Лиан Хърн
Пророчеството (4)

Първа глава

Ширакава Каеде лежеше потънала в дълбокия сън, граничещ с несвяст, който Кикута умееха да предизвикват само с поглед. Нощта превали, зората се сипна и звездите избледняха, звуците на храма се извисяваха и заглъхваха около нея, но тя не помръдваше. Не чуваше своята приятелка Шизука, която от време на време тревожно произнасяше името й, опитвайки се да я събуди. Не усещаше дланта й върху челото си. Не долавяше и гълчавата от пратениците на владетеля Араи Дайичи, които все по-настоятелно съобщаваха желанието на господаря им да разговаря с владетелката Ширакава. Дишането й бе спокойно и равномерно, а чертите й бяха застинали, наподобявайки маска.

Привечер характерът на съня й видимо се промени. Клепачите й затрепкаха, а устните й сякаш се разтеглиха в усмивка. Пръстите й, до този момент присвити в юмрук, се изпънаха.

„Имай търпение. Той ще дойде за теб.“

Каеде сънуваше, че се е вледенила. Думите отекнаха в съзнанието й съвсем отчетливо. В съня й нямаше страх, само усещане, че е обгърната от нещо хладно и бяло в един свят на безмълвие и скованост.

Очите й се отвориха. Още не беше мръкнало. Сенките й подсказаха, че е привечер. Звънна разлюлян от вятъра чан, само веднъж, и после въздухът застина неподвижен. Денят, за който нямаше никакъв спомен, вероятно е бил топъл. Тилът й под дългите коси бе влажен от пот. Откъм стрехите се носеше приглушено цвърчене на лястовици. Скоро щяха да отлетят на юг. Вече бе есен.

Звуците на птиците й напомниха за рисунката, която тук, на същото това място, преди няколко седмици й бе подарил Такео — скица на дива горска птица, която й бе внушила мисъл за свободата; беше се загубила заедно с всичките й вещи, сватбени роби и други дрехи по време на пожара, пламнал в крепостта Инуяма. Вече не притежаваше нищо. Шизука й бе намерила няколко стари роби от обитателите на къщата, в която бяха отседнали, бе взела назаем от тях гребени и разни други неща от първа необходимост. Преди това не се бе озовавала на подобно място — къща на търговец, облъхната от тежкия мирис на ферментираща соя, пълна с хора, които гледаше да избягва, защото всички — и най-вече слугите — неизменно я заглеждаха, а някои от прислужничките даже идваха да я съзерцават скришом, надничайки през преградите.

Каеде се опасяваше, че всички щяха да разберат какво й се бе случило през оная нощ, когато Инуяма бе превзета. Беше убила Ийда Садаму, беше се любила с Такео, беше се сражавала редом с него, стиснала меча на жертвата си. Не можеше да повярва, че бе извършила всичко това. Понякога си мислеше, че е омагьосана, както гласеше мълвата. Според слуховете, ако някой мъж я пожелаеше, не след дълго намираше смъртта си… и си беше истина. Вече неколцина бяха мъртви. Но не и Такео!

Откакто онзи пазач се бе нахвърлил върху нея, докато бе заложница в имението на Ногучи, тя изпитваше неистов страх от мъжете. Ужасът, с който я изпълваше Ийда, я бе тласнал към отчаяни действия, за да се защити от него; но Такео не я плашеше. Единственото, което й се искаше, бе да се притисне до гръдта му. От първата им среща в Цувано тялото й неизменно копнееше за неговото. Желаеше да я докосва, да усеща допира на кожата му. Сега, щом си спомни за онази нощ, Каеде си даде сметка с възобновена яснота, че може да се омъжи единствено за него, че не би могла да обича другиго. Ще бъда търпелива, обеща си тя. Но откъде идваха тези думи?

