Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (9)

Девета глава

— Бихте ли ми припомнили какво е „Нишката на Ариадна“? — попита Майлз Сейнт Алдфорд на следващото утро, когато се срещнаха в кабинета в уговорения час.

Алиса бе решила да не се задълбочава в разговора и да се държи на разстояние от маркиза.

Тя стоеше пред голямото махагоново бюро от седемнайсети век.

— Според гръцката митология Ариадна е дъщерята на царя на Крит — Минос. Тя се влюбва в Тезей, сина на царя на Атина. Според легендата нейният баща има минотавър…

— Същество с тяло на мъж и глава на бик — прекъсна я Майлз.

— Виждам, че си спомняте нещо от часовете по митология — каза Алиса и седна на бюрото, като покани и него. — Тогава си спомняте, че минотавърът е бил затворен в един лабиринт.

— Където, предполагам, е имало заплетени входове и когато някой влезе, никога не може да излезе.

Алиса кимна и сключи ръце в скута си.

— За да отмъсти за убийството на сина си от атиняните, цар Минос решава да направи жертвоприношение от седем млади жени и седем млади мъже за минотавъра. Човекът-бик лесно намира всяка една от жертвите и я унищожава.

Майлз леко удари дръжката на стола си с длан.

— Сега си спомням. Тезей е трябвало да бъде една от жертвите.

— Да, но Ариадна му дава вълшебна сабя, за да убие минотавъра, и едно кълбо конци. Тезей намира центъра на лабиринта, убива чудовището и по нишката успява да се върне обратно.

— Нишката на Ариадна му е помогнала — заключи маркизът, като поглади брадичката си.

— Да — каза тя.

— Интересно. — Той погледна през прозореца в градината. — Имате ли лабиринт в абатството?

— Не и сега. Въпреки че с мис Пибъл прочетохме в историческите книги за някакъв средновековен лабиринт. Сега това май е една затревена могила.

— Какво е станало с лабиринта в абатството?

— Не знаем. Предполагаме, че тревата е израснала и се е загубил. Това е станало преди много векове. — Алиса реши, че все пак трябва да го попита: — Защо смятате, че и двамата сме сънували един и същи сън за Нишката на Ариадна?

Майлз я изгледа косо.

— Да не би да е от яденето?

Алиса не бе склонна да се шегува. Говореше съвсем сериозно.

— Може би и двамата сме се почувствали загубени по някакъв начин?

— Или хванати в някакъв капан — каза спокойно той.

— Според митологията и литературата лабиринтът се използва символично, за да представи човека, който търси истината и просвещението. — Алиса си спомни думите, които бе чула предната вечер от лейди Чаб, и добави: — „Vinit omnia Veritas.“

— Истината побеждава всичко — преведе маркизът. — Това ли е мотото на вашата фамилия?

— Да. — Тя имаше странното чувство, че лабиринтът и фамилното мото някак си бяха свързани. Обаче не бе сигурна каква е тази връзка. Трябваше да помисли, когато остане сама. Давайки си вид, че се интересува, Алиса взе една ваза от бюрото и започна да я разглежда. — Та става дума за миналата нощ.

— При тези обстоятелства, мисля, че можем да оставим формалностите. Наричай ме Майлз. Мисля, че и аз желая да те наричам Алиса.

Той беше прав.

— Та говорим за миналата нощ, Майлз.

Той се наведе над нея.

— Да, Алиса.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Розовата градина е интимно място, откъснато от останалия свят. Договаряме се, че каквото и да се случи в Беседката на милейди, ще бъде наша тайна.

— Благодаря ви, милорд.

— Майлз.

— Благодаря ти, Майлз.

— Какво държиш?

— Ваза във формата на слон. — Алиса му я подаде. — Вазата е от петнайсети век от…

— Сиам.

Разбира се, че позна. Майлз Сейнт Алдфорд бе ходил на доста места.

