Чарлс Шефилд
Превъзходство (24)

Глава 23

Ако Ханс Ребка беше запитан — без да му се даде време да мисли — колко време беше минало от напускане на „Иърбъс“ до завръщане с Дариа Ланг и останалите, може би щеше да каже петнайсет или двайсет часа. Във всеки случай сигурно повече от дванайсет. Той се стресна, когато, след като акостираха, погледна в корабния дневник на „Индълджънс“ и разбра, че са минали по-малко от три часа.

Изглежда на борда на „Иърбъс“ нищо не се беше променило. Корабът се движеше по същата висока орбита, тих и очевидно безлюден. Когато се появиха от трюма, никой не излезе да ги поздрави.

Ребка тръгна към мостика. Всички го следваха, не защото беше необходимо, а защото бяха твърде изтощени, за да помислят да вършат нещо друго. Изключение правеше единствено Далсимър. Полифемът отиде при най-близкия реактор с единственото намерение, което беше очевидно за всички.

— Ах, оставете го да го направи — промърмори Ненда, като видя озадаченото лице на Дариа. — Погледнете му цвета. Няма да е годен за нищо, докато не получи стимулираща доза лъчев нектар. И затвори онази проклета врата на реактора зад себе си! — извика той, когато Далсимър мина покрай него.

Двамата вървяха последни в групата. Дариа пиеше от всяко кранче, докато се почувства като търкаляща се бъчва с вода. И двамата бяха изтощени, вървяха и не говореха за нищо. Или по-скоро тя беше изтощена, а Ненда говореше за нещо, но Дариа беше твърде уморена да проумее какво. Той изглежда се опитваше да формулира някакво твърдение, но после се отклони от него. Накрая тя го потупа по ръката и каза:

— Не точно сега, Луис. Много съм уморена за задълбочено мислене.

Той изръмжа своето несъгласие.

— Сега трябва да говорим, Дариа. Това може би е единственият ни шанс.

— Разбира се, че не е. Ще говорим по-късно.

— Не можем да го направим по-късно. Трябва да бъде сега. Знаете ли каква поговорка имат сикропеанците? „Отлагането е най-сигурната форма на отказ.“

— Не съм я чувала — Дариа се прозя. — Защо просто не изчакате и не ми го кажете утре? Тя продължи напред, смътно разбираща, че той не е доволен от нейния отговор.

Ненда я последва притиснал под ръка невръстното зардалу. То оглеждаше наоколо със светли, любопитни очи и се опитваше да се измъкне достатъчно, за да клъвне гърдите му. Той въздъхна, тупна го по главата и ускори темпото, докато се изравни отново с Дариа. Ненда сложи ръка през раменете й и я притисна към себе си, но по пътя към командната зала на „Иърбъс“ не каза нищо повече.

Ханс Ребка беше в командната зала от две минути, загледан в една от нишите на огромното помещение. Раменете му бяха отпуснати от умора, но като видя ръката на Ненда около раменете на Дариа, той бързо се изправи.

Тя познаваше това негово изражение. За да избегне спора, Дариа се освободи и сама забърза към нишата — и получи най-големия шок. Там беше Атвар Х’сиал, наведена до опуснатото и притихнало тяло на Д’жмерлиа.

Д’жмерлиа! Дариа беше го видяла как изчезна на Дженизий. Той не можеше да е тук, да лежи на пода на командната зала.

— Д’жмерлиа… — започна тя и млъкна.

Главата й сякаш беше пълна с мъгла и мислите й се лутаха. Не знаеше откъде да започне.

— Ат казва, че Д’жмерлиа се оправя — съобщи Ненда. Той я беше последвал до нишата. — Тя е във връзка с него. Казва, че още не е съвсем в съзнание, но състоянието му се подобрява. Трябва само да бъдем търпеливи и да изчакаме една минута.

Д’жмерлиа беше започнал да стене и да мърмори. Дариа се наведе над него. Говореше на език, който тя не разбираше. Дариа огледа групата.

