Чарлс Шефилд
Превъзходство (19)

Глава 18

В малка, охранявана стая, далеч под некартографираната повърхност на Дженизий, заобиколена от врагове, всеки един от който достатъчно бърз да я хване, ако понечи да избяга, и достатъчно силен да я разкъса с най-малкия си чифт пипала, Дариа Ланг седеше с кръстосани крака на мекия, хлъзгав под и правеше инвентаризация на наличните сили.

Номер 1: Един чизъм полифем, прекалено изплашен, за да може да върши друго, освен да лежи на земята, да стене и да обещава пълно подчинение на зардалу, ако му запазят живота. Студен като камък и зелен като краставица, Далсимър беше жалка картина. В това състояние и цвят той не би могъл да направи нещо, което изисква и най-малко смелост. И ставаше по-зле. Голямото му око беше затворено, спираловидно тяло се навиваше все по-плътно и по-плътно.

Заключение: Не чакай помощ от Далсимър.

Номер 2: Един хуманоид — Е. К. Тали. Абсолютно безстрашен, но и абсолютно логичен. Тъй като най-логичното нещо в тази ситуация беше да се предадат на зардалу, ползата от Тали беше съмнителна. Единствените неща, на които можеше да разчита в негово лице, бяха способността му да говори със зардалу и фактът, че поради някаква причина няколко от тях се отнасяха към него с определено уважение. Но докато не се стигне до разговори със зардалу, от Тали не можеше да се очаква никаква помощ.

Номер 3: Един ло’фтианец. Дариа познаваше Д’жмерлиа от дълго време, достатъчно дълго, за да може да предсказва неговите реакции — само че тук, на Дженизий, поведението му съвсем се беше променило. Изоставяйки своята скромна и сервилна роля, той стана хладен и настоятелен. Не можеше да се каже как би реагирал на някое ново искане. В момента беше станал инертен — крака и очи, прибрани плътно до приличното на тръба тяло. От Д’жмерлиа също не можеше да очаква помощ.

Имаше ли някой друг? Е, трябваше да добави и себе си.

Номер 4: Дариа Ланг. Бивш (колко отдавна и колко далеч!) професор-изследовател на Сентинел Гейт. Специалист по конструкции на Строителите. Без опит в лидерството, боевете и хитростите.

Нещо друго да добави за себе си?

Да. Трябваше да го признае. Беше изплашена. Не искаше да е тук. Искаше да бъде спасена, но вероятността Ханс Ребка или някой друг да се втурне с всички сили от запад, за да й върне свободата, беше много малка, за да може да се изчисли. Ако нещо трябваше да се направи, Дариа и нейните трима другари трябваше сами да го свършат.

И то бързо, защото не след много, зардалските главатари щяха да се върнат да чуят отговора на тяхното предложение.

Тя се изправи на крака и се разходи из стаята. Стените бяха гладки като стъкло, непроницаеми. Такъв беше и куполообразният таван. Единственият изход се пазеше от две зардалута — не най-големите и най-старшите, но повече от достатъчни да се справят с нея и цялата й група. Всяко от тях можеше да държи четирите пленника и да му останат достатъчно свободни пипала. Те бяха будни и с огромните си сини очи следяха всяко нейно движение.

Какво право имаха да я държат пленница и да се отнасят така с нея? Дариа почувства първите признаци на гняв. И го насърчи. Остави го да нарасне, подхрани го с чувството си за безсилие и съзнанието, че не знае къде се намира или колко й остава, преди да й бъде наложено робство или смърт. Ханс Ребка проповядваше: „Ядосай се. Гневът прогонва страха. Ако човек е достатъчно ядосан, той не може да се страхува. И когато всички правила на играта казват, че вече си загубил, направи нещо — каквото и да е, което може да промени правилата.“

Тя отиде до мястото, където Е. К. Тали седеше, подпрян на стената.

