едно място пропуснах повторението. Танцьорките замръзнаха на един крак, готови да повторят каквото си знаят, а аз пеех едно „ми“, на което дори мястото му не беше там. Диригентът вдигна очи, улових погледа му, задържах на ми-то и се разходих така по сцената, а в това време той каза нещо на хората си и направи някакви знаци на танцьорите. После отново вдигна поглед, аз прекъснах и изревах: „Ха, ха, ха“. Той свали палката, представлението потръгна и аз започнах да развявам пелерината към танцьорките. В арията на Тореадора на дългото „А-а-х“, което се поема от хора, свалих пелерината и я размахах на два пъти пред бика. Не се престарах, нали разбирате. Реквизитът може и да провали едно изпълнение. Бе достатъчно, че постигнах тази вихрушка от кървавочервени и жълти цветове. С това прекъснахме представлението и той ме остави да изпея още веднъж втората строфа. По някое време ми бяха освободили една гримьорна и след последния поклон отидох в нея. Там бяха дрехите ми, струпани на куп върху масата, и куфарът на Сабини. Вместо първо да си сваля грима, започнах с костюма, за да може той да си върви, ако все още бе тук. Тъкмо се бях съблякъл по потник и гащета, и импресариото влезе да ми плати. Отброи ми десет банкноти по пет долара. В това време се появи и куриерът от съда. Носеше призовка и писмена заповед да се приложат и костюмите. С импресариото вложихме цялото си красноречие, за да го убедим, че аз не съм Алесандро Сабини, и след няколко минути той си тръгна. Страшно се уплаших да не види на куфара инициалите „А. С.“ и да ми връчи призовката въпреки това, но той не се сети. Влезе диригентът и ми благодари.

— Изпълнението ви беше чудесно и искам да ви кажа, че за мен беше удоволствие там горе да има поне един обигран певец.

— Благодаря. Съжалявам за оная грешка.

— Точно за нея говоря. Вие ми дадохте възможност да се измъкна от затруднението, това наричам аз обигран певец. Всеки може да направи грешка, особено ако го избутат на сцената като вас — направо, без репетиция. Но когато човек има мозък в главата си… свалям ви шапка, това е.

— Приятни думи. Още веднъж благодаря.

— Мисля, че дори не се забеляза. Нали, Морис?

— Да се забележи? Господи, та те се скъсаха да ръкопляскат.

Седнах на куфара, запалихме и те започнаха да ми обясняват колко струвала постановката, какъв бил контрактът и някои други подробности, които исках да разбера. Дотогава не знаех дори имената им. Диригентът бе Албърт Хъдсън, за когото сигурно вече сте чули, а ако не сте, скоро ще чуете. Импресариото се казваше Морис Лар, за когото не сте чували и никога няма и да чуете. Той организира по някой цикъл концерти през зимата, лансира един-двама певци и от време на време поставя по някоя опера. Във всеки град има по един като него и ако питате мен, такива правят повече за музиката от ония, които успяват да се вредят, та имената им да се появят във вестниците.

 

 

Бъбрехме си тъй — аз по потник, гащета и с грим, когато вратата се отвори и нахълта Штосел — импресариото, с когото бях говорил преди по-малко от седмица. Водеше със себе си дребен човечец около петдесетте и двамата ме зяпнаха, сякаш виждаха маймуна в клетка, после Штосел кимна.

— Мисля, че сте прав, мистър Зискин. Подходящ е. Такъв типаж търсехте. И пее не по-зле от Биъри.

— Трябва ми грамаден мъж, Хърман. Също като Биъри.

— Тоя изглежда по-добре от Биъри. И е по-млад. Бая по-млад на вид.

— Ама не е шлифован. Разбираш ли мисълта ми? Груб е. Но във филма има златно сърце, обича целия свят, и туй се връзва с пеенето и акцента. Нямам нищо против акцента, знаеш ли защо? Той обича целия свят и акцентът подчертава това.

— Разбирам мисълта ви, мистър Зискин.

— Окей, Хърман. Действай. Триста и петдесет, докато учи английски, и петстотин, като завършим сценария и почнем снимките.

Штосел се обърна към Хъдсън и Лар.

— Предполагам, че на вас няма нужда да представям мистър Зискин. Този човек му трябва за един филм. Моля ви да му преведете само това. После ние ще му кажем останалото.

По всичко личеше, че Лар не е особено очарован нито от Зискин, нито от Штосел.

— Защо вие не му кажете?

— Говори ли английски?

— Преди малко говореше.

— Разбира се, че говоря английски. Давайте…

— Виж ти, това улеснява работата. О’кей, нали чу какво каза мистър Зискин. Сваляй си грима и се обличай, ще излезем навън да поговорим.

— Можем да говорим и тук.

Не смеех да си сваля грима от страх да не ме познае. Разбрах, че все още ме вземат за Сабини, защото никой не ме представи и се боях, че ако се сетеше кой съм, нямаше да има никакви триста и петдесет, нито дори сто и петдесет. Този ден бях натясно и той знаеше това.

— Добре, тук ще говорим. Чу предложението на мистър Зискин. Какво ще кажеш?

— Ще кажа да върви по дяволите.

— Я не дръж такъв език на мистър Зискин.

— Вие за какво си мислите, че работи един певец? За удоволствие ли?

— Знам аз за какво. Нали с певци се занимавам.

— Съмнявам се дали се занимаваш с певци. По-скоро с лентяи. Ако мистър Зискин има да ми каже нещо, нека го каже. Но не ми губете времето за някакви си триста и петдесет на седмица. Виж, ако са на ден, по̀ бива.

— Глупости.

— Не са глупости. Ангажиран съм плътно до края на годината и развалянето на тези контракти ще ми струва куп пари. Ако сте готови да плащате, говорете. Ако ли не, да спрем дотук.

— Как си го представяш плащането?

— Казах вече. Но искам да пробия и в киното и заради тази възможност съм готов на компромис. Дори нещо повече. Хиляда на седмица и приемам. Но това е последната ми дума. Нито ще отстъпя, нито ще намаля.

Последва половинчасов разгорещен спор, но аз се заинатих и те склониха. Исках го черно на бяло, тъй че Штосел извади бележник и писалка и написа един кратък договор — около пет реда. Веднага извадих от джоба си едно листче и направих разписка, че съм го получил. Това ги обвърза. Но като стигнахме дотам, трябваше да си кажа името. Никак не ми се искаше да произнеса Джон Хауард Шарп, но трябваше. Той нищо не каза. Откъсна листа, размаха го във въздуха и го подаде на Зискин да го подпише.

— Джон Хауард Шарп… разбира се, че съм чувал. Съвсем наскоро някой ми говореше за вас.

Те си тръгнаха, дойде едно момче за куфара на Сабини, а Лар излезе и се върна с бутилка и чаши.

— Човекът пробива в киното — трябва да пийнем по този случай… Та къде казваш си ангажиран?

— В Санта Фе, да преливам от пусто в празно.

— Успех.

— Успех.

— Успех.

 

 

Тълпата вече я нямаше; Хуана бе съвсем сама, когато изтичах надолу, развявайки пелерината. Тя ми обърна гръб и тръгна към автобусната спирка. Измъкнах пачката петдоларови банкноти, които ми беше дал Лар.

— Виж! Виж!

Тя дори не обърна глава. Взех си сакото от нея, облякох го и я наметнах с пелерината.

— … Чакам много дълго време.

— Работа! Уреждах си работа!

— Да. Миришеш на хубаво.

— То се знае, че ще пийнем по чашка. Но ти разбираш ли какво ти казвам? Уреждах си работа.

— Чакам много дълго.

Оставих я да стигне до спирката, но нямах намерение да се качваме на автобус. Започнах да викам за такси. Наоколо нямаше таксита, но спря една кола от бюрото за луксозно обслужване.

— Ще ви откарам където искате, сър. Тарифата е същата като за такси…

Какво ме интересуваше тарифата му. Бутнах Хуана вътре и това оправи всичко. Тя се опита да се цупи още, но като се облегна назад и я прегърнах, не се дръпна. Засега нямаше целувки, но най-лошото бе минало. До известна степен ми хареса. Това беше първото ни скарване за дреболия. То ме накара да почувствам, че тя ми принадлежи.

 

 

Отидохме в „Дърби“ и хубавичко си хапнахме. За пръв път от една година влизах в прилично заведение. Но голямата новина й съобщих едва в хотела, когато се събличахме. Някак небрежно подметнах:

— Между другото, имам една малка изненада за теб.

— Изненада?

— Получих работа в киното.

— Филм?

— Точно така. Хиляда на седмица.

— О!

— По дяволите, толкова ли не разбираш? Ние сме богати. Хиляда на седмица — не песос, долари! Три хиляди и шестстотин песос всяка седмица! Защо не кажеш нещо?

— Да, много хубаво.

За нея нямаше никакво значение! Но когато взех пелерината, изправих се по гащи и запях арията на Тореадора, като в амфитеатъра — ето това й подействува. Тя запляска с ръце, седна на леглото и аз й изнесох цялото представление. Телефонът иззвъня. Обаждаха се от рецепцията да ме молят да млъкна. Казах добре, но да изпратят горе едно момче. То дойде, дадох му петарка и му поръчах да ни донесе вино. След няколко минути се върна и ние малко се понапихме, като онази нощ в църквата. След това си легнахме и след още доста време тя лежеше в прегръдките ми, прокарвайки пръсти в косата ми.

— Харесваш ли ме?

— Да, много.

— Добре ли пях?

— Много хубаво.

— Гордееш ли се с мен?

— Ти… ти много смешен човек, Хони. Защо аз да се гордея? Аз не пея.

— Но нали аз пях.

— Да. Харесва. Много.

VIII

Холивуд не ми хареса. Не ми хареса донякъде заради отношението им към певците, пък и заради отношението им към нея. За тях пеенето просто се купува на някаква цена, така е и с артистите, сценаристите, музиката — всичко, което им дотрябва. Още не им е дошло наум, че то само по себе си е хубаво нещо. Според тях единственото хубаво нещо е продуцент, който в никакъв случай не може да направи разлика между Брамс и Ървинг Бърлин, не може да разпознае истинския певец от некадърника, докато не чуе някоя вечер двайсет хиляди души да го аплодират, не може да прочете и една книга преди отделът за сценарии да му напише резюме, не може дори да говори английски, но се е самообявил за експерт по музика, пеене, литература, диалог и операторско майсторство и обикновено успява да направи сензационен филм, защото някой му е отстъпил Кларк Гейбъл за главната роля. Аз се оправих, нали разбирате. След първото недоразумение със Зискин схванах как трябва да се действа с тях, за да си добре. Но това не ми хареса нито за миг.

Оказа се, че той съвсем не е най-важният в студиото, нищо подобно. Беше един от многото продуценти и когато на другата сутрин се явих, бе забравил дори името ми. С разписката, която ми беше дал, щяха да ми платят, но цяла седмица се шлях наоколо, без да зная какво трябва да върша и къде да го върша. Разбирате ли — сценарият му не беше готов. Но на договора ми пишеше шест седмици и аз имах твърдото намерение да си ги осребря. След четири-пет дни ме набутаха в един Б-филм^[47], както ги наричат в Холивуд, уестърн за някакъв каубой, който мрази овцете и дъщерята на собственика им, но като намира няколко овце, застигнати от снежна буря, благополучно ги докарва вкъщи и с това всичко се оправя. Не можах съвсем да разбера какво толкоз се оправя, но това не ми влизаше в работата. Бяха закупили някаква кинохроника за заблудило се в снега стадо овце и като че ли това беше основната причина да направят този филм. Режисьорът не знаеше, че мога да пея, но аз го убедих да ми разреши да вмъкна две каубойски песни, а по време на снежната виелица още една — „Тръгвайте, малки кученца, тръгвайте“.

Към края на септември беше готов и тихомълком го пуснаха на предварителна прожекция в Глендейл. Според мен нищо не струваше и отидох само от любопитство, да видя как ще го оплюят. Направо го сдъвкаха. В оная част със снежната виелица, като се появявах на склона с някое агънце на ръце, проправяйки път за овцете, пляскаха, тропаха с крака и дюдюкаха. След прожекцията, на излизане от фоайето долових няколко думи, които си размениха продуцентът, режисьорът и един от сценаристите.

— Б-филм, глупости — това е истински художествен филм!

— Господи, как ще си оправим плана! Изоставаме вече с три филма и ако можем да направим още един художествен филм от този, това се казва шанс! И то, какъв!

— Някои сцени трябва да се преснимат.

— Трябва да го удължим, но ще мине.

— Доста ще ни струва, но си заслужава.

Тя не беше дошла с мен. Вече живеехме в апартамент на Сънсет Булевард и Хуана ходеше на вечерно училище; учеше се да чете. Върнах се вкъщи, а тя току-що бе легнала с книжката си — „Мъдростта на вековете“, сборник с поетични цитати, напечатани с едри букви, по който се упражняваше. Извадих китарата и малко празни нотни листа и се залових за работа. Хармонизирах песента „Тръгвайте, малки кученца, тръгвайте“ за пет ласа: високият глас си беше самата мелодия, а останалите четири лежаха в дълги по трайност тонове, което според вас може би е нищо работа. Песента и без това не е нещо особено, а когато се мъчиш да й лепнеш и по-сложна хармония отгоре, бая работа си отваряш. Но все пак я направих и си легнах до Хуана да поспя малко.

На другата сутрин, преди още да са успели да се съберат и да съчинят някаква тъпотия, аз помолих режисьора, сценариста и звукооператора да дойдат в кабинета на продуцента и изложих пред всички идеята си.

— И така, снощи подочух някои неща от разговора ви. Мислили сте, че е само един Б-филм, но вече разбирате, че ако се пооправи малко, ще стане истински художествен филм. Искате да преснимате сцени, да вложите още пари и да го направите по-дълъг. Сега ме изслушайте. Без да влагате и един цент може да стане филм за чудо и приказ, ако направите каквото ви кажа. Ключът към успеха е в сцените със снега. Останаха ви най-малко три хиляди метра неизползувана лента. Зная, защото един ден видях как я извъртаха в прожекционната зала. Въпросът е как да се разширят тези сцени и да се свържат смислено, за да не им писне от филма, преди да сте използвали снега докрай. Ето какво трябва да се направи. Звуковата писта, където пея аз, се изрязва и се прави друга. Аз си изпявам песента, като след първия куплет влизам, пеейки все по-високо, разбирате ли? Собственият ми глас изпява първия куплет като съпровождащ втори глас. След това влизам и изпявам още един отгоре. После още един и преди да свърша, зазвучават пет гласа — все моят — лек фалцет за тенора, по-плътен в средата и мощен за баса. После се повтаря. При повторението се включва един тимпан, отначало тихичко, но в ритъма на провлачените му стъпки, а когато види ранчото, гръмва с все сила, четиригласната хармония се усилва и ефектът е готов. През цялото това време включваме и снежната виелица, но не с бързи преходи на кадрите. С бавно преливане, така ще постигнем особен фантастичен ефект, подходящ за странната хармония на песента. И това няма да ви струва един цент. Само моят хонорар, но аз и без това ще работя с вас още две седмици. Как ви се вижда?

Продуцентът поклати глава. Казваше се Бийл и заедно с режисьора и сценариста ме слушаха, сякаш цялата идея им беше безкрайно отегчителна.

— Невъзможно.

— Защо да е невъзможно? Всички части могат да се свържат с перфорация на филмовата лента. Знам, че могат. Проверява се синхронизацията, пускат се и се прави звуковата писта. Напълно е възможно.

— Виж какво, ние трябва да създадем голям филм, разбираш ли? Това значи да се преснимат някои кадри, да се включат нови сцени и ако ще влагам пари, хиляди пъти предпочитам да ги вложа в тях, отколкото в това. Според твоето предложение трябва да платя за аранжимент, да наема оркестър…

— Какъв ти аранжимент? Вече е аранжирана. Всичко е готово. И какъв оркестър?

— Тимпана и…

— Аз ще удрям тимпана. При всяко повторение на песента ще го настройвам по-високо. Съвсем малко, за да се изглади кулминацията, малко по-високо и по-бързо. Не разбирате ли? Те приближават към дома. Ще има динамика. Ще имате това, което търсите, ще…

— Не, много е сложно. Освен това как е възможно някакъв си каубой сам да пее квартети в снега? Никой няма да повярва. А освен това трябва да удължим и други части на филма, началото…

— Добре, ето какво ще направим и ще повярват на всичко. Слушайте.

Изведнъж си спомних как онази нощ край arroyo се върна гласът ми и разбрах, че от това може да излезе нещо.

— При втората каубойска песен, „У дома в планината“, ще преснимаме няколко кадъра и ще го покажем как пее в планината. Ехото се връща. Той е изненадан. Харесва му. Започва да се забавлява така и докато се усетиш, запява дует с ехото, после може и трио. Няма много да се набляга на това. Само толкова, колкото да се хареса и да го въведем като техника. После в сцената със снега изобщо няма да е сложно. Собственият му глас отеква от всички кътчета на планината — останал е съвсем сам, прибира овцете у дома. Така ще повярват, нали? Какво сложно има?

— Няма да е достатъчно. Трябва да се преснима.

До този момент звукооператорът сякаш спеше на стола си. Но сега изправи гръб и започна да драска на някакъв лист.

— Може да стане.

— Дори и да може, не го бива.

— Не само може, а и го бива.

— Ти ли ще ми кажеш кое го бива и кое не?

— Да, аз.

Техниците в едно студио не са като другите. Разбират си от работата и не бръснат ни продуценти, ни никого.

— Вие купихте три хиляди метра лента с най-хубавия сняг, който съм виждал, и какво направихте? Пуснахте едва сто и двайсет метра. Престъпление е да се похабява, и при тоя тъпо скалъпен сценарий, единственият начин да се вмъкне нещо допълнително, е както той ви казва. Послушайте го и го направете. Ще има динамика, точно както ви казва. Ще вмъкнем кадри от различни ракурси, овцете в общ план, спускащо се стадо от планината и ранчото на финала, когато наближават дома си — всичко с изключение на дребните детайли, които вие дори не се и опитахте да използвате. На първия кадър с него и на общия план ще направя слаб мишунг^[48] и към финала ще го усиля до край. Тимпанът е окей. Ще предаде звука на тежки стъпки и ще върви с другата музика. Ехото на „У дома в планината“ ще стане без особени затруднения. Окей. Всичко е окей, от игла до конец. И това е единствената ви възможност. Вижте какво, от филма ще стане или една малка епика, или евтин боклук, който изобщо не си струва да се показва на екрана. Избирайте.

— Епика! Точно това съм се мъчил да постигна.

— Е, това е единственият начин.

— Добре, оправете го както казва той. Като завършите някоя част, обадете ми се да я видя.

И така, звукооператорът, аз и монтажистът се заловихме за работа. Като ви казвам работа, значи работа и още как. Пеене, редактиране на частите, проби на мишунга, копиране и пак отначало от сутрин до вечер и от вечер почти до сутрин, но след две седмици бяхме готови и пуснаха филма на още една предварителна прожекция, този път в централен киносалон, като уведомиха и вестниците. Ръкопляскаха, викаха и му дадоха положителна оценка. На другата сутрин „Таймс“ писа, че „Холивуд“ много отдавна не е поднасял един тъй жизнен, неподправен и вълнуващ филм като „Овчиците“ и че „дебютантът Джон Хауард Шарп, за когото беше обявено само, че е един от главните изпълнители, бързо излезе на преден план и доколкото можем да преценим, се изяви като кинозвезда. Той играе, пее и има някакво особено, необяснимо je ne sais quoi^[49] присъствие. Той определено заслужава да се види на екрана“.

На другия ден се появиха осем души — искаха да ми продават коли, двама — да ми продават ренти, един ме убеждаваше да пея на концерт с благотворителна цел и един бе дошъл да вземе интервю за някакво списание за кинолюбители. За една нощ станах холивудска знаменитост. След обяд отидох в студиото и ми се обадиха да се отбия в кабинета на мистър Гоулд — директора на компанията. Там бяха Зискин и още един продуцент на име Ландън. Сякаш бях Уиндзорският херцог. Оказа се, че не се налага да чакам Зискин да завърши сценария си. Щяха да ми дадат роля в друг филм, готов за снимки. Опитвали се да наемат Джон Чарлс Томас, но той бил страшно зает. Сетили се, че аз ставам прекрасно вместо него като по-млад и по-едър и че съм по-подходящ за ролята. Филмът беше за един дървар с хубав глас, който става оперен певец.

Отговорих им колко се радвам, че харесват работата ми и че всичко ще се уреди, ако се споразумеем за парите. Те се позачудиха и поискаха да разберат за какво става дума. Нали сме сключили договор и ми плащали доста добре за човек, който прави първите си крачки в киното.

— Наистина, мистър Гоулд, имахме договор.

— И още го имаме.

— Срокът му изтича днес.

— Зискин, донеси договора.

— Вързали сме го за пет години, мистър Гоулд, пет пълни години от датата на подписване, с опцион на шест месеца, както е с всичките ни големи артисти, щедър опцион — доколкото си спомням, увеличението е двеста и петдесет всеки път. Един хубав и разточителен договор и откровено казано, много съм изненадан от отношението ви, мистър Шарп. Така до никъде няма да стигнете в киното.

— Донеси ми договора.

Обадиха се долу за договора, секретарката го донесе, Гоулд го прегледа, сложи пръст върху цифрите и ми го подаде.

— Виждаш ли?

— Да, виждам всичко, само не и подпис.

— Това е копие.

— Не се опитвайте да ме будалкате. Аз не съм подписвал никакъв договор. Може да сте имали намерение да ми го предложите, но това е единственото нещо с подпис и днес срокът му изтича.

Измъкнах бележката, която бях взел от Зискин онази вечер в гримьорната. Гоулд започна да крещи на Зискин. Зискин започна да крещи на секретарката.

— Да, мистър Зискин, договорът дойде преди повече от месец, но вие ми дадохте изрични указания да не подписвам никакви договори без личното ви одобрение и оттогава той си стои на бюрото ви. Аз ви обърнах внимание.

— Бях зает. Правех монтажа на „Всичко е любов“.

Секретарката излезе. Зискин също излезе. Ландън изглеждаше кисел. Гоулд забарабани с пръсти по бюрото си.

— Добре, ако искаш повечко пари, мисля, че можем малко да те подпомогнем. Ето какво ще направим. Да не се занимаваме с нов договор. Подпиши този и веднага правим първото увеличение, с което получаваш 1250. Няма смисъл да се караме за няколко стотин долара. Утре сутринта иди на снимачната площадка при мистър Ландън, а сега по-добре слез долу да ти вземат мярка за костюмите и да започваш.

— Страхувам се, че така няма да стане.

— Защо?

— Предпочитам да ми се плаща на филм.

— Добре. Да изчислим — този е предвиден за шест седмици снимачно време, което прави 7500 за целия филм. Днес следобед ще наредя да се съставят нови договори със съответните опциони.

— Страхувам се, че и така няма да стане.

— Какво по дяволите искаш?

— За този филм искам 50 000 без опцион. Искам да работя, но за всеки филм ще подписвам отделен контракт. За този 50 000. Ще видим как ще потръгне и пак ще говорим.

— Не говори глупости.

— Слушайте, тук съм вече доста време, зная колко плащате и цената ми е 50 000. Твърде ниска цена, но както сам отбелязахте, тук съм новак и трябва да бъда разумен.

Ландън си тръгна, нареждайки през рамо:

— Спрете работата на снимачните площадки. Ще чакам Томас. Ако не успея да го ангажирам, ще взема Тибет, ако и с него не успея ще сложа актьор и ще му дублирам гласа. Но да не се казвам Ландън, ако платя петдесет бона на тоя пладнешки разбойник.

— Е, чухте го, мистър Шарп. Той е продуцентът. За петдесет хиляди и дума не може да става. Можем да повишим тези 7500 на 10 000, но това е таванът. Филмът няма да покрие толкова големи разходи. В края на краищата, ние сами знаем колко струват продукциите ни.

