Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 157 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Остани при мен

ИК „Коломбина“ ООД

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Диона рязко се дръпна, златистите й очи заискриха.

— Всички мъже ли използвате сила, когато жената не ви иска? — процеди тя през зъби. — Предупреждавам те, Блейк, ще се съпротивлявам. Навярно няма да мога да те спра, но ще си изпатиш.

Той се засмя тихо.

— Не се и съмнявам! — Вдигна свитата й в юмрук ръка, поднесе я към устните си и целуна поотделно всяко кокалче. — Скъпа, нямам намерение да те принуждавам. Искам да те целувам и да ти казвам колко си прелестна, да правя всичко, което мога да измисля, за да ти доставя удоволствие. Първият път беше за мен, нали си спомняш? Вторият ще е за теб. Да ти покажа ли?

— Опитваш да ме изкушиш — изтърси Диона.

— Ъ-хъ. Как е, удава ли ми се?

— Не!

— Проклятие! Ще трябва тогава да пробвам нещо друго, как мислиш? — засмя се пак Блейк и притисна топлите си устни до китката й. — Толкова си сладичка, дори когато си ми сърдита.

— Не съм! — сопна се тя, едва ли не почувствала се обидена от комплимента. — Няма нито едно „сладичко“ място по мен.

— Ухаеш сладостно — продължи той. — И на вкус си сладка. Ти си като едно сладко мъчение. Трябва да се казваш Шампана вместо Диона, защото така ме опияняваш, че не знам какви ги върша.

— Измамник!

— Какво ли е могло да ме вдъхнови, преди да те познавам? — запита Блейк с патос. — Сгромолясването от планинските зъбери бледнее в сравнение с караниците с теб.

Това вече й дойде в повече. Насмешката в гласа му я смути, дори я разстрои, ала той явно го намираше за забавно. Тя извърна глава, за да скрие издайническата влага в очите си.

— Радвам се, че ти доставя такова удоволствие — отрони.

Лежеше сковано в прегръдката му, устните й бяха твърди и неподатливи на целувките му и след малко Блейк се отдръпна.

— Изобщо ли не ме искаш? — прошепна, сгушен в косите й. — Не ти ли беше хубаво миналата нощ? Заради това ли не искаш?

— Не знам заради какво! — избухна Диона. — И аз не разбирам какво искам, нито пък ми е ясно какво искаш ти. Чувствам се като риба на сухо и това няма как да ми харесва!

Чувството на безсилие, което изпитваше, се превърна в раздразнение и към него, и към нея самата. Но казваше истината. Умът й бе толкова размътен, съзнанието така объркано, че нищо не я радваше. Усещаше в себе си някаква буйна, несдържана сила, ала нямаше, спасителен отдушник за тази напираща енергия, граничеща с ярост. Едва сега, след толкова изминали години, затаеният гняв от преживяното насилие, от обидата и унижението, избиваше на повърхността изпод дълбоко замразените й чувства. Искаше й се да го нарани, да го удари, защото той беше мъж и символ на това, което й се бе случило, носител на причиненото й зло, нищо че вината не беше негова. Миналата нощ обаче бе взел надмощие над нея, беше я подмамил с лъжите и истините си, а сега отново се опитваше да го направи.

Тя гневно го избута и го претърколи по гръб. Преди още Блейк да се усети, го беше възседнала с пламнало, диво от развилнели се чувства лице.

— Ако ще има прелъстяване, то ще го направя аз! — озъби му се заканително. — И да не си посмял да мръднеш!

Сините му очи се разтвориха широко и сякаш в тях се мярна разбиране.

— Няма — обеща й с дрезгав глас той.

