Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (18)

Осемнадесета глава

— Блант, да не се е случило нещо с милейди в мое отсъствие?

— Не, милорд.

— А какво става със семейство Чаб?

— Сър Алфред прекарва времето си усамотен в библиотеката на абатството, отдаден на исторически търсения, а жена му се развява из околността и играе ролята на щедрата госпожа. Посещава магазините в селцето и успява да прахоса в тях страшно много пари, отбива се на чай при местните аристократи и независимо какво е времето, всеки ден излиза на разходка с дъщеря си с модерната каляска с кочияш в ливрея. Семейство Чаб прекарват вечерите в клюки и до късно играят бакара. Оттеглят се в апартамента си преди десет.

Майлз застана до прозореца на Рицарските стаи. Беше късен следобед. Той все още не бе сменил дрехите си, с които бе пътувал до Лондон. Всъщност току-що бе пристигнал от гарата в Екстър, без да спре дори да хапне нещо по пътя.

— Къде е лейди Алиса? — попита той.

— Пие чай със сър Хю в Синята зала, милорд.

Маркизът се обърна и хвърли скептичен поглед на компаньона си.

— Когато идвах насам, срещнах сър Хю Пюърхарт, който си тръгваше от абатството. Младият барон явно бързаше, но въпреки това реши да спре каретата по средата на пътя, за да ме посвети в последните събития.

— Последните събития, милорд? — Блант изглеждаше озадачен.

— Значи ти не си чул нищо?

— Какво да съм чул, милорд?

Хортенз Хорацио Блант беше съвършен артист, но Майлз разбираше, че объркването му е истинско. Той втренчи поглед в своя компаньон.

— Сър Хю ме информира, че той няма да се ожени за лейди Алиса.

Блант пусна тънка усмивчица.

— Едва ли може да се каже, че това е новина, милорд. Лейди Алиса не желае да се омъжва за сър Хю. Никога не го е искала. Всъщност поне три пъти през изминалите шест месеца е отказала на предложенията на барона за женитба. Знам го от най-достоверен източник.

— От госпожица Пибъл?

Блант кимна охотно.

— Да, от госпожица Пибъл.

Майлз остана доволен от отговора.

— Това ми е известно — каза той. — Явно и госпожица Пибъл го знае. Обаче причината за отказа на лейди Алиса, която сър Хю изтъкна днес, е малко неочаквана дори за мен.

Блант премига озадачено.

— Бих казал, че причината за отказа на дамата е достатъчно ясна: тя не понася господина.

Това не можеше да е причина. Половината съпруги от висшето общество, които Майлз познаваше, не можеха да понасят съпрузите си. Той продължи с едва прикрито нетърпение:

— Сър Пюърхарт ми съобщи, че лейди Алиса му казала, че няма, всъщност не може да се омъжи за него, тъй като възнамерява да превърне абатство Грейстоун в женски манастир.

— Според мен в известен смисъл то вече е женски манастир, милорд.

Майлз отмина тези думи.

— Има още нещо. Баронът твърди, че лейди Алиса била призована.

— Къде е призована, милорд?

— Призована била да води тих и съзерцателен живот на монахиня, както изглежда. — Майлз прокара ръка през косата си и промълви съвсем тихо: — Според моята информация това е начинът на живот, който тя е водила през всичките си 21 години. Както и да е, преди двамата да се разделят днес следобед, лейди Алиса препоръчала на сър Хю да си потърси подходяща съпруга на друго място.

— Госпожица Чаб може би?

— И аз така предполагам.

— Навярно това е просто част от плана на дамата да се освободи от нежелания ухажор — заяви Блант, след като размисли.

— Може би. — Майлз сбърчи чело и скръсти ръце. — Ако е така, наистина има само една пречка.

— Каква е тя?

— Явно Хю не е съвсем наясно какво иска да постигне всъщност лейди Алиса.

— В такъв случай сър Хю не познава дамата достатъчно добре, милорд — предположи Блант.

Майлз беше напълно съгласен с него. Хю Пюърхарт беше мъж с ограничено въображение. Виждаше света в буквалните му измерения и само от своя гледна точка.