— Аз го чух, а сега, в случай че мен не сте чули, ще повторя. Цената е 50 000. От утре си давам малко почивка. Доста поработих и съм уморен. Но ако до една седмица не ми се обадите, вземам самолета за Ню Йорк. Там ме чака доста работа и хубаво запомнете: не си приказвам само ей така. Наистина заминавам.

— Жалко, това е безразсъдство.

— Петдесет, или заминавам.

— От филмите ще забогатееш. И не си мисли, че ще се измъкнеш току-така. Иска ти се да ни надхитриш. Няма да можеш да припариш в Холивуд. Никое студио няма да те вземе.

— Хич не ми пука. Петдесет, или няма да работя.

— А, значи не ти пука, така ли? Всичко ще направя, само и само да не работиш в Холивуд. Ще видим дали някакво дребно, нищо и никакво аматьорче ще се прави на по-умно от Рекс Гоулд.

— Седнете.

Той седна почти веднага.

— Още веднъж петдесет, иначе заминавам за Ню Йорк. Имате една седмица.

— Махай се от кабинета ми.

— Тръгвам.

Бях си купил вече една малка кола и всеки ден рано-рано потегляхме за плажа, или за някъде другаде и всеки ден към един часа, когато се връщахме за следобедната й дрямка, имаше бележка да се обадя на мистър Зискин, на мистър Ландън, или на някой друг. Не се обаждах. Около пет часа звъняха отново и се оказваше, че ако се отбия да се извиня на мистър Гоулд, цената може да се коригира, да речем, на 15 000 или нещо такова. Да се извиня, ама другия път. Казах, че не съм направил нищо, за което да се извинявам и че цената си остава 50 000. Някъде към петия ден вдигнаха на 25 000. Бяхме на летище „Бърбанк“ и тъкмо щяхме да се качваме в самолета, когато те се появиха. Дотърча един тип, размахвайки подписаните договори. Прегледах ги. Пишеше 50 000, но при условие да направя три филма един след друг на тази цена. Бързо размислих и казах, че ако платят и билетите ми, съм съгласен. Той ги измъкна от ръцете ми, преди да довърша изречението. На другия ден влязох в кабинета на Гоулд и му казах, че според сведенията ми, той искал да ми се извини. Прие го като шега и си стиснахме ръцете.

Докато снимахме „Овчици“, почти не се виждахме с нея. Аз се връщах от студиото около седем-осем часа, когато тя беше на училище. Вечерях сам, после отивах да я взема и хапвахме нещо в „Дърби“, или някъде другаде. И ставаше време да се прибираме и да си лягаме. Повярвайте ми, в студиото кипи истинска работа и всички, които говорят друго, лъжат. Когато излизах сутрин, тя още спеше и на следващия ден всичко се повтаряше отначало. Но през седмицата си дадох почивка и излязохме да й купим някои дрехи. Купихме четири-пет рокли, кожено палто и доста шапки. Тя направо се влюби в коженото палто. Беше от норка и го галеше като ухото на бика. Страшно й отиваше. Но така и не можа да схване как се носят шапките. Без нейно знание двамата с продавачката й избрахме няколко долу-горе прилични шапки — една светлокафява филцова, която подхождаше на ежедневното й облекло и на коженото палто, една прозрачна широкопола за вечерни тоалети, една малка, с която да се мотае сутрин и да ходи вечер на училище и няколко подходящи, според израза на продавачката, за спортни дрехи, каквито се носят на плажа например. Но тя изобщо не можа да проумее коя шапка с коя рокля върви. Тръгвахме за плажа и се появяваше от спалнята с бяла рокля, бели обувки, бяла чантичка и широкополата вечерна шапка. Или се приготвяше за излизане след обяд с обикновена рокля, коженото палто и някоя от спортните шапки. С голяма мъка успявах да я убедя да я махне и да сложи нещо подходящо.

— Но шапката е много хубава. Аз харесва.

— Хубава е, но на плажа не се носят вечерни шапки. Изглежда смешно. Не е прието.

— Но защо?

— Не знам защо. Не е прието и толкоз.

— Но аз нали харесва.

— Защо не ми повярваш?

— Не разбира.

И после се случи това, заради което скъсах с Холивуд и с всичко, свързано с него. Може би не знаете какво е да си известен холивудски актьор. Нещо като спечелил жребия жокей в ирландския тотализатор^[50], само че още по-лошо. Не можеш да се покажеш навън, без да те поканят на гости по някакъв повод, да ти искат автограф за някое болно дете на легло, подпис на разни търговски полици, или да те молят да пееш на банкет за някой директор на студио. Някои неща трябваше да приемам, като ходенето по банкети, а поканите за гости отклонявах, извинявайки се с многото си работа. Но когато свършихме „Пол Бъниан“ и аз се мотаех в очакване да преснимаме някои кадри, по телефона ми се обади Елза Чадуик, партньорката ми във филма, покани ме на гости на другата вечер — само тесен кръг приятели и дали ще попея на компанията. Зяпнах от изненада и нищо не можах да измисля. Измърморих за някакво обещание да вечерям с една дама, а тя зачурулика, че трябва да доведа и нея. Непременно да я доведа. И двама ни щяла да очаква към девет часа.

Не знаех какво ще каже Хуана, но вместо да отклони поканата, взе, че се съгласи с готовност.

— О, да. Харесва много. Тази мис Чадуик, виждала съм я в киното. Много е хубава.

Рано на другия ден ме извикаха да заснемем отново една сцена и си спомних за поканата едва когато се прибрах вкъщи. Хуана беше под душа — приготвяше се. Вече си имах холивудски вечерен костюм, облякох го и отидох да я почакам във всекидневната. След около половин час тя се появи и нещо ме сви под лъжичката. Беше излизала съвсем сама и си беше купила рокля специално за случая. Знаете ли как си представя една мексиканка тоалета за пред гости? Рокля от бяла коприна на червени цветя, червена роза в косата и бели обувки с катарами, украсени с фалшиви брилянти. Един бог знае къде беше намерила тази премяна. Рамона, издокарала се за неделната си разходка. Отворих уста да й кажа, че е съвсем неподходящо облечена, но вместо това я взех в обятията си и силно я прегърнах. Разбира те ли, всичко това беше за мен. Вместо шапка искаше да си сложи едно червено rebozo. Вечер може и без шапка, тъй че се съгласих. Но като го сложи, стана още по-зле. Тези rebozos са ръчно тъкани, но памучни, както и всичко останало в Мексико. Не искам да ви разправям на какво приличаше с тази рокля, тези обувки и памучния шал на глава.

На вратата Чадуик се нахвърли предвзето да ме прегръща и целува, но като видя Хуана, усмивката замръзна на лицето й и в очите й заблестя змийско пламъче. Бяха се събрали около двайсет-трийсет души, тя ни покани вътре и ни представи, но не на всеки поотделно. С груб тон набързо съобщи имената ни от вратата. После настани Хуана да седне, донесе й нещо за пиене, сложи до нея цигари и я остави. Нито тя, нито другите жени се приближиха повече до нея. Аз седнах в другия край на стаята и след минута всички ме наобиколиха, най-вече жените, и забърбориха по холивудски — колкото може по-гръмогласно и по-нецензурно. Ако не ругаят като хамали и не издрънкат най-новия мръсен виц, чут на някоя снимачна площадка, все едно, че не са придобили холивудските маниери. Отвръщах им в техния стил, но гледах Хуана. Мислех си колко тихо говори тя, как не е изрекла нито една мръсна дума през живота си, с какво достойнство стоеше, докато я представяха и колко безцеремонно се отнесоха те с нея. Буца заседна в гърлото ми. Кои бяха те, че да я оставят съвсем сама с една чаша и пакет „Кемъл“?

До пианото седна Джордж Шулц — той беше направил аранжимента на музиката към „Бъниан“ — и започна да свири.

— Имаш ли настроение да попееш?

— Направо си умирам от желание.

— Малко „Травиата“!

— Разбира се.

— Окей, давай.

Засвири интродукцията към „Di Provenza Iil Mar“^[51].

Но тази буца в гърлото ме задушаваше. Отидох при Хуана.

— Хайде, тръгваме си.

— Няма да пееш?

— Няма. Хайде.

— Ей, къде си? Започвай.

— Така ли?

— Сега е моментът.

— Няма да пея.

— Какво, по дяволите, значи това?

Излязохме, облякохме си връхните дрехи, а Чадуик дойде с нас до вратата.

— Май не ви хареса малкото ми празненство.

— Не особено.

— Чувствата ни са взаимни. И друг път не води разни мизерни мексикански повлекани, които…

Тогава за пръв и последен път Джон Хауърд Шарп удари по мутрата жена. Тя изпищя, изскочиха трима-четирима любители на скандалите, готови да се застъпят за беззащитната жена и да покажат мъжката си сила. Направих крачка назад, за да им дам възможност да излязат навън. Исках да излязат. Молех се да излязат. Но те не излязоха. Хванах Хуана под ръка и я поведох към колата.

— Няма да има „друг път“, скъпа.

— Не ме ли харесват. Хони?

— По всичко личеше, че не.

— Но защо?

— Не знам защо.

— Какво лошо съм направила?

— Нищичко. Ти беше най-сладката от всички.

— Не разбира.

— Не се мъчи да разбереш. Но ако пак се опитат да ти погодят такъв номер, веднага ми кажи. Само това искам от теб. Веднага да ми кажеш.

 

 

Отидохме в „Голондрина“. Това е мексикански ресторант на Оливера Стрийт — Мексико в миниатюра посред Лос Анджелис, с mariachis, глинени съдове, семена от млечка, груби прибори и всичко останало. Щом тя се беше облякла заради мен, аз бях решен да й доставя удоволствие, дори ако трябваше да вдигна целия град на крак. Доставих й го. Не беше идвала тук, но щом я забелязаха, всички я наобиколиха, разприказваха се, започнаха да се смеят и тя отново си беше у дома. Двамата певци, които участваха в програмата, съчиниха един куплет специално за нея, тя свали цветето от косата си и го хвърли на сцената, те изиграха с него един танц и няколко комични сценки. Комедията им е един буламач от некадърни и тромави изпълнения на cucaracha, придружени с много почесване по корема, блещене на очи и щракане с пръсти, но щом на нея й беше смешно, и на мен ми беше смешно. За пръв път изпитвах някакво топло чувство към Мексико.

После пях и аз. Появата на такава холивудска знаменитост е голямо събитие за подобно заведение, но мексиканците никога не се натрапват и не ти дават да разбереш, че те гледат. Трябваше сам да си поискам китара, но после много ми ръкопляскаха. Пях за нея, пях за момичето от дуета, издрънках нещо, а те танцуваха, после всички заедно изпяхме „Голондрина“^[52]. Тръгнахме си чак в два часа. Легнахме си и тя заспа в прегръдките ми, но аз бях вбесен от отношението към нея и още дълго не можах да се успокоя. Тогава разбрах, че мразя Холивуд и с нетърпение зачаках деня, в който ще се махна оттам.

 

 

По договор за следващия филм трябваше да ме извикат в тримесечен срок, което според изчисленията ми се падаше някъде до първи април. Точно преди Коледа получих телеграма от онази жена, дето ми беше импресарио в Ню Йорк — съобщаваше ми, че според сведенията й в Метрополитън се интересуват от мен и настоятелно ме молеше да й разреша да сключи договора. Разбеснях се като луд.

— Хони, защо говориш така?

— Чети! Нали ходиш на училище, ето ти едно хубавичко упражнение. Прочети това и виж какво изпускаш.

— Какво значи Метрополитън?

— Най-добрата оперна компания в света, само толкова. Голямата опера на Ню Йорк, там искат да ме ангажират. Мен! Иначе онази нямаше да ми изпраща телеграма, ако със сигурност не знаеше нещо. Най-после възможност да се върна към занаята си, а аз не мога да мръдна заради някакъв си гаден контракт за още два филма, в които не искам и не заслужава да се снимам.

— Защо правиш тези филми?

— Нали ти казах, имам контракт. Трябва.

— Но защо?

Опитах се да й обясня какво означава контракт. Оказа се невъзможно. На индианците тази дума е непозната. Монтесума не е сключвал контракти и оттогава досега хич не ги е грижа за тях.

— Кинокомпанията, за нея печелиш пари, да?

— И още как. И цент не им дължа.

— Тогава е честно да отиваш?

— Честно ли? Те да не би да са ми дали нещо даром? Щяха ли и едно кафе да ми дадат, ако не бях събрал публиката пред касите им? Щяха ли дори да уважават професията ми? Тук не става въпрос за честност. Става въпрос за малко мастило, с което е попълнено едно празно местенце в контракта.

— Тогава защо оставаш? Защо не пееш за тези Метрополитън?

За нея това решаваше въпроса. Ако нещо не е честно, да върви по дяволите. А един договор и без това вероятно не ставаше дори за четене. Погледнах я — легнала само с едно rebozo около кръста — и разбрах, че пред погледа ми е десет хиляди годишна история и че може би тези години не са преминали чак толкова безсмислено, както ми се струваше досега. Е, защо пък не? Сетих се за Малинче, която издигнала Кортес на най-високия пиедестал и после звездата му изгоряла като свещ, щом решил, че няма повече нужда от нея.

— … Това е идея.

— Аз мисля да пееш за тези Метрополитън.

— По-тихо.

— Да.

— А аз мисля, че ти си голяма умница.

На другия ден се отбих в съда и се срещнах с един адвокат. Той ме помоли да не върша никакви глупости.

— Ако се откажеш от контракта, те ще направят живота ти толкова непоносим, че и носа си да не посмееш да покажеш навън, защото все ще се намери някой гад да ти тикне в ръцете призовка и ще трябва да се явиш в съда. А знаеш ли какво означава това? Знаеш ли какво стана с Джак Демпси^[53] заради тези синички призовки? Струваха му шампионската титла — ни повече, ни по-малко. Могат да те дадат под съд. Могат да те поставят под запрещение. Ще те накарат да съжаляваш, че си чул думата „закон“ и още по-лоши неща ще ти се случат.

— Нали Затова човек си наема адвокат?

— Така е. В Ню Йорк можеш да си наемеш адвокат, който ще ти помогне малко. И ще те оскубе много. Но не можеш да наемеш толкова адвокати, колкото имат те.

— Слушайте, могат ли да спечелят, само това искам да знам. Могат ли да ме върнат? Да ми попречат да работя?

— Може и да не успеят. Кой знае? Но…

— Това исках да разбера. Ако аз имам и най-малката възможност за успех, тръгвам.

— Не бързай толкова. Може изобщо да не започнат. Такава тактика може да им се види неподходяща. Но главното е: от момента, в който се откажеш от контракта, за Холивуд името ти е опозорено…

— Това не ме интересува.

— Интересува те, и още как. Откъде знаеш, че ще имаш успех в операта.

— Пял съм там.

— Доколкото знам, и са те изхвърлили оттам.

— Загубих си гласа.

— Може пак да го загубиш. Това имам предвид.

Гоулд така те лансира, че в Холивуд ще имаш сигурен успех, абсолютно сигурен, и то задълго. Той може да купи друг глас. Да дублира твоя…

— Не, моят не.

— Ще престанеш ли за бога да говориш за изкуство? Аз ти говоря за пари. Казвам ти, че ако филмите ти наистина имат успех, той може всичко да направи. Ще играе честно с теб. Така ще върти и ще суче, че винаги ще бъдеш отгоре. И преди всичко, ще ти плаща! Повече от коя да е оперна компания. Можеш да разчиташ на такава опора, ако…

— Какво?

— Ако не им правиш номера. Щом не ти е чиста работата, не само той, всички в Холивуд ще ти обявят бойкот и с теб е свършено. Няма черен списък. Никой на никого не звъни по телефона. Те просто научават отнякъде и толкоз. Ако искаш, мога да ти разкажа какво стана с някои умници като теб, които мислеха, че могат да се откажат от договора си с Холивуд. Тия от киното се ненавиждат, ще си прегризат гърлата, но когато се случи нещо такова, те са направо трогателно единодушни. Говори ли с Гоулд?

— Исках първо с вас да говоря.

— Добре. Значи нищо още не е станало. Не върши нищо необмислено, преди да се срещнеш с него. Може и да няма място за безпокойство. Той може да се съгласи да пееш в Метрополитън, просто заради реклама. Кой знае, в дъното на всичко може да се окаже именно той. Иди при него и виж дали ще се разберете. След обяд ела пак при мен.

 

 

Отидох при Гоулд. Той искаше да говорим за четирите гола, които предния ден вкарал, като играл на поло. Когато най-после стигнахме и до моя въпрос, поклати глава.

— Драги мой, ако ти не знаеш кое е добро за теб, аз знам. Винаги знам накъде духа вятърът — това ми е работата — и всички ще ти кажат, че Рекс Гоулд рядко греши. С операта, драги, е свършено.

— Какво?

— Свършено е, край. Миналата седмица бях в Ню Йорк и естествено, отбих се в Метрополитън и гледах „Тоска“ — откъс от нея взехме за „Бъниан“ — и да не ти разправям колко ме оскубаха за откупването на авторското право. И какво? Уверявам те, те са една кръгла нула. Всеки фрагмент от нашия филм, всяка нота, всеки кадър са толкова по-добри от тяхното творение, че е направо смешно да се сравняват. С операта е свършено. Знаеш ли защо? Защото киното я измести, превъзхожда я и тя няма да издържи — това е. Операта и театърът имат една съдба. Киното ще ги унищожи.

— Е, докато още не е свършено съвсем с операта, искам да изкарам един последен сезон. И мисля, че марката на Метрополитън никак няма да ми навреди, дори в киното.

— Ще те погуби.

— Как?

— Нали ти казах. С операта е свършено. Свършено е и с екранизациите на опери. На зрителите им е писнало от тях. Знаеш ли защо? Няма вече материал. Правили са Пучини безброй пъти, и „Бохеми“ и „Мадам Бътерфлай“, че дори ние трябваше да прибегнем до „Тоска“ за ролята ти в „Бъниан“, а какво остава след като се филмира Пучини? Нищо. С операта е свършено. Изчерпана е. Просто липсва материал.

— Е, все ще се намери някой и друг композитор.

— Да, ама кой ще ги слуша?

— Почти всички, с изключение на няколко всезнайковци от Канзас Сити, според които Пучини е класик.

— А, значи не обичаш Пучини?

— Не особено.

— Слушай, какво ще направиш, ако искаш да разбереш кой е най-добрият художник в света? Опитваш се да купиш някоя негова картина. После разбираш колко струва. Добре, ако искаш да разбереш кой е най-добрият композитор в света, опитай се да купиш някое негово музикално произведение. Да ти кажа ли на каква цена ми продадоха авторското право само за твоята сценка от „Тоска“? Искаш ли? Почакай, ще намеря старите фактури. Ще ти ги покажа. Няма да повярваш.

— Слушай, всички от операта знаят, че от Пучини отдавна идва основният им приход, но това няма нищо общо с качествата му като композитор. Защото той излезе на мода след като се появиха законите за авторско право и от самото начало такива като теб използват музиката му, мъчейки се да изцедят и последната капка от нея. Ако ти току-що си открил това, то означава само, че нищо не разбираш от опера, но не говори нищо за качествата на Пучини.

— Според теб защо платих за него?

— Сигурно защото разбираш толкова малко от опера, че не си могъл да измислиш нищо друго. Ако ме беше оставил да ти помогна за сценария, щях да ти изкомбинирам парчета, които нямаше да ти струват и един цент.

— Много навреме се сети.

— Стига толкова. Нали купи „Тоска“ и всичко е наред. Тук става въпрос да ме освободиш до края на сезона, за да работя в Метрополитън.

— Става въпрос кое е добро за един от нашите големи актьори. Няма смисъл да спорим за композитори, драги. Ти може и да знаеш кое е хубаво, но аз знам кое се продава. Казвам ти — с операта е свършено. Казвам ти още, че оттук нататък трябва да я зарежеш. Аз те лансирам и какво правя с гласа ти? Използвам го в популярната музика. Пееш по-добре от всички други в нашия бизнес. Такава музика искат да слушат хората. Песни за дървари, каубои, за планината, джаз. Няма какво да си затваряш очите! Те искат точно това! Никакво тра-ла-ла! Господи, ушите ми писват! Изтъркано е. Слушай, драги, отсега нататък забрави, че някога си бил оперен певец. Слез на земята! Там, където те искат! Разбираш ли ме драги? Разбираш ли?

— Разбирам те.

 

 

— Какво каза Гоулд?

— Каза „не“.

— Имах такова предчувствие. Току-що говорих с него по телефона за друго и със заобикалки, да не разбере, че си бил при мен, стигнахме и до твоя въпрос, но той вече на целия свят е разтръбил мнението си. На твое място аз бих играл по свирката му. Жалко, но не можеш да му излезеш насреща.

— А като се опитам, какво ще стане с името ми?

— Ще бъде опозорено. Позор.

— В Холивуд ли?

— Да, в Холивуд.

— Това исках да разбера. Колко ти дължа?

 

 

У дома ме чакаха още четири телеграми, от които ставаше ясно, че работата е опечена, ако съм съгласен, имаше и бележка, че са се обаждали по телефона от Ню Йорк. Погледнах си часовника. Беше три часът. Позвъних на летището. Имаха две свободни места за полета в четири и половина. Тя влезе.

— Ето, Хуана, прочети ги. Abogado^[54] казва „не“ и хиляди пъти „не“. Какво да правя?

— Ще пееш ли „Кармен“ при тези Метрополитън?

— Не знам. Сигурно.

— Да, харесва.

— О’кей тогава. Приготвяй багажа.

IX

Веднага след Нова година дебютирах в „Лучия“, в продължение на месец пях стандартния репертоар и започнах да се утвърждавам. Беше ми добре сред макаронаджиите. И неочаквано дойде големият ми шанс — предупредиха ме, че само след три дни ще пея в „Дон Жуан“. Дяволски трудно ми беше, докато ги убедя да ме оставят да изпълня серенадата, както си искам — да я изсвиря сам, без оркестъра, на истинска китара. В партитурата е написано, че трябва да се използва мандолина като реквизит, а и музиката е за мандолина, но аз не понасям каквито и да е бутафорни инструменти на сцената. Каквото и да правиш, все изглежда предвзето. Обясних им, че използването на китара е традиция, че така е изпълнявал ролята Гарсиа^[55] и щях да спечеля, но заради някой си от Експерименталния отдел, който решил, че с истинска китара ще бъде в стил „Рокси“^[56] загубих още един ден. Тогава се обърнах към фирмата „Вурлицер“, за да се измъкна от затруднението. Изпратиха ми китара за чудо и приказ. Беше от тъмен, матов смърч, без седеф, никел или разни други украшения и имаше звук — да ти изпълни душата. Изпробвах я пред тях и всичко се уреди.

Искаше ми се да я настроя с половин тон по-високо, в ми бемол мажор, но се отказах. Серенадата е написана в ре мажор, а това е възможно най-лошата тоналност за един певец, особено горното фа диез накрая, което представя в съвсем неподходяща светлина баритона и гласът му звучи дрезгаво и провлачено. В партитурата няма фа диез, но е стара традиция и се спазва. Бог знае защо Моцарт я е написал така и е оставил певецът да си блъска главата, освен ако е искал да го измъчи, за да оживи акомпанимента.

Но преди да започне действието, я настроих с оркестъра в тоналността на оригинала. Докато пеех, направих само две движения. Пристъпих една крачка към балкона. Накрая обърнах гръб на публиката, застанах под балкона и изсвирих финала за Хуана, а не за публиката. Вместо да замаскирам фа диез и да го претупам набързо, направих messa di voce — вероятно най-трудното за изпълнение — филиране на тона. Започваш тихо, усилваш до фортисимо, пак затихваш и прекъсваш. Гласът ми не звучеше плътно, но тонът ми беше чист и така оправих положението. Цялата зала се дереше да вика „браво“ и оттук тръгнаха нещата, които сте чели — че съм най-великият от Бисфам насам, че мога да се сравнявам само със Скоти и тем подобни. Е, не отстъпвах на Скоти или поне се надявах, че не му отстъпвам. Бяха забравили колко слаб в действителност е той. Според мен беше сносен певец и велик актьор, но направо си беше мъчение да го слушаш. На китарата обаче никой не обърна внимание, споменаха я само като дребно, незначително допълнение. Приказвайте си колкото щете за цигулката, пианото и оркестъра, а и аз нищо лошо не мога да кажа. Но китарата — това е лунна светлина.

