Патриша Уин
Опасната Ани (8)

8

— Това е всичко, Кребс.

На следващата вечер стюардът му донесе вода за ваната и Джеймс го освободи, благодарен, че не трябва да измисля повод да го отпрати. Отдавна беше наложил правилото да се къпе и облича без помощ. Макар че това уронваше престижа му пред моряците, Джеймс не можеше да търпи някой мъж да се суети около него в такива случаи.

Миг след като Кребс излезе, Ани развълнувано се шмугна в каютата и погледна ваната.

Джеймс я наблюдаваше смутено, като едва се възпираше да не пристъпи от крак на крак. Имаше чувството, че го лазят мравки. Дори кофите с вода между двамата му стигаха да иска да разкъса дрехите си.

— Ани…

Тя вдигна глава и се усмихна. Очите й светеха. Кожата на лицето й избеля и сега бе свежа и обсипана с лунички. От мястото си Джеймс не виждаше омазаната с катран опашка, а само рижавите къдрици.

Дъхът му секна. Момичето се оказа хубаво, както бе предположил, ала никога не бе подозирал, че един ден ще го зашемети така.

Насочи вниманието си към торбестите й дрехи и мръсотията под ноктите й, за да си напомни, че тя е отгледана като пират.

— Да скачам ли вътре, капитане? — сепна го тя.

— Смяташ да се съблечеш. — Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос. Знаеше, че тя е свикнала да се къпе с дрехите, но си мислеше, че вече е забравила този си навик.

— Разбира се. — Тя се залови с копчетата на ризата си.

— Не сега! — Джеймс прокле наум собствената си нервност. — Първо ще ти направя параван — рече той и посегна към одеялото си.

Трябваше да изчака Кребс да си отиде, но не бе имал намерение да я гледа как се къпе — колкото и да му се искаше.

Все още не беше лесно и да накара Ани да внимава. Трябваше пак да й поговори за това. Но по-късно.

Джеймс вдигна одеялото и го разпъна. Вече бе повикал дърводелеца, за да му направи две закачалки на стените. Човекът не спря да мърмори, че капитанът може да си скъса ръкавите или перуката на кукичките. Джеймс му отвърна, че му трябват за някакъв инструмент.

Не беше съвсем далеч от истината.

Бе проверил вече, че одеялото ще бъде достатъчно голямо да го окачи между двете стени, за да не я вижда.

— Ето. — Джеймс прегледа резултата и със задоволство установи, че не вижда Ани. Така можеше да си остане на бюрото, докато тя щеше да се изкъпе насаме, макар и само на един метър от него.

— Вече да си съблека ли дрехите?

Той си даде сметка, че Ани е достатъчно изкусителна и без да се вижда. Разтреперваше се при мисълта, какво ще стане зад одеялото.

— Да. Но побързай. Аз ще работя на бюрото си.

— Слушам, капитане.

Джеймс седна и решително се залови да проверява данните за положението на кораба.

В този миг обаче Ани започна да свири с уста. Беше някаква моряшка песен с игрив припев.

Джеймс веднага си представи как е свила устни, докато се съблича. Тихият звук от падането на дреха на мода му подсказа, че е свалила панталоните си. Свирукането й заглъхна за кратко и той се досети, че е съблякла ризата през главата си. После премина в тананикане, като че ли се е навела. Джеймс се зачуди дали маха превръзката от гърдите си.

Накрая отново засвири с уста. Единият й крак цопна във водата, последван от другия.

В гърлото на Джеймс заседна буца.

Прокашля се и опита да се съсредоточи върху задачите си.

— Ха! — Възклицанието го накара да подскочи.

— Какво има, Ани?

— Трябва да видиш как ми настръхна кожата, Джеймс. Много е смешно.

Той понечи да й се скара, но тя се разсмя.

— Трябва да видиш гърдите ми! Щръкнаха като гюллета!

— Ани!

— Ох, забравих! Не бива да говоря за тях. Но ако можеше да ги зърнеш, Джеймс, ще разбереш защо ги споменах.

Джеймс се хвана за главата. Не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Не й каза нищо. Дори с една дума щеше да издаде възбудата си.

След кратко мълчание Ани извика:

— Още ли си там, Джеймс?

— Малко трудно мога да изляза през люка, ако това имаш предвид.

