Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (8)

Осма глава

Никой не я последва, да я успокои или вразуми. Всъщност Брена им бе благодарна. Трябваше й време да помисли. Чувството й за отговорност към Крейг бе съвсем естествено.

Устните й бяха упорито свити, макар че от очите й капеха сълзи. Стоеше с ръце в джобовете, вперила невиждащ поглед в гладката повърхност на езерото. Беше се отдалечила доста от бунгалата.

Крейг вече е мъж, каза си тя. Млад мъж без опит наистина, но мъж. Райдър бе прав да я поправи, когато преди няколко дни нарече брат си момче. Дори майките се оттеглят, щом му дойде времето. В края на краищата нека останат с Крейг приятели. Би било глупаво да настоява да играе ролята на по-голяма сестра и настойник.

Колко нелепо. Никога не бе мислила за себе си като за човек, който се налага. Но когато започна да настоява Крейг да остане в колежа, осъзна, че си бе присвоила прекалено много отговорности за прекалено дълго време…

Не че Крейг бе позволявал да контролира живота му. Той бе дошъл дотук да я осведоми, а не да иска съвет.

Тя си спомни за сина на Гарднърови, когото Райдър бе спасил от чуждестранния затвор, и потръпна. Като работник на кораб, Крейг неминуемо щеше да се сблъска с другата, тъмната страна на живота. Ами ако попадне в подобна ситуация? Въображението й рисуваше страшни картини.

Брена си наложи да не мисли за това. Крейг не беше Евън Гарднър. Не бе объркано хлапе, попаднало случайно в революционна бъркотия. Просто искаше да започне свой собствен живот. А ако попаднеше в беда, Райдър щеше да го измъкне и докара вкъщи.

Райдър. Той й обеща и Брена му имаше доверие. Поуспокоена, тя се обърна и тръгна към бунгалата.

Двамата мъже явно бяха привършили закуската. Чиниите бяха измити. Тя взе тигана, за да приготви нещо и за себе си, когато ги видя пред мишената за стрелба. Райдър демонстрираше на брат й как се стреля. Крейг явно бе силно впечатлен и бързо схвана основните положения. Както ги гледаше, тя осъзна, че помежду им има много общи неща. И двамата притежаваха една особена издръжливост. Бяха мъже, които живеят по свои правила и за тях честността и достойнството винаги ще бъдат много важни. Мъже, на които една жена може да разчита и да вярва до края на живота си.

След около час Крейг дойде при нея. Сам. Изглеждаше загрижен, но спокоен. Брена вдигна глава от есето за дуализма между съзнанието и материята, което безуспешно се опитваше да прочете, и се усмихна. Беше тъжна, но искрена усмивка и Крейг видимо се отпусна. За миг се спогледаха с разбиране. Сетне той седна срещу нея и взе ръцете й.

— Всичко ще бъде наред, Брена. Райдър ще се грижи за теб вместо мен.

— Какво искаш да кажеш, Крейг?

— С него поговорихме и той ми обясни всичко за вас двамата. Обеща да се грижи за теб. Няма да се притеснявам, че ще се ожениш за някой пуяк като Филдинг.

— Крейг, не знам какво точно ти е казал Райдър за нашата връзка, но мога да те уверя, че в най-добрия случай тя е временна. Сега обаче това не е важно. Ти започваш една авантюра и аз… искам да знаеш, че щом това наистина е нещо, което искаш, ще те подкрепя напълно.

Крейг се наведе и я прегърна.

— Благодаря ти, Брена. Зная какво ти струва. Зная колко важно е за теб образованието и че ще бъдеш по-спокойна, ако и аз принадлежа на твоя свят. Но той не е за мен.

— Май го усетих през последните години. Проблемът е, че това е единственият свят, който познавам. И единственият, към който можех да те насоча — въздъхна тя.

— Мъжът трябва сам да открие къде му е мястото — тържествено каза Крейг. — Време е да го направя.

Те прекараха остатъка от деня заедно. Разговаряха като брат и сестра, които от доста време са сами на света. Райдър дискретно се бе оттеглил и не се появи, докато Крейг не отиде да го покани за вечеря.

