Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (21)

IV. Да убиваш за удоволствие

Настъпи вечерта.

През деня капитан Макферсън не се появи, но и нищо не се случи в бънгалото.

Сарангуи, след като поскита тук-там около навесите и постройките, давайки ухо на разговорите на сипаите, се бе излегнал зад един храст на петдесетина метра от бънгалото и сякаш се канеше да подремне. От време на време, обаче, повдигаше глава и се оглеждаше недоверчиво. Човек би казал, че очаква някого.

Мина един дълъг час. Луната се издигна над хоризонта и заля с мека светлина леса и течението на реката, която весело шумеше между двата ниски бряга. В далечината се чу остър вой на чакал. Сарангуи рязко се изправи и втренчи поглед към тъмния лес.

— Най-после — промълви, като потръпна. — Вече ще узная присъдата си.

На двеста крачки в гъсталака се появиха две светещи точки със зеленикави отражения. Сарангуи постави два пръста между устните си и леко изсвири. Двете светещи точки веднага доближиха. Това бяха очите на голям тигър, който глухо измяука.

— Дарма! — възкликна индиецът.

Тигърът приклекна и взе мълчаливо да пълзи, като спря точно до него и измяука втори път.

— Ранен ли си? — попита го индиецът с гальовен глас. Вместо отговор тигърът близна лицето и ръцете на индиеца.

— Голяма опасност ти мина през главата, бедни Дарма — подхвана индиецът, — но ще бъде за последен път.

Прокара ръка под гушата на животното и напипа малка, червена хартийка, завързана с тънък, копринен конец. Разгърна я с треперяща ръка и прикова очи отгоре й. Бяха изписани странни знаци със синя боя и един ред на санскритски: «Ела, съобщението пристигна.»

Полази го нова тръпка и няколко капки пот оросиха челото му.

— Ела, Дарма — рече.

Хвърли бегъл поглед към бънгалото, измина пълзешком триста-четиристотин крачки, следван от тигъра, и навлезе в палмовата гора. Двадесет минути вървя по една едва забележима пътека, после спря и повика тигъра с мълчаливо движение на ръката си. На двадесет крачки от него се бе изправил някакъв човек, който му извика с насочена пушка:

— Кой е там?

— Кали — отвърна Сарангуи.

— Приближи се.

Сарангуи пристъпи и оня внимателно го огледа.

— Ти ли си човекът, когото чакаме? — попита го.

— Да.

— Кой те чака?

— Кугли.

— Добре, следвай ме.

Индиецът преметна карабината си през рамо и пое с тиха стъпка. Сарангуи и Дарма го последваха.

— Видя ли капитан Макферсън? — попита водачът няколко минути по-късно.

— Да.

— Какво прави?

— Не бих могъл да ти кажа.

— Какво знаеш за Негапатнан?

— Че е пленник на капитана.

— Истина ли е това, което казваш?

— Самата истина.

— А знаеш ли къде са го скрили?

— В подземието на бънгалото.

— Явно тези европейци са взели всички мерки.

— Явно.

— Но ти ще го освободиш.

— Аз! — възкликна Сарангуи.

— Така ми се струва.

— Кой ти каза?

— Нищо не знам, мълчи и върви.

Индиецът повече не отвори уста и забърза сред тръстиковия гъсталак и бодливите храсти. От време на време спираше и оглеждаше дънерите на палмовите дървета, които се изпречваха по пътя му.

— Какво гледаш? — попита го Сарангуи, учуден.

— Знаците, които сочат пътя.

— Не живее ли на същото място Кугли?

— Не, защото англичаните почнали да обикалят около предишната му колиба. Капитан Макферсън има добри съгледвачи, Сарангуи. Внимавай да не ти изиграе номер, когато най-малко очакваш.

Спря, сложи длани около устата си и издаде вой, като този на чакала.

Отговори му друг вой.

— Пътят е свободен — каза индиецът. — Следвай тази пътека и ще стигнеш до прага на колибата. Аз ще остана да пазя тук.

Сарангуи продължи, но забеляза, че зад всяко дърво бе залегнал по един индиец с карабина в ръка и ласо около кръста. «Добре ни пазят — помисли си. — Можем да разговаряме, без да се страхуваме, че англичаните ще ни изненадат.»

Скоро се намери пред голяма колиба, построена от здрави дънери, помежду които имаше процепи за карабините. Покривът беше от листа и на върха бе закрепена груба статуя на богинята Кали.

— Кой е там? — попита един индиец, седнал на прага на вратата.

— Кали — отвърна за втори път Сарангуи.

— Минавай.

Индиецът влезе в стаичка, осветена от един смолист клон, който разпръскваше наоколо си мъжделива светлина и пушек. Изтегнат на рогозка, лежеше индиец висок като Суйодхана, прясно намазан с кокосово масло и тайнствената татуировка върху гърдите. Обгорялото му лице, опасано с гъста, черна брада, имаше грубо, жестоко изражение. Във вдлъбнатите му очи гореше мрачен пламък.

— Привет, Кугли — каза индиецът докато влизаше, но изговори тези думи с мъка.

— А, ти ли си, приятелю! — отвърна Кугли и се надигна. — Започвах да губя търпение.

— Вината не е моя, пътят е дълъг.

— Знам, приятелю. Как се уредиха нещата?

— Отлично, Дарма, изпълни от край до край задачата си. Ако не бях нащрек, щеше да смачка главата на капитана.

— Беше ли го повалил?

— Да.

