Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (8)

VII. Камамури

След раздялата си с господаря, Камамури бе поел пътя, който води към реката, стараейки се да върви по следите на индиеца пред него. Но нека кажем, че смелият махарат се отдалечаваше неохотно и с угризения в душата от своя господар. Той с основание се страхуваше, че Тремал-Наик ще извърши някоя лудост, за да види отново тайнствената жена, така че често се спираше и му се искаше да се върне назад. Как да се върне в колибата, като знаеше, че господарят му се намира в проклетата джунгла, където неприятелите гъмжаха като тръстиките? Струваше му се, че извършва престъпление. Още не беше минал и половин миля, когато реши да се върне по стъпките си с риск да изпита страшния гняв на господаря си. «В края на краищата — каза си добрият махарат, — един другар може да му дотрябва. Кураж, Камамури, дръж очите си добре отворени!» Завъртя се на петите си и отново се насочи на запад, без да го е грижа за индиеца, когото преследваше. Не беше извървял и двадесетина крачки, когато чу един отчаян глас да вика:

— Помощ! Помощ!

Камамури отскочи назад.

«Кой ли може да вика за помощ?» — попита се той. Остана заслушан, с ръка зад ухото. Нощният ветрец, който духаше от запад, донесе остър звук на свирка.

— Там нещо става — промълви махаратът неспокоен. — Оня, който извика, трябва да е на половин миля оттук, в посоката, взета от моя господар. Дали не убиват някой?

Страхът да попадне в ръцете на индийците бе голям, но любопитството надделя. Постави карабината си под мишница и се упъти на запад, разтваряйки предпазливо бамбуковите тръстики. Точно в този момент отекна гръм.

Камамури усети, че кръвта му се смръзва. Карабината беше на Тремал-Наик! Толкова пъти я беше чувал да стреля в джунглата, че не можеше да се лъже.

— Велики Шива! — рече през зъби. — Господарят се защищава.

Мисълта, че Тремал-Наик е в опасност, му вдъхна необикновена смелост. Забравяйки всяка предпазливост, нехаещ за индийците, които може би го следяха, той взе да тича към мястото, откъдето се чу изстрела. Четвърт час по-късно стигна до някаква поляна, сред която видя да се гърчи дълго влечуго на петна. То издаваше остро свистене, присъщо на змиите, когато са раздразнени.

— Виж ти, питон! — възкликна Камамури, който бе навикнал с подобни влечуги и не изпитваше никакъв страх. Готвеше се да се отдалечи, за да избегне опасността от нападение, когато забеляза, че влечугото бе прерязано наполовина и до него лежеше човешко тяло. Усети, че перчемът на тила му се изправя.

— Дали това не е господарят? — попита се.

Хвана карабината за цевта и тръгна към влечугото, което яростно се гърчеше и губеше кръв, и смаза главата му. След това изтича към човека, който не даваше признаци на живот.

— Да бъде благословен Вишну! — възкликна и въздъхна с облекчение. — Не е господарят.

Наистина, беше индиецът, който се бе опитал да се нахвърли срещу Тремал-Наик и бе попаднал в прегръдките на питона. Нещастникът представляваше кървава, обезобразена маса. Устата му бе широко зинала и преливаща от кървава пяна, очите му — извън орбитите, начупени ребра стърчеха от гръдния му кош, а натрошените му крайници висяха на всички страни. Камамури се наведе над него, за да разбере дали още диша, но тялото вече бе изстинало.

«Питонът просто го е стрил — помисли си, — но толкова по-зле за него: този индиец сигурно е от ония, които ни преследваха, защото на гърдите му виждам тайнствената татуировка. Да се махам оттук преди да бъда открит.»

Леко шумолене на бамбуковите тръстики го накара да замръзне на мястото си. Веднага залегна сред тревите и остана неподвижен като трупа край него. Ако не бяха го забелязали, можеше да убегне от погледа на онзи или на онези, които бяха разклатили високите тръстики. Шумоленето изчезна, но не трябваше да се доверява. Индийците са търпеливи като американските червенокожи и дебнат жертвата си с часове, дори с дни, и Камамури, който също беше индиец, знаеше това.

Остана така известно време, после плахо надигна глава и се огледа. В същия миг изсвири ласо, хвърлено от опитна ръка и се обви около врата му. Камамури сподави вика си, сграбчи здраво въжето, за да не му позволи да се затегне и се отпусна на тревата, като взе да се мята, сякаш се задушаваше. Хитростта му успя.