Брена вдигна глава от задушените гъби, които готвеше и срещна спокойните му очи. В тях прочете въпроса дали е приела решението на брат си.

Отговорът бе прост.

— Здравей, Райдър, седни. Крейг прави страхотни коктейли. Ако е успял да научи толкова много в Бъркли, представяш ли си какво ще знае, като се върне от Южните морета!

— Един коктейл „Маргарита“ ще ми се отрази добре! — Райдър се настани пред камината.

Крейг отиде в кухнята. Останаха сами и тя прочете в очите му втория въпрос. Но този път отговорът не бе лесен. Райдър знаеше, че Крейг й е казал за намерението му „да се грижи за нея“. Сребристите очи искаха точен отговор — да или не.

— Уверил си брат ми, че ще бъда в безопасност, докато той отсъства — започна сухо тя.

— Той се притеснява за теб — отвърна кратко Райдър. Ако бе почувствал предизвикателството в думите й, явно бе решил да не обръща внимание. Взе си от гъбите. — Чудесни са! Знаеш ли, това е първото ядене, което приготвяш за мен?

— Райдър, Крейг изглежда има неправилно впечатление за връзката ни — продължи твърдо Брена.

— Напротив. — Райдър погледна брат й, който точно влизаше с три чаши и кана. — А, ето ги и коктейлите! Радвам се да видя, че все още има голяма полза от следването в университет.

След това просто нямаше начин да се върнат на въпроса. На другия ден Крейг щеше да си замине и Брена не искаше да прави сцени. Беше по-важно да прекарат тази последна вечер добре. Другото щеше да почака.

Тя остави двамата мъже да си говорят. Предпочете да слуша Райдър разказа няколко забавни спомена от собствените си пътешествия. Но не спомена историята със сина на Гарднърови и нападението на затвора. За което му бе благодарна. Бъдещето на Крейг и без това се очертаваше достатъчно рисковано и опасно.

Докато ги слушаше, Брена осъзна, че я обзема някакво ново чувство. Тъга. Разговорите им за приключения, пътешествия и открития я изпълниха със странно безпокойство и неудовлетворение…

Съвсем непринудено Райдър я целуна за лека нощ. Тя се сконфузи и засрами. Но Крейг се усмихна, сякаш всичко беше в реда на нещата.

Макар че беше решила да бъде твърда, на другата сутрин се разплака, докато махаше за довиждане на брат си. Райдър я бе прегърнал през рамо.

— Не отива на война — каза той, когато колата на Крейг изчезна зад завоя. — И освен това ще го видиш пак, преди да отплува.

— Зная. — Брена изтри сълзите с ръка и се освободи от прегръдката му.

— Всичко ще бъде наред. Той не е хлапак. Мъж е.

— И това зная. — Тя тръгна към бунгалото, без да поглежда към Райдър. Странното безпокойство я гризеше отвътре.

— Сърдита ли си, че одобрих решението му?

Не беше сигурна. Не можеше да определи отношението си към него в този миг.

— Знаеш ли, той все някой ден щеше да тръгне. Никой не би могъл да го спре. Но получи разрешението на сестра си.

Брена прехапа устни. Ядосваше се, че не може да се справи с чувствата си.

— Да не се сърдиш, че му казах да не се притеснява за теб?

Тя само сви рамене. Трябваше й време, за да се справи с напрежението. Посегна да отвори вратата, а Райдър явно загуби търпение.

— По дяволите, Брена! Отговори! Кажи нещо!

— Какво си въобразяваш Райдър? — извика ядоса на тя, когато мъжът сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— Опитвам се да открия какво става с теб. Мислех, че ще се бориш против решението на Крейг! — притегли я към себе си в желязна прегръдка.

— Щях да се боря! — дръпна се тя. — Не съм ядосана, защото го подкрепи. Какво ли можеше да се очаква от теб? И двамата сте един дол дренки, ти и Крейг. Беше съвсем естествено да го разбереш!

— Значи си ми сърдита, задето му казах да не се тревожи за теб! — отчетливо произнесе Райдър.

— Може би — процеди през зъби тя, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Може би заради начина ти на държане. Нямаш никакво право да налагаш на всички това, което искаш!

— Че аз не го налагам. Ти си моя жена и аз ще се грижа за теб. Много е просто.