 

 

„Дон Жуан“, „Сватбата на Фигаро“, „Таис“, „Риголето“, „Кармен“ и „Травиата“ — списъкът непрекъснато се увеличаваше, наближаваше средата на февруари, а от Гоулд — никаква вест. Нито предупреждение да се явя, нито обаждане по телефона, нищо. Следващият филм, в който трябваше да се снимам, беше на Зискин. От вестниците разбрах, че е в града и вечерта го видяхме в „Линди“, но аз го забелязах пръв, измъкнахме се и отидохме в друг ресторант. Изглеждаше все тъй глупаво и аз започнах да си мисля, че сценарият му още не е готов и че може да спечеля поради нарушаване на срока в договора.

В радиото вече цяла година работеха върху международната програма „От Хъдсън до Хорн“ и един бог знае колко министри, посланици и други влиятелни хора трябваше да им помагат, защото почти всички станции на юг от Рио Гранде, както и канадските, са държавна собственост. Имаха успех, но започнаха трудностите с финансирането на програмата — те искаха висока цена, а всички страни пък се бореха за повече време. Най-после успяха да я пробутат на фирмата „Панамиер“. Произвеждаше коли главно за износ и имаше нужда от реклама. Следващият проблем беше кого да представят в програмата, след като вече беше продадена. Съставиха списък на най-големите имена в нашия бизнес, започвайки с Грейс Мор и завършвайки с мен. Преместиха ме по-напред, като им съобщих, че мога да пея латиноамерикански песни на испански. Не можех, но спях в едно легло с най-подходящата учителка. После пуснаха по екраните „Пол Бъниан“ и името ми вече бе на първо място. Не мога да ви кажа какво му харесаха на този филм. Разбирате ли, според мен хубав филм няма, истински хубав, но този беше весел и ти се искаше пак да го гледаш. Сюжетът беше пълна безсмислица, но може би точно тази бъркотия разсмиваше хората. В една от сцените се включва парадът „Мейси“ — правят го около месец преди Коледа и над Бродуей пускат много балони с форма на животни. Във филма пускат балоните и обявяват награди за тези, които ги намерят, а един балон с формата на крава отлита чак в Саскачуан^[57] и се закачва на едно дърво близо до лагера на дърварите. После дърварят, който играех аз и който се представя за Пол Бъниан, решава, че това е Бейб, Големият Син Вол, слязъл от небето да му гостува за Коледа. Качва се на дървото и запява песен в чест на вола, дърварите също пеят с него и ако щете вярвайте, но става доста вълнуващо. Слънцето изгрява, те виждат какво представлява всъщност Бейб и се качват на дървото, за да хванат онзи и да го линчуват, но някой случайно докосва кравата с пурата си и тя се пуква с такъв трясък, че всички подрязани дървета са повалени на земята и те решават, че това е работа на мисис Бейб.

Така че за радиопредаването ангажираха мен и преглътнаха моето предложение как да го сглобят, за да се продават колите.

— Започваме с най-големия и най-силен многогласен клаксон, който намерите и ви уверявам, че това е много важно — ходил съм там и знам какво трябва да им предложите, за да купят колите. На първо, на последно място и през цялото време трябва да има клаксон. Запявам в същия тон „Голондрина“ за търговията с латиноамериканците в съчетание с „Моето приятелче Бейб“ за търговията с канадците. Сам ще напиша този „миш-маш“ и с това ще откриваме и закриваме програмата. Повтарям го, вие си пускате говорителя и веднага след него продължаваме с музика. Първо изпълняваме няколко леки мексикански парчета, после се обръщаме кръгом и изпълняваме няколко кратки френско-канадски парчета, след това едно леко американско парче и пак става време за говорителя. След него пускаме ария от някоя сериозна опера и така нататък, докато ни свърши времето, а може и да включите нещо комично, но такова, че да го разберат. Що се отнася до рекламата на колата, рекламирайте клаксона, ключа за резервоара, цвета, скоростта и малкия разход на гориво. Нищо повече. Оставете спирачките, колянното задвижване и други такива. Не са чували за тях и само ще си загубите времето. По-добре аз да ви напиша рекламите, а вие ги дайте на говорителите да ги преведат. И пак повтарям — най-важното е да се чува клаксонът.

Съставиха програмата както им казах, една сутрин направихме запис с оркестъра на студиото и отидохме в една зала да го прослушаме. Звучеше доста прилично! Рекламният агент го хареса, а онзи от „Панамиер“ направо щеше да припадне от радост.

— Има нещо стремително, разбирате ли какво искам да кажа? „Варда-а-а, дайте път, задава се Панамиер Осми!“ — така звучи. И главната песен е чудесна. Ще стане популярна и на север, и на юг, и по средата. Момчета, това е вече нещо. Готово. Край на всички „ако“, „обаче“ и „но“.

Стана ми приятно. Защо ми беше това радиопредаване ли? Защото от него щях да получавам четири хиляди седмично. Защото се отнасяха с мен добре. Защото можех да си отмъстя на Мексико за онзи провал. Защото ми беше весело. Защото можех да кажа „Здравей!“ на капитан Конърс и той щеше да ме чуе където и да се намираше. С други думи, без причина. Просто го исках.

 

 

Това стана някъде около първи март, а след три седмици щяха да пуснат и програмата в ефира, след като дадат рекламни обяви във вестниците и направят допълнителни доставки на коли. Дотогава се самозалъгвах, че Зискин никога няма да завърши сценария си и че завинаги ще забравя Холивуд. На другата сутрин станах и отидох в операта за дневното представление на „Лучия“. Чакаше ме един куриер с препоръчано писмо от Гоулд, който ми пишеше да се явя при него на десети март. Този ден не се чувствувах много добре и на едно място се включих със закъснение.

 

 

Нищо не отговорих на Гоулд, само взех адреса на един адвокат в Рейдио Сити, специализирал се по съдебните проблеми на големи актьори. След три дни получих телеграма от Асоциацията на кинодейците, в която пишеше, че тъй като не съм отговорил на предупредителното писмо на Гоулд да се явя на работа, случаят е прехвърлен на тях, че съм обвързан с редовен договор и че ако веднага не започна да го спазвам, те ще бъдат принудени да действат според съответните закони и съвместно с продуцентите. И на това не обърнах внимание.

 

 

На другата сутрин, докато репетирахме набързо дуета от „Травиата“ с една нова певица сопран, която искаха да лансират, в залата дойде секретарката и ме помоли веднага да отида в някаква кантора в Емпайър Стейт Билдинг по много важна работа. Попитах певицата дали има нещо против да продължим след обяд. Отидох в Емпайър Стейт Билдинг и ме въведоха в един голям кабинет с червена дървена ламперия и табелка на вратата — „Мистър Лутър“. Мистър Лутър беше възрастен мъж със сив официален костюм, розови като на момиченце бузки и сини като сапфир очи. Стана, ръкува се с мен, призна ми, че моето пеене му доставя истинско удоволствие и че съм изпълнявал Марсел^[58] почти като Самарко^[59] и премина към въпроса:

— Мистър Шарп, получихме сведения от някой си мистър Рекс Гоулд, че е сключил с вас договор и че ако ви задържим при нас на работа след десети март, той, от своя страна, ще бъде принуден да действа по съдебен ред. Не знам какво точно има предвид, но си помислих, че е добре да ви извикам и да разбера подробностите от вас, ако ги знаете.

— Вие ли сте юрисконсултът на операта?

— Не за постоянно, разбира се. Но ако някой е в Европа, отнасят се до мен.

— Да, имам сключен договор с Гоулд.

— Доколкото разбрах, за филми.

— Да.

Разказах му всичко и заявих съвсем откровено, че със или без договори, аз съм приключил с филмите. Той ме изслуша с усмивка и ми се стори, че разбра защо искам да пея в операта.

— Да, разбирам. Разбирам много добре. И естествено, имайки предвид големия ви дял в успеха на компанията, бих се замислил преди да предприема нещо, или да дам съвет, с който може да ви загубим в разгара на сезона. Разбира се, въз основа само на една телеграма, неподкрепена с други документи, едва ли имаме основание да вземаме каквото и да е становище, а и не сме длъжни да имаме предвид договорите, сключени от певците ни, докато съдът не ни ги предаде, или не ни принуди по някакъв начин. И все пак…

— Да?

— Получили ли сте нещо друго от мистър Гоулд освен това предупредително писмо?

— Абсолютно нищо. Всъщност получих една телеграма от Асоциацията на кино дейците. Нищо друго.

— От кого?

Телеграмата беше в джоба ми и му я показах. Той стана и закрачи из кабинета.

— О… Значи сте член на тази асоциация?

— Ами като всички, които работят в киното.

— Тя е филиал на „Екуити“^[60], нали?

— Не съм сигурен. Предполагам, че е така.

— … Не съм запознат с техния статут. Тази асоциация е образувана наскоро и не знам много за нея. Но ще ви призная, мистър Шарп, че това много усложнява нещата. Контракти, съдебни дела — нямам нищо против. Нали в края на краищата това ми е работата. Но нямам никакво желание да ви дам съвет, който да доведе до влошаване на отношенията между компанията и Федерацията на музикантите. Нали разбирате риска?

— Не, не разбирам.

— Както ви казах, не познавам статута на Асоциацията на кинодейците, но ако отнесат въпроса към музикантите и се забърка някоя каша заради оставането ви при нас, докато разрешите спора си с вашата асоциация… направо ме обзема ужас. В Профсъюза на музикантите членуват най-интелигентните, отзивчиви и разумни хора у нас и все пак, един такъв спор в разгара на сезона…!

— Какъв точно?

— Не знам. Дори не ми се мисли за това.

 

 

Излязох, изядох един сандвич, изпих едно кафе и се върнах в залата за репетиции. Тъкмо започнахме, секретарката пак дойде и съобщи, че от радиото искали веднага да отида там, било страшно важно и ако може да побързам. Сопраното така се разяри, че чак лакът на пианото се напука. Според мен колоратурните сопрани са ненадминати както в просташките, така и в изтънчените ругатни. Излязох на улицата и забравих в коя посока беше сградата на радиото — наляво или надясно. Спомних си за Джак Демпси.

 

 

Всички бяха горе — рекламният агент, представителят на „Панамиер“, екипът на програмата — всички до един и ставаше дявол знае какво. Бяха получили телеграма от Гоулд, който им забраняваше да пускат „Моето приятелче Бейб“, заплашваше ги, че ако използват и един фрагмент от песента, ще ги даде под съд, без да му мигне окото, и ги предупреждаваше и мен да не включват в програмата. Представителят на „Панамиер“ се беше разбеснял като луд. Аз го слушах, слушах и започнах да се нервирам.

— Какви са тези глупости? Можете да пуснете песента. Не разбирам много от закони, но толкова поне разбирам…

— Не можем! И нота не можем да използваме! Тя е негова! А вече сме разпратили рекламни съобщения до двеста по-големи вестници. Трябва да ги отменим телеграфически, трябва да съставим изцяло нова програма… Господи боже, защо не ни каза? Защо изобщо се залови с нас, след като си знаел, че имаш договор?

— Ще се позапрете ли, само до довечера?

— Защо? Ще ми отговориш ли на този въпрос? Защо?

— Ще се консултирам с адвокат.

— Да не мислиш, че не съм говорил вече с адвокат? Днес с Гоулд говорих три пъти по телефона и да не си въобразяваш, че през цялото време тебе съм търсил? По дяволите! А аз да правя реклама! Реклама на проклетата ти песен! „Голондрина“, „Моето приятелче Бейб“ — каква тъпотия! Реклама и на теб: Джон Хауард Шарп — Трубадурът на Панамиер — още по-голяма тъпотия! Махай се, за бога…

— Ще изчакаш ли? Само до довечера.

— Да, ще чакам. Защо не?

Адвокатът беше пет етажа по-долу в същата сграда. В неговата кантора нямаше червена ламперия. Беше един обикновен кабинет, а самият адвокат — енергичен дребосък на име Шолто. Изложих му проблема. Телефонът иззвъня на два пъти, той се обади, после се облегна назад и започна:

— Шарп, ти нямаш нито един коз. Сключил си контракт, който всеки съд ще признае за напълно законен и не ти остава нищо друго, освен да го спазваш. Може и да ти прави чест; че като естет предпочиташ операта пред киното, но не ти прави чест, че съвестта ти позволява да зарежеш един договор само защото така ти се е приискало. Доколкото разбирам, в тази филмова компания са те приели, когато си бил само един безделник, изправили са те на крака, а сега ти искаш да ги метнеш. Не твърдя, че в съда няма да спечелиш. Никой не може предварително да каже какво ще решат съдебните заседатели. Но ти ще бъдеш едно нищо още преди да стигнеш до съда. Шоубизнесът е гигантска мрежа, а Гоулд я познава отвесно, водоравно и по диагонал и ти нямаш никакъв шанс. Нямаш изход. Трябва да се върнеш и да направиш този филм.

— Да оставя всичко точно сега, когато успехът ми е в ръцете и да се върна заради някакъв си филм само, защото на този глупак му е хрумнало, че с операта е свършено?

— Какво приказваш, по дяволите? Още един филм като този „Бъниан“ и всички оперни компании в света са твои. Теб те превръщат в ефектна примамка, такова нещо един на милион певци не може да даде на театъра. Нямаш ли мозък? Тези мюзикли се изнасят. Те ще обиколят света. Ще те направят известен от Перу до Китай, от Норвегия до Кейптаун, от Панама до Суец и обратно. Да не би да мислиш, че оперните компании не знаят това? Или че в Метрополитън не знаят? Да не си въобразяваш, че цялата шумотевица около теб е само отплата за твоя „Палячо“ в ла-диез? Глупости.

— Не съм пял „Палячо“.

— Добре де, „Трубадур“.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Не ти ли стига?

Така ми призля, че дори не си направих труд да се кача пак горе. Слязох, взех едно такси и се прибрах в къщи. Започваше да вали сняг. Бяхме се преместили в един голям блок на Двайсет и втора улица, близо до Греймърси Парк, където се даваха мебелирани апартаменти под наем. Тя хареса апартамента, защото имаше индиански постелки, които й напомняха за Мексико и тук с нея преживях най-щастливите шест седмици в живота си. Заварих я в леглото — беше настинала. Тъй и не можа да свикне с климата в Ню Йорк. Седнах и й съобщих новината.

— Всичко свърши. Връщаме се в Холивуд.

— Не, моля. Харесва Ню Йорк.

— Пари, Хуана. И много други неща. Връщаме се.

— Но защо? Имаме много пари.

— Но няма къде да пея. От утре и в баровете дори няма да ме вземат на работа. Профсъюзи. Разпореждания. Договори.

— Не, оставаме в Ню Йорк. Ти вземаш китарата, ставаш mariachi, само ти, Хони. И пееш за мен.

— Трябва да се върнем.

Седнах до нея, а тя току прокарваше пръсти в косата ми. Дълго мълчахме. Телефонът иззвъня. Тя ми махна с ръка да го оставя. Ако не бях вдигнал слушалката, всичко щеше да бъде съвсем друго.

X

Във вестниците твърдяха, че Уинстън Хос е един от най-изтъкнатите съвременни музиканти, диригент, способен да разчете както трябва всяка партитура, човекът, който бил направил най-много за модерната музика след Мук^[61]. Всичко това беше вярно, но да не си помислите, че той някога е бил като нас, обикновените момчета. Нещо в мислите му за музиката беше не наред. Имаше нещо нездраво, както и в тълпите, които сте виждали на концертите му, но какво бе то, мога само донякъде да отгатна. Първо, защото не знам всичко за семейството му, и второ, защото не знам всичко за музиката. Той беше богат, а богатите са някак по-различни от нас. Те се появяват на този свят с надуто мнение за мястото си в него и за всичко останало. Съвсем случайно прозрях това у него веднъж, когато се разхождах в Париж и влязох в един магазин за произведения на изкуството да погледам няколко картини, които ми харесаха. Влезе някакъв американец и започна да дрънка за цените. Така говореше, че видях в съвсем друга светлина хората като него. Той не искаше да гледа изкуството и да му се наслаждава като нас. Искаше да го притежава. Уинстън се отнасяше така към музиката. За него тя бе проститутка. Вие сте ходили на концертите му, но не сте били на репетициите, не сте го виждали как задържа хората цял час при пълно заплащане, само защото си е харесал някой пасаж, изпълнен с френски рог и иска да му го свирят още и още, но не за да се отрепетира, а защото му въздействал. И не сте излизали после с него да го видите целия разтреперан да ви разказва как се чувствал след концерта. Беше като жена, която ходи на концерти заради тръпките, които я побиват, защото й повишават настроението, или имат някакво друго въздействие върху идиотските й вътрешности. Добре, това сравнение може да ви се стори нелепо, но ви уверявам — въпреки цялата му техника на музикант, той приличаше много повече на една такава дебела глупачка, отколкото на Мук. Беше като тази жена с нейните пудели, диаманти, лимузини, самонадеяност и жестокост — всичко накуп — и не позволявайте престижът да ви подведе. И такива жени си имат публика. Сравняваха го и със Станфорд Уайт^[62], но според мен беше светотатство да се слагат на едни везни Уинстън Хос и Станфорд Уайт.

 

Човек не може да притежава музиката, както една картина например, но може да притежава едно голямо парче от нея. Може да притежава композитор и да го субсидира, докато пише нещо. Може да притежава публиката, която трябва да дойде и да чуе това произведение, ако изобщо е способна да го чуе. Може да притежава оркестърът, който ще го изсвири, и певецът, който ще го изпее. Запознах се с него в Париж. Не се бяхме срещали в Чикаго. Семейството му имаше капитали в месо преработващата индустрия и беше толкова богато, че дори не бях виждал квартала, в който живееха. И не съм търсил запознанство с него, дори в Париж. Един ден той се появи в апартамента ми, седна пред пианото, изсвири две песни от нотните ми листи и заяви, че са отвратителни, което си беше вярно. После стана и ме попита дали няма да ми хареса да пея с неговия оркестър. Доста се развълнувах. Той беше основал оркестър „Петит“ преди около една година, ходих на почти всичките им концерти и бяха повече от добри. Започна с трийсет души, но до края на годината станаха четиридесет. Той завладя всичко — големите оркестри в оперите, малките камерни ансамбли — сам си избираше музикантите, защото плащаше двойно повече от другите. Покриваше дефицита от собствения си джоб и всички до един в оркестъра му биха могли да свирят квартети с Хайфец^[63]. В тяхно изпълнение музиката, особено модерната, звучеше два пъти по-хубаво, отколкото дори самият композитор си е представял. Носеше някои неща в ръкопис и искаше да ги изпълнявам. Беше изровил отнякъде стари италиански песни, в които баритонът трябваше да прави колоратури — техника, която преди сто години бе излязла от мода — и не знам как му беше хрумнало, че аз мога да ги изпълня. Имаше и една съвсем нова сюита, написана от първия му виолист. Беше трудно парче, от което нямаше да излезе нищо, без изключително грижливо нюансиране на тона. Но той ми даде възможност да направя шест репетиции — цели шест, просто да не повярваш. Разходите не означаваха нищо за него. Като напреднахме с репетициите, накрая се превърнах в нещо като фагот сред дървените духови инструменти. Страхотно ни аплодираха. Изведох пред завесата Пико — виолиста, после и аз се поклоних и всичко беше като в приказките.

Ще ви излъжа, ако не призная, че и за мен този период беше едно незабравимо приключение в музиката. Пях за него четири пъти — всеки път нещо ново и свежо, всеки път по-добре, отколкото съм си представял, че мога да пея. Диригентската му палка беше като жива. Някои така убиват ритъма, сякаш имаш насреща си собственик на погребално бюро, но не и той. Размахва я срещу теб като хипнотизатор, ти започваш да се отпускаш и все пак владее всичко до съвършенство. Това е точната дума — съвършенство. Още никой певец не е постигнал съвършенство, но под диригентството му почти се доближаваш до него.

Това беше началото и измина доста време, докато усетя какво всъщност иска от мен. Скоро ще разберете какво искаше и какво получи и засега няма да ви кажа повече от необходимото. Държа да се изясни само едно: аз не исках това, което искаше той. Какво означавах аз за него и той за мен, бе друго нещо, но повтарям: ще излъжа, ако не призная, че за мен той означаваше много. Започна често да се отбива в гримьорната ми в „Комик“ и докато си свалях грима, ми обръщаше внимание върху нещо дребно, което е харесал, или не е харесал в изпълнението ми. Ако и той имаше концерт, успяваше да хване само края на последното действие, но винаги имаше какво да ми каже. Мислите, че това е нищо ли? Да си певец, е удивителна работа. Викат „бис“, ръкопляскат ти, а ти така се развълнуваш, че като се върнеш в гримьорната, ти се иска да запееш с цяло гърло, та прозорците да задрънчат, за да се освободиш от напрежението. Идете зад кулисите да ги чуете, най-вече тенорите, и ще помислите, че са полудели. Но това вълнение идва отвън, от тълпата, която смътно виждаш и която изобщо не познаваш и става така, че всичко би дал да намериш един-единствен човек, който разбира какво си искал да направиш, усеща замисъла ти, без да му казваш, и те оценява с главата си, а не с дланите. И това не може да бъде кой да е. Трябва да е човек, когото уважаваш, човек, който разбира.

Започнах с нетърпение да очаквам посещенията му. И много скоро започнах да пея само за него. Излизахме, сядахме в някое кафене да похапна, после отивахме в апартамента му до Плас Вандом и разнищвахме до конец изпълнението ми. Лека-полека той започна да дава и предложения. После аз взех да се отбивам при него сутрин да ми обяснява къде греша. Беше най-добрият учител на света, няма грешка. Разглобяваше на части актьорската ми игра и отново ги сглобяваше. Именно той ме излекува от онова оперно жестикулиране, което бях научил в Италия. Доказа ми, че добрият певец се стреми да прави колкото е възможно по-малко движения на сцената и предварително преценява въздействието и стойността на всяко движение. Обясни ми как Скоти е пял пролога на „Палячо“, ставал все по-слаб и накрая му отнели ролята. Той направи един жест. В края протегна ръка и я обърна с дланта нагоре. Нищо повече. То казваше всичко. Накара ме да науча цяла поредица от нови жестове, да ги правя непринудено и с часове да се упражнявам да пея sotto voce^[64], без да жестикулирам. Много е трудно да се изправиш на голата сцена и само да пееш. Но накрая се научих. Научих се и да не бързам, да подавам на публиката, когато аз самият съм готов за това. Станах по-добър в комедийни роли като Шарплес^[65] и Марсел^[66]. Като махнах всички показни жестове и се съсредоточих върху ритъма, карах публиката да се смее, както никога досега. Накрая се виждахме сутрин, обед и вечер — станах като наркоман, който не може без наркотика си.

 

 

После си загубих гласа и когато парите ми свършиха, трябваше да напусна Париж. Той кипна, като чу това, искаше да ме издържа, показа ми счетоводните си книги като доказателство, че при неговите доходи издръжката ми ще бъде дупка в морето. Но тъкмо това избухване ме накара да разбера докъде са стигнали отношенията ни и че трябва да скъсам с него. Отидох в Ню Йорк. Опитах се да си намеря работа, но освен да пея, нищо друго не умеех да върша, а ето че вече не можех и да пея. Тогава онази жена, импресариото, ме избудалка, че в каквато и форма да съм, за Мексико ставам, и аз отидох там.

