Лиан Хърн
Пророчеството (5)

Втора глава

На следното утро за двете жени бяха подготвени паланкини и подобаващ ескорт. Поеха на път при изгрев-слънце. Помнейки съвета на своята родственица владетелката Маруяма, Каеде се качи предпазливо в паланкина, все едно бе крехка и безпомощна като повечето жени, но се погрижи да доведат от конюшнята коня на Такео и след като потеглиха, тутакси дръпна преградите от восъчна хартия, за да може да гледа навън.

С мъка понасяше клатушкането и нищо не предотвратяваше засилващото се усещане, че й призлява. При първото спиране за почивка в Ямагата вече бе тъй замаяна, че едва пристъпваше. Дори видът на храна й бе непоносим, а щом пийна малко чай, тутакси го повърна. Слабостта на тялото й я вбеси, тъй като осезателно подронваше чувството за мощ, което наскоро бе открила у себе си. Шизука я отведе в една малка стая в странноприемницата, наплиска лицето й със студена вода и я накара да легне за малко. Неразположението отмина тъй бързо, както се бе появило, и тя успя да пийне малко бульон от червен боб и купичка чай.

Но само при вида на черния паланкин й призля отново.

— Доведете ми коня — нареди тя. — Ще яздя.

Конярят я повдигна, за да се качи на гърба на Раку, а Шизука чевръсто се метна зад нея. И така, през останалата част на утринта двете яздиха почти без да си говорят, всяка вглъбена в собствените си мисли, но черпейки утеха от близостта на другата.

След като излязоха от Ямагата, пътят взе да става все по-стръмен. На места бяха оформени стъпала от големи плоски камъни. Вече личаха признаците на настъпващата есен, макар че небето бе ясносиньо, а въздухът — топъл. Буковете, смрадликата и кленовете бяха почнали да се кичат със златисти и яркочервени премени. Високо над тях прелитаха низ след низ диви гъски. Конят вървеше предпазливо, с приведена глава, сякаш внимателно избираше пътя си нагоре по стъпалата. Мъжете бяха неспокойни и нащрек. След падането на Ийда и на клана Тохан от власт околността бе пълна със загубили господарите си воини от всякакъв ранг, които предпочитаха да станат разбойници, вместо да полагат клетва за вярност пред другиго.

Когато спряха при малка хижа на върха на прохода, току-що бе превалило пладне. Отведоха конете, за да ги нахранят и напоят, мъжете се настаниха на сянка под дърветата около кладенеца, а една възрастна жена опъна дюшеци в стаята върху застлания с рогозки под, за да може Каеде да отдъхне час-два.

Благодарна, че може да опъне тяло, Каеде легна. В помещението цареше зеленикав сумрак. Огромни кедрови дървета закриваха по-голямата част от гледката. Долавяше хладното ромолене на потока и гласове — тихия говор на мъжете, случаен приглушен смях, бъбренето на Шизука с някого в кухнята. Първоначално гласът на приятелката й бе ведър и закачлив и Каеде се зарадва, че почва да се съвзема, но после изведнъж се сниши, а и човекът, с когото разговаряше, й отвърна по същия начин. Каеде вече не чуваше и дума от онова, което си казваха. След известно време разговорът секна. Шизука влезе тихо в стаята и легна до Каеде.

— С кого разговаряше? — Каеде обърна глава, така че да може да шепне право в ухото на Каеде.

— Един мой братовчед, който работи тук…

— Явно имаш братовчеди навсякъде.

— Така е с Племето.

За момент Каеде остана безмълвна. После попита:

— Другите хора не подозират ли каква си, и не искат ли… — млъкна.

— Какво?

— Да се отърват от теб.

Шизука се засмя:

— Никой не смее. Разполагаме с безброй повече начини да се отървем от тях. А и никой не знае нищо за нас със сигурност. Остават си само с подозренията. Сигурно сте забелязали, че и чичо ми Кенджи, и аз можем да се появяваме предрешени по най-различен начин, да не говорим, че владеем и какви ли не други изкуства…

— Ще ми разкажеш ли повече за тях? — Каеде бе очарована от този свят в сенките на реалността, която тя познаваше.