— Вие можете да говорите със зардалу, нали?

— Мога. Но може би не така добре както Д’жмерлиа.

— Предпочитам да разговарям чрез вас. Искам сега да дойдете с мен и да обясните нещо на онези две страшилища. Трябва да им кажем, че Далсимър умира.

— Умира ли? — Тали погледна плътно навитото на колело притихнало тяло на чизъм полифема. — Аз мислех, че просто се е изплашил.

— Така сте помислили, защото във вашите бази данни няма нищо за чизъм полифеми — не беше време да учи Е. К. Тали на измама и лъжа. — Погледнете цвета му, толкова тъмен и еднообразен. Ако в най-скоро време не получи твърда радиация, ще умре. А ако умре, това ще обърка всякакви делови отношения, които имаме със зардалу. Можете ли да им го обясните?

— Разбира се.

— И докато правите това, постарайте се да разберете къде сме, колко дълбоко под повърхността, откъде можем да излезем, такъв вид неща.

— Професор Ланг, ще направя както искате. Но не вярвам да ми дадат такива данни.

— Все пак го направете.

Хуманоидът отиде до двете пазещи ги зардалу. Дариа го последва. Тали им поговори две минути, сочейки към Далсимър, а след това към Дариа. После едно от зардалутата се изправи на пипалата си и бързо излезе от стаята.

Тали се обърна към Дариа.

— По-надолу във вътрешността има достатъчно мощни източници на радиация, които да могат да осигурят на Далсимър степен на облъчване, от каквато има нужда. Те не искат Далсимър да умре, тъй като той вече е обещал, че е съгласен да стане роб и помощник на зардалу. Но е необходимо одобрение от по-горе, преди да бъде облъчен.

По-дълбоко. За тях тази посока беше погрешна.

— Попита ли ги къде се намираме?

— Опитах се. Безуспешно. С тези зардалу трудно се говори, защото се страхуват.

— От нас? — Дариа почувства за момент надежда.

— Съвсем не. Те знаят, че ни превъзхождат по бързина и сила. Стражите тук се страхуват от гнева на старейшината. Ако допуснат грешка и не изпълнят правилно задълженията си, ще бъдат наказани…

— Няма нужда да ми казвате. Със смърт.

— Точно така — Тали гледаше озадачен Дариа. — Професор Ланг, мога ли да говоря? Защо искахте да попитам зардалу за начините за излизане оттук, когато такива въпроси сигурно ще събудят подозрения за вашите намерения?

Дариа въздъхна. Там, на Миранда, хуманоидът може да бъде смятан за голямо постижение на науката, но Миранда не беше свят, където царят боеве и кръвопролития.

— Е. К. Тали, ако не намерим начин да излезем оттук, пред нас има само две възможности: да направим сделка със зардалу, с която всички хора и всяка друга раса в спиралния ръкав ще бъдат обречени на гнет, или да не направим сделка и да бъдем разкъсани на парчета и да послужим за храна на малките зардалу. Сега ясно ли е?

— Разбира се. Обаче… — Тали изглежда беше готов да каже още нещо, но беше прекъснат от завръщането на зардалуто — пратеник. Другото отиде да вдигне Далсимър, събуди Д’жмерлиа с върха на едно пипало и посочи с жест на Дариа и Тали да излязат от помещението. Те се спуснаха по широка стълба и тръгнаха надолу по друга рампа, обградени през цялото време от зардалу. След няколко минути ходене през объркващи завои и минаване през други четири тъмни тунела те влязоха в дълго ниско помещение, пълно с оборудване.

Без да изпускат Далсимър, зардалу се обърнаха и затракаха и засвириха с Тали.

— То желае да знае дозата — каза хуманоидът. — Предполага, че искате Далсимър да влезе в това — той посочи масивен блок, близо до една стена.