 

 

Бях прочел в някакъв вестник, че Уинстън Хос е разпуснал оркестъра си в Париж, но едва като дойдох в Ню Йорк, научих, че подготвя „Малък оркестър“. Това ме притесни. Отбих се на първия му концерт само да се каже, че съм ходил, ако случайно го срещна някъде. Видях същата сбирщина като в Париж — скъпи дрехи, каквито не обличат дори на премиера в Холивуд, жени с посивели късо подстригани коси и мъжки смокинги, млади момичета, които се зяпаха нахално, без да им пука какво ще си помислят другите, момчета, които ходеха по петите на мъже, всички разговаряха шумно и трескаво във фоайето и все демонстрираха по нещо, което не биха дръзнали да направят другаде. Първият номер в програмата беше нещо за струнни инструменти от Лало^[67], бях го чувал и преди и веднага след това си тръгнах. На следващия ден, когато видях рецензията във вестника, бързо обърнах на другата страница. Нямах желание да я прочета. След представлението на „Дон Жуан“ получих от него бележка и мигом му я върнах с една дума в отговор „Благодаря“ и инициалите ми отдолу. Не исках да пиша на хартията за писма, която си бях поръчал, за да не разбере къде живея. Малко неудобно ми беше да поискам бланки от операта. А се страхувах, че ако не отговоря, ще ме потърси да попита каква е причината.

 

 

Ето, това беше положението, когато седях до Хуана и телефонът иззвъня. Тя ми махна с ръка да го оставя да си звъни, но след малко се сетих, че не съм се обадил в „Панамиер“, а трябваше да говоря с тях дори да нямаше какво да им кажа. Вдигнах слушалката. Не беше „Панамиер“. Беше Уинстън.

— Джак! Лентяй такъв! Къде се криеш?

— Ами… имах много работа.

— И аз, толкова много, че чак ме е срам. Мразя работата. Обичам да имам време за приятелите си. Но точно сега съм свободен като птичка, в камината ми гори хубав огън, може да скочиш в някое такси, където и да се намираш… имам само телефонния ти номер, дори до него се добрах с големи мъки… и да дойдеш при мен. Страшно искам да се видим.

— Ами… това е чудесно, но веднага трябва да се връщам в Холивуд, сигурно още утре, и няма да имам и минутка свободно време преди заминаването. Просто не виждам начин.

— Какво каза? Холивуд ли?

— Аха, Холивуд.

— Да не се шегуваш?

— Не, сега съм кинозвезда.

— Знам. Гледах те и в двата филма. Но сега е невъзможно да се върнеш в Холивуд. Ами че точно след един месец започваш да пееш за мен. Съставил съм ти цяла програма. И дума да не става.

— Трябва да отида.

— Не мога да те позная. Чак толкова ли ти порасна работата, че не можеш да отделиш и една вечер за беден дилетант и неговия оркестър…

— За бога, не се прави на глупак.

— Ето така по̀ приличаш на себе си. Кажи сега какво има.

— Нищо, нали ти казах. Трябва да се върна там. Не искам. Противно ми е. Опитах всичко да се измъкна, но съм в задънена улица и нямам друг избор.

— Сега вече съвсем заприлича на себе си. С други думи, имаш неприятности.

— Точно така.

— Вземай такси и при мен. Всичко ще кажеш на татко.

— Не, съжалявам. Не мога… Почакай малко.

Тя посягаше към слушалката. Покрих я с ръка.

— Да, иди.

— Не искам.

— Иди.

— Този човек не искам да виждам.

— По-добре иди. Носът на Хуана много сополив.

— Аз ще го избърша и готово.

— Хони, върви. Днес цял ден се обажда, много хора. Ти не си тук, не трябва да говори с тях, няма да си зле. Аз казвам, че си излязъл. Не знам къде си. Върви, а довечера говорим двама. Измислим нещо.

— … Добре, откъде се обаждаш? Идвам.

 

 

Беше отседнал в един хотел до Сентръл Парк и апартаментът му се намираше на двайсет и втория етаж. На рецепцията ми казаха да се кача. Намерих апартамента, позвъних, но никой не отвори. Беше отключено и влязох. Озовах се в голям хол — двете му стени бяха остъклени и се виждаше целия град чак до Ийст Ривър, в единия край имаше роял, срещу него голям грамофон, купища партитури бяха струпани навсякъде и в камината гореше силен огън. Отворих другата врага и го извиках, но не последва отговор. И изведнъж се появи — влезе отвън, облечен както винаги със сако от груб плат, трикотажна риза и измачкани панталони. Ако го бяхте срещнали в Сентръл Парк, сигурно щяхте да му подхвърлите петаче.

— Джак! Как си? Слязох долу да те посрещна и ми казаха, че току-що си се качил! Дай си палтото! Усмихни се, за бога! С този мексикански тен приличаш на Отело!

— Значи си знаел за Мексико?

— Дали съм знаел! Отидох чак дотам да те върна, но ти беше вече тръгнал. Какво значи тази игра на криеница?

— Имах много работа.

След минутка вече седях в голям фотьойл пред камината с бутилка от любимия ми бял портвайн и английски маслени бисквити до мен. Той се настани отсреща, вдигнал дългите си крака едва ли не до полилея, и започнахме. По-точно започна той. Винаги започваше от средата и сега забърбори едно през друго ту за „Дон Жуан“ и за една appoddiatura^[68], която съм пропуснал в „Лучия“, ту за едновремешните партитури и защо вече не се пее така, както са написани, ту за един нов флейтист, когото бил измъкнал от Детройт, а и за номера ми с плаща в „Кармен“. Но не за дълго. Много скоро премина към най-важното.

— Какво беше това за Холивуд?

— Нали ти казах. Вързан съм с един тъп договор и трябва да отида.

Разказах му всичко. Вече толкова пъти го бях разказвал, че го знаех наизуст и го изрецитирах набързо.

— Значи ключът е в този… Гоулд ли се казваше?

— Точно така.

— Добре. Ти остани тук за малко.

— Не, ако имаш друга работа, тръгвам си!

— Казах — остани тук. Татко ще се заеме.

— С какво?

— Ето ти портвайна, бисквитите, огъня, ето ти най-красивия сняг за тази година, сложил съм на грамофона и плоча с шестте големи увертюри на Росини — „Семирамида“, „Танкред“, „Бръснаря“, „Вилхелм Тел“, „Крадливата сврака“ и „Италианката“. Току-що ги получих от Лондон във великолепно изпълнение и докато ги изслушаш, ще се върна.

— Попитах те къде отиваш.

— По дяволите, защо ми проваляш ролята? Нали съм Татко. Пристъпвам към действия. А щом Татко пристъпи към действия, все едно че Британският флот атакува. Пийвай си портвайна. Слушай си Росини. Мисли си за момчетата, които са кастрирали, за да изпълнят месите на този мръсник. Ти ще бъдеш Папата. Аз ще бъда адмирал Дюи^[69].

— Бийти^[70].

— Не, ще бъда Дюи. Готов за стрелба.

Пусна грамофона, наля ми вино и излезе. Постарах се да слушам, но не можах. Станах и изключих грамофона. За пръв път изневерявах на Росини. Отидох до прозореца и се загледах в снега. Нещо ми подсказваше, че трябва да се махна оттук, да се върна в Холивуд, да направя каквото и да е, само и само да не се обвързвам пак с него. Той се върна след по-малко от двайсет минути. Чух го, че идва и побързах да седна във фотьойла. Не исках да разбере, че се тревожа.

— … Много се учудих, когато пропусна онази appoggiatura в „Лучия“. Не усети ли? Не разбра ли, че си я пропуснал?

— По дяволите „Лучия“. Какви са новините?

— О, съвсем забравих. Ами, оставаш, разбира се.

Продължаваш с операта, правиш тази глупава програма в радиото, където сам си се насадил, пееш за мен и през лятото снимаш филма. Това е. Всичко е уредено. И ти повтарям, всички стари речитативи…

— Слушай, това е сериозно. Искам да разбера…

— Джак, ти си кръгъл глупак. Не мога ли да махна с магическата си пръчка? Не мога ли да извърша едно малко чудо! Ако искаш толкова да знаеш, аз притежавам една банка, или по-точно притежава я моето малко просташко семейство. Срамувам се от тях, но понякога и от свинете има известна полза. А чрез вложения капитал банката контролира, осигурява пари, кредит и прочие… о, по дяволите.

— Продължавай. Какво контролира банката?

— Филмовата компания, глупчо.

— И?

— Слушай, аз ти говоря за Доницети.

— А аз ти говоря за един кучи син на име Рекс Гоулд. Какво направи?

— Говорих с него.

— И какво каза той?

— Ами… не знам. Нищо. Не го изчаках да каже каквото имаше за казване. Наредих му какво да прави и толкоз.

— Къде ти е телефонът?

— Телефон ли? Защо ти е телефон?

— Трябва да се обадя в радиото.

— Ще седнеш ли малко да изслушаш какво ще ти кажа за appoggiaturas, та да не се чувствувам неудобно всеки път, като пееш нещо написано преди 1905 година? Служителите от банката се обаждат в радиото. Нали за това им плащаме. Ще останат след работно време, ще се обадят и на други служители в Рейдио Сити и ще ги накарат и те да поработят допълнително, което ще ми достави голямо удоволствие, а в това време ние с теб грешните, ще си мързелуваме, ще гледаме снега на здрачаване и ще обсъждаме фиоритурите^[71] на Доницети, които ще се пеят още дълго след като филмовата компания, банката и всички тези служители вече не съществуват и са забравени. Слушаш ли ме?

Тирадата му за appoggiaturas продължи петнайсет минути. Все забравях за това, за парите му. Семейството му се състоеше от една сестра — стара мома, брат — полковник в Националната гвардия на Илинойс, друг брат, който живееше в Италия, разни племенници и племеннички и всички те горе-долу изпълняваха ролята на истукани. Той се грижеше за цялото им състояние, той контролираше банката и вършеше много други неща, за които уж като човек на изкуството не си мръдвал пръста. Изведнъж нещо ми проблесна.

— Уинстън, попаднал съм в капан.

— Капан ли? Какво говориш? Какъв капан?

— Твоят.

— Джак, откровено ти казвам, че тъй както изпя…

— Я зарежи най-после това глупаво театро за „Лучия“. Разбира се, че сбърках. Тази партия съм я учил още преди да имам някакво понятие от стил, не бях я пял пет години и едва миналия месец се наложи, но не се постарах да я подготвя наново и това е цялата работа, дявол я взел. Говоря за друго. Ти си знаел всичко, когато ми се обади.

— Ами… разбира се.

— Мисля, че ти си ме насадил така.

— Аз? Не ставай глупак.

— Теориите на тоя тип Гоулд за операта, за мен и всичко останало ми се струваха много странни. Всеки друг на негово място щеше да държи да пея в операта заради рекламата. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Това е мексиканска мелодрама.

— А твоето пътуване? В Мексико?

— Бях там. Ужасно място.

— Заради мен?

— Разбира се.

— Защо?

— За да те хвана за непослушното ухо и да те измъкна оттам. Случайно срещнах един челист, който те е видял. Чух, че си изглеждал много зле. Не обичам да те гледам такъв. Брадясал — да, но не и с петна по сакото.

— А за Гоулд какво ще кажеш?

— … Аз го назначих за директор на филмовата компания, защото по-голямо магаре от него не съм срещал и реших, че става идеално за правене на филми. Излязох прав. Превърнал е инвестициите ми в златна мина. Скоро ще имам седемдесет и пет души и моят „Малък оркестър“ ще бъде една от прищевките, които ми доставят огромно удоволствие. Трябва ли да разкриваш всичките ми дребни номера? Добре са ти известни. Не може ли просто да си затворим очите за тях? В края на краищата, това са хубави номера.

— Искам да разбера повече за Гоулд.

Той дойде и седна на страничната облегалка на фотьойла ми.

— Джак, защо ще ти устройвам капан?

Не можех да му отговоря, не можех и да го погледна.

— Да, знаех всичко. Не съм казвал на Гоулд да се държи като магаре, ако това имаш предвид. Не беше необходимо. Знаех, че е такъв и изработих един малък номер. Не мога ли да искам щастието на моя Джак? Махни това нацупено изражение от лицето си. Не го ли направих като с магическа пръчка? Нали Дюи превзе крепостта?

— … Да.

Прибрах се вкъщи около осем часа. Втурнах се ухилен, съобщих, че всичко е наред, че Гоулд е променил решението си, че оставаме и й предложих да излезем и да го отпразнуваме. Тя стана, избърса носа си, облече се и отидохме в едно известно кабаре. Беше убийство да я извеждам навън в такава вечер и в това й състояние, но се страхувах, че ако не пийна нещо по-силно, ще разбере, че се преструвам и че треперя отвътре като някой алкохолик.

 

 

Не го видях повече от седмица и първото радиопредаване ми повиши настроението. Поздравих по ефира капитан Конърс и на другата сутрин последва бурна реакция. Частните съобщения са строго забранени. Аз само се изсмях и се сетих за Томас. И на неговото „Лека нощ, мамо“ реагираха бурно и му наредиха да престане. Той не им обърна внимание и направи каквото искаше. След обяд пристигна радиограма от товарния кораб „Порт ъв Коб“:

ИСТИНСКА МЕЛОДРАМА НО МИ ХАРЕСА. ПОЗДРАВИ НА ТЕБ И НА МАЛКАТА

КОНЪРС.

И разбира се, хукнах с радиограмата към къщи.

 

 

Записах няколко плочи, ходех в операта три пъти седмично, пях в още една радиопрограма и една сутрин се събудих известен във всеки дом от залива Хъдсън до нос Хорн и обратно — по име, лице, глас и всичко останало. Започнаха да пристигат и вестници от Латинска Америка, Канада, Аляска и къде ли не още и във всички ме превъзнасяха, поместваха рецензии за програмата, снимки на колата и мои снимки. Рекламите, които бях написал за онази кола, си свършиха работата, клаксонът и той си свърши работата и се наложи да наемат още кораби за допълнителни доставки. После трябваше да подготвя програмата на Уинстън и започнахме да се виждаме всеки ден.

Не беше необходимо да го виждам всеки ден заради програмата. Но една вечер той се отби в гримьорната ми както някога и имах късмет, че валеше дъжд, а тя не беше съвсем оздравяла и си остана вкъщи. Винаги идваше, когато пеех, и после минаваше зад кулисите да ме вземе. Сега там имаше голяма тълпа ловци на автографи и вместо да се заключа, докато се обличам, както правех обикновено, пуснах ги вътре, надписах всичко, което ми бутнаха в ръцете, и изслушах жените, които ми разказаха как са дошли чак от Орора само за да ме чуят, него оставих да чака. Като излязохме, се извиних, че нищо не съм могъл да направя.

— Не идвай повече. Тук не е Париж. Ще се отбивам в хотела ти сутрин и тогава ще разнищваме представлението от предишната вечер.

— С удоволствие! Всеки път.

От бързината, с която прие и тъй като нито веднъж не ме запита къде живея и не направи никакъв опит да дойде да ме види, се досетих, че знае всичко за Хуана, както е знаел и за Гоулд. После ме обзе това непрестанно безпокойство: недоумявах какъв ще бъде следващият му номер.

 

 

Не знаех какво ще правя с нея вечерта на неговия концерт. Тя вече можеше да чете вестници, бе видяла съобщението и се заинтересува. Аз се престорих, че това е поредният ми ангажимент и тя не разпитва повече. Беше съвсем оздравяла и в никакъв случай настинката не можеше да бъде причина да си остане вкъщи. Мислех си да й кажа, че това е частен концерт и че няма да успея да я вкарам вътре, но знаех, че това няма да помогне. В таксито й предложих да не идва зад кулисите, тъй като няма да се преобличам след концерта. По-добре да се срещнем в Руския ресторант, който бе на две крачки. Така щях бързо да се измъкна и да се отърва от почитателите си. Показах й ресторанта, тя се съгласи и влезе през централния вход, а аз минах отзад.

 

 

Зад кулисите едва не припаднах, като разбрах какво е намислил. Аз имах две изпълнения — арията от „Обсадата на Коринт“^[72] в първата част на концерта и „Мандалай“^[73] от Уолтър Дамрош във втората. За „Мандалай“ бях протестирал, защото мислех, че е съвсем неподходящ за симфоничен концерт. Но той ме накара отново да го прегледам и трябваше да призная, че е в съвсем различен стил от „Мандалай“ на Спийкс, „Мандалай“ на Принс и разните му други кабаретни „Мандалай“. Това е една малка симфонична поема — хубава музика и поезия, освен онази част за домашните прислужнички — в която всеки куплет е малко по-различен от другите. Не я изпълняват, защото трябва да се включи голям мъжки хор, но разбира се, за Уинстън разходите нямаха значение. Той сформира хор и репетираха до засиняване, за да постигне ефекта в края — постепенното заглъхване на волните руски песни за Волга — направих заедно с тях още няколко репетиции и стана чудесно парче.

Но ето че той се тъкмеше да изкара на сцената целия хор с маршова стъпка, а после трябваше да изляза аз и да ги спра в изблик на гняв. Вбесих се, взех да ругая и заявих, че това ще провали моето появяване на сцената и отказах да го направя, както искаше той. Казах, че трябва да влязат спокойно с оркестъра след първата пауза и тихомълком да заемат местата си без разни маршировки. Но не мислех за моето появяване на сцената. Страхувах се, че тези двайсет и двама хористи, маршируващи на концерт на Уинстън Хос, ще предизвикат такъв убийствен смях, че тя ще загрее каква е цялата работа.

 

 

Преди да започнем, надникнах иззад завесата и я открих сред публиката. Беше седнала между една възрастна двойка и един критик и може би нищо нямаше да разбере. В паузата отново надникнах. И тя, и възрастната двойка си бяха на местата. Тя дъвчеше скришом дъвка и поне засега всичко изглеждаше наред.

 

 

Хористите бяха с бели вратовръзки, излязоха на сцената, както аз казах и нищо не се случи. Оркестърът изсвири едно парче и Уинстън дойде отзад. Подкачи ме за моя изблик на гняв и аз се пошегувах в отговор. Докато положението беше в ръцете ми, не ми пукаше. После излязох аз. Не знам дали Дамрош го е написал така, дали Уинстън така дирижираше, или така звучаха валдхорните, но още с първите акорди човек направо се пренасяше в Индия. Пях добре. На втория стих се направих малко на шут, но не прекалих. Другите куплети изпълних точно и този камбанен звън в храма звучеше все по-сполучливо. А краят, когато хорът зад мен заглъхваше, а аз задържах на горно фа, наистина заслужаваше да се чуе. Публиката бурно започна да аплодира. Програмата беше съставена от модерна музика, но бе доста разностилна и това беше първото парче, което им напълни душата. Извикаха ме два пъти на „бис“, дадох знак на хора да стане, прибрах се и пак ме извикаха. Тогава Уинстън направи нещо, което не се прави и което той не би направил за никой друг на света, освен за мен. Реши да го повторим.

Повторението се прави машинално. Бог знае защо. Удаде ли ти се да грабнеш публиката първия път, после пееш само с устата, а с главата си вече у дома. Изпълних го със същия успех, без засечка изкарах всички трудни места. Стигнах до ми бемол и хорът веднага ме последва. В този миг сърцето ми замря. Там, зад хора, се беше изправил свещеникът от църквата в Акапулко, който се надвикваше с бурята и грачеше Голямата литургия, за да накара лицето от кръста да престане да го гледа.

 

 

— Кой е този мъж?

Бяхме в таксито. Сякаш изсъска свита на кълбо гърмяща змия.

— Кой мъж?

— Мисли, че знаеш, да.

— Не зная дори за какво става въпрос.

— Ти си бил с мъж.

— Бил съм с много мъже. Всеки ден се срещам с мъже. Непрекъснато ли трябва да стоя до теб? За какво всъщност говориш?

— Не става въпрос за мъж, кого виждаш всеки ден. Говоря за мъж, кого обичаш. Кой е този мъж?

— Излиза, че съм извратен, така ли?

— Да.

— Е, благодаря. Не знаех.

Вечерта бе топла, но заради бялата вратовръзка бях облякъл и сако. На идване ми беше адски горещо, но сега не. Беше ми студено и всичко отвътре ми беше свито на топка. Гледах електрическите стълбове на Пето Авеню и усещах погледа й върху себе си — погледа на сериозните й черни очи, които сякаш ме пронизваха. Излязохме от таксито и се качихме в апартамента. Свалих копринената си шапка и сакото, сложих ги в един шкаф, запалих цигара и се помъчих да се успокоя. Тя седеше край масата и не мърдаше. Носеше официалната вечерна рокля, която й бяхме купили в един от най-представителните магазини, и тореадорската пелерина. Ако не се смята изражението на лицето й сякаш бе излязла от приказките.

— Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа.

— Лъжеш. Като те погледна, и разбирам, лъжеш.

— Лъгал ли съм те някога?

— Да. Веднъж в Акапулко. Знаеш, че ще избягаш и не ми казваш. Когато искаш, лъжеш.

— За това се разбрахме. Имах намерение да избягам и ти знаеш защо. Лъжата ни помогна да го преживеем по-леко. Но когато разбрах какво означаваш за мен, ти казах истината. Това е… какво толкова си се разврякала? Самата ти беше готова да легнеш с оня кучи син…

— Аз не лъже.

— Какво общо има това с Акапулко?

— Да, същото е. Сега обичаш мъж и лъжеш.

— О, не… за бога. На такъв ли ти приличам?

— Не. Не приличаш на такъв. Ние се срещаме в „Тупинамба“, да? И ти не прилича на такъв. Аз много те харесва. После ти правиш lotería за мен и губиш. И аз мисли — колко мило. Той губи, но толкова ме харесва, че прави lotería. После аз изпраща muchacha с адреса и отиваме вкъщи, където живея аз. Но тогава аз разбирам. Знаеш ли как?

— Не зная и не ме интересува. Не е вярно.

— Разбирам, когато пееш. Хони, аз бях момиче от улицата, обичам мъж — три песос. Малка глупава muchacha, не може да чете и да пише, не разбира нищо от тези неща. Но за мъже — всичко… Хони, мъж, който обича друг мъж, може да направи много, много умен. Но не може да пее. Няма toro^[74] в гласа, няма б-р-р-р, което плаши малка muchacha и кара сърцето й да бие бързо. Пее като стара жена, като крава, като свещеник.

Тя закрачи из стаята. Ръцете ми лепнеха от пот, устните ми изтръпнаха.

— После político казва, че трябва да открия дом и аз мисля за теб. Мисля си може би с този мъж, не като muchacha, няма неприятности. Отиваме в Акапулко. Идва дъжд, влизаме в църква. Ти ме вземаш. Аз не иска, мисли за sacrilegio, но ти ме вземаш. О, колко много toro. Харесва. Мисля може би Хуана прави грешка. После ти пееш и о, как силно бие мое сърце.

— Значи става въпрос за toro, така ли?

— Не, ти ме молиш да дойда с теб. Аз идва. Много те обича, не мисли за toro. Само мъничко. После в Ню Йорк усеща. Усеща нещо смешно. Мисли, ти се тревожи за contrato и всичко това. Но не е същото. Тази вечер разбира. Не правя грешка. Когато обичаш Хуана, пееш хубаво, много toro. Когато обича мъж… защо ме лъжеш? Мислиш, че не чува? Мислиш, че не разбира?

И с камшик да ме беше била, пак нямаше да мога да й отговоря. Заплака, но се овладя. Отиде в другата стая и скоро се върна. Беше си сменила роклята и носеше шапка. В една ръка държеше куфар, а в другата — палтото.

— Аз не живея с мъж, който обича друг мъж. Не живея с мъж, който лъже. Аз…

Телефонът иззвъня.

— Аха!

Изтича и вдигна слушалката.

— Да, той е тук.

Дойде, а очите й пламтяха и нещо средно между усмивка и ръмжене оголваше белите й зъби.

— Мистър Хос.

Не отговорих и не помръднах.

— Да, мистър Хос, твоят director.

Изсмя се сухо и дяволски сполучливо взе да имитира Уинстън — походката, палката и всичко останало — почти го виждах пред себе си.

— Да, твоят любим чака на телефон. Говорете с него, моля.

Аз продължавах да седя, а тя се нахвърли върху мене като тигрица, разтърси ме тъй, че зъбите ми затракаха и изтича до телефона.

