Ерик Лустбадер
Мико (10)

Предградията на Токио
Пролет, в наши дни

Денят беше ясен и топъл. От инцидента в салона по бойни изкуства бяха изминали три седмици. Никълъс и Джъстин току-що се бяха завърнали от претъпканото с хора летище „Нарита“, откъдето Лю Кроукър беше отлетял за Америка.

Ръката му зарастваше добре, но операцията, чрез която лекарите се бяха опитали да зашият обратно отрязаната китка, се оказа неуспешна. Беше изминало твърде дълго време от момента на срязването до момента на съшиването. Иначе всичко беше наред — нямаше усложнения, инфекции. Турникетът, който беше успял да измайстори от парче плат, със сигурност му беше спасил живота. Така поне твърдяха хирурзите, обнадеждени от общото състояние на своя пациент.

Вместо да поеме обратно към лудницата на центъра, Никълъс насочи колата по околовръстния път, който заобикаляше Токио от всички страни. На задната седалка на нисана лежеше свещената „Ис хьогай“. Макар и извън употреба, от нея продължаваше да се излъчва някаква непонятна тежест.

Минаха покрай езерото, над което се беше венчал Сато. Там Акико се беше изправила за пръв път пред очите му, там се върна от гроба незабравимата Юкио. Водата, бистра и прозрачна, блестеше ослепително под ярките слънчеви лъчи. Край устието на поточето, което подхранваше езерото, стърчаха чапли, снежнобелите им тела се открояваха релефно на фона на блестящата синева.

— Колко е красиво! — възкликна Джъстин.

Никълъс продължаваше да мълчи.

Спря колата пред портала на Итами и двамата слязоха. Искаше му се да изминат пеш разстоянието до къщата, беше някак странно убеден, че автомобилите нямат място тук, където модерният живот все още не бе победил традициите.

Бавно тръгнаха по покритата с бели камъни пътека. Джъстин леко се придържаше за лакътя му.

— Как са пръстите ти? — попита тя.

— По-добре — поднесе неизменния си отговор той.

Джъстин му хвърли кратък и загрижен поглед. Какво ли би успокоило неспокойния му дух, запита се тя.

Минаха, край стар басейн от камък, оформен като древна монета. Беше кръгъл, върху стените му, симетрично разположени, бяха изрисувани йероглифите, с които се означаваха главните сили на природата: Скала, Дъжд, Огън, Облак.

Джъстин поиска да го разгледа и те се отклониха от каменната пътечка. В средата му имаше изворче, на камъка до него беше опрян бамбуков черпак.

— Жадна съм — каза тя и Никълъс вдигна черпака. Пиха и двамата, водата беше студена и вкусна. Миг преди каменното дъно на малкото изворче отново да се изпълни с вода, Никълъс видя, че и на него е изписан йероглиф. „Мичи“. Път, пътека, пътешествие.

Нито къщата, нито градината бяха пострадали от неотдавнашното силно земетресение и това беше истинско чудо. Една от южните стени на пристройките беше рухнала, няколко дървета бяха изгубили част от клоните си и това беше всичко.

Все пак имаше огромна разлика. Всичко изглеждаше изоставено и запуснато без Итами и огромната армия прислужници. Тя беше починала точно на втория ден от престоя му в болницата. Два дни по-късно я бяха погребали. Укрепнал достатъчно, Никълъс беше там. Погребаха я в непосредствена близост до гробницата на Чонг и Полковника, точно според желанието й.

Беше умряла спокойно, без болка. Така твърдеше белокосият лекар, с когото се срещна Никълъс. Той се беше грижил за здравето й цели тридесет години и можеше да му се вярва.

— В един миг беше тук, после просто я нямаше — кратко обясни лекарят и Никълъс усети как душата му се изпълва с облекчение.

Джъстин мълчаливо го гледаше как броди из пустата къща. Нещо неуловимо се беше вселило в душата му още от мига, в който слезе от колата. Тя ясно го усети, когато докосна ръката му, а след това се вгледа в красивия му профил.

Влезе в малката стаичка, използвана единствено за церемонията „ча-но-ю“ и тежко се отпусна на колене.

Остра болка прониза рамото му и той неволно се намръщи. После, с помощта на някаква тайнствена и напълно необяснима за Джъстин сила, той прогони болката и лицето му се проясни.

Тя коленичи до него и неволно се наведе напред, за да огледа по-добре прекрасната градина навън.

— Защо е сложено това? — попита тя и посочи сенника, скриващ половината от широкия прозорец. — Без него гледката би била наистина прекрасна!

Той търпеливо й обясни, но тя не беше много убедена. Не можеше да разбере защо трябва умишлено да се скрива нещо толкова красиво.

— Вече на няколко пъти разговарях с Нанги — тихо и някак унесено рече той. — Много държи да останем тук, поне за известно време… — Извърна глава да я погледне и тихо попита: — Ще имаш ли нещо против да останем месец — месец и половина? Токио не е неприятен град, ако човек успее да свикне с него.

— Все ми е едно — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, като на дете, играло до насита на открито, и вече доволно, че се прибира у дома.

— Той би желал да останем тук за постоянно — добави Никълъс. — Но аз му казах, че това е изключено.

— Защо?

— Защо ли? — учудено я погледна той. Просто не е възможно, пък и на теб едва ли би ти харесало. Ще ти липсва Ню Йорк, ще ти липсва новата работа.

