Чарлс Шефилд
Сливане (17)

Глава 15

Луис Ненда беше изживял повече ужаси, отколкото му се полагат (за някои сам си беше виновен), но беше твърд и трудно се плашеше.

Набавеният от Куинтъс Блум кораб за изследване на Анфракт превъзхождаше по качества „Индълджънс“.

Как го беше набавил? Много лесно. Тъй като нямаше средства, той беше уредил чрез професор Мерада среща с управителния съвет на института.

Беше обяснил, че се нуждае от кораб.

Много добре. И какво беше предложил в замяна?

Цял един нов артефакт, по-голям и по-комплексен от всичко известно досега. Той щеше да докаже, че целият регион от Космоса, известен като Торвил Анфракт в покрайнините на общността, е създаден от Строителите.

И нито Блум, нито Мерада споменаха нещо за Дариа Ланг, макар че тя беше тази, която първа предположи, че Анфракт е артефакт на Строителите. Куинтъс Блум беше пред съвета, а Дариа Ланг я нямаше да защити своята претенция.

Управителите, със силна поддръжка от страна на Мерада, бяха единодушни. Куинтъс Блум, представяйки и института за артефакти, и планетата Сентинел Гейт, щеше да има свой кораб. Подобно на изследователите от едно време, той ще пътува официално спонсориран и триумфалното му завръщане щеше да донесе слава и на него, и на всеки, който го е подкрепил.

Ненда научи за събранието от втора ръка. Той не се изненада, че Дариа не е била спомената. Не се изненада, че членовете на съвета са подкрепили Блум срещу съответен дял от славата.

Не. Онова, от което се изненада Луис, докато обикаляше из вътрешността на „Гравитас“, беше учудващо богатото обзавеждане на кораба. И разбра една голяма истина: няма по-щедър от бюрократа, който харчи чужди пари.

Сентинел Гейт беше един от най-богатите светове на Спиралния ръкав. Но дори и за него похарченото за оборудването и снабдяването на кораба беше прекалено.

И вероятно за персонала. Ненда прокара показалец по извития полиран рейлинг, ръчно резбован от черно тиково дърво, и реши, че досега е бил прекалено скромен в исканията си за заплащане. „Гравитас“ вонеше на ново и на разточителство във всяко отношение — от големите, току-що извадени от сандъците в задната част на кораба, двигатели до половин дузината пътнически апартаменти на носа. Апартаментът, който разглеждаше сега, имаше самостоятелна спалня, салон, стая за отдих, хидропонна градина, вана, кухня, автоматичен готвач, лечебница, робот-масажист, медицински шкаф, хладилен шкаф за вино…

Ненда спря с разглеждането, отвори температурно стабилизирания хладилник за вино и извади една бутилка. Той погледна етикета.

Trockenbeerenauslese Persephone Special Reserve

Какво, означаваше това. Той отвори бутилката и отпи глътка. Не беше лошо. Ненда гледаше облещен цената отстрани на бутилката, когато влезе Атвар Х’сиал.

— Луис, имам лоши новини.

— Аз също. Да бяхме поискали десет пъти повече за това пътуване, пак получената сума щеше да е колкото за джобни пари. Току-що изпих половината от нашето възнаграждение.

— Ах, да. Виждам, че разглеждате обзавеждането на „Гравитас“ — сикропеанката застана удобно до него. — Съгласна съм, че нашето възмездяване ще бъде скромно. В сравнение със стойността на самия кораб, искам да кажа, който за някои щастливи собственици сега или в бъдеще… — Атвар Х’сиал остави останалата част от коментара си да заглъхне във феромонно двусмислие. — Но това не е моята новина. Както знаете, загубата на моя роб и преводач, Д’жмерлиа, ми създава големи неудобства.

— Винаги можеш да говориш с мен или с когото и да било друг, който има приставка.

— Какъвто друг няма на сто хиляди светлинни години. А и вас невинаги ви има. Затова потърсих други методи за по-директна комуникация — Атвар Х’сиал спря да събере мислите си.