— Някой познава ли този език?

— Да, аз го познавам — отвърна Е. К. Тали. — Но не го разбирам. Това е родният език на Д’жмерлиа; езикът на един възрастен ло’фтианец. За съжаление в централната база данни няма речник за него. Подозирам, че никой от тази група не говори този език.

— Това няма значение — добави Ненда. — Човешката реч на Д’жмерлиа има някакви смущения, но всичко ще бъде изразено с феромони. Атвар Х’сиал може да ми каже какво се опитва да съобщи Д’жмерлиа и аз ще ви го предам. Ат казва, че може би ще минат две минути преди да разберем, но тя иска да бъдем готови за това. Калик осигури ми режим за компютърен запис.

Хименоптата кимна, лапите й се задвижиха над пулта. Тя очевидно се беше възстановила от шока след по-раншната си среща с изчезналия Д’жмерлиа. Сега беше кацнала на перилото на пулта и гледаше внимателно ло’фтианеца и Атвар Х’сиал, която стоеше във въздуха над него разтревожена.

Дариа забеляза, че Калик използва средните си лапи. Един преден крайник липсваше. Какво беше станало с него? Никой не си направи труда да спомене за това. Тя погледна Луис Ненда. Ръцете му бяха покрити с мехурчета от контакт с някаква гореща или корозионна течност. Тези двамата бяха най-зле физически, но и другите не изглеждаха много по-добре. Всяко лице и тяло беше помръкнало от умора и покрито с мръсотия.

Самата Дариа сигурно също изглеждаше толкова зле. А вътрешно беше по-зле, отколкото външно. Чувстваше се на хиляда години.

Комичният характер на цялото усилие я порази. Да очаква тази разнородна, ранена и изтощена група от осакатени роби да разбере нещо, и то не какво да е, а тайните на Дженизий и забулващия я пояс от сингулярности…

Това беше някаква шега. Само че тя не можеше да се смее на нея. Тя дори вече не можеше да се ядоса. И не беше готова да посрещне най-голямата от всички загадки — самото присъствие на Д’жмерлиа.

— Как може той да бъде тук? — Дариа се усети, че произнесе гласно въпроса и посочи към ло’фтианеца. — Той беше на Дженизий с мен и Тали. А после изчезна… във въздуха.

Те не се изсмяха на нейното твърдение, което щеше да бъде съвсем основателно.

— Д’жмерлиа е бил също на „Иърбъс“ с Джулиан Грейвс — каза Ребка и въздъхна. — И е изчезнал оттук. Беше и с нашата група на Дженизий. И изчезна оттам. А после, преди няколко часа, се върна на корабното ядро… в безсъзнание. Не питайте мен, Дариа. Вие сте добра по теориите. Какво е вашето обяснение?

Оптическа измама. Огледала. Магия. Мислите на Дариа излизаха от контрол.

— Нямам обяснение. Това е невъзможно.

— Тогава почакайте още една секунда и може би ще чуем Д’жмерлиа сам да обясни случилото се — Луис Ненда посочи Атвар Х’сиал. Хоботчето на сикропеанката се размахваше над тялото на Д’жмерлиа, докосвайки лимоновожълтите очи на късите рогца, а чувствителните антени галеха тясната глава. Д’жмерлиа потрепваше и мърмореше в отговор на нейното докосване. Дариа и другите не чуха нищо разбираемо, но Луис Ненда неочаквано заговори.

— Ще се опитам да го предам дословно, ако мога — той остави малкото зардалу върху едно от креслата пред командните пултове, където то се закрепи здраво с множеството си смукала и се опита да отхапе с човка от меката тапицерия. — Ат ще задава въпроси, ще ми предава точно отговорите на Д’жмерлиа и аз ще ги предавам на вас. Приготви се, Калик. Може да започне всеки момент.

Въздухът в нишата се изпълни със силна миризма на сложни феромони, чието значение оставаше скрито за повечето присъстващи.