— Въпреки това, преди да продължи с каретата, сър Хю ми довери с нагъл смях, че след по-малко от месец лейди Алиса щяла да му се моли да я вземе за жена.

Майлз едва не се бе поддал на изкушението да смъкне нахалника от каретата и да му даде урок по добри обноски.

Блант беше толкова изненадан, че спря да се занимава с пътната чанта на господаря си, която разопаковаше.

— Ако бях на мястото на сър Хю, не бих се надявал много на това. — По лицето му премина усмивка. — Хайде де, лейди Алиса да стане монахиня!

Майлз си възвърна чувството за хумор.

— Доколкото си спомням, отначало ти казваше, че дамата била ангел, светица, образец на съвършенство.

— Казвах, милорд. Но честно казано, с течение на времето размислих и реших, че от нея би излязла отлична маркиза!

Майлз се прокашля няколко пъти.

— Според теб къде би могла да бъде лейди Алиса сега?

— Щом чаят е приключил, тя несъмнено ще чете молитви — беше отговорът.

— В Параклиса на дамата?

— Тя обикновено посещава гробовете на родителите си, преди да отиде там, милорд.

Майлз кимна решително с глава.

— Отивам в гробището, Блант.

От неговите родители не бе останала дори следа след ужасната буря в морето, която ги бе отнесла заедно с останалите пасажери и екипажа на кораба във фаталната нощ преди повече от петнадесет години. Майлз размишляваше за тях, докато се изкачваше по хълма към гробището на семейство Грей. Дядо му бе настоял да се спазят ритуалите, включително да бъдат поставени две надгробни плочи в замъка Корк, наследственото имение на семейството му. Но под камъка, върху който стояха имената на майка му и баща му, не почиваше никой.

Майлз никога не ходеше на гробището в замъка Корк. Всъщност той съзнателно избягваше да ходи на гробища. Но това не се отнасяше за този следобед.

Стигна там и застана пред двойната надгробна плоча, на която бе написано Анемари, любима съпруга и майка, и Томас, любим съпруг и баща. Сведе за миг глава от уважение пред мъжа и жената, които бяха проявявали винаги доброта към него — нещастното момче, загубило майка си и баща си.

Години по-късно, може би едва в последно време, Майлз бе разбрал истинската стойност на подаръка, който Анемари и Томас Грей му бяха направили през онова далечно лято: бяха го приели с радост в дома си. Отнасяха се към него като към свой собствен син. Позволиха му да надникне в техния живот, да види една семейна двойка, която живееше щастливо.

Бракът би могъл да бъде нещо повече от онова, което искаха да получат от него повечето мъже и жени от английската аристокрация. Това беше тайната, която графът и графинята бяха споделили с него. Тайната им бе предизвикала болезнен глад у Майлз, глад, който все още не бе утолен. Той мечтаеше да открие единствената жена, която ще го обича заради него самия, жена, която ще види както светлите, така и тъмните страни на душата му, онова, което той вече е бил, което е направил, и въпреки това ще ги приеме, нещо повече — ще ги прегърне, защото те са част от самия него.

— „Ако мечтите бяха коне, просяците нямаше да ходят пеша“ — промърмори той, като се наведе и докосна букетите свежи пъстри цветя, поставени върху гробовете.

Алиса беше идвала тук, но си бе отишла.

Майлз вдигна глава и плъзна очи по зелената долина, която се простираше във всички посоки, докъдето поглед стига. Параклисът на дамата, Нормандската кула и околният пейзаж не са се променили много през изминалите векове, помисли си той. А може би дори през изминалото хилядолетие.

Неочаквано му се стори, че в края на полезрението му нещо или по-скоро някой се движи.

Майлз сякаш видя бяло женско лице зад железните решетки на прозореца на върха на кулата.

Възможно ли бе това да е Алиса? Не, не беше тя.

Младата жена от кулата имаше тъмни, почти черни коси, и макар че той я зърна само за миг, беше сигурен, че не я познава.

Майлз обиколи Нормандската кула. Не откри вход от външната страна, влизаше се навярно през Параклиса на дамата.

След пет минути той вече беше в него. Постоя известно време, без да мърда и без да издава звук в малката средновековна църква, докато очите му привикнат с тъмнината.