— Хората използват един изключително примитивен и ограничен инструмент за говорене. Същият орган трябва да изпълнява централна роля за ядене, дишане, секс и говорене… Но да не се отклонявам. Аз използвах човешки помощник. Като част от взаимодействието с този помощник, ние получавахме и заедно проучвахме доклади с новини, които пристигаха в института от различни светове на Четвъртия съюз. Неотдавна дойде един от планетата Миранда. Хванатото от Дариа Ланг малко зардалу… — феромоните предадоха с името на жената имитация на намек за подозрение и неодобрение. — … било изпратено на Миранда за изследване.

— Зная. По-добре да е там, отколкото край мен.

— Наистина. Те трябвало да изследват как ескалира неговата свирепост с възрастта. Хитростта и жестокостта на зардалу бяха легенда цели единайсет хиляди години, от времето, когато са контролирали по-голяма част от Спиралния ръкав.

— Да. Забрави ли, че аз съм от територията на Зардалската общност? През целия си живот съм слушал тези приказки.

— Тогава сигурно ще се изненадате, ако някой ви каже, че това са глупости. И все пак в доклада от Миранда се казва точно това. Младото зардалу е силно. Изпитва ненаситен глад. Но не е нито изключително злонравно, нито свирепо. Напротив. Екипът на Миранда иска да има в ръкава половин дузина други екземпляри… включително и доставени от нас двамата.

Ненда седна на едно плюшено канапе в пътническия апартамент и разсеяно отпи от бутилката. Тази новина беше друга изненада, втората за деня. Но беше ли шок?

Той подсмръкна.

— Чудя се как го направихме. Със зардалу се срещнахме за първи път на Серенити след това още два пъти на Дженезий. И всеки път, когато искаха да ни избият, не успяваха. Ако е само веднъж човек ще каже, че е лош шанс, но три пъти последователно… показва, че действат други фактори. Моето собствено заключение е точно. Нашият опит доказва, че склонността за оцеляване на зардалу е слабо подобие на тази на техните предци, старата раса, която е господствала върху територията на галактиката. Изследователският екип на Миранда не притежава нашите данни, но те също са много объркани. Чудят се дали благоприятната среда, в която е отгледано от малко зардалуто, не се е отразила върху неговата природа. За да дадат правдоподобен отговор на този въпрос те предлагат награда — много голяма награда — на онзи, който им достави за изследване възрастно зардалу, израснало в естествена среда. Това повдига един въпрос. Ние следваме Дариа Ланг към Анфракт. Да предположим, открием, че нейната следа води вътре в Анфракт и сочи директно към Дженезий? Какво бихте предложили да кажем на Куинтъс Блум, ако той ви помоли да го заведем там?

— Неочаквано ще загубя напълно паметта си. Няма да мога да си спомня пътя, по който сме отишли на Дженезий… и е по-добре и с теб да стане същото. Не искам той да хване зардалу и да получи всичките пари.

— Съгласна съм. Ако обаче имате основание да вярвате, че в подходящо време в бъдеще Куинтъс Блум поради някаква причина няма да е на борда на „Гравитас“…

— Може би ще мога съвсем неочаквано отново да си възвърна паметта. Аз зная каква загадка може да представлява човешкият мозък.

Атвар Х’сиал кимна. Излъчването на феромони беше спряло, но Ненда имаше чувство, че тя беше доволна от неговия отговор. Сикропеанката се повдигна на четирите си задни крайника и мълчаливо напусна пътническия апартамент.

След като Атвар Х’сиал излезе, на Луис му хрумна друга мисъл. Необходимо беше време да се оцени мисълта, че зардалу не са чудовища, но той не понесе идеята Дариа Ланг да бъде захвърлена между тях на Дженезий. Беше ли сега тя там? Трябва ли да я търси? Ако трябваше, как щеше да накара Куинтъс Блум и Атвар Х’сиал да се съгласят с това?

Луис последва Атвар Х’сиал навън от пътническия апартамент и продължи огледа на „Гравитас“. Той беше човек, който смяташе, че трябва да знае колкото се може повече за кораба, с който е помолен да пътува. Този определено си заслужаваше да се познава. Ако новината от Миранда беше изненада не по-малка изненада, представляваше самият кораб. Той беше голям и богато обзаведен. Единственото, което липсваше според предубедените, но може би опитни очи на Ненда беше свястна оръжейна система.

Е, той беше видял дузина места на кораба, на които можеше да се монтира, когато му дойде времето. И само срещу една стотна от стойността на останалото оборудване на кораба.