— Аз, Д’жмерлиа, чувам и отговарям — каза Ненда с глух неестествен глас. — Това започна с корабното ядро. Бях оставен самичък да поправя кораба, а господарката Атвар Х’сиал, капитан Ребка и господарят Ненда отидоха да изследват крайбрежните сгради на зардалу. Свърших ремонта по-рано от плануваното и реших да проверя как лети корабното ядро. Летеше идеално. Отлетях обратно до сградите, където намерих голям брой зардалу да излизат от водата…

В залата цареше пълна тишина, чуваше се само острото дишане на Д’жмерлиа и дрезгавият, лишен от емоции глас на Ненда. Говореше равно, сякаш четеше от списък за резервни части за бягството в Космоса, след като зардалу бяха принудили другите да се скрият под земята, за непланираната среща на Д’жмерлиа с аморфната сингулярност, за мъките при физическото напрежение в края на онази сингулярност, за невероятното избавление и прехвърляне на Кухия свят. Описанието на събуждането на Д’жмерлиа и срещата с Пазителя предизвика неудържимо вълнение и тихи коментари.

— Звучи точно като Надзирателя на света — каза тихо Ребка. — Ненда, можете ли да помолите Атвар Х’сиал да направи опит да получи по-пълно описание на онази конструкция на Строителите?

— Мога да я помоля да се опита. Не мисля обаче, че вече има добра двустранна връзка.

Разказът продължи; обзорно послание-сонда на Пазителя на спиралния ръкав; нарастващо убеждение на Пазителя за неговата уникална роля като консерватор и охранител на Дженизий за бъдещето завръщане на Строителите. И накрая — хоботчето на Атвар Х’сиал се изви и гласът на Луис Ненда секна, докато говореше — започнали болките на Д’жмерлиа. Той започнал да се раздвоява, мозъкът му бил разчленен, тялото му било изпратено далеч да изпълнява множество задачи.

Той не бил едновременно никъде и навсякъде; с Пазителя на Кухия свят, с Джулиан Грейвс на „Иърбъс“, с двете групи на и под повърхността на Дженизий. Загинал в ревящата колона плазма и изчезнал от контрола на зардалу, той бил подложен на кръстосан разпит от Пазителя и на свой ред задавал свои програмирани въпроси на Надзирателя на света. И накрая, най-лошото — изгубил себе си и колабирал.

Ло’фтианецът лежеше като в люлка в четирите крайника на Атвар Х’сиал. Когато Ненда произнесе думата „колабирал“ той се изправи и се огледа. Светложълтите очи гледаха озадачено, но умно.

— Колабирал — повтори той на човешки език. Тонът му беше смутен. — Когато онзи колапс премина, Пазителят ми каза, че моята задача е изпълнена. Аз бях отново на кухия свят, но ми беше казано, че трябва да го напусна. И сега съм отново на „Иърбъс“. Как съм дошъл тук?

Дариа погледна другите двама. Всички изглеждаха спокойни дори безразлични. Все пак „обяснението“ на Д’жмерлиа как е бил едновременно на много места и мигновено е изчезвал от всяко от тях нищо не обясняваше.

Защо останалите не бяха така разстроени и объркани като нея? Само нея ли смущаваха противоречащите на природните закони явления? През целия си живот тя беше търсила рационалност и беше бягала от мистицизма и магията. Но сега, изправена пред онова, което смяташе за невъзможно… може би виждаше доказателство за напълно нова физика, коренно различна от всичко, което беше изучавала.

Дариа потри очи. Тя можеше да приеме много неща, но не и това. Но не беше ли самият отказ неприемлив? Не се ли гордееше тя със своята възприемчивост, със своето желание да теоретизира на базата на доказателства, вместо на предразсъдъци?

Изтощена, Дариа се оттегли в своя собствен свят на анализ и преоценка. Чувстваше се нещастна.

