Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (7)

Седма глава

Държеше я като в люлка. Тя прислони глава на рамото му. Дъхът му докосна косите й. Той я желаеше. Беше лесно, много лесно да забрави всичко и да се отдаде на нощта и мъжа, който я прегръщаше.

— Е, скъпа? — настоятелно попита той. — Ще получа ли моята покана?

— Мисля, че вече се самопокани — вдигна очи Брена и зарови пръсти в косата му.

— Ти ще трябва да изречеш думите. Не искам да остават никакви недоразумения.

— За това кой кого съблазнява ли?

— Точно така.

— Райдър, не искам отговорности тази нощ. Цял ден избягвах да взема решение за най-важните неща в живота си. Не искам да ги вземам и сега. Разбираш ли?

— Да — изненада я с отговора си той. — Искаш това решение да го взема аз. Аз да поема отговорността и за двама ни.

— Това ме прави слаба, нали?

— Прави те уязвима — усмихна се Райдър и прокара ръка през косите й. — Сигурна ли си, че можеш да ми се довериш? Че ще взема правилното решение? Знаеш мнението ми, че си принадлежим.

— Не говори за това — изплака тя. — Не искам да мисля за никакви усложнения!

— Добре, скъпа моя. Само утре не забравяй, че си прехвърлила цялата отговорност върху мен.

Брена мълчеше. Отпусна се с въздишка, а той леко захапа ухото й. Да, този път бе много по-лесно. Тя потъна в удоволствието да бъде желана, защитена и пазена от някого. Плъзна пръсти по гърдите му. Намери първото копче на ризата и го разкопча.

— Райдър… — едва прошепна тя, когато палците му погалиха зърната през меката тъкан на блузата. — О, Райдър…

— Така добре се чувстваш в ръцете ми, нали? Благодаря ти, мила, че остави решението на мен. Няма да съжаляваш. — Ръцете му неспирно галеха тялото й, разпалваха страстта й.

Когато пръстите й докоснаха гърдите му, той простена. Звукът сякаш я насърчи и тя продължи надолу, докато стигна неопровержимото доказателство за възбудата му.

— Виждаш ли какво направи с мен! Не е лесно човек да остане спокоен, когато така неистово желае една жена!

Брена потръпна при признанието за женската си сила.

— Магьосница. Само помни, че остави всичко на мен!

Тя му се усмихна подканящо и вдигна устни за целувка. Той се подчини. Сетне я притисна към възглавниците с цялата си тежест. Разпалваше огън в нея, сякаш най-естественото нещо в света бе да му принадлежи. Ръката му се плъзна между бедрата й. Очите му срещнаха нейните. Докосването беше жест на притежание, а погледът му я караше да признае това.

— Кажи, че ме желаеш, скъпа! — заповяда с невероятна нежност Райдър.

— Желая те! — Думите излязоха сами от сухите й устни.

— Подлудяваш ме, Брена!

Той я съблече бавно под танцуващите пламъци на огъня. Когато остана да лежи гола на дивана, Райдър стана и свали черните си джинси. Сетне коленичи до нея и покри с целувки тялото й — от шията до пръстите на краката.

Очите й се плъзнаха жадно по стройното му тяло. В косите му играеха отражения от пламъците. Той погали бедрата й, пръстите му потърсиха разтопената сърцевина…

Докосването изтръгна от устните й вик и тя затвори очи. Райдър целуна отново гърдите й.

— Скъпа, ела. Искам да те чувствам — прошепна той и я привлече върху себе си. Полудяла от желание, тя започна да обсипва с целувки тялото му. Опияняваше се от реакцията му. Завладя я някаква примитивна радост от способността й да разпалва желанието му. Докога ли ще издържи той, преди да изгуби контрол над тялото си. Беше игра, в каквато никога досега не бе участвала.

Райдър обхвана главата й и отпи от устните й. Сетне се отпусна отново в блаженство под нежните й целувки.

Брена застана на колене и потърси с устни малките плоски зърна на гърдите му.