С чувствено ръмжене Диона се нахвърли върху него, като използваше устата, ръцете, цялото си тяло. Винаги й бе отказвано познание на мъжката сексуалност, а сега този мъж й предлагаше себе си като жертвоприношение и тя го поглъщаше с лакома ненаситност. Вече познаваше по-голямата част от тялото му — силните, стегнати мускули, които масажираше, твърдите къдрави кичури по гърдите и краката, които усещаше под пръстите си, мъжката му миризма, от която ноздрите й потрепваха и се разширяваха. Но сега Диона го изучаваше и вкусваше целия, поемаше го като закопняла за дъжд земя. Гризеше ухото му, хапеше брадичката, устните, притискаше уста в меката кожа на слепоочието и усещаше там бесните удари на сърцето му. Целуваше очите, протегнатата шия, рамото, спускаше се надолу по ръката и чувствителната сгъвка на лакътя.

Той потръпна, когато езикът й мина през дланите му и изстена високо, щом засмука пръстите.

— Шшт! — изшътка му тя сърдито, надвесена над него.

Не искаше да я прекъсва, да нарушава неудържимия й устрем, непознатия, немислимо сладостен захлас. Като разучаваше тялото му, Диона усещаше как нейното оживява, как се сгрява, като нещо стояло дълго замразено, а сега бавно затоплящо се. Придвижи се нагоре, облиза ключицата по цялата дължина, после плъзна езика си сред къдравите косми на гърдите, докато намери скритите там твърди зърна. Бяха корави като малки диаманти. Захапа ги и силна тръпка на възбуда разтърси тялото му.

Плоският му корем, набразден от потрепващи под докосванията й мускули, привлече алчните й устни, които проследиха косматата ивица надолу, предприеха неочаквано нападение върху пъпа и влажно се хлъзнаха още по-надолу. Копринената й коса се разстла върху му, докато тя целуваше краката от бедрото до пръстите, хапеше го по свивката на коляното, играеше си с език по вътрешната страна на стъпалото, а после пое обратния път нагоре.

Блейк трепереше с всеки мускул, тялото му бе така изпънато, че се опираше върху леглото само с рамене и пети. Беше впил ръце в страничните дъски на леглото и се гърчеше в мъчителен екстаз.

— Моля те… Моля те! — хриптеше безпаметно. — Пипни ме! По дяволите, не издържам повече! Не мога!

— Можеш! — рече Диона задъхано.

Ръката й започна да го опознава с леки докосвания, едва доловими движения, нежно поглаждане и от гърлото му се изтръгна звук, подобен на вой.

Внезапно тя проумя. За тази жизнена енергия, за тази накипяла сила и буйна мощ имаше само един отдушник, само едно място за успокоение и това бяха тайнствените дълбини на нейната женственост. Мъжът и жената бяха създадени за съединение, двете половини трябваше да се слеят и станат едно цяло. Диона застина бездиханна, изумена, сякаш светът беше се променил в миг и нищо вече не бе същото.

Тялото му се беше превърнало в дъга, в болезнено натегната тетива.

— Вземи ме… — прошепна той като молба и заповед едновременно, а тя се усмихна — една сияйна, загадъчна усмивка, която го заслепи с радостта си.

— Да — промълви Диона, отпусна се бавно и със сладостно мъчителна нежност се намести върху него.

Пое го с лекота. Блейк извика, ала остана да лежи неподвижен и я остави да се движи както желае. Тя вдигна поглед. Очите им се срещнаха и взряха едни в други с безмълвен шепот. Диона бе опиянена, зашеметена от истинското им единение, от изгарящите пламъци на удоволствието, които бушуваха в тялото й. Всички прегради бяха пометени, изчезнаха страховете и среднощните кошмари, които й пречеха да се наслади на пълното си отдаване на мъжа, когото обича. Чувствената й природа не беше повече подвластна на минали събития. Не трябваше повече да се отрича от себе си. Вече не. Боже мили, никога вече! Той беше я освободил и не просто й позволи да бъде самата себе си, а я направи цяла, накара жената в нея да тържествува. Това си личеше в отнесения му, замаян поглед, в неистовото потръпване на тялото.