 

 

Когато Д’жмерлиа започна да говори за себе си Луис Ненда престана да превежда. Вниманието на групата беше съсредоточено изяло върху ло’фтианеца. Ненда мина покрай Атвар Х’сиал и й прошепна въпроса феромонно толкова тихо, че само сикропеанката можа да го приеме.

— Как е Д’жмерлиа? С разсъдъка, имам предвид? Можеш ли да кажеш?

Атвар Х’сиал се измъкна от групата и поведе Ненда със себе си.

— Необяснимо нормален — отвърна тихо тя. — Почти всичко, което каза, ми прозвуча невъзможно и все пак няма никакво доказателство, че лъже или съчинява собствена версия на събитията.

— Значи оттук нататък ще може сам да говори? И да отговаря на въпроси, когато му се задават?

— Надявам се.

— Тогава това е най-доброто време, и то веднага. „Индълджънс“ е зареден и безлюден. Ти ще направиш летателен план за напускане на Анфракт. Ще излетим, докато всички седят и слушат зяпнали Д’жмерлиа, и ще се отправим към Глистър — той спря с въпрос във феромоните си. — Ако все още искаш да го направиш, искам да кажа.

— Не съм сигурна — Атвар Х’сиал беше странно колеблива. — Може би е преждевременно — двойката жълти рогца по средата на главата й се обърна към струпаната около Д’жмерлиа група, после обратно към Ненда. — Той изглежда нормален, но това само означава, че трябва да има дълбоко психично разстройство. Лошо е да го оставим сега.

— Да не искаш да кажеш, че ще останеш тук, докато се увериш, че твоята буболечка наистина е добре? Защото ако останеш, предполагам, че аз нямам намерение да…

— Не искам да кажа това. Разбирам, че ние направихме сделка, преди да тръгнете за Дженизий. Ние сикропеанците не се отказваме от поетия ангажимент. Но аз съм господарка на Д’жмерлиа и съм такава, откакто той премина следларвеното си развитие. Така че ако вие желаете да остана по-дълго…

— Аз също се съгласих с тази сделка. Ако искаш да я променим, с радост ще го направя. Само не ми казвай какво ще оставиш след себе си, ако тръгнем. Аз оставям адски повече — Ненда наблюдаваше как приличните на тръби рогца на Атвар Х’сиал се обърнаха към Дариа Ланг. — Не ме разбирай погрешно. Онова, което искам да кажа, е, че аз съм най-малко толкова близък с Калик, колкото си ти с Д’жмерлиа и ще я оставя — той въздъхна. — Но сделката си е сделка.

Атвар Х’сиал сканира Ненда, Д’жмерлиа и Дариа Ланг дълго преди да кимне.

— Ние ще страдаме за тях, но не можем да ги вземем. А ако не тръгнем сега, кой може да каже кога ще дойде нашият шанс? Раздялата с Д’жмерлиа и Калик — или с някой друг — сигурно ще бъде толкова кратка, колкото я направим самите ние. Но дори така, ако ще тръгваме, предпочитам това да стане веднага.

Ненда кимна. Сикропеанката и карелианецът се отдалечиха тихо към изхода на командната зала. На вратата те се спряха за няколко секунди и погледнаха назад към залата. Накрая в някаква взаимна критична точка те се обърнаха и като се заблъскаха един в друг, излязоха от залата.

Тяхното излизане остана незабелязано. Дариа все още беше потънала дълбоко в размисъл, а вниманието на всички други беше насочено към Д’жмерлиа.

— Има много интелигентни конструкции на Строителите в спиралния ръкав — казваше ло’фтианецът. — Стотици или хиляди според Пазителя, разположени на места, където ние никога не сме и помисляли да проверим. Те имат инцидентен контакт една с друга, какъвто са имали в продължение на милиони години. Но Пазителя на света и Надзирателя поставят под съмнение действията и дори здравия разсъдък на повечето. Те са обединени в техния възглед, че единствено този регион ще бъде дом на Строителите, когато се върнат в спиралния ръкав.