— Да! Много е просто! — Очите й хвърляха искри.

— Това ли е проблемът? Искаш да спорим заради претенциите ми към теб?

— Не, по дяволите! Не искам да спорим. Това ще означава, че на първо място са твоите претенции и твърдения.

— То си е така.

— Не е! Първо трябва да ги приема! Но ако искаш вярвай, не е това причината!

— Тогава кажи я — нареди меко той.

— Не е твоя работа.

— Я не ставай смешна. Всичко, свързано с теб, е моя работа. Хайде, говори. Какво ти е? Защо си нервна и напрегната?

— Не зная. Не мога да обясня и не искам да говоря. С никого!

— И с мен ли?

— Виж какво, Райдър Стърн! Може да ти е трудно да го преглътнеш, но нямаш право да ми нареждаш.

— Брена, ако не ми кажеш какво има, ще загубя търпение.

— И ще ме подложиш на мъчения?

— Може би — промърмори той. Стори й се, че колкото повече тя повишава тон, толкова по-спокоен става мъжът. Беше тревожен сигнал.

— Не ме заплашвай, Райдър. И двамата знаем, че не можеш да загубиш самообладание. Ти си студен, хладнокръвен професионалист, особено когато си под обстрел.

— А ти явно търсиш начин да си излееш яда. Дори се опитваш да ме провокираш, за да се скараме. Това е опасна игра, момичето ми. Много по-безопасно е да ми кажеш за какво става дума. Повярвай ми.

— Мислех си, че предпочиташ насилието като средство за решаване на проблемите!

— Само при определени обстоятелства. Сега случаят не е такъв. Хайде, говори, Брена.

— Аз самата не разбирам, как бих могла да обясня на някой друг! — прошепна през сълзи тя. — Остави ме, Райдър. Трябва да помисля.

Той обаче не я пусна. Няколко секунди я наблюдава. Сетне много спокойно каза:

— Да не би да ревнуваш?

— Да ревнувам ли? — извика тя. — За какво, за Бога? Престани да повтаряш сюжети от книгите си! Не ревнувам, разбира се.

— Не става дума за жена. А за Крейг.

Простото обяснение спря дъха й. Очите й се разшириха.

— О, Крейг! — повтори шепнешком тя.

— Задето е решил да напусне университета и да следва естественото си влечение. Дали не ти се ще и ти да имаш същата смелост, а?

— Не! Не е така! Не може да бъде!

— Защо не? Струва ми се логично. Не можем да отречем интелектуалната страна на твоя характер. Наистина, поработила си над тази си черта много упорито. Но у тебе има и друга страна. Скритата страна, която винаги си презирала и потискала. Защото се страхуваш, че ще влезе в конфликт със стила на живот, от който се възхищаваш.

Тя го погледна безпомощно. Беше вярно. Беше истина. Знаеше и не искаше да си признае.

— Затова си предпазлива и с мен! Да останем заедно ще бъде голям риск, защото аз живея друг живот, съвсем различен от този, на който си свикнала. Да, вярно е, не съм част от университетския свят и никога няма да бъда. Но ти вече пое риска, сладка моя. Късно е. Намери смелост да посрещнеш нашата връзка, така както прие решението на Крейг и както ще намериш сили, за да оправиш онази отвратителна история във факултета!

— Ти не знаеш какво говориш!

— Напротив. Въпросът не е нито в твоята кариера, нито в бъдещето на брат ти. Ти трябва да вземеш много по-важно решение. Какво искаш от живота.

— Знаеш какво искам!

— Да — изненада я той със съгласието си. — Мисля, че и ти знаеш. Въпросът е дали ще имаш смелостта да приемеш факта! Колко време ще ти трябва да осъзнаеш, че има и нещо повече от изкачването по стълбичката на успеха и връзката с хора като Деймън Филдинг. Който не знае какво значи да желаеш и да се нуждаеш от една жена, така както аз имам нужда от теб. Крейг намери кураж да тръгне сам по пътя, който си е избрал. А ти, Брена? Ще можеш ли да го направиш или ще се скриеш в кулата си от слонова кост и ще ме принудиш да те измъкна оттам насила?