— Бива си го твоето животно.

— И аз така мисля.

— А сега си на служба при капитана…

— Да.

— Като какъв?

— Като ловец.

— Съмнява ли се в нещо?

— Не.

— Знае ли, че си се отдалечил от бънгалото?

— Не знам, но ми е дал пълна свобода да ловувам из джунглата.

— Ти все пак внимавай, този човек има сто очи.

— Знам.

— Кажи ми нещо за Негапатнан.

— Пристигнал е снощи в бънгалото.

— Знам, нищо не убягва от погледа ми. Къде са го скрили?

— В подземието.

— Знаеш ли къде е то?

— Още не, но ще разбера. Знам, че има много дебели стени и че един въоръжен сипаи пази ден и нощ пред вратата му.

— Знаеш повече отколкото очаквах и трябва да ти кажа, че си мъж на място.

— Ловецът от Черната джунгла е по-силен и по-хитър, отколкото си мислиш — отвърна индиецът Сарангуи.

— Знаеш ли дали Негапатнан е проговорил?

— Не знам.

— Ако този човек проговори, загубени сме.

— Не му ли вярваш? — попита Сарангуи с леко ироничен глас.

— Вярвам му, защото Негапатнан е велик вожд и неспособен да ни предаде. Но капитан Макферсън знае как да измъчва пленниците си. Но нека се върнем на думата си.

Челото на Сарангуи се свъси и той леко трепна.

— Говори — каза той с глух глас.

— Знаеш ли защо те повиках?

— Предугаждам, че е…

— За Ада Коришан.

При това име мрачният поглед на Сарангуи угасна, влага изби изпод клепачите му и дълбока въздишка излезе от побледнелите му устни.

— Ада!… Бедната моя Ада!… Говори, Кугли, говори, аз тъй много страдам.

Кугли погледна индиеца, превит и стиснал челото си. Жестока, сатанинска усмивка бързо премина по устните му.

— Тремал-Наик — каза с гробовен глас, — спомняш ли си нощта, в която те заловихме в пещерата, теб, Ада и махарата?

— Спомням си я — отвърна с глух глас Сарангуи, сиреч ловецът Тремал-Наик.

— Ти беше в ръцете ни.

Достатъчна бе една дума на Суйодхана, за да сте отдавна и тримата под земята.

— Знам, но защо ми припомняш онази нощ?

— Трябва да ти я припомня.

— Тогава говори бързо, не ме карай да страдам. Кръв тече от сърцето ми.

— Ще бъда кратък. Тхугите произнесоха смъртната ви присъда: ти трябваше да бъдеш удушен, Девата на пагодата трябваше да се изкачи на кладата, а Камамури да умре сред змиите. Суйодхана бе този, който се възпротиви. Ти бе доказал, че си храбър и умен мъж, и той те помилва, ако се съгласиш да служиш на нашата секта.

— Продължавай.

— Но ти обичаше онази жена, на име Ада. Трябваше да ти я отстъпим, за да имаме верен съюзник. Сега нашата богиня Кали ти я предлага.

Тремал-Наик подскочи и лицето му се преобрази.

— Истина ли е това, което казваш?

— Да, истина е — рече Кугли, като наблегна на всяка дума.

— И ще стане моя съпруга?

— Да, ще стане твоя съпруга. Но тхугите искат нещо от теб.

— Каквото и да е, приемам. За моята годеница съм съгласен да подпаля цяла Индия.

— Ще трябва да убиваш.

— Ще убивам.

— Ще трябва да спасиш и някои хора.

— Ще ги спася, дори да трябва да нападна сам цял град.

— Добре тогава, чуй ме.

Извади от пояса си някаква хартия, разгъна я и няколко минути внимателно я гледа.

— Тхугите — каза, — ти знаеш, обичат Негапатнан, който е смел, предприемчив и силен. Искаш ли твоята Ада? На първо място освободи Негапатнан, после… Суйодхана иска нещо друго от теб.

— Говори — каза Тремал-Наик и неволно потръпна. — Слушам те.

Кугли не отговори веднага. Втренчи странен поглед в ловеца.

— Е, и? — заекна Тремал-Наик.

— Суйодхана отстъпва годеницата ти при условие че убиеш капитан Макферсън.

— Капитана…

— Да, Макферсън — заключи Кугли с жестока усмивка.

— Само при това условие ли ще получа Ада?

— Само.

— А ако откажа?

— Не ще можеш повече да я обичаш. Девата на пагодата ще се качи на кладата, а Камамури ще умре сред змиите. И двамата са в наши ръце. Какво решаваш?

— Животът ми принадлежи на Ада. Приемам.

— Имаш ли вече някакъв план?

— Не, но ще измисля нещо.

— Послушай ме, първо освободи Негапатнан.

— Ще го освободя.

— Ние ще те пазим. Ако имаш нужда от помощ, ела при мен.

— Ловецът от Черната джунгла ще мине и без тхугите.

— Както искаш, а сега можеш да си отиваш.

Тремал-Наик не помръдна.

— Какво има? — попита Кугли.

— Не мога ли да видя тази, коя го обичам?

— Не.

— Непреклонни ли сте?

— Изпълни задачата си, после… онази жена ще бъде твоя съпруга. Отивай, Тремал-Наик!

Угрижен, Тремал-Наик се запъти към изхода.

— Почакай… — каза удушвачът, точно когато оня прекрачваше прага.

— Какво искаш?

— Не забравяй, че ние държим на смъртта на капитан Макферсън.