Патриша Уин
Опасната Ани (4)

4

Мокра като водорасло, Ани се появи от кухнята и веднага налетя на мистър Шърли и готвача, които я дебнеха в засада. Стисна ножа си и мина бързо покрай тях, но очакваното отмъщение така и не се състоя. Вместо да я накажат, ранените моряци й предложиха примирие. Сетне мистър Шърли я накара да седне на масата, а готвачът й сервира сухари и свинско.

Ароматът на осолено месо й напомни, че цял ден не е слагала залък в устата си. Но макар че умираше от глад, трябваше да се възпротиви на гощавката:

— Ама капитанът иска да ме види.

— Капитанът ще почака, сега имаш нужда от сили. Той няма да има нищо против да хапнеш малко.

Тя се тръшна на пейката и мистър Шърли изкриви физиономия. Готвачът пък пребледня.

— Яж, злочестото ми дете — подкани я той.

Стъписана от жалостта в очите им, Ани се подчини. Щом не знаеха, че е момиче — а капитанът обеща да не казва — защо тогава я съжаляваха?

Изведнъж й хрумна нещо, от което апетитът й изчезна.

Щяха да я изоставят на някой пустинен остров. Капитанът каза, че тя не може да му стане стюард. И за това бяха виновни проклетите й гърди. За стотен път Ани съжали, че не се е родила момче като всички останали.

Мистър Шърли започна да се суети около нея, сякаш още малко, и щеше да вземе лъжицата и да я нахрани.

— Капитанът вече чака. По-добре да побързаш.

Ани натъпка последното парче сухар в устата си, която беше тъй пресъхнала, че едва преглъщаше. За втори път през деня я обзе необяснимо желание да поплаче. Защо трябваше да й се случва това? Всичко беше наред, докато капитан Ейвъри не плени „Мери Лори“. Сега животът й бе съсипан.

Когато се нахрани, мистър Шърли я поведе към междинната палуба. Ани тътреше крака след него. Познатото люшкане на кораба и плясъкът на вълните я успокоиха донякъде. Морето винаги бе за нея спасение. Ако не беше току-що изкъпана, щеше да скочи през борда и да се потопи в топлата му силна прегръдка. Ала дълбоко в себе си Ани знаеше, че дори морето не може да я утеши този път.

— Хайде, момче. Капитанът няма да ти стори нищо лошо — рече мистър Шърли.

Той вече го бе сторил. Не биваше да й дава толкова надежди, а после да ги захвърли като боклук на скалите.

 

 

При влизането на Ани Джеймс скочи от стола. Рязкото му ставане, изглежда, я изплаши, защото тя се хвана за вратата.

— Седни, ако обичаш — покани я той и й посочи един стол.

Макар че беше нащрек, тя не даваше вид да помни неловката случка в кухнята. Самият Джеймс бе смутен, но все пак се учуди на липсата на всякакъв срам у нея. Ани седна разкрачена и мушна ръце между коленете си. Той едва устоя на желанието да погледне към женствените извивки на краката й, но бързо насочи вниманието си към лицето й.

По загорелите й страни още имаше следи от катран, макар че сега те блестяха от чистота. Светлите й изумрудени очи го наблюдаваха непокорно. Ако не знаеше за чувственото тяло под дрехите, Джеймс спокойно можеше да повярва, че тя е смелият младеж, който така го бе впечатлил с предаността и духа си.

Върна се на мястото си зад бюрото и тя сбърчи чело, като че ли се чудеше защо той изобщо е станал.

— Ани — поде Джеймс, — какво знаеш за жените?

Тя тъжно скръсти ръце на гърдите си.

— Знам, че мъжете обичат да го мушкат в тях — каза тя с отвращение. — Освен туй имат големи гърди, дето не стават за нищо, и дебел задник, дето не влиза както трябва в панталоните.

Джеймс едва се сдържа да не се усмихне.

— Това ли е всичко?

Тя вдигна рамене. На лицето й бе изписана искрена мъка.

— Какво има? — попита той.

— Какво има! — Тя нацупи устни. — Хем казва, че ще ти стана стюард, хем не даваш. Това е.