— Да, но не всичко. По-късно, когато няма да има опасност да ни чуят — отвън прозвуча рязък грак на гарван. Шизука каза: — Научих от братовчед си две неща. Едното е, че Такео не е напуснал Ямагата. Араи е пратил отряди за издирване и стражи на междуградския път. Ще продължат да го крият в града — гарванът се обади отново: „Га! Га!“ — А второто е, че на пътя може да стане произшествие…

— Какво произшествие? — сепна се Каеде.

— С мен. Изглежда, Араи наистина държи да ме премахне, но иска да изглежда като злополука, нападение на разбойници или нещо подобно. Не може да допусне да остана жива, но и не желае да ви засегне открито.

— Трябва да заминеш — гласът на Каеде се извиси от напрежение. — Докато си с мен, той знае къде да те открие.

— Шшт! — спря я Шизука. — Само ви предупреждавам, за да не сторите някоя глупост.

— Какво би било глупост?

— Да използвате кинжала си в опит да ме зашитите.

— Бих го сторила — каза Каеде.

— Знам. Но трябва да пазите в тайна смелостта си и тези свои умения. С нас пътува човек, който ще ме закриля. Може и да са повече от един. Оставете те да се бият…

— Кои са?

— Ако моята господарка се досети, ще й дам подарък! — каза Шизука закачливо.

— Какво стана с разбитото ти сърце? — попита Каеде с любопитство.

— Слепих го с гняв — отвърна Шизука. После добави сериозно: — Може никога повече да не обичам тъй силно. Но не съм сторила нищо срамно. Не съм прибягвала до безчестие. По-рано бях обвързана с него, бях му заложница. Като ме откъсна от себе си, той ми върна свободата.

— Трябва да ме оставиш, да заминеш… — каза Каеде отново.

— Как бих могла? Точно сега? Нуждаете се от мен повече от всякога…

Каеде лежеше неподвижна:

— Защо?

— Господарке, трябва да го знаете. Кървенето ви закъснява, чертите ви са станали по-меки, а косите — по-гъсти. Онова прилошаване, последвано от силен глад… — гласът на Шизука бе тих, изпълнен със състрадание.

Сърцето на Каеде заби учестено. Истината бе очевидна, но тя сякаш нарочно отказваше да я осъзнае.

— Какво ще правя?

— Чие дете е? Да не е на Ийда?

— Убих Ийда, преди да ме е насилил. Ако е истина, че има дете, може да е само на Такео.

— На Такео? Че кога? — прошепна Шизука.

— Нощта, в която Ийда умря. Такео дойде в стаята ми. И двамата очаквахме смъртта си.

Шизука въздъхна.

— Младежът трябва да е бил обладан от лудост…

— Не е лудост. Вълшебство може би — каза Каеде. — Откакто се срещнахме в Цувано, все едно и двамата сме омагьосани.

— Е, отчасти вината за това е моя и на чичо. Изобщо не биваше да ви запознаваме.

— Няма такова нещо, което вие или който е да е друг би могъл да стори, за да предотврати срещата ни — възрази Каеде. В гърдите й запърха неволна радост.

— Ако беше дете на Ийда, щях да зная какво да сторя — каза Шизука. — Не бих се поколебала. Има какво да ти дам, и ще се отървеш от него. Но детето на Такео е моя рода, моя собствена кръв!

Каеде не каза нищо. „Детето може да наследи способностите на Такео, помисли си тя. Онези способности, които го правят толкова ценен. Всички искат да го използват за някаква собствена цел. Но аз го обичам заради самия него. И никога няма да посегна на детето му. Нито ще разреша на Племето да ми го отнеме. Но дали Шизука ще се опита? Би ли ме предала по този начин?“

Тя остана безмълвна тъй дълго, че Шизука се надигна да види дали не е заспала. Но очите на Каеде бяха широко отворени, втренчени в зелената светлина отвъд прага.