Ужасена, Брена опита да се успокои. Не биваше да му позволява да й говори всичко това! Тя бе разумен човек, който знае как да намери изход от всяко положение. Нямаше да се остави на този мъж да я промени. Трепереше цялата от обида и страх.

— Ако реша да се скрия в моята кула, както ти се изрази, уверявам те, няма начин да ме измъкнеш от там! Аз направлявам сама живота си и не ще позволя да ме манипулираш или контролираш. Не си въобразявай, че имаш някакви права над мен само защото сме били в леглото няколко пъти!

— Колко пъти дойдох против твоето желание и без покана? — отвърна сурово той.

Е, това вече бе прекалено! И Райдър бе виновен за всичко! Ръката й описа забавено движение и, ако искаше, той имаше възможност да избегне удара. Вместо това остана неподвижен. Пръстите й очертаха червена следа по лицето му.

Настъпи тишина. С някакво удивително вътрешно спокойствие Брена гледаше мъжа, когото току-що бе ударила.

— Когато прилагаш насилие — отбеляза накрая Райдър, — трябва да си готов да посрещнеш възможността, то да ескалира.

— Искаш да кажеш, че ще ми го върнеш?

— Наистина ли мислиш, че мога да те ударя? — запита удивен той.

Брена затвори очи от срам и неудобство.

— Не. Няма да го направиш, макар да го заслужавам.

Въздъхна и опита да се успокои. Когато погледна отново, Райдър вървеше към своето бунгало.

Привечер Брена замислено седна пред камината. Не можеше да си легне, без да му каже лека нощ. Тя бе създала конфликта. И тя трябваше да го оправи. След плесницата, той не се показа навън. Сигурно бе прекарал следобеда с новата си книга. Беше точно такъв, каза си нещастно Брена. Така дяволски добре се контролираше, че сигурно бе изхвърлил случката от главата си и се бе хванал за работа. Тя пък не можеше да прочете и една страница от списанието, което лежеше в скута й вече цял следобед.

Вдигна очи към огъня и се опита да осмисли нещата. Да намери начин да ги оправи. Райдър нямаше права над нея, без значение как интерпретираше желание то й да се люби с него. Вероятно ще бъде най-добре да остави пукнатината да се задълбочи. Това ще спомогне да прекъснат връзката навреме. Нали днес сутринта си помисли, че може би е влюбена в него!

Така. Ще бъде по-просто да използва момента, за да отдалечи Райдър от себе си. Влюбена в него! Та този мъж изобщо не бе подходящ! Беше лудост и детинщина да позволи на чувствата да ръководят действията й! Райдър бе различен. Напълно различен от всеки друг. Естествено бе да я привлича. Но това не означава, че една трайна, истинска връзка може да бъде изградена само върху физическо привличане! Солидните връзки не се градяха на секс, нито на мъжки декларации за притежание.

Но Брена знаеше, че не е така просто. Неволно си спомни за героя от „Операция Живак“. Мъжът с чувство за чест, благородство и правда. Мъжът, на когото можеше да се вярва. Като Райдър.

Не, напомни си отново тя. Нямаше работа с такива като Райдър Стърн. Трябваше да дружи с хора като Деймън Филдинг. Той разбираше начина й на живот, амбициите й, кариерата й. Имаше модерни схващания относно приятелството. И само защото Крейг не го харесваше, не значеше, че не е подходящ за нея. Крейг и Райдър гледаха по един и същ начин на света. Те бяха от едно тесто. Различно от нейното.

Брена Луелин си беше Брена Луелин и имаше свой път в живота. Свой избор. Беше добре, че Крейг взе своето решение, но и тя бе избрала своя път и той не беше същият. Не водеше към мъже като Райдър Стърн.

Всичко това обаче не променяше основния въпрос, който стоеше пред нея. Дължеше му извинение. Макар че бе по-умно да остави нещата така, съществуваха чест и възпитание, които бяха по-силни.

Дължеше му не само извинение. Дължеше му и благодарност за спокойния начин, по който й помогна с Крейг.

Да, дължеше всичко това на Райдър. Вроденото достойнство й подсказваше да направи първата стъпка и да се извини. С въздишка Брена стана и облече коженото си сако. Навън сигурно бе станало студено.