Обърна леко глава и различи силуета на Шизука в края на верандата. Отвъд се издигаха старите дървета на светилището. Въздухът бе наситен с мирис на кедри и прах. Звънът на храмовите камбани отбеляза вечерния час. Каеде не промълви нито дума. Не искаше да говори с никого, нито да чува нечий глас. Жадуваше да се върне в онова място, сковано от лед, където я бе отвел сънят.

После, през танца на прашинките, осветени от последните слънчеви лъчи, тя съзря един образ; в първия миг го помисли за дух, но не беше, защото имаше плът; беше там, безспорен и реален, блестящ като току-що навалял сняг. Взря се в него, дори се надигна от постелята, но щом го разпозна — беше Бялата богиня на състраданието и милостта, — той тутакси изчезна.

— Какво има? — Шизука долови движението и се втурна към постелята.

Каеде впери поглед в нея и съзря дълбоката загриженост в очите й. Осъзна колко скъпа й бе станала тази жена, нейната най-близка, всъщност единствена, приятелка.

— Нищо. Полусън.

— Добре ли сте? Как се чувствате?

— Не знам. Усещам… — гласът на Каеде секна. Тя се взря в Шизука и няколко мига остана безмълвна. — Цял ден ли съм спала? Какво се е случило с мен?

— Не биваше да го прави, не и върху теб… — отсече Шизука. Гласът й бе изпълнен със загриженост и гняв.

— Такео ли?

Шизука кимна:

— Нямах представа, че го умее. Тази способност е отличителна черта на фамилията Кикута.

— Последното, което си спомням, са очите му. Взряхме се един в друг и после съм заспала — след кратко мълчание Каеде продължи: — Той замина, нали?

— Чичо ми Муто Кенджи и Котаро, главата на клана Кикута, дойдоха за него снощи — отвърна Шизука.

— И повече няма да го видя? — Каеде си спомни отчаянието, което я бе обзело предишната нощ, преди дългия безпаметен сън. Бе умолявала Такео да не я оставя. Бъдещето без него я бе изпълнило с ужас; отказът му да остане с нея — с гняв и болка. Но всички тези вълнения се бяха уталожили.

— Трябва да го забравите — каза Шизука, пое ръката й в своите и я погали нежно. — Оттук нататък неговият и вашият живот са разделени безвъзвратно.

Каеде се усмихна леко. „Не мога да го забравя, откликна тя мислено. Нито е възможно някой да ми го отнеме. Спах в леда и видях Бялата богиня.“

— Добре ли сте? — попита отново Шизука с тревожна настойчивост. — Малцина оцеляват от съня на Кикута… Обикновено издъхват, преди да се събудят. Нямам представа, какво може да ви е причинил.

— Не ми е навредил, но някак ме е променил. Чувствам се така, все едно не знам нищо. Сякаш тепърва трябва да научавам всичко…

Озадачена, Шизука коленичи пред нея и впери въпросителен поглед в лицето й:

— Какво ще правите сега? Ще се върнете ли в Инуяма с Араи?

— Мисля да се прибера у дома при родителите си. Копнея да видя мама. Толкова ме е страх да не си е отишла, докато ни бавеха в Инуяма. Тръгвам още утре заран. Предполагам, че трябва да уведомиш владетеля Араи.

— Разбирам тревогата ви — отвърна Шизука. — Но Араи може да не е склонен да ви пусне да заминете.

— Тогава ще се наложи да го убедя — каза Каеде спокойно. — Но първо ми дай да хапна нещо. Би ли помолила да ми приготвят вечеря? И ми донеси малко чай, ако обичаш.

— Господарке — Шизука се поклони и напусна верандата.

Докато тя се отдалечаваше, Каеде чу жалните трели на флейта, които долитаха откъм градината зад храма. Не виждаше свиреца, но реши, че знае кой е — един от младите монаси. Беше се запознала с него първия път, когато бяха посетили храма, за да разгледат прочутите рисунки на Сешу^[1], но не си спомняше името му. Музиката й разказваше за неизбежността на страданието и загубата. Излезе вятър и разлюля клоните на дърветата; откъм планината се разнесе зов на бухал.