Ненда обикаляше из друг, богато обзаведен в бароков стил самостоятелен пътнически апартамент. Автоматичният готвач предлагаше екзотични и пикантни блюда, предназначени по-скоро да възбудят, отколкото да заситят глада. Всички подове бяха застлани с дебели меки килими, а в спалнята, когато влезе в нея, доминираше огромно кръгло легло с огледала над него. Той прекоси стаята с дебелия килим с намерение да погледне в банята и да види дали е обзаведена с лична вана.

Ненда отвори вратата, погледна вътре и отскочи назад.

Банята беше не само обзаведена. Тя беше заета. Една жена се беше излегнала във ваната, потопила се така, че само главата, голите рамене и краката от коленете надолу се показваха над пяната и ароматизираната вода. При шума от отваряща се врата, тя обърна глава и съвсем непринудено му кимна.

— Здравейте — Глена Омар се усмихна мило. — Атвар Х’сиал каза ли ви новината? Ще бъда нейна помощничка! Не е ли чудесно? Чудех се колко ли време ще мине, преди да се срещнем отново. И, о, чудо!… Ето ни — тя се хвана отстрани на ваната и започна да се изправя. — Е, мисля, че за днес достатъчно се киснах. Освен ако вие не искате да… Не? Добре, бихте ли ми подали хавлията…

Луис беше живял достатъчно дълго, за да знае, че като си затвори очите, човек не може да избяга от проблема. Той гледаше покритото с пяна тяло на Глена с бели и червени петна, протегнала се да вземе хавлията и мълчаливо се закле да отмъсти на Атвар Х’сиал.

— Вие, аз и Куинтъс — продължи Глена. Тя пристъпи напред към хавлията и продължи да се движи, като отри тялото си в това на Ненда. — Ще бъде вълнуващо пътуване.

Очевидно изненадите, както толкова много други неща в живота, бяха склонни да идват по три.

 

 

„Гравитас“ беше един от най-модерните кораби на Четвъртия съюз. Освен че беше голям, пилотирането му беше мечта и можеше да се извършва само от един човек.

Това определено се харесваше на Луис Ненда. Те отиваха на Торвил Анфракт, където неопитният персонал щеше да бъде нещо средно между пречка и беда. А след като бъде свършена работата, колкото по-малко хората на борда — толкова по-добре.

Корабът току-що бе извършил шестия преход през точка на Боуз, преминавайки от процъфтяващия и добре уреден Четвърти съюз към външните граници на Зардалската общност. Срещаните на транзитните точки пътници се бяха променили от предимно хора търговци, туристи и правителствени бюрократи до същества, чийто видове понякога беше толкова трудно да се определят, колкото и техните професии. Ненда беше идентифицирал сикропеанци, хименопти, ло’фтианци, варнианци, дитрони от трета фаза, декантил мирмекони, които му приличаха на двойка от смятаните за изчезнали берсианци и един чизъм полифем. Това за момент го разтревожи, защото там на Анфракт той и Атвар Х’сиал бяха откраднали „Индълджънс“ от чизъм полифема. Но този не беше Далсимър, жадуващ за отмъщение. Той просто погледна Ненда с голямото си единично синьо-сиво око, пресегна се с петте си малки, облечени в ръкавици, ръце, изръмжа: „Отдръпни се, моряко!“ и изви зеленото си прилично на тирбушон, тяло покрай него.

За Ненда най-доброто за техния външен прогрес беше неговото въздействие върху Глена Омар. Когато Луис я беше срещнал първия път дошла направо от защитения и невинен живот на Сентинел Гейт — макар че невинен може би не беше дума, която можеше да се каже за Глена — тя беше като Дариа Ланг. Когато присъствието на извънземни нарасна заедно със свидетелствата за бедност и варварство, Глена постепенно стана по-унила. Тя все още се отриваше о тялото на Ненда или на Блум, или на вечеря седеше, притискайки колене до тях. Но тя правеше това нерешително, без истинско желание.

Това даде време на Ненда да направи, каквото трябваше да бъде направено, и да концентрира ума си върху Торвил Анфракт. Онова, което беше казал на Куинтъс Блум, беше съвсем вярно. Той беше ходил на Анфракт и се беше върнал цял и невредим. Малко същества можеха да се похвалят с това. Но беше премълчал, че след като се беше измъкнал от Анфракт, той се бе заклел никога повече да не се връща там.

