Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (25)

VIII. Разкритията на сержанта

На площадката на стълбата нямаше никакъв часовой.

Още треперящ от вълнение, но решен на всичко, стига да си възвърне свободата, Тремал-Наик изкачи тихо стъпалата и стигна до една тъмна и празна стаичка. Почака, заслушан, после с револвера в ръка бавно открехна вратата и подаде глава. Нямаше никой. Отвори втора врата, мина по дълъг, тъмен коридор и влезе в трета стая. Тя беше много голяма. В дъното светеше фенер и хвърляше бледа светлина над дванадесетина легла, заети до едно от спящи хора.

— Сипаите! — прошепна Тремал-Наик и спря.

Канеше се да се върне назад, когато по коридора прокънтяха отмерени стъпки и звън на шпори. Трепна и насочи револвера към вратата. Човекът се приближаваше, спря за миг, после отмина. «Дали не беше капитанът?» — попита се. Излезе от спалното помещение на сипаите и се върна по коридора. В дъното зърна едва забележима сянка, която потъна в тъмнината заедно със звънтенето на шпорите. Насочи се натам, решен да я достигне. Качи се по няколко стъпала и навлезе в друг коридор, като вървеше на пръсти. Човекът пред него спря, чу го да върти ключа в някаква ключалка, да отваря една врата, след което изчезна.

Тремал-Наик забърза и спря пред същата незаключена врата. Една лампа осветяваше слабо широката стая. В сянката на колоната зърна човек, седнал пред една масичка, когото не можа добре да различи. Усъмни се да не е капитан Макферсън и мигом го обзе безпокойство, сърцето му се сви. «Чудно — каза си. — Страх ли ме е?» Побутна леко вратата, която се отвори безшумно, и със стъпка на тигър тръгна към масата. Колкото и стъпките му да бяха тихи, те стреснаха човека пред масата. Той бързо се изправи.

— О, ти ли си, Бхарата! — възкликна и бързо насочи револвера си към него. — Нито вик, нито крачка или си мъртъв! — каза му.

При вида на пленника с насочен револвер, Бхарата направи движение към пистолетите си, оставени на стола, но тонът на Тремал-Наик не оставяше съмнение за решителността му. Остана на мястото си и показа зъбите си, като пантера, хваната с примка.

— Ти!… Сарангуи! — възкликна и заби нокти в масата.

— Не Сарангуи, а Тремал-Наик, ловецът от Черната джунгла — отвърна индиецът без да сваля оръжието.

— Но как успя да дойдеш тук? — попита го.

— Тайна.

— Значи не бях се излъгал…

— Изглежда, че не си.

— И какво искаш?

— Да те убия.

— Как мога да спася живота си?

— Седни, ще поговорим.

Бхарата се подчини. Тремал-Наик взе всичкото оръжие, заключи вратата и седна пред сержанта.

— Предупреждавам те, че първият вик, който издадеш, ще ти струва живота. Мога да стрелям шест пъти, а това е предостатъчно за да те изпратя при Брама или Вишну.

— Говори — повтори сержантът, който бе възвърнал хладнокръвието си.

— Трябва да изпълня едно ужасно поръчение.

— Не те разбирам.

— Заклех се пред тхугите да убия капитан Макферсън.

Тремал-Наик изчака да види какво впечатление ще направят думите му, но лицето на индиеца остана невъзмутимо.

— Разбра ли, Бхарата?

— Отлично, продължавай.

— Трябва да се сдобия с главата на капитан Макферсън.

Сержантът избухна в смях.

— Ти си луд! Не знаеш ли, че капитанът не е тук?

— Не е тук? Къде е отишъл? — попита ловецът с отчаян глас.

— Няма да ти кажа.

— Но нали ти казах, че съм се заклел да отнеса главата на Макферсън при тхугите?

— Ще минат и без нея.

— Не, Бхарата, не!… Трябва да изпълня мисията си. Къде е капитанът? Трябва да знам, дори ако трябва да преровя цяла Индия от Хималаите до нос Коморин.

— Но няма да съм аз този, който ще ти каже къде се намира.

— А!… Значи знаеш къде е! — възкликна Тремал-Наик.

— Знам.

— Говори, Бхарата! — викна му с гневен глас.

— Можеш да ме убиеш, но от устата ми няма да излезе сричка. Аз съм войник.

— Внимавай, Бхарата, връщане от гроба няма.

— Щом искаш, убий ме.

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

Тремал-Наик протегна въоръжената си ръка. Цевта вече бе спряла на няколко педи от челото на сержанта, куршумът бе готов да излети, когато отвън долетя изсвиркване, което се повтори три пъти.