— Колко време ще трае това неразположение? — попита.

— Не дълго. А и вие няма да се показвате през следващите три-четири месеца.

— Ти си наясно с тези неща. Каза, че имаш двама синове?

— Да, децата на Араи.

— Къде са те?

— При моите баба и дядо. Но той не знае.

— Не ги ли е признал?

— Интересуваше се от тях, докато се ожени и се сдоби със син от законната си съпруга — отвърна Шизука. — После, тъй като синовете ми са по-големи, започна да гледа на тях като заплаха за своя наследник. Аз разбрах какво си мисли, и ги отведох в едно тайно селце на клана Муто. Не бива никога да разбира къде са.

Въпреки горещината Каеде потръпна.

— Смяташ, че ще им стори зло?

— Няма да е първият владетел или воин, постъпил по този начин — отвърна Шизука с горчивина.

— Аз пък се страхувам от баща си — призна Каеде. — Какво ли ще ми стори?

Шизука прошепна:

— Представете си, че господарят Шигеру, опасявайки се от предателство от страна на Ийда, е настоял за тайно сключване на брак в Тераяма в деня, когато посетихме храма. Вашата родственица — владетелката Маруяма — и компаньонката й Сачие са били свидетелки, но и двете не са оцелели.

— Не мога да излъжа света по този начин — започна Каеде.

Шизука й даде знак да замълчи.

— Не е нужно да казвате каквото и да било. Всичко е било тайна. Вие следвате желанията на покойния си съпруг. Ще се погрижа да се разчуе, все едно по невнимание. Ще видите как тези хора не могат да пазят тайни помежду си.

— А документи, доказателства?

— Загубили са се при падането на Инуяма заедно с всичко останало. Детето ще бъде на Шигеру. Ако е момче, ще бъде наследник на Отори.

— Твърде далечно бъдеще, за да го мисля отсега — възкликна припряно Каеде. — Не предизвиквай съдбата — в съзнанието й изникна мисълта за истинското неродено дете на Шигеру — онова, с което владетелката Маруяма бе издъхнала във водите на реката край Инуяма. Тя мислено отправи молитва духът му да не е ревнив, помоли се и нейното собствено дете да оцелее.

До края на седмицата пристъпите на прилошаване стихнаха. Гърдите й наедряха, зърната й набъбнаха и тя внезапно взе да изпитва неистов глад по никое време, но иначе се чувстваше добре, даже по-добре от когато и да било. Сетивата й се изостриха, все едно детето делеше с нея своите дарби. Тя отбеляза с удивление как тайната информация на Шизука се бе разпространила сред мъжете, когато един по един те започнаха да я наричат „господарката Отори“ с приглушени гласове и извърнати очи. Преструването я караше да се чувства неловко, но тя го прие, тъй като не знаеше какво друго да стори.

Изучаваше мъжете внимателно, опитвайки се да различи кой е членът на Племето, който щеше да закриля Шизука в нужния момент. Шизука бе възвърнала веселостта си и се шегуваше с всички еднакво, а те откликваха с различни чувства — от възхита до нескрито желание, но никой от тях не проявяваше особена бдителност.

Тъй като твърде рядко поглеждаха Каеде в лицето, те биха се изненадали колко добре ги бе опознала. Вече можеше да различава в мрака всеки един от тях само по походката или по гласа, понякога дори единствено по миризмата. Даже ги бе кръстила — Белега, Кривогледия, Мълчаливеца, Дългоръкия.

Дългоръкия миришеше на пикантното масло, което мъжете използваха да си подправят ориза, имаше нисък глас и говореше грубовато. Дразнеха я пълната му безочливост и непрестанната ирония, с която се отнасяше към всичко. Беше със среден ръст и телосложение, с високо чело и леко изпъкнали очи, тъй черни, че все едно нямаха зеници. Имаше навика да ги извърта нагоре, да отмята назад глава и да души. Ръцете му бяха необичайно дълги, а дланите — грамадни. „Ако някой възнамерява да убие жена, това ще е той“, мислеше си Каеде.