— Казваш, че ще ти стана стюард — поправи я Джеймс.

— Хъ?

Той въздъхна и подпря лакти на бюрото.

— Ани, опитвам се да оправя езика ти. Ако искаш да станеш изискана жена, трябва да говориш като дама.

— Че аз не искам да ставам жена!

— Ани, ти си жена. Освен това в морето няма място за момичета. Тук не си в безопасност.

— Твърде ми беше добре, преди да се появиш ти.

Джеймс се намръщи, ядосан по неизвестни причини.

Ани го погледна изпод вежди и мигновено на лицето й се изписа разкаяние.

— Имаш основание да казваш това — призна той. Не се съмняваше в своята вина за нещастието й. — Но сега аз нося отговорност за теб, и съм решил, че трябва да бъдеш жена.

— Ама защо? — тя млъкна, за да премисли въпроса си. — А те какви са?

Джеймс се облегна назад и отпусна длани върху гърдите си.

— Никога ли не си виждала жена, Ани?

— Май че съм виждала. — Тя се размърда смутено на стола си. — Но не отблизо. Капитан Шарки не пускаше таквиз на кораба.

— Такива.

— Какво? — Тя му хвърли объркан поглед, преди да си спомни. — О, добре. Но съм виждала на други кораби.

— И какво ти е направило впечатление у тях?

Тя сякаш не разбра въпроса, но после лицето й се проясни.

— Дрехите.

— Искаш да кажеш роклите?

— Да.

— Какво друго?

— Ами… те нямаха ник’во оръжие.

— Никакво оръжие.

— О, да, сър.

— Друго?

Тя смръщи чело, опитвайки се да си спомни.

— Тъй си носят роклите, че им се виждат гърдите.

Джеймс усети как кръвта нахлува в слабините му.

— И това те учуди? — попита той, като с усилие запазваше сериозния си тон.

— Трябва да се срамуват от тях, нали?

— Не — усмихна се Джеймс. — Съвсем не. Трябва да ги показват с гордост. Не знаеш ли за какво служат те?

Ани се ококори и поклати глава.

— За да хранят бебетата си.

Тя ахна. Лицето й пребледня като платно.

— Свети боже! Нали не ги ядат?

Джеймс избухна в смях, забравил задачата си. След миг обаче бързо скри усмивката си с ръка.

— За бога, не. Бебетата само сучат мляко от гърдите на жената.

Ани учудено вдигна ръце и се хвана за гърдите.

— Ако ти опиташ, ще пусне ли мляко?

Джеймс едва не припадна при вида на заобления й бюст под ризата. Във въображението си ясно видя розовите им връхчета.

— Не. — Лицето му мигновено почервеня. — Първо трябва да родиш бебе. Но… — той се прокашля. — Ани, не бива да обсъждаме гърдите ти сега.

— Ти сам заговори за тях.

— Така е. — Не. В слабините му се разгаряше пожар, а гърлото му пресъхна от смущение. Даде си сметка, че така няма да стигне доникъде с това момиче. Закри лице с ръка и рече: — Добре, Ани. Прости ми. Нека и господ да ми прости. Само се опитвах да разбера какво е нужно за възпитанието ти. Вече виждам, че няма да е малко.

— Възпитание?

— Да. Мистър Бони ми обясни как си отгледана, но сега си жена. Трябва да се държиш като такава. Предлагам ти лично аз да се занимая с обучението ти.

— Тогава ще ти стана ли стюардеса?

— Не точно, не. Капитаните нямат стюардеси. Но за момента ще се преструваме, че си стюард. Ще си вършиш работата, но когато сме насаме, аз ще ти давам уроци как да се държиш. И когато стигнем в Англия, ще те оставя на брега.

Ани бе слушала обяснението му с грейнало лице, но сега помръкна.

— Как така ще ме оставиш на брега? Какво ще правя там?

Страхът в гласа й го накара да извърне очи от нея.

— Не се тревожи. Докато стигнем, ще съм измислил какво да правим. Но ти обещавам, че ще намерим кой да се грижи за теб.

— Не ща никой да се грижи за мен!