Някой бе идвал тук.

В момента тук имаше някой.

Майлз усещаше това.

Ясно чу изскърцване на врата, която се отваря бавно. Идваше от предната част на параклиса, някъде зад олтара.

Тихо се промъкна в сенките, притискайки гръб към стената. Когато приближи високия олтар, той се приведе, готов да се хвърли в атака, ако е необходимо. Гледаше и изчакваше, когато най-после зад резбованото пано се отвори скрита врата.

Той беше готов да нападне, с издигната за удар ръка. От рамката на вратата се показа една глава. Цветът на косата му беше познат: нито златистожълта, нито платинена, а нещо по средата. Коса с цвят на най-добро шампанско.

— Алиса! — Маркизът не направи никакво усилие да прикрие вълнението в гласа си. — Какво правиш тук, по дяволите?

Тя вдигна ръка към гърдите си.

— Милорд, стреснахте ме! — Това беше меко казано.

Майлз Сейнт Алдфорд беше спрял дъха й. Сърцето й препускаше. Краката й трепереха. Поемаше си с усилие въздух.

— Вие ме стреснахте, милейди. — Той присви тъмните си очи. — Защо се криете в Параклиса на дамата?

— Не се крия — информира го тя, като изсумтя възмутено. — Правя проучване.

Майлз се намръщи, скръсти ръце и я погледна отвисоко.

— Мисля, че бяхме постигнали съгласие да не правите нищо сама.

— Не си спомням такова нещо.

Миглите му скриха очите.

— Нали помните, че сме партньори?

Алиса му хвърли многозначителен поглед.

— О, да, това без съмнение обяснява защо вие ми се доверихте, милорд, когато изчезнахте преди четири дни.

Настъпи кратка пауза.

— Това беше друго нещо — заяви той.

Тя вирна нос.

— Очаквах, че ще кажете точно това.

Майлз Сейнт Алдфорд внезапно промени темата.

— Чу ли нещо? — попита той.

Алиса наклони глава на една страна.

— Кога да съм чула?

— Преди пет минути.

Тя кимна.

— Чух стъпки.

— Къде?

Алиса вдигна ръка, тя вече не трепереше и посочи зад гърба му.

— Там, в параклиса.

Лицето му придоби замислено изражение.

— Можеш ли да кажеш дали стъпките бяха на мъж или на жена?

— Мога. — Тя се опита да преглътне буцата, която неочаквано се бе появила в гърлото й. — Бяха стъпки на мъж.

— Сигурна ли си?

— Не мога да сгреша — каза Алиса. — Всъщност чух мъжки глас.

Майлз впи поглед в нея.

— С кого разговаряше мъжът?

— Доколкото разбрах, говореше си сам. Не исках той да разбере, че се намирам зад тайната врата, така че не посмях да се приближа по-близо, за да разбера какво точно казва.

Майлз изстреля следващия си въпрос:

— Видя ли и чу ли нещо друго, докато се намираше в кулата?

Алиса облиза с език пресъхналите си устни и си пое дълбоко въздух.

— Не. Защо? — запита тя тревожно.

Маркизът заразтрива врата си.

— Преди няколко минути бях на гробището. Погледнах към прозореца, който се намира на върха на кулата. Стори ми се, че видях там нещо.

— Нещо?

Около устните му се появиха две дълбоки бръчки. Той явно се питаше дали е разумно да й каже и другото.

— Някого.

Сърцето на Алиса отново запрепуска.

— Мъж ли беше?

Той поклати глава.

— Не, жена.

— На мен ми се стори, че видях горе мъж — прошепна тя.

Не беше сигурна дали Майлз е чул думите й, докато той не повтори:

— Мисля, че видях жена.

— Беше някакъв непознат мъж!

— Жената също беше непозната.

— Зърнах го само за миг…

Майлз кимна, без да каже нищо.

— Подозираш ли, че някой си прави шеги с нас? — попита Алиса накрая.

Не можеше да има друго разумно обяснение на случая.

— Не знам.

— Не вярвам да има зли намерения — добави тя.

Не можеше да обясни защо мисли така. Просто имаше такова усещане.