— Много от графовете на Грейстоун имат частни колекции от любими вещи — каза му тя. — Четвъртият и шестият граф са колекционирали произведения на изкуството. Шестият е бил поклонник на Каналето. — Девойката посочи любимата си картина над бюрото. — Седмият граф е бил учен и пътешественик като моя баща и е донесъл много интересни предмети: глинени съдове като тази ваза, картини, скулптури. След това в тоя ред идва единадесетият граф, моят дядо. — Алиса стана от масивното бюро и посегна към една лавица с книги, обвити с кожена подвързия. — Дядо ми е събирал легенди за абатството. Интересувал се е от истории за духове. — Тя избра тома, който търсеше, и обръщайки се към него, попита: — Вярваш ли в духове?

Майлз постави вазата на бюрото, чукна с ръка по стола и скочи:

— Защо всеки ми задава този въпрос?

— Питат ли те?

— Да.

Тя го погледна косо.

— Наистина ли?

— Не — каза той натъртено.

Алиса се успокои.

— И аз не се интересувам. — Тя отвори маркираната страница. — Но си чувал разни слухове?

— Чух тези слухове.

— Какво ще кажеш тогава?

Майлз започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— В началото мислех, че са само приказки.

Тя повдигна вежди.

— А сега?

Майлз спря.

— Сега не знам — призна той. После пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Може би някой целенасочено разпространява тези слухове.

Алиса бе стигнала до същия извод, но не виждаше причина за това.

— Каква е целта?

— Не мога да кажа. Поне засега. Но ще разбера. — Черните му очи проблеснаха любопитно. — Какво е това в ръцете ти?

— Когато заговориха за призрака на средновековен рицар върху кон, започнах да чета историите, които бе събрал дядо ми.

— Предполагам, че си намерила нещо.

— Намерих нещо тази сутрин.

Той я погледна внимателно.

— Какво откри?

Алиса започна да чете от книгата:

— „Почти всяко поколение говори за появата на духа на рицар. Той лесно се разпознава по изобразения кръст на туниката. Обикновено е облечен в бойни доспехи и е на кон. Държи меч в ръка.“

— Става ли дума за някакъв друг дух? — попита Майлз с половин уста.

— По-нататък дядо ми е записал: „Според легендата рицарят е Роберт Смелия, който е оставил своята дама в Грейстоун. Според някои тя е озлочестена и чака дете от него, без да са се женили. Рицарят тръгва с Ричард Лъвското сърце към Божи гроб по времето на Третия кръстоносен поход“. — Тя погледна отново и продължи: — Под линия е написано следното: „Вж. родословието на фамилия Грей за допълнителна информация“.

— Той е бил ваш роднина?

— Да.

— Третият кръстоносен поход е преди много години.

— Намерих точната дата. По повеля на папата — Грегорий VIII, крал Ричард и неговите рицари отплавали от Англия през 1189 г. В писмата и архивите на абатството се споменава често за кръстоносците. По-късно, видоизменен, техният кръст става част от фамилния герб.

— Сър Алфред ви попита за семейния ви герб, нали? Той е окачен над камината в гостната.

— Това е само копие. Има много такива в абатството. Оригиналният виси в Старата зала между Нормандската кула и Параклиса на дамата. — Алиса затвори книгата и я остави обратно на рафта. — Има още няколко страници за Роберт Смелия. Едната версия е, че се е върнал от кръстоносния поход и разбрал, че неговата дама е умряла при раждането на детето. Според друга версия той се връща от Йерусалим с голямо богатство, оженва се за дамата и на следващата година им се ражда син.

— Според последната версия предполагам, че те са живели щастливо — каза маркизът подигравателно.

Алиса определено бе романтичка, искаше да вярва, че рицарят се е върнал у дома, оженил се е за своята любима и са живели щастливо.

— Надявам се, че е така.

— Кой друг е запознат с историята на Роберт Смелия?

— Моят дядо беше дал копия от книгата си на приятели.

Майлз тъжно се засмя.

— Това означава, че списъкът на подозрителните е сто или двеста души.

— Имаш ли списък със заподозрени лица?

— Да, имам.

Алиса сниши гласа си и прошепна:

— Кои са в този списък?

— Не мога да кажа имена. Поне засега. Но има някой, който иска да направи зло.

Като докосна горната си устна, Алиса каза:

— Да, има лоши хора. Но кои?

— Онези, които имат някаква полза.

— Какво може да се спечели от това да се разпространяват слухове за духове? — попита тя с нарастващ интерес.