— Но трябва. Това важи за всички жени.

Ани стана от стола и възмутено се изплю на пода. Джеймс замръзна на мястото си. Стана, стисна юмруци и изскърца със зъби.

— Урок номер едно, Ани — рече той. — Една дама не може да плюе.

— Да, ама аз го напрайх.

— Направих. Но отсега нататък няма да го правиш, защото иначе ще те сваля на брега без никакви уроци!

Заплахата да бъде изоставена на сушата, изглежда, я стресна. Напомни й, че той е капитанът и тя трябва да му се подчинява.

Тя овеси нос:

— Слушам, сър.

Джеймс заобиколи бюрото и понечи да я погали за успокоение.

Ани скочи и вдигна ръка, за да се предпази. Джеймс застина. В гърдите му забушува буря от чувства.

— Нямах намерение да те ударя, момиче.

— Наистина ли? — Тя свали ръка.

— Да. — Гласът му издаваше колко е напрегнат. — Урок номер две, Ани. Един джентълмен никога не удря жени.

— Така ли?

— Да. Удряли ли са те преди?

— Ами естествено, много пъти. Капитан Шарки. Пиратите. Който си иска. Освен мистър Бони.

Джеймс усети, че долната му челюст е схваната и че е стиснал зъби с всичка сила.

— Това няма да се случи на моя кораб.

Тя вдигна учудено вежди.

— Че в твоя екипаж всички ли са джентълмени?

— Не. Страхувам се, че съвсем не е така.

Той отново вдигна ръка, но този път по-предпазливо. Отначало тя се дръпна и ококори очи. Неволно се сепна, когато той я докосна по брадичката.

— Въобще не са джентълмени, но ми се подчиняват.

— Ти джентълмен ли си? — прошепна тя с дрезгав глас.

Джеймс не смееше да мръдне. Имаше чувството, че опитомява дива, подплашена сърна. Нежно завъртя главата й, за да я огледа в профил. Носът й беше малък и прав. Под тена страните й имаха здрав вид. Тя обърна очи към него и той се усмихна.

— Аз бих казал, че съм джентълмен. Други ще ме нарекат богаташко парвеню. Но мисля да им докажа, че грешат.

— А богат ли си? — От всичко казано, тя, изглежда, бе разбрала само това.

— Достатъчно, за да си купя богата аристократка.

— Те продават ли се?

Джеймс се разсмя.

— Някои се продават. Но това е моя работа. Твоята е да се държиш като момиче. — Той дръпна ръката си, като не пропусна да я погали за последно. — Мисля, че от теб ще излезе доста хубаво момиче.

— От мен? — Ани се пипна по лицето.

Пръстите им се докоснаха във въздуха и сякаш между тях пламна искра. Джеймс веднага усети това. Прокашля се и каза:

— Да. Лицето ти е твърде красиво. А като си пуснеш косата да порасне, ще станеш дори още по-хубава.

— Косата ми? — Тя повтори думите му като замаян папагал.

— Не бива повече да я мажеш с катран.

— Щом тъй требе, капитане.

Всяка нейна грешка го жилваше като комар. Той хвърли перуката си на бюрото и разроши коса.

— Ани — погледна я отново и се опита да пропъди неоправданото си раздразнение, — старай се да говориш като мен. Или като мистър Бони. Не може да правиш такива грешки. Казва се трябва.

— Така ли? — Тя като че ли се зарадва да научи. — Винаги съм се чудела, но мистър Бони не говореше като останалите и мислех, че той е с грешка. Но мога да говоря като него, ако искаш.

— Искам. — Имаше искрица надежда. — Изненадан съм, че усещаш разликата.

— Че да не съм глуха, кап’тане. — Укорът му напомни, че не е и малоумна.

— Капитане.

— Тъй де, сър. Капитане.

— Много добре.

— Но… — нов въпрос сбърчи челото й. — Капитане, ти откъде знаеш, че твоят начин е правилен?

Джеймс настръхна от предизвикателния й тон.

— Мистър Бони и аз говорим като джентълмени.

— И той ли е джентълмен?

— Не. — Търпението му се изчерпваше. — Мистър Бони е доктор.