Дариа отиде до него и го разгледа. Беше някакъв реактор, трябваше да е. Дебелината на екранировката подсказваше, че за хора или за повечето нормални организми неговата радиация би била смъртоносна. Но Далсимър съвсем не беше нормален. Какво ниво можеше да издържи или дори желае? Тя знаеше какво иска той — доза, достатъчно голяма да го изпълни с енергия и увереност, и същото безстрашно бабаитство, което беше показал, когато летеше с „Иърбъс“ по средата на Торвил Анфракт. Тогава с неговата активна помощ четиримата може би щяха да се справят с едно зардалу — не с две, с едно, и то при грижлива подготовка. Първата стъпка беше намиране на точната доза, но Дариа трябваше да я налучка.

Отстрани на реактора имаше врата, достатъчно голяма човек или чизъм полифем да се промуши през нея. Дариа я открехна. Тъй като зардалу не реагира, тя я отвори широко.

Беше някаква буферна зона с втора затворена врата в далечния край. Място, предназначено за извършване на дезактивация, след като техникът по поддържане, вероятно с подходящо защитно облекло, завършил работата си, излезе от вътрешността.

Тя кимна към зардалу.

— Пуснете го вътре.

Мястото беше толкова малко, че плътно навит като корабно въже Далсимър едва можа да се вмести. Дариа затвори вратата подир инертния чизъм полифем и изпита вина. Ако правилно разбираше механизъма за аварийна защита, той ще позволи външната врата да бъде отворена само когато вътрешната врата е затворена. Но вътрешната врата може да бъде държана отворена отвън. Това означаваше, че докато Дариа не затвори вътрешната врата, Далсимър дори и да иска, няма да може да излезе.

Тя мислено стисна палци и отиде до контролното табло за вътрешната врата. Сега Далсимър беше изложен на радиационния поток, който идва от вътрешността на реактора. И тъй като Дариа не знаеше нищо за конструкцията на реактора, тя нямаше представа колко голям може да е той.

Колко дълго можеше да го остави вътре? Няколко минути може би са достатъчни да го убият. Твърде много ще бъде по-лошо, отколкото прекалено малко. Зардалу стояха и наблюдаваха. Те сигурно смятаха, че тя знае какво върши. Дариа се измъчваше от тревога и чувство за вина.

— Мога ли да говоря? — Е. К. Тали я прекъсна във възможно най-лошия момент. Д’жмерлиа стоеше до него, отново напълно разсънен.

— Не. Замълчи, Е. К. Заета съм.

— Моите уважения, професор Ланг — каза Д’жмерлиа, — но според мен ще ви бъде от полза да чуете какво мисли.

— Аз все още се чудя — продължи Тали, без да изчака реакцията на Дариа. Тя изгледа и двамата. — Защо поискахте да попитам зардалу за пътищата за излизане оттук.

Дариа се обърна към него.

— Според вас защо? На вас двамата толкова ли ви харесва тук, та искате да останете вечно? И ще останете, да го знаете, ако не направите друго, освен да стоите и да бездействате.

Дариа знаеше, че Тали не заслужаваше такова отношение, но тя беше в състояние да се ядоса на всекиго. Той кимна спокойно.

— Разбирам желанието ви бързо да излезете. Но това не се отнася до моя въпрос. Вашето искане все още ме озадачава, тъй като ние знаем откъде бяхме взети, когато дойдохме тук. Аз имам цялата тази информация записана в моята памет. И с това ние вече знаем как да отидем на повърхността, без да питаме някого.

Дариа изживя няколко мига на изключителна надежда, преди логиката да вземе превес.

— Това няма да помогне, Е. К. Аз вярвам, че вие сте запомнили точно пътя, по който дойдохме, и вероятно можете да ни преведете обратно по него. Но първата част от пътуването беше под водата… Видях ви да влизате преди мен. И морето в цялата онази област гъмжи от зардалу. Дори да изминем пътя дотам, ще бъдем хванати във водата, преди да достигнем сушата.