Шизука се върна с чая и й наля една чашка. Каеде отпи предпазливо, все едно го опитваше за пръв път; всяка капчица имаше свой отделен, наситен с пушек вкус върху езика й. А когато възрастната жена, която се грижеше за гостите, донесе ориз и зеленчуци, сготвени с бобова извара, се почувства така, все едно ядеше за първи път. Безмълвно се дивеше на новите сили, които се бяха отключили в нея.

— Владетелят Араи настоява да разговаря с вас преди залез-слънце — съобщи Шизука. — Уведомих го, че не сте добре, но той настоя. Ако не сте в състояние да се срещнете с него точно сега, ще отида и ще му предам.

— Не съм сигурна, че можем да си позволим да се отнасяме с владетеля Араи по този начин — каза Каеде. — След като ми нарежда, значи трябва да се подчиня.

— Много е ядосан — поясни Шизука с приглушен глас. — Чувства се засегнат и вбесен от изчезването на Такео. За него това е провал на два важни съюза. Сега почти със сигурност ще му се наложи да се сражава срещу клана Отори, без да разчита на подкрепата на Такео. А и се беше надявал на скорошен брак между вас…

— Не говори за това — прекъсна я Каеде. Приключи с ориза, остави пръчиците върху подноса и се поклони в знак на благодарност за поднесената храна.

Шизука въздъхна:

— Араи не схваща същността на Племето, не разбира как действат, какво се изисква от онези, които принадлежат към него…

— А знае ли, че и ти си от Племето?

— Знаеше, че си имам начини да установявам разни неща, да предавам съобщения. Беше доволен, че може да използва уменията ми, за да сключи съюз с владетеля Шигеру и с господарката Маруяма. Беше чувал за Племето, но като повечето хора смяташе, че едва ли са нещо повече от гилдия. Когато разбра, че са замесени в смъртта на Ийда, беше изумен, макар че имаше изгода от случилото се — тя млъкна за момент и после добави тихо: — Вече ми няма никакво доверие… сигурно се пита как е спал с мен толкова пъти, без самият той да е намерил смъртта си. Е, със сигурност повече няма да спим заедно. С това е свършено.

— Страхуваш ли се от него? Заплашвал ли те е?

— Разгневен е — отвърна Шизука. — Чувства, че съм го предала… даже по-лошо — че съм го направила на глупак. Мисля, че никога няма да ми прости — в гласа й се прокрадна горчива нотка. — Бях най-близкият му довереник, негова любовница и приятел още от времето, когато бях почти дете. Родих му двама синове. При все това незабавно би издал заповед за смъртта ми, ако не беше вашето присъствие.

— Ще убия всеки, който се опита да ти причини зло! — заяви Каеде.

Шизука се усмихна:

— Колко свирепа изглеждате!

— Хората умират лесно — заяви Каеде с безизразен глас. — От убождане с игла, от острие на нож. Ти ме научи на това…

— Да, но тепърва ще има да се убеждавате в това — отвърна Шизука. — Макар че в Инуяма се справихте добре. Такео ви дължи живота си…

За момент Каеде остана безмълвна. После каза с приглушен глас:

— Не знаеш всичко…

Шизука се втренчи в нея:

— Какво не знам? Да не би убийството на Ийда да е ваше дело? — прошепна тя.

Каеде кимна:

— Такео отсече главата му, но той вече бе мъртъв. Сторих онова, което ти ми каза, иначе той щеше да ме насили…

Шизука сграбчи ръцете й:

— Пазете го в пълна тайна! Никой никога не бива да го узнава… Иначе няма да пощадят живота ви!

— Не изпитвам вина или угризения — рече Каеде. — Не се срамувам, че защитих честта си и постигнах отмъщение за смъртта на владетеля Шигеру, на господарката Маруяма и на нероденото й дете, както и на всички останали невинни хора, които Ийда е измъчвал и погубвал.