Мъжът вече не бе в състояние да остане безучастен. Обхвана хълбоците й и я притисна към себе си. Ръцете й се впиха в раменете му. Телата им се сляха в чувствена плетеница.

Брена потъваше все повече и повече в непознатата действителност на една нова вселена. Райдър я следваше неотлъчно и когато достигнаха кулминацията, виковете им се сляха в едно.

Тя притихна в обятията му, телата им останаха сплетени. Когато мъжът проговори, дъхът му раздвижи косите й.

— Ти си така невероятно отзивчива. Сякаш избухваш в ръцете ми. Само това е достатъчно да те държа под ключ. Не мога да понеса мисълта друг мъж да те докосва, сега, след като си моя. Никога не съм се чувствал толкова…

— Предан? Влюбен? Изискващ? Ревнив?

— Взе ми думите от устата — отвърна той с усмивка, в която имаше нещо заплашително. — Внимавай, скъпа. Ще бъда един много предан, влюбен, изискващ и ревнив любовник.

— Основната ти техника да правиш любов явно е изключителна въпреки тези спънки и неудобства. Защото никога досега не съм избухвала в ръцете на мъж.

— Брена!

Той я притисна към себе си и ръцете му се плъзнаха по тялото й. Беше ласка, нежна и гальовна, както никога досега. Брена потръпна. Настани се удобно в прегръдката му и двамата се загледаха в умиращите пламъци на огъня.

— Трябваше да те задържа още първата вечер, когато се опита да влезеш през прозореца. Щеше да бъде много по-просто.

 

 

Но на следващата сутрин Брена се събуди с чувството, че нищо не е толкова просто. Остана да лежи до Райдър. Мислеше за всичко, което бе отложила да реши, и се чудеше откъде да започне. Обърна бавно глава към него и загледа с любов лицето му. Беше я прелъстил вчера. Но това бе нещо, на което не можеше да устои. В прегръдките му бе открила неизпитвано до сега чувство. И беше щастлива.

А сега бе настъпило утрото и с него се бяха завърнали всички въпроси, които чакаха решение.

Тъмните мигли трепнаха и Райдър отвори очи. Привлече я към себе си и я целуна.

— Скъпа, изглеждаш чудесно в леглото ми! — усмихна се той.

Мили Боже, завива ми се свят само при вида на тази негова усмивка, помисли Брена. Влюбена съм в този мъж! И това е ужасно! Той не е за мен! Просто не е възможно да е мъжът, от когото се нуждая.

— А ти няма да изглеждаш зле, ако изтриеш от лицето си този отвратителен израз на мъжко задоволство — опита да се пошегува тя. Освободи се и седна на края на леглото.

— Нима ме обвиняваш, че се чувствам успокоен, понеже зная, че в бъдеще няма да моля за покана? — Той нагласи възглавниците зад гърба си и се облегна удобно. Сребристите очи я поглъщаха. Брена притисна чаршафа до брадичката си и се обърна да го погледне.

Защо беше такъв? Защо не беше като Деймън? Някой от нейния свят?

— Джентълмените винаги чакат покана, Райдър — отвърна натъртено тя.

— Но не и от жената, която им е прехвърлила цялата отговорност — поправи я той. — Снощи ти направи точно това, Брена Луелин.

— Само за снощи!

— Завинаги.

Тя премита, изненадана от убедения му глас. Запази спокойствие, Брена. Опитай да се овладееш! Сигурно има начин за оправяне на нещата. Господ да ти е на по мощ! Необходимо й бе време да помисли. Трябваше да подреди бъркотията от чувства, които изпитваше към този мъж.

— Не си ли въобразяваш прекалено много само въз основа на случилото се снощи?

— И предишната нощ — добави той. — Не забравяй за нея, скъпа. — Неочаквано я повали върху себе си. В дълбочината на очите му се смееха сребристи дяволчета, но в докосването му имаше невероятна нежност. — Въобразявам си, че ще бъда единственият мъж в живота ти. Въобразявам си, че няма да се отметнеш, след като снощи изцяло ми прехвърли отговорността. За всичко.

— Това вече е прекалено!