— Ще отида да разгледам — обяви Майлз, като посочи вратата зад гърба й.

— Точно това смятах да направя аз, когато чух стъпките в параклиса. Реших, че ще е разумно да изчакам мъжът да си тръгне и след това да продължа моите проучвания.

Майлз я измери с продължителен поглед.

— Ще бъде разумно ти да изчакаш тук. — Той посочи там, където тя стоеше в момента. — Докато аз се убедя, че в кулата няма някаква опасност.

— Ние с теб сме партньори, нали не си забравил това?

Тя отстояваше позициите си, като използваше думите на Майлз срещу самия него. От изражението на лицето му Алиса разбра ясно, че това не му се нрави. Но не беше важно дали му е приятно или не. В края на краищата това си бяха нейният параклис, нейната кула и нейната загадъчна мистерия.

— Добре, ще отидем заедно — съгласи се той, макар без желание. След това й даде нужните заповеди, сякаш тя бе новобранец, изпратен да служи при него във войската на Нейно Величество кралицата. — Гледай къде стъпваш! Внимавай да не си застъпиш полите! Стой точно зад мен. Не предприемай ненужни рискове! Ако ти дам знак, че трябва да спреш, незабавно го направи! — Той протегна ръка в очакване тя да я поеме.

Алиса му подаде ръката си.

Тръгнаха ръка за ръка. Майлз вървеше напред. Алиса беше на една стъпка след него. Той проверяваше всяко каменно стъпало. Тя го следваше.

— Изглежда достатъчно безопасно — каза той повече на себе си.

Започнаха да се изкачват. Вървяха нагоре и нагоре, обиколка след обиколка. Отначало бавно, след това по-бързо, защото разбраха, че носещата конструкция на каменните стълби е солидна. Въпреки това изкачването изискваше голямо внимание от тяхна страна, защото това не важеше за стените на кулата. Те бяха изронени на много места, а в някои участъци липсваха цели парчета. На тяхно място зееха дупки в стената.

Въпреки възможната опасност, на Алиса й беше забавно. Това беше първият истински физически контакт, който тя имаше с Майлз след деня, в който бе попаднала в капана на Изкуствената пещера. Разбира се, понякога той учтиво я бе хващал за ръката, за да я спре, докато вървяха, понякога ръката му бе допирала непреднамерено нейната, но това бяха невинни докосвания в кратки отлитащи мигове. Сега тя изведнъж разбра колко много й бе липсвал Майлз.

Липсвал й бе гласът му, смехът, стъпките му по градинската пътека, когато идваше към нея. Липсваха й техните разходки, ездата с Бюти и Бул Рок из имението, разговорите им по важни и не толкова важни въпроси, моментите на приятелска тишина.

И още нещо.

Липсвало й бе докосването на устните му до нейните. Вкусът и усещането, еротичното вълнение на неговите целувки, силата на мускулестите му ръце и рамене, широките гърди, дългите бедра, притиснати към нея.

Липсвал й бе начинът, по който Майлз я караше да се чувства: красива, желана, възбуждаща. За този мъж тя си бе мислила неща, каквито не бе мислила за никой друг. Той беше в сънищата и мечтите й. Някои от нещата в тях вече се бяха случили. Тя искаше да се случат още. И всички с Майлз!

Бляновете на Алиса бяха нарушени, когато той спря и я попита:

— Знаеш ли докъде водят тези стълби?

— До наблюдателница или нещо такова, поне така са ми казвали.

Той сбърчи вежди.

— Никога ли не си се качвала?

Тя поклати глава.

— Смята се, че кулата е много стара и опасна.

— Кога е построена?

— Оригиналната конструкция била започната около 1100-ната година, но голям ремонт е правен по-скоро.

— Колко скоро?

— Преди двеста или триста години.

— Както изглежда, оттогава никой не е идвал тук — отбеляза Майлз сухо. — Прахът по стълбите е непокътнат. Не виждам никакви отпечатъци от стъпки.

— Аз също.

Майлз и Алиса навярно мислеха еднакво: щом стълбището е единственият път човек да се изкачи в Нормандската кула, а по него няма никакви следи, то как е възможно някакъв мъж или жена да стигне до прозореца на кулата?