— Какво иска от мистър Шарп, моля?… Да, да, ще дойде… Да, много благодаря. Довиждане.

Върна се при мен.

— Сега моля, върви. Той има забава, иска те много. Сега върви при твой любим. Върви! Върви!

Пак ме разтърси, изблъска ме от стола и се опита да ме избута през вратата. После си грабна куфара и коженото палто. Изтичах в спалнята, тръшнах се на леглото и си затиснах главата с възглавницата. Исках да се скрия от целия ужас, който тя ми показа, като разкъса маската на живота ми и измъкна на бял свят онова, което е било зад нея. Стиснах очи и хванах още по-здраво възглавницата. Но нещо все ме пробождаше, каквото и да правех. Перката на онази акула.

Не зная колко време съм останал така. Обърнах се по гръб и втренчих празен поглед в една точка. Навън цареше мъртва тишина и спокойствие. Само прожекторът от сградата на Четиринайсета улица непрекъснато се въртеше. Повтарях си, че тя е полудяла, че гласът зависи от небцето, синусите и гърлото ти, че Уинстън имаше толкова общо с онова, което ми се случи в Париж, колкото и декорите. Но ето че пак се случваше същото с мен и разбрах, че тя ми каза истината, както е записана в Голямата Партитура и че никаква възглавница, нищо не може да я заглуши. Затворих очи и започнах да потъвам под вълните, а нещо се надигаше отдолу. Обзе ме паника. Не бях я чул да излиза и я извиках. Почаках и пак извиках. Никакъв отговор. Пъхнах глава под възглавницата и трябва да съм заспал, защото ме събуди същият кошмар — че потъвам, а онова нещо приближава към мен. Навън се развиделяваше.

— Господи, ти си тук — казах аз и едно сподавено ридание се изтръгна от мен заедно с думите, тогава протегнах ръка и взех нейната.

— Всичко е вярно.

Тя седна до мен, започна да ме гали по главата, държеше ръката ми.

— Разкажи ми. Ти не лъже, аз не се сърди.

— Няма какво да разказвам… У всеки мъж има пет процента от това нещо, ако срещне човек, който да го извади наяве. Това се случи с мен.

— Но ти обичаш друг мъж. Преди.

— Не, същият е… тук, в Париж, навсякъде… все същият кучи син, проклятието на моя живот.

— Спи сега. Утре ми даваш малко пари, аз се връща в Мексико.

— Не! Не разбираш ли какво искам да ти кажа? С това е свършено! Ненавиждам го! Срамувах се, опитах да се отърва от него и се надявах никога да не разбереш. Сега вече е свършено!

Притиснах я към себе си. Тя пак започна да ме гали по косата и ме гледаше в очите.

— Обичаш ли ме, Хони?

— Не знаеш ли? Да. Ако не съм ти го казвал, това е само защото… Трябва ли непременно да се каже? Не е ли много по-важно, че го изпитваме?

Изведнъж тя ме отблъсна, дръпна роклята си, свали презрамката на сутиена и оголи едната си гърда.

— Стани голям toro.

— Целият ми живот е тук.

— Да.

XI

Два дни не станахме от леглото, но не беше както тогава в църквата. Не се напихме и не се смяхме. Като огладнеехме, позвънявахме във френския ресторант наблизо и поръчвахме да ни изпратят нещо за ядене. После лягахме и си говорехме, и аз й разказвах все повече подробности, докато си изплаках цялата мъка и не остана нищо за казване. Щом престанах да я лъжа, тя вече нито се учудваше, нито се възмущаваше, нищо подобно. Гледаше ме с големите си черни очи, кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, което ме караше да мисля, че разбира много повече от мен и дори от лекарите. После я вземах в прегръдките си, заспивахме и ме обземаше спокойствие, което от години не бях изпитвал. Нямаше ги онези ужасни тръпки от последните няколко седмици и понякога, когато тя спеше, а аз бях буден, си мислех за църквата, за изповедта и какво ли означава тя за хората, когато нещо им тежи на душата. Аз се бях отказал от църквата, когато още нищо не ми тежеше на душата, и тогава изповедта просто ми лазеше по нервите. Но сега разбрах, разбрах и много други неща, които не са ми били ясни. И най-вече разбрах какво може да означава жената за мъжа. Преди тя беше само две очи и една фигура, които те вълнуват. А сега сякаш се превърна в нещо, на което да се облегнеш, от което да почерпиш сили — нещо незаменимо. Мислех си за книгите, в които бях чел за преклонението пред Майката Земя и не бях разбирал защо винаги я наричат Майка, но сега разбирах, че тези големи заоблени гърди потръпват, като положа глава върху тях, потръпвах и аз.

Сутринта на втория ден чухме църковните камбани да бият и си спомних, че в неделя вечер имам концерт. Станах, отидох до пианото и изсвирих няколко акорда. Само се упражнявах, но нямаше нужда. Гласът ми беше като кадифен. В шест часа се облякохме, хапнахме и тръгнахме. Бях включен в един откъс от второ действие на „Риголето“ заедно с един тенор, бас, сопрано и мецосопрано, за които това беше нещо като репетиция за пролетния сезон. Мина добре. Прибрахме се, преоблякохме се и аз взех китарата. Изпях й арията „Звезда вечерница“^[75], песните „Блян“ и „Печал“ и други такива песни. Никога не съм обичал Вагнер, а тя не разбираше нито дума немски. Но тук сякаш усещахме земята, дъжда и нощта и това бе в хармония с настроението ни. Тя слушаше със затворени очи, а аз тихичко пеех. После взех ръката й в своята и останахме така, без да помръднем.

 

 

Една седмица не видях Уинстън. Сигурно е звънил поне двайсет пъти, но тя вдигаше слушалката и като чуеше гласа му, отговаряше, че ме няма и затваряше. Аз можех да му кажа само сбогом, а нямаше да го кажа, защото не исках да разигравам тази сцена. И един ден, когато се връщахме след закуска навън, отворихме вратата на асансьора и ето ти го Уинстън в дъното на коридора — наблюдава носачи, които пренасят мебели в един апартамент. Видя ни, примигна и се втурна с протегната ръка към нас.

— Джак! Ти ли си? Господи, какво идиотско съвпадение!

Кръвта ми замръзна в жилите, като си представих какво ще направи Хуана. Но тя не направи нищо. Аз се престорих, че не забелязвам ръката му и той заръкомаха и забърбори за случайната ни среща, за договора, който току-що подписал и взел под наем апартамент в този блок и за нашето неочаквано появяване.

Тя се усмихна.

— Да, много смешно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ги запозная. Тя подаде ръка. Той я пое и се поклони. Увери я, че му е много приятно да се запознае с нея, тя благодари, отвърна, че е била на концерта му и че това запознанство е чест за нея. Този ден в коридора се запознаха двама души с красиви обноски и странно — колко много злоба бе скрита зад тях.

Вратата на товарния асансьор се отвори — носеха още мебели.

— О, трябва да им покажа къде да ги сложат. Елате да надникнете в скромното ми жилище.

— Друг път, Уинстън, ние…

— Да, gracias, харесвам.

Отидохме в апартамента му — най-големия в блока, в южното крило, с огромен като концертна зала хол, четири-пет спални с бани, стаи за прислугата, кабинет и всичко, което ви дойде наум. Някои килими, гоблени, и мебели, които струваха цяло състояние, си спомнях от Париж, но имаше и още много други неща, които не бях виждал. Четири-пет момчета с работни дрехи се навъртаха около него в очакване да им нареди къде да оставят багажа. Той не им обърна внимание, само им посочи като с диригентска палка, като на сбирщина музиканти. Настани ни на едно канапе, придърпа стол за себе си и продължи да разказва как му било писнало да живее по хотели, как тъкмо вече бил загубил всякаква надежда да си хареса апартамент и неочаквано намерил този и как най-невероятно се оказало, че и ние сме тук.

 

 

Всъщност наистина ли сме живеели тук? Отвърнах, че апартаментът ни е в другия край на коридора. Всички се засмяхме. Залови се с Хуана — попита я дали е мексиканка. Тя отвърна „да“ и той започна да разправя как ходил там и каква прекрасна страна била Мексико и трябва да призная, че за една седмица бе научил много повече, отколкото аз за шест месеца. Очаквах, че ще премълчи защо е ходил там. Но не. Заяви, че отишъл, за да ме върне. Тя се засмя и отбеляза, че ме е срещнала първа. В отговор и той се засмя. За пръв път в очите им проблесна нещо.

— О, трябва да ви покажа моя щурец!

Скочи, грабна една брадвичка и разкова някакво сандъче. Извади оттам един розов камък, малко по-голям от футболна топка и долу-горе със същата форма, но издялан във формата на щурец и полиран, със свити задни крака и глава, сгушена между предните.

Тя издаде слаб звук и го взе в ръцете си.

— Погледни го, Джак. Нали е прекрасен! Оригинално произведение на ацтеките, най-малко отпреди петстотин години. Взех го от Мексико и да не ти разправям какво трябваше да направя, за да го изнеса оттам. Обърни внимание колко са опростени детайлите. Ако беше на Маншип^[76], щяха да го признаят за най-яркото му произведение. Линията на това коремче е чист Бранкузи^[77]. Модерно като аеродинамичната форма на самолета, и все пак някой индианец го е направил, преди да види бял човек.

— Да, да. Прави ме много nostálgica.

Хос реагира в типичния си стил. Взе щуреца, с олюляваща се походка го понесе към камината и го постави върху полицата.

— За моята камина!

Станахме да си вървим.

— Е, деца, сега знаете къде живея и искам често да се виждаме.

— Да, gracias.

— Ах, да! Щом се нанеса, ще поканя гости и вие, разбира се, ще дойдете…

— Не зная, Уинстън, доста съм зает…

— Толкова зает, че да не дойдеш да полеем новия ми апартамент? О, Джак, Джак!

— Gracias, сеньор Хос. Сигурно ще дойде.

— Сигурно ли? Непременно ще дойдете!

Като се прибрахме, аз силно треперех.

— Слушай, Хуана, махаме се от този вертеп, и то веднага. Не зная какво е замислил, но това не е случайно. Той се е преместил тук заради нас и ние изчезваме.

— Изчезваме и той след нас.

— Пак ще изчезнем. Не искам да го виждам.

— Защо бяга?

— Не зная. Неспокоен съм. Искам да се махна някъде, да не го виждам, да не мисля за него, да не усещам присъствието му.

— Мисли да останем.

 

 

Този ден го видяхме още два пъти. Към шест часа позвъни на вратата и ни покани на вечеря, но аз имах концерт и казах, че ще вечеряме по-късно. Прибрахме се и малко след полунощ той пак се отби с едно момче на име Пудински — руски пианист емигрант, който щеше да участва в следващия му концерт. Щели да посвирят и ни покани да слезем. Казахме, че сме изморени. Той не настоя. Прегърна Пудински и си тръгнаха.

Докато се събличахме, слушахме пианото. Момчето свиреше доста добре.

— Сега разбирам играта му.

— Да. Много смешна игра.

— Това момче. Очаква да го ревнувам от него.

— Ти не ревнуваш ли?

— Не. Да ревнувам ли, какви глупости говориш? Хич не ме засяга какво прави, само да ме остави на мира. Но съм неспокоен. Де да можеше да се махне оттук. Да можеше и ние да се махнем.

Тя легна на една страна, подпря се на лакът и дълго ме гледа. После ме целуна и се премести на своето легло. Аз заспах едва на сутринта.

На другия ден той идва у нас пет-шест пъти и на следващия ден също, и на по-следващия. Започнах да пропускам подаването на диригента, а това е първият сигнал, че нещо не е в ред. Гласът ми беше добър и отзивите бяха добри, но суфльорът започна да ми дава знак с пръст. Това ми се случваше за пръв път в живота.

 

 

След около седмица дойде и поканата по случай новия апартамент. Опитах да се измъкна под предлог, че вечерта имам представление, но тя се усмихна, благодари и прие, а той я прегърна с една ръка и отстрани изглеждаха като приятели, но аз ги познавах като пръстите на ръката си и усещах, че и двамата кроят нещо. Той излезе, а аз избухнах и поисках да разбера защо по дяволите непрекъснато ме тласка към него.

— Хони, от този мъж няма смисъл да бяга. Вижда, че не се тревожиш и тогава може би спира. Знае, че имаш страх и никога не спира. Ние отиваме. Смеем се, забавляваме се, няма тревоги… Тревожиш ли се?

— Не, разбира се.

— Аз мисли да, мъничко. Мисли, че той — как се казва — те изкарва от кожата.

— Наистина ме изкарва от кожата, но не това е причината. Просто не искам да имам вече нищо общо с него.

— Значи се тревожи. Може би не колкото той иска. Но имаш страх. Като не се тревожи повече, той спира. Сега… няма да бягаме. Отиваме, ти пееш, държиш се добре, не ти пука. И ще видиш, ще бъде добре.

— Господи, щом трябва, значи трябва, но ще ми бъде страшно неприятно.

И така, отидохме. Пеех „Фауст“ и ми беше толкова зле, че в сцената с дуела едва не ме намушкаха. Но в десет и половина благополучно свърших, върнахме се и се преоблякохме. Този път нямаше бяла рокля на цветя. Облече си тъмнозелена вечерна рокля, отгоре сложи тореадорската пелерина и с извезаната кървавочервена и жълта коприна, която галеше зелената тафта и шушнеше при всяка стъпка, с тези цветове и с меднозлатистата си кожа беше като картина — очи да не откъснеш от нея. Аз си сложих бяла вратовръзка, но не облякох палто, нито друга връхна дреха и към единайсет без петнайсет тръгнахме към другия край на коридора.

Влязохме и видяхме най-гадната сбирщина, която можете да си представите. Беше се събрала цяла тълпа — остригани момичета с шити по поръчка вечерни мъжки костюми и гримирани със синилка очи танцуваха със също тъй облечени момичета, младежи с начервени устни и изкуствени мигли също танцуваха по двама, имаше най-малко три момичета във вечерни тоалети, и трябваше дълго да се взираш, докато се увериш, че не са от женски пол. Пудински свиреше на пианото, но не Брамс. Свиреше джаз. Стомахът ми се сви на топка, щом ги видях, но с усилие преглътнах и се помъчих да покажа, че ми е приятно.

Уинстън беше с пурпурночервен смокинг и сребърен шарф и ни посрещна, сякаш бе организирал всичко това специално за нас. Представи ни, донесе ни нещо за пиене, Пудински заблъска на клавишите пролога към „Палячо“, аз пристъпих напред и го изпях с възможно най-ухилената си физиономия. Те заръкопляскаха, а Уинстън се обърна и насочи вниманието към Хуана. Тя още не си бе свалила пелерината, той я взе от раменете й и изпадна в екстаз. Всички се скупчиха да я разгледат и като разбра, че е истинска пелерина на тореадор, той не миряса, докато не накара Хуана да опише всички тънкости на коридата. Аз седнах и ми се струваше, че нещо не е в ред, че нещо ще се случи. Сетих се за Чадуик и се запитах дали и той не разиграва тая сцена с цел да я унижи. Но не беше така. Освен че прегръщаше Пудински всеки път, щом улавяше погледа ми, друг номер не последва. Накара Хуана да се изправи в центъра и да разкаже всичко, което знае за коридата, тя взе пелерината да показва и двамата бяха доста духовити. Ако Уинстън поискаше, никой не можеше по-умело от него да представи една жена в най-добрата й светлина. Скоро някой се провикна:

— Как се става тореадор, ето това искам да разбера.

Уинстън падна на колене пред Хуана.

— Да, ще ни кажеш ли? Точно как се подготвя тореадорът?

— О, обяснявам.

Всички седнаха, а Уинстън клекна до нея.

— Първо, малкото момче иска да стане тореадор, да? Всички момченца искат да стане тореадори.

— Аз винаги съм искал. И още искам.

— Значи, аз казвам какво да правиш. Намираш хубаво burro. Нали знае какво е burro?

— Нещо като магаренце, нали?

— Да. Вземаш магаренце, откъсваш две големи листа maguey^[78]. Нали знае какво е maguey? С големи листа, много дебели и много остри.

— Стогодишното растение?

— Да. Завързваш листа на главата на магаренце и правиш голям рог, като на бик…

— Почакай.

Някаква жена измъкна една панделка, Уинстън откъсна клонки папрат и ги завърза като рога на главата си.

После падна на колене и ръце пред Хуана.

— Продължавай.

— Да, точно така. Прилича много на магаренце.

Разнесоха се възклицания. Уинстън вдигна глава, подрипна и нададе магарешки рев. Беше малко по-смешно, отколкото ви се струва.

— После вземаш малка пръчка за espada и червено килимче за muleta и упражняваш с магаренце.

Изровиха отнякъде бастун с посребрена дръжка, взеха пелерината и двамата разиграха в средата на стаята етюда „тореадор и бик“. Другите в това време вдигаха врява, а аз седях и се чудех какво по дяволите става. На вратата се позвъни. Някой отиде да отвори, върна се и ме докосна по рамото.

— Мистър Шарп, телеграма за вас.

Излязох в коридора.

 

 

Там ме чакаше Хари — едно младо момче от обслужващия персонал — и ми връчи телеграмата. Отворих я. Беше само празна бланка, пъхната в плик.

— Кой ти я даде? Дал ти е празна бланка.

Хари затвори врата на апартамента. Още се чуваше как крещят вътре заради „коридата“.

— Ще говоря бързо, мистър Шарп, за да се върнете преди някой да се усъмни. Трябваше да взема телеграмата за прикритие… Долу ви чака един човек. Казах му, че сте излезли. Качи се в апартамента ви, пак слезе и сега е долу.

— Във фоайето ли?

— Да, сър.

— Какво иска?

— Мистър Шарп, днес Тони на три пъти свързва по телефона оня новия наемател, мистър Хос. С имиграционната служба. Все с нея. Тони помни номера, защото преди една година брат му дойде от Италия. Тони мисли, че този човек е от Федералната полиция и е дошъл да отведе мис Монтес.

— Тони на смяна ли е сега?

— И двамата сме на смяна. Влезте вътре, преди тоя Хос да е усетил нещо. Измъкнете я и я накарайте да натисне звънеца на асансьора два пъти. Все някой от нас ще успее да я изведе през приземния етаж и после някак ще задържите оня тип, докато тя се скрие. Тони мисли, че сънародниците му ще я приемат. Те са ваши почитатели.

В джоба си имах пачка банкноти. Извадих я и отделих една десетачка.

— Разделете си ги с Тони. Утре ще ви дам още. Тя веднага ще слезе.

— Да, сър.

— И благодаря. Моята благодарност не може да се изкаже с думи.

Влязох вътре. Нарочно напъхах телеграмата в джоба си тъй, че да се забележи. Уинстън скочи от пода, където подрипваше от радост и дойде при мен.

— Какво има?

— Поздрави от Холивуд.

— Неприятни ли?

— Малко.

— Кажи какво има. Господи, с какво удоволствие ще събудя ония негодници и ще им кажа къде да вървят.

— За съжаление няма да ги събудиш. Там е едва десет часът. По дяволите, после ще ти кажа. По дяволите и коридата. Хайде да танцуваме.

— Веднага. Хей, маестро — музика!

Пудински пак заблъска по клавишите джаз, ония се награбиха да танцуват, а аз грабнах Хуана.

— Сега се усмихвай. Трябва да ти кажа нещо.

— Да, ето — усмихва се хубаво.

Бързо й обясних за какво става въпрос.

— Тази история с Пудински е само прах в очите. Той е дал анонимни сведения за теб, ще те отведат на остров Елис и аз ще трябва да се втурна при него за помощ, той ще преобърне света наопаки и… няма да успее. Теб ще те изпратят обратно в Мексико…

— И тогава ще му паднеш в ръцете.

— Така си мисли той.

— И аз мисли така.

— Ще престанеш ли най-после…

— Защо трепериш?

— Много ме е страх от него, затова. Слушай сега…

— Да, слушам.

— Излез бързо оттук. Под някакъв предлог, за да си помисли, че ще се върнеш. Преоблечи се и си събери багажа, колкото може по-бързо. Ако някой позвъни, не мърдай и не се обаждай. Иди до асансьора, натисни два пъти звънеца и момчетата ще се погрижат за теб. Не ми се обаждай. Утре аз ще те намеря чрез Тони. Ето ти малко пари.

Бях стиснал в шепа пачката и я пуснах отзад в деколтето на роклята й.

— И ти повтарям, побързай!

— Да, бързам.

Тя отиде при Уинстън. Той беше седнал до Пудински, все още с папратовите клонки на глава.

— Искаш да играе на истинска корида, да?

— Умирам си от желание.

— Почакай. Аз нося нещата. Връщам се.

Той я изпрати до вратата и дойде при мен.

— Чудесно момиче.

— Така си е.

— Винаги съм казвал, че под всеки национален флаг има две нации — мъжка и женска. Не давам и пет пари за всички мексиканци, взети заедно, но жените им са разкошни. Какви мухльовци са художниците им! При цялата тая красота около себе си да си прахосват времето с война и политика. Мексиканското изкуство е нещо като църковен инвентар.

— Каквото и да е. На мен не ми харесва.

— Че на кого му харесва? Друго ще е, ако могат да нарисуват портрета й. Гойа би могъл, но не и тези достопочтени радикали. Е, не знаят какво губят.

Отидох да седна и да погледам как танцуват. Вече се бяха изпонапили и играта загрубяваше. Съжалявах, че не бях уговорил някакъв сигнал с момчетата, за да разбера кога е излязла. Сега ми оставаше само да седя там. Щях да изчакам, докато той усети, че я няма, да отида в апартамента да я доведа, да се върна и да кажа, че не се чувства добре и си е легнала. С всичко това щях, да спечеля време и да й дам възможност да се отдалечи, но зависех от него.

Когато тя излезе, погледнах часовника си. Беше един и седем минути. Мина страшно много време, вмъкнах се в една баня и пак погледнах. Беше един и единайсет минути. Беше излязла преди около четири минути. Върнах се и седнах. Пудински спря да свири и всички се разкрещяха, че искат още. Той им отвърна, че се е изморил. На вратата се позвъни. Уинстън отвори, а аз започнах да умувам как да забавя детектива, в случай че беше той. Влезе обаче Хуана. Не беше се преоблякла. Беше метнала на рамо пелерината, в една ръка държеше espada-та, а в другата — ухото.

Коридата им беше дотегнала, но като видяха ухото, пак се разкрещяха. Предаваха си го от ръка на ръка, опипваха го, мирисаха го и викаха: „Пфу!“, после го взе Уинстън, сложи го на главата си и го разклати, а те избухнаха в смях и заръкопляскаха. Клекна пак на пода и измуча. Хуана се засмя.

— Да, вече не си магаре. Голям бик.

Той пак измуча. Нервите ми така се изопнаха, че всичко ми трепереше. Отидох при нея.

— Махни тези неща. Писна ми от тая корида, а и ухото вони. Занеси го, откъдето си го взела, и…

Посегнах да взема ухото. Уинстън се дръпна. Тя се засмя и дори не ме погледна. Нещо ме блъсна в стомаха. Обърнах се и видях, че един хомосексуалист в женски дрехи ме е сръгал отзад с дълга дръжка на метла.

— Махай се от пътя ми! Аз съм пикадор! Пикадор, възседнал любимия си бял кон!

И други хукнаха да си търсят метли с дълги дръжки, четки, или нещо друго, за да станат и те пикадори и започнаха да препускат около Уинстън и да го мушкат с тях. Щом го докоснеха, той измучаваше. Хуана изтегли espada-та и преметна пелерината върху нея, все едно че е muleta. Уинстън започна да се прави, че напада, както беше на колене, опрял се с една ръка на пода, а с другата държеше ухото и го клатушкаше. Пудински бясно засвири встъплението към арията на тореадора. Вдигна се такава врява, че човек не можеше да чуе собствените си мисли. Подпрях се с лакът на пианото, докато тя престане с тоя цирк и намеря друга възможност да я измъкна.