Заклел се никога да не се връща.

Но той беше тук и пилотираше „Гравитас“ по последната част от пътя, изминаван с подсветлинна скорост. След още няколко минути отново щеше да се гмурне в дълбините на най-прочутата и значителна част от усуканото пространство-време на Спиралния ръкав.

Ненда знаеше кой е безопасният път в него, тъй като траекторията, която бяха следвали при предишното си влизане, беше записана. Щяха да минат по пътя на Дариа Ланг, освен ако тя не е била толкова ядосана, че да е поела допълнителни рискове (или изобщо да не е отишла на Анфракт).

Лошата новина, от която се страхуваше, бяха последните промени в структурата на Анфракт. Той и Атвар Х’сиал бяха видели следи от тези промени и доказателства за преобразувания в артефактите на Строителите. Ами ако всяка траектория сега води право в бездна на сингулярност или кладенеца на време Крокеморт? Дори локално поле от няколко единици стотици ускорение ще бъде достатъчно да убие екипажа, макар самият „Гравитас“ да оцелее.

Ненда гледаше как образът на Анфракт изпълва небето пред него. Той беше обнадеждващо нормален… което означаваше обезпокоително странен. Ненда можеше да види и да преброи отделните лобове, да открие точното място, където корабът щеше да влезе. Анфракт беше огромен, разпрострял се върху регион, широк почти две светлинни години, но това беше без значение. След като човек влезе вътре, нормалната мярка и метрика на време-пространство не означаваха нищо. Ако е необходимо само след няколко минути вътре в тази объркваща вътрешност, те щяха да следват Дариа по целия път до Дженезий.

Той усети, че Куинтъс Блум наднича над рамото му. Макар че никога не беше очаквал, по време на пътуването Ненда беше повишил мнението си за учения от света Джером. Двамата мъже имаха много общи неща. Едно от тях беше, че изглежда на Блум, също както и на Ненда, харесваше минималния екипаж на „Гравитас“.

Ненда можеше да разбере логиката на Блум. По-малко хора, по-малко претенденти за лаврите на откритията. Ненда и Атвар Х’сиал не влизаха в сметката, единият, смятан просто за екипаж, а другият, надменно и сляпо извънземно. Глена, единствената друга личност на борда, беше известна почитателка на Куинтъс, чиято главна задача беше да не се отделя от него и да записва безценните му думи, които да му донесат слава при завръщането.

Освен това обаче Ненда чувстваше нещо друго около Куинтъс Блум. Блум би направил всичко, буквално всичко, за да стане знаменит в своя свят. Този свят беше различен от света на Ненда, с различни награди, но Луис можеше да разпознае и оцени целенасочения и коравосърдечен стремеж. За Блум той беше нищо, буболечка, която според нуждата човек може да използва или да стъпче. Но това действаше в двете посоки. За Ненда Куинтъс Блум беше личност, която човек трябваше или да убие с първия изстрел, или изобщо да не стреля. Ако Луис контролира „Гравитас“, когато излиза от Анфракт, една личност, за когото не би се погрижил да бъде на борда, беше високоуважаваният Куинтъс Блум.

Цялото напрежение идваше от неудържимия устрем и амбиция на този човек. Той се надвесваше нетърпеливо напред и гледаше силуета на Торвил Анфракт.

— Не можете ли да увеличите скоростта? Защо е необходимо толкова много време за влизане?

Онова, което имаше наум беше: „Дариа Ланг може би е вече там и прави откритията, които по право се падат на мен. Ако трябва, рискувайте, но ме закарайте вътре.“

Ненда вдигна рамене. Във всеки случай той просто беше готов да продължи. Човек може да гледа в Анфракт, докато от очите му не започнат да текат сълзи, но след като влезе вътре, всичките наблюдения отвън не струват пукната пара. Анфракт висеше огромен и неимоверно сложен. Той можеше да бъде променен по милион начини и никой външен наблюдател никога нямаше да узнае за това.

— Може би трябва да сложите обезопасителните колани. Ще съобщя и на другите да сторят същото. Последното ни пътуване в Анфракт беше доста бурно.