Когато излезе, видя, че в бунгалото му не свети. Нима си бе легнал? Тя погледна часовника си. Беше по-късно, отколкото предполагаше. Сигурно ще трябва да почака до сутринта.

Но нещо я подтикна да върви. Не можеше да чака. Трябваше да свърши всичко колкото е възможно по-скоро. И без това мина много време. Вървеше и си повтаряше, че това не е нищо повече от извинение и благодарност. И дума не можеше да става, че приема изискванията му! Стигна до вратата. Сигурно си бе легнал. Е, ще трябва да стане, за да чуе какво има да му казва. След като веднъж бе взела решението, нямаше връщане назад. С твърда стъпка заобиколи къщата и неочаквано осъзна, че отново е тръгнала да прескача през прозореца. Същия, през който се опита да влезе първата нощ!

Брена спря. Райдър би трябвало да е вътре. Ще почука на стъклото и той ще да я чуе. Какво облекчение, че ще бъде тъмно, докато се извинява. Идеята й се стори привлекателна. Приближи до прозореца и вдигна ръка. В стаята не се виждаше нищо.

— Райдър? — извика тихо тя.

Никакъв отговор. Никакъв звук. Почука още веднъж.

— Райдър, аз съм, Брена. Трябва да говоря с теб. Само за момент.

Защо, по дяволите, шепти?

Когато отново никой не отговори, тя се замисли дали да не се върне. Щеше да се извини сутринта. На дневна светлина. Ужас! Тази мисъл я накара да опита отново. С всяка фибра на тялото си желаеше да приключи този въпрос още сега. Внимателно бутна прозореца и надникна вътре. Все още не виждаше нищо, освен смътните контури на леглото. Не знаеше дали той лежи там. Намръщи се и прехвърли крак през перваза.

— Райдър? Буден ли си?

Седеше на рамката на прозореца и се взираше в мрака. Може би бе в банята. Или си миеше зъбите. Може би изобщо не беше си легнал.

— Буден съм.

Гласът не дойде откъм леглото, а от тъмнината зад нея. Брена ахна и инстинктивно понечи да се върне. Мъжът я спря, като сложи ръка върху бедрото й и го притисна. Тя застина, а когато видя лицето му, малко се уплаши. Изглеждаше страшен в полумрака. Беше по къси панталони и в мускулестото стройно тяло имаше нещо първобитно и езическо. Изражението на сребристите очи бе неразгадаемо, но ръката върху бедрото й не трепваше.

— Мили Боже! Уплаши ме! Мислех, че си в леглото. Когато не отговори на почукването, дори реших, че изобщо не си в стаята.

— Чух те да обикаляш. Не бях съвсем сигурен какво да мисля, като знам навика ти да прескачаш през прозорците! Затова реших да ти дам няколко минути и да видя докъде ще стигнеш. Сега може ли да си направя заключения? — Пръстите му се впиха в плътта й, но очите му останаха неразгадаеми.

Брена реши да обясни всичко на минутата. Нали за това беше тук!

— Райдър, дойдох по няколко причини. Първо, дължа ти извинение за тази сутрин. — Опита се да говори твърдо. — Загубих самообладание. Единственото, което мога да кажа, е, че съжалявам. Насилието никога не е отговор!

— Но дава, както съм отбелязвал и друг път, чувство за удовлетворение — отвърна сухо той.

— Е, този път не — ледено продължи тя. — Срамувам се и се чувствам като глупачка. Единственото обяснение е, че бях на края на силите и търпението си.

— Да. — Последва пауза и понеже Брена не каза нищо, той продължи. — А другите причини?

Тя въздъхна.

— Исках да ти благодаря, че помогна на Крейг и на мен. Някак си успя да ни убедиш. Мисля, че нещата щяха да се развият много по-зле, ако с него бяхме сами. А ти каза, че, ако Крейг попадне в беда, ще го измъкнеш, а също и че ще се грижиш за мен. О, не мога да обясня точно! Може би само присъствието ти направи нещата по-лесни.

— Така. Друго?

Брена се поколеба. Нямаше намерение да му казва останалото. Нямаше нужда да признава всичко. Но вродената й честност, а може би и тъмнината, й помогнаха да бъде искрена докрай.