— Въпреки това — ако станалото се разчуе, ще бъдете най-сурово наказана. Мъжете ще решат, че светът се е обърнал наопаки, щом жени започват да мъстят с оръжие в ръка.

— Моят свят вече се е преобърнал — заяви Каеде. — И все пак трябва да отида и да се срещна с владетеля Араи. Донеси ми… — тя млъкна и се засмя. — Щях да кажа: „Донеси ми някакви дрехи“, но нали нямам. Нямам нищо!

— Имате кон — отвърна Шизука. — Такео ви остави сивия.

— Оставил ми е Раку? — Каеде се усмихна — искрена усмивка, която озари лицето й. Тя се взря в далечината с тъмни и замислени очи.

— Господарке? — Шизука я докосна по рамото.

— Среши косите ми и прати вест на владетеля Араи, че ще го посетя.

Беше почти мръкнало, когато двете излязоха от стаята и се отправиха към главните помещения за гости, където бяха отседнали Араи и хората му. Под дърветата край храма и нагоре по склона блещукаха светлини — опечалени, те стояха с горящи факли в ръце около гроба на владетеля Шигеру. Дори и в този час идваха хора да се поклонят, носеха тамян и приношения, поставяха фенери и свещи на земята край камъка, дирейки помощта на мъртвия, който с всеки изминал ден все повече се превръщаше за тях в божество.

„Нека почива под саван от пламък“, каза си Каеде, самата тя в безмълвна молитва към Шигеру за напътствия, докато обмисляше какво да каже на Араи. Тя бе наследница на клановете Ширакава и Маруяма; знаеше, че Араи ще търси здрав съюз с нея, вероятно чрез брак, който да я обвърже във властта, която той вече трупаше. Бяха разговаряли няколко пъти по време на пребиваването й в Инуяма, както и докато пътуваха, но вниманието на Араи бе заето главно с обезпечаване сигурността на провинциите и със стратегии относно бъдещето им. Той не бе споделил с нея как възнамерява да действа, но бе изразил желание бракът с фамилията Отори да се осъществи. Някога… сякаш преди цял един живот… тя бе искала да бъде нещо повече от пионка в ръцете на воините, които решаваха съдбата й. Сега, с новооткритата сила, която й бе вдъхнал този леден сън, тя реши сама да управлява живота си. „Нуждая се от време, помисли си тя, не бива да правя нищо прибързано. Трябва да се прибера у дома, преди да взема каквито и да било решения.“

Един от хората на Араи — тя си спомни, че се казваше Нива — я поздрави на верандата и я поведе към вратата. Всички капаци на прозорците бяха отворени. Араи седеше в дъното на помещението заедно с още трима воини. Нива обяви името й и военачалникът вдигна очи към нея. Един миг двамата се изучаваха безмълвно. Тя издържа погледа му и почувства как силата пулсира във вените й. После коленичи и сведе глава в поклон с вътрешно негодувание към този акт, но с ясното съзнание, че се налага да засвидетелства покорство.

Той й отвърна с поклон, след което двамата едновременно вдигнаха глава и изправиха рамене. Тя впери в него същия непоколебим поглед. Този път той не я погледна в очите. Сърцето й блъскаше в гърдите от проявената дързост. В миналото тя бе харесвала и изпитвала доверие към мъжа пред себе си. Сега видя промените, изписани на лицето му. Бръчките около устата и очите му се бяха вдълбали още по-дълбоко. Навремето той беше практичен, но и гъвкав, сега обаче сякаш бе станал пленник на непреодолимото си желание за власт.