— Вярно. Но мога ли да говоря? Аз зная, че бягството по вода е неосъществимо и не предлагам такова нещо.

— Тогава какво, по дяволите, предлагате? — пропадането дори на най-малката надежда раздразни Дариа повече от всякога. — Да пробием тунел през твърдата скала? Да прокопаем път навън със зъби и нокти?

— Бих предложил да продължим надолу, докато стигнем до първата система от въздухоподаващи помпи. И тогава да тръгнем по въздушния поток, директно до повърхността.

Въздухоподаващи помпи. Дариа беше по-ядосана откогато и да било на себе си. Още в първата зала, в която я въведе зардалу, беше усетила лекия полъх свеж въздух, беше чула пухтящия ритъм на помпите. Сигурно имаше стотици въздухопроводи, разпръснати из целия лабиринт от зали. Логиката подсказваше, че те трябва да излизат на повърхността на Дженизий.

— Тали, никога няма да кажа отново нещо лошо за хуманоидите. Вие можете да мислите по-добре от мен. Доведете онова зардалу там, моля ви… По-голямото. Колкото се може по-бързо.

Той забърза нататък, а Дариа погледна затворената врата на реактора, докато Тали свиреше на техния похитител. Заета с Тали и Д’жмерлиа, тя беше забравила за Далсимър. Той можеше вече да е изпечен и мъртъв. Успокои я неочаквано силно думкане отвътре. Дум! Дум! Дум! Тя задържа външната затворена, докато по-голямото зардалу се приближи.

— Кажете му, Е. К. — рече тя. — Кажете му да отиде веднага и да доведе старейшината, онова зардалу, с което говорих по-рано. Кажете му, че съм готова напълно да сътруднича при предложените ни условия, но няма да преговарям с никой друг. А вие двамата… пригответе се бързо да се махнем от тук.

Блъскането по вратата на редактора ставаше все по-силно и по-силно заедно с приглушено скимтене. Дариа протакаше заключителната част и нетърпеливо чакаше, докато зардалу се колебаеше, сякаш не можеше да се съгласи с това, което Тали му обясняваше. Най-после то се насочи към изхода, спря се на прага за една последна размяна на свирения с пазача, който щеше да остане. Зардалуто се премести по-близо и провеси застрашително три кафяви пипала над Дариа, Д’жмерлиа и Е. К. Тали.

Дариа изчака още трийсет безкрайни секунди, докато другото зардалу се отдалечи достатъчно. После си пое дълбоко дъх и отключи външната врата. Беше готова да я отвори, надявайки се, че щастието е на нейна страна и чизъм полифемът е получил точната доза радиация…

— Излизай, Далсимър!

Не успя обаче да отвори вратата. Дръжката беше изтръгната от ръцете й, вратата избита и блъсната в стената на реактора.

Далсимър изскочи отвътре. По-точно изскочи нещо.

Беше влязла краставично зелена, мълчалива намусена маса, сега се появи почти триметрова тулумба с цвят на зелена ябълка, крещяща с всичка сила с единствения си бял дроб.

Останалото при тях зардалу беше точно на пътя му. Далсимър го събори на пода, без дори да промени посоката си.

— Далсимър! — извика Дариа. — Насам. Следвай ни… Трябва да достигнем до въздухоподаващите помпи. Далсимър, чуваш ли ме?

— Уууу-ооо-еее! — изрева Далсимър. Той се мяташе енергично из залата, удряше се от стена в стена, движен може би от гърчовете на спиралната си опашка.

— Тичайте нататък! — Дариа посочи на Е. К. Тали и Д’жмерлиа изхода на стаята и хукна след тях, без да сваля очи от Далсимър. Зашеметено, но не и обезсилено, зардалуто се беше изправило на задните си крака и размахваше застрашително пипала. Когато полифемът мина покрай него, то се пресегна, но не можа да го хване. Той отскочи до реактора, спря до вратата за секунда, сякаш изкушен да влезе отново вътре, после скочи към тавана. Във въздуха се обърна надолу с главата и продължи да се носи под различен ъгъл.