Дариа беше очарована от Строителите и техните артефакти през целия си съзнателен живот; но в момента по-важни за нея бяха други въпроси.

— Д’жмерлиа! — тя събра последни сили. — Ти каза, че си бил тук по същото време, когато беше с нас на Дженизий. Но това не може да е вярно. Никой не може да бъде едновременно на две места. Как си обясняваш това, което се е случило с теб?

Светложълтите очи се завъртяха. Д’жмерлиа поклати глава.

— Как си го обяснявам? Не мога да си го обясня. Зная само, че е така.

— А пък аз зная, че това е невъзможно.

— Не може да е невъзможно. Защото се случи.

Това беше последният неопровержим аргумент. Д’жмерлиа беше спокоен и непоклатим. Дариа го гледаше разочаровано. Останалите от група мълчаха. Е. К. Тали се размърда и се обърна към Дариа.

— Мога ли да говоря?

— Не, освен ако не е важно — отсече Дариа.

Тя беше толкова изморена, толкова объркана — последното нещо, което можеше да издържи в момента, беше някое безсмислено отклонение от един глупав хуманоид.

— Според мен, това е най-важното. Мога ли да говоря?

— Ох, хайде, говорете.

— За една логична личност като мен поведението на органичните интелекти като вас, съдържа много аномалии. Например историята на човечеството, видът, за който моята база данни има най-много информация, е пълна със случаи, където хора вярват на невъзможни неща с нищожни или с никакви доказателства. Те приемат съществуването на разнообразни невероятни неща — на богове и демони, на феи и елфи, на бяла магия, на магически настойки, на клетви и на лоши очи.

— Тали, ако продължавате да празнодумствате…

— Но в същото време хората и другите органични интелекти изглежда често не желаят да приемат изводите и последствията от техните собствени обосновани научни теории — Тали гледаше право в Дариа. — Например вие отхвърляте ли основните концепции на квантовата теория?

— Разбира се, че не ги отхвърлям!

— Значи приемате тези идеи. Но очевидно само в някакъв абстрактен план. А отхвърляте тяхната практическа валидност.

— Не я отхвърлям — гневът на Дариа беше достатъчен да я извади временно от обхваналата я апатия.

— Значи вие приемате основната идея, че една частица или система от частици като електрони, протони или атомни ядра могат да бъдат в „смесено“ квантово състояние. По същество тя може да заема едновременно няколко различни състояния. Един електрон, например, има две разрешени ориентации на спина, но не може да се каже кое състояние заема, докато не се наблюдава. До тогава той може да бъде частично в двете възможни състояния на спин. Съгласна ли сте?

— Това е основен елемент на теорията. Установен е експериментално. Разбира се, че го приемам. Какво е всичко това, Е. К.? Говорете по същество.

— Точно стигам до съществото. Това е съществото, цялото същество. Вие бяхте онази, която ми каза, че всички изследователи на Торвил Анфракт са приели мигновената промяна на двойката лобове като доказателство за квантов ефект. „Анфракт — казахте вие — притежава макроскопични квантови състояния от безпрецедентна големина.“ Казахте ми го преди дори да бяхме влезли в Анфракт.

После ние летяхме в него и пилотираше Далсимър. Спомняте ли си времето, когато движението на кораба стана много неспокойно и нестабилно?

— Разбира се, че си спомням. Бях изплашена. За момент си помислих, че удряме малки сингулярности пространство-време, а после разбрах, че това е безсмислено.

— И попитахте капитан Ребка какво става. Тъй като хората се затрудняват да си спомнят точно събитията, позволете да повторя точните му думи: „Промяна на планковата неопределеност — каза той. — Голяма. Достигаме квантовото ниво на локалния континуум. Ако микроскопичните квантови ефекти са обичайни за Анфракт, ще имаме всякакви проблеми. Квантови явления във всекидневния живот. Не зная какво ще последва от това.“ Вие приехте неговото обяснение без въпрос. И все пак очевидно вие не желаете да видите последствията от него. Както казах органичните интелекти нямат вяра в собствените си научни теории.