Недалеч от дома на родителите й река Ширакава течеше през обширни варовикови пещери, където водата бе изваяла статуи и колони. Като дете всяка година я водеха там да се поклони на богинята, живееща в една от тези колони под планината. Статуята имаше меняща се, изпълнена с живот форма, все едно духът, който я обитаваше, се опитваше да разчупи варовиковото покритие. Сега Каеде си помисли за тази обвивка. Дали властта не бе наситена с варовик река, която вкаменява дръзналите да плуват в нея?

Телосложението и силата на Араи я накараха да потръпне вътрешно, напомняйки й за онзи момент на безпомощност в ръцете на Ийда, както и за мощта на мъжете, които можеха всячески да подчиняват жените на волята си. Никога не им позволявай да използват тази сила, проблесна в съзнанието й. Винаги бъди въоръжена! Усети в устата си вкус със сладостта на слива и със силата на кръвта — такъв ли беше вкусът на властта? Това ли тласкаше непрестанно мъжете едни срещу други, това ли ги караше постоянно да се заробват и да унищожават? Тя се втренчи в местата върху тялото на Араи, където иглата и кинжалът бяха пронизали Ийда, бяха направили пробойни към света, който се бе опитвал да управлява, и бяха източили животворната му кръв. „Не бива никога да го забравям, каза си тя. Мъжете могат да бъдат убивани и от жени. Аз отнех живота на най-могъщия военачалник на Трите провинции.“

Бе отгледана и възпитана безропотно да отстъпва пред мъжете, да се подчинява на волята им и на по-високата им интелигентност. Сърцето й биеше тъй силно, че всеки миг можеше да й призлее. Пое дълбоко въздух, прилагайки техниките, на които я бе обучила Шизука, и усети как кръвта във вените й се успокоява.

— Господарю Араи, утре заминавам за Ширакава. Ще ви бъда признателна, ако ми дадете хора, които да ме съпроводят до вкъщи.

— Бих предпочел да останете на Изток — каза той бавно. — Но не за това исках да разговарям с вас… — той се взря в нея с присвити очи. — А за изчезването на Отори Такео. Можете ли да хвърлите светлина върху тази странна случка? Смятам, че съм доказал правото си на власт над областта, а и вече бях сключил съюз с осиновителя му Шигеру. Как може младият Отори да пренебрегне всичките си задължения към мен и към покойния си баща? Как може да прояви такова неподчинение и да замине? Къде е отишъл? Хората ми претърсват околността цял ден, чак до Ямагата. От него няма и следа.

— Нямам представа, къде е — отвърна тя.

— Бях уведомен, че е разговарял с вас вечерта, преди да замине…

— Да — отвърна тя просто.

— Би трябвало да ви е обяснил поне…

— Беше обвързан с други задължения — докато говореше, Каеде почувства, че я обзема тъга. — Не е имал намерение да ви засегне — всъщност не си спомняше Такео да бе споменавал Араи пред нея, но не го каза.

— Задължения към така нареченото Племе? — Араи полагаше усилия да овладее гнева си, който въпреки това избликна в гласа и в очите му. Той отмести леко глава и тя предположи, че е отправил поглед покрай нея към мястото, където Шизука бе коленичила в сумрака на верандата. — Какво знаете за тях?

— Твърде малко — отвърна Каеде. — С тяхна помощ господарят Такео се изкатери в крепостта Инуяма. Предполагам, че в това отношение всички ние сме им длъжници.

Произнасянето на името на Такео я накара да потръпне. Спомни си допира на тялото му в онзи момент, когато и двамата очакваха да умрат. Очите й потъмняха, чертите й се смекчиха. Това не убягна от погледа на Араи и — макар че не знаеше причината за промяната, — когато той заговори отново, тя долови в гласа му не само гняв, но и още нещо.

— Може да ви се уреди нов брак. В клана Отори има и други млади мъже, братовчеди на Шигеру. Ще проводя пратеници в Хаги…

— Все още жалея владетеля Шигеру — отвърна тя. — Рано е да обмислям брак с другиго. Ще си ида у дома и ще се съвзема от скръбта.