— Далсимър! — извика отново Дариа. Тя се бавеше и зардалуто беше тръгнало към нея. Дариа не можеше повече да чака. — Отивай към въздухоподаващите помпи.

— Към засмукващия отвор — извика неочаквано Д’жмерлиа до Дариа. — Бързо. Малко по-нататък по този канал.

Докато Д’жмерлиа говореше, Далсимър изсвистя покрай тях като стрела надолу по коридора. Дариа въздъхна облекчено и хукна в същата посока. Тя стигна до големите дюзи на помпите — и тогава разбра, че Далсимър беше прелетял покрай тях. Той беше изчезнал в друг по-широк въздушен канал, далеч в коридора. Дариа чу кикотът му да затихва в далечината. А след това изобщо нищо не се чу.

— Влизайте вътре! — извика Тали. Той вече беше далеч навътре във въздушния канал. — Ако се изкачите няколко метра по-нататък пипалата няма да могат да ви достигнат. Този канал е твърде тесен, за да може да влезе зардалу.

— Почакайте една секунда. Д’жмерлиа е все още назад — Дариа влизаше с краката напред в правата част на тръбата, извиваше глава и се пъхаше все по-дълбоко. Бавно напредваше, а зардалу бързо приближаваха — твърде бързо. Нямаше да успее да се пъхне навреме.

Но Д’жмерлиа беше между Дариа и зардалу и не правеше никакъв опит да достигне въздушния канал. Вместо това тичаше настрани, привличайки зардалу след себе си. Той изчезна от полезрението на Дариа, избягвайки неочаквано силен удар от едно дебело пипало.

Но после се върна. Докато се пъхаше все по-навътре към безопасността, Дариа видя как Д’жмерлиа скочи и спря право пред зардалу.

Пипалата оградиха ло’фтианеца от всички страни като клетка. Червените засмукващи краища се извиха около тънкото като тръба тяло. Цепнатината, която служеше за уста свиреше триумфиращо и гневно.

Пипалата тежко се стовариха. И в този момент Д’жмерлиа изчезна.

Зардалу изрева от изненада. Дариа ахна. Д’жмерлиа не беше избягал — той просто беше изчезнал, разтворил се бе в нищото. Но нямаше време за чудене. Зардалу се придвижваха напред, а Дариа все още можеше да бъде достигната.

Тя пълзеше по тесния тунел, правейки всичко възможно да спаси живота си. Дългите хватателни краища на пипалата се пресягаха след нея, докосваха косата й, мъчеха се да хванат главата и врата й. Дариа се заклещи и спря да се придвижва.

Тогава една ръка я хвана за глезена и я задърпа. Тя се напъна и подпомогната от Е. К. Тали, се плъзна по тръбата, извършвайки последното жизненоважно преместване. Зардалу се напрягаше да я хване. Не му достигаше педя.

Дариа остана да лежи на пода на въздушния канал, изтощена и задъхана. Далсимър беше изчезнал — тя не знаеше къде. Но за момента беше спасена. Той се беше промушил чевръсто през въздушните канали и във всеки случай трябваше някое много бързо зардалу, за да може дори да се доближи до него при сегашното му състояние. Д’жмерлиа беше изчезнал още по-загадъчно във въздуха, противно на всякакви физически закони. Те бяха още дълбоко под земята на една планета, върху цялата повърхност на която господстваха зардалу.

И все пак Дариа се чувстваше странно ентусиазирана. Независимо какво щеше да им се случи след това, те бяха направили най-малкото една крачка напред към свободата. И я бяха направили без чужда помощ.

 

 

Пътят към повърхността беше едновременно смешно лесен и ужасно труден.