— Много повече ще ми липсваш ти, когато видя, че постоянно мечтаеш за Япония. Освен това съм сигурна, че ще убедя Рик да открие филиал на агенцията си в Токио. Той е направо луд по отношение на японските начини на реклама.

— Не искам да живея тук — отвърна той. — Пък и нямаме жилище…

— Ами това тук какво е? — усмихна се тя.

— О, не! — решително тръсна глава Никълъс. — Прекалено много са спомените, които ще смущават душата ми тук. Миналото е навсякъде, виси по ъглите като тежка паяжина…

— На мен пък ми харесва — изправи се тя. — Съжалявам, че ти се чувстваш по по-друг начин.

На връщане се отбиха до езерото. Въздухът ухаеше, птичият хор беше оглушителен.

Джъстин погали леко външната част на ранената му ръка.

— Защо не се усмихваш, Ник? — попита тя. — От седмици си мрачен, тревожа се за теб…

Никълъс протегна ръце и ги обърна с дланите нагоре.

— Гледам ги и се питам какво друго могат да причиняват, освен болка и смърт — промълви тихо той.

— Те могат да бъдат и нежни, Ник — докосна дланта му тя. — Тялото ми се разтапя под милувките им.

— Това не е достатъчно — тръсна глава той. — Постоянно мисля какво съм сторил с тях… — Не искам да убивам! — Гласът му стана нестабилен: — Никога не си бях представял, че ще убия толкова хора!

— Но и никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само когато си се защищавал.

— И въпреки това съм се стремял да бъда съвършен в бойните изкуства… Първо „буджуцу“, после „нинджуцу“… Защо? — Очите му бяха безпомощни.

— Какъв отговор би те задоволил? — тихо попита тя.

— Там е работата, че не знам! — отчаяно възкликна той.

— Това е така, защото отговор няма — промълви тя. — Поне аз мисля така.

Главата му клюмна.

— Значи няма отговор и на въпроса защо осакатих своя приятел!

— О, Ник! — докосна устните си до страната му тя. — Лю не те обвинява в нищо, защо сам трябва да се обвиняваш?

— Защото ако не бях аз, той щеше да си има две ръце!

— Ако не беше ти, той щеше да е мъртъв! И никога нямаше да открие истинския убиец на Анжела Дидион! — Никълъс й беше разказал доста за случая, докато чакаха пред операционната изхода от усилията на медицината да спаси ръката на Кроукър. — Знаеш колко много държеше на това.

Никълъс нададе тих вик и се откъсна от нежната й прегръдка. Отиде до колата, протегна ръка през отворения прозорец на задната врата и измъкна калъфа на катаната.

После се върна при Джъстин и силно я целуна по устните.

— Почакай ме тук, скоро ще се върна — рече той. — Гледай слънцето и листата, послушай песента на птиците.

Обърна й гръб и тръгна към езерото по едва забележимата пътечка, обрасла с трева. Водата леко се поклащаше, по повърхността й пробягваха ослепителни слънчеви, зайчета. Той бавно нагази в нея. Краката му усетиха приятното разхлаждане, чорапите и панталоните му бързо подгизнаха.

В гърлото му се беше свила тежка каменна топка. „Ис хьогай“ беше скъп подарък от Полковника, получен в деня, в който момчето се беше превърнало в мъж.

Сега обаче му предстоеше още едно превъплъщение. Той беше готов за него, напълно готов. Знаеше, че ще боли. Едва ли толкова силно, колкото го болеше от осакатяването на най-близкия приятел, но все пак ще боли.

— Благодаря ти, татко — прошепна той. Здравата му ръка вдигна дай-катаната високо над главата му, после рязко замахна и я запрати в средата на езерото.

Тя влезе във водата с острието надолу, гладката повърхност почти не помръдна. В следващия миг оръжието изчезна в прозрачната бездна.

Усети ясно как на душата му олекна, как спокойствието го залива като свеж ветрец след дълъг и задушен летен ден. Наистина беше време да изхвърли смъртоносните играчки, които бяха играли толкова важна роля в досегашния му живот. Беше време да заживее нормално.

Обърна се и бавно измина краткото разстояние до брега. Джъстин го очакваше оттатък малкото хълмче, сърцето му се разтвори за нея, за надеждата…

Крачеше към нея и си мислеше, че може би тя е права, Нанги също… Негов дом е Япония. Нима наистина иска да го напусне?

За пръв път усети с цялата си душа спокойствието, обзело го в стаята за „ча-но-ю“ на Итами. Там духът му намери истински покой, там би могъл да се наслади с пълна сила на „цукуми“ — съзерцанието на луната, там би могъл да посрещне Новата година с традиционните оризови сладкиши „моши“, там би могъл да се наслади на „ханами“ през април, когато разкошните вишневи цветове му напомнят какво представлява човешкия живот — прекрасно, но нетрайно състояние на духа… В крайна сметка и „сакура“ са смъртни като всички мъже и жени на тази земя.

В дома на Итами, който всъщност беше негов дом, би могъл да забрани достъпа на модерна Япония. Дотогава, до когато смята това за необходимо. В този дом все още живеят древните ками — горди, непобедими, прекрасни… Това е дом на честта и смелостта.

Никълъс взе ръцете на Джъстин в своите, твърдо убеден, че именно на това място ще може да й внуши цялата истина за живота.