Изведнъж Пудински спря и в стаята се разнесе „О-о-о!“. Обърнах се. Тя се изправи пред Уинстън, вдигна с дясната си ръка шпагата, насочи я право към него и застана така като статуя, готова да нанесе смъртоносния удар на бика. С лявата си ръка държеше долу пред него пелерината. Той се втренчи в нея. Пудински удари няколко жални акорда на пианото.

Уинстън изпръхтя два пъти и вдигна поглед към Хуана в очакване да му подскаже какво да прави по-нататък. После бързо се изправи и отскочи назад, но се спъна и падна върху едно канапе. Някой извика. Хвърлих се към ръката с шпагата, но бе много късно. Този удар с espada съвсем не е забавено движение, както може би сте научили от прочетените книжки. Той е светкавичен и докато усетя, стоманеният връх стърчеше зад облегалката на канапето и кървава пяна се стичаше от устата на Уинстън, а тя се бе надвесила над него и му приказваше, обясняваше му, че детективът го чака, за да го отведе в ада.

В съзнанието ми мигом изникна тълпата на новилядите, която се изсипва долу на арената, дърпа опашката на умиращия бик, крещи му, рита го, плюе го и се опитах да си кажа, че съм се свързал с една дивачка и че всичко това е ужасно. Беше безполезно. Исках да се смея, да крещя от радост и да изрева „olé“! Разбрах, че съм свидетел на най-великолепната гледка в живота си.

XII

Тя се изплю в кръвта, отстъпи назад и вдигна пелерината. Чуваше се само задъханият хленч на Пудински, който се гърчеше от ужас до пианото. После всички хукнаха към вратата, за да се измъкнат, преди да е дошла полицията. Блъскаха се, жените псуваха като мъже, хомосексуалистите пищяха като жени и като излязоха в коридора, дори не изчакаха асансьора. Втурнаха се един през друг по стълбището, някои паднаха, разнесоха се още псувни, раздаваха се ритници. Аз се свих на един стол, а тя дойде и коленичи до мен.

— Сега няма да му паднеш в ръцете. Сбогом и помни Хуана.

Целуна ме, скочи и излезе, като изшумя с роклята си. Аз седях и гледах това приковано на канапето нещо, с увиснала зад облегалката глава и засъхваща по ризата кръв. Пудински вдигна глава от пианото, изстена, изтича, завря се в един ъгъл и там продължи да хлипа и ридае. Взех едно килимче да покрия Уинстън. Но стомахът ми се сви и се запрепъвах към банята. Не бях ял от обяд, но започнах да повръщам нещо бяло и дори след като стомахът ми се изпразни, пак ми се гадеше и издавах ужасни звуци, защото се задушавах. Погледнах си лицето в огледалото. Беше позеленяло.

 

 

Излязох от банята, а в това време бяха вече пристигнали две ченгета, четирима — петима от хомосексуалистите, едно от момичетата с фрак и един тип с бомбе. Не знаех дали не е детективът, който бе чакал Хуана. Сигурно ги беше подбрал, като излизаха. Ченгетата ме видяха, махнаха ми да стоя настрана и един от тях отиде да телефонира. Скоро горе дойдоха още две ченгета, двама детективи и докато се усетя, апартаментът се напълни с ченгета. Един ми заприлича на лекар, а друг — на фотограф от полицията. Както и да е, той постави триножника си, започна да снима със светкавицата и да хвърля изгорелите крушки в саксията с папратите. Скоро едно ченге приближи към мен, махна ми и тръгнахме заедно с още един детектив. Нямах сако, но не казах нищо. Не знаех дали са я намерили, нито дори къде е отишла и се страхувах, че ако помоля да ме пуснат до апартамента, ще дойдат с мен и ще я заварят там. Слязохме с асансьора. Хари ни свали долу. Във фоайето други ченгета говореха с Тони.

 

 

Качихме се в една полицейска кола, минахме по Второ Авеню, после по Лафайет Стрийт и продължихме към центъра до една сграда — очевидно полицейското управление. Влязохме вътре, ченгетата ме заведоха в една стая и ми казаха да седна. Единият излезе. Другият остана и взе някакъв вестник от масата. Сигурно сме седели така около час, той си четеше вестника и двамата мълчахме. Попитах го дали има цигари. Без да вдигне поглед, побутна към мен един пакет. Запуших и поседяхме така още един час. Навън се развиделяваше.

 

 

Към шест часа влезе друг детектив, седна и доста време ме гледа втренчено. После ме заразпитва.

— Беше ли там тази вечер? В апартамента на тоя Хос?

— Да.

— Видя ли как тя го уби?

— Да.

— Защо го уби?

— Това не знам.

— Разбира се, че знаеш. Ти какво, подиграваш ли се с мен?

— Казах ти, че не знам.

— Нали живееш с нея?

— Да.

— Тогава как да не знаеш? Защо го уби?

— Нямам никаква представа.

— Незаконно ли е влязла в страната?

По това разбрах, че Тони е издрънкал каквото знае.

— Това не мога да ви кажа. Възможно е.

— Какво можеш да ни кажеш, по дяволите?

— Ще ви кажа всичко, което знам.

Цяла минута той ми обяснява на висок тон как ще ме накара да проговоря, но това беше грешка. Даде ми време да поразмисля. Можеше да се заяде заради незаконното влизане и да поиска да ме задържи, а аз можех да й бъда полезен само ако се измъкна оттук. Не знаех дали са я намерили, или не, но нямаше да има полза от мен, ако отидех зад решетките. Гледах го и си прехвърлях в ума какво е записано в паспорта ми и докато продължаваше с въпросите, успях да обмисля всичко и реших, че лъжата ми ще мине.

— Стига си го увъртал. Ако пак отговориш, че не знаеш нищо, ще ти отпуша устата. Хайде. Тя е влязла незаконно, нали?

— Казах, че не знам.

— Нали ти си я довел?

— Не.

— Какво? Не беше ли в Мексико?

— Бях.

— Не я ли доведе оттам със себе си?

— Не. Запознахме се в Лос Анджелис.

— Ти как пристигна?

— С автобус до Ногалес, качих се на автостоп до Сан Антонио и оттам с друг автобус до Лос Анджелис. След около седмица се запознах с нея в Мексиканския квартал. После започнах да работя в киното и се сближихме. После тя дойде с мен в Ню Йорк.

Разбрах, че с това сам си изпросих обвинение, че търгувам с бели робини^[79]. Той ми се сопна още преди да съм свършил.

— А, значи ти си я довел в Ню Йорк?

— Не. Тя си плати билета.

— Какви ги приказваш? Нали казах да престанеш да извърташ?

— Добре, тогава питайте нея.

В очите му проблесна пламъче. Веднага подуших, че още не са я намерили.

— Питайте нея, аз толкова мога да кажа. Да не съм идиот. Не бих платил билета на никоя жена от Лос Анджелис до Ню Йорк. И аз съм чувал нещичко за закона „Ман“.

— Кой направи доноса срещу нея?

— Това не знам.

— Хайде де.

— Казах ти, не знам. Ако зарежеш тия тъпотии, ще ти кажа каквото знам и може би то ще ви помогне. Но по-добре прекрати веднага тоя разпит трета степен, да не започна и аз както си знам, че сигурно няма да ти хареса.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. Не съм ти някакъв долен убиец от „Хелс-Кичин“^[80], че да разговаряш така с мен. Имам си някои и други приятели, разбра ли? Не моля за услуги. Но си искам правата и ще си ги получа.

— Добре, Шарп. Казвай.

— Отидохме с нея на забавата.

— Странно — човек като теб да отиде при такава сбирщина.

— Освен хомосексуалист, той беше и музикант, работил съм за него и когато ни покани да полеем новия му апартамент…

— Ти хомо ли си?

— Пак ли започваш? Значи отидохме. Скоро дойде едно момче…

— От хомосексуалистите ли?

— От персонала в блока. От него разбрах, че долу ме чакал някой и искал да ме види. Разбрах още, че този ден Хос е говорил три пъти по телефона с Имиграционната служба.

— Значи той е направил доноса?

— Казах ти, че не знам. Но не исках да рискувам. Предадох й какво са ми казали момчетата и се опитах да я измъкна оттам. Казах й да си върви и тя тръгна, но след малко се върна с шпагата и започнаха да играят на корида.

— За нея вече ни разказаха.

— И тя го намушка. Но той си го търсеше. Какво му влизаше в работата дали тя…

— Защо е направил доноса?

— И това не знам. Намекна ми няколко пъти, че животът ми с нея няма да ми донесе нищо хубаво, че вреди на кариерата ми…

— Като певец?

— Точно така.

— Какво общо има той с това?

— Много. Аз не пея само в Ню Йорк. Имам договор и с една киностудия в Холивуд, която той контролираше или поне така твърдеше и се страхуваше…

— „Кантората на Хейс“^[81] ли?

— Точно така.

— Сега разбирам. Продължавай.

— Това е. Не става въпрос за нравите му, ако искате да знаете, нито за приятелството или нещо подобно. Ставаше въпрос и за пари, имаше и страх, че заради закона „Ман“ може да се провали една от големите му звезди и такива работи. Да, но се захвана с нея и там му беше грешката. Тя му видя сметката и сега му остава да си брои първокласния капитал на оня свят.

Зададе ми още няколко въпроса и излезе. Доколкото можех да преценя, мина добре. Скалъпих й смислен мотив — той се е опитвал да ни раздели — и щеше да звучи далеч по-добре като се оженим, което според мен щеше да стане преди работата да стигне до съда. Премълчах какво имаше всъщност между Уинстън и мен. Щях да разкажа дори това, ако можеше да й помогне, но знаех, че една дума е достатъчна да развали всичко и да я погуби. И без това замазах някак си нарушението на закона „Ман“ и нелегалното й влизане в страната; не можеха да го докажат, ако самата тя не си признаеше, а от нея нищо нямаше да изкопчат. Към седем часа ми дадоха да ям и зачаках следващия им ход.

 

 

Към осем дойде друго ченге и ми донесе дрехи в един от пътническите ми куфари. Значи бяха влизали в апартамента. Бях още с официалните дрехи и започнах да се преобличам.

— Има ли къде да се измия?

— Ще те заведем. Искаш ли да извикаме и бръснар?

След като й дадох парите, в джоба ми бяха останали само дребни монети, но все пак ги преброих. Събраха се около два долара.

— Да, изпратете го.

Той излезе и ченгето, което ме пазеше, ме заведе в умивалнята. Там имаше и душ, изкъпах се и се преоблякох. Дойде бръснарят и ме обръсна. Прибрах официалните дрехи в куфара. Сложих си и шапката, която ми бяха донесли. После се върнахме в същата стая.

 

 

Към девет и нещо си блъсках главата какво да правя и реших, че ако не друго, то поне мога да си взема адвокат. Сетих се за Шолто.

— Искам да се обадя по телефона. Може ли?

— Имаш право на един разговор.

Излязохме в коридора, където на едната стена имаше поставени телефонни автомати. Намерих в указателя номера на Шолто, позвъних и той се обади.

— Здравей, чудех се дали ще ме потърсиш. Подразбрах, че имаш малко неприятности.

— Да, трябваш ми…

— Веднага идвам.

Пристигна след около половин час. Изслуша ме. В присъствието на ченгето можах да му кажа само, че искам да изляза, но това, изглежда, му стигаше.

— Сигурно могат да те освободят под гаранция.

— За какво ме задържат? Знаеш ли?

— Като важен свидетел.

— Разбирам.

— Щом намеря гарант… но ако предпочиташ да платиш гаранцията в брой…

— Колко?

— Не знам. Предполагам около пет хиляди.

— Как ще стане по-бързо?

— О, парите са всичко.

Той имаше празна чекова бланка и аз попълних чек за 10 хиляди.

— Смятам, че ще стигнат. Надявам се, че най-много след един час ще можем да действаме.

Към десет часа той се върна и заедно с ченгето отидохме в съда. Всичко стана за пет минути. Прие ни един помощник на окръжния прокурор, Шолто прати гаранцията — 2 500, излязохме и взехме такси. Върна ми останалите пари в банкноти от 100 долара. Отделих 10 банкноти и му ги дадох.

— Предварителен хонорар.

— Много добре, благодаря.

Първо исках да разбера дали вече са я хванали. Когато ми каза, че не са, грабнах първия вестник, който едно момче ми буташе през прозореца, и го прочетох. Цялата първа страница се занимаваше с тоя случай, бяха отпечатали моята снимка и снимката на Уинстън, но нейната снимка я нямаше. Поне това беше добре. Доколкото си спомнях, тя не си беше правила снимки тук. Все не ни оставаше време за това. В една статия се разказваше за кариерата на Уинстън, в друга — за мен, но главно се описваше какво точно е станало вечерта. Всичко, което бях казал на детектива, беше отпечатано, а голямото заглавие я наричаше „Саблеубийцата“ и съобщаваха, че „се търси“. Още четях, когато спряхме близо до Рейдио Сити.

Качихме се в кабинета му и разказах какви сведения съм дал на детектива за незаконното й влизане в страната и кое защо съм казал, но той ме прекъсна.

— Слушай, нека се разберем. Твоят адвокат не е и твой съучастник, когато мамиш полицията. Той е твой представител в съда, които се грижи да имаш всички права според закона и да представи колкото е възможно по-добре твоето, нейното или някакво друго дело, с което се е заел. Не е моя работа какво си казал на детектива и по-добре засега да не знам нищо. Като му дойде времето, ще ти искам сведения за това и тогава гледай да ми кажеш истината. Но сега предпочитам да не знам за лъжите ти. Между другото, отсега нататък най-добрата тактика ще бъде да си мълчиш пред полицията.

— Разбирам.

Той спря да се разхожда из кабинета, взе вестника, внимателно го прегледа и пак тръгна.

— Искам да те предупредя за нещо.

— Да, какво?

— Стори ми се, че много лесно се измъкна.

— Не съм направил нищо.

— Ако искаха да те задържат, можеха да предявят срещу теб най-малко две обвинения. Все нарушения, за които могат да те пуснат под гаранция, но щеше да останеш там доста време. Можеха да ти създадат неприятности. Освен това сумата за гаранция беше смешно малка.

— Не те разбирам.

— Те не са я намерили. Ако са я хванали и напъхали в някой полицейски участък в Бронкс, крият я от страх съдът да не издаде „хабеас корпус“^[82], но не ми се вярва. Тя не е в полицията и е много вероятно да са те пуснали, само за да я намерят чрез теб.

— А, сега разбирам.

— Ще се връщаш ли в апартамента?

— Не знам. Сигурно.

— … Ще те следят. Вероятно ще имаш денонощно „опашка“. И телефона ти сигурно ще подслушват.

— Могат ли да го направят?

— Могат и го правят. Предполагам, че вече са поставили микрофон, и то така майсторски, че нито ще го намериш, нито ще се сетиш къде е. Апартаментът ти е голям и това още повече ги улеснява. Не им знам плановете, очевидно и ти не ги знаеш. Но случаят е труден. Ако я хванат, ще направя всичко за нея, но те предупреждавам, че ще бъде трудно. Много по-добре е да не я намерят. Бъди внимателен.

— Добре.

— Най-опасно е, ако ти телефонира. Каквото и да правиш, щом ти позвъни, на секундата я предупреди, че я подслушват.

— Ще запомня.

— Използват те като примамка.

— Ще бъда много предпазлив.

 

 

На Двайсет и втора улица имаше рояк журналисти и се задържах при тях около десет минути. Мислех, че ще е по-добре да дам някакви отговори на въпросите им и да се отърва от тях, отколкото цял ден да се мъчат да се докопат до мен. Когато се качих в апартамента, телефонът звънеше — обаждаха се от един вестник и ми предлагаха 5000 долара да напиша каквото знам за случая и за нея, аз отказах и затворих. Пак зазвъня, обадих се долу и помолих дежурния, ако някой ме търси по телефона да не ме свързват и никого да не пускат горе. Позвъни се на вратата. Хари и Тони идваха да ми разкажат каквото знаят. Започнаха, аз извадих една стодоларова банкнота и им я подадох, но се сетих за микрофона. Излязохме в коридора и те заразказваха шепнешком. Тя не тръгнала веднага. Отишла в апартамента, преоблякла се и след пет-десет минути позвънила два пъти, както й бях казал. Тони държал през цялото време асансьора на етажа и я чакал, отворил й, издърпал я вътре и я свалил на приземния етаж. Излезли през задния вход, на Двайсет и трета улица и я качил на едно такси и тя заминала. Тогава я видял за последен път и не е казвал това на полицията. В това време Хари стоял във фоайето и не обърнал голямо внимание, когато хомосексуалистите излизали, а и оня от Имиграционната служба не ги забелязал много-много. Не знаеха как ченгетата са разбрали за станалото, но предполагаха, че ония сигурно са налетели на някое чеше навън или са се уплашили и са решили, че е по-добре да съобщят или нещо подобно. Тони каза, че ченгетата били в апартамента на Уинстън още преди тя да излезе от блока.

Двамата слязоха долу, а аз се прибрах вътре. С изключен телефон беше доста тихо и започнах да търся микрофона. Нищо не можах да намеря. Погледнах през прозореца да видя дали някой не наблюдава сградата. Нямаше никой. Започнах да си мисля, че Шолто преувеличава.

Към два часа огладнях и излязох. Журналистите още бяха долу и ме наобиколиха, но аз скочих в едно такси и казах на шофьора да ме откара в Рейдио Сити. Стигнахме Четвърто Авеню, накарах го да завие и да се върне по Второ Авеню и слязох пред един ресторант близо до Двайсет и трета улица. Хапнах малко и си записах номера на телефонния автомат. Върнах се и пошепнах на дежурния да ме свърже, ако позвъни мистър Куглър. Качих се горе и набрах номера на ресторанта.

— Там ли е мистър Куглър?

— Почакайте, ще проверя.

След минутка пак се обади:

— В момента го няма.

— Като дойде, предайте му да се обади на мистър Шарп.

— Да, сър, ще му предам.

Затворих. След около двайсет минути телефонът иззвъня.

— Мистър Шарп? Обажда се мистър Куглър.

— О, здравейте. Бях ви обещал пропуски за операта, но се страхувам, че засега трябва да ви разочаровам. Сигурно сте прочели във вестника, че имам малки неприятности. Нали може да отложим за другата седмица?

— Разбира се. Когато ви е удобно.

— Много съжалявам, мистър Куглър.

Затворих. Стана ми ясно, че Шолто знае какво говори. Не познавах никакъв мистър Куглър.

 

 

Хари непрекъснато ми носеше най-новите вестници и пощата, която пристигаше за мен. Още не бяха я намерили. Открили таксиметровия шофьор, който я взел на Двайсет и трета улица. Той разказал как я откарал до Батъри Парк, платила му с петдоларова банкнота и трябвало да слезе в подлеза да я развали, а после тя тръгнала с куфара си. Спрял го Тони и затова го извикали в полицейското. Там обсъждали вероятността тя да е скочила в реката и как да я извадят. Пристигаха купища телеграми, писма и картички от всякакви изкукуригали типове, любители на операта и адвокати — шарлатани. Но две телеграми бяха по-особени. В едната ми съобщаваха от „Панамиер“, че временно програмата ще се води от друг. В другата Лутер ми съобщаваше, че без съмнение предпочитам да не пея в операта, докато не си уредя работите. В последното следобедно издание имаше статия за Пудински. Устата ми пресъхнаха. Единствен той може би знаеше нещо за Уинстън и мен. Но явно нищо не беше казал. Обясняваше колко добър човек и верен приятел е бил Уинстън и го оправдаваше затова, че се е обадил на имиграционните власти. И още, че Уинстън ми е мислел само доброто.

Около седем часа излязох, пак се измъкнах от журналистите и отидох да вечерям пържола в един ресторант близо до Бродуей. Снимките ми бяха отпечатани във всички местни вестници, но като че ли никой не ме позна. Може би защото повечето бяха още от времето, когато бях в Холивуд, а вече бях доста напълнял. Като пристигнах от Мексико, никак не бях дебел. После зрението ми нещо се влоши и сложих очила. Хапнах колкото можах, поразходих се малко и към девет часа се върнах в апартамента. Докато се разхождах, непрекъснато се обръщах назад да видя дали някой не ме следи, мъчех се да не го правя, но не успях да си наложа. И в таксито все се въртях да видя кой е зад нас.

 

 

Очакваше ме още една камара писма, но не си направих труда да ги отворя. Прочетох още веднъж всички материали във вестниците, после нямаше какво друго да правя и си легнах. Лежах и първо се опитвах да мисля, после — да заспя. Не успях да направя нито едното, нито другото. Но след известно време съм се унесъл. Събудих се облян в студена пот, стенейки. Целият ми ден беше преминал като в трескав сън — вземах таксита, измъквах се от журналисти, мъчех се да се отърва от полицията, ако беше по петите ми, четях вестници. Сега за пръв път, изглежда, осъзнавах в какво затруднено положение се намираме. Хуана я търсеха за убийство и ако я хванеха, щяха да я пратят на електрическия стол.

На другата сутрин ме събуди телефонът. Беше Хари.

— Знам, че казахте да не ви свързвам, мистър Шарп, но ви търси един човек, който вчера цял ден звъня, казва, че е ваш приятел, че трябва да говори с вас по важна работа и реших да ви се обадя.

— Кой е той?

— Не иска да си каже името, помоли само да ви кажа думата „Акапулко“ или нещо такова и ще разберете кой е.

— Свържи ме.

Надявах се да е Конърс и разбира се, когато чух „Ти ли си, момче?“, разбрах, че е той. Беше доста кратък.

— Опитвах се да се свържа с теб. Звънях, телеграфирах и пак звънях.

— Накарах да ми изключат телефона, а последният куп телеграми още не съм отворил. Ако знаех, че си ти, веднага щях да им кажа да ни свържат. Искам да те видя, трябва да те видя.

— Наистина трябва. Имам новини.

— Спри! Нито дума повече. Предупреждавам те, че телефонът ми се подслушва и чуват всичко, което казваш.

— Досетих се. Затова отказах да си дам името. Как можем да се видим?

— Чакай малко. Чакай малко… Обади ми се след пет минути. Ще измисля нещо.

— Добре, след пет минути.

Той затвори, а аз се опитах да измисля как и къде да се срещнем и как да му го кажа, че да не разберат ченгетата по телефона. Не можех да се съсредоточа. Той каза, че има новини и на мен просто свят ми се зави. Телефонът иззвъня, преди да ми е хрумнало каквото и да е.

— Е, момче, какво ще кажеш?

— Нищо не мога да кажа. Лошото е, че ме и следят. Чакай малко, чакай малко…

— Аз измислих нещо, което може и да стане.

— Какво?

— Спомняш ли си такта на серенадата, която първо ми изпя?

— Разбира се.

— Напиши двете цифри една до друга. Сега пак ги напиши по същия начин. Трябва да получиш четири цифрен номер.

Скочих, взех писалка и написах цифрите на лист от бележник. Беше серенадата от „Дон Жуан“, в такт 6/8. Написах 6868.

— Готово.

— Сега извади от този номер следното число…

Каза ми едно число. Извадих го.

— Това е номерът на телефонния автомат, от който ти се обаждам. Номерът на кварталната станция е 6. Излез и позвъни от друг автомат.

— След двайсет минути. Веднага се обличам.

Навлякох си бързо дрехите, изтичах до една дрогерия и позвъних. Не ме интересуваше дали се навъртат около кабината и ме подслушват. Не можеха да чуят какво ми казва той.

— Ти ли си, момче?

— Да. Какви новини имаш?

— Тя е при мен. Тръгваме на юг. Сега се намирам в началото на Седемнайсета улица, тази вечер в полунощ вдигам котва. Ако искаш да я видиш, преди да тръгнем, ела на кораба някъде след единайсет часа, но внимавай да не те проследят.

— Как я намери?

— Не аз. Тя ме намери. Ако беше вдигнал телефона, щеше да научиш, че е при мен от вчера.

— Ще дойда. Тогава ще ти благодаря.