Лесен, защото не можеха да го сбъркат, ако следваха въздушния поток. Каналът, в който бяха влезли, представляваше отдушник на помещение. Той трябваше да се слее с други отдушници или да ги изведе директно на повърхността на Дженизий. Единственото условие беше да продължат да се придвижват.

И труден, защото схемата на мрежата от канали им беше неизвестна. Каналите не са били проектирани в тях да се катерят хора. На някои места те бяха толкова тесни, че не можеше да се продължи. Тогава Дариа и Тали се връщаха назад до мястото, където тръбите се разделят и тръгваха по друго разклонение. На други пресечки каналът се разширяваше до размерите на стая, достатъчна за зардалу. Там не беше безопасно да се влиза и те отново бяха принудени да променят пътя.

Дариа беше сигурна, че без Е. К. Тали не би успяла. Той точно запомняше всеки завой и наклон, следеше триизмерното положение спрямо изходната им точка и проверяваше избраните от тях пътища да не ги отведат много надалече встрани. Той беше този, който увери Дариа, че въпреки всички погрешни лутания, се придвижват нагоре. Неговият вътрешен часовник можеше да я увери, че макар да й се струваше, че са вървели, пълзели са и са се катерили през слабо осветените коридори цяла вечност, са минали само шест часа, откакто се бяха измъкнали от зардалу.

Редуваха се кой да води. Дариа се катереше внимателно на ръце и колене по толкова стръмен и хлъзгав наклон, че съществуваше постоянна опасност да се хлъзне назад, когато видя слаба светлина напред. Тя спря и се обърна назад към Е. К. Тали.

— Наближаваме друга стая — прошепна тя. — Не мога да кажа колко е голяма. Зная само, че тунелът се разширява и светлината изглежда различна. Вероятно достатъчно голяма за зардалу. Да продължим ли напред или да се върнем при последното разклонение?

— Ако не се чуват или виждат зардалу, аз бих предпочел да продължим. Това мое тяло е близо до точката на изтощение. Ако спрем, ще бъде трудно да тръгне без продължителна почивка.

Думите на Тали накараха Дариа да признае, че и тя полага неимоверни усилия да преодолее умората си. Беше готова да се хвърли по лице и да не мръдне. Ръцете й бяха издрани до кръв, коленете и пищялите — разкъсана маса.

Беше толкова жадна и устните й толкова изсъхнали, че с усилие говореше.

— Останете тук. Аз ще отида да погледна — със сетни сили, тя измина последните десет метра от наклонения тунел и достигна до гладкия твърд под на стаята. Ослуша се. Нищо. Нищо не се виждаше, освен светещия полусферичен купол на тавана на стаята.

— Изглежда безопасно — прошепна тя — и изведнъж замръзна. На не повече от десет крачки от нея прозвуча лек стържещ звук. Последва го тих шепот на движещ се покрай нея въздух, сякаш някаква огромна въздушна помпа започва бавно да работи.

Дариа остана неподвижна, на ръце и колене. Накрая повдигна глава и погледна към блестящия купол на тавана. И започна тихо почти беззвучно, да се смее.

— Какво не е наред? — прошепна Е. К. Тали, разтревожен зад нея във въздушния канал.

— Нищо. Съвсем нищо — Дариа се изправи. — Излезте, Тали, можете наистина да си починете. Успяхме! На повърхността на Дженизий сме. Усещате ли вятъра? Нощ е и онези светлини там са сферични сингулярности.

 

 

Никога през живота си Дариа не беше очаквала с такова нетърпение зората. Четирийсет и два часовият период на въртене на Дженизий направи нощта да изглежда като вечност. Първата светлина на източния хоризонт се показваше със скоростта на ледник. Минаха още два часа след началото на розовеещото утро, преди да се развидели съвсем и Дария да може да огледа околността.