— Е, тогава какво е джентълмен, щом не е човек, който говори като теб?

— Джентълмен е човек, роден да води определен начин на живот — в разкош. Докторите не живеят така. Но социалните прослойки са още твърде сложни за теб, Ани. Трябва да започнем от по-леки неща.

— Като какво?

— Ами… например, ако си на брега или дори да се возиш на моя кораб, няма да ме наричаш капитан.

— Така ли? Тогава как да ви викам?

— Капитан Ейвъри или сър Джеймс.

— Сър? Джеймс? Какво е това?

— Титлата и малкото ми име. Както твоето малко име е Ани.

— Джеймс. — Ани сякаш опитваше вкуса на думата. — Харесва ми. Да ти викам ли Джеймс?

— Не. Тъй като си жена, трябва да ме наричаш сър Джеймс или капитан Ейвъри. Само най-близките ми могат да ме наричат Джеймс.

— Какво е близки?

Въпросът й го свари неподготвен.

— Близък е роднина, приятел или любима, но…

— А любима какво е?

Джеймс се смути.

— Ани, този разговор излиза от контрол. Не трябва да питаш толкова много.

— Защо?

— Ани… — той я изгледа строго, — защо също е въпрос.

Тя въздъхна и се почеса по главата.

— Извинявай, капитане. Но говориш странни работи.

Той отиде до нея и я хвана за раменете. Топлината на тялото й се преля в дланите и плъзна нагоре по ръцете му. Тя ухаеше на сапун и катран и нещо недоловимо. Изпита желание да я погали, но се въздържа. Искаше само да бъде мил с нея.

— Всичко е много объркващо — нежно каза той. — Но с времето ще разбереш. Няма да стане изведнъж. — Усмихна й се.

Ани се втренчи в косата му, като че ли за пръв път виждаше подобно нещо. Сетне огледа устата му, като че ли не бе виждала зъб през живота си. Неговият поглед се плъзна към устата й.

Тя разтвори устни. Дишането й се учести и той почувства тръпка в слабините си. Неочаквано тя разтърси глава и той я пусна натъжен.

— Изглеждаш уморена, Ани — рече Джеймс, питайки се защо устните й така го възбудиха. — Достатъчно ли те мъчих с уроците си днес?

Гласът му като че ли я извади от дълбок унес. Тя пресрещна загрижения му поглед.

— Аз… сигурно си прав, капитане. Не зная какво ми става.

— Предполагам, че е от твърде многото промени. Но скоро ще се оправиш.

— Дасър Джеймс.

— Да, сър Джеймс.

— Дасър Джеймс.

Изтощен, Джеймс реши да не настоява повече. Достатъчно неща й бе обяснил през този ден. Когато я докосна, усети, че тя трепери.

Оказа се заразително. Все още не можеше да успокои ръцете си. Несъмнено причината беше в стреса, че на кораба му се появи такава тайна, която щеше много трудно да опази. Страхуваше се, че ще се държи с Ани по-различно. Но в момента не виждаше как ще се овладее.

— Ани, на каквото и да те науча тук, то си остава между тези стени — бързо добави Джеймс. — Пред екипажа ти трябва да се държиш като Джем, разбра ли? Няма да ти е лесно да играеш две роли.

— Ще опитам. — Тя изглеждаше вече по-спокойна. Светлозелените й очи го привлякоха да огледа загорялото й лице.

— Трябва да носиш шапка. Имаш ли?

Тя поклати безмълвно глава.

— Тогава намери отнякъде. Винаги я носи, когато си на слънце. Така кожата ти ще изсветлее.

— Щом искаш, сър Джеймс.

Пак не беше схванала как да го нарича. Ала Джеймс си каза, че е само въпрос на време да свикне. Колкото повече го слушаше, толкова по-добре щеше да се научи да говори като него.

Ани се прозя, без да сложи ръка на устата си.

— А сега да си вървя ли, капитане?

— Само минутка. — Сети се, че тя трябва да спи с моряците в бака. Положително някой щеше да забележи женствените й форми. Огледа я за издайнически признаци. Почти бе сигурен, че гърдите й не са привързани.