Вътре в Анфракт има голямо мащабни квантови явления и интелигентните конструкции на Строителите са се научили как да ги използват — Тали посочи Д’жмерлиа. — Той, както и вие, и аз се състоим от система частици. Всеки от нас се описва от квантовата механика с вектор на състояние — много голям и много сложен, но все пак един вектор на състояние. Не е ли очевидно, че когато Д’жмерлиа, е бил едновременно тук и на Кухия свят, и на няколко други места на Дженизий, е съществувал в смесено квантово състояние? И не е ли ясно, че неговата пълна вълнова функция не е „изпаднала“ обратно в едно състояние — в състояние на един Д’жмерлиа — докато той не се е върнал тук с корабното ядро?

Дариа погледна другите и не видя никаква реакция. Тя намери думите на Тали вълнуващи. Те изглежда приемаха безрезервно казаното от него.

— Но ако това се е случило с Д’жмерлиа, защо то не се случи с всички нас?

— Мога само да предполагам. Очевидно действията на Пазителя са били от решаваща важност. Ако на Анфракт преминаването на органичните интелекти в смесени квантови състояния е гранично събитие, нещо, което се случва рядко или при специални обстоятелства, тогава може би е необходимо пусково действие. Пазителя е знаел как да извърши това пусково действие. И може би Д’жмерлиа по природата си е необикновено податлив да възприема смесено квантово състояние.

— О, Господи! — Ханс Ребка седеше отпуснат на пилотската седалка, сякаш беше полузаспал. Сега той се изправи. — Необикновено податлив на смесено състояние. Тали е прав, сигурен съм, че е така. Това се отнася и за Джулиан Грейвс, откакто сме тук. Неговите две личности бяха обединени на Миранда, но ние винаги сме знаели, че това равновесие е неустойчиво. То толкова лесно се нарушава. Той вече беше на границата, не му трябваше много да я прекрачи. Сега разбирам казаното от него, че не може да мисли! Нищо чудно, че е изпратил сигнал за помощ. Умът му е бил раздвоен — твърде много аз. Две паралелни квантови състояния в едно тяло, опитващи се да вземат решения и да контролират „Иърбъс“.

— Точно това исках да кажа и аз — тъй като Е. К. Тали нямаше емоции или интелектуална несигурност, неговият израз на задоволство от подкрепата на Ребка беше признание за симулационното моделиране. — И това означава, че не е необходимо да търсим лечение за състоянието на съветника. Той автоматично ще възстанови нормалното си състояние, щом напуснем Анфракт и се върнем в регион на пространство-време, където не могат да се поддържат макроскопични квантови състояния.

— Тогава какво чакаме? — Ханс Ребка огледа групата. — Можем веднага да напуснем Анфракт. Имаме неоспоримо доказателство за съществуването на зардалу, за което дойдохме — той кимна към мястото, където невръстният земен цефалопод систематично разрушаваше седалката пред пулта за управление. — Най-доброто доказателство, което можехме да имаме. Колкото по-скоро напуснем, толкова по-скоро Грейвс ще се върне към нормално състояние. Можете ли да се сетите за причина, поради която да не напуснем веднага?

Поради раздвоеното състояние на Джулиан Грейвс, Ребка беше поел ръководните функции. Той не се нуждаеше от одобрение от другите за решение да напуснат Анфракт, само че беше научил отдавна, че единодушните решения на групата гарантират много повече сътрудничеството.

Той неволно погледна към мястото, където се намираше Луис Ненда, най-вероятният източник на възражение. И точно когато Далсимър влизаше с подскачане в залата, забеляза неговото отсъствие и това на Атвар Х’сиал.