— Не знам. Но както вече ти казах, ще разбера. — Той бе свил волево устни. — Има една стара поговорка: „Може да стоиш на кон и да се оставиш да те води или да хванеш юздите му“.

— Ти възнамеряваш да хванеш юздите му.

— Винаги съм ги хващал.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Да.

Сърцето й започна да бие силно.

— Истина ли е, че някога си бил шпионин на Нейно Величество кралицата?

— Да, истина е.

Тя го погледна изпитателно.

— Тогава точно ти си човекът за тази работа.

— Благодаря ти, че смяташ така.

Слава богу, той не бе суетен човек от обществото, както в началото бе помислила. Майлз Сейнт Алдфорд бе умен, смел, ловък, предполагаше тя, при боравенето с различни оръжия. Той искаше да й помогне. Това бе твърде благоприятно. При съществуващите обстоятелства той ще бъде силният мъж, а тя ще предостави своя ум.

— Може да сключим договор — произнесе Алиса.

Маркизът леко хлъцна:

— Моля?

— Ще бъда твоят партньор при разследването.

Той тихо повтори думата партньор.

— Да, милорд — продължи тя гордо, — не очакваш, разбира се, че ще пропусна да изпитам тези невероятни вълнения в моето абатство.

— Очаквам го — отвърна Майлз бързо и малко грубо.

— И грешиш — каза Алиса, като вдигна гордо брадичката си. — Това е моят дом, моята земя и моят призрак. Освен това имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб ли? — промълви той след кратка пауза.

— Мога да ти бъда от голяма полза. Познавам абатството по-добре от всекиго.

Майлз скръсти ръце на гърдите си и я погледна с удивление.

— Тогава откъде да започнем нашето разследване?

— Първо ще обходим къщите наоколо. Трябва лично да се срещнеш с мисис Мак Джиликади и коняря, за да ги попиташ къде са видели този дух.

— Логично е да се почне от мястото на престъплението — измърмори Майлз по-скоро на себе си.

— Позволих си да поръчам да оседлаят конете ни. Бул Рок и Бюти ни чакат пред къщата.

— Виждам, милейди, че си обмислила всичко.

— Опитах се, милорд.

— Да започнем тогава.

Има една стара поговорка, преведена от древен санскрит, според която единственият начин човек да разбере какво е красиво, е да намери нещо, което да определи като грозно.

Майлз бе видял грозното в този свят. Ето защо реши, че в това юнско утро лейди Алиса Грей, с блеснали от вълнение очи, облечена в своя костюм за езда, който прилепваше така добре на гърдите й, яхнала подскачащата кобила, е наистина красива.

— Спокойно, Бул Рок — смъмри той коня си, като сложи крак на стремето и го яхна.

— Ще тръгнем по пътя за абатството, ако нямаш нищо против — предложи му тя.

— Съгласен съм — отговори той.

Бяха вече се отдалечили, намираха се срещу градините с гръцките статуи, когато се приближи работник от имението с шапка в ръка.

Мъжът кимна за поздрав с уважение.

— Добър ден, милейди — каза той, поглеждайки с присвити очи Алиса и Майлз. — Добър ден, милорд.

— Добър ден, Голсуърти — отвърна весело Алиса. — Как се чувстваш в това хубаво лятно утро?

— Объркан, милейди. — Голсуърти почеса ухо с едната си ръка, с другата притискаше вълнената си шапка. — Смутен по-точно.

— Защо си смутен? — заинтересува се тя. — Нали причината не е Ян Мак Кенит?

— Не, милейди.

— Да не би да е станало нещо с отшелника?

Голсуърти поклати глава.

— Той изобщо не ни смущава.

— Занесохте ли провизии в Пещерата на монаха, както поръчах?

— Да, милейди.

Очевидно Бюти бе нетърпелива да тръгне отново. Кобилата обикаляше наоколо нервно, повдигнала главата си, изсумтя няколко пъти и след това завърши представлението, като изцвили нетърпеливо. Алиса се наведе напред, потупа гладката й шия и прошепна нещо успокоително, преди отново да насочи вниманието си към мъжа, за когото Майлз разбра, че е главният градинар.