 

 

Върнах се в апартамента, реших, че трябва да престана да се разтакавам и се напрегнах да размисля. Поотделно обмислих всяко нещо, което трябваше да свърша през деня, после си направих малка програма кое да свърша първо и кое второ. Знаех, че ще ме следят и съобразих целия си план с това. Първо отидох на „Гранд Сентръл“ и проверих какви влакове има за Рай. Открих един пътнически, който тръгваше около десет вечерта. После влязох в един магазин и си купих игли и конци. След това отидох в банката. Бяха ми останали повече от 6000 долара в 100 доларови банкноти, но ми трябваха още пари. Изтеглих 10000 и помолих да ми дадат половината в 1000 доларови банкноти, 2500 на стотачки, останалите по 5 и 10 и около 50 по един долар. Натъпках ги в джобовете си и се върнах вкъщи. Спомних си за двете ризи, с които тръгнах от хотела в Мексико, и направих същото. Взех два чифта гащета, сложих едните в другите и натиках почти всичките пари вътре, а в джобовете си натъпках банкнотите по един долар и малко по пет и десет долара. Обух гащетата. Малко ми тежаха, но успях да обуя панталоните отгоре и почти не личеше. Дойде Тони. Бяха го накарали да каже как е наел таксито и едва не се разплака, че се е раздрънкал. Казах му, че няма никакво значение.

Като дойде време за вечеря, вместо да изляза навън, поръчах да ми пратят нещо за ядене в апартамента. После си опаковах багажа. Напъхах куп вестници и разни тежки неща в една пътническа чанта и я заключих. Обух си едни спортни панталони, които ми бяха останали от Холивуд, а върху ризата облякох тъмночервен пуловер. Облякох си сако и шлифер. Избрах сива шапка и си я сложих килната на една страна. Погледнах се в огледалото и видях точно това, което исках — човек, облечен за предстоящо пътуване. След като си е изтеглил парите. Знаех, че това очакват от мен. Затова скроих плана си така.

В девет и половина извиках Тони, накарах го да ми свали чантата долу и да извика такси, стиснах му ръката и казах високо на шофьора:

— „Гранд Сентръл“.

Свихме по Второ Авеню. По-надолу, откъм Двайсет и първа улица, зад нас потеглиха още две коли, а като завихме на запад по Двайсет и трета улица, трета кола се отдели от бордюра. Завихме по Четвърто авеню и те — след нас. Като стигнахме до Гранд Сентръл, бяха още зад нас и петима типа излязоха, без да поглеждат към мен. Дадох си чантата на един носач, отидох на касата и си купих билет за Рай, после отидох да си купя вестник от будката. Слях се с тълпата на перона и се зачетох. Трима от петимата също застанаха там и зачетоха вестници.

Носачът ме настани, но не го оставих да ми избере вагон. Избрах си го сам. Пътнически, без отделни купета, но аз исках да има открита платформа между двата вагона. Случи се за пушачи, което беше добре. Избрах си място близо до вратата и продължих да си чета вестника. Тримата заеха места по-надалече, но единият се премести и седна тъй, че да ме вижда. Не вдигнах поглед нито като спряхме на Сто двайсет и пета улица, нито като потеглихме пак. Но когато влакът бе изминал около шейсет метра, скочих, оставих чантата където си беше, с три крачки се озовах на платформата и офейках. Не спрях за секунда. Спуснах се като стрела право към едно такси и казах на шофьора бързо да кара към „Гранд Сентръл“. Той потегли. Отварях си очите на четири. Никой не се виждаше зад нас.

Когато зави към парка, почуках на стъклото, казах, че вече съм изпуснал влака си и поисках да ме откара до ъгъла на Осмо авеню и Двайсет и трета улица. Той кимна и продължи. Свалих шапката си, шлифера и сакото и ги оставих на седалката. Като стигнахме на ъгъла на Осмо авеню и Двайсет и трета улица, излязох и извадих пет долара.

— Оставих в колата някои неща — две сака и една шапка. Закарайте ги на „Гранд Сентръл“ и ги дайте на багаж с отделни квитанции. Оставете трите квитанции на информацията на моето име — мистър Хендерсън. Не е спешно. Когато успеете тази вечер.

— Да, сър, да, сър.

Той грабна петарката, вдигна ръка за поздрав и потегли. Аз тръгнах по Осмо Авеню. Вече не бях облечен за пътуване, бях просто един човек без шапка, излязъл да се поразходи в пролетната вечер. Погледнах си часовника. Беше единайсет без петнайсет. Върнах се на Двайсет и трета улица и влязох в едно кино.

 

 

В единайсет и двайсет излязох от киното, пак тръгнах по Осмо Авеню и стигнах до Седемнайсета улица. Не бързах, зяпах витрините и поглеждах часовника си. Стигнах на кея в дванайсет без петнайсет. По табелката се ориентирах къде е „Порт ъв Коб“ и бавно се качих. Никой не ме спря. Горе при лебедката видях една позната фигура. Качих се и го прегърнах.

— Тя е в старата ви кабина… а ти закъсня.

Почуках и влязох. Вътре беше тъмно, но преди да съм затворил вратата, две ръце ме притиснаха и две устни се впиха в моите, аз се опитах да кажа нещо и не можах, тя се опита да каже нещо и не можа, седнахме на едната койка и силно се прегърнахме.

Почти веднага на вратата се почука и влезе той.

— Трябва да слизаш вече. Защо не дойде по-рано?

— Какво приказваш?

— След две минути вдигам котва.

— Котва, глупости. Аз тръгвам с нея.

— Не, Хони. Сбогом, сбогом, сега си свободен, помни Хуана, но не идвай. Не, сега има много пари, добре съм. Сега целувка, много те обича.

— Идвам с теб.

— Не, не!

— Момче, не знаеш какво говориш. Сама тя може да изчезне като дим. С теб е обречена.

— Тръгвам с нея.

Той излезе. Откъм влекача се чу звънец и потеглихме. Погледнахме навън. Корабът се насочи по течението на реката и от нашата страна се виждаше Джърси Сити. Отминахме го, излязохме на палубата и намерихме Конърс на мостика. Беше от другата страна и гледаше към Лонг Айланд. Аз казах нещо, но той не ми обърна внимание и посочи. Рояк светлини се носеше към нас.

— Полицейски катер, идва право към нас.

Стояхме и не смеехме да дишаме. Той приближи, после направи завой под носа ни и пое към Стейтън Айланд. Набрахме скорост. Първата вълна надигна носа на кораба. Тя сложи ръка в моята и леко я стисна.

XIII

Вече се озовахме в Гватемала, а все още не знаехме с какво всъщност ни предстои да се сблъскаме или поне аз не знаех. Пътуването ни дотам беше кошмарно — гризяхме си ноктите и слушахме всички новини по радиото, за да разберем дали вече не са уловили дирите ни. Междувременно аз се тъпчех с храна и се наливах с бира, за да напълнея още, пусках си мустаци и си скубех веждите, за да променя физиономията си и се припичах на слънце, за да почернея. Мислех единствено за радиото и какво ще съобщят. В Хавана търчах като луд, с надеждата да ги изпреваря. Намерих една шивачница и им дадох спешна поръчка за дрехи, после в една тайна печатничка ми направиха фалшиви документи на името на Джузепе ди Нола, нея записаха като Лола Демингес ди Нола. Говоря италиански като неаполитанец и се превърнах в италианец веднага щом шивачът, печатарят, бръснарят и другите се заеха с мен. Смятах, че мина добре и никой от тях не загря кой съм всъщност. Но едно нещо все не ми даваше мира — оня поздрав, който отправих към Конърс в първото си радиопредаване. Знаех, че рано или късно някой ще се сети, ще провери и с нас ще бъде свършено. Исках да се махна на хиляди мили от тоя кораб и от всички пристанища, на които ще спре по пътя до Рио.

Трябваше да действам бързо, защото имахме само три дни престой. Като ушиха първия ми костюм, сложих фалшивите документи в един портфейл и отидох в „Пан-Американ“. Разбрах, че всъщност ще ни трябват само медицински свидетелства за ваксинация. Оставаше да попълня туристическите документи. Казах им да приготвят билетите и че ще донеса медицинските свидетелства сутринта на летището. Отидох в „Американ Експрес“ да си купя туристически чекове и се върнах на кораба да я взема. Накарах я да се облече като за Ню Йорк и слязохме на брега. Отидохме в един малък хотел до улица „Прадо“. Конърс го нямаше, като тръгвахме, и трябваше набързо да напиша една бележка за сбогом. Изглеждаше ужасно да офейкаме, без дори да му стиснем ръката, но не исках да оставям на никого адреса на хотела от страх да не би да се появи някой американски детектив и да му съобщят. На кораба никой не ни позна. През зимата Конърс беше загазил в една стачка в Сиатъл и бе сменил целия си екипаж включително и помощник-капитаните. Беше ни записал в бордовия дневник като мистър и мисис Ди Нола и сега мистър и мисис просто изчезнаха.

Към хотела нямаше медицинска служба, но извикаха един техен познат лекар, той ни ваксинира и ни издаде медицинските свидетелства. Около шест часа отидох при шивача да си взема останалите костюми. Биваше ги, както и обувките, ризите и другите неща, които бях купил. Белите костюми бяха двуредни в стил „Монте Карло“, жилетката на раирания беше поръбена с бяло, на сивия — с черно кадифе, а шапките бяха меки — една зелена и една черна, прибавих и една панамена за белите костюми. Обувките бяха в два цвята. На вид бях толкова италианец, колкото е Мусолини и се изненадах, че дори доста приличам на него. Извадих си ножчето за бръснене, подрязах малко ъгълчетата на мустаците си отдолу и ги повдигнах. Стана още по-добре. Бях ги пуснал от две седмици, бяха доста черни, леко прошарени. Тези бели косми ме стреснаха. Не бях ги забелязал досега.

На сутринта отидохме на летището, показахме си медицинските свидетелства и ни пуснаха. Тъй като имаше прекъсване на полета, щеше да е по-добре да отидем до Вера Круз и после да поемем на юг, вместо да сменим самолета в Мерида. В разписанието имаше промяна — щяхме да спестим един ден. Не исках да прекарам и час повече в Мексико и казах, че съм съгласен. Нямах представа къде отиваме, освен че отиваме много далеко от Хавана и че билетите ни бяха до Гватемала. Това беше нещо като последна спирка и за да продължим, оттам ни трябваха още куп документи, с които не можехме да се снабдим в Хавана. Щом излетяхме, тя се разповръща и ние със стюарда и пилотите си помислихме, че не понася пътуването със самолет. Но това продължи и в хотела във Вера Круз и разбрах, че е от ваксинацията. На другия ден обаче беше добре, все поглеждаше надолу към страната, над която летяхме. Издигнахме се над Вера Круз, прелетяхме Мексиканския залив, над Тапачула направихме завой и се озовахме над Тихия океан. Всичко това трябваше да й се обясни. Все не можеше да разбере за океаните и как е възможно да летим над единия и в следващия момент да сме вече над другия, преди да успеем да разгледаме картинките в списанията, та трябваше да й нарисувам специална скица. Мисля, че за нея всички страни бяха квадратни като зеленчукова градинка с боб и лехи maguey около нея и й беше трудно да проумее как една страна, и то Мексико, може да е по-широка в горната част и да става по-тясна в долната.

В Гватемала слязохме от самолета и под звуците на валса от „Веселата вдовица“, който гърмеше от високоговорителя, се отправихме към сградата на летището, боса индианка ни даде кафе, а след малко дойде един американец с униформа на летец и ми обясни на завален италиански какво трябва да правя, ако имам намерение да продължа по същата линия. Благодарих му, взехме си багажа и отидохме в хотел „Палас“. Тогава се замислих: Защо да продължаваме? Да не би в Чили да е по-добре от Гватемала? Главната опасност за нас идва от документите и ако засега всичко е наред, защо да не се задоволим с този малък успех и да се приютим някъде тук? Нямаше как да останем в хотела, защото беше пълен с американски, немски, английски и всякакви други туристи и рано или късно някой щеше да ме познае. Но бихме могли да вземем жилище под наем. Изпратих я долу на рецепцията да провери какъв е редът и като разбрахме, че няма да попълваме полицейски документи, излязохме и наехме една къща. Беше съвсем близо до хотела, в съседната пресечка; по-мрачно място от това не съм виждал — имаше столове от орехово дърво, дивани, натъпкани с конски косми, мидени черупки, черупки от кокосови орехи, гравирани да изглеждат като черепи, и какво ли не още. Но беше с баня и нямаше изгледи да намерим нещо по-добро. Собственичката, мисис Гонзалес, искаше да разберем, че не й е необходимо да дава къщата си под наем — от стар род е, който се занимава с търговия на кафе, но заради здравето си предпочита да живее край езерото извън града. Ние я уверихме, че прекрасно я разбираме и се споразумяхме за наема — петнайсет кетсала на месец. Кетсалът може да се обменя дори с долари.

След два дни се преместихме. Аз намерих една японска двойка, която не говореше нито английски, нито италиански, нито испански и трябваше да разговаряме с жестове, но пък нямаше опасност да открият кой знае какво за нас. Учех денонощно испански, за да можем двамата да разговаряме пред други хора, без да използваме английски и се опитвах да говоря с италиански акцент, но още не бях сигурен дали се получава. Но с японците в къщата бях спокоен.

 

 

Започнахме да дишаме по-леко и да свикваме с ежедневието.

През деня се излежавахме, най-често горе в спалнята. Вечерта ходехме в парка и слушахме оркестъра. Но винаги сядахме по-далечко от него, на някоя усамотена пейка. После се връщахме, изпъждахме комарите и лягахме. Нямаше какво друго да се прави, дори да сметнехме, че е безопасно. Гватемала е нещо като Япония на Централна Америка. Копирали са всичко. Имат мексиканска музика, американски филми, шотландско уиски, немски деликатеси, католическа религия и всичко, което може да се внесе. Но са забравили да добавят нещо свое и се е получило едно място, което досущ прилича на Глендейл, Калифорния. Чисто, модерно, процъфтяващо и скучно. А и с този климат имаш предостатъчно възможност да разбереш, че наистина е много скучно. Попаднахме тук в разгара на дъждовния сезон — през юни. Според книжките в Централна Америка не би трябвало да вали, но това не е вярно. Вали много, студен и сив дъжд, понякога два дни без прекъсване. А като изгрее слънцето, става толкова задушно, че едва се диша и започват да прииждат комари. Въздухът те съсипва също като в Мексико. Гватемала Сити е на километър над морското равнище и през нощта те обзема чувството, че се задушаваш, струва ти се, че ще умреш, ако не вкараш в дробовете си нещо, което става за дишане.

 

 

Малко по малко тя започна да се променя. Имайте предвид, че след заминаването ни от Ню Йорк, не бяхме разменили нито дума за Уинстън, за това, което тя бе извършила, дали бе постъпила правилно, или не. Стореното си беше сторено и ние заобикаляхме тази тема. Разговаряхме за японците, за комарите, за това къде ли е Конърс и от този род, а докато подскачахме при всеки шум, бяхме сякаш по-близки от всякога. Но след като се поуспокоихме, залъгвайки се, че сме в безопасност, тя започна да изпада в меланхолични настроения и от време на време я улавях, че тайно ме гледа. После забелязах, че избягваме още една тема — моето пеене. И една вечер, тъкмо когато тръгвахме за разходка в парка, аз съвсем несъзнателно изтананиках нещо и малко остана да запея на висок глас. Тя ме изгледа ужасено и млъкнах. Ослуша се да разбере дали японците са чули нещо. Те като че бяха в кухнята и ние излязохме. Тогава усетих цялата сериозност на положението си. Идвайки насам, въобще не се бях замислял за пеенето. Но тук, както всъщност и навсякъде на юг от Рио Гранде, гласът ми беше нещо съвсем познато — едва ли не като бананите. Снимката ми на дървар беше още разлепена по всички витрини на „Панамиер“, преди по-малко от месец в града бяха прожектирали „Пабло Бъниан“ и дори децата си подсвиркваха „Моето приятелче Бейб“. Ако не исках да я изпратя на електрическия стол, никога вече не биваше да пея.

 

Постарах се да не мисля за това и ако четях или вършех нещо друго, успявах донякъде. Но човек не може непрекъснато да чете и нямах търпение тя да се събуди от следобедната си дрямка, за да си поговорим, или да уча испански и да се отърва от тези мисли. После започнах да усещам болка в костта на носа. Разбирате ли, не че мислех за хубавата музика, която вече нямаше да пея или нещо подобно. Беше по-просто и далеч по-лошо. Гласът е нещо материално и ако го имаш, той е като всяка част от тялото. Той е в теб и трябва да излезе. Мога да го сравня само с чувството, което изпитваш, ако дълго време си бил без жена; усещаш, че ще полудееш, ако в най-скоро време не си намериш някоя. В костта на носа се съсредоточава гласът, усещаш леко вибриране отвътре, като запееш и точно там започна да ме боли. Докато говорех, четях, хранех се и се мъчех да забравя, ми минаваше, но болката пак се връщаше.

После започнаха сънищата. Аз съм на сцената, свирят акорда, след който трябва да запея, отварям си устата, но от нея не излиза никакъв звук. Страшно ми се иска да пея, а не мога. В залата преминава недоволен шепот, той почуква с палката да привлече вниманието на оркестъра, поглежда към мен и повтаря акорда. На това място се събуждах. Една вечер, тъкмо когато тя отиде да си легне на нейното легло, се случи нещо, тъй че нямаше как да не говорим на тази тема. В Централна Америка е пълно с радиоапарати, в блока зад нас имаше три и единият от тях ни беше подлудил през деня. Бяха хванали Лондон, а оттам не предават разни рекламни глупости. Следобеда пуснаха целия „Севилски бръснар“ с две малки прекъсвания, а вечерта — Трета, Четвърта и Седма симфония на Бетховен. Около десет часа някой запя серенадата на Дон Жуан, същата, която и аз изпях на Конърс в Акапулко и с която онази вечер станах голяма клечка в Метрополитън. Онзи пееше доста добре. Накрая направи същата messa di voce, която бях направил и аз. Позасмях се в тъмното…

— Тоя е слушал изпълнението ми.

Тя нищо не каза и след малко усетих, че плаче. Отидох при нея.

— Какво има?

— Хони, Хони, веднага си иди. Иди си. Казваме си сбогом.

— Е… Какво те е прихванало?

— Не познаваш ли кой беше? Кой пее? Току-що?

— Не. Защо?

— Това беше ти.

Обърна се на другата страна, раменете й започнаха да потръпват от хлипането и аз разбрах, че съм слушал собствената си плоча, която са пуснали в ефира след края на главната програма.

— … Е, и? Какво от това?

Но гласът ми сигурно е прозвучал малко тъжно. Тя стана, светна лампата и взе да се разхожда из стаята. Беше съвсем гола, както обикновено спеше през горещите нощи, но вече не беше достоен модел за скулптор. Приличаше на старица — беше се прегърбила, влачеше крака с типичната индианска походка, очите й бяха изцъклени като две стъклени топчета, а косата й падаше върху лицето. Когато хлипанията й позатихнаха, отвори чекмеджето на скрина, измъкна едно сиво rebozo и си покри раменете. После отново се затътри из стаята. Липсваше й само едно магаре да заприлича съвсем на стариците от Мексакали до Тапачула. След малко започна:

— Така. Сега заминаваш? Сега казваме adiós.

— Какво, по дяволите, говориш? Да не мислиш, че ще те зарежа сега?

— Аз убивам този човек, да. За това, което той прави с теб и мен. Трябва да го убия. Онази вечер, когато чувам за immigración, веднага разбирам, че трябва да го убия. Попитах ли те? Не. После какво правя? Да? Какво правя?

— Слушай, за бога…

— Какво правя? Ти кажи, какво правя аз?

— Не знам, дявол го взел. Междувременно му се изсмя.

— Казвам сбогом. Да, идвам при теб, казвам помни Хуана, целувам те веднъж и adiós. Убивам го, но после сбогом. Разбирам. Затова казвам така. Спомняш ли си?

— Не знам. Ще престанеш ли и…

— После ти идваш на кораб. Аз съм слаба. Много те обичам. Но тогава какво правя? Какво казвам?

— Сигурно сбогом. Само това ли знаеш да казваш?

— Да. Още веднъж казва сбогом. И capitán разбира, казва ти да си вървиш. Ти не отива. Ти идва. Още веднъж. Аз те обичам много, радвам се… Сега пак. Три пъти ти казва да си отиваш. Това е краят. Казва последно сбогом.

Не погледна към мен. Нареждаше, втренчила поглед пред себе си и краката й я носеха напред-назад с тая провлачена тътреща се походка. Отворих уста един-два пъти да променя темата, но като я гледах, не се стърпях.

— А ти какво ще правиш? Можеш ли да ми кажеш? Знаеш ли?

— Да. Ти отиваш. Даваш ми малко пари, немного. Тогава аз работя, намирам малко работа, може би muchacha, намира лесно работа. После отива в църква и изповядва моя pecado^[83].

— Точно това очаквах да кажеш. Знаех си аз. Сега аз ще ти кажа нещо. Най-голямата ти грешка ще бъде да изповядваш твоя pecado.

— Не греша. Дава пари на църква и те няма да ме предаде. Тогава ще има мир за мен. След време се връщам в Мексико.

— А аз?

— Ти отиваш. Пееш. Пееш за радио. Аз слушам. Спомням си. И ти си спомняш. Може би. Спомняш си за малка глупава muchacha.

— Слушай, малка глупава muchacha, всичко това е прекрасно, но забравяш едно нещо. Когато се събрахме да живеем заедно, събрахме се завинаги и…

— Защо говориш така? Това е краят! Не разбираш ли тези неща? Това е краят! Ти не си отиваш и после какво? Те ме връщат. Само мен никога няма да намерят. С теб, да. Връщат ме и какво правят с мен? В Мексико може би нищо, ако той не беше político. В Ню Йорк и аз знам, и ти знаеш. Идват soldados, слагат на очите ми pañuelo^[84], завеждат ме до стената и стрелят. Защо правиш това с мен? Обичаш ме, да. Но това е краят.

Опитах се да я разубедя, станах да я хвана, да я накарам да спре с тези обиколки из стаята. Тя се дръпна, тръшна се на леглото си и се втренчи в тавана. Отидох при нея, но тя ми махна с ръка да я оставя. Оттогава си лягаше да спи на своето легло, аз спях на моето и с нищо не успях да я накарам да промени решението си.

Не я оставих. Не можех. Не само защото бях луд по нея. От запознаването ни досега отношенията ни изцяло се бяха променили. В началото я мислех, както тя каза, за малка глупава muchacha, по която бях пощурял, която обичах да галя, с която ми харесваше да спя и да се забавлявам. Но сега открих, че когато става въпрос за нещо важно в живота ми, тя е по-силна от мен и аз не можех без нея. Нямаше никакъв смисъл да я напускам. Щях да се върна още с първия самолет.

 

След това в продължение на цяла седмица лежахме след обяд, без да си говорим, после един ден тя започна да се облича и да излиза. Аз лежах, мъчех се да не мисля за пеенето, молех се да имам достатъчно воля, за да не поема дълбоко дъх и да запея с цяло гърло. Изведнъж се сетих за църквата и при мисълта, че тя ходи именно там, ме обля студена пот. Един ден тръгнах след нея. Но тя подмина катедралата, аз се обърнах засрамен и се върнах.

Но все нещо трябваше да върша и когато тя излизаше, аз започнах да ходя на бейзболни мачове. Представяте си какво може да прави човек в Гватемала, щом аз тръгнах по мачове. Имат си някакъв турнир, в който участват отбори от Манагуа, Гватемала, Сан-Салвадор и някои други градове в Централна Америка, и се вълнуват и крещят на съдията, както става в Чикаго — за Световната купа. До стадиона пътуваха автобуси, но аз ходех пеша. Колкото по-малко хора ме виждаха отблизо, толкова по-добре за мен. Един ден се улових, че се заглеждам в играч от отбора на Сан-Салвадор. Във вестниците го наричаха Бариос, но по играта му личеше, че или е американец, или е живял в Щатите. Повечето индианци подават топката рязко, играят грубо и правят невероятно много грешки. Но той играеше като Лефти Гомез^[85] — непринудено и леко и забиваше топката във вратата сякаш с цялото си тяло, по-пъргав бе от целия отбор. Седях, поглъщах с поглед движенията му и изведнъж сърцето ми замря. Пак ли излизаше наяве онова, което ме бе обзело при запознаването с Уинстън? Наистина ли това хлапе ме караше да изпитвам разни неща, които нямат нищо общо с бейзбола? Дали това ставаше, защото тя ме бе изхвърлила от леглото си?