Този път полифемът беше получил точната доза. Кожата му беше чиста, светлозелена, главното и сканиращото око бяха нащрек. Той балансираше уверено върху навитата си като корабно въже опашка. Беше в отлична физическа форма.

Беше истинска фурия.

— Чудесно — Далсимър подскочи напред и стигна до средата на групата. — Изтърпях много при това пътуване. Едва не бях удавен. Бях преследван и гладувах, и голяма част от опашката ми беше сдъвкана… все неща, които няма в договора. Изтърпях всичко храбро и търпеливо. Само че това вече е прекалено много — тлъстата уста се намръщи, голямото му око изгледа всички по ред. Гласът му се извиси до писък. — Къде ми е корабът? Какво направихте с „Индълджънс“? Искам да зная, и то веднага.

 

 

Луис Ненда и Атвар Х’сиал си задаваха същия въпрос. Те бяха отделили кораба от „Иърбъс“ с изключен двигател, така че да не се задействат никакви сигнални устройства на пултовете за управление на по-големия кораб.

След няколко минути безмоторно плуване Ненда сканира отново дисплеите. На компютъра вече беше зададена пълната траектория за излизане от Торвил Анфракт и трябваше само да се натисне стартера, за да тръгне „Индълджънс“ по спиралата навън. Няколко километра настрани, вдясно от „Иърбъс“, подут, пъпчив, продълговат, тъмен на фона на розовото трепкане на кръговите сингулярности непрекъснато се отдалечаваше. Сто хиляди километра под тях на Дженизий беше нощ и дори на мощните телескопи не се виждаха никакви светлини. Ако там, долу, зардалу бяха още активни, те имаха отлично нощно зрение или собствени източници на биолуминесценция. Единственото осветление, което идваше отвън върху повърхността на планетата, беше далечното сияние от сингулярностите и слабата отразена светлина от кухата луна, светеща далеч над „Индълджънс“, отляво на Луис Ненда.

Той се обърна към Атвар Х’сиал, навела се до него.

— Очевидно сме достатъчно далеч. Време е да кажем довиждане на Дженизий. Там долу има много ценен материал, но ако приличаш поне малко на мен, ще си щастлива, ако никога не видим отново това място. Готова ли си да тръгваме?

Сикропеанката кимна.

— Добре. Глистър, идваме — Луис Ненда натисна ключа, който привеждаше в изпълнение въведената траектория. За няколко секунди те се понесоха плавно навън, насочвайки се към постоянното трепкане на кръговите сингулярности.

И тогава Ненда започна да ругае и се хвана за контролния пулт. Курсът на „Индълджънс“ непрекъснато се променяше. Сляпа за екраните на дисплеите, Атвар Х’сиал се закрепи за пода с шестте си крака и изпрати спешно серия от феромони.

— Луис! Това не е нормално! Не съм го програмирала.

— Адски права си, Ат, не е! И не е, което се вижда на дисплеите. Ненда отмени програмата и се опита да премине на ръчно управление. Нищо не се промени. Корабът не го приемаше и продължи да променя посоката. Вървим по погрешен път и аз не мога нищо да направя.

— Тогава изключете двигателя.

Ненда не каза нищо. Вече беше го изключил. Той гледаше към екрана на левия дисплей, където кухата луна висеше на небето. Познат яркожълт лъч светлина излизаше от нея, видим по цялата си дължина дори в космическия вакуум. „Индълджънс“ беше хванат от този лъч и беше направляван от него.

— Луис! — отново се обади Атвар Х’сиал. — Двигателят!

— Изключен е.

— Но ние продължаваме да се ускоряваме. Знаете ли къде отиваме?

Ненда отдръпна ръцете си от безполезния пулт и се облегна назад на седалката. Дженизий се виждаше на предния екран вече забележимо по-голяма. „Индълджънс“ се спускаше надолу все по-бързо и по-бързо.

— Мисля, че знам какво точно става, Ат — той въздъхна. — И съм сигурен, че няма да ти хареса, като ти го кажа.