— Ани… — каза той, — когато се обличаше, намери ли време да… — посочи гърдите си и прокара пръст през тях. Тя проследи жеста му, чудейки се какво има предвид.

— А-а, мойте гърди!

— Моите гърди.

Тя се усмихна дяволито.

— Не, твоите не съм ги вързала. Искаш ли да го направя?

— Ани… — строго поде Джеймс. Този път обаче си го бе заслужил. Ала заоблените форми под ризата му се струваха толкова очебийни сега. Талията й имаше необичайна за момче извивка. А новите й меки бричове като че ли подчертаваха заоблените бедра и ханша. Хората му трябваше да са глупаци, за да не се…

Джеймс отмести поглед от бедрата й.

— Каквото и да правиш, Ани, не си сваляй панталоните, за бога!

— Да, да, Джеймс. Ти също. За мен недейте да се тревожите. — Ани бръкна под колана си и извади нож. — Все още си пазя камата — размаха я тя. — И само някой от ония бесове да ме приближи, че го нарежа на парчета.

— Ани!

Ала тя вече си беше отишла, смеейки се. Джеймс се стовари на стола и зарови лице в шепите си. След миг се изправи и въздъхна:

— Е, поне зная какво ще правим на урок номер три.

 

 

Вместо да се запъти към бака, Ани слезе да потърси каютата за болните. Попита и й обясниха, че мистър Бони ще се настани в лазарета. Докато вървеше натам, се опита да проумее какво й бе говорил капитанът.

Не беше съвсем сигурна какво има предвид той с това, че щял да я научи да бъде жена. Не искаше да става жена, но й хареса онази част от разговора за гърдите. Може би капитан Ейвъри щеше да я научи и на друга тайни за тялото й. Беше й по-интересно да слуша него, отколкото мистър Бони.

Колкото до другите му планове, тя не можеше да направи нищо засега. Капитанът винаги постигаше своето. Но тя щеше да стори всичко възможно да го откаже от идеята да я остави на брега. Щеше да му покаже какъв добър моряк е и може би той щеше да се съгласи да я задържи на кораба.

Едно нещо обаче особено я смути. Когато капитанът я докосна, мозъкът й направо се замъгли. Дъхът й секна и дробовете й отчаяно се забориха за глътка въздух. Пръстите му я допряха леко като морски бриз, но вместо да я разхладят, я възпламениха. Връхчетата на гърдите я заболяха като опарени.

Разтревожена от това необичайно чувство, Ани влезе в ниската мрачна каюта на мистър Бони, която се осветяваше само от един димящ фенер. Старецът тъкмо разопаковаше малка кутия, в която, изглежда, бяха лекарствата, трупани през годините на „Мери Лори“. Тя почука и той вдигна очи.

— Влизай, Джем, момчето ми. — Изражението му се смекчи. Прибра руло марля, за да й направи място да седне и се настани на един сандък до нея.

Ани забеляза, че скованият му гръб го боли.

— Надявах се, че ще се отбиеш да ме видиш — каза той. — Справяш ли се?

Ани сви рамене. Чувстваше се неловко под изпитателния му поглед.

— Сигурно. Харесвам ми новия ни кораб. Ами ти?

— Харесва ми новия ни кораб.

— А, не. Недей и ти да започваш!

Ани завъртя очи. Мистър Бони обаче се наведе и й прошепна:

— Трябва да слушаш капитана, Ани. Сега той е единственото ти спасение.

Тревожният му тон я сепна.

— Единственото ли? Но той каза — ти и аз…

Мистър Бони поклати глава:

— Не, детето ми. Казах на капитана, сега ще призная и пред теб. Аз съм много болен.

— А не можеш ли да се излекуваш? Нали си доктор!

— Да, но някои болести не могат да се излекуват. Симптомите са ми познати и не мога да се заблуждавам.

Ани потръпна.

Като видя уплашената й физиономия, мистър Бони се усмихна нежно.

— Но трябва да знаеш, детето ми, че никога няма да те оставя на произвола на съдбата. Капитан Ейвъри ми даде дума.