„Нима някой ще поиска да се ожени за мен, като знае с какво име се славя?, запита се тя и не можа да възпре следващата мисъл: Но Такео не умря.“ Предполагаше, че Араи ще се възпротиви на решението й, но той замълча за миг и после заяви съгласието си.

— Може би е най-добре да отидете при родителите си. Ще ви очаквам, когато се върна в Инуяма. Тогава ще обсъдим сватбата ви.

— Смятате ли да направите Инуяма своя столица?

— Да, възнамерявам да възстановя крепостта — на мъждукащата светлина лицето му бе застинало в размисъл. Каеде не каза нищо. Той продължи с рязък тон: — Но да се върнем на Племето. Не си давах сметка, колко силно е влиянието им… Да накарат Такео да се откаже от такъв брак, да изостави такова наследство и после да го скрият толкова успешно! Да ви кажа честно, нямах представа, с кого си имам работа — и за пореден път хвърли поглед към Шизука. „Той ще я убие, помисли си Каеде. Това не е просто гняв от неподчинението на Такео. Честолюбието му е жестоко уязвено. Сигурно подозира, че Шизука го е шпионирала от години.“ Питаше се какво бе станало с любовта и желанието помежду им. Нима се бяха стопили за една нощ? Нима годините на служене, доверие и отдаденост бяха загубили своя смисъл? — Ще се заема сериозно да ги проуча — продължи той, все едно говореше на себе си. — Сигурно има хора, които знаят, които ще проговорят. Не мога да позволя съществуването на подобна организация. Те ще подриват властта ми като бялата мравка, която разяжда дървото.

Каеде каза:

— Мисля, че тъкмо вие изпратихте Муто Шизука, за да ме пази. Дължа живота си на нейната и вашата закрила. И смятам, че ви останах вярна в имението на Ногучи. Между нас съществува силна връзка. За когото и да се омъжа, той ще положи клетва за вярност към вас. Шизука ще продължи да ми служи и ще дойде с мен в дома на родителите ми.

Той се взря в нея, а тя за пореден път срещна погледа му с леден взор.

— Изминаха близо тринайсет месеца, откакто убих човек заради вас — каза Араи. — Тогава бяхте още почти дете. Променили сте се…

— Бях принудена да порасна — отвърна Каеде. Направи усилие да не мисли за единствената, взета назаем роба, с която разполагаше, за това, че в момента не притежаваше нищо. „Аз съм наследница на огромно владение“, каза си тя. И продължи да го гледа право в очите, докато накрая той с неохота кимна.

— Добре. Ще ви дам хора да ви придружат до Ширакава. Можете да вземете с вас и Муто Шизука.

— Владетелю Араи — едва тогава тя сведе очи и се поклони.

Араи извика Нива, за да му даде нареждания за следния ден, и Каеде му пожела лека нощ, като говореше с подчертано уважение. Беше удовлетворена от поведението си по време на срещата; сега можеше да си позволи да си даде вид, че уж цялата власт е в ръцете му.

Тя се върна в женските помещения заедно с Шизука; и двете мълчаха. Възрастната жена вече бе приготвила постелите им; сега им донесе нощни роби, след което помогна на Шизука да съблече Каеде. Накрая, след като им пожела лека нощ, се прибра в съседната стая.

Шизука бе пребледняла и по-хрисима от всякога. Докосна ръката на Каеде и прошепна:

— Благодаря ви.

Двете вече лежаха под памучните завивки, докато над главите им бръмчаха комари, а около лампите пърхаха пеперуди. Усещайки до себе си скованото тяло на Шизука, Каеде осъзна, че жената се бореше с мъката си, но при все това не плачеше. Протегна ръка, прегърна я и безмълвно я притегли към себе си. Изпитваше същата неутешима скръб, но и в нейните очи нямаше сълзи. Нямаше да позволи нищо да отслаби мощта, която оживяваше в нея.