— Аз не съм от жените, които си въобразяват — заяви Алиса. — Но съм сигурна, че не съм си измислила лицето на онзи мъж.

— Трябва да призная, че съм виждал странни, ужасяващи, дори загадъчни неща по времето, когато бях войник — призна Майлз. — Но не мога да си обясня това.

— Да видим какво ще открием, когато стигнем до наблюдателницата.

Наблюдателницата беше просто една малка квадратна стая на върха на Нормандската кула. Процепи или прозорци, достатъчно високи, за да може човек да клекне пред тях с лък и стрели или копие, бяха изрязани в дебелия камък на четирите страни на кулата. Върху тях бяха поставени железни решетки. Майлз се приближи и погледна навън.

Алиса се разхождаше напред-назад.

— Като войник…

— Бивш войник — поправи я Майлз.

— Като бивш войник ти може би оценяваш стратегическите преимущества на едно укрепление точно на това място.

Майлз оглеждаше равнината отгоре.

— Хората, които са построили Нормандската кула, са знаели толкова, колкото и ние днес. Няма начин да се промъкнеш в абатство Грейстоун, без да те видят оттук.

— Виж колко интересно е това! — Алиса привлече вниманието му към прозореца, който гледаше към гробището. — Железните пръти на решетката са подредени според някакъв много сложен замисъл. — Тя отстъпи назад, изучавайки въпросната решетка. В нея имаше нещо натрапчиво познато. — На какво ти прилича това?

Майлз се приближи към нея.

— Прилича на кръста върху вашия семеен герб.

Алиса изумена притисна ръка към устните си.

— Разбира се! Точно така е!

— Виж, това е наистина интересно — каза маркизът, говорейки сякаш безгрижно.

Естествено, думите му веднага приковаха вниманието й.

— Какво е то? — попита тя нетърпеливо.

Майлз стоеше точно зад нея. Алиса усещаше горещия му дъх, който раздухваше косъмчетата на врата й. Най-неочаквано усети, че е настръхнала цяла.

— Когато гледаш през решетката на прозореца, ако примижиш, ще видиш част от рицарския кръст върху онези затревени могили отвъд гробището. Той сякаш е повторен долу върху самия пейзаж. Може би това е средновековният земен лабиринт, за който вие с госпожица Пибъл открихте да се споменава при вашите изследвания — предположи той.

Алиса бе обзета от вълнение.

— Може би. Ема и аз отдавна предполагаме, че лабиринтът е от тази страна на абатството, тъй като това е най-старата му част.

— Виждал съм мозаечния лабиринт в Чатърската катедрала. Той е с традиционен средновековен християнски план, а именно със символичен кръст в центъра — каза Майлз. — Спомням си също така, че когато бях малък, майка ми ме заведе да видя лабиринта от храсти в Хемптън Корт.

— На колко години си бил тогава?

— На шест или седем. — Той сви рамене. — Там се загубих, разбира се. Уплаших се. Но въпреки това бях възхитен и виещите се коридори ме привличаха.

— Лабиринтът Лапа в Корнуел е с форма на локомотив — каза Алиса. — Има един странен лабиринт от храсти по хълмовете на Глендърган. Направен е от лавровишна, изрязана до средата на човешки ръст. — В гласа й се прокрадна желание. — Но онова, което наистина ме привлича, са забравените земни лабиринти, онези, които носят имена като Пътят на Робин Худ и Стените на Троя. — Тя се загледа през прозореца, натам, където се намираше земният лабиринт на абатство Грейстоун. — В средните векове незнайни хора по неизвестни причини са изсичали лабиринти в земята край селата и черковните градини и са ги оставили като загадка за бъдещите поколения. — Тя отново се оживи: — Знаеш ли, историците неотдавна откриха къс от плоча с антична мозайка, за която смятат, че е от Римски лабиринт. Все още се чете написаното на гърба й.

— Какво е написано там?

— „Лабиринтус хик хабит мино таурус.“

— „Минотавърът в лабиринта.“

— Минойската легенда е била много популярна сред древните римляни — потвърди Алиса. — Разбира се, техните лабиринти били само за разглеждане и за украса. За разлика от старинните земни лабиринти, през които трябвало да се преминава пеша или бегом.