Ани се разсмя, сякаш никога не бе чувала такава смехория. Джеймс веднага си представи как кожата й пак ще настръхне. Достави му невероятно удоволствие, че може да я разсмее с шега.

— Работиш ли?

— Опитвам се. — Но всъщност не беше така. Само евнух би могъл да продължи стоически заниманието си, като знае, че Ани е гола от другата страна на завесата. Всеки нормален мъж щеше да умира от желание като него. Не му беше трудно да си я припомни как изглежда току-що изкъпана.

Образът й се появи във въображението му: блестящата й кожа, контрастът между загорелите ръце и белотата на най-съкровените места на тялото й. Жадуваше да погали връхчетата на гърдите й. А онова червено хълмче щеше да го преследва, докато не го измести друга жена.

— Джеймс, за какво мислиш?

Джеймс изстена.

— Ани, казах ти вече. Опитвам се да работя. Не можеш ли да се къпеш, без да говориш?

— Звучиш ми странно.

— Просто съм притеснен. — Толкова можеше да признае. Малко вероятно бе Ани да знае какво означава това.

— Знаеш ли, Джеймс, много е особено, че си от другата страна на одеялото.

И още как. Беше повече от особено. Истинско мъчение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той пряко волята си.

Ани за пръв път помисли, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Не знам как да ти го обясня.

— Опитай. — Джеймс знаеше, че трябва да се въздържа, независимо какво ще му каже тя. Ала трябваше да разбере какво чувства.

— Ами знам, че си там — започна Ани. — То е почти същото, като да влезеш във ваната с мен. — В гласа й се долавяше известен копнеж.

Той стисна юмруци.

— И? — Не биваше да я окуражава да продължава, но току-що му бе хрумнала една примамлива идея.

Онези закачалки. Защо пък да не паднат под тежестта на одеялото? И без това изглеждаха паянтови. Трябваше да измисли нещо по-здраво, но може би всъщност не искаше. Като нищо едното ъгълче на завесата можеше да се откачи. И да се смъкне надолу. После цялото одеяло щеше да рухне на земята и най-неочаквано те щяха да се окажат един пред друг, а Ани да го погледне учудено…

Погледът на Джеймс се плъзна нагоре. Страхуваше се, че ако това мъчение продължи, членът му ще експлодира.

А може би дори нямаше нужда одеялото да пада. Може би тя също усещаше нетърпимото му желание.

Ами ако кажеше, че го иска? Във ваната. При нея.

— Какво и? — отвърна му Ани.

— И… — Джеймс затаи дъх — само това ли чувстваш?

— Май да.

Джеймс въздъхна шумно.

— Ани, трябва вече да излизаш от ваната.

— Защо? Искаш да влезеш ли?

— Да… Не! Исках да кажа, че е мой ред да се къпя. Но първо трябва да се облечеш.

— Както искаш, капитане.

Не, господи, съвсем не е така, както искам. И никога не бива да бъде.

Чу я как разплисква водата на излизане от ваната. После капките се търкулнаха по гърдите й и закапаха по пода.

Като Афродита, която се появява от морските вълни.

При тази глупава мисъл го досмеша. С това дойде и успокоението. Ани не беше никаква Афродита. Косата й още беше омазана с катран, ходеше като момче, а речта й подхождаше повече на моряк, отколкото на богиня.

Това, разбира се, въобще не намаляваше желанието му да спи с нея.

Обзе го чувство на срам. Ако тя бе продължила да говори, той дали щеше да намери сили да се въздържи? Още една дума, само една прелъстителна дума, и той може би щеше да забрави за възпитанието си. Можеше да стори нещо, за което да съжалява до края на живота си — да отнеме честта на девица, оставена на грижите му.

Ани отново си свиреше, докато се обличаше.

— Джеймс, дрехите ми трябва да се изперат.

— Не мога да ти помогна, Ани. Ако вземеш да ги изпереш, мъжете ще се усъмнят. Но скоро ще пристигнем в Англия и ще ти купя нови дрехи.

— Не мога вече да слагам тази превръзка на гърдите.

— Защо?

— Ами просто не искам. Много е мръсна.

Скоро щяха да бъдат в Англия. Всъщност твърде скоро. Още не бе научил Ани на най-важното, което й трябваше да живее като жена. Тя все още нямаше никаква представа за брака, а това бе единственото й спасение. Трябваше да си намери мъж, който да се грижи за нея.

— Вече съм облечена, Джеймс.