Станах и си тръгнах. Сега знам, че просто бях изнервен, че със смъртта на Уинстън тази глава от живота ми беше приключена. Но тогава не знаех. Помъчих се да потисна тази мисъл и не можах. Престанах да ходя на бейзболни мачове, но след две седмици се замислих: Отново ли ще се превърна в свещеник? От всичко ли да се откажа в това забравено от бога място и да загубя накрая и гласа си? Завладя ме натрапливата мисъл, че непременно трябва да спя с жена, иначе с мен е свършено.

 

 

Тя вече не идваше да слушаме оркестъра. Оставаше вкъщи и си лягаше. Една вечер излязох и вместо да се отправя към парка, спрях едно такси.

— „Ла Лоча“.

— Si, señor, „Ла Лоча“.

Бях чувал разни мъже да разговарят за „Ла Лоча“, но не знаех къде се намира. Оказа се, че е на Десето Авеню, но разположението на квартала бе друго, не като в Мексико. Къщите бяха нормални, с червено осветление над вратите и всичко останало според нравилата. Позвъних и ми отвори един индианец. Предполагам, че всички публични домове си приличат. В големия хол до една стена имаше грамофон, до другата — радио, в средата — електрическо пиано с картина на Ниагарския водопад отгоре, нарисувана върху стъкло, която светваше, щом пуснеш монета. Тапетите бяха целите на червени рози и в дъното имаше барче. Зад него висеше картина с маслени бои на голо тяло, а под нея на рафтовете бяха наредени купища високи квадратни консервени кутии. Когато някой мъж в Гватемала наистина иска да достави удоволствие на момичетата, гощава ги с консервирани аспержи.

Индианецът ме изгледа някак странно, влезе вътре и жената на бара също ме изгледа странно. Отначало помислих, че е заради италианския ми акцент, но се оказа, че е заради шапката ми. До една масичка седеше някакъв армейски офицер и четеше вестник. Беше с шапка на главата, та се сетих и аз да сложа моята. Поръчах си cerveza^[86] и три момичета дойдоха при мен. Застанаха до барчето и започнаха да ми се умилкват. Двете бяха индианки, но другата беше бяла и ми се стори най-чиста. Прегърнах я, поръчах на другите две нещо за пиене, те си взеха чашите и отидоха при офицера. Едната пусна радиото, а другата започна да танцува с офицера. И аз започнах да танцувам с моето момиче. Трябва да призная, че беше доста хубава. Положително нямаше повече от двайсет и една-две години и приятните й форми се очертаваха дори през пуловера и зелената й рокля, но тя само си играеше с ръката ми и каквото и да й кажех, ми отговаряше кратко, с писклив глас, който ми лазеше по нервите. Попитах я как се казва. Казваше се Мария.

Потанцувахме още малко, но беше ясно, че няма смисъл да продължаваме. Попитах я дали иска да се качим горе и тя ме поведе към вратата още преди да свърши мелодията.

Заведе ме в една стая на горния етаж и светна лампата. Приличаше на всички спални на уличници, с изключение на едно нещо. На скрина имаше снимка с автограф на Енцо Лучети — бас, с когото преди доста години бях пял във Флоренция. Сърцето ми подскочи. Ако той беше в града, значи аз трябваше да се махам, и то веднага. Взех снимката и я попитах на кого е. Тя отвърна, че не знае. Преди нея тази стая била на друго момиче, хубаво момиче, което е ходило в Европа, но се разболяло и трябвало да напусне дома. Оставих снимката и отбелязах, че прилича на италианец. Тя ме попита дали и аз съм италианец. Казах „да“.

Нямаше какво друго да правим. Тя започна да се съблича. И аз започнах да се събличам. Загаси лампата и легнахме на леглото. Аз не я исках и въпреки това се възбудих някак странно и неестествено, защото знаех, че трябва да я имам. Струваше ми се невъзможно, че нещо може да свърши толкова бързо и да не значи нищо за мен. Лежахме и аз се опитах да разговарям с нея, но нямаше за какво. После изведнъж взех да се обличам. Десет кетсала. Дадох й петнайсет. Тогава тя стана страшно мила, но на мен ми приличаше на пудел, който се мъчи да скочи в скута ми. Прибрах се в десет и нещо, но Хуана беше заспала. Съблякох се на тъмно, легнах и помислих, че ще поспя спокойно. Но след малко диригентът хвърли палката си по мен, опитах се да запея, а хористите ме наобиколиха да ме гледат и аз започнах и да се мъча да им обясня защо не мога да пея. Като се събудих, ехото от виковете още бучеше в ушите ми, а тя се беше надвесила над мен и ме разтърсваше.

— Хони! Какво има?

— Сънувах нещо.

— Така.

Тя пак си легна. Заболя ме не само костта на носа, но и цялото лице и чак след два часа успях отново да се унеса.

 

 

Оттогава започнах да се мятам като трескав и колкото повече се мятах, толкова по-силна ставаше треската. Ходех там всяка вечер и когато Мария така ми омръзна, че не можех да я гледам, опитах с индианките; когато и те ми омръзнаха, отидох на други места и опитах с други индианки. После започнах да вземам момичета от улиците и от кафенетата и да ги водя в евтини хотели до парка. Не ме караха да се регистрирам, а и аз самият не настоявах. Плащах си, влизахме, към единадесет часа ги оставях и си отивах вкъщи. После се връщах в „Ла Лоча“ и започвах пак с Мария. Колкото повече се занимавах с момичетата, толкова повече ми се искаше да пея. А през цялото време имаше само една жена на света, която истински желаех — Хуана. Но Хуана се бе превърнала в лед. След онази малка искрица, когато я събудих с кошмара си, тя отново започна да се отнася с мен, сякаш сме само случайни познати. Говорехме за всичко, за което се налагаше да се говори, но опитах ли се да премина тази граница, тя дори не ме чуваше.

Една нощ пак засвириха „Палячо“, а аз трябваше да изляза пред завесата и да застана срещу диригента. Но вече бях почти свикнал и се събудих. Тъкмо се унасях и се сепнах ужасен. Не си бях вкъщи. Бях в леглото на Мария. Докато съм слушал как разправяше с пискливия си глас, че дъждовният период скоро ще свърши и времето ще се оправи, трябва да съм заспал. Вече бях клиент „номер едно“ там и тя сигурно бе загасила лампата и ме бе оставила. Скочих от леглото, светнах лампата и погледнах часовника си. Беше два часът. Нахлузих си дрехите, оставих една банкнота от двайсет кетсала върху скрина и изтичах долу. В хола явно ставаше все по-приятно. Армията, законът, кралете на кафето и императорите на бананите — всички се бяха събрали, момичетата бяха пияни, сипеха се купища аспержи, радиото, грамофонът и пианото свиреха едновременно. Не спрях. Отвън по цялата улица се беше подредила върволица от чакащи таксита. Скочих в едно и се прибрах. Горе светеше. Влязох и се заизкачвах по стълбите.

 

 

По средата почувствах, че нещо се приближава към мен. Слязох едно стъпало надолу в очакване тя да ме удари. Тя не ме удари. Профуча край мен по стълбите и в полумрака видях, че е облечена за излизане. Беше си сложила червена шапка, червена рокля, червени обувки, лъскави чорапи и си беше наплескала с руж цялото лице, но всичко това забелязах едва по-късно. Тогава видях само, че се е нагласила като някоя уличница, прескочих шест стъпала наведнъж и я хванах до вратата. Тя не извика. Никога не викаше и не говореше високо, нищо подобно. Впи зъби в ръката ми и отново посегна към вратата. Аз пак я хванах и се нахвърлихме един срещу друг като животни. После я притиснах до вратата, обхванах я с ръце изотзад и я понесох нагоре по стълбите, а тя забиваше токчетата си в пищялите ми. В спалнята я пуснах и се изправихме задъхани един срещу друг — очите й блестяха като фенерчета, а моите ръце лепнеха от кръв.

— Закъде си се разбързала? Къде отиваш?

— А ти как мислиш? В „Лоча“, откъдето идваш ти.

Това беше непозволен удар. Мислех, че не е чувала за „Ла Лоча“. Но доколкото можех, прикрих изненадата си.

— Какво е това „Лоча“? Не мога да се сетя.

— Значи лъже още веднъж.

— Дори не знам за какво става дума. Излязох да се поразходя и се загубих, това е.

— Лъже, сега още веднъж лъже. Мислиш ли, че момичетата не ми разказват за лудия италианец, който идва всяка вечер? Мислиш ли, че не ми казват?

— Значи ето къде ходиш след обяд.

— Да.

Тя ме гледаше с усмивка и чакаше да осъзная напълно думите й. А аз си мислех, че би трябвало да я убия, че ако съм мъж, трябва да я стисна за гушата и да я душа, докато лицето й посинее. Но не исках да я убивам. Коленете ми се разтрепериха, отмалях, призля ми.

— Да, точно там ходя, намирам малка muchacha за компания, малка muchacha като мен, за хубав малък разговор и чаша шоколад след обяд. А какво говори тази малка muchacha? Само за лудия италианец, който идва всяка вечер и дава пет кетсала бакшиш.

Тя повиши глас и записука като Мария:

— Si, Cinco quetzales.

Бях смазан. Облизах устни, за да спра потръпването им и се предадох.

— Добре. Още веднъж слагам край на лъжата. Да, бях там. А сега ще престанеш ли с този театър, за да поговорим?

Тя извърна поглед и видях, че и нейните устни започват да потръпват. Отидох в банята и започнах да си мия ръцете от кръвта. Исках да ме последва и знаех, че ако дойде, няма да издържи. Но тя не дойде.

— Никакви разговори вече! Щом ти не искаш да заминеш, заминавам аз! Adiós!

Хукна надолу и изчезна, преди да успея да изляза на стълбищната площадка.

XIV

Изтичах на улицата, едно такси тъкмо тръгваше от ъгъла. Извиках, но то не спря. Не се виждаха други таксита, обиколих целия квартал и отидох до колонката пред хотела. Накарах шофьора да ме върне в „Ла Лоча“. На улицата бяха спрели вече най-малко двайсет таксита и забавлението вътре беше в разгара си.

Тормозеше ме мисълта, че дори да е дошла тук, можеха да ме излъжат; щях да бъда сигурен само ако претърсех вертепа, но тогава те щяха да извикат ченгетата. Приближих до първото такси, което се изпречи пред мен, и попитах шофьора дали е видял едно момиче с червена рокля да влиза в някоя къща. Той отвърна, че не знае. Дадох му един кетсал и го помолих, ако тя се появи, да дойде в „Ла Лоча“ и да ми каже. Отидох до следващото такси и до по-следващото. Като раздадох по един кетсал на шестима, знаех, че десет секунди след като тя слезе от някое такси, аз ще разбера. Върнах се в „Ла Лоча“. Индианецът каза, че никакво момиче с червена рокля не е влизало. Поръчах пиене за всичките си помощници, седнах с едно от момичетата и зачаках.

Около три часа представителите на закона започнаха да се разотиват, след тях армията, а после и другите, които нямаше да прекарат тук нощта. В четири часа ме изгониха. Двама-трима от шофьорите ми още бяха навън и се заклеха, че никакво момиче с червена или каквато и да е друга рокля не е влизало в никой от домовете тази нощ. Дадох още два кетсала и казах на единия да ме откара вкъщи. Нямаше я. Измъкнах японците от леглото. Загубих един час да дрънкам на испано-японски и да ръкомахам, докато разбера какво знаят, но накрая всичко ми стана ясно. Около девет часа тя започнала да си приготвя багажа. Извикала такси, натоварила си нещата и заминала. После се върнала и като видяла, че ме няма, пак излязла. Около дванайсет часа се върнала облечена с червената рокля, започнала да се разхожда напред-назад и да ме чака. Тогава съм се върнал и аз, последвала бъркотия, тя пак излязла и оттогава не се е връщала.

 

 

Избръснах се, измих засъхналата кръв от ръката си и се преоблякох. В осем часа се опитах да закуся, но не можах. В девет часа на вратата се позвъни. Беше един таксиметров шофьор. Научил от приятелите си, че търся дама с червена рокля. Каза, че той я е откарал и може да ме заведе до мястото, където я е оставил. Взех си шапката, качих се в таксито му и той ме закара до един евтин хотел, в който и аз бях ходил. Там потвърдиха, че според описанието ми такава дама наистина е идвала. Дошла рано вечерта, преоблякла се и излязла, после се върнала късно и поръчала да я събудят рано сутринта. Не се била регистрирала. Към седем и половина тази сутрин си тръгнала. Попитах ги как е била облечена. Те само вдигнаха рамене. Попитах ги дали е взела такси. Казаха, че не знаят. Върнах се вкъщи и се помъчих да обмисля фактите. Едно нещо вече се открояваше съвсем ясно. Тя не беше заминала заради моето закъснение. И без това бе решила да ме напусне, изнесла си е нещата и сигурно е дошла да си вземе сбогом. Видяла е, че ме няма, върнала се е ядосана в хотела, облякла си червената рокля и е пристигнала да ме обвинява и заплашва, че ще се върне към стария си живот. Дали се е върнала към него и какво изобщо е направила по-нататък, нямах представа; все едно, че бях паднал от луната.

 

 

Чаках целия ден, на следващия също. Страх ме беше да отида в полицията. Там можех веднага да проверя. Там всички уличници имаха картони със снимки и досиета и ако тя се бе заловила със стария занаят, трябваше да е картотекирана. Но ако ги насочех по следите й, това щеше да бъде началото на края. А и не знаех дори с какво име се представя. Досега не бях споменавал нито нейното, нито моето име дори пред шофьорите и в хотела. Говорех за нея като за момичето с червената рокля, но и това вече не помагаше. Щом ония не можаха да си спомнят как е била облечена на излизане от хотела, беше сигурно, че не е била в червено. Бездействах, чаках и се проклинах, че й бях дал пет хиляди кетсала просто така, ако й потрябват. Щяха да й стигнат да се крие цяла година. И изведнъж се сетих, че може да отиде където поиска. Можеше и да не е вече в града.

Веднага отидох в една дрогерия, влязох в телефонната кабина и позвъних на „Пан-Американ“. Говорех на английски. Казах, че съм американец и че в хотела съм се запознал с една мексиканка, направил съм й снимки и съм обещал да й ги дам, но не съм я виждал от два дни и се чудя дали не си е заминала. Попитаха ме как се казва. Отговорих, че не знам името й, но ще я познаят по коженото палто, което вероятно носи. Помолиха ме да почакам на телефона. Съобщиха ми, че носачът е помогнал на една мексиканка с кожено палто и ако почакам още малко така, ще проверят името и адреса й. Пак зачаках. После казаха, че за съжаление нямали адреса й, но името й било Ди Нола — онзи ден рано сутринта била взела самолета за Мексико Сити.

 

 

В Мексико всичко си беше същото — и магаретата, и козите, и pulquerías^[87] и пазарите — но аз нямах време. Направо от летището отидох в „Маджестик“ — нов хотел, който бяха построили, докато ме нямаше, регистрирах се под името Ди Нола и започнах да я търся. Не отидох в полицията, не разпитвах и не ходех пеша от страх да не ме познаят. Просто наех една кола и накарах шофьора да обикаля с надеждата, че рано или късно случайно ще я видя. Пребродих Гуаутемолзин на шир и длъж, докато момичетата наоколо започнаха да ни се подиграват, щом ни видеха, и шофьорът трябваше да им махне с ръка и да поясни; „postales“^[88], за да им затвори устите. Купуването на пощенски картички, изглежда, беше главното алиби за любопитния турист. Минахме по всички многолюдни улици и колкото повече ни забавяше движението, толкова по-доволен бях. Не откъсвах очи от тротоарите. Вечерта обиколихме всички кафенета и към единайсет часа, след последната прожекция, минахме и покрай кината, да не би случайно да я видя на излизане от някое кино. Не му казах какво търся. Само му нареждах къде да кара.

Денят си отиде, а аз не успях дори да я зърна. Казах на шофьора да ме чака точно в единайсет на другата сутрин — неделя. Като тръгнахме, поисках да ме закара в парка „Чапултепек“, където бях сигурен, че ще я видя. Всяка неделя сутрин целият град се изсипваше там — слушаха оркестъра, яздеха коне, смигаха на момичетата или просто се разхождаха. Обикаляхме три часа, минахме толкова пъти покрай зоологическата градина, оркестъра, лодките в езерото, покрай шефа на конната полиция с дъщеря си, че свят ни се зави, а от нея — ни следа. След обяд продължихме, обиколихме целия град, минахме навсякъде, където се събираха повече хора. Корида нямаше. Сезонът още не бе започнал, но пребродихме булевардите, предградията и всички местенца, за които се сетих. Той ме попита дали ще имам нужда от него след вечеря. Казах не, да дойде в десет сутринта. Така доникъде нямаше да стигна и трябваше да реша какво да правя по-нататък. След вечеря тръгнах да се поразходя и да се помъча да измисля нещо. Разминахме се с няколко познати, но те дори не загряха кой съм. Когато заминах от Мексико, бях висок, як и недохранен американец. Завърнах се като един макаронаджия на средна възраст с толкова голямо шкембе, че краката си не виждах от него. „Паласио де Белас Артес“ беше озарен от светлина. Прекосих улицата и тръгнах натам с намерението да поседя на някоя каменна пейка и да държа под око тълпата, която влизаше. Но като се приближих и прочетох на обявата, че дават „Риголето“, обзе ме шеметно желание да вляза и да пея, да вдигна проклятието от онзи провал, да им покажа какво мога. Спрях се и завих към центъра на града.

До касата, където продават билети за коридата, имаше кафене. Влязох вътре, поръчах си кайсиево бренди и седнах. Казах си, че трябва да забравя за пеенето и да мисля само как да я намеря. Имаше доста хора и няколко души се бяха изправили пред една маса до стената. Някъде зад тях зърнах нещо червено и устата ми пресъхна. Те се върнаха на своята маса и ние с Хуана се озовахме един срещу друг.

Тя беше с онзи тореадор Триеска, около него непрекъснато се трупаха хора да му стиснат ръката и да го поздравят. Тя ме видя и веднага извърна поглед. После и той ме видя. Гледа ме, гледа ме и накрая се сети кой съм. Каза й нещо и се засмя. Тя кимна и продължи да гледа настрани с напрегнато изражение на лицето, но след малко се поусмихна. После той ме зяпна с огромен интерес. По държанието и на двамата разбрах, че той не ме свързва с Ню Йорк и че може би изобщо не знае какво е ставало там. Виждаше в мен само онзи тип, който някога му бе отнел момичето и се бе оказало, че е хомосексуалист. Но това му стигаше. Започна да разиграва някаква комедия и след малко цялото заведение гръмогласно се смееше. Лицето й се изопна. Почувствах как кръвта се качва в главата ми.

 

 

Влезе една група mariachi. Той им подхвърли няколко песос и те пронизително изпяха нещо. После му хрумна блестяща идея. Извика главния в групата, прошепна му нещо и те засвириха „Cielito Lindo“^[89] Но той се изправи и запя вместо тях. Обърнат с лице към мен, той пееше с висок предвзет фалцет и жестикулираше. Щяха да се пръснат от смях. Ако тя бе останала безразлична, мисля, че щях да си стоя на мястото и да преглътна всичко това. Но тя се засмя. Не знам защо. Може би само от нерви. Може би защото другите очакваха от нея да се държи така. Може би още ми се сърдеше за Гватемала. А може би наистина й се е сторило смешно, че вървя по петите й като кученце, след като е тръгнала с друг. Не знам и тогава не мислех за тези неща. Когато видях усмивката й, главата ми шеметно се завъртя и разбрах, че нищо и никой не е в състояние да ме спре.

Той свърши куплета и беше удостоен със смях и ръкопляскания. Застана в предвзета поза, отправяйки поздрави към оркестъра и тогава се засмях и се изправих аз. Онзи се изненада, не знаеше как да реагира. А аз запях:

Ау, Ау, Ау, Ау!

Canta y no llores

Porque cantando se alegran.

Cielito lindo,

Los corazones!^[90]

Гласът ми се лееше, бе по-хубав от всякога и като свърших, се задушавах от вълнение. Той стоеше с идиотско изражение на лицето. Избухнаха аплодисменти. Шефът на групата mariachi ми забърбори нещо и те започнаха отначало. Изпях цялата песен, опиянен от чувството, което изпитвах, и от израза на лицето й. Повторих припева тихо и бавно, само за нея. Но накрая извисих глас, задържах така със затворени очи, докато зазвънтяха чашите, и завърших.

Отворих очи, но тя не ме гледаше. Гледаше някъде през мен зад барчето. Тълпата викаше „браво“, хората се тълпяха от улицата и от уста на уста се носеше „Трубадурът на Панамиер!“. Но в една телефонна кабина някакъв офицер крещеше в слушалката. Не знам колко време продължи това. Всички се бяха скупчили около мен и ме засипваха със заглавия на песни, които искаха да им изпея. Докато се опомня, тя тичаше към вратата и Триеска хукна след нея. Но аз го изпреварих, разблъсках тълпата, излязох на улицата и видях червената й рокля пред мен. Спуснах се. Преди да направя и две крачки, няколко ченгета ме сграбчиха за ръцете. Започнах да се дърпам. От другия край на улицата се разнесоха изстрели и хората се разбягаха с писъци. После някой забърбори на испански и чух думата gringo. Пуснаха ме и аз пак хукнах напред.

Имаше още ченгета, бяха се струпали и хора. На паважа видях нещо червено. Проправих си път — тя лежеше, до нея се беше изправил един нисък тип с униформа с три звездички на рамото, а на устните му трептеше усмивка. Доста време мина, докато се сетя, че това е онзи político от Акапулко. Тогава разбрах заповедта да не закачат gringo. Не можеше да ме застреля. Бях твърде важна личност. Но можеше да застреля нея при опит за бягство, за оказване на съпротива при арест, или за нещо друго. И можеше да застане там, да чака и да се наслаждава, като гледа лицето ми.

Хвърлих се към него, той се дръпна, но краката ми се подкосиха и се свлякох до нея, а ченгетата, лампите и линейката се завъртяха около мен с главоломна скорост. Ако той беше причинил смъртта и, какво й бях причинил аз?

Отново бях в сакристията на малката църква край Акапулко, дори забелязах почернелите плочки, на които бяхме палили огън. Босите индианци влизаха безшумно — жени с rebozos на главите, мъже с най-чистите си бели костюми. Баща й, майка й, и разни братя и сестри, за които изобщо не бях чувал, седяха на първата пейка.

Ковчегът беше бял, а покрай олтара бяха наредили цветята, които тя харесваше и които бях поръчал да изпратят от Ксочимилко. Горе галерията за хора беше пълна с момичета и момчета в бели дрехи. Влезе свещеникът, започна да си облича одеждите и аз му платих. Той ме хвана за ръката.

— Вие пеете, да, сеньор Шарп? Може би Agnus Dei?

— Не.

Вдигна рамене, обърна се и нахлузи стола̀та си. Пак ме обзе онова ужасно чувство за вина, което не ме напускаше през последните два дни.

— … Никога… Никога вече.

— Ах — почти изшептя той, погледна ме, вдигна ръка да ме благослови и зашепна нещо на латински. Тогава разбрах, че съм се изповядал и че съм получил опрощение и ме обзе странно сиво спокойствие. Седнах до семейството й на пейката и музиката засвири. Изнесоха Хуана до гроба й на склона. Като спускаха ковчега, от гроба изскочи игуана и припна по скалите.