— И какво ще направиш? Позволи ми да ти напомня, че съм по-силен от теб!

Само ме дразни, каза си Брена. Само ме дразни и дърпа юздите. Може да беше нервна и изтощена, но не трябваше да губи самообладание. Райдър си играеше с нея. Трябва да бъде спокойна и уверена, докато се освободи, за да помисли сериозно.

— Силата не решава всичко. Например не е помогнала много на динозаврите.

— Лош пример. Динозаврите никога не са комбинирали мозък и мускули, мила. — Той отметна чаршафа и стана от леглото. Загледа я усмихнат с ръце на бедрата. — Познай кой от двама ни ще спечели. Цялата ти чудесна наука няма да ти помогне.

Преди да успее да му отговори, Райдър се наведе, грабна я и я метна на рамо.

— Какво правиш? Пусни ме! — развика се Брена, но се смееше, въпреки нежеланието си. Просто не можеше да устои на момчешкото му настроение. И освен това беше влюбена в него.

— Ще те науча как да ми търкаш гърба. Винаги съм мечтал някой да го прави само за мен.

— Това най-съкровени мечти ли са? — запита саркастично тя и заби нокти в гърба му.

— Ау! — извика той и я шляпна по дупето. — Дяволски съкровени.

Отиде в банята и пусна душа, като продължаваше да я държи на рамото си.

— Но това е нелепо!

— Започвай да търкаш!

Мина цял час, докато се освободи и то само защото успя да го убеди, че трябва да се върне в своето бунгало, за да се преоблече.

— Ако престанеш да си играеш с мен като с кукла, може да ти направя палачинки — сама предложи тя. Мисълта да му приготви закуска бе много приятна.

— Чудесна идея — съгласи се доволно той.

Но да остане сама с мислите си не бе така лесно, както си представяше. Мотаеше се боса в кухнята, бъркаше палачинковото тесто и се опитваше да се концентрира върху кризата, настъпила в живота й.

Не беше честно толкова неща да се струпат отведнъж на главата й! Кариерата й бе пред провал. В живота й нахлу мъж, за когото не бе и помисляла. Е, твърде много й дойде!

Как да постъпи? Тя си каза, че що се отнася до работата й, трябва да намери най-логичния път за действие, който да задоволи вътрешното й чувство за чест и истина. Този проблем сякаш бе по-лесен. Но какво да прави с любовта си към Райдър Стърн? Мъжът, който смяташе това чувство за сълзливо и сантиментално нещо? Един летен флирт? Прехапа устни. Трудно й бе да мисли за него по този начин.

Тъкмо слагаше масло в тигана, когато на вратата се потропа. Стана й смешно, че Райдър чука, след всичко, което преживяха заедно през последните два дни. И нощи. Усмихната отиде да отвори.

— Крейг!

Брена изумено загледа тъмнокосия млад мъж на прага и след миг се хвърли в прегръдките му.

— Крейг Луелин, да не би да ти е домъчняло за мен или просто искаш да прекараш няколко дни на езерото Тахо? — Тя със смях придърпа брат си вътре. — Идваш точно навреме. За закуска. Влизай.

— Благодаря. Знаеш, че винаги съм гладен. Как е тук, Брена? Харесва ли ти?

Крейг влезе, прегърнал сестра си през рамо. Имаше тъмната коса на рода Луелин и кехлибарените очи на сестра си, но Брена винаги бе смятала, че е много по-хубав от нея. Естествени сестрински чувства, помисли си тя, като го гледаше с усмивка. Тялото му бе гъвкаво и стройно, чертите на лицето — мъжествени. Брена знаеше, че жените не могат да устоят на чара му, макар че досега не се бе обвързвал сериозно. С изключение на абитуриентската вечер, когато се прибра вкъщи и заяви, че е влюбен. Всичко свърши след седмица, разбира се, припомни си Брена. Тогава бе много доволна от подобен развой на събитията.

— В Бъркли всичко наред ли е? Мислех, че ще изкараш няколко летни курса.

— Всичко е наред — каза бавно брат й и седна.