— Тогава за какво става дума?

— Нещо, което видях в градината.

— Коя градина?

— Градината с розите.

— Какво си видял в градината с розите?

— Нещо, което не разбирам, милейди.

— Може би ако ми кажеш, Голсуърти, ще мога да ти помогна.

Той мачкаше шапката си с пръсти и неспокойно я погледна.

— Съмнявам се, милейди, въпреки че сте умна.

Алиса е много търпелива, реши Майлз. Много трудно бе да изкопчиш нещо от устата на Голсуърти.

— Какво видя в Беседката на милейди? — попита тя.

— Едно цвете.

— Продължавай — поощри го младата жена.

— Пълзящата роза, тя е.

— Изсъхналият розов храст ли?

— Не е изсъхнал, както изглежда.

— Разбира се, че е изсъхнал.

Мъжът поклати глава.

— Бяхме в градината и пресаждахме цветята, които Негова Светлост случайно е смачкал, когато едно от момчетата извика.

— Така ли?

— Сигурен съм, както, че стоя пред вас, милейди — на храста видяхме цвят.

— Какъв цвят?

— Бяла роза с капчици роса по нея. — Главният градинар изпъшка. — Никога преди това не съм виждал такова нещо.

— Благодаря ти, Голсуърти. Добре че ми каза. На връщане с маркиза ще видим розовия храст.

Той кимна и отстъпи настрана.

— Както желаете, милейди.

— Дотогава не пускай момчетата в градината с розите. — Алиса подкара коня си, като цъкна с език и го пришпори: — Да тръгваме, Бюти.

След като мълчаливо се отдалечиха, Майлз каза:

— Едно пени за твоите мисли.

— Само пени ли? Миналата нощ цената бе десет лири, доколкото си спомням. — Оправи полата си. — Просто го казвам така, между другото.

Майлз почака.

— Питам се дали е просто съвпадение, или е нещо друго — каза тя с въздишка.

— Какво друго?

— Може би има някаква връзка с фамилния герб, който чудотворно се е материализирал.

— Моля те, продължи — помоли я Майлз.

— Първият квадрат, както обясних на сър Алфред снощи, е изправен лъв, подобен на този на Ричард Лъвското сърце.

— Може би това е символ на предания рицар, който е последвал своя крал за Божи гроб.

— Може би. — Алиса намали хода на кобилата. Той направи същото с Бул Рок. — Във втория квадрат има бяло цвете, въпреки че е изсъхнало.

— И изведнъж едно от момчетата на Голсуърти открива бяла роза върху изсъхналия розов храст. Розов храст, който е може би на стотици години и дори от времето на кръстоносците.

— В третата част на герба е гравиран кръст, за който се споменава в книгата на дядо ми, а в четвъртата е фамилното мото: „Vinit omnia Veritas“.

— Просто съвпадение или нещо друго — повтори Майлз.

— Някаква загадка.

— Толкова много загадки стават.

Алиса поклати глава.

— Но аз забравих за нашата цел. Сега се движим по пътя за абатството и тук, както ми казаха, момчето от конюшнята е видяло рицаря.

Майлз внимателно разгледа мястото, особено дърветата наоколо. Те образуваха естествен купол. Той слезе от коня си, приклекна и огледа земята. Скоро бе валял дъжд. Дори и да е имало следи, те бяха изчезнали. Маркизът се изправи.

— Има ли конска пътека дотук?

— Да.

— Повече от една?

Тя кимна.

— Има дузина пътеки във всички посоки.

— Тогава оттук лесно може да се избяга. — Той присви очи. — Къде е къщата на Мак Джиликади?

— Точно зад завоя на пътя.

Майлз се качи на седлото и обяви:

— Това е нашата втора цел.

Там той видя подобни дървета. Около къщата имаше много дървета и множество пътеки. Ако някой имаше намерение да се появи и след това бързо да изчезне, мястото бе твърде удобно.

Майлз премисли съществуващите възможности, докато яздеха по алеята с липите. В далечината се виждаха някаква градинска сграда, нещо като гръцки храм, паркът, пещерата и зад тях бяха горите.

— Може би си спомняш Старата гора — каза Алиса, като вдигна ръка и посочи високите дървета.