— Слава богу.

— Моля?

— Казах: слава богу. Сега, Ани, си свободна, но по-късно искам да поговорим.

— Да, да, капитане. Приятно къпане.

Джеймс измърмори. Щом вратата се затвори зад нея, той си пожела от все сърце водата да е изстинала. Като лед. Само това щеше да го избави от срама да ходи цял ден с ерекция сред екипажа си.

 

 

Изниза се още една седмица. Една вечер Джеймс излезе на малката палуба и се загледа в звездите на хоризонта. Луната беше толкова тънка и бледа, че вълните не се виждаха и океанът тъмнееше тайнствено. Сякаш стихиите се бяха съюзили с него и отказваха да хвърлят светлина, за да не попречат на намеренията му. Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта, но Джеймс още не можеше да събере смелост.

Още на обед засече слънцето със секстанта и изпробва новия си хронометър. Ако уредът показваше правилно, тази седмица щяха да пристигнат в Ливърпул и оттам да се насочат към Портсмут.

Джеймс знаеше, че Ани седи пред каютата му, макар че дежурството й отдавна бе свършило. Бе й заръчал да го чака, докато екипажът си легне. Бе крайно време да проведе сериозен разговор с нея.

Въздъхна и се опита да си събере мислите. Задачата му беше пределно ясна. Ани не биваше никога, да узнае как възбуждаше желанието му. Същевременно трябваше да намери начин да й обясни какво въздействие има върху мъжете. Върху всеки мъж, който имаше нещо между краката си и можеше да го използва.

Джеймс си даваше сметка, че само жена може да я научи как да шие и как да се смее сдържано, как да прави реверанс и как да внимава какво говори, как да отблъсква интереса на мъжете и как да гледа в земята, за да не ги предизвиква.

Но какво щеше да се случи, ако учителката се окажеше груба и откажеше да разбере от какъв свят идваше Ани? Ако й отнемеше цялата искреност и вродена жизнерадост?

Всеки път, когато се замислеше откъде я бе отвлякъл и какъв живот й готвеше, си казваше, че няма да си прости, ако не я подготви. Щом Ани трябваше да напусне рая, то поне да бъде по-безболезнено.

— Всичко е наред, капитане — докладва вторият му помощник.

— Отлично, мистър Пети. Пригответе кораба за нощта.

— Да, сър.

— Още нещо, мистър Пети.

— Да, сър?

— Не искам да бъда безпокоен преди сутрешната вахта.

— Слушам, сър.

Не бе необходимо да обяснява. Помощниците му знаеха, че тази заповед се нарушава при инцидент или авария. Ала без нужда никой не смееше да смути уединението му.

Джеймс се прибра с угрижен вид в каютата си и повика Ани. Тя скокна.

— Искал си да ме видиш, капитане? Пак ли ще имаме урок?

Ани го изгледа нетърпеливо. Уроците с него се бяха превърнали в най-важното за нея. Без значение колко я изумяваше понякога капитанът, тя се наслаждаваше на всеки миг, прекаран с него. Ала тази вечер той имаше някакво тайнствено излъчване, от което краката й затрепериха.

— Ани… — Гласът му беше мил — Искам да седнеш.

— Да, сър Джеймс.

Той тръгна към обичайното си място, ала след кратко колебание се отказа и се подпря на бюрото.

Щом Джеймс се наведе към нея под светлината от фенера и отпусна ръка върху крака си. Ани изпита необичаен копнеж. Мускулите на бедрото му се изпънаха под панталона само на сантиметри от лицето й — толкова близо, че можеше да усети мощта му. Прииска й се да го погали.

— Ани — прокашля се Джеймс. — Ани, страхувам се, че трябва да прекратим нашите уроци.

— Да ги прекратим ли? — Тя вдигна глава. — Че защо?

— Почти сме стигнали до Англия. Направих всичко възможно да те науча на някои от нещата, които трябва да знаеш, но не мога да ти дам нищо повече. Ани…

Сърцето й сякаш се скъса. Капитанът смяташе да я изостави.

Той продължи:

— Трябва да учиш още много. Но няма да е подходящо аз да ти обяснявам. Когато пристигнем в Англия, ще намеря за целта жена.

— Но, капитане, не се ли справям добре? Постарах се да говоря както искаш. Освен това мога да ходя и да седя като дама, нали?