— Радвам се да те видя, Крейг. Но как така си тук по средата на седмицата? Мислех, че нямаш много свободно време. Зная колко са наситени летните курсове.

Той си пое дълбоко дъх.

— Брена, дойдох да ти кажа… нещо за догодина.

Тя замръзна пред чекмеджето, в което търсеше прибори.

— На есен няма да се върна в университета.

Всички проблеми в живота й се изпариха.

— Крейг, не! Не можеш да зарежеш всичко! Не и сега, когато си стигнал почти до края. Не можеш!

Закуската бе забравена. Брена прекоси стаята и застана пред брат си. Лицето й изразяваше протест, възмущение и изненада. Той обаче неумолимо продължи:

— Моля те да ме разбереш. Достатъчно съм учил. Искам… да изляза навън и да видя света. Имам възможност да започна работа на един товарен кораб другия месец.

— На кораб?!

Устните на младия мъж се свиха при недоверието в гласа й. Но гласът му остана безизразен.

— Това е уникална възможност и освен това е нещо, което страшно много искам. Смятам, че е точно за мен. Разбираш ли? Последната година в университета… не се чувствах добре. Само си губих времето…

— Не можеш ли да изчакаш още една година? Крейг, образованието е важно. Нима ще зарежеш всичко точно сега! — Пръстите й стиснаха стола. — Остава ти толкова малко!

— И ще получа диплома, от която няма да имам нужда. Нито полза. Брена, ще стана преподавател по история, по дяволите! Нали знаеш какво значи това? Единственото, което ще мога да направя, е да ида в някое училище. А това е последното, което искам!

— Но струва много повече отколкото да плуваш на някакъв си товарен кораб! Крейг, та това е лудост! Прилича ми на детските бръщолевения да избягаш от къщи, за да тръгнеш с цирка!

— Не, аз го искам — повтори спокойно той.

Тя прочете твърдата увереност по лицето му и й се доплака. Да стигне дотук и да захвърли всичко! Не! Не може да допусне подобно нещо! Трябва на всяка цена да го вразуми!

— Моля те, Крейг — започна отново, като се мъчеше да овладее гласа си. — Още само една година. След това можеш да решиш дали наистина искаш да напуснеш академичния живот. Но поне ще имаш диплома, с която да започнеш, ако промениш решението си.

— Винаги мога да се върна и да продължа, ако поискам…

Втора сутрин поред Брена бе така изненадана от ранния си посетител, че не усети отварянето на вратата. Едва когато чу пълният със заплаха глас, осъзна присъствието на Райдър.

— Това май започва да се превръща в навик? Да намирам непознати мъже на закуска всяка сутрин при теб не е най-любимият ми начин за започване на деня!

— Райдър! — Брена го погледна уплашено. — Почакай, това е…

Но Крейг бе по-бърз от нея. Вече бе станал и тръгнал към непознатия. Явно бе учуден от думите му. Брена усети у брат си вътрешно напрежение, подсказващо готовността му за бой, но когато младежът заговори гласът му бе спокоен.

— Аз съм Крейг Луелин. — Издържа сребристия студен поглед на Райдър и продължи: — Брена ми е сестра.

— Ами да, с тези коси и очи очевидно сте роднини. — Напрежението изчезна в мига, в който Райдър подаде ръка на Крейг. Усмивката му го подканяше да прости мъжкото предизвикателство преди секунди. — Аз съм Райдър Стърн.

Крейг пое подадената ръка и отвърна също с усмивка.

— Вие явно смятате, че имате някакви права, свързани с присъствието на други мъже при сестра ми?

— Крейг! — извика предупредително Брена.

— Всички възможни права на света — отвърна Райдър. Седна на един стол и се усмихна. — Тя ми принадлежи.

— Не го слушай, Крейг. Той е в това… настроение цяла сутрин.

— Цяла сутрин ли? — Крейг ги изгледа подозрително, първо нея, после Райдър. Погледът му бе пълен с въпроси.