Да, той си спомни.

— Точно пред Пещерата на монаха, нали?

— Имаш чудесна памет.

— Да, засега. — Старата гора и Пещерата на монаха бяха местата, където той често ходеше през онова дълго лято. — Виждам пушек. Може би е твоят отшелник.

— Сигурно.

Те продължиха да си разменят любезности, докато яздеха. Алиса му посочи някои интересни места, покрай които минаваха: ловната къщичка, използвана от първите трима крале Джордж по време на техните гостувания. На принца регент не му бе предоставена тази възможност, тъй като представителите на Грейстоун не приемаха поведението му. След това Майлз видя множество езера, приличащи на естествени, едно голямо езеро, водопад, и накрая Изкуствената пещера.

— Тя е построена по молба на десетата графиня на Грейстоун. Обичала е много да събира миди на брега. Искаш ли да влезем? — попита Алиса.

Слязоха от конете, вързаха юздите на Бул Рок и Бюти за специално приготвените стълбове и влязоха в странната пещера.

— Не помня прабаба си. Умряла е една година преди да се родя — каза му Алиса. — Но разбирам, че е обичала морето. Затова е решила и да направи морска пещера. — Тя натисна една брава във формата на делфин. — Ако държиш вратата, ще потърся свещ.

Влязоха вътре. Майлз поддържаше вратата отворена с рамо. Вътре бе студено. Алиса намери свещ и я запали с последната кибритена клечка. Скоро запали още десетина свещи. Тяхната трепкаща светлина мистериозно осветяваше залата, приличаща на пещера.

Стените бяха покрити с блестящи миди, полускъпоценни камъни и бисери. Вътре имаше големи риби, нарисувани морски чудовища и всякакъв друг вид същества. Майлз видя древногръцкия бог на моретата, обожаван от рибари и моряци, с корона на главата и тризъбец в ръка. Той седеше величествено в колесница, впрегната в гигантски коне, чиито дълги гриви напомняха за океанските вълни. Виждаха се различни по размери фонтани, от които бликаше вода. Нейният ромон отекваше в каменните стени.

— Твърде впечатляващо — възкликна Майлз.

— Тук е хладно и приятно през горещите летни дни. Разбира се, никой и не идва по друго време.

Той разбра защо. Беше атрактивно място, но твърде студено.

Алиса потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Майлз, като свали сакото си. — Облечи го. — Обгърна раменете й със своето сако, което още пазеше неговата топлина.

— Благодаря ти — промърмори тя, като се сгуши в дрехата.

Майлз пристъпи напред. Внезапно разбра, че ще я целуне. Всъщност това желание го измъчваше от миналата нощ.

Той сниши гласа си до шепот, но дори и тогава думите му отекнаха в тази наподобяваща пещера зала:

— Какво ще кажеш за миналата нощ?

Тя го погледна със сивите си очи.

— Обеща, че това ще бъде нашата тайна.

— Тя е нашата тайна. Винаги ще остане тайна.

Алиса се отпусна и се сгуши в сакото му. Майлз се протегна и оправи яката й.

— Не си ли любопитна?

— За какво?

— За нас.

Мина малко време, преди Алиса да каже дрезгаво:

— Да, любопитна съм.

Той се наведе към нея:

— Интересуваше се за някои неща.

Алиса трудно преглътна:

— Да, интересувам се.

— Или причината бе лунната светлина или лятната нощ? Или миризмата на рози? Или просто ние двамата? Ти и аз.

Та облиза устни.

— Просто се чудя.

— Аз също. — Майлз сложи ръката си на стената зад нея.

Беше студена. С другата докосна брадичката й. Кожата й бе мека и учудващо топла.

— Разбираш, че искам да знам — настояваше той.

Сивите й очи се разшириха.

— Разбирам.

Майлз нямаше да повтори същата грешка. Никакви учтиви докосвания по бузата. Никакви мимолетни докосвания по устните. Никакви скучни целувки. За бога, ако трябваше да целуне тази дама, щеше да го направи както подобава.

Той бързо се наведе и я целуна.