— Наистина ли монахините са били наказвани да минат по пътеките на лабиринта на колене? — Майлз разтри крака си, сякаш самата мисъл за това му причини болка.

Алиса внезапно бе въодушевена от нова идея. Приближи се до прозореца, който гледаше към семейното гробище, и прокара внимателно пръст по краищата му. При втория опит намери онова, което търсеше. Наведе се, а полите й се надигнаха около нея като облак от сива коприна. Внимателно почисти от праха надписа, издялан с длетото в камъка.

Майлз се наведе до нея.

— Какво откри?

— Букви.

— Някакъв надпис?

Тя кимна.

— На латински е.

— Можеш ли да го разчетеш?

— Мисля, че ще успея. — Момичето се наведе над буквите и преведе на глас: — „Човекът се лута в тъмен лабиринт.“

Майлз направи гримаса.

— Типично депресираща старинна поговорка, послание от средновековната църква без съмнение. Това ли е всичко?

Алиса поклати глава.

— Има още нещо. — Сега прочете фразата на латински: — „Амор винсит омниа.“

— „Любовта побеждава всичко.“ — Майлз се обърна и впи дълъг поглед в очите й. — Значи вашият семеен девиз не е: „Истината побеждава всичко“?

— Тук се казва любовта. — Гласът й се прекърши на последната дума. Тя се прокашля и се опита да прозвучи по-философски: — А любовта и истината не са ли всъщност само двете страни на едно и също нещо?

— Ти вярваш ли в това?

— Да. — Алиса бързо сведе очи, преди Майлз Сейнт Алдфорд да види в тях онова, което тя не бе готова да признае дори на себе си, а още по-малко пред него. Може би никога пред него. — В камъка е издълбана още една фраза.

— Каква е тя?

— Само три думи — каза тя многозначително.

Този път Майлз разгледа внимателно надписа, идващ от вековете, и накрая го преведе с одрезгавял глас:

— „Нишката на Ариадна.“

— „Нишката на Ариадна“ — повтори тя.

Той въздъхна, изправи се и подаде ръка на Алиса.

— Сега вече знаем — каза маркизът.

Алиса сложи ръката си в неговата и се изправи.

— Сега знаем какво е „Нишката на Ариадна“. — Фактът, че знаеха, беше някак си горчиво-сладък. — Знаем какво се е наричало така.

— Средновековен земен лабиринт.

— Всичко, което е било, си е отишло и е забравено — каза Алиса малко натъжена.

Този ден двамата намериха отговор на един въпрос. Но възникнаха нови. Въпроси, чиито отговори може би никога нямаше да научат. Стоял ли бе наистина някой до прозореца на кулата? Кой бе този мъж? Коя бе тази жена? Как бяха успели да се качат и да слязат от Нормандската кула, незабелязани от никого и без да оставят следи от присъствието си?

Майлз огледа малката наблюдателница.

— Не можем да намерим нищо повече тук. Мисля, че ще е по-добре да слезем.

— Добре — съгласи се тя.

Той направи пауза и помириса въздуха.

— Усещаш ли някакъв аромат?

Алиса вдиша.

— Такъв чист въздух! Има лека миризма на дим от дърво. — Тя вирна нос и вдъхна още по-дълбоко. — Прах. — По изражението на лицето му разбираше, че не става въпрос за това. — На какво мирише според теб?

Майлз поклати глава.

— За момент ми се стори, че усещам аромат на рози.

Алиса потрепери въпреки топлото следобедно слънце, което проникваше в наблюдателницата.

— Да, бих искала да си тръгнем вече — каза тя.

Майлз вървеше напред. Скоро слязоха по стълбите, вратата на кулата се затвори зад тях, дървените пана бяха отново на мястото си, входът беше скрит.

— Пил ли си чай? — попита Алиса, когато двамата напуснаха Параклиса на дамата и се отправиха по пустите коридори към главната жилищна част на широко разгърнатата къща.

— Не — отвърна той. — Щом пристигнах в абатството, тръгнах да те търся.

— Би ли ми казал защо?