— Да, разбира се, справяш се много добре. Но, Ани, има още много да учиш.

Джеймс се намръщи и отначало Ани помисли, че й се сърди, но после той взе ръката й в своята и нежно я стисна. Тя сведе глава.

Ръцете му бяха големи и мазолести. Бяха чисти, а ноктите — добре подрязани. Въпреки това те бяха силни като ръцете на отруден човек. Това особено и хареса. Дланта му се плъзна по нейната едва доловимо и Ани потръпна. Възбудата премина по връхчетата на пръстите й към китките и оттам се преля в гърдите и разтупка сърцето й. Почувства се обладана от топлината на ръката му.

— Ани, знаеш ли какво е бракът?

— Брак? — Тя разтърси глава, за да се съсредоточи. Капитанът сигурно очакваше да му отвръща ясно, а не да го повтаря като папагал. — Мисля, че зная.

— Разкажи ми какво знаеш.

— Чувала съм тази дума от някои пирати. Струва ми се, че означава, че те ходят при някоя жена на сушата. При една и съща жена. Или поне — тя помисли малко, — че си имат по една жена във всяко пристанище.

Джеймс се намръщи и въздъхна.

— Нещо подобно е, но всъщност е много повече. Ани, един ден ти ще се омъжиш за някой мъж. Това означава, че ще живееш с него. Ще спите в едно легло и ще си имате деца.

— Защо?

— Такава е съдбата на почти всички жени.

— Ама защо?

Той сви устни.

— Предчувствах, че ще ме питаш за това. Мога само да ти кажа, че така се прави по света. То е като смяната на деня с нощта и дълбочината на океана.

Ани се замисли над думите му. Ако трябваше да живее в къща, предпочиташе с нея да има и мъж. Беше свикнала да е заобиколена от мъже.

Но що се отнася до леглото…

Погледна капитана. Харесваше й да я докосва и й се струваше, че и на него му е приятно. Иначе защо щеше да я гали по ръката с такава нежност? Ако, да се омъжи за него, означаваше да спят в едно легло, сгушени като лъжици, то тя нямаше нищо против.

Ами децата? Ани знаеше какви са те. Беше ги виждала от борда на „Мери Лори“. Бяха по-ниски от възрастните, както бе и тя навремето. Мистър Бони й бе обяснил защо става така. Ако капитанът имаше деца и искаше да ги сподели с нея, тя нямаше да откаже.

— Много добре, капитане. Ще се оженя за теб.

На лицето му се изписа объркване и той пусна ръката й.

— Не, Ани, погрешно си ме разбрала. Аз говорех за някой друг мъж.

— Защо?

— Защо? — Той изглеждаше слисан и объркан. — Ани, ние принадлежим на различни светове.

Тя наклони глава и го изгледа.

— Ти си моряк, нали? Е, и аз съм такава.

— Да, но ти си в екипажа, а аз съм капитан. — Джеймс поклати глава, като че ли бе попаднал в задънена улица. — Всъщност ти дори не си в екипажа — поправи се той. — Ти си жена. Но, Ани, страхувам се, че е нещо подобно.

— На какво? — Ако не се беше оплел в такива обяснения, Ани щеше да го разбере.

— Аз съм джентълмен.

— О! — Ани се разочарова. Предположи, че това означава той да се омъжи за друг джентълмен.

— Тогава аз за кого ще се омъжа? — Не беше съвсем сигурна, че е готова да спи с друг мъж.

— За когото си избереш. Ако е възможно, да бъде някой, когото обичаш.

Обич. Каква тайнствена дума.

— Значи трябва да си посоча някого?

— Да. Поне отначало някой сигурно ще избере теб, но ти винаги можеш да откажеш, ако не ти харесва.

Не звучеше чак толкова зле.

— А после?

— После?

Понякога капитанът се държеше повече и от нея като папагал. Той се опита да надзърне през илюминатора над главата й, но разбира се навън бе тъмно като в рог. Накрая заби поглед в скута си.

— Ами, после, Ани, ще имате деца.

— И това е всичко?

— Всичко? — Той вдигна глава и я изгледа. — Страхувам се, че има още много.

Тя го погледна въпросително. Той нервно се засмя.

— Ани, ето тук уроците трябва да ги поеме жена.

— Защо?

— Защото не е подходящо аз да ти разяснявам тайните на брака.

Тайните. Ето. Най-после стигна до истината. За пръв път някой споменаваше на глас тези прословути тайни.