Тя му се отдаваше, обожаваше го, наслаждаваше му се, използваше го, потъваше дълбоко във водовъртежа на дивни усещания и на драго сърце приемаше това удавничеството. Почувства, че изгаря жива в жаравата на собственото си тяло, когато удоволствието нарасна и стана непоносимо, но не можеше да спре. Стенанията и сподавените викове, които непрестанно се изтръгваха от него, се смесиха с нейните сластни стонове, докато накрая удоволствието се превърна в опустошителен огън и я погълна. Диона чу неописуем с думи вик, увиснал в нощния въздух, й не осъзна, че бе неин, както и не разбра, че към него се присъедини и дълбокият, гърлен вик на Блейк, който най-сетне се бе освободил от сладостното мъчение. Тя започна да потъва дълго, дълго, разля се обезсилено върху му. Ръцете му я обвиха, притиснаха я здраво, на сигурно и безопасно място.

Целуваше я, устните му обхождаха цялото й лице, преди да се спрат на устата и да пият жадно като изворна вода. Те останаха да лежат така прегърнати дълго време, като си разменяха морни, бавни целувки.

— Ти ме разби — промърмори той.

— Напротив, слепих те отново — отвърна Диона сънено.

— Разнищи ме, драга.

— Не ти ли хареса?

— И още как! — В гърлото му заклокочи смях. — Иска ли изобщо питане? — После стана сериозен и отметна косата от лицето й, за да я погледне в очите. — Беше ли ти добре?

Тя се усмихна и зарови глава на гърдите му.

— Иска ли изобщо питане?

— Някакви неприятни моменти?

— Никакви — отвърна Диона и се прозя.

— Ей, негоднице, върху мен ли се каниш да заспиш? — възмути се шеговито Блейк, но ръцете му продължаваха нежно да я галят. — Уморена си, нали? Тогава спи, любима. И не шавай. Искам да остана с теб цяла нощ.

Тя сигурно щеше да се изчерви, ако не беше така отмаляла, така доволна, като котка на припек. Чувстваше се безтелесна, отпусната кротко върху него, защитена в прегръдката му. Притихна и се унесе, чувайки до ухото си отмерените удари на сърцето му.

Събудиха я на зазоряване бавните му, внимателни движения. В стаята беше студено, ала тях двамата ги сгряваше възбудата, която започна да се прокрадва предпазливо. Нямаше припряност, нито нужда да се бърза. Той се шегуваше и я разсмиваше, закачаше я и я дразнеше, разказваше й весели случки и смехът сякаш разпалваше вътрешния й огън. Познаваше тялото й толкова добре, както Диона неговото, знаеше как да я докосва и да я накара да се извива от удоволствие, как постепенно да я възкачи до замайващите висини на насладата и удовлетворението. Нейното всеотдайно доверие висеше осезателно помежду им, прозираше в чистия блясък на очите й, когато му разрешаваше да прави с нея всичко, което му харесва. А когато я обърна по гръб и я прикова под тежестта си, никаква сянка от предишните страхове не помрачи радостта й. Блейк беше спечелил доверието й през изминалата нощ, когато предостави тялото си за нейна наслада. Нима тя би могла да му откаже своето?

А удоволствието беше взаимно, то бе също и нейно — дълбоко и сияйно удоволствие, което спираше дъха й. Беше така силно, така всеобхватно и възторжено, че Диона за малко да изрази на глас своята любов, но стисна зъби, за да не излетят думите. Изживяното с него време бе безценно, ала мимолетно и нямаше нужда да го обременява с чувства, на които той не можеше да отвърне.

— Искам да прекарам целия ден в леглото с теб — прошепна Блейк, като милваше с устни кадифената й кожа. — Но ако не се появим, скоро Албърта сама ще нахълта тук. Снощи тя се разтревожи за теб не по-малко, отколкото бях обезпокоен и аз.

Диона зарови ръце в гъстата му черна коса.

— Защо си се тревожил? Нали знаеше от какво бях разстроена?

— Да, ала не съм искал да те измъчвам, не мислех, че старите рани са още толкова болезнени. Изглеждаше съсипана. Но станалото — станало.

Той се наведе и целуна примамливо изпъкналия хълм на гърдата й. Усмихна се лукаво при вида на тръпката, която получи като недвусмислен отговор.

Изкъпаха се заедно, след това Блейк се изтегна на леглото и започна да й дава указания какво да облече. Искаше да си сложи съблазнително прилепващите къси панталонки, които носеше преди, и очите му заблестяха, докато я гледаше как ги обува. Самият той трябваше да иде до стаята си, за да се облече, защото беше дошъл през нощта чисто гол, както и чисто гол излезе в коридора, като все още се движеше твърде бавно, ала с растяща увереност и гъвкава грация. Сълзи на гордост замъглиха очите й, докато гледаше подире му.

 

 

— Днес денят е хубав — рече Албърта със странно самодоволство, докато им сервираше закуската.

Бе толкова необичайно тя да подхване разговор, да се обади по някакъв повод или изобщо да обели дума, че Диона я погледна стреснато, но не можа да прочете нищо по безстрастното й, както винаги, лице.

— Хубав е — потвърди важно Блейк и отправи на Диона бавна, многозначителна усмивка, от която кръвта й запулсира.

Упражненията този ден минаха вяло и продължиха твърде кратко. На Блейк изглежда му беше по-интересно да я съзерцава, отколкото да вдига щангите или да бъхти на ходещата пътечка. Беше спокоен и отпуснат, задоволството го обгръщаше като златисто сияние. Този път, вместо да се опитва да го възпира, Диона го гълчеше за слабите му старания.

— Ако продължаваш в същия дух, смятам значително да намаля дневната ти дажба.

Той не възропта.

— Както кажеш — съгласи се унесено, с приковани в краката й очи. — Ти си шефът.

Тя се засмя и се предаде. Щом не искаше да тренира на уредите, тогава трябваше поне да походи повече. За разлика от напоследък, навън не беше много студено и те тръгнаха да се разхождат из парка. Единствената му опора при ходенето беше да я държи през кръста. Диона забеляза, че Блейк вече куцаше по-малко, дори левият му крак не се провлачваше така силно, както преди.

— Размислих — обяви той, когато тръгнаха обратно към къщата. — Няма смисъл да чакам до Нова година, за да се върна на работа. Започвам в понеделник. Ще привиквам постепенно и ще се ориентирам как вървят нещата, преди Ричард да излезе в отпуск.

Тя се закова на място и пребледняла се втренчи в него. Блейк забеляза тревожния израз на лицето й, ала го изтълкува погрешно. Засмя се и я прегърна.

— Нищо няма да ми стане — увери я. — Ще работя само преди обяд. На половин ден, обещавам. После се връщам вкъщи и отново се оставям в ръцете ти. Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш, докато грохна, ако това ти харесва.

Диона прехапа устни.

— Щом си в състояние да се върнеш на работа, значи изобщо няма нужда да оставам тук — каза тихо.

Той се намръщи и я прегърна по-силно.

— Има, и още как! Дори не си и помисляй да ме изоставяш, скъпа, защото няма да ти позволя. Ти си част от мен. Веднъж вече говорихме по този въпрос и се разбрахме. Оставаш тук!

— Нищо не сме се разбирали — възрази тя. — Аз трябва да работя, да се издържам…

— Ако искаш, естествено, може и да работиш — прекъсна я Блейк. — Но не е задължително. Аз мога да те издържам.

Диона се дръпна рязко. От възмущение по лицето й избиха петна.

— Не съм ти момиче на повикване! — изстреля гневно. — Или домашно кученце.

Той спря и постави ръце на хълбоците си.

— Съгласен съм, ала нямам предвид нито едно от двете — каза, като и в неговия тон се прокрадна надигащо се раздразнение. — Думата ми е за брак, уважаема госпожице, „докато смъртта ни раздели“.

Тя едва ли щеше да е по-смаяна, ако Блейк пред очите й се беше превърнал в малко зелено човече. Зяпна го втрещено.

— Не говориш сериозно.

— Защо да не говоря сериозно? — сопна се той ядосано. — И това ми било отговор на първото предложение за женитба, което правя в живота си!

Диона не можа да се сдържи и се разсмя на искреното негодувание в гласа му, макар да не й беше до смях. Съзнаваше, не — добре знаеше колко скоро щеше да я забрави. Просто Блейк още беше под влияние на силната им връзка терапевт — пациент, усложнена допълнително от интимните им отношения. Беше си давала сметка, че прави грешка, допускайки тези отношения, но съвсем не бе подозирала, че той ще възприеме нещата по такъв начин, та да й предлага брак.

— Не мога да се омъжа за теб — каза и поклати глава, за да придаде по-голяма убедителност на отказа.

— И защо?

— Защото нищо няма да излезе.

— Защо няма да излезе? Живеем заедно близо половин година и не можеш да кажеш, че не се разбираме. Понякога дори сме си прекарвали чудесно. Е, карали сме се, естествено, ала в това се състои половината от веселбата. А и не можеш да отречеш също, че ме обичаш, защото го знам — довърши той твърдо.

Тя го гледаше с ням ужас. Толкова се бе старала да не му го покаже, но той все едно беше прозрял истината. Бе срутил жалките й преградни стени, които тя издигаше, за да се предпази. Не, не можеше да остане нито минута повече. Трябваше незабавно да си тръгне, да се махне от него, докато все още бе в състояние да го направи.

— Няма смисъл да протакаме — отвърна му. — Заминавам още днес.

Знаеше, че без подкрепата й Блейк не можеше да върви редом с нея, без да изостане. Съвестта й се колебаеше дали да го остави сам да се прибере — ами ако падне? Ала самата се чувстваше така, сякаш дяволът безмилостно я гони по петите, затова се обърна и бързо тръгна към къщата. Качи се направо в стаята си и започна да си стяга багажа. Действаше живо и не след дълго всичко лежеше на спретнати купчинки. Тогава обаче се сети, че заради новите дрехи, които бе купила, нямаше да може да побере всичко в двата куфара. Или трябваше да ги остави, или да купи още един куфар. Но пък ако беше с три куфара, щеше да й се наложи да помоли някого да я откара с кола… Господи, къде й беше умът? Винаги можеше да си викне такси. Не бе нужно да моли никого за каквото и да било.

— Дий, няма да заминаваш — каза Блейк кротко, застанал на вратата. — Върни всичко обратно и се успокой.

— Трябва да замина. Няма никаква причина да оставам.

Той напразно си хабеше силите да я успокоява. Диона беше напълно спокойна, както винаги, когато знаеше какво трябва да направи.

— Аз не съм ли достатъчна причина, за да останеш? Ти ме обичаш. От доста време го зная. Виждам го в очите ти, когато ме гледаш, личи си в докосванията ти, в гласа ти, във всичко. Ти ме караш да се чувствам като великан, мила. И дори да се нуждаех от доказателство, ти ми го даде, като ми позволи да те любя. Не си жена, която би се отдала на някого без любов. Обичаш ме, нищо че си такъв инат и не ми го казваш с думи.

— Вече ти казах — промълви тя със сподавен от мъка глас. — Винаги се влюбвам в пациентите си, това на практика дори се налага.

— Ама не си лягаш с всички тях, нали?

Отговорът му беше известен и нещастното й поклащане на главата беше напълно излишно, както и прошепнатото „не“.

— Нещата не са едностранни — продължи Блейк, приближи се и я прегърна през кръста. — Аз също те обичам, толкова много, та чак ме боли. Значи, ти ме обичаш и аз те обичам. Тогава какво по-естествено от това, да се оженим?

— Ала ти не ме обичаш! — извика Диона, загубила самообладание при тези негови толкова скъпоценни думи.

Не беше справедливо да е така наказана заради това, че го обича, но в този живот явно за всичко трябваше да се плаща. Затова, че се бе осмелила да прегреши, сега плащаше със сърцето си. Опита да се освободи от оковите на плътта, от ръцете му, които я прегръщаха, ала той просто не я пусна — стисна я малко по-здраво, но достатъчно, за да й попречи. След ново безуспешно усилие тя отпусна глава на рамото му.

— Само си мислиш, че ме обичаш — изхлипа със задавен от сълзи глас. — Случвало ми се е и преди — пациентът става толкова зависим от мен, толкова силно обвързан, че бърка чувството на нужда с любов. Това не трае дълго, Блейк, повярвай ми. Всъщност ти не ме обичаш, просто в момента аз за теб съм като единствената играчка на едно дете. Когато започнеш отново работа, ще се срещнеш с други жени и всичко пак ще си дойде по местата: И за двама ни би било ужасно да се омъжа за теб и след това да разбереш, че е било грешка.

— Аз съм мъж — подхвана той бавно. — Имало е други жени, които съм пожелавал, други жени, които са събуждали интереса ми, ала повярвай, че съм достатъчно интелигентен, за да разбера разликата между начина, по който съм се чувствал с тях, и начина, по който се чувствам с теб. Аз искам да бъда с теб, да разговарям с теб, да се карам с теб, да те гледам как се смееш, да те любя. Ако това не е любов, скъпа, то в такъв случай никой не знае какво е.

— Аз зная, а и ти също.

Блейк въздъхна нетърпеливо.

— Както винаги, с теб не може да се излезе на глава, нали? Щом не желаеш да слушаш доводи, тогава нека да сключим едно споразумение. Става ли?

Диона присви предпазливо очи.

— Зависи.

Той се усмихна и поклати глава.

— Човек би ме взел за масов убиец, ако съди по това, как ме гледаш. Става дума за една много проста спогодба. Твърдиш, че щом започна да излизам и да срещам други жени, които да сравнявам с теб, ще разбера, че чувството ми към теб е само временно увлечение. От друга страна, аз пък твърдя, че те обичам и ще продължавам да те обичам, без оглед броя на жените, които ще ми се мяркат пред погледа. За да изясним въпроса, е нужно само да останеш, докато имам възможността да направя сравнението, за което говориш. Просто, нали?

Тя вдигна рамене.

— В сделките те бива, за това спор няма. Специално при тази ползата е изцяло твоя — печелиш и в двата случая. Ясно ми е, че възнамеряваш да спиш с мен и съм достатъчно честна пред себе си, за да призная, че точно така и ще стане. А пък, ако решиш в крайна сметка, че е било само едно преходно увлечение, то нищо не губиш, а получаваш партньор в леглото за времето, докато размишляваш по въпроса.

— Ти също не оставаш съвсем без нищо — засмя се Блейк.

Лукавият блясък в очите издаде мисълта му по-ясно, отколкото ако бе изречена с думи, и на Диона й идеше да го цапне, но изглежда той винаги успяваше да я разсмее, независимо от настроението й.

— Да, бе! — разсмя се тя също. — Получавам теб в леглото.

— Че да не е зле? — заяви Блейк наперено.

— Добре си плетеш мрежата, господин Ремингтън — рече Диона през смях, който не можа да потисне, въпреки старанията.

— Не само това правя добре — додаде той и я притисна в обятията си. Докосна с устни шията й и тя потръпна, ресниците й бавно премрежиха очите: — Мисли си, че е терапия — каза й сериозно. — Нещо като отплата за собствените ти усилия. Ти ми даде причина да живея, а аз ще ти покажа как да живееш.

— Егоистично.

— Истински.

— Не мога.

Блейк я раздруса, после пак я прегърна и предяви нежен, ала настойчив иск към устните й, като се промуши през бариерата на зъбите и взе лежащото зад тях съкровище.

— Можеш — рече с кротко упорство. — Защото те обичам. Защото имам нужда от теб.

— В минало време. Имаше нужда. Това е в миналото. Сега си самостоятелен и чудесно се справяш.

— Няма да се справям чудесно, ако ме напуснеш. Кълна се, че ще седна пак в инвалидната количка и няма да стана от нея! Няма да ходя на работа, няма да ям, няма да спя. Искам ти да се грижиш за мен.

— Изнудването няма да мине — предупреди го Диона, като се мъчеше да не се разсмее отново.

— Тогава ще пробвам друга тактика. Моля те! Остани заради мен! Обичам те и ти ме обичаш. Ами ако не си права? Ако грешиш? Представи си, че след десет години все още съм луд по теб, както в момента. Би ли отхвърлила тази вероятност, само защото се страхуваш да повярваш, че е възможно да се случи подобно нещо?

Болката, пронизала сърцето й, бе свидетелство, че най-сетне той беше улучил истинската причина, принуждаваща я да си тръгне. Тя се страхуваше да повярва в любовта, защото никой никога не я бе обичал. Беше вперила в него невиждащ поглед и си даваше сметка, че бе стигнала до един личен кръстопът в живота. Можеше и да заобиколи, безопасно да го избегне, но хората, които постъпваха по най-безопасния начин, така и не узнаваха дали не са се разминали с късмета, готвен им от съдбата, никога не вкусваха опиянението да отдадеш изцяло сърцето си, не рискуваха и затова нищо не печелеха. За всичко се плаща, напомни си Диона сама. Можеше просто да опита. Ако спечелеше, ако по някакво чудо грабнеше златната ябълка, животът й щеше да стане пълноценен. А ако загубеше, нима щеше да й бъде по-зле, отколкото в момента? И така, и инак го обичаше. Щеше ли да бъде болката по-малка, ако го напуснеше сега, а не по-късно?

— Добре — отрони дрезгаво с пълното съзнание, че изгаря мостовете след себе си. Чувстваше горещината от пламъците зад гърба си. — Оставам. Не настоявай да се омъжа за теб, не още. Нека да видим как ще потръгне. По-лесно е да се съвземеш от една неудачна любовна връзка, отколкото от несполучлив брак.

Блейк повдигна вежда.

— Май не си преизпълнена с увереност, а?

— Аз съм… предпазлива — призна си тя. — За мен бракът беше твърде мъчително преживяване. Остави ме да преодолявам препятствията едно по едно. Ако… Ако нещата потръгнат, ще се омъжа за теб, когато пожелаеш.

— Това ще ти го припомня — измърмори той. — Ако питаш мен, бих искал да се оженим веднага. Бих искал още сега да забременееш, стига да мога. С нетърпение го очаквах и посветих доста време на тази цел, ала сега ще трябва да се вземат предпазни мерки. Всичките ни бебета ще се появят, след като се оженим, и то най-малко девет месеца след това. Няма да допусна никой да брои на пръсти и да се подхилква.

От изумление очите й бяха така широко отворени, че приличаха на огромни златни езера, погълнали цялото й лице. А мисълта за деца беше толкова неимоверно примамлива, че я изкушаваше да се съгласи тутакси да се омъжи за него. Винаги бе искала деца — нужно й беше да даде, да излее цялата безмерна обич, която носеше в душата си. Грижите и ласките, от които я бе лишила майка й, търпеливо чакаха нейното собствено дете. Детето на Блейк — със сини очи, черна коса и онази завладяваща усмивка — дяволита или ленива, лукава или закачлива — при която се появяваха скритите дотогава трапчинки.

Но едно дете не беше нещо, което човек може да залага на карта. Затова Диона не взе да спори, а предложи кротко:

— Ще отида на лекар да ми даде рецепта.

— Не! — възрази твърдо той. В гласа му прозвучаха металически нотки. — Никакви хапчета. Няма да поемаш никакви рискове с организма си, колкото и да са малки. Аз мога да се погрижа за това без всякакви проблеми и точка по въпроса.

Тя нямаше нищо против. Приятно я стопли мисълта, че Блейк бе готов да поеме отговорността за тяхната любов. Прегърна го през врата, сгуши се в него и вдъхна с наслада миризмата му.

— Кажи ми, че ме обичаш — настоя той, хвана лицето й с две ръце и го вдигна нагоре. — Зная, че е така, ала искам да го чуя.

На устните й затрептя плаха усмивка.

— Обичам те.

— Така си и мислех! — рече Блейк доволно и я целуна като награда. — Всичко ще бъде наред, скъпа. Само почакай и ще видиш.