Майлз спря и се взря в лицето й. Беше твърде близо до нея и тя се чувстваше неспокойна.

— Срещнах сър Хю, когато си отиваше.

Алиса устоя на изкушението да сведе поглед в земята или да хукне като луда и да се скрие някъде. В очите на маркиза имаше нещо, което подозрително приличаше на присмех.

— Ние пихме заедно чай — каза просто тя.

— Така предположих и аз. — Широките рамене се вдигнаха и отново се отпуснаха. — Господин Хю имаше няколко интересни и пикантни новини.

— Интересни пикантни новини?

Веждите му се повдигнаха.

— Баронът ме информира, че ти няма да се омъжиш за него.

Тя се изсмя.

— Това едва ли е новост. Самата аз съм ти го казала преди няколко седмици.

— Да, каза ми го.

Алиса попипа часовника, който висеше на кръста й, някога той бе принадлежал на майка й.

— Сър Хю спомена ли нещо друго?

— Не каза много. Само това, че се чувстваш призвана за монашески живот и възнамеряваш да превърнеш абатството в нещо като женски манастир — изрече той дума по дума.

— О, боже!

— Да, о, боже! — Майлз се засмя и размаха пръст пред нея. — Ще има да ви наказват милейди!

— Това не беше истинска лъжа. — По лицето й се разля топлина. — Беше просто безобидна измислица.

— Така ли?

— Смятах, че Хю няма да каже на никого.

Майлз отметна назад глава и се разсмя сърдечно.

— По моя информация, сър Хю Пюърхарт е най-големият клюкар в Югозападна Англия.

Алиса простена.

— Утре сутрин всички в долината ще го знаят.

— А може и по-рано.

— Не бях сигурна, че съм успяла да го убедя — призна си тя.

— И аз не съм сигурен дали си успяла да го направиш. Беше останал с впечатлението, че скоро ще стигнеш до неговите разсъждения.

Тя почувства как страните й се сгорещиха от неудобство.

— Той не ти е казал нещо по този въпрос, нали?

— Каза ми.

— Абсолютен злобар… — задъха се тя. — Как има нахалството…

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, заявявам ти, че аз дори за миг не мога да повярвам, че някога ще молиш Хю да се ожени за теб.

— О, боже!

— От друга страна, не вярвам, че от теб ще стане добра монахиня, Алиса.

Тя го погледна.

— Какво те кара да мислиш така?

— Това.

Без повече думи Майлз Сейнт Алдфорд се изви и покри устните й със своите. Беше като студен душ върху лицето й в мига, в който се събужда и става от топлото легло. Хвана я неподготвена и я остави бездиханна. Тя премига от изненада. По тялото й премина тръпка — от корена на косите до пръстите на краката й.

Той взе дъха й и в замяна й даде своя. Беше интимен жест, какъвто тя не бе споделяла с друг мъж, освен с него. В един миг той я целуваше, сякаш за да й докаже правотата си, в следващия тя вече го целуваше и му доказваше, че е прав.

Алиса се сети за нещо важно точно когато ръцете на Майлз се спуснаха към кръста й. Нещо, което сър Хю бе казал по време на чая следобед. Бе във връзка с посещението на Майлз в Лондон.

— Хората говорят, Алиса. Приказки и слухове. — Хю явно изпитваше удоволствие, като й го казваше.

— За кого приказват? — беше попитала тя.

— За Майлз Сейнт Алдфорд, четвърти маркиз на Корк, войник, герой от войната, предполага се — шпионин, доверено лице на Уелския принц, известен женкар и развратник. — След това Хю бе добавил: — Предполага се, че маркизът е в Лондон, за да посети една жена.

Алиса застина в обятията на Майлз. Той вдигна глава и се вгледа в нея:

— Какво има?

Не, тя нямаше да позволи да я правят на глупачка — нито той, нито който и да било друг мъж.

— Можете да ме пуснете от ръцете си, милорд.

— Алиса?

Тя не можа да сдържи сарказма в гласа си.

— Успешно ли беше пътуването ви до Лондон, сър?

Той сбърчи чело.

— Да, милейди. Успешно беше.

Тя се отскубна от него.

— А как е вашата любовница, милорд? Предполагам, че е добре.