Това беше начин да накара Блум да престане да диша във врата му. Но то беше съвършено вярно. Когато „Гравитас“ започна да се движи все по-бързо към границата на Анфракт, Ненда, чийто собствени амбиции не гарантираха съответно наличие на кураж, задържа дъх. Той насочваше кораба към тъмен, беззвезден коридор от предполагаемо празно пространство. Всяка изненада щеше да бъде ужасна. Скоро корабът започна да се тресе от малки накъсани вибрации и той намали скоростта.

— Проблеми ли има? — седнал на седалката зад Луис, Куинтъс Блум най-после прояви леко безпокойство.

Ненда поклати глава.

— Промяна на мащаба на планковата константа. Може би микроскопични квантови ефекти. Ще наблюдавам внимателно, но ако нещо ви се стори необичайно, кажете ми.

Беше се случило по-напред и сега аномалията не му се струваше толкова ужасяваща. Когато настъпи, Ненда приветства квантовите неравности на тяхната среда като познати и следователно — нормални. Той не се разстрои, когато след това „Гравитас“, изглежда, се гмурна право към фотосферата на ярко пламтяща синьо-бяла звезда. Ненда обясни на Блум точно какво щеше да се случи. Щяха да летят надолу почти до врящата газообразна повърхност на звездата, след това в последния момент да отскочат в тъмната празнота.

Гмурнаха се.

След това щяха да се намерят в състояние на свободно падане и цялата светлина и енергия на кораба да се изгубят.

Изгубиха се.

И след около десет секунди енергията, светлините и гравитацията щяха да се върнат. Върнаха се.

Ненда и Блум седяха един до друг и мълчаха, докато секундите бавно течаха.

Накрая в тъмнината се чу гласът на Блум:

— Колко време казахте, че ще мине, докато имаме отново енергия?

— Само още няколко секунди. Това, което ударихме се казва хиатус^[1]. Няма да е продължително. Ах! — в командната зала се появи трепкане на слаба светлина. — Ето я.

Енергията бавно се възстановяваше. Екраните отново затрепкаха в нормалното си състояние. На главния дисплей се появи образ, показващ пространството отвън „Гравитас“.

Ненда гледаше не по-малко възторжено от Куинтъс Блум. Той зададе команда за равномерно въртене на кораба по надлъжната му ос, така че да могат да гледат последователно във всички посоки. Беше очаквал да бъдат обградени от многолобовия Анфракт и по-близо до тях да бъдат вградените кръгови сингулярности, които екранираха Дженезий. Ако по-раншното изчезване на тези сингулярности беше постоянно, от кораба щеше да се вижда далечна картина на Дженезий. Но те щяха да са достатъчно далеч, за да не могат обитателите зардалу, да им сторят нещо.

Докато въртящият се кораб сканираше навън, Ненда не сваляше очи от екрана. Нямаше никаква следа от характерните блещукащи лобове на Торвил Анфракт — от никакъв лоб на Анфракт. Никъде на дисплея не се виждаха вградени сингулярности. Не се виждаше нищо, наподобяващо планета.

Неочаквано всички светлини отново изгаснаха. Шумът от двигателите на кораба затихна.

— Друг хиатус? — Блум беше повече раздразнен, отколкото изплашен. Този път въртенето на кораба осигуряваше достатъчно изкуствена гравитация, за да се избегне физическия дискомфорт. — Колко такива неща съществуват?

— Проклет да съм, ако зная — Луис беше повече разтревожен, отколкото раздразнен. — Очаквах само един.

Чакаха в абсолютна тъмнина. Секундите се точеха дълги като минути.

— Вижте, много бързам. Мислех, че вече сте го разбрали — лицето на Блум не се виждаше, но гласът беше достатъчно красноречив. — Най-добре е да ни извадите оттук, Ненда… И то бързо!

Луис въздъхна, затвори очи, после пак ги отвори. Нищо не се беше променило. Доколкото знаеше, хиатусът можеше да продължи вечно. Нищо, което правеше с управлението на кораба не можеше да промени положението.

— Чухте ли ме? — Блум отново се обади от тъмнината. — Казах да ни извадите от тук. Ако не можете, забравете за заплащане.

„Вече го забравям“ помисли си Ненда, но не каза нищо. Той гледаше втренчено в тъмнината, без да вижда нещо и желаеше пред тях да се появи Дженезий и да се спуснат между зардалу. Там поне знаеше какво може да очаква от тях.

Загубата на заплащането изглеждаше най-малката му тревога.