На втората седмица внезапна буря ги задържа в малко селце. Принудена от дъжда да стои в тясната неудобна стая, Каеде бе неспокойна. Терзаеше я мисълта за майка й. Потърсеше ли образа й в съзнанието си, срещаше единствено мрак. Опита се да си спомни лицето й, но не успя. Не можа да си представи и как изглеждат сестрите й. Най-малката би трябвало да е почти на девет. В случай че майка й бе починала, както се опасяваше, неин дълг бе да я замести, да бъде като майка на сестрите си, да поддържа домакинството — да надзирава готвенето, чистенето, тъкането и шева, все домакински дейности, които жените вършеха през цялата година, обучавани на тях от майките, лелите и бабите им още от малки момичета. Тя не умееше нищо. Като заложница я бяха пренебрегвали в семейството на Ногучи. Бяха я научили на толкова малко; единственото, което знаеше, бе как да оцелява сама в крепостта, докато тичаше наоколо като слугиня, прислужвайки на въоръжените мъже. Е, щеше да й се наложи да усвои тези практически умения. Детето бе събудило у нея нови чувства и инстинкти… нуждата да се грижи за своите. Мислеше си за васалите на рода Ширакава, за мъже като Шоджи Кийоши и Амано Тензо, които бяха съпровождали баща й по време на посещението му в имението на Ногучи; за прислужниците в къщата, като Аяме, която й липсваше почти колкото майка й, откакто я бяха отвели от дома й едва седемгодишна. Дали бе още жива? Дали си спомняше малкото момиченце, за което се бе грижила? Каеде се завръщаше привидно омъжена и овдовяла, беше бременна и поредният мъж бе намерил смъртта си по нейна вина. Как ли щеше да я посрещнат в дома на родителите й?

Забавянето дразнеше и мъжете. Каеде знаеше, че изгарят от желание да приключат с досадното задължение да придружават знатна дама, че са нетърпеливи да се завърнат към битките, че единственото, което ги вълнуваше, са победите на Араи над клана Тохан на Изток.

Доскоро господарят им бе един от тях, разсъждаваше тя с недоумение. Как изведнъж бе станал тъй могъщ? Какво бе онова негово качество, което караше тези мъже, до един достатъчно зрели и физически силни, с готовност да го следват и да му се подчиняват? Тя отново си спомни поривистата му безпощадност при убийството на пазача, който я бе нападнал в имението на Ногучи. Със същата непоколебимост Араи би могъл да отнеме живота на всеки от тези мъже. При все това не страхът ги караше да му се подчиняват. Дали не бе някакво доверие в тази безпощадност, в тази готовност да се действа незабавно без значение, дали правилно или не? Дали някога биха се доверили по този начин на жена? Самата тя би ли могла да командва мъже като него? Щяха ли да й се подчиняват воини като Шоджи и Амано?

Дъждът спря и те продължиха пътя си. Бурята бе прочистила и малкото останала влажност и следващите дни бяха прекрасни; небето бе синя безбрежност над планинските върхове, където с всеки изминал ден червеникавите багри на кленовете ставаха все по-ярки. Нощите захладняваха с предвещание за скорошни слани.

Пътуването се проточи и дните станаха дълги и изтощителни. Накрая една сутрин Шизука обяви:

— Това е последният преход. Утре ще бъдем в Ширакава.

Спускаха се по стръмна пътека, тъй гъсто застлана с борови иглички, че копитата на конете не издаваха никакъв шум. Шизука вървеше до Раку, а Каеде го яздеше. Под боровете и кедрите бе сумрак, но малко пред тях слънчевите лъчи падаха косо през бамбукова горичка, хвърляйки пъстра зеленикава светлина.

— Минавала ли си по този път по-рано? — попита Каеде.