Причината не бе лунната светлина или градината с екзотичните ухания. Не бе късният час, нито годишният сезон. Сега пред него бе само Алиса. Тя бе като най-хубавото шампанско. Удари го направо в главата.

В един момент Майлз я целуваше, обгръщайки талията й. След това разгърна сакото, което й бе дал, галейки я страстно през дрехите. Той по-скоро почувства, отколкото чу, че Алиса извика изненадано. Това не го спря. Разкопчаваше копчетата на костюма й за езда, докато се докосна до плътта й. След това ръката му мина под корсета и погали гърдите й.

Боже господи, нямаше нищо по-хубаво от това да махнеш дрехите от такова красиво тяло. Искаше да разкъса леката й долна риза и да зарови лице в тези млечнобели гърди. Искаше да я докосне, да я опита, да я подразни с устните, зъбите и езика си, докато тя не го помоли да я обладае тук, на студения каменен под.

Изведнъж започна да стене от желание.

Майлз чу и други стенания. Ослуша се. Тези стенания бяха израз на женски протест. Той с нежелание извади ръката си и вдигна глава.

Алиса сграбчи отворената му риза и пое дълбоко дъх.

— Милорд, това е безразсъдно.

Наистина това, което правеха, бе безразсъдно.

— Вече намерихме решението — каза той гърлено.

Бузите й бяха поруменели.

— По-добре е да продължим нашата обиколка друг път.

— Съгласен съм.

— Вие ще яздите напред, милорд. Бих искала да се оправя и събера мислите си.

Майлз се намръщи:

— Ще почакам.

Тя бе непреклонна:

— Искам да бъда сама.

Той стоеше изправен.

— Настоявам да те почакам, Алиса.

— Много пъти съм яздила сама дотук, дори и по-далеч. Ще се оправя.

— Не бих искал да яздиш сама.

— Знам. — Алиса протегна ръка и нежно го докосна. — Моля те, Майлз.

Не можеше да не се покори на нежността й.

— Както желаеш. — Спря на вратата на изкуствената пещера и я погледна през рамо. — Не се бави, милейди.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Майлз се обърна и излезе. Алиса въздъхна облекчено, когато той препусна. След това се наведе и вдигна сакото му от пода. Ръцете й трепереха, пръстите й бяха ледени. Опипа лицето си. Бузите й горяха.

Как можа да позволи на Майлз Сейнт Алдфорд такива волности! Как можа да се държи така безпътно и лекомислено?

Този мъж беше опасен. Той открехна нещо в нея: нещо сетивно, нещо диво и горещо, животинско. Тя хареса устата му, ръцете му върху тялото си. Може би щеше да й хареса да се люби с него.

Тази мисъл стъписа Алиса. Тя изпъшка и седна на мраморната скамейка под водните нимфи.

Какво ли щеше да си помисли Майлз за нея?

Не искаше да мисли за това. В бъдеще трябваше да бъде внимателна. Бе твърде слаба, за да се съпротивлява, много лесно се изкуши от това, което той й предложи. Беше се забравила в негово присъствие. Колко жалко… тя го харесваше!

Алиса въздъхна дълбоко и започна да оправя косата си, закопча корсета и оправи костюма си. След това изгаси свещите, докато остана само една. С нея щеше да стигне до изхода.

Тряс!

Имаше ли някой тук?

Тряс!

Изведнъж чу стъпки.

— Майлз, ти ли си? Върна се да ме вземеш ли? — викна тя и веднага се почувства глупаво, че е извикала.

Никой не отговори. Не чу нищо. Алиса почти бе стигнала до входа, когато вратата се затвори пред нея. Въздушната струя мигом загаси свещта й. Тя се залута в тъмнината и намери дръжката. Натисна я. Вратата не се отвори. Опита отново. Пак не можа да я отвори.

— Хей! — извика тя.

Около нея бе пусто. Провикна се отново:

— Хей! Има ли някой? Ще ми помогнете ли? Вратата като че ли се е залостила.

Мъртва тишина.

В този момент Алиса почувства, че страхът пропълзя по вените й, така както леденият въздух на пещерата проникваше в костите и мускулите на тялото й. Дори кръвта й замръзна. Тя бе затворена в една студена тъмна пещера без всякаква надежда да излезе.