Ани се изплю, за да изрази отношението си към намеренията на капитана. Смръщеното лице на мистър Бони обаче мигновено я накара да се почувства виновна за постъпката си. Той не одобряваше навика й да плюе. Сега си спомни и предупреждението на Джеймс, че дамите не плюят.

— Ани, капитанът обясни ли ти какво мисли да прави с теб?

— Май че да.

— Нека тогава и аз да ти кажа нещо. Искам — т.е. ако ти ме обичаш, мила моя — искам да правиш каквото ти каже капитанът.

Пареща болка я стегна за гърлото. Но вместо да обещае веднага, тя попита:

— Какво е обич? Капитанът ме попита това ли изпитвам към теб. Това ли е?

— Иска ми се да вярвам, че е това, детето ми. — Страните му леко поруменяха. Той премисли внимателно думите, с които да й обясни: — Има различни видове обич. Обичта на бащата към детето му може да се изрази с гордост, докато майчината обич е в храненето, обличането и другите грижи.

— Както ти си се грижил за мен?

Мистър Бони не очакваше такъв въпрос. Очите му се насълзиха, но той се засмя.

— Да, предполагам. Несъмнено.

Ани се молеше болката в гърлото да изчезне, но тя само растеше, откакто мистър Бони й каза, че е болен.

— И какви други видове има? — Искаше й се да смени темата.

— Ами… другите ми е по-трудно да ги опиша, но се надявам, че един ден сама ще ги изпиташ. — Мистър Бони придоби същото смутено изражение като капитана, когато й обясняваше за гърдите.

Ани го погледна втренчено.

— Има един вид обич… — мистър Бони отмести поглед, — която човек изпитва към близък приятел.

— Като Били Самс и Кърли Пит? — Тези двамата бяха готови да умрат един за друг.

Мистър Бони кимна с презрение:

— Точно така. Разбираш какво искам да кажа. — Той се пресегна за един от инструментите си, донесени от „Мери Лори“, и се зае да го лъска с кърпа.

— Но… — Ани предчувстваше, че има и още, — ами любимите?

Ръката на мистър Бони застина.

— Какво за тях?

— Те какви са и какво правят?

— Кой ти каза тази дума?

— Пиратите. — И капитанът, разбира се. Ани нямаше представа защо запази тази подробност в тайна.

— А, да. Е, дори един пират може да бъде влюбен в жена и да тъгува за нея, когато е далеч от брега.

— А любовта едно и също ли е с обичта? — Ани се опитваше да разбере. Знаеше какви чувства изпитват някои пирати към жените. Беше чувала обидите, които я стряскаха. Нямаше нищо по-лошо на света от това, да се прави на жена. Бе чувала и подигравките, заплахите, гнусните планове преди слизането на брега. Те я разтреперваха от отвращение.

Ала понякога същите тези пирати признаваха, че много им липсват любимите и жените. Помнеше копнежа в гласовете им, бе виждала болката в очите им. А щом стъпеха на пристанището, ги обземаше радост, че се връщат у дома. Тогава на кораба витаеше очакването за нещо, което радваше дори най-злия пират. Само тя не разбираше.

Дори и сега мистър Бони отбягваше погледа й. Спомни си как капитан Ейвъри бе пресякъл любопитството й, когато стана въпрос за близките. Защо всички се държаха тъй тайнствено? Явно имаше нещо общо с жените. Мистър Бони я потупа по ръката. Този необичаен жест я обърка.

— Мила моя, трудно е за един оглупял старец като мен да отговори на всичките ти въпроси. Може би една жена ще може да го направи. Дори и някой друг лекар, но…

— А може би капитанът?

— Да… — неочаквано сухо каза той. — Макар че предпочитам да не ти обяснява твърде много. По-добре е това да стори някой друг. И някой ден това ще стане.

На Ани въобще не й харесваше как се отнасят напоследък с нея. Капитанът напълно смени поведението си, откакто научи тайната й. Сега дори мистър Бони се държеше странно, а той я познаваше от малка.

И двамата криеха нещо от нея. Нещо, свързано с това, че е жена. Нещо, което и двамата знаеха, че тя няма да хареса.