— Неведнъж. Първия път бе преди години. Бяха ме пратили в Кумамото да работя в семейството на Араи. Тогава бях по-млада и от вас. Старият господар бе още жив. Държеше синовете си с желязна ръка, но най-големият — Дайичи, който бе кръстен на него, пак намираше начин да отведе някоя прислужница в леглото си. Аз дълго се съпротивявах… но, както знаете, това не е лесно за момичетата, които живеят в имението на някой владетел. Бях твърдо решена да не му позволя да ме забрави тъй бързо, както правеше с повечето от тях. И, естествено, следвах указанията, които ми даваха от моето семейство, рода Муто…

— Значи си го шпионирала през цялото време? — промърмори Каеде.

— Определени хора се интересуваха от васалите на Араи. Особено от Дайичи, преди да отиде при Ногучи.

— Някои хора… имаш предвид Ийда?

— Разбира се. Това бе част от уговорката с клана Сейшуу след Яегахара. Араи не желаеше да служи на Ногучи. Той не харесваше Ийда и смяташе Ногучи за предател, но бе принуден да се подчинява.

— Ти си работила за Ийда?

— Вие знаете на кого служа — каза Шизука тихо. — Неизменно преди всичко на фамилията Муто, на Племето. По онова време Ийда наемаше мнозина Муто.

— Никога няма да го разбера — каза Каеде.

Съюзите на нейната класа бяха достатъчно сложни — чрез бракове се сключваха нови, наличните се поддържаха със заложници, васални зависимости се прекратяваха с внезапни оскърбления и вражди или чрез най-обикновено съглашателство с противника в дирене на изгода. При все това тези средства изглеждаха почтени в сравнение с интригите на Племето. Отново я връхлетя неприятната мисъл, че Шизука стои с нея само защото изпълнява нареждане на фамилията Муто.

— А мен шпионираш ли ме?

С жест Шизука й даде знак да замълчи. Мъжете яздеха на достатъчно разстояние отпред и зад тях, за да могат да ги чуят, помисли си Каеде.

— Кажи!

Шизука положи ръка на гърба на коня. Каеде сведе поглед към темето й, към белия тил под тъмните коси. Главата й бе извърната, така че Каеде не можеше да види лицето й. Шизука вървеше в крак с коня, докато животното се спускаше надолу по склона, полюшвайки хълбоци, за да пази равновесие. Каеде се приведе напред и каза отново, снишавайки глас:

— Кажи ми!

В този миг конят се стресна и внезапно отскочи. Както се бе привела, Каеде изведнъж политна надолу.

„Ще падна“, помисли си тя удивена, а земята се устреми към нея. Двете с Шизука се строполиха заедно.

Конят отби встрани, опитвайки се да не ги прегази. Каеде си даде сметка за нарастващ смут, за по-сериозна опасност.

— Шизука! — извика тя.

— Стойте долу! — нареди жената и я натисна към земята, но Каеде не се подчини и хвърли поглед напред.

На пътеката пред тях съзря двама мъже с вид на разбойници и с извадени мечове. Посегна към кинжала си, съжали, че няма меч или поне тояга, спомни си обещанието си и всичко това за част от секундата, преди да чуе избръмчаването на тетива. Покрай ушите на коня прелетя стрела, която отново го накара да подскочи и да се изправи на задните си крака. Последва кратък вик и единият от мъжете се строполи в краката й, а от мястото, където стрелата се бе забила във врата му, рукна кръв.

Вторият се поколеба за момент. Конят се хвърли встрани и го блъсна. Нападателят замахна с меча си и с отчаяно усилие се опита да го стовари върху Шизука, но Дългоръкия тутакси се хвърли върху него, озовавайки се под оръжието му с почти свръхестествена скорост, и острието на меча му прониза гърлото на нападателя.

Мъжете в предната част на колоната се обърнаха и се втурнаха назад, тези в задната част се устремиха напред. Шизука бе хванала коня за юздите и се опитваше да го успокои.

Дългоръкия помогна на Каеде да се изправи на крака.