— А те лоши ли са?

— Лоши? Не. — Джеймс енергично поклати глава. — Някои биха казали, че те са най-хубавото. Ако живееш с някого — дори ти го знаеш, Ани, — можеш да се умориш от него и дори да му се ядосваш от време на време. Но в брака си има определени плюсове, които компенсират това.

— Какви например?

— Например… целувките.

— Целувките?

Джеймс й се усмихна.

— Само не ми казвай, че не знаеш какво е целувка. — Той въздъхна. — Естествено, че не знаеш.

— Е?

— Ани, някой ще ти покаже. Не бива да се притесняваш.

— Аз не се притеснявам. Само искам да ми подскажеш малко.

— Да ти подскажа? — Той я изгледа замислено. — Само да ти подскажа?

Джеймс се ухили и каза:

— Мисля, че мога да ти подскажа.

Той се пресегна към ръката й. Докосването му отначало я разтърси, но после той вдигна ръката й към устните си.

Ани мигновено си издърпа ръката и скочи от стола.

Джеймс изненадано вдигна очи.

— Какво има?

— Искаше да ме ухапеш ли? — Ани разтърка опакото на дланта си, където устните му почти я допряха. — Може да се възпали.

Той се разсмя:

— Нямах намерение да те хапя, глупачето ми. Щях да те целуна по ръката. Дай я тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Обещавам ти, няма да те заболи. Всъщност би трябвало много да харесаш моята целувка.

— Щом казваш, капитане. — Като й заговореше с този глас, Ани не можеше да му устои. Никога не бе чувала подобен тон от друг мъж.

Поднесе му ръката си. Капитанът се наведе и тя се стегна, но той само докосна с устни кокалчетата й. Джеймс вдигна глава и я погледна очаквателно.

— Само това ли е? — учуди се Ани.

Той смръщи вежди:

— Как така само това ли е?

— Е, това ли е целувка? — Ани поклати глава. — Какво толкова тайнствено има в нея?

— Не съм казвал, че има нещо тайнствено. — Той изглеждаше разочарован, като че ли бе очаквал друга реакция. — Пък и това беше само загатване. Забрави ли?

— Загатване за какво? — Ани седна на мястото си. — Повече целувки?

— Не. Загатване за друг тип целувка. Ако един джентълмен се среща с дама, той може да й целуне ръка. Но щом я опознае по-добре, може да си открадне целувка по устните.

— Как така ще си открадне целувка? — Цялата тази история й звучеше доста глупаво.

— Такъв е изразът, Ани. Означава, че дамата му дава нещо от себе си, като му позволява да я целуне.

— Звучи много безсмислено.

— Напротив. — Джеймс й се стори ядосан.

— Ами покажи ми тогава.

Джеймс стисна зъби:

— Искаш да ти покажа? Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Не знаеш какво приказваш, Ани. Тази целувка ще бъде доста по-различна от предишната.

Ани не можеше да разбере за какво толкова се вдигаше шум.

— Добре, капитане. Давай. — Все още бе разочарована.

Той я погледна изпитателно. На светлината на фенера косата му беше тъмна и блестяща. Изглеждаше притихнал, но готов за скок. Устните му бяха стиснати решително.

— Много добре — твърдо рече Джеймс. — Но мисля, че този път ще усетиш голяма разлика.

Според Ани капитанът искаше да каже, че ще я накара на всяка цена да усети разлика. Приготви се да почувства същото леко докосване като предния път. Ала той явно не беше настроен за това.

Джеймс стана и я изправи на крака. Ани се почувства смалена от огромната му снага. Гърдите й, които вече не пристягаше, се докоснаха до него и връхчетата им настръхнаха. Пръстите му се разпериха като ветрило в долната част на гърба й. Той я притисна към себе си и топлината на бедрата му я накара да иска още по-голяма близост.

Помисли си обаче, че това щеше да е невъзможно. Джеймс я хвана за плитката и дръпна назад главата й, за да разголи шията й.

— Сега не мърдай, Ани — прошепна той.

Гласът му, отново одрезгавял, я накара да потръпне. Макар че се съпротивляваше допреди миг, сега й беше много приятно да се притиска в гърдите му. Те стопляха настръхналите й зърна.

Шепотът му й действаше като примамливото съскане на змия.