За пръв път в живота си Брена осъзна, че нещата са се променили. Нейното малко братче бе започнало да задава въпроси. Знаеше, че изчервеното й лице няма да остане незабелязано и от двамата.

— Иска ли някой чай? — неочаквано запита тя и стана.

— Все още е малко смутена от ситуацията — обясни Райдър.

— Напълно разбираемо — съгласи се Крейг. — Мъжете, с които Брена излиза, нямат навика да заявяват, че им принадлежи. Те говорят различно.

— Попитах иска ли някой чай!

— Много мило, Брена — съгласи се Райдър. — Сигурен съм, че и Крейг иска. — Той се обърна към него и запита: — И как говорят?

— Трябва да сте разбрали, че не е имало много мъже в живота й. Докато ходех на училище, бе заета с къщата, с мен и кариерата си. Не й оставяше време за личен живот. По-късно, един-двамата, които ми представи, говореха все за кариери, професии и имаха общи интелектуални интереси. Изповядваха повече лична свобода в отношенията, отколкото подобна старомодна концепция за притежание. Мъже, които вероятно щяха да започнат любовни романчета със студентките си шест месеца след сватбата с Брена.

— Крейг! — С побеляло лице тя се обърна към брат си. — Каза достатъчно. Сега млъкни!

— Извинявай — отвърна той, усетил, че наистина е бясна. — Ти си разстроена. Не трябваше да те дразня по този начин.

— А защо си разстроена? — запита Райдър, докато тя с трепереща ръка сипваше палачинката в тигана.

— Това е личен въпрос. Между мен и Крейг.

— Ако наистина си толкова разстроена, по-добре ми кажи причината — повтори студено той. Брена чувстваше присвитите му очи да я пронизват, но не вдигна глава.

— Не искам да говоря за това.

Райдър прикова поглед в Крейг.

— Имаш неприятности ли?

Крейг се стресна от студената любезност в гласа му.

— Не — отвърна бързо. — Нямам. Просто… напускам университета. Затова дойдох, за да й кажа.

— И тя се разстрои? Какво смяташ да правиш, Крейг?

Брена застина и зачака отговора. Двамата мъже явно я бяха изключили от разговора.

Крейг се поколеба. Сетне въодушевено разказа всичко. Когато свърши, седна и сякаш зачака мнението на Райдър като нещо изключително важно.

Райдър мълчеше. Беше опрял лакти на масата, вперил поглед в брат й.

— Абсолютно ли си сигурен, че го искаш?

— Абсолютно — отвърна Крейг. Изобщо не погледна към нея.

— Как се казва товарният кораб?

Крейг каза някакво име и Райдър кимна замислено.

— Чувал съм го. Знаеш ли нещо за работата там?

— Не много. Обещаха да ме обучат.

— Това е тежка работа, Крейг.

— Зная.

— Пътувал ли си някога по море?

— Не, никога.

— Ами, добре — неочаквано каза Райдър. — Ще ти бъде интересно. Помни, че винаги можеш да слезеш на сушата, ако стане много напечено. Не е като да се запишеш в армията.

Облекчението на брат й беше очевидно.

— Ще го помня. Ти някога правил ли си нещо подобно?

— Попътувал съм по света. Исках да събера опит. Вероятно струва колкото пет университета.

— Стига! Млъкнете и двамата! — извика Брена. Гневът просто я изгаряше. — Крейг, това са абсолютни глупости и ти го знаеш. Райдър, нямаш право да го окуражаваш по този начин. Това е семеен въпрос и, моля те, не се меси!

— Скъпа, знаеш, че всичко, което се отнася до теб, ме засяга. Крейг трябва сам да вземе решение. Освен, че ти е брат, той е и мъж. Сам ще прецени какво иска от живота.

— Ти нищо не разбираш! Остава му още само една година! Стигнал е толкова далеч. Защо да не завърши? Ами ако се случи нещо? Ако попадне в беда, както сина на Гарднърови?

— Ако попадне в беда, аз ще го измъкна — отвърна уверено Райдър.

Брена го загледа безпомощно. Сетне се обърна и излезе от бунгалото, като забрави палачинката на печката.