Удушвачът, който се криеше зад гъст храст от дива захарна тръстика, вярвайки, че жертвата му издъхва, изскочи да я довърши с камата си. Но Камамури вече бе извадил единия си пистолет и го насочи към нападателя.

— Вече си мъртъв! — викна му.

Светкавица разкъса мрака, последвана от силен гърмеж. Удушвачът политна, хвана гърдите си с ръце и се строполи в тревата. Камамури скочи отгоре му с втория пистолет в ръка.

— Къде е Тремал-Наик? — попита го.

Удушвачът се опита да се надигне, но падна отново. Струя кръв бликна от устата му, той опули очи, изстена и замръзна.

Беше мъртъв.

— Да бягам! — промълви махаратът. — След малко другарите му ще бъдат по петите ми.

Тичешком измина повече от една миля, като навлизаше все по-навътре в джунглата и се стараеше да държи права линия по посока на реката и там да чака завръщането на господаря си, когото не искаше да изостави. Бе полунощ, когато се намери в края на гора от кокосови палми — високи дървета, които по красота надминават фурмовите палми, а една само от тях е достатъчна да достави храна, питие и облекло на цяло семейство.

Махаратът не посмя да отиде по-нататък; покатери се на едно от онези дървета и там установи квартирата си, сигурен, че няма да бъде нападнат от индийците и още по-малко от тигрите, които не бяха малко на този остров. Настани се на клона, завърза се с въжето, взето от удушвача и успокоен от дълбоката тишина, затвори очи. Поспа само няколко часа, защото го събуди адска врява. Голяма глутница чакали, кой знае откъде изникнала, бе заобиколила дървото и правеше отдолу страхотна серенада. Тези животни, които не се различават много от вълците, изобилствуват почти в цяла Индия и техните ухапвания се считат за отровни. Бяха повече от сто. Те бясно се мятаха и виеха ужасно, от което можеха да настръхнат косите и на човек, свикнал да ги слуша често. На Камамури му се искаше да ги отдалечи с някой изстрел, но опасението, че може да привлече индийците, го накара да се примири с техния концерт, който продължи до сутринта. Едва тогава задряма и изглежда бе спал повече отколкото бе желал, защото отвори очи, когато слънцето вече клонеше на запад. Разцепи един зрял кокосов орех, голям колкото човешка глава, чиято сърцевина напомня вкуса на бадемите, хапна добре и пое отново на път, решен да стигне брега на реката и там да открие Тремал-Наик.

Прекоси леса от кокосови палми, за което загуби няколко часа и макар нощта да бе напреднала, отново навлезе в джунглата, свивайки на юг и продължи марша си до полунощ. От време на време спираше да огледа почвата, с надежда да открие някаква следа от господаря си. Отчаян, канеше се да намери дърво, на което да прекара остатъка от нощта, когато два глухи изстрела последвали един след друг, го стреснаха.

— Виж ти! — възкликна изненадан. Отекна трети изстрел, по-силен от другите.

— Господарят! — викна. — Този път няма да ми избяга!

Втурна се с бързината на жребец и половин час по-късно стигна до една гола поляна, сред която, осветена от ярката луна, се издигаше величествена пагода. Пристъпи няколко крачки, но бързо се върна зад бамбуковите тръстики.

Двама души се появиха на поляната и тръгнаха към джунглата, като мъкнеха трети човек, явно мъртвец.

— Какво ли значи това? — прошепна махаратът, чието учудване все повече нарастваше. — Дали не отиват да погребват трупа в джунглата.

Те се отдалечиха в гъсталака, но Камамури можеше да ги наблюдава, без да бъде открит. Двамата индийци бързо прекосиха поляната и спряха до тръстиките.

— Дръж се, Сонепхур — каза единият от двамата. — Да го разлюлеем и хвърлим хей там. Сигурен съм, че утре сутринта ще намерим само костите, ако тигрите решат да ги оставят.

— Да, нашата обичана богиня ще се погрижи да му изпрати пет-шест тигри. Този индиец има доста месо по себе си, а е и млад.

Двамата типове избухнаха в звучен смях при тази жестока шега.

— Хвани го добре, Сонепхур.

— Хайде, едно… две… три…

Те залюляха тялото и го метнаха сред джунглата.

— На добър път! — викна единият.

— Лека нощ! — добави другият. — Утре сутринта ще ти направим визита.

Двамата се отдалечиха засмени.

Камамури изчака да се отдалечат, после излезе от скривалището си и подтикнат от силно любопитство се приближи до трупа. Задавен вик излезе от гърдите му.

— Господарят! Ах, убийци!