Тя и Е. К. Тали бяха на километър или по-малко от морето — неговата възсолена вода подразни изсъхналите й устни — върху плоска скала, висока петнайсет метра. Нищо не стоеше между тях и водата, освен ниски храсти и скални отломки. Лесно можеха да достигнат до брега. Но нощният вятър беше стихнал и в тишината на зората Дариа видя върху водната повърхност водовъртежи. Тя си представи движението на зардалу, които излизат от дълбините. Всичко изглеждаше спокойно, но не биваше да се заблуждават.

Тя и Тали изчакаха един час, облизвайки капчиците роса от чашовидните листа на храстите и от малките вдлъбнатинки върху плоската повърхност на скалата. Когато стана съвсем светло, Дариа се изкачи на върха на най-високата скала и огледа хоризонта. И там, покрай бреговата линия, толкова далеч, че се виждаше само като светло петно, тя съзря блясък на отразена светлина.

Беше „Индълджънс“. Трябваше да е „Индълджънс“. Нищо друго на повърхността на Дженизий не можеше да даде такова огледално отражение. Но как да отидат там?

Най-бързият и най-лесен начин беше да тръгнат направо към бреговата линия и да вървят по нея до самия кораб. Бърз, лесен — и опасен. Дариа не беше забравила големите морски същества, които се бяха втурнали към нея, когато вървеше по морския бряг. Може би не бяха зардалу, а други същества на Дженизий, също толкова опасни.

— Ще вървим по скалите — каза тя на Е. К. Тали. — Пригответе се за още катерене.

Тя поведе през бодливи хвощове и палми със зъби като триони, стърчащи върхове на скали и ронещ се изветрял камък. Вървяха успоредно на брега на приблизително петстотин метра от него. Когато слънцето се издигна по-високо, се появиха рояци малки черни насекоми. Те се лепяха по изпотените им лица, по всеки квадратен сантиметър открита кожа.

Тали не се оплакваше. Дариа си спомни със завист, че той можеше да контролира схемите си за дискомфорт. Ако нещата станеха много неприятни, беше в състояние напълно да ги изключи. Защо нямаше и тя такива! Тя продължи да се бори още четвърт час. Най-после спря, отклони се от пътеката по сипея, която следваше, и с мъка се изкатери по-високо. Погледна над края на една скала към кораба и си помисли, че никога не беше виждала по-красива гледка. Той стоеше там, мълчалив, приветлив.

— Още пет минути — обърна се назад тя и прошепна на Тали: — На не повече от сто метра сме от „Индълджънс“. Когато стигнем до края на онази равна, покрита с мъх площ, ще си починем в храстите. Щом се възстановим, ще изтичаме с всичка сила до „Индълджънс“. Аз ще затворя люковете; вие отивате до пулта за управление и ни извеждате в Космоса.

Те се прокраднаха до място, където свършваха храстите и откъдето щяха да изтичат направо през сиво-зеления мъх до кораба. Дариа се наведе ниско и избърса от лицето си полепналите черни мухи. При всяко вдишване те се кълбяха около носа и устата й. Тя постави ръце на лицето си и задиша като през филтър.

Още една минута и това бавно изтезание щеше да бъде история. Дариа се изправи и се обърна да кимне на Е. К. Тали.

— Тридесет секунди.

Представи си всичко — тичането по мъха, бързото извършване на стартовата процедура, рева на двигателите и след това чудесния звук на мощното издигане до място, където кръвожадните зардалу щяха да са само лош спомен. Дариа вече чуваше всичко.

Тя можеше да го чуе как става още сега.

Боже мой! Тя наистина го чуваше как става сега.

Обърна се. Пое си дълбоко дъх да извика, погълна няколко дузини мънички насекоми, задави се и изхриптя. На сто метра от нея „Индълджънс“ — единствената й надежда, единственият начин да избяга от този ужасен свят — се издигна с рева на контролирана мощ и изчезна в червеникавооранжевото утринно небе на Дженизий.