— Нагоре — възкликна Тремал-Наик, който позна сигнала на тхугите.

Постави револвера в пояса си, сграбчи Бхарата, като с едната си ръка му запуши устата и го събори на земята.

— Не се опитвай да шавнеш или наистина ще те убия — каза му.

Върза го здраво с едно въже, запуши устата му, после изтича до прозореца, вдигна пердето и отвърна на сигнала с три различни изсвирвания. Зад един храст се показа човек, който притича към бънгалото и спря пред прозореца.

— Нагоре! — прошепна Тремал-Наик.

— Кой си ти? — попита индиецът след кратко колебание.

— Тремал-Наик.

— Да се кача ли?

Тремал-Наик се огледа внимателно и наостри ухо.

— Качи се — каза му.

Тхугът хвърли ласото си, което се хвана за една кука на прозореца и за миг се прехвърли. Беше млад човек, не повече от двадесет години, висок, слаб, надарен с необикновена ловкост и както изглеждаше — с много смелост. Беше почти гол, прясно намазан с кокосово масло, татуиран като останалите си другари от сектата и въоръжен с кама.

— Свободен ли си? — попита.

— Нали виждаш — отговори Тремал-Наик.

— А сипаите?

— Спят.

— А капитанът?

— Този тук ми каза, че някъде заминал.

— Дали не се е усъмнил в нещо? — попита тхугът и сви гневно устни. — Трябва да научим къде е отишъл. Синът на свещените води на Ганг иска главата му.

— Но сержантът не иска да каже.

— Ще каже, ще видиш.

— Сега се сещам, че тези хора ми дадоха да пия една лимонада, която ме опи и развърза езика ми.

— Същата ще предложим и на сержанта.

Хвърли поглед към Бхарата, който спокойно очакваше участта си, взе чаша вода и приготви същата лимонада, която капитан Макферсън бе дал на Тремал-Наик.

— Изпий това питие — каза на сержанта, след като свали превръзката от устата му.

— Никога! — отговори Бхарата, който се бе досетил за намерението им.

Тхугът стисна силно носа му между пръстите си. За да не се задуши, сержантът бе принуден да отвори уста. Този миг бе достатъчен, за да му налеят лимонадата.

— Сега ще научиш всичко — каза Нагор на Тремал-Наик.

— Страх ли те е от сипаите? — попита го ловецът.

— Мен? — възкликна тхугът усмихнат.

— Добре, застани до вратата и стреляй по първия, който се опита да се изкачи по стълбата.

— Разчитай на мен, Тремал-Наик. Никой няма да смути разпита ти.

Тхугът взе два пистолета, провери дали са заредени и застана на пост пред вратата.

В същото време сержантът започна да се смее и да бърбори безспирно. Изненадан, Тремал-Наик слушаше този поток от думи, между които чу и името на капитан Макферсън.

— Храбри сержанте, къде е капитанът? — попита го Тремал-Наик.

Щом чу този глас, Бхарата спря. Погледна Тремал-Наик с горящи очи и попита:

— Кой ми говори?… Стори ми се, че чух гласа на един тхуг. Ахааа! Скоро вече няма да има тхуги. Каза ми го капитан Макферсън, а той е мъж на думата… мъж, който не изпитва страх. Ще ги нападне в техните скривалища… ще ги унищожи с бомби… Красива гледка ще представляват, когато бягат през глава… хахаха!

— А знаеш ли къде е тяхното скривалище? — попита Тремал-Наик, който не изпускаше дума.

— Разбира се, че знам. Каза ни го Сарангуи. Той беше пил от лимонадата и всичко ни разказа.

— Ах, нещастници! — възкликна. — Но и аз ще науча нещо от теб.

— А там ли беше капитанът, когато Сарангуи разказваше? — попита Тремал-Наик, треперящ от гняв.

— Да, и замина веднага, за да ги изненада в хралупата им.

— Може би за Раймангал?

— Не, не! — бурно възкликна сержантът. — Тхугите са силни и са нужни много хора, за да ги смажем.

— В Калкута ли отиде?

— Да, в Калкута, във форт Уйлям!… Ще въоръжи цял полк ще докара много хора и топове… Хахаха!… Какво зрелище!

Сержантът млъкна. Очите му ту се отваряха, ту се затваряха, главата взе да клима. Тремал-Наик разбра, че опият оказваше своето действие.

— Научих, каквото исках — прошепна. — А сега, към Раймангал!