Очите на Тремал-Наик бяха склопени, лицето му ужасно изменено, а в гърдите, забита до дръжката, стърчеше кама. Дрехите му бяха потънали в кръв, която още бликаше от дълбоката рана.

— Господарю, беден мой господарю! — изхърка махаратът. Постави ръце на гърдите му, но потръпна, сякаш го бе ударил електрически ток: стори му се, че усети биенето на сърцето. Долепи ухо и се заслуша, задържайки дъха си. Не се лъжеше — Тремал-Наик не бе още умрял, защото сърцето му биеше слабо.

— Може би не е смъртно ранен — прошепна, треперящ от вълнение. — Спокойствие, Камамури, действувай без да губиш време.

Хвана предпазливо камата и без да я клати я измъкна от раната. Струя топла, алена кръв бликна от устните, което беше добър знак.

— Ще оздравее — рече махаратът.

Откъсна парче плат от ризата и спря кръвоизлива, който можеше да бъде гибелен за ранения. Сега му бе необходима малко вода и няколко листа от юма, които да изстиска върху раната, за да заздравее по-бързо.

— Трябва непременно да го отнеса до някое блато — промълви след кратка размисъл. — Тремал-Наик е силен, мъж от желязо и ще понесе пренасянето без да се влоши състоянието му. — Събра всичките си сили, вдигна го внимателно и като се олюляваше се запъти на изток, сиреч към реката. Спираше облян в пот да почине всеки сто метра и да види дали господарят му дава признаци на живот; успявайки да се задържи с мъка на краката си, премина повече от една миля и спря на брега на малко езеро с бистра вода, заобиколено с троен ред опунции и кокосови палми. Постави ранения върху плътен пласт трева и сложи върху раната му мокри парцали. При този допир от устните на Тремал-Наик излезе слаба въздишка, прилична на сподавено стенание.

— Господарю, господарю! — повика го Камамури.

Раненият размаха ръце и отвори очите си, които заиграха под кървясалите клепачи преди да спрат върху Камамури. Лъч на радост озари бронзовото лице на махарата.

— Позна ли ме, господарю? — попита той.

Раненият кимна с глава и размърда устни, но от тях излезе неясен звук.

— Още не можеш да говориш — каза Камамури, — но по-късно ще ми разкажеш всичко. Бъди уверен, господарю, че ще отмъстим на удушвачите за всичко, което сториха с теб.

Погледът на Тремал-Наик блесна мрачно и ноктите на ръцете се впиха в земята. Явно, беше разбрал.

— Успокой се, господарю. Сега ще намеря някои треви, които ще ти помогнат, а след четири-пет дни ще те заведа в колибата, за да оздравееш напълно.

Като му нареди да запази тишина и пълна неподвижност, верният Камамури разрови тревата на тридесет-четиридесет крачки наоколо, за да се увери, че няма отровни змии, след което се отдалечи пълзешком. Не след дълго откри няколко малки бурена юма, или както народът ги нарича «змийски език», чийто сок е ценен балсам за рани. Набра наръч стръкове и се готвеше да тръгне обратно, но само след няколко крачки спря и сложи ръка на пистолета. Беше му се сторило, че мярна някаква черна сянка да се промъква. Тихо между тръстиките; имаше повече формата на животно, отколкото на човешко същество. Задуши многократно въздуха и ясно усети миризмата на дивия звяр. «Внимавай, Камамури — каза си, — наблизо ни се навърта тигър.» Сложи между зъбите си дългия нож и смело тръгна към езерцето, оглеждайки се зорко. Очакваше всеки миг да се натъкне на жестокото месоядно, но нищо не се изпречи на пътя, докато стигне посред дърветата.

Тремал-Наик беше на предишното си място и изглеждаше задрямал, което зарадва смелия махарат. Сложи до себе си карабината и пистолетите, за да са му под ръка, сдъвка тревите, колкото и да бяха горчиви, и ги постави на раната.

— Така е добре — каза, като потъркваше доволно ръце. — Утре господарят ще бъде по-добре и ще можем да се преместим от това място, което не ми се струва много сигурно. След няколко часа ония бандити ще идат в джунглата и като не намерят трупа, ще почнат да ни търсят. Не трябва да се оставяме да ни хванат така глупаво…

Едно страшно мяукане, типично за тигрите, един страшен рев прекъсна фразата му. Обърна бързо глава и неволно протегна ръка към оръжията. Там, на петнадесет крачки, видя огромен царски тигър, свит и готов за скок, който бе втренчил в него двете си светещи очи, които хвърляха синкаво-стоманени отблясъци.