— Не се тревожете, господарке Отори — каза той със своя груб изговор и с дъх, миришещ силно на подлютено масло. — Това бяха просто бандити…

„Просто бандити!, помисли си Каеде. Бяха умрели тъй внезапно и сред толкова кръв. Бандити може би, но на чия плата?“

Мъжете взеха оръжията им и теглиха жребий за тях, после хвърлиха мъртвите тела в храсталака. Не беше възможно да се прецени дали някой от тях бе очаквал нападението, или бе разочарован от провала му. Всички проявяваха подчертано уважение към Дългоръкия и тя осъзна, че са впечатлени от бързата му реакция и бойните му умения, но иначе се държаха така, все едно се бе случило нещо обикновено, просто част от обичайните рискове при пътуване. Един-двама се пошегуваха с Шизука, че разбойниците са я искали за съпруга, и тя отвърна в същия дух, добавяйки, че гората е пълна с такива отчаяни мъже, но че един бандит има повече шансове с нея, отколкото който и да е от ескорта.

— Изобщо не бях разпознала твоя закрилник — призна й Каеде по-късно. — Даже, напротив, точно него бях заподозряла, че би те убил с тези негови грамадни лапи.

Шизука се засмя.

— Той е много умен човек и безмилостен воин. Лесно е да го прецениш погрешно или да го подцениш. Не сте единствената, която е изненадана от него. Уплашихте ли се?

Каеде се опита да си спомни.

— Не, най-вече защото всичко се случи твърде бързо. Съжалих, че нямам меч.

— Явно не ви липсва смелост — каза Шизука.

— Не е истина. Често изпитвам страх.

— Никой не би се досетил — измърмори Шизука.

Вечерта стигнаха до странноприемницата на малко градче на границата на владението Ширакава. Каеде бе успяла да се изкъпе в горещите води на извора и сега, облечена в нощна роба, очакваше да й поднесат вечерята. Посрещането й в странноприемницата бе показно, а и самият град я караше да изпитва неудобство. Храната изглеждаше оскъдна, а хората — мрачни и отчаяни.

От падането се беше насинила отстрани, а и се страхуваше за детето. Освен това бе напрегната от предстоящата среща с баща си. Дали щеше да й повярва, че е сключила таен брак с владетеля Отори? Не можеше да си представи гнева му, ако откриеше истината.

— В момента не се чувствам особено смела — призна Каеде.

— Ще ви направя масаж на главата. Изглеждате изтощена — каза Шизука. Но дори когато се облегна назад и почувства с наслада пръстите на момичето, които се плъзгаха по скалпа й, опасенията на Каеде се засилиха. Тя си спомни за какво си бяха говорили до момента на нападението. — Утре ще си бъдете у дома — каза Шизука, усещайки напрежението й. — Пътуването почти приключи.

— Шизука, отговори ми честно. Каква е истинската причина да останеш с мен? За да ме шпионираш ли? Сега кой наема Муто?

— В момента никой. Падането на Ийда причини смут в Трите провинции. Араи твърди, че ще унищожи Племето. Все още не знаем дали говори сериозно, или все пак ще се вразуми и ще действа в съюз с нас. Междувременно Кенджи, моят чичо, който искрено се възхищава на господарката Ширакава, държи да бъде информиран за нейното благополучие и намерения…

„И за моето дете“, помисли си Каеде, но не го изрече. Вместо това попита:

— За намеренията ми?

— Вие сте наследница на рода Маруяма и на едно от най-богатите и могъщи владения в Западната провинция, както и на собственото ви имение Ширакава. За когото и да се омъжите, той ще представлява ключова фигура в бъдещето на Трите провинции. В момента всички смятат, че ще поддържате съюз с Араи, усилвайки позициите му на Запад, докато той уреди въпроса с клана Отори — съдбата ви е тясно свързана с клана Отори, както и със Средната провинция.

— Може и да не се омъжа за никого — каза Каеде, почти на себе си. „И в такъв случай, помисли си тя, защо самата аз да не стана тази ключова фигура?“