— Ти… може би имаш право. Завиждам малко на брат си.

— Защото успя да направи завоя, който ти не можа преди години ли?

Гласът му бе неумолим. Нямаше и нотка съчувствие в него.

— Може би част от мен се чуди какво ли би станало, ако не бях избрала този път. Но това е естествено, нали? Всеки си мисли така от време на време. Избрах академичния живот и съм доволна. Аз не съм като теб и Крейг.

— Дори съвсем мъничко?

— Не — твърдо отвърна тя. — А дори и да съм била, вече е късно. Отдавна тръгнах по другия път.

— Никога не е късно, Брена. Няма задръжки, които ни карат да останем верни на кариерата или на работата си. Единствените правила, които трябва да следваме в живота, са нашите собствени, тези, които сами сме си създали.

— Но аз съм щастлива в моя свят, по дяволите! — неочаквано избухна тя. — Доволна съм от това, което правя. Може понякога да се колебая, или да искам да надникна и от другата страна на живота, но не и да остана там. Аз съм преподавател по философия и това ми стига. Не храня никакви тайни симпатии към авантюри и приключения. Дори не одобрявам нещата, които ти си правил, какво остава да им се възхищавам! Харесва ми моят живот… Поне голяма част от него! — добави тя, като помисли за кражбата. — Но във всяка професия има честни и нечестни хора, нали?

— Добре, значи си щастлива в своята кула. Това е твоето решение. Но остава още един въпрос, Брена.

Тя го изгледа с подозрение.

— Какъв?

— Нашата връзка. Имам някакви права и ти не можеш нито да ги оспорваш, нито да философстваш. Чакам да го осъзнаеш с разума си, така както го осъзна с тялото си.

— Не! — Тя направи рязко движение, но ръката му я стисна предупредително. — Райдър, с теб сме от различни светове. На мен ми е необходим някой от моя свят. Който да разбира амбициите и кариерата ми. И начина ми на мислене. Връзката ни е временна. На теб ти трябва друга… по-вълнуваща и лекомислена жена.

— Ние се желаем и нуждаем един от друг, скъпа — прекъсна я той. — Още колко време ще ти трябва, за да го разбереш?

— А какво ще кажеш за любовта? — Сама се учуди, че намеси най-нерационалния аргумент, който сигурно щеше да предизвика най-рационалния спор.

— Какво за любовта? Аз говоря за ясни, основни концепции, а не за разни смътни, мъгляви и неопределени неща като любов. Ти си интелигентна жена. Погледни фактите в очите. Ти ме искаш, въпреки че малко се страхуваш.

— Не се страхувам от теб! — извика ядосано тя.

— Напротив. Страхуваш се какво ще донеса в твоя уютен, добре организиран живот. Ако съм до теб, може да се изкушиш и да се поддадеш на авантюристичната страна от характера си. Всъщност само фактът, че дойде при мен, те извади на бойното поле. Предупредих те, че това, което ми даде, значи много за мен. А ти се уплаши, защото не се вмествам в твоя малък спретнат и чистичък свят. Уплаши се, защото не съм от него. Все пак намери куража да дойдеш тази вечер.

— Дойдох да се извиня — сърдито каза тя, — а не за да ме въвличаш в подобен смахнат спор! Лека нощ, Райдър!

За нищо на света не би си признала, че тръпне от желание да я грабне и занесе в леглото. Това щеше да направи всичко толкова по-лесно!

— Лека нощ, Брена. Извиненията ти са приети.

Райдър отмести ръка от бедрото й. Не я спря и тя прескочи обратно навън. Гласът му я настигна в тъмнината.

— Брена?

— Да?

— Можеше да го спреш.

— Крейг ли?

— Трябваше само да му кажеш за неприятностите си. За кашата в колежа. Ако бе разбрал, че имаш нужда от подкрепа, нямаше да тръгне. Докато не се оправи всичко.

— Нямаше да бъде честно — възрази тя. — Щеше да бъде нещо като емоционално изнудване.

— Зная. — Брена усети, че той се усмихва в мрака. — А ти си жена на честта, нали? Предпочиташ честната игра, дори когато знаеш, че ще загубиш. Лека нощ, мила. Спи спокойно.