Джеймс сведе глава към нейната. Ани разтвори задъхано устни и той ги пресрещна със своите…

Бяха толкова меки. Гладки, влажни и меки като самото Карибско море. Отначало я докоснаха леко като вълна брега, но ставаха все по-силни, докато той се притискаше в нея. Долната му устна се плъзна под нейната. Тя си пое дъх и му се отдаде в мига, когато оголи зъби да я ухапе.

Усети само леко хапване по устните. Джеймс изстена и дъхът му се разля в нея като вятър в платната. Ани заигра с устата му и попи соления му вкус. Прокара пръсти през косата му и той преплете език с нейния.

Това я изненада и тя подскочи — но към него. Вкопчи се в гърдите му. Мускулите му потръпнаха под дрехата и тя ги погали.

— Ани… — Джеймс откъсна устни от нейните и я хвана за брадичката. — Ани, недей… недей да ме докосваш…

Опря чело в нейното. И двамата дишаха учестено, сякаш се бяха катерили по мачтите.

Миг по-късно той хвана ръката й и я притисна до сърцето си.

— Усещаш ли туптенето, Ани? Опасността? — Гласът му беше дрезгав. — Това е тайнственото. Опасността.

Опасност ли? Ани не усещаше никаква опасност. Чувстваше се възхитително жива. Джеймс се отдръпна от нея.

— Това е загатването, за което ме молеше. Доволна ли си?

Не. Как можеше да бъде доволна, след като искаше много повече? Жадуваше да се понесе с него на вятъра, който бяха извили заедно, докато стигнат до обещаното място.

Но Джеймс всъщност не й беше обещал чак толкова. Просто й бе загатнал с устни съществуването на таен остров, за който никой не бе чувал.

— Ани, добре ли си? — сковано я попита капитанът. — Ето защо трябва да спрем с уроците. Някой друг ще те научи на останалото.

— Щом казваш, капитане. — Ани най-сетне си възвърна гласа. След като той я пусна, се почувства неловко. Краката й трепереха като на юнга.

— Сега разбра ли какво е целувка? — Джеймс я погледна с крайчеца на окото си.

— Май да — сви рамене Ани. Не биваше да му дава да разбере в каква глупачка се бе превърнала.

— Какво, по дяволите, означава това „май“? — Капитанът пак се зачерви.

Ани го изгледа. Безразличието й явно го ядосваше.

— О, много добре беше, капитане, честна дума. — Набързо изречените думи въобще не го успокоиха и Ани реши да му изиграе малък номер. Може би така щеше да получи каквото иска.

— Това сигурно беше страхотна целувка, Джеймс. Но тъй като ми е първата, не мога да преценя. Ако го направиш още веднъж, ще мога да ти кажа какво мисля.

Джеймс тръгна към нея, но рязко спря и се хвана с две ръце за бюрото.

— Не, Ани. Няма да бъде много правилно. Мисля, че получи достатъчно уроци.

— Тогава утре?

— Не! Ани, не знаеш какво правиш.

— Но ако ми покажеш, капитане, със сигурност ще стана по-добра.

— Не за това се тревожа!

— А за какво?

— Ани…

Нямаше смисъл да се опитва да го измами, след като й говореше с този заплашителен тон.

— Е добре, капитане. Но много ми хареса тази целувка и само се опитвах да ви зарадвам.

Джеймс затвори очи.

— Свободна си!

— Да, Джеймс.

С разтуптяно сърце и омекнали колене, Ани излезе. Още една седмица, шест или седем дни, и повече никога нямаше да го види. А дотогава нямаше да имат уроци.

Трябваше да намери начин да остане пак насаме с него. Искаше да го накара да я целуне поне още веднъж. Щом се налагаше да се разделят на брега, тя трябваше да опита да се приближи колкото може повече до него. Само още веднъж. Тогава може би това ужасно любопитство, което я преследваше, най-после щеше да я остави намира.

Сети се за заплашителната нотка в гласа му и по гръбнака й полази тръпка. Какво ли щеше да й стори, ако не бе престанала да го дразни?

Неговите заплахи бяха толкова различни от тези на капитан Шарки — по-сдържани и напрегнати, сякаш едва се овладяваше да не я набие. Бе забелязала как стиска бюрото. Какво ли можеха да й направят тези прекрасни ръце, ако му паднеше?

Трябваше да го накара да я докосне. Каквото и да й костваше, щеше да се опитва до последно.