Лиан Хърн
Заговорът (14)

Дванадесета глава

Каеде очакваше настъпването на нощта. Знаеше, че няма друг избор, освен да сложи край на живота си. Мислеше за смъртта със същата страст, която влагаше във всичко. Честта на семейството й бе зависела от този брак — така й бе казал баща й. Сега, насред царящото през целия ден вълнение и смут, тя се вкопчи в убеждението, че единственият начин да защити името на семейството си бе самата тя да постъпи достойно.

Беше привечер на нейния несъстоял се сватбен ден. Тя все още бе облечена в робите, които жените от клана Тохан й бяха приготвили. Одеждите бяха по-пищни и елегантни от всичко, което някога бе носила, и в тях се чувстваше малка и крехка като кукла. Очите на жените бяха червени от плач заради смъртта на владетелката Маруяма, но никой не й бе казал нищо, докато не избиха хората на Отори. После ужасите й бяха разкрити един след друг, докато накрая вече имаше чувството, че ще обезумее от негодувание и мъка.

С елегантните си стаи, с ценните произведения на изкуството, с красивите си градини резиденцията бе станала арена на насилие и мъчения. Отвъд стените й, от другата страна на славеевия под, висеше мъжът, който бе определен да стане неин съпруг. Цял следобед бе слушала пазачите, подигравките им и противния им смях. Сърцето и щеше да се пръсне и тя не преставаше да плаче. Понякога чуваше да споменават и собственото й име и знаеше, че репутацията й бе станала още по-зловеща. Чувстваше, че тя бе причината за поражението на владетеля Отори. Плака за него и за невероятното унижение, на което го бе подложил Ийда. Плака за родителите си и за срама, който им бе донесла.

Щом си помислеше, че вече си е изплакала очите, сълзите й рукваха отново. Владетелката Маруяма, Марико, Сачие… всички тях вече ги нямаше, бяха пометени от вихъра на насилието на Тохан. Всички, за които я беше грижа, бяха или мъртви, или изчезнали.

Плака и за себе си, защото бе на петнайсет години и животът й бе свършил, преди да бе започнал. Скърбеше за съпруга си, когото никога нямаше да опознае, за децата, които никога нямаше да роди, за бъдещето, на което кинжалът щеше да сложи край. Единственото й утешение бе рисунката, която Такео й бе дал. Държеше я в ръка и не откъсваше очи от нея. Скоро щеше да е свободна също като птичето от планината.

Шизука отиде до кухнята да поиска да им донесат малко храна, като пътьом с явно безсърдечие се присъедини към шегите на пазачите. Когато се върна, маската падна. Лицето й се сгърчи от мъка.

— Господарке — рече тя с ведър глас, който скриваше истинските й чувства. — Трябва да среша косите ви. Ужасно са разрошени. И трябва да се преоблечете.

Тя помогна на Каеде да се съблече и повика прислужниците да отнесат тежките сватбени одежди.

— Ще си сложа нощната роба — каза Каеде. — Днес няма да се виждам с никого повече.

Облечена в леката памучна дреха, тя седна на пода до отворения прозорец. Навън ръмеше и се беше поразхладило. Навсякъде в градината се ронеха тежки капки влага, сякаш и тя бе потънала в дълбок траур.

Шизука коленичи до нея, подхвана тежките й коси и прокара пръсти през тях. Доближи устни до ухото на Каеде и прошепна:

— Изпратих съобщение до жилището на Муто в града. Току-що получих вест от тях. Такео е скрит там, както предполагах. Ще му позволят да прибере тялото на владетеля Отори.

— Владетелят Отори е мъртъв?

— Не, не още — гласът на Шизука заглъхна. Тя трепереше от вълнение. — Такова безчинство! — прошепна. — И унижение! Той не може да бъде оставен там. Такео трябва да дойде за него.

Каеде каза:

— Значи и той ще умре днес…

— Моят пратеник ще се опита да се свърже и с Араи — прошепна Шизука. — Но не знам дали Араи ще успее да пристигне навреме, за да ни помогне.

— Не вярвам, че някой би дръзнал да се опълчи срещу Тохан — каза Каеде. — Владетелят Ийда е непобедим. Безмерната му жестокост му дава сила — тя се взря през прозореца в падащия дъжд, в сивата мъгла, която забулваше планината. Със скръбен грак над тях прелетя низ диви гъски. Някъде далеч отвъд стените прозвуча горестен зов на елен. Каеде докосна главата си. Косите й бяха мокри от сълзите на Шизука. — Кога ще дойде Такео?

— Ако дойде, ще бъде късно вечерта — последва продължително мълчание и после Шизука добави: — Това е безнадеждно начинание.

Каеде не отговори. „Ще го чакам“, обеща си мислено тя. „Ще го видя още веднъж.“

Почувства хладната дръжка на ножа под робата си. Шизука забеляза движението, придърпа я към себе си и я прегърна.

— Не се страхувайте. Каквото и да сторите, аз ще бъда до вас. Ще ви последвам и в отвъдното.

Двете останаха в прегръдките си дълго време. Изтощена от емоции, Каеде изпадна в онова състояние на объркване, което съпътства мъката. Почувства се така, сякаш сънува и е влязла в друг свят, в който лежи в обятията на Такео и не изпитва никакъв страх. „Само той може да ме спаси“, помисли си тя. „Само той може да ме върне към живота.“

По-късно каза на Шизука, че иска да се изкъпе, и я помоли да й оскубе веждите и да й изтърка нозете. Хапна малко и седна в привидно спокойно мълчание, медитирайки над онова, на което бе обучена като дете.

Прислужниците дойдоха да приготвят постелите за през нощта. Готова да си легне, Каеде бе скрила ножа под дюшека. Часът на плъха^[1] вече преваляше и къщата бе потънала в тишина, нарушавана единствено от далечен смях на пазачи, когато двете чуха стъпки, от които славеевият под запя. Последва хлопане на вратата. Шизука отиде до нея и тутакси падна на колене. Каеде чу гласа на владетеля Абе.

„Дошъл е да арестува Шизука“, помисли си тя ужасена.

Шизука каза:

— Много е късно, господарю. Госпожица Ширакава е изтощена…

Но гласът на Абе бе настоятелен. Стъпките му се отдалечиха. Шизука се обърна към Каеде и едва успя да прошепне:

— Владетелят Ийда желае да ви посети — в този момент подът запя повторно.

Ийда пристъпи в стаята, следван от Абе и от едноръкия, чието име, както бе разбрала Каеде, бе Андо.

Тя хвърли поглед към лицата им, зачервени от виното и излъчващи триумф от постигнатото отмъщение. Падна на земята с опряно в рогозката чело и биещо до пръсване сърце.

Ийда се настани на пода с кръстосани крака.

— Седни, госпожице Ширакава.

Тя вдигна глава с неохота и го погледна. Бе облечен в нощните си одежди, но мечът му бе втъкнат в пояса. Двамата мъже, коленичили зад него, също бяха въоръжени. Сега и те седнаха, оглеждайки я с оскърбително любопитство.

— Прости ми за това късно и нежелано посещение — подхвана Ийда, — но почувствах, че денят не бива да завършва, без да съм изразил съжалението си за окаяното ти положение — той й се усмихна, оголвайки едри зъби, и през рамо подхвърли на Шизука: — Излез!

Каеде разшири очи и задиша хрипливо, но не посмя да извърне глава и да погледне Шизука. Чу как вратата се плъзна и се затвори, и предположи, че момичето ще е някъде наблизо, от другата страна. Седна неподвижно, със сведен поглед в очакване Ийда да продължи.

— Бракът ти, който смятах, че цели сключването на съюз с клана Отори, изглежда, е бил претекст за усойниците да се опитат да ме ухапят. Смятам обаче, че вече съм изтребил гнездото — той не откъсваше очи от лицето й. — Ти прекара няколко седмици на път с Отори Шигеру и с Маруяма Наоми. Не заподозря ли нито веднъж, че заговорничат срещу мен?

— Не знаех нищо, господарю — отвърна тя и добави тихо: — Ако е имало заговор, той би успял единствено при моето неведение…

— Хм — изсумтя Ийда и след продължителна пауза попита: — Къде е младежът?

Тя не бе допускала, че сърцето й може да бие по-учестено, но сега го усети — блъскаше в гърдите й, пулсираше в слепоочията й така, че почти й призля.

— Кой младеж, господарю?

— Така нареченият осиновен син, Такео.

— Не знам нищо за него — отвърна тя, привидно озадачена. — Защо питате мен?

— Що за човек беше той според теб?

— Млад, много тих… Изглеждаше посветен на книгите; обичаше да рисува — тя се насили да се усмихне. — Беше непохватен… и може би не особено смел.

— Такова е и впечатлението на владетеля Абе. Сега знаем, че е бил един от Скритите. Преди година е избегнал екзекуция. Защо му е било на Шигеру не само да предостави подслон на такъв престъпник, но и да го осинови, ако не за да ми се противопостави и да ме оскърби публично? — Каеде не бе в състояние да отговори. Мрежата на интригите й изглеждаше неразгадаема плетеница. Ийда продължи: — Абе смята, че младежът е избягал, когато Андо го е разпознал. Изглежда, е страхливец. Рано или късно ще го пипнем и ще го провесим до неговия осиновител — владетелят не отклоняваше искрящ поглед от нея, но тя не отвърна нищо. — Тогава отмъщението ми към Шигеру ще бъде пълно — зъбите му блеснаха в усмивка. — Сега обаче по-неотложният въпрос е какво ще стане с теб. Приближи се!

Каеде се поклони и се придвижи напред. Сърцето й биеше бавно, сякаш всеки миг можеше да спре. Времето също се забави. Нощта стана още по-безмълвна. Дъждът звучеше като съскащ ромон. Внезапно се обади щурец.

Ийда се наклони напред и я огледа изучаващо. Светлината на лампата падаше върху лицето му и когато вдигна очи, Каеде видя как хищническите му черти се размекват от желание.

— Направо се разкъсвам, госпожице Ширакава. Ти си безвъзвратно опетнена от тези събития, но при все това баща ти ми е служил вярно, тъй че чувствам към теб известна отговорност. Какво да направя?

— Единственото ми желание е да умра — отвърна тя. — Позволете ми да го сторя с достойнство. Баща ми ще бъде доволен от този избор.

— Съществува и въпросът с наследството на Маруяма — продължи той. — Мислех да се оженя за теб. И това ще реши проблема с имението и ще сложи край на слуховете за опасното ти въздействие върху мъжете.

— Честта би била твърде голяма за мен — отвърна Каеде.

Той се усмихна и прокара дълъг нокът по предните си зъби.

— Знам, че имаш две сестри. Може пък да се оженя за по-голямата. В крайна сметка решавам, че е за предпочитане ти да сложиш край на живота си.

— Владетелю Ийда — Каеде се поклони до земята.

— Чудесно момиче, нали? — подхвърли Ийда през рамо към мъжете зад себе си. — Красива, интелигентна, смела. И всичко това да отиде на вятъра… — тя отново вдигна глава с извърнато лице, твърдо решила да не издава чувствата си. — Предполагам, че си девица — продължи той и протегна ръка да докосне косите й. Каеде осъзна, че е по-пиян, отколкото изглеждаше. Щом се наклони към нея, долови мириса на вино в дъха му. Разгневи се на себе си, тъй като при допира му тя потръпна. Той го усети и се засмя. — Би било трагедия да умреш девствена. Трябва да познаеш поне една любовна нощ.

Каеде се втренчи в него изумена. Едва тогава си даде сметка за степента на покварата му, осъзна колко дълбоко бе потънал в бездната на похотта и жестокостта. Огромната му власт го бе направила високомерен и развратен. Тя имаше чувството, че е част от някакъв сън, в който вижда ясно какво ще се случи, но е безсилна да го предотврати. Не можеше да повярва, че намеренията му са истина.

Той хвана главата й с две ръце и се надвеси над нея. Тя извърна лице и устните й докоснаха врата му.

— Не! — извика тя. — Недейте, господарю! Не ме опозорявайте. Оставете ме просто да умра!

— Няма нищо позорно в това да ми доставиш удоволствие — възрази той.

— Умолявам ви, не! Не пред тези мъже — изплака тя и привидно отпусна тяло, все едно се канеше да му се отдаде. Косите й паднаха напред и я прикриха.

— Оставете ни — заповяда им той рязко. — Никой да не ме безпокои до разсъмване.

Тя чу как двамата мъже си отиват, чу как Шизука им казва нещо, изпита неистово желание да извика, но не посмя. Ийда коленичи до нея, вдигна я на ръце и я отнесе при постелята. Развърза колана й и робата й се разгърна. Разхлаби собствените си одежди и легна до нея. Кожата й настръхна от страх и отвращение.

— Нощта е наша — каза той и това бяха последните му думи. Усещането за тялото му, което я притискаше, съживи образа на пазача от замъка на Ногучи. Устните му, впити в нейните, почти я накараха да обезумее от погнуса. Тя изпъна ръце назад и той изръмжа от задоволство, когато тялото й се изви в дъга под неговото. С лявата ръка тя напипа иглата в десния си ръкав. Той се надвеси над нея и в този миг тя заби иглата в окото му. Ийда нададе вик, трудно различим от страстно стенание. С дясната ръка Каеде измъкна ножа изпод дюшека и го вдигна рязко. Ийда рухна ничком и тежестта на собственото